Детето в Учението на Мъдростта

Детето е същината на света – едно Откровение на Отца!

Орисани да изпълните своето служение като Деца на Деня, имате най-добрата радост – да се изживявате като деца, като деца на Бога в отговорност. Нека не ви тежи Пътят, а отговорността ви да се приеме като благодат на служението!

Отговорността е в прозрението. Защото прозрението е част от голямото огледало, което е оставила природата, за да можете, когато ръката на тревогата, наречена еволюция, ви поднася своето развитие – с всичките нейни плюсове и минуси – да протегнете ръката на отговорността, която пали светилника на съвестта!

Всяка воля може да бъде отмината. Но волята на Родителя, Когото наричаме с името Бог-Сътворител, не може да бъде отмината. Тази воля като Послание[1] е дала идеята за съ-Служение, за да могат пък Децата на Деня – тази нова формула на детето, не само да зарадват своя Отец, но и да изградят Себе си.

Да благодарим за всичката щедрост на Небето, че има деца! А то не може да няма – не може да няма деца! Наличието им никога не може да бъде ограничено. Защото деца е имало в изначалното още Сътворение. В книга Битие се започва със сътворение на човек, но иначе в други формули на Сътворението – като египетската – се започва със сътворение на дете[2]. А детето крие в себе си това, което е човекът.

За деца се говори и в теогониите; идеята за деца я има и в Учението на Правдата, и в Учението на Любовта. Даже когато Христос иска да даде насъщен хляб в пътя на невинността и на предаността, Той казва: Оставете децата да дойдат при Мен[3]. И когато ще търсим определенията, които са давали различните Духовни вълни за човека, ще видим най-различни белези, с които се определя тази голяма същност – дете.

Радостно е, че светът е отредил и празник – Ден на детето.

• Денят на детето е Ден на оплодената воля на Бога в живота!

Празник на стареца няма, а има на детето. Защото институциите, които охраняват човека, не могат да отминат неговата началност, и то с много повече загриженост, отколкото когато дадат на някого пенсия. Детето е, което може с една дума само да бъде характеризирано – бъдеще, за отлика от отхождащия в царството Небесно (царство, което християнството даде).

Битката, в която човечеството се изживява, е детето. Затова международните институции и конвенции му отреждат и социална, и правна, и здравна защита. В България Международната конвенция за правата на детето на ООН от 1989 г. е ратифицирана едва в 1991 г.[4] не защото по-малко сме се грижили за децата, а защото е имало различна политическа доктрина от другите.

Разбира се, идеите за защита на детето са по-скоро социология, отколкото прозрение за духовност – социология, облечена в дрехата на морално-нравствените изисквания. Защото по-голямата част от човечеството живее в обществените закони, не толкова в законите на Духа. И все пак, съпридружно със социалната Конвенция за сигурност, присъства и идеята за божественост, а тя не може да не даде на човека устойчивост за бъдеще.

Защитата на детето не трябва да е в идея за оцеляване. Тази идея е на бедния ум, който не може да отреди това, което ние сме отредили на детето – пътя на еволюиращия бог. Но за съжаление цялата култура на човечеството се грижи за дете, което с`амо трябва да изходи пътя до момента да стане пенсионер. И ако трябва, да води някъде битки – човекът да бъде употребен в битки – като се почне още от стрелата и се свърши до модерните ракети сега. (Ето защо в една от легендите на древността съпругът, за да се роди меченосец, по време на сношението държи палеца на жената...)

Животът е непреривен и като Богоосезаемост човек винаги ще се ражда, но в различните доктрини се разглежда с различен глед. Доктрината, която не смее да приеме прераждането, го предоставя на теорията на наследствеността. Но не прекъсва наличието на дете. Най-трагичното е неразбирането на това – когато една доктрина не приема идеята за прераждането, да предостави на човека според своята социална потреба необходимостта да го обвини в греховност. Защото на човека още с раждането, когато му се влага тезата за първороден грях, го въвеждат в една отговорност, което е изумително престъпно! Извеждат в живот един престъпник – греховник, преди да е роден. Какво искаме тогава, когато в продължение на 3500 години се внушава, че той е грешник?!

Разбира се, религиите са поискали от човека да бъде изведен в добродетели. Достатъчна ли е обаче идеята за добродетелите като кодекс на детето? Защото вземаме откъснато раждането, слагаме едно име на детето и го натоварваме със своя обреден дом. Тук е разминаването, ако щете и голямата грешка на международните институции, които отработват международни харти за защита на децата. Те схващат детето само като едно раждане, на което искат да определят битието, а не детето да си направи битие – така те не съобразяват законите с него! Оттук е голямата трагедия на човечеството хилядолетия да се блъска в една и съща канара – уж да се грижим за детето, а да му създаваме ограничения.

Ако се изгражда детето само с ограничението на неговото раждане и не му се предостави да се изживее в предназначение, безспорно се греши. И може би затова не се постигна йерархия в добродетелите, а се запази традиционната признателност на това, което се нарича Акадски таблици на съдбата, заповеди Божии... − т.е. ограниченията, с които дадена култура се налага като живот. И всеки, който се опита да направи дързост за промяна, безспорно ще бъде обявен за богохулник – така както се случи с Иисус Христос.

Как искаме тогава от човека морална устойчивост, когато трябва да бъде подчинен и послушник?! Разбирате ли трагедията на битките?! Ако не мислим за детето като бъдещ бог, допускаме потенциален престъпник! Така че социалните доктрини са оставили тезата, че човекът в себе си носи двете начала: когато има известно религиозно убеждение, да бъде добродетелен, но и в същото време да е обявен за престъпник.

Правят се усилия да се създадат предпоставки да няма престъпност. Но тя не идва от това, дали има условия. Това е доктрина на материалното безумие. Никой не вникна в дълбочината на душата на това, което се нарича дете, за да се разберат потенциалните възможности по теория на прераждането и кармата. Еволюцията се е погрижила да му сложи нормативи за неговото съвършенство и наказания, но не му трябват наказания, както е сложена идеята за първороден грях. Защото такива идеи са примка, от която човекът, ако реши да излезе, сам пада в клупа на обесването – това са тези за властване! Човекът трябва да извоюва свобода, за да бъде творец – това е великото, а не да изпроси закон, който му дава благодат! Човечеството трябва вече да си изгради олтара и сигурността като доктрина, с която да си отработи това, което се нарича Харта за защита на бъдещето.

Ето например и грешката на Зигмунд Фройд, макар и научно обоснована – една модерна концепция на психоанализата – Едиповия комплекс, която особено XIX век и началото на XX век беше знамение. Едипов комплекс, това либидо, което детето има като увлечение към майката... Но ако Фройд познаваше закона за прераждането, щеше да види, че в едно минало прераждане едно дете може да е било баща на майка си...

Когато приложим доктрината на прераждането, тогава можем лесно да разберем разминаването в това, което наричаме добродетели и престъпления. Без тази обремененост – на грешника, Далечният Изток, макар и да му предостави прераждане, го сложи пък във форм`ата на кастите – шудрата цял живот да бъде шудра. Макар че там стои един голям закон – законът на възможността – днес, когато някой е шудра, т.е. слуга, утре прероден да бъде брахман, т.е. жрец. Обаче за това пък се иска качество... Роденото дете като брахман носи отговорност да направи в бъдещата еволюция човека съвършен – като боговете. А роденият, който трябва да бъде военен – да си извърши делото, но той потенциално носи възможности, че в бъдещото прераждане може да бъде и брахман...

Битки са водени в цялата история на човечеството още от сътворяването. Една египетска доктрина казва, че човекът е в същината на Нун, който „бил първичният елемент, божествено същество във формата на първична вода“[5]. Там водата е свалена, не е сътворена. И от нея след това се извежда това, което се нарича Космос. Вижте силата на мисълта ми, че водата е астралният образ на Светлината! Защото Светлината, т.е. Астралът се проектира в цялата материална субстанция, която наричаме Физическо поле. Астралът е безспорно нашата жизненост. Тази велика форма на първичната вода!

В една дълбока формула на китайската митология пък ще намерим, че детето се ражда от гръбначния стълб на митичното същество Тай Юан. Няма незагатнато тайнство, стига човек да може да го намери. А това предполага прозрение, предполага знание за предназначението, а не само за потребата от развитие. Имаме ли основание да кажем, че дете може да се роди от гръбначния стълб? Въпреки че този раждащ го носи дванадесет години, не девет месеца.

В китайските легенди творецът на света – Пангу, с крилете на своята естествена духовност отива на най-високата планина, там намира това същество – Тай Юан, и когато то си отваря устата, Пангу влиза вътре като лъч, за да го оплоди. (Влиза, както ние казваме за Диханието на Твореца, вложено в сътворения, и когато говорим за Кундалини, къде е това Дихание – в последния прешлен на гръбнака.) И след дванадесет години се ражда дете от гръбнака на Тай Юан. Това е, когато духовната енергия на единицата и двойката са направили своето съчетание, когато Духът е одухотворил материята, когато чакрите работят, може да се роди едно бебе.

Защото там – в гръбнака, стои Огънят Кундалини, т.е. творческата енергия; стои Светлината. И тогава ще разберем в книга Битие защо факторът е Fiat Lux. Факторът за Сътворението е: Да бъде Светлина! Чак в четвъртия ден от Сътворението тази Fiat Lux ще раздели ден и нощ, т.е. битката тук между светлина и тъмнина. А голямото проницание говори, че из Тъмите вечни на Вечната Тъма проблясва лъч Светлина, че именно там е съсредоточена голямата бъдеща Светлина. Т.е. Тъмнината е, която се трансформира, тя е Неизчерпаемостта, тя ражда. Казано е в Евангелието на Йоан, че Словото – Светлината, в Тъмнината свети, и тъмнината я не обзе.[6] Разбира се, че няма да я обземе, защото Тъмнината ражда Светлината!

В юдейската, християнската и ислямската култура стои идеята за сътворен човек, на когото е предоставено правото да ражда. Следователно тези три доктрини, без да искат, оставят идеята за еволюцията, макар да са изповедници на доктрината на креационизма. Защото самото раждане на детето вече е един еволюционен процес, а неговото изграждане до човек е не креационна, т.е. непроменено сътвореното, а една еволюционна доктрина.

Онова, което прави еволюцията на човечеството, онова, на което то безспорно дължи своята култура, е детето. В него човекът може в огледалността на волята Божия да види своя Сътворител и да благодари, че става Негов сътрудник. Защото нито на ангелския, нито на херувимския, нито на който и да е друг свят от тези Божии съпътници в живота на човечеството не е предоставено правото да раждат. Следователно раждането като воля на Отца е благодатен дар на човека! Нещо повече. Изначалният, потребният път, за да характеризираме образ на човек, това е умът. Затова казвам, че Адам става човек, когато гръбначният стълб става вертикален и започва да работи умът. Когато половата енергия – най-висшата, е отработила мозъчното вещество и ларинкс!

В Битие сме свидетели на една особена формула след сътворението на човека: нарушен е суверенитетът на Адам. Суверенитетът на Адам е нарушен – от него е изведена Ева. Ограничение на Адам! В идеята на Сътворението се ограничава Адам, за да се изведе от него това, което се нарича „жена“ – женското начало, т.е. онова, с което след това са благословени (след разделянето на андрогина) – да раждат!

Дълбоко в историята виждаме как е ограничаван суверенитетът дори в социалните реалности – с това културата въобще не се занимава. Това е теза колкото на социологията, толкова и на психологията, но най-вече на прозрението. Защото никой не се сети да каже, че Адам е трябвало да изгуби част от суверенитета си (както сега цели социални общества чрез харти си ограничават суверенитета в името на взаимност и някакъв път на съвършенство). Трябвало е да се раздели андрогинът на мъж и жена – волята да води към вътрешния храм, а грижата да стане утроба и огнище (което весталките направиха свещено).

Но понеже не може да се влезе изцяло във вътрешния храм, създават се школи на обучението, в които човекът трябва да се градира като духовност. И след това вече сам да се изведе в това, което казахме: Битката за човека привърши, започна битката за извеждане на Бога от човека! Тогава бихме разбрали как можем да губим астрален суверенитет, мисловен суверенитет, ако щете, причинен. Всичко онова, което Духът започва да ограничава в идеята за одухотворяването.

С ограничения суверенитет на Адам става онова, което Сътворителят рече: „Ще бъдат двамата една плът“[7] – ограничава се, без да се загуби. Напротив – става плоден. Защото не може да има човек, ако няма дете. И когато се предоставя на Адам и Ева правото да раждат, не раждат човек направо, а дете, което е в грижа. Ако се раждаше човек, който още с раждането да започне да прави човешки дела, би било нещо друго. Това е голямата тайна, когато е сътворяван светът – сътворява се, както е казано в Битие, направо човек, но после той ражда!

Безспорно най-същественото, което винаги трябва да присъства в нашето разтълмяне за детето, е необходимостта от Мирова майка. Юдаизмът не можеше да роди божество, а само пророк и затова никой там не говори за майката на Моисей. А пък би трябвало там да видим жената, защото заповедта на фараона е всяко мъжко новородено у евреите да се унищожи[8]. Защо тогава я няма майката на Моисей? Защото тя не е Мировост. Имаме майката на Буда, майката на Кришна, имаме майката на Иисус – участници в една велика мистериалност, която наричам Мирова майка. Трябвало е да има една Мирова утроба – заради най-голямото присъствие, което можем да приемем. Именно Мировата майка създава това, което ние после в олтарно подчинение и моление изповядваме – ражда Мирови Учители, които оставят жреческо начало, а то ведно с волята на цезаря прави историята на човечеството.

Какво значи да има едно дете като Иисус? Не е ли Той Откровение на Бога – като Христос, разбира се? Ето защо говоря за раждане – на дете-еволюция, и за Рождество – на дете-епоха!

• Рождеството е плодоосвобождаване на Мировата майка, раждането на дете е на всяка друга жена!

Защото една майка, когато е овластена като Богородица, не е равна на една друга майка, която продължава само родовото начало. И тогава ние виждаме грижата на Христос, Който се връща да направи възкресение на Майката. Защо? Защото светът без Мирова утроба не може да праща своите повелители за нови идеи за съвършенство и за нови Духовни вълни.

Остава един проблем – дали Мировата утроба е една вечност? Докога тя ще охранява онова предназначение, с което трябва да идва светът? Дали тя ще е вечна и няма да бъде бреме? Идеята на утробата ще остане вечна! Целият този акт на Сътворението всъщност ражда едно дете, което наблюдаваме в еволюцията както като социалното същество, наречено човек, така и като цялата природа. Ето защо детето е същината на света – едно Откровение на Отца!

Човечеството винаги ще се изживява в една тревога, винаги ще иска майката (разбира се, и бащата). Затова не говоря за яслите, защото те са предмет на историческа колективност, социално освобождаващи от грижа майката. Детето, както се казва, е у дома си само когато е при майка си! Това е белегът.

Разбира се, като гледате как раждат животните – това е точно с идея на оцеляването. Хилядилетия и човекът е раждал под същия надслов. След това грижовността преимуществено е на майката, защото тя е и кърмачката, тя е и огнището. Тя трябва да създаде сигурност и за себе си, която безспорно обезпечава роденото за път и живот. А онзи, който двигателно ще тласка, е бащата – волята на цезаря, но безспорно тя трябва да бъде съпроводена и с олтарната молитва на жреца. Представете си какъв съпровод, за да се изгражда едно тяло и в същото време да се осигурява събуденият в него проблясък за божественост!

Мировата майка обаче не е само на родово начало, а и на олтарно служение! И Иисус Христос извърши олтарното Си служение – така както го каза: „Моят Отец досега работи, и Аз работя“[9]. Върши всичко това, като прерасна от Син Човечески в Син Божий. И точно затова в различните епохи Посветените са слагали различна дреха, отговаряща на човешката физиология и биология, на човешката душевност и мисловност, за да може тя да усвоява и да йерархира – в митологичното съзнание, в Правдата, в Любовта и сега – в Богозримостта.

Затова се даде на Децата на Деня в Посланието на Служението: самонадмога, самоосъществяване, но най-същественото (което Христос остави като идея за следгробна властност) – Възкресение! Проблем ли е? Не е проблем, а е поведение, което трябва да бъде приложено; Богоживот, който трябва да бъде осъществен. „Ама това е невероятно!“ Няма невероятности, стига йерархията да ви е довела не до преценки само, а до жизнеприложението.

Много е лесно да се каже: „биологията влияе“. Да, биологията казва думата си, но и душевността и Духът влияят – знайно или незнайно, признато или непризнато. Не е важно дали някой признава, че Духът присъства в раждането и в това, което се нарича смърт. Вложеният Дух чака у нас – чака признание, за да овладее тялото си и да каже: „Аз съм безсмъртен!“

Две хиляди години човечеството продължава да води битка за човека под един особен духовен надслов. Едно покровителство на Онзи, Който е същината в създаденото и родено дете: Това е Моят възлюблен Син, в Когото е Моето благоволение.[10] Можете ли да си представите каква колосална енергия трябва да се сложи в идеята на изграждането на детето, било дори под силата на грижата – това, което ще прави майката и на Иисус.

Има деца, които носят голям конфликт – не на грижата, а на промяната. Това са деца, които носят Мирови идеи за промяна. Такъв конфликт наблюдаваме още в най-древно време. Конфликт, в който е застрашен владетелят в бъдеще да му вземат трона. Тогава Кронос си изяжда децата, Канса иска да убие племенника си Кришна – защото имат предсказания, че наследник ще им заеме престола. Бащата на Буда пък не иска синът му да страда и го ограничава – поставя го в несмутен живот − затворен 29 години, защото иска синът му да продължи властта на трона като цар на едно племе – сакя. Дори и Ирод иска да се освободи от Иисус в защита на тронa си и извършва покушение над еврейските деца. Едно поведение, което демонстрира след това и Синедрионът – една от най-зловещите фрази в историята на отмъщението и на расата, а именно: по-добре е да погине един, отколкото всички[11]! Това е колективното мислене, това е расовият принцип в уросемитската култура и народи – кръв и раса. Битката на расата, която е застрашена – колективното съзнание срещу индивидуалната духовност в идеята „око за око, зъб за зъб“ срещу „да простиш на врага си“. Ето в какъв свят расте още детето.

Но независимо кой заплашва човека-дете, ако то идва не за развитие, а за месианство, ще свърши своята работа. Оттук ще разберем не властността на ехото на съдбата (защото то е само образът на миналото), а прозрението на предназначението като глас на съдбата. Миналото може да даде своя урок и да си отиде, но гласът на съдбата не лишава бъдещето, нито настоящето. Това, което няма да погине в идеята на своето служение, е предмет на прозрение и предназначение, а не на разплата на кармични тежести. Дете, което носи бъдеще – именно храм, който то ще освети – ще стане свещеност в битието на човечество и на Космичното служение! Защото никое от тези предназначени деца не може да бъде само за себе си, само за своята раса, за своята нация, за своя континент.

Представете си тези деца, за които знаем, че волята на историята е дала възможност да оставят име, и незнайността на всички други, които са дошли само за еволюция, но не и за месиянство?! Тогава бихме разбрали колко наболяла е потребата да се изгражда институция дете в идея не на оцеляване – няма по-обидно нещо в историята на социалните общества. В животинското царство да се оцелее е нещо, което инстинктът налага, за да съхранява. Но в царството на човека – социалното, няма по-обидно нещо – да се действа с инстинкта, вместо да се посочи разумността в преценка. Тогава няма да има нужда от някакви нравствени таблици (колко са съвършени, е отделен проблем), които да служат в идея за взаимност. А Иисус Христос остави само една идея за взаимност: да обичаш врага си[12].

Хората се удовлетворяват в социалните програми, защото са навикнали да живеят по един определен начин. Навикнали са с дрехата на традицията, но представете си ония, които трябва да правят промени, какво трябва да понесат – най-добре изразено в Голгота.

В Доктрината на Мъдростта на детето се предоставя едно неизменно право – да стане Бог! Кой го изрази в достоверност и плати със Своето Разпятие – Иисус. Ние имаме предоставена йерархия, имаме предоставена Иакова стълбица, която човекът трябва да извърви от детето до Божествеността, от син човечески до Син Божий. Човекът е едно дете на Бога и винаги ще остане дете. Измеримостта не може да бъде проблем на възраст. Човекът винаги ще бъде дете на Отца си, дори когато изпълни волята Му за Единосъщие, както го направи Иисус!

Виждате ли какво е детето? Дете, за което старецът Симеон казва на майката на Иисуса, че Той ще бъде праг, на който ще се спъват мнозина, а на нея: меч ще прониже душата ти[13].

• Детето-Рождество е Мирова даденост, вътрешно Откровение и Божие Слово!

Рождението е идея да се сътвори свят, Рождеството – да се даде на света Дух и Път! Ето защо има раждане, за което ние безспорно дължим благодарност на волята на Сътворителя, но има и Рождество, което извежда роденото до това, което може да се нарече Син на Отца – Син Божий. Рождеството е на Този, Който не само е роден от утробата на Всемирната майка, но е и в пратеничество да даде на човечеството нещо повече от това, което еволюцията, според вложените възможности на човешката усвоимост, му е предоставила да йерархира в познание.

Когато е раждане, се прилага грижата, а не основанието детето да бъде заведено (както Иисус в Египет) да получи посвещение. Грижата като еволюция и водителството на посвещение: Вземи, Иосифе, Сина си и Го води в Египет..., за да се сбъдне реченото от Господа: повиках от Египет Сина Си[14]. Защото в Египет са били школите. Това е много характерен проблем: когато за детето е необходима грижата, то е предоставено на майката; когато детето носи промяната, то е предоставено на бащата като воля, която трябва да го заведе в школа на посвещението. Така е с всички, които са белязани.

Тогава няма защо да се учудваме, че едно битие не може да бъде обосновано от нагледността, от обстоятелствения свят. Защото битието не се обуславя от нагледности, а от поточността на духовните ценности! Човекът винаги е повече от обстоятелствата. Той е, който може да ги променя, защото неговата бъднина е Сътворителство с Отца си, той е енергия и лъч в Космичната даденост. Това, което вземаме, това, което може нас да ни ползва, не е само лична награда и не е само наша привилегия – то е сътрудничество в една голяма Космична идея.

Както виждаме, обстоятелственият свят е много властен и все пак белязаните успяват да се освободят. Властен е, затова майката и бащата на Иисус се разтревожват, че Го няма и три дни Го търсят, но Го намират къде? В храма – при мъдреците. Тогава Той е упрекнат. Имат ли родителите право на упрекване? Да, защото това е грижа. Но са длъжни и на преценка в прозрението си да му дадат право, така както детето каза: Защо Ме търсите другаде освен в онова, което принадлежи на Отца Ми? – един съвсем резонен въпрос в тезата на обосноваността отвън и потребата отвътре – „Но те не разбраха казаните от Него думи“[15]. Виждате ли − два различни свята. Да родите, а То да е необикновено, с предназначение за Син Човечески и Син Божий, и майката, която е уж посветена, в края на краищата да не може да Го разбере − но това е грижата... Една майка може да не иска да пожертва детето и тя дори може да се противопостави.

Детето трябва да стане Син – Син Човечески и Син Божий. Но тогава над това дете трябва някакъв небесен хор да пее – ангели да вестят; трябва едно благоразположение от страна на света, който го чака. И една жестокост, която го заплашва с убиване.

Авраам също заплашва детето си в идеята на бъдещето му − като го посвещава на Бога. Рече Бог на Авраам: Принеси сина си Исаака в жертва на всесъжение![16] Така е повелила Божията воля – в изпитание. Това е, което всеки трябва да направи, е някой ден да повика и да чуе онова, което се каза на Авраам: Вземи сина си и го доведи в жертва! Защото у нас е бъдещият Син Божествен и Бог Отец, Който е вложен като Дихание. И отива Авраам, та поставя сина си на всесъжение. Тогава ще дойде едно човешко питане от Исаак: Къде е агнето? – идеята да се поднася друго по-малоценно в жертва. Оттук е голямата битка срещу егоцентризма и Алтер егото. (Затова казвам, че трапеза може да делите с близки, път може да ходите с приятели, но жертва може да принасяте само с богове!) И когато Исаак пита, баща му ще му каже: Иехова ире! – Бог ще предвиди![17] И наистина виждат там един овен, закачил рогата си в храстите... Готовност, готовност да пожертваш. Кого? Себе си, както Авраам.

При Авраам жертвата е сменена, но при Иисус – не. Защо? Защото Той е Агнецът Божий. Той не е символът, който трябва човечеството да търси, за да може да придобие достатъчно морални основания и сили да каже: „Аз съм онзи, за когото Бог ще промисли“. При Иисус няма място за промисляне – Той е самият Агнец.

В Откровението на Йоан пък ще намерим белязано дете, което трябва една слънчева жена да роди; дете, което го чака животът на една нова знайност. Но ето, че там се явява голям червен змей, който чака да го изяде, когато се роди. Обаче роденото предназначено е взето и занесено, както е казано, при престола на Бога, а майката е приютена в една пустиня, на място, осигурено от Бога за живеене.[18]

Чудно е защо на една майка, която ражда божествено дете, `и отреждат място в пустинята? Защото не може една Мирова майка, за каквато говоря, тя да определя съдбата на детето си. Някога казах: раждане сте дали – благодарности получавате, но път и гроб не определяте! Това ще Си го определи Божественият Син. И точно от тази съблазън светът ги е спасил. Затова майката на Кришна въобще не се вестява; майката на Буда също. Само майката на Иисус остава да присъства в жизнеността Му. Защото това е вече Учение на Любовта...

Мировите майки раждат, но нямат власт над това, което раждат – това трябва да се знае и то не е обида. Детето може да бъде с хиляди години духовно по-възрастно от родителите си, както е Иисус Христос. Затова, когато Той на Кръста се обръща към нея, `и казва: майко, ето сина ти; Йоане (той е любимият Му ученик), ето майка ти[19], това не е разменяне на майки, а потвърждение на казаното преди това от Него, че не кръвта определя духовното родство, а служението!

В Откровението е казано още, че червеният змей е наречен дявол и сатана. Не. Ако го търсим само в социалната изява, обществата не са създали още програма за пълна свобода; ако го търсим в нравствените добродетели, можем да останем само в едно учение, каквото е Учението на Правдата, или пък сега в живота на Учението на Любовта. Еволюцията обаче пледира и води поход за по-висше състояние. Тук е липсата на прозрение и затова гадателите никога няма да познаят, защото не могат да видят тези неща горе. Това е другата трагичност, с която са обречени хората. Важното е, че това дете, което са искали да бъде изядено, не е унищожено.

Тогава започва голямата битка между силите на отрицанието и силите на прогреса. Нещо, което еволюцията позволява, а и не бива да направи отрицанието персонално вечно. Затова за тази битка е дадено в Откровението, че силите на злосторието ще бъдат победени. (Така че тези, които искат да гадаят и да казват за Откровението знайни и верни неща, трябва да са видели тази битка кога там започва и кога ще свърши.)

Логично е това дете в Откровението със стила на онова време да управлява всички народи с железен жезъл[20]. (Тези метали още в пророчествата на старозаветието ги има – истукан със златна глава, сребърни гърди, меден корем, част железни и част глинени крака[21].) Тезата за желязно управление, с която се йерархира културата на моралната човешка пътека, отдавна се изживя. Идеята, обаче, да обърне света към едно ново царство − Небесно, бе най-тежката, която едно Дете си е поставило да внесе. От Адеса, от преизподните да се отправи взор нагоре, да се влезе в едно царство Небесно!

В Откровението намираме още нещо, което е изумително. Че Слънцето и Луната ще си загубят светлината, но Бог и човек ще си светят. Тогава ще разберем, че Fiat Lux − Светлината, създава Слънце, Луна и пр. преходни. Слънцето ще си загуби светлината и Луната няма да може да прави отражение, но пак ще има Светлина. Това е, което дава основание да говоря за Деца на Деня – категория, която вече освобождава от йерархиите Деца на посвещението, Деца на Правдата, Деца на Любовта.

Нелогично е да си светим, но за мен логика, която не идва от прозрението, е само умуване, което може да рухне. Колко властно е да кажем, че човекът е един зрим теогон и че Децата на Деня и без тази светлина, която Слънцето им дава, си имат Светлината в себе си и ще си светят. Тази Светлина няма да се загуби, защото тя е Диханието, силата на Твореца – Fiat Lux! А и чак на четвъртия ден от Сътворението е казано: да има светила на небесната твърд, за да бъдат знакове за дни[22]. Виждате, Слънцето свидетелства за деня, а не, че прави деня. Това трябва да се знае, защото е убеденост, че човекът сам ще си свети. Този, който познава астралните светлини в своето присъствие, той го знае, защото е могъл да го изживее в своите гостувания.

• Потребата от дете е да намерим в себе си Онзи, Който ни е сътворил!

Защото това ни е предоставено в еволюцията – възможност за йерархия – син на Бога, а след това и Божествен Син. Ето защо тайнството Бракосъчетание е йерогамия – свързване на Небето със Земята. Това, разбира се, са символи. Великото съчетание между Небе и Земя е, защото под „Небе“ се разбира Менталното поле. Щедро се дава отгоре, но разумно и творчески трябва да бъде отразено тук – на земята. (Затова казах: и земята трябва да благодари на човека, че я одухотворява!)

Свещеният брак е идея на гостолюбието − да дойде едно дете. Затова оставих в Учението Път на Мъдростта тайнството на бракосъчетанието с една ясно подчертана мисъл – гостолюбив дом. Гостолюбивият дом е да се извика, да се приеме една посветена душа, която трябва да занесе на света това, което го обновява. Йерогамията – Свещеният брак: Белият слон да оплоди Майа – майката на Буда; Свещеният Махадева да оплоди Деваки – майката на Кришна; Архангел Гавраил да каже на Мария: Духът Светий на Всевишния ще те осени, за да се роди Син Божий[23]. Свещеният брак!

Именно свещен брак ние виждаме при Пратениците. Ще видим един свещен брак между брат и сестра, какъвто е между Озирис и Изида – макар и сестра, тя му е съпруга. Две начала, които са безспорни в услуга на човечеството – мъжкото и женското начало. Не полът играе роля, а стойността на ценностите в пола! Макар че в юдаизма се говори, че синовете Божии почнали да се женят за дъщерите човешки, и ето че човеците извършвали големи грехове. Тогава Господ Саваот решава да ги накаже с унищожение...[24] Това са идеи, с които е трябвало да се внесе страх, защото идеята за свободата се е считало, че развращава. Оттук е трагедията на човечеството в хилядолетията, макар че децата не спират. Грях, грешен, несъвършен... а никой не предостави на човека правото на Диханието, което му е дал Отец, за да бъде наречен божествен!

Детето като потреба в развитието на човечеството е и Син на промяна, и блуден син. Блуден син... Не е случайно сложена в Евангелията притчата за блудния син. Знаете, че блудният син се завръща. Имаме ли право да го отречем като присъствие? Не, защото всеки ден го има. Преценката на ума негодува заради разточителството на астралната радост на човека, но Духът – бащата, онзи, който води на посвещение, ще му прости.

Брат му обаче е недоволен, че се връща, защото брат му е именно умът, докато блудният син е астралът. Умът е недоволен, че не е получил награда – толкова трудолюбив... Този паяк (както го нарекох) е недоволен, че някой си разхитител, който се е изживял и се е разкаял, е награден от баща им, а пък той – прилежният ум (именно паякът), не е получил нищо. Голямата тайна е в това: да можете да се изживеете и да съзрете, че сте разпилели, че това е дело на нисшата ви енергия.

Така налице са детето-гордост и детето-срам, детето-бащино водителство и детето-майчина тревожност... В края на краищата трябва да приемем детето като съ-Сътворител с Отца си. Тук е прозрението и отговорността, че човекът, детето, е един еволюиращ бог, една добродетел в Откровението на Отца. Това е основанието да казвам, че човечеството е едно Христово тяло! Колко проницателно може един Христос да каже за тази свещеност на тялото: Този хляб е Моето тяло![25]

Детето трябва да научи и свещената азбука на гласните, за да може в тази еволюция на богове да си ги извика, защото с гласните той е давал имена на богове. Това е „Песен на гласните“ – властта на един Хермес. И вижте колко е странна тезата, че Адам дава имена на животните, на дърветата... После богоразвиващият се човек дава имена на боговете в теогониите, за да властва, за да ги овладее.

Така че детето фактически е свещеността, то е зиданият храм, в който обитава само Бог. Другите са гости – гост е нашата чувственост, гост е нашата мисловност, гост е нашата воля. Когато сте храм, жрец ви е само Сътворителят!

• Битката на човечеството в хилядолетията е да изходи Пътя на детето Иисус до Христос!

Биографията на човека няма стойност и тя не би имала властност, ако той, след като извърви определена йерархия, не направи това, което нарекох следгробна властност. А тя в какво е? Идея за овладяна материя и събудена духовна сила – това е Възкресението. Възможно ли е? Безспорно. Не защото го употребяваме като религиозен обред за утешение – че Този, Който сложиха в гроба, може да възкръсне. Не. Възкресение е имало през всички времена. Само че те са били индивидуални, а идеята на Христос е човекът, влизайки в собствената си материална гробница, да може да се извежда.

Идеята за Възкресението изисква преди всичко надмога, иска осъществяване! И тогава Пътят на Мъдростта добре ви казва: бъдете, а не имайте! Защото да бъдеш, това е идея на извървян Път, на позната Истина и на осъществен Живот. Тогава, предоставяйки идеята за зримия теогон, Учението на Мъдростта освобождава човека от обикновеното познание, като го дарява с прозрението! Иначе ще останем в това, което философия и религия, социални и нравствени закони са ни предоставили.

Мъдростта ви освобождава от цялата нравствена култура на света с идеята: няма зло, има нееволюирало добро! Древните народи говорят за една голяма битка между злото и доброто. Но тя е винаги у нас. Само че някои `и дават персонална властност, други я употребяват за социално насилие. Ние за първи път взривихме тази неизбежна злина като историческа конституционна даденост. Няма зло, има нееволюирало добро е белегът на едно голямо служение, което трябва със съответната отговорност да поемем.

Битката е тежка, защото властва, както го нарекох, „шоу-енергомания“. Където и да се обърнеш, където и да седнеш – не е предмет само на това, дали безотговорно се пуши или се вземат наркотици, но и безотговорно се хаби енергия в подскачания, кълчения и пр. Това друсане на тялото е, за да се освободи от една енергия, която иначе бихме използвали за развитие. Дори да си направим както теогониите, ако щете, каменни божества, но не да се изпиляват енергиите в евтини съблазни и радости. Вярно е, че светът пие още от Ноево време. Но Ной пие вино като теза на културата на забрава на миналото – светът на миналото е трябвало да се забрави. Ной е епоха – епоха на забравата, за да се тръгне към епоха на знанието, да се извика на живот една друга ценност. Защото той има три деца, за да им предостави три различни пътя – в идея на бран, в идея на молитва и в идея на посвещение.

Човешката култура се осъществява в името на детето, което трябва да стане бог − от еднодневния Хермес, който отива да краде кравите на Аполон (това е културата на миналото), до Детето на Деня сега. Ние не сложихме друг термин, както в социологията някои държавници сложиха: „мъже!“. Хитлер така говореше: Мъже от Райхстага!... Но никой не каза: „Деца на Духа“. Разбирате ли колко е вярно, без да е поданичество – „Деца на Деня“! Защото Денят е онази Светлина, която не гасне, която тръгва от Сътворението и която и в Откровението остава да светлее и никой не може да я отнеме. Деца на Деня – това е битието на тези, които искат да правят Доктрината на Мъдростта. Аз няма да кажа както един Наполеон: Дайте ми добри майки! „Майки ми дайте“, защото са му трябвали войници. Ние говорим за нещо съвършено друго – да родим Бог в себе си! И Орфей добре ще каже: Аз умирам, но боговете са живи. А ние рекохме: Боговете умряха, но Бог остана! Затова казвам: Когато сте храм, Обитателят е само Той!

Така че не е проблем на историческа последователност или на логична правдивост Детето на Деня – Детето в Учението на Мъдростта. Но това, което ни отличава, е, че наистина Детето има характерни вече белези. То не е само под покровителството на Любовта или под егидата на Закона. Разликата е много голяма – то е в пътя на посвещението, а не само в закона на раждането.

• Прозвището Деца на Деня е характеристика, а не биография от раждане!

Те трябва да се освободят постепенно от потребата на поклонничество и обреди. В източноправославната религия, когато те кръщават, трябва да се отречеш от сатаната. Там три пъти свещеникът иска: „Отричаш ли се от сатаната?“ – „Отричам се“. Какви нелепости има, какви натрапчивости има за присъствие на сатана!? Разбирате ли непрецизността в отговорност за бъдещето и Децата на Деня какво трябва да правят? Понякога на човек му идва да плаче... А сълзите са от вода, която е астралният образ на Светлината. Това са сълзите. Затова Амон Ра ражда човечеството от сълзите си.[26] (В Египет също са уловили астрала, само че в една друга фигура.)

В „Книга за Пътя и неговата сила“ на Лао Дзъ се говори така:

• „Мъдрецът е скромен и свит – за света той изглежда объркващо. Хората го гледат и слушат. Той се държи като малко дете“.[27]

Като малко дете, само че без играчка − играчки няма за мъдреците. Това е много важно, защото на малко дете му даваме играчка. Измама не може да има в душата на мъдрец!

И още един стих:

• „Бъди поток на Вселената! Когато си поток на Вселената, винаги верен и неотклонен, стани малко дете още веднъж.“[28]

Нещата са дадени – или е липсвало прозрение, или част от невежеството и много насилие е ползвано за социална потреба. Точно в това е смелостта на Христос – да застанеш срещу света, който си носил хилядолетия.

Ние можем да намерим много тайнства, свързани с посветените. Когато Данаил разгадава съня на Навуходоносор, получава вътрешно видение. Навуходоносор е олицетворението на цезаровото начало и поставя на изпитание жреческия олтар – пита своите маги как да бъде разгадано какво е сънувал, та е неспокоен. Но само Данаил – детето, което е взето заедно с другите евреи в плен, получава видение и го разгадава.[29]

Знаете, че Данаил е хвърлен в яма с лъвове и те не го разкъсват – така е, ако човек владее себе си. Къде е тайната – да не вибрирате със страх. Оттук, ако някой можеше да изведе тайната на вегетарианството, щеше да познае, че не е в това дали се спазва етичен закон, а в това да не се употребява импрегнирана със страх плът.

Един Яворов също ще говори за детето:

• „Две хубави очи. Душата на дете две хубави очи; – музика – лъчи. Не искат и не обещават те... Душата ми се моли, дете, душата ми се моли!“[30]

Да. Може би това е единственото място, където той се изповядва, защото е доста диаболичен. Не само динамичен – динамичността му е изключителна, но и доста диаболичен е Яворов.

„Душата на дете...“ Това е уловената усетност, че душата е дете и можете да я разчетете, ако вашето зрение не е обикновеното зрение на човека, а на събуденото прозрение.

В „Книга на мъртвите на древните египтяни“ е дадена една теза:

• „Това е царството, където с корона бяла на главата и със жезъла заповеден в ръката божественото същество е седнало. Пред него стигнал, лодката си спирам, и произнасям тези думи: „О, бог всесилен! На жаждата владетел, към мене погледни! Сега родих се! Сега родих се! Сега родих се!” И богът отговаря: „На дръвника на наказанията излизат наяве постъпките ти лоши...“

Бог не може да бъде измамен! Дали е трансцендентният – вън от нас, или иманентният – вътре у нас, когото наричаме съвест...

• „На дръвника на наказанията излизат наяве постъпките ти лоши, от всеки друг ти най-добре ги знаеш. Аз ще събудя спомена за твоите грешки.“ Аз отговарям:„Аз Ра съм, който прави силни ония, които той обича...“[31]

Същата епоха, в която Моисей повтаря: Бог е милостив към тия, които Го обичат![32] Но Христос после казва: Каква ви е наградата, ако обичате само тези, които ви обичат?[33] Нали така се роди голямата идея: Обичайте врага си! Иначе другото е – дай да си разменим обич за обич. Това е голямото в Христос – срина цялата култура на няколко хилядолетия!

В книгата „Зов“ на Агни йога пък има следното:

• „Действайте с мълчание! Но ако все пак пожелаете да проявите силата на действието, повикайте децата! Действайки с децата, не ще попаднете в заложените мрежи.“[34]

Христос беше казал: Ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството Небесно[35] – и ето, повтарят Го.

На децата е отредено бъдеще и затова потребата от закони, които осигуряват на детето сигурност, е безспорна. Институциите, с които обграждаме децата, са историческа потреба и социален растеж, защото едновременно с духовността си човекът е и социалност.

Децата на Деня, които Духовната вълна на Мъдростта поднесе на човечеството, са манифестът на зримия теогон! А колкото до другите закони – те са социални, те осигуряват грижи. Ние приемаме, че децата са Божие пратеничество!

 

Въпрос: Как в Духовната вълна на Мъдростта би било по-естествено да се възприема невъзможността за раждане на дете?

С еволюцията на ражданията ще се търси преселението на една душа, която трябва да одухотвори една материя! Казвал съм, че след време човекът ще може спокойно (разбира се, най-напред посветените) да извика някоя душа. Оттук е идеята ми за свещения, гостолюбив дом, където да се поиска поселение на велики души. Ще може да се овладява призивът на духовната единица, наречена душа, и да се отработва това, което се нарича материя. В потвърждение на това беше експериментът на италианския професор Петручи, който шестдесетте години излезе със своето „инвитро“. Но папата му забрани. Това е потвърждение на тезата, че религиите много бавно стареят и много дълго стоят стари.

Вижте, една институция – била тя държавата, била Църквата, или която и да е – колкото и дълго да стои, няма да може да спре еволюцията. Както виждаме сега, тази теза под различни форми тръгна и инвитрото стана радостната утроба на незабременяващите, радостна утроба на родители, които нямат деца. Имаме ли в наличност инвитро?! С него отричаме ли Бога? Защо трябва да живеем със страх, че човекът, когото наричаме бог в еволюция, може да прави и това?

Още по-странното, за което също така треперят от страх учени и богослови, е клонирането. „Ама, може да създадем идиотчета.“ Ще им се намери начина. Можеш ли да твориш, можеш ли да създаваш, можеш ли наистина да извикваш една душа и да намериш нейното поселничество? Тази голяма тайна на Христос: Лазаре, излез![36] Възможно ли е това, когато е вкочанено вече тялото? Учените казват, че човечеството било невежо, не знаело нищо. Те не знаят и го приписват на човечеството... Фактът е, че човек може да се отлъчи от физическото си тяло и с астралното си тяло да обикаля и да си гледа трупа, а след това и да се въплъти отново в него. От хиляди години окултистите знаят за сребърната нишка, която поддържа връзката между астралното и физическото тяло.

Клонирането е един белег, с който ще се сменят позициите на преценка между баща и дете, майка и дете. Тези позиции не само като психология, но и като тенденция на бъдещето ще се сменят. Съпричастността! Някога матриархатът е имал господството, защото мъжът не се е прибирал. Не се е прибирал не защото е правел изневери (както сега) на жена си, а защото е воин, който трябва да защити територия и да създаде сигурно огнище. Никой не е давал преценка за това, как трябва да се развива бъдещата му история – с мъжество! Битка със стихията, битка след това с другия, който и тогава ти е бил събожник, само че в потреба на еволюцията е трябвало да развивате качества. Какво да се прави, ако един човек се остави само в кафеза на историчността? Къде да го вземем този мъж, който трябва да съприкосновява себе си със света на Луната, със света на звездите...? Хората въобще нямат представа как са се развивали: хоп – роди се гений... Гений не се ражда току-така. Може да се роди, след като е живяно милиони години.

Така трябва да се разбере потребата от тази обнова. Не е проблем вече само на естествената еволюция, а на активизирана потреба, с която да можем да моделираме условия.

Условията действаха върху нас, но сега ние действаме върху условията!

 

Из Слова на Ваклуш, 1999 г. в Пловдив, София и Бургас

 

Бележки

[1] Вж. Нур 3/98. Послание на Служението, с. 11-12.

[2] Вж. Роман, Й. Митове. София, Наука и изкуство, 1975. с. 26-27.

[3] Матей 19:14.

[4] Конвенцията е ратифицирана от България на 11.04.1991 г. с решение на ВНС. (Бел. ред.)

[5] Роман, Й. Митове. София, Наука и изкуство, 1975. с. 26, 27.

[6] Иоан 1:5.

[7] Битие 2:24.

[8] Вж. Изход 1:22.

[9] Иоан 5:17.

[10] Марко 1:11.

[11] Иоан 11:50.

[12] Матей 5:44.

[13] Лука 2:35.

[14] Матей 2:13,15.

[15] Лука 2:49-50.

[16] Битие 22:2.

[17] Битие 22:7-8.

[18] Вж. Откровение 12:1-6.

[19] Иоан 19:26-27.

[20] Откровение 12:5.

[21] Вж. Даниил 2:32-33.

[22] Битие 1:14.

[23] Лука 1:35.

[24] Вж. Битие 6:2-7.

[25] Матей 26:26.

[26] Вж. Роман, Й. Митове.София, Наука и изкуство, 1975. с. 27.

[27] Лао Дзъ. Тао Те Кинг. Книга за Пътя и Неговата Сила. София, Хелиопол, 1994. с. 54.

[28] Пак там. с. 32.

[29] Вж. Даниил, гл. 2.

[30] П. Яворов – „Две хубави очи“ (Бел. ред.).

[31] Книга на мъртвите на древните египтяни. София, Наука и изкуство, 1982. с. 82.

[32] Второзаконие 7:9.

[33] Матей 5:46.

[34] Листа от градината на Мориа. Зов. Озарение. София, Астрала, 1999. с. 100.

[35] Матей 18:3.

[36] Иоан 11:43.