Единство и Единосъщие

Единството е знакът на Битието, Единосъщието – знакът на Космичната вечност!

Човечеството ще продължава да пътува по голямото течение, докато личната ни душевност не стане капка в океана на Всемирността, докато в едно търсено Единство и в една възможност за Единосъщие не се осъществим!

Много са били пристаните, на които човекът от своето първично осъзнаване към своето обожествяване е спирал. Много престолнини си е изграждал, в които е заучавал азбуката на своята култура на трудолюбие; и на много престолнини е слагал енергията си, когато неговата биология в идея на самосъхранение е извеждала сили за борба, когато неговият ум, в една от най-големите битки, е търсел да се осъществи – битката за знание. Знанието прави този първи Адам „грешник“, но оттогава започва голямото му битие. Това е една велика разтрога между човека и Бога в идеята на познание що е добро и зло – една от най-големите разтроги на великата тайна: човек – Бог и Бог – човек. Такива престолнини човекът след това изгражда и на своите други потреби (това, което цели култури са му предпоставяли): на сърцето, което гради храм на обич; на душата, която търси превъплъщение или която успява да улови стихийността и да създаде образ на божества. И най-после – един от най-големите му пристани: пристанът на Духа! И през всичките тези свои пътувания човекът е водил битката между мисъл и откровение – мисълта е очовечвала, откровението е обожествявало!

Всичко постигнато е едно напластено богатство, една кристализирала божественост у нас чрез всевисшите енергии; всичко е една жива реалност, ако някой може да направи вивисекция на духовния човек, на душевния човек, на мисловния човек. Ето защо голяма тайна е, че Книгата на Живота не можеше да бъде отворена от великите старци край трона на Вечния, но един Човек, наречен Иисус, а след това облечен в дрехата на Помазаник, т.е. Христос, счупи печат след печат и даде четмо за Божествеността – отвори този нов олтар: олтарът на Книгата на Живота!

Цялата тази картина обрисувам заради идеята Единство и Единосъщие, която е много характерна по своето предназначение и много потребна за развитието на човека. Тази теза досега не е разработена не защото умът не е можел да я направи концепция, но това, което различните доктрини са оставили на човечеството, са го рамкирали в познанието за себе си – познанието за Бога и съотношението Му с човека. А те са далече да признаят, че човекът е един бог в развитие. Затова можем дързостно сега, когато Учението Път на Мъдростта се осъществява в своята ескалация, да не сме смутени в голямата идея на Единосъщието, защото сме казали, че той, макар и не още овладян, е един зрим теогон; че свободният човек е един ограничен Бог, на Който трябва да се позволи извеждането. Това са големи проблеми, за които безспорно са нужни подготовки, за да бъдат усвоени.

Разбира се, проблемът за Единството е разглеждан в йерархията на нашето усвояване, в неговата приложност. Още по-съществено е, че и идеята за Единосъщието е разглеждана като форма, която пък великата догма в Учението на Любовта предостави в тезата за светата Троица Единосъщна. Следователно, ние имаме оставени и символи, и белези. Троица Единосъщна е символ и белег на Учението на Христос! Триадни троици сме имали, но троици, които не са единосъщни, а на трима богове в различните етапи на историческо усвояване – всеки за себе си, но в никакъв случай като идея на Единосъщието.

Единосъщието като доктрина създава големи смущения, ражда тези, които, разбира се, Църквата ще нарече ереси. Но това съвсем не значи, че човешката далновидност или човешкото прозрение, или човешкият ум нямат право да усвояват богове и да дават квалификации. Цялата същност, големият, неизмеримият скелет на тази тема се крие в два знака:

• Единството е знакът на Битието,
  Единосъщието е знакът на Космичната вечност!

С това съм характеризирал този съпровод, в който едното без другото не може. В една и съща личност, в една и съща божественост съпроводно вървят търсенията! Белегът на Единството и демонстрираното осъществяване на Единосъщието – всяко от тях е придружено със съответната воля на изявена мисъл или със съответната будност на откровение, което пък Духът дава. И когато искаме да кажем какъв е този голям кръг на битието на човека – от неговия Родител до неговия Родител, т.е. от Бога до Бога, символите на древността са поставили знак: змията, захапала своята опашка.

Змията, която е захапала опашката си, е един от големите символи в мистичните учения, символ на цикъла на завършената човешка еволюция. Опашката на змията се състои от много прешлени и всичко това говори за единство в тялото `и. Това е една изключителна форма, един изключителен символ за Единството! Като завършен цикъл на осъществено Единство, този символ е най-безупречен и несъздаващ предпоставки, защото, въпреки че змията има десетки прешлени, в края на краищата захапаната опашка и главата правят единство. Разбира се, Единството не е още завършената еволюция на човечеството, но то непременно се съпровожда с една Единосъщност в нейната бъдеща възможност. Тогава именно – в идеята на Единосъщието, вие можете да кажете, че въплътеният Логос, Син Човечески, става Син Божий; тогава Той може в гостолюбието на Своя Отец да получи това, което се нарича Син Божий.

Но какво прави Христос, когато иска да направи от апостолите Си единство? Казва им да Го чакат в горницата „в единомислие“. Не им казва „в единосъщие“! Те не могат да станат единосъщни. И когато отива на Петдесятница да направи благословията със Светия Дух, за да ги прати в действие, какво им дава – един общ език? Не! Дванадесет отделни езика – за всеки. Защото всеки е ипостас, която трябва да понесе според изградените възможности. Иначе ще изгорят в голямата щедрост.

Дайте на въображението си възможности да види света в това, което се нарича Богознание, Боговдъхновение, Богооткровение! Човечеството само богознае от това, което са му създали църква, олтар, причастие... Колко са, които имат боговдъхновение? А в целия свят само двама има, които са имали Богооткровение!

Така че, единомислието не е единосъщие. Усията, същността, не е едно и също с ипостасността. А в тази змия, захапала опашката си, вие имате само единство на прешлените, нямате ипостас. Нито един от тези прешлени не е личност и нито един от тези апостоли, които трябва да чакат Христос в единомислие, не е личност в смисъла на Ипостас, която може да сумира от това един образ, който е единосъщ на Него. Те се опитаха да делят място с Него, когато казваха кой да седне от дясната Му страна. А Той постави един много съществен въпрос: Можете ли да пиете Моята чаша, можете ли да вървите Моя Път? И все пак, когато някои имаха куража да кажат „да“, Той рече: Тогава Отец ще определи. Значи:

• Единосъщността е идея на Отца като дадена усия, която физиогномира Ипостас.

Какво значи „Единството – знак на битието“? Имаме едно Единство в Отца, което прави своето Себеизлъчване и ражда един свят, и този свят след това трябва да бъде увенчан с онова, за което казваме – „корона на сътворението“, наречено човек. И то започва с: Да сътворим човека по Наши образ и подобие! Едно раздвоение, намиращо се в Единството, и едно единство, раздвояващо се заради самата Същност. Тогава начева човешкото битие. Съществoванието като теза в културата на Сътворението трябва да изведе една персона, която наричаме Адам, мисъл. И този Адам, за да търси Единството, трябва да започне битие – битие в индивидуализация, а в йерархията на духовното развитие – битие в личност. Представете си каква битка е водило човечеството да физиогномира себе си като личност! А личността пак е преходна, преходна е...

Какво трябваше да направи Адам? Ние виждаме в бъдещите Учения как му предоставят правото да знае – има Дърво на познанието, или плод на познанието, от който ще започне раздвоението като идея за развитие и търсено съвършенство; ще започне изграждането на добродетели, които после ще ги намерим в съответните таблици, наречени Божии заповеди, наречени Акадски таблици на съдбата, Таблици на Нума Помпилий... Това са енергии, които светът в битието налага. Затова казвам, че Единството е знак на битието – започва битието на Адама с разделянето, с принципа „добро и зло“. Това е голямото битие като култура на пътя за съвършенство – раздвоение на Единството чрез познанието добро и зло, докато себесъзнанието дойде до целостта на Единосъщието. Ето защо в историята на планетния поселник – в социалната му история, в душевната му история (в тази голяма психология), в неговата след това духовна история, ние ще намерим великото пътешествие на голямата битка за Единство.

Защо обаче човекът е трябвало да бъде разделен, за да бъде след това единен? За да стане властник над онова, което стихиите моделираха – образа на божества – властник над огъня, властник над водата, властник над природата! Заради Единството той позна що е добро и зло, но някой му каза, че е грешен (макар че стана като боговете!). Така идеята за Единството, която Адам потърси чрез плода на знанието (за своето вътрешно осъществяване), го направи грешник и това бе голяма беда. Ето защо в тази диаграма – добро-зло, чрез Христос влезе прощението, Христос разряза този гордиев възел! Но първом трябваше да се изходи онова, което е и като фигура, и като реалност – Пътят на Голгота. Пътят Голготски – социалният кръст, нещо неповторимо в историята на човечеството! Страдание са имали всички, но да трансформирате страданието в идея, че невежеството може да го върши, а не богът на злото – Прости им, те не знаят..., е нещо съвършено друго! Затова Иисус понесе Разпятието, което и като реалност, и като фигура, и като символ е победа на Духа над материята.

Да се изходи Голготският път в никакъв случай, както казвам, не е проблем на страдание, а е на развитие. Там бе голямата среща, част от големия път за Единството. Защото на Голгота се срещнаха черепът на Адам и кръстът на Христос – единство между доктрината, която земята трябваше да изгради, и посланието на Бог, Който каза: Това е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение. И както казах навремето – в сътворения Адам вече работи роденият Христос.

Черепът на Адам и кръстът на Христос – ето голямата пътека на Единството! Търсете го във всички школи, търсете го във всяка напевност... Единство, но не още Единосъщие. Единосъщието изисква Единородие. В сътворения череп Единородието работи! Тогава когато там, на този връх на Голгота, се срещат сътвореното и Роденото, победителят Дух над материята поставя последното изпитание на Единството, за да го йерархира в най-великата тайна – тайната на Възкресението. Духът, който победи материята на Кръста, влезе в гроба, за да ни покаже Възкресението. И какво рече Отец на Своя възлюбен Син, когато Той излезе от гроба възкръснал и се възнесе? Седни от дясната Ми страна! Ето ви Пътя пък за Единосъщие! Не е достатъчно да си захапе главата опашката, трябва да се нихилира материята.

Така Възнесението на Иисус Христос, Неговата Синовност (не син, всички са синове на Отца – Синовността е белегът на Възкресението, а синовете еволюират заради Единството) Му отреди Единосъщието. Синът Човечески, Който направи Единството, Синът Човечески, Който нихилира материята и възкръсна (за първи път се показа, че материята не е дело на сатаната, а е одухотвореност, която може да бъде възкресявана), стана Син Божий, а чрез Своята Синовност – Единосъщ!

Единство и Единосъщие... Във всяка една от Духовните вълни вие ще намерите кои енергии са извикани в идеята на Единството и кое е отработвало възможността за Единосъщието.

Когато говорим за Духовната вълна на Митологиите, аз казвам, че тази битка, в която стихиите физиогномираха божество с име, беше идея за персоналност. Но нито един от боговете на митологията не пожела да прави човека безсмъртен. На Адам, на който се даде право на раждане, там не се даде право на безсмъртие. Стихийните богове не поискаха да правят човека безсмъртен; те не намериха основание в идеята на безсмъртието да му помогнат, а сами си пиеха амброзиите или амритата (каквато индийската философия поднасяше на своите богове). Но колко гениално богът на мъдростта Тот (или кореспондентът бог Хермес в гръцката митология) остави този въпрос: Боговете са безсмъртни човеци, човеците са смъртни богове! Значи стихийните сили, които трябваше да водят битка за овладяване на стихиите и да станат стихийни божества, са безсмъртни човеци, но вложената тайна в човека е, че той е един смъртен бог. Една голяма идея – „смъртни богове“! Е, направете ги безсмъртни, за да нямате опоненти в идеята за Единосъщието с Отца!

Когато стъпим в доктрината на Правдата, каквато иудейството дава, ще видим, че там забраниха да се казва името на Бога. Тогава Единството е ненакърнено, а се води битка „добър – лош“. Нямате право да споменете името Му, защото ще пострадате. Така търсите единство чрез нравствената повеля – подчинение на Бога, и съпроводно-приложно сътрудничество с човека – жестокост и възхвала, подчинение и награда! (Затуй апостол Павел ще си иска награда – защото е иудеин в същината си.) Не се споменава името на Бога, камо ли да се прави богочовек. Затова тези, които са изповядали Моисей в неговата буква и цялост, никога не са могли да направят отстъпление от единството Божие – на Бог в доктрината на Правдата не се позволяват други ипостаси. Може да се позволи сатана и кръвта да бъде вдигана в знаме, но друго лице за Бог – не! (И може би точно тук е фанатизмът на пророк Илия, когато прави съревнование с жреците на стари вероизповедания.)

В Учението на Христос, в Учението на Любовта, за първи път човекът бе изведен до позицията на един бог в развитие – разбира се неказано, но Христос за Себе Си го рече и понесе бедата на наказанието. За първи път се създаде от Сина Божий Синовност, за първи път в световната култура, както като общо знание, така и като религиозна дефиниция, излиза идеята за триличния Бог: Ипостасният и Единосъщният! Защото трилики богове без идея на Единосъщие, както казах, ние намираме в предишни религии и най-вече (и най-дебело подчертано, и още битуващо) в религията на индуската култура. И Брама е бог, и Шива е бог, и Вишну е бог и всеки по своему си има олтар, догматика и култура, заздравени от тезата на кастата и от доктрината на прераждането. Но за първи път Христос остави голямата идея за триипостасност в Единосъщ Бог и от Сина Божий се създаде Синовност. Синът еволюира, но Синовността не – тя служи!

• Синовността е атрибут и енергия, която равнява в измерение за Единосъщност с Отца!

Но преди това трябва да извършите Възкресение. Това е тайната на „Моят възлюбен“ и оттам на „Моят Божествен“. Възлюбеният е идея за Единство. Христос прави единство с всекиго; Той създава идеята за прощението; Той демонстрира Преображението, за да каже, че човекът е многопластов; Той дава Своята голяма Проповед, за да спаси вътрешния човек, защото Само чистите по сърце ще видят Бога и Само миротворците ще се нарекат Синове Божии. Какви характеристики! Странно е – не бедата ви е накарала да правите псалмовите изповедания, че майка ми в грях ме зачна! Много са големи и различни нещата...

И така, когато се идва до голямата тайна – да се каже: „Това е Моят Божествен Син“, Той вече е Единосъщ. Тази идея за Единосъщието Христос демонстрира пред учениците Си не само с Възкресението, а и с онази фраза, за която бе похулен: Аз и Отец сме едно! Няма такава дързост в световната култура – нито на социалното поле, нито на полето на философията и изкуството, нито в религиите! Но това е заградено в едни скоби и остана само като привилегия, че Христос го е казал, но институцията не го прилага като възможност на вложеното Единство, което трябва да изгради Единосъщността. Така фактически остана загробено най-голямото тайнство, което Христос остави в жизнения път на бъдната вероизповед, която четири милиарда народ уж изповядва. Загробена остана тайната, че човекът е един бог в еволюция. Голямата идея на Възкресението е използвана само да се изнесе тезата, че има Голготски път, който е път на страданието, на жестокостта, на разчупената изповед до него време. А прежде Своето следгробно Възкресение Той рече Аз и Отец сме едно. И тук именно говоря за Служението. Служението е формула на Синовността, не на Сина! То е една специална формула Боголикият да извърви Пътя, за да може Боговластният да каже, че прави Живот, а не – търси единството със света, който го обединява с всичко. От Единството Той прави Живот, т.е. когато надмогне гроба, тогава става Единосъщ – от Син Човечески става Син Божий. Само християнството има тази догма (а за мен – тази жива реалност), защото никой не беше извел един Христос, Който може да ви каже, че с Отца сте едно. Разстоянието между човека и Бога в другите религии е оставало и така те не могат да създадат идея за Единосъщие.

А възможно ли е човекът да стане Единосъщ? Когато извърви Пътя на това, което се нарича Христова голгота в социален и личен свят, когато направи своето преображение, когато може да направи единство между двете си естества (там, където е голямата битка в Съборите – дали Христос има две естества: божествено и човешко) – да! Та именно човекът е тайната на цялата идея за Единосъщието (а не стихийните богове); човекът е, който трябва да стане единосъщ със своя Отец, защото той е възлюбеният, и културата на трудолюбието ведно с културата на гостолюбието му позволяват да бъде поканен от Своя Отец да седне от дясната Му страна. Тогава не може да няма достатъчно мотиви във вътрешната енергия на усвояването за усията, за същността. Той е, в Когото е Моето благоволение – но той трябва да извърви еволюцията, той трябва да изяви благодатта! Благодатта ли е, обаче, която го прави Единосъщ? И точно тук започват големите битки на културата на Единосъщието като догма и културата на Подобието, т.е. антиединосъщието, с което се създадоха десетки ереси в Източната църква (безспорно те пък са едно голямо богатство за всемирното знание на големите проблеми между подобие, т.е. тварност, и усийност, което е същност). Кога обаче човекът в своето предназначение като вложен бог в развитието става „Аз и Отец сме едно“? В подобие ли? Не! Подобието е тварност, сътвореност – Единосъщието е одухотворената Същност, от която сте.

Трябва да направим разлика между Подобие и Единосъщие. Казвал съм една от големите тайни – именно Подобието е, което тръгва да се търси в образа Божий. Подобието е, което е слезнало (то е търсещият се Бог в Адама), за да можете, когато чрез Възкресението и Възнесението седнете от дясната страна, да сте усийност, да сте същността на вашия Творец, на Отца, така както Троицата поставя въпроса.

Омоусия – Единосъщие! И затова в Евангелието е казано: Единороден! Това велико съчетание – в сътворения работи Роденият, Единородният! Голямата тайна на Единосъщието е Единородният. Не Първородният – Единородният!

• Единородието е същност от Самия Отец, Първородието е присъствие на Божествеността.

Големи спорове са водени в света и голяма благодат е, че Българската църква прие културата на Изтока. Защото и досега проблемът не е само колко далеч се избяга от същината на голямото Учение на Христос в Западната църква. Не е проблем това, а една наличност, която е безспорна, и не е обида! Аз говоря за същината на едно велико посвещение, за Омоусията, не за Подобието. Подобието слезе, и то се нарича ограниченият Бог в човека, а Единосъщието излезе! И когато ще изработят Символ веруюто, там ще намерим нещо много странно и много добре квалифицирано като познание на великата тайна от Единство към Единосъщие. Там, още в член втори в това Символ верую, е казано: Вярваме и в единаго Господа Иисуса Христа, Божия Син, единородния, Който е от Отца роден преди всички векове: светлина от светлина; Бог истинен от Бог истиннаго, несътворен, единосъщен на Отца, чрез Когото всичко е станало.

Единородният и Единосъщният – две тайни, две същностни формулировки, които след това в цялата култура на християнството създават стрес в тази голяма идея – между Подобие и Единосъщие, между въплътеност и вдъхновение. Много малко хора (казвам го съвсем откровено) разбират от тази велика тайна на Единосъщието и Подобието. И още древността насити културната нива на християнството с това, което се наричат ереси, секти..., но възхитителното е, че умът може да ражда и Духът може да осветява. Тук трябва да се направи разлика: някои са пригодни да приемат услугите на ума и могат да говорят за Подобието, други носят прозрението на Духа и могат да говорят за Единосъщието. Защото Единосъщието е изключителната дързост, нямаща равна в културата на човечеството – да се направиш едно с Бога; Единосъщието е извоювано право на Бог, вложен в човека! Затуй Иисус като Христос го направи.

В културата на религиите няма да намерите друг в идеята за Единосъщието освен Христос, Който, разбира се, отваря вратата след това йерархията на Духовните вълни да доведе до познанието, че човекът, както казах, е един бог в развитие. Но е в развитие! Той още не е Бог – той е син, но не е Синовност; той се осъществява в Подобие, за да може да направи Единосъщието. И някои от светите Отци са имали прозрението и културата, за да представят на бъдното човечество тази формула на Единосъщието. Идеята за Единосъщието е безспорно родена от т. нар. Кападокийска троица. Това са Василий Велики, Григорий Богослов, Григорий Нисийски (който е брат на Василий Велики). Три големи личности! (Въпреки че в тази троица според други светители влиза не Нисийски, а Иоан Златоуст.) И тримата имат изключителна култура, защото са завършили велики школи в Атина или в Кападокия, в Александрия. Така че, когато понякога се казва, че това, което съпровожда Христос, било неграмотно, не е вярно, защото тези, които определят физиономията и философията на християнството, са много дълбоко ерудирани и оставят голямата своя диря.

Въпросът, с който човечеството ще продължава да се занимава, е дали тази проблема за Единосъщието е толкова добре разграничена в идеята на Триипостасността. И вие ще намерите нещо много странно – това е, че когато Ги разпределят в тяхната даденост, е казано, че Бог Отец е нероден. Отделен е въпросът, когато можем да поставим метафизиката в преценка, дали този Бог Отец, Когото ние възприемаме, е онази Всевечност, Мировост, Която като абстракция можем да наречем Абсолют, или така, както индийската философия Го нарича – Безпричинната Причина; дали Този Отец, Когото ние приемаме, е цялата същност на Безпричинната Причина. Защото самото название „Отец“ обозначава не същност, а отношение към Сина. Но Той е нероден, Бог Отец е нероден и в Своята Ипостас няма граница. Според православната догматика Отец е безначален по същество и по лично битие, докато Синът е роден в Единосъщието на Отца Си, но в Своята Ипостас Той е ограничен като битие: Синът е безначален само по същество, а не по личното Си битие. Така няма двама Богове.

В Евангелието на Иоан е казано: Всичко чрез Него стана. Стана, защото като усия, като същност, като Омоусия, като Единосъщие, Той – Синът, е вибрационността. И вие ще го намерите в израза в Евангелието. Когато Го упрекват: Какво се правиш, че си бил преди Авраама, а нямаш петдесет години, Иисус казва това, което е научил в Себе Си чрез Христос: Преди да бъде Авраам, бях Аз! Ето точно това е една от най-големите опорни точки, с които кападокийците създават идеята за усийността и ипостасността – тайната, че Този, Когото ние наричаме Логос, е в безначалната Същност. Но с битието Си като приложност на планетата, като създател на Учението, Той е в крайността, т.е. в ограничението.

Идеята за Логоса, която Иоан слага в Евангелието си, е именно тази, че Логосът като Син, това е един Човек, Който идва от безначалието на Своя Отец и е в крайността на Своята ипостас; от едно безначалие, в което е единосъщен със Своя Отец, и в една крайност, или в една ограниченост на Своята ипостас. Затуй умира, но ви предоставя акта на безсмъртието! Това, което нито стихийните богове поискаха да направят, нито Правдата позволи. Любовта го поднесе, но беше оспорено.

Има едно твърдение, че когато Иоан ползва термина „Логос“, което значи „Слово“, той заимства от Филон Александрийски. Това е доста невярно, защото когато става въпрос за Филон, той не говори за Словото като Същност, а още по-малко за Личността – че Словото е Личност. Когато Иоан говори за Иисуса Христа, говори за Слово, което става плът; че Той, Логосът, е самостоятелна Божественост в ипостас. Това е голямото виждане на Иоан – самостоятелна Божественост, Която е ипостас! Словото е поменато още в Псалом 106:20: И прати Бог Своето Слово, изцели ги – но не като ипостас, а като енергия.

• Троица Единосъщна е проблем на ипостасност, която е Единство в Същността!

Сега, когато дойдохме до тезата, че в същината си всеки е един бог в развитие, ние вече можем да кажем, че наистина всеки в своята еволюция ще стане Син, Който е същност в безначалието си и е личност в ограничението на определението като битие, за което казах: освободете ограничения Бог. И тогава чак може да разберете това, което акламирам: Свободният човек е един ограничен Бог. Свободният човек! Когато изведете Неограничения като усия, тогава вашата персоналност в идеята на Мировото сътворение е Втората ипостас, т.е. Роденият, в Троица Единосъщна.

За Третата ипостас, наречена Светият Дух, имаме т. нар. „Той изхожда“. Триипостастност, но Третата ипостас изхожда, а не е родена! В самото Символ верую, изработено в два събора (значи нещо не е стигнало за голямото откровение и виждане на светите Отци; и няма нищо обидно от това, когато прозрението не стига, човек да спре) – Никео-Цариградските събори от 325 и 381 година, е формулирана както ипостастността и същността на Сина, така и изхождането на Светия Дух. (Но това е проблем, който засяга Троицата, не същината на Единосъщието.) Поставено е, че Светият Дух изхожда от Отца, но не и от Сина – нещо, което след това разделя двете Църкви с хилядолетия и с анатеми помежду им.

Според Източното православие Светият Дух изхожда само от Отца. Той е Единосъщ, т.е. от тази усийност, от тази свещеност на Отца като енергия, като Всемирност, вложена в Него. Само че Той не е Единороден, не е и в образа на нашата усвоимост. В образа е на това, което е дадено при Кръщението – гълъбът, вестителят. А дали гълъбът като символ на Светия Дух носи идея за безсмъртие? Можем ли да я намерим пак някъде? Да, можем да я намерим в образа на феникса. Една изключителна знайност на египетските посветени – знаели са, че изгаряме, за да възкръснем!

Западната църква прави отклонение в тезата за Светия Дух като казва, че Той изхожда и от Сина – filioque („filios“ – „син“, „que“ – „от“). Това е, което създава голямото разделяне и още не е решен този проблем.

И така, Отец не е роден, Христос е роден, Светият Дух изхожда! Отец не става усиен – Той е! Христос става, Светият Дух става, но Отец е! И затова е казано в надписа над Отца: „Този e, Който e бил и e!“ Можете да си представите колко се е работило! Не е проблемът дали догмата има власт, а дали тя съдържа голямата истина. Едно е да обявите нещо за догматично и да го браните след това с инквизиция, друго е то да крие една голяма тайна и когато узрее битието, да може да го познае в своята приложна даденост.

Така човечеството за първи път в своята история приема и прилага една от най-големите тайни, тайна на християнството, а безспорно и една нова страница в културата си – идеята за Единосъщието. Затова не може да създадете школа на Светия Дух, школа на Христос, школа на Отец, както – ето брамистите, ето вишнуистите, ето шиваистите и т. н. Учението на Христос и неговата, естествено, догматика, говорят за Единството като Единородие, защото това е търсене на една душевност, която Единството създава. Но Единосъщието е да живееш.

• Единството се търси в душевността на човека, Единосъщието се живее!

И може би точно затова Христос казва: Аз Съм Пътят, Истината и Животът! Ако не осъществиш Пътя и ако не свидетелстваш за Истината с жертвата, не можеш да правиш Живот – ти само съществуваш! Точно тази голяма тайна Иисус, в идеята на търсеното Единосъщие като предречена Божественост, трябваше да изходи. Да изходи Пътя, да го освети с една от големите истини – с Възкресението. Възкресението е, както казах, победа на Духа над материята, но то не е достатъчно за Единосъщието. Бог възкръсва в човека, за да го освидетелства след това в Единосъщие! И трябваше да се потърси последният акт да бъдете при Отца – Възнесението! Това е повикът, това е оня тревожен глас: Ела и седни от дясната Ми страна! – първата точка на гостолюбието, глас, който Божеството винаги е имало към Своето сътворено, и отговор на благоволението, с което е казало Това е Моят възлюбен.

Тайната на Единосъщието е, която дава безспорно основание на Учението Път на Мъдростта да твърди, че човекът е един бог в развитие. Разбира се че той трябва да овладее всички божества, които е акумулирал в своето битие – от това, което наричаме стихийни богове, от това, което наричаме орисници... Ето защо човекът води битка за надмога. А тогава когато искаме да кажем, че онова първо начало, с което започваме, е мъжко и женско едновременно, ето ви и една друга велика тайна – от Адам се клонира Ева. Не е риск и не е унижение за Божеството идеята за клонирането. И когато се постави въпросът как културата е надкрачила клонирането на човек, отговорих: „Преди вие да клонирате, Бог клонира!“ Бог не може да бъде клониран, но Бог човека може да клонира. Той клонира първи, Той ви предостави един извървян път. Само че това, което днес се върши с упойка, Бог направи със сън – приспа Адама дълбоко и извади от реброто му онова, което сега търсим – едно ядро от соматична клетка да внесем в една яйцеклетка. И изведе Ева, клонира човек! Много е добре, че сме, така да кажем, подражатели, в благородния смисъл на думата. Идеята за клонирането не е страшна. В тезата за право на безсмъртие е това, което учените сега правят. Религиите бързат да се застраховат; цели държави излизат с теза да се забрани. Защо? Защото в предоставената идея за добро и зло, злото взима връхнина вместо доброто. Нещо, което една персийска религия навремето реши, принципно го реши: Ормузд ще победи Ариман; нещо, което Христос също предостави: Аз и Отец сме едно и Обичай врага си, а Мъдростта сега казва: Няма зло, има нееволюирало добро!

Клонирането е именно една от големите тайни, които културата на Старозаветието ви дава. В същото време вие ще видите нещо много странно, което пък Хермес ще ви каже: Твоето слово, о Боже, Те възхвалява чрез Мене! Това, което много пъти повтарям – Бог се осъществява чрез човека. Това е Неговото любимо тайнство – чрез него се осезава! Затова Омоусията, като идея на Единосъщието, е едно в три лица: Бог Отец, Бог Син, Бог Свети Дух.

Разбира се, от класациите, които са давали на Духа и на Сина, не може да се каже, че непрозрението е достатъчно да обиди тайната на знанието. Това е размерът и това е далекогледът. Да се опишат звездите, когато имате далекогледа е нещо възможно – но когато го нямате в онези хиляди години, да правите поклонение на тази или онази звезда, това е именно голямото! Това е дарението, с което човечеството се е осъществявало.

Така че различните религии, както и различните формации, които се отделят, вършат своите непризнания или признания. Гностиците, например, които обличат материята само като израз на зло, не могат да приемат въплъщението, защото Духът, минал през въплъщението на една такава материя, не може да не носи зло. (Затова за Мохамед специално е дадено как се е родил без грях.) В такъв случай те създават доктрина на дуализма и не могат да приемат Троицата, освен благоволението, че има един Еон, един Дух, който е облечен с малко повече дарение, но в никакъв случай не е Единосъщ, а само еманация на Същността. Той не е Омоусиен, а от Усията получава еманация. И спорът ще продължава – дали наистина Единият, Който е роден, и Другият, Който изхожда, имат същата тази власт, която има Нероденият; дали не се създава една субординация, както някои от светите Отци са си позволили да твърдят и разбира се са мотивирали своето поведение... Доколко тогава това – като формула на персоналност, създава възможност някои от големите посветени през III-ия и IV-ия век, в лицето на свети Отци или т. нар. големи учени (като един Арий например, който владее дълго време църквите), да могат да кажат, че „Синът е една твар“, а не една Единосъщност с Отца, а „Светият Дух е една служебна твар“, която услужва Сина? (Старозаветната теза на Сътворението в Библията е това – „твари“.) Но ако не са Единосъщни, следователно не може да се говори, че Христос е въплътеният Син. Тогава какъв е щом знае, щом може да направи Възкресение? Той е вдъхновен(!?)

Идеята за въплъщението е също една от много важните. И големи са споровете наистина ли Иисус Христос е Богосъщен и наистина ли Неговата физическа същност е божествена, или само Духът. Ето ви един монотеизъм във формата на монофизизъм, какъвто изповядва Арменската църква. Тя приема Неговата духовност като Божественост, но не и физическата Му същност и създава монофизизма. А на Съборите Отците са решили проблема – и духовната, и физическата същност са божествени, събожествени, и могат да станат единосъщни. Въплъщението е великата тайна, в която можем да говорим, че Той е от Отца – Бог истинен от Бог истиннаго въплъти се, а не – „облякоха Го“. Това е тайната – „въплъти се“. Ето защо казвам, че Христос е едно живяно Човечество и една въплътена Божественост!

Другият проблем, който поставя културата на времето, това е дали волята на Иисуса е човешка, или е божествена. И се признават двете воли – за да бъде Човек, когато върши Божие дело тук, и Бог, когато трябва да извежда човека в божественост; Син Човечески и Син Божий. В Петия събор се решава, че Той има две воли, както в Четвъртия се решава, че Той има две естества – и двете пригодни да възприемат Единосъщието.

Дискусиите, които поставят проблема за Единосъщието са наистина голямо богатство, за да може човекът да бъде освободен в правото си на избор, което е тайна от Пътя на Учението на Мъдростта – там, където се извършва служение, а не служба. Още по-велика тайна е, когато в Духовната вълна на Истината вие ще можете да смените формулата на своя чакан Кундалини в Пътя на Мъдростта, който събуден ви дава едно трето око. Събуденият Кундалини „убива“ сина – идва третото око, за да дойде после и Синовността. Знаете, още в митологиите се споменава името на едноокия (циклопа); след това човекът с двете очи трябва да направи разделяне от колективното съзнание, за да се стигне до прозрението, което е култура на третото око и което в Истината вече е емблемата на Пътя на човечеството. Тогава вече човекът, така както казахме – като зрим теогон, може да намери, че всемирното Раждане е една утробна тайна. Затова Христос трябваше да направи Рождество, Рождество, в което присъства Божествеността, изпратена чрез това, което наричаме Светият Дух – вестителят не само на човешката воля, но и на предназначението, с което вестителството опложда утроби.

Така че Раждането е утробна тайна, а Изхождането на Светия Дух в тази Единосъщност е едно Дихание. Затуй Иисус трябваше да се роди от утроба, а Духът Свети, макар и Единосъщен, само да изхожда.

Къде обаче е разликата между обикновеното раждане и Всемирното раждане? При Раждаемия, отделя ли се нещо от Раждащия Го? Единородният Син е в недрата на Отца, пише Иоан. Това Раждане е съвършено – Раждащият не губи нищо, нито Роденият има несъвършенство: Всичко Мое е Твое и Твоето Мое. (Има и Раждане Вечно – нито е начевало, нито е свършвало.) А какво прави Иисус – Той се отделя от утроба! Този раждащ се, се отделя от раждащата...

В Символ веруюто е казано: И се въплъти заради нас човеците от Духа светаго чрез Дева Мария... „Въплъти“ – не е посланието на Светия Дух само, а въплъщението чрез човека на Божествеността не, а на Самия Бог като Същност. И Този Бог като Същност чака в Себе Си във всекиго извеждането Му. И тогава вече можем да кажем: Не да имаш, а да бъдеш! Защото да бъдеш, това е самата Същност. Така че Същността, или Усията, това е Божията природа в човека. Тя е обща и за трите Лица и затова е Троица Единосъщна – Омоусия.

Ето какви предмети на дискусии са имали хората! Всяка една от тези дискусионни тези е създавала култура и аргументи. И каква уникална бедност сега, когато слушате стари мехове да наливат с ново вино. Бедност до неимоверност! Големите тайни... И те няма да свършат. Няма да свършат в идеята, че човекът е един бог в развитие. Това е отрицание, което ще донесе своята нова тайна.

В това отношение културата е намесила и Аристотел, който не може да приеме (вие знаете, че той е три века преди Христа) идеята за Единосъщието, защото тя не е родена като потреба на умуванията. Идеята за Единосъщието е част от голямото прозрение на Духа, прозрение което могат да създават само духовните Учения. Затова той, когато говори за Бога, Го намира като едно Самозатворено цяло и това Самозатворено цяло е едно Самосъзнателно битие, което може сам`о за Себе Си да бъде Логос, но не е Ипостас. Битието е търсене на Единство, то е само сила на Бога. Ето защо Аристотел не приема, че това Самосъзнаващо се битие може да излъчи от Себе Си битие за Ипостас, за Личност. Фактически щом е Самозатворено цяло, То може да има Самосъзнателно битие, но не и родени от Него; може да еманира, но не дава Единосъщие. Така Аристотел не може да приеме идеята за Божествеността като идея за вътрешно откровение, освен за вдъхновение; не раждане от Себе Си, не въплътяване, а пребиваване. Тогава Иисус Христос ще бъде една твар, която има повече благоразположение, повече валенции, с които усвоява динамиката, еманацията на Бога. Ето как се създава една доктрина на усвояването, не на Единосъщието.

Хиляди страници има написани върху тази тайна на Единосъщието. И наистина някои са имали прозрението да кажат, че Синът е премъдростта. Премъдростта! Дори един протойерей, професор Булгаков, Го раздалечава (в Руската църква, разбира се) и иска да сложи още един към Троицата – да станат четири... Много е трудно наистина да се изходи от една такава аналогия, защото човекът, като единство гледан, и той има тяло, мисъл и дух.

Големият спор за Единосъщието беше оцветен и от една от най-големите личности – Ориген. За мен в цялата Църква по-мащабна личност както във въображение, така и в ерудиция, в прозрението за големите неща от Ориген няма (въпреки че Църквата го отлъчва). Ориген дава името и формулировката „триипостасност в единотроичността“. Но той прави един много особен, така да се каже, намек в идеята за субординацията – че на Бог Отец са подчинени Синът и Светият Дух. Вярно е, че проницанието му е голямо и все пак, ако бяха узрели за идеята, че независимо Иисус, че е човек (разбира се, не само да се вземе покровителството на помазаничеството и пратеничеството на Светия Дух да вестят, че ще се роди един Емануил – „С нам е Бог“), ако бяха приели човека като бог в развитие, нямаше да се търси субординацията. Защо? Защото, когато този човек осъществи същината си, става Съсътворител.

• Присъствието в Единосъщието е право на Съсътворителство!

Усвоеният човек като Единосъщие създава Съсътворител. Така вече можем да кажем, че ние не увеличаваме Троицата, а просто я прилагаме!

Ето това липсва на всички – идеята за Съсътворителя. Макар че е подсказана тайната в Книга Битие: Да сътворим! – казва Бог. Отделен е въпросът, както споменах, дали този Бог Баща е Абсолютът, Безпричинната Причина. Ние говорим за Троицата, която засега остава най-свещената тайна и най-великото постижение на човешката духовност и култура. Защото може да се качите на всяка планета, но ако не се усвоите като бог в развитие, ще си бъдете ζώων πολιτικων. Това, че си станал социално животно, нищо още не е – трагедията е, че не си станал бог. Заради тази дързост наказаха Иисус и Го разпнаха.

Аз и Отец сме едно е Мировото съзнание, но то още не е Мирова същност! Чак когато сяда от дясната страна, тогава става Мирова същност. Това направи Адам, направи култура на гостолюбието, и Отец не можеше да откаже на своя Пратеник, върнатото дете на Бога – Седни от дясната Ми страна! Значи може да бъдете Мирово съзнание, но да не сте още Мирова същност. И така, когато говоря, че човекът е бог в развитие, той е едно Мирово съзнание, но не е Мирова Същност, „Аз и Отец сме едно“, но като съзнание. Като същност, това е вече великата тайна Единосъщието. Не зная друга формула по-добре облечена от това, което казах – идеята за културата на гостолюбието, което Адам изначалният прави.

В тезата за Единосъщието в Православието ние можем да се възхитим на Българската православна църква в нейната битка с богомилите. Социални радетели опорочиха с незнание тайната на Българската църква, като възхвалиха богомилството, което е своего рода дуализъм и което не можеше да приеме именно, че Синът е Единосъщен, а наричаше тялото дело на сатаната. Ето къде е разковничето на тази голяма битка! А богомилите се разправяха дали църквата е корумпирана, дали държавата... – не разбираха тайната на голямата идея. Защото много лесно е да създадете един социален отрицател, за да спечелите последователи и да ги криете в някакви пещери – вместо да родите идея за богове! Така че тук е и трагедията на дъновистите, когато направиха поклон на поп Богомила. Такова повърхностно схващане изразяват в техните тези, че е неудобно! И въобще целият окултизъм на Европа е една бедност. Да не говоря за това, което и Източният окултизъм е направил. Просто са невежи в голямата идея Единство и Единосъщие. А истината е, както казах, че Единството е знак, белег на Битието, а Единосъщието – на Космичната вечност! Така че за едно богомилство, ако някой имаше прозрението, това беше Презвитер Козма. Той критикува с всичката острота на своето перо порочността, но не бяга от Единосъщието, не прави човешката плът дело на сатана, макар че приемаха сатаната за някакъв неканен гостенин, който въвеждал човека в грях. Няма такъв човек и няма такъв сатана!

Това са тайните на Единството и Единосъщието. Другото е да отреагирате на това, че валяло дъжд и да си опънете чадъра – верски или философски. Както често повтарям – светът си намери заслона на скръбта и стената на плача. И това е битие – недостойно, но битие! Търсено единство, демокрация... Формули празни, без духовност. Ето това беше изпуснато.

И в идеята за Възкресението Учението Път на Мъдростта сложи една от най, така бих казал, далекогледните възможности. Каква е тя? Не както е казано в Църквата: Христос възкръсна, за да ни спаси от грях (а се натрапва, че още сме грешници!?), а това, че вие от себе си – не от жезъла на Хермес, а от себе си, т.е. от вложената Единосъщност с Отца, правите възкресение. След това правите възнесение и чакате да седнете отдясно на Отца. А какво ще се прави като всички пък седнат отдясно на Отца? Ще направят Единство като битие на Съсътворители да създават други култури. Има какво да правят, нека не се тревожат, стига да станат Единосъщни! Трябва да се намери ракетата на Духа в идеята на това събожническо начало чрез възкресението – одухотворената материя. Това е голямото. Другото е да правите паневритмии, да принасяте жертви и да кажете – вършим нещо. Разберете, Децата на Деня не вършат нищо друго, освен голямата идея да освободят ограничения Бог. Ние говорим за духовните еманации, за онази динамика, която създава едно Учение и създава аурата на народите в бъдеще. Народите още не са усвоили идеята да обичат врага си, но това не значи, че не знаят; това не е лишило динамичната еманация на една такава фраза, която в никакъв случай не е кухо пътуване, а е жизненост. Но когато намерите съпричастността си, тогава вече и ще се научите да любите, защото няма враг, има събожник. Толкова странни, дълбоки неща...

Така Син Человечески ще го намерим в този Адам, ще го намерим в Иисус. Тогава ние ще видим поредицата на Единството и възможната разлъка, разтрогът, който почва между човек и Бог заради самата Същност, която ви прави битие с Него. Така че идеята и формулата, която съм дал, е: Със своето прозрение, си определете предназначението! Преди десетки години казах: определете за какво сте дошли – дали за обучение, или за мисия! Аз съм Възкресението и Животът, рече Христос. Тогава колко неоспорима е фразата: Само Животът е непобедим, другото са актуалности изживени! И то обидни или необидни, защото преценката, когато я давате отгоре, не е равна на задължението и йерархията, когато сте долу. Не се самообиждайте, че сте нямали по-голямо прозрение и че не сте станали Логос; но правете това, което човекът трябва да направи – от Единство да преминава към Единосъщие, безначален в същност и ограничен в битие. Ипостасност! Затуй Иисус умира – за да покаже трансмисията към Онзи, Който е и безначален, и без битие. Тези две тайни ще се срещат винаги, защото в Христа вие винаги може да намерите Човека, който е Божество, за разлика от онзи, който се развива. Да – Христос – но Той не можеше без човека, който се развива. Тази йерархия е голямата тайна, която наричам Боголик и Боговластен.

• Боголичието е възможността Единството да се трансформира в Единосъщие, което е Боговластие!

И така, къде е голямата магия на Единосъщието? Не можеха да го кажат религиите преди това, защото големите Учения, за съжаление, когато ги правят религии, ги приспособяват – според рамката правят картината, а не картината да определи рамката. Но картината излъчва и тя си разширява рамката. Това е пък преходността на религиите в усвоеното съзнание и историческата необходимост. Голямата магия на Единосъщието е, че всеки човек е един бог в развитие! (Ако това бяха казали, безспорността на Иисуса в дрехата на Христос нямаше да бъде спор.) Какво облекчение би било, ако се знаеше тази тайна! Разбира се, Космичният Разум разполага с възможности да създава йерархии на усвояването на Себе Си. Тази възможност да се себеусвоите създава и разликите, с които имаме различие в самобитността.

Така трябва да приемем, че Троица Единосъщна е върхът на достижението на културата, разлистена от Книгата на Живота, която Христос можа да отвори. Следователно, всяка велика тайна има и своя Жрец, има своя неповторим Божествен Син.

Идеята за Единосъщието! Когато като цялост Пътят на Мъдростта предостави на човечеството, че той, самият човек е един еволюиращ бог, тогава няма защо да бъдете смутени, че вие сте единосъщност. Защото идеята на Сътворителя е тази – да ви направи с Диханието Си и Подобие, а върнатият човек в Единосъщието на Отца да стане Съсътворител. Затова и предназначението на Eдиносъщието в Учението на Мъдростта е извеждане на вложената Божественост у нас!