Историческата роля на Българската православна църква

Един от най-съществените проблеми на нашето настояще, на нашето минало и на нашето бъдеще — това е проблемът за битието на човека, битие, което е било и ще бъде определяно от Summum jus Historica, т.е. от върховното право на историята. Казвал съм винаги, че за обикновеното се работи, за достойното се страда, за великото се жертва и за божественото се възкръсва. Историята винаги ще има своя страница на обикновеното, за която са работили неуморно онези, които се наричат верни поданици на историческото си предназначение, онези, които са слагали кръв и кости, за да изграждат национална история и духовен път. В историята винаги е имало хора, които за достойното са страдали, като се започне от жертвата, която са принасяли и се свърши до Разпятието. В историята винаги е имало велика жертва, не само като изпитание на готовност, а като себесъзнание за изграждане. В историята винаги е имало нещо божествено, за което след това се възкръсва. И затова искам да говоря за историческата роля на Българската православна църква, като под историческа роля аз не разбирам хронологията `и, а историчността, която тя е оставила, защото преди да я има, пак е имало история, а дори когато я е нямало като официална институция, тя е правила историзъм. Тя е давала духовни стимули и достатъчно основание да не се загубим както като народ, така и като предопределение в историята. Затова казвам, че ще говоря върху историческата роля на Българската православна църква, защото българската история и църква, в идеята си за култура и духовно съзнание са като едноутробни деца или връстници по пътя на своето лично развитие и на своята културна приносност или плодоносие.

Църквата като битие или по-скоро религията е духовна потреба, нравствена градация и социална сила. Следователно тя е душевността на един народ, тя е душевността на човечеството, независимо какви кумири има то за поклонение — като почнете от митичния свят и свършите до Разпятието. Но тя — религията е душевност. Религията, от своя страна, изгражда органи на съхранението: църква, йерархия в църквата, книжнина, обряди — историческо битие. И всичкото това, в края на краищата, се вписва в страниците на една планета, а в един народ границите на неговата история, на неговата география се вписват в душите на поколенията, които се хранят от това.

Няма народ, който да не е имал религия и няма религия, която да не е имала институция. Ето защо върху тази обща Господня нива в българската история (защото тя има и своя светски, и своя духовен бит) съработници са както царят, така и Богът. Съработник е духовникът, съработник е и светският служител. На тази нива (на която Бог е насадил, както е казано в песента, Своя виноград) е работено в историята ни почти тринадесет столетия — тук на нашата земя.

Доколко ще мога да оставя частица от знанието и доколко радост ще имате в душата си, е един проблем, който е сега много жив и много потребен. Историческата роля на Българската православна църква! Съмнявам се дали в едно сказание може да се обхване един хилядолетен път, дали може с една ръка само да се ожъне богатата нива на тази институция у нас, дали можем да оберем плодовете от този виноград, който Бог посади и в душата на българския народ. И ние трябва да попитаме, както самарянката на кладенеца (раздвоена поради роденото съмнение, че в Иерусалим `и казали: Моли се в храма, а нейните отци `и казват, че трябва да се моли на планината) попита Христос кое е вярното, за да `и отвърне за вечни времена с вечната истина: Бог е Дух и с дух и истина иска да Му се молите. Въпреки това човечеството е изживяло големи различия, човечеството е минало през различни етапи — молило се е със своя инстинкт на съхранение, молило се е със своята мисъл, молило се е със своето сърце (като доктрини на знанието) и най-после се е молило с дълбоката вяра да вкуси от Божествеността. Молил се е човек със закона на Правдата и Учението на Правдата като духовна вълна, моли се сега, когато е в лоното на Иисусовото знание и на Християнството, с Учението и Духовната вълна на Любовта; ще се моли с Духовната вълна на Мъдростта, ще осъществи духовната тайна на Истината, за да го направи свободен. И през всичките му пътувания винаги е имало едно — Учението, което става религия и което се самосъхранява със съответните институции.

Така че църквата като институция е нещо много цялостно. И когато говоря за нейното историческо битие, нека не се схваща, че тя в историята ни мина само в едно направление. Не! Ролята на Българската православна църква като историческо битие не е само отделна формула на служение в изкуството или в нравствеността, или в национално етническото ни обособяване. Тя е много цялостна, защото всеки народ се осъществява в цялост. Геният на един народ ще даде прозрението, трудолюбието ще даде плода, духовникът ще даде нравствените правила и некъсаната верижка — вяра като идея за спасение, като теза за безсмъртие и като дух, който се демонстрира от божествеността, за да засвидетелства (чрез този, когото изповядва), че има свой Отец. Така че църквата мина в цялостния живот на българския народ и затуй с основание се казва Българска православна, докато другите религиозни формации не могат да кажат, че са български църквите. Имат изповедници българи, но не и историческа предопределеност. Тази разлика е много съществена. Ние имаме изповедници католици, които са българи и не малко са дали; имаме изповедници и в другите вярвания, но като провиденция на историческото ни битие, е Българската православна църква!

Самата църква като духовна институция е щедро дарена от едно богооткровение, каквото е Учението за Любовта. Сравнено с Учението за Правдата, което даде Моисей, сравнено с Учението за правата мисъл и правото служение, което даде Буда, наистина Учението на Духовната вълна на Любовта е едно богооткровение, което промени не само пулсацията на отделния човек, но и националните духовности на битието на историческия дух (не само на общественото обособяване). Затова Християнската църква, като духовна потреба, изграждаше своите общества върху Учението на Любовта, което се възправи срещу онова, което се наричаше Духовна вълна на Правдата, срещу онова, което беше иззидало храма око за око, зъб за зъб. Тук се разминаха две концепции — концепцията за възмездността с Учението на Правдата като отмъщение (и като наказателна възможност, която църквата даде след това в публичното право) и концепцията за прощението с Учението на Любовта, което рече: Обичайте врага си. Тези две антитези се възправиха в историческия път преди две хиляди години.

Ето защо искам да започна с момента, когато трябваше да бъде повикана на живот Християнската религия в българската земя. Християнството, дадено на покръстителя княз Борис, дали беше само духовна потреба или беше, както казах, и една нравствена градация? Дали прабългарите нямаха свой нравствен кодекс, много по-велик, отколкото митическите нравствености? Да, те наистина имаха много по-висок морал, отколкото митическите божества, защото никоя нация в света не е имала по-чиста религия в монотеизма от тяхната. Прабългарите имаха само един Бог в хилядолетията си — Танг-Ра. Танг-Ра е съвест, Танг-Ра е слънце, Танг-Ра е всичко, Танг-Ра е Бог Ра! Но къде беше тогава прозрението на държавника, за да поиска една духовна сила — в това да може да направи етническо национално обединение между две племенности, които макар и да не се отричаха, имаха два олтара, на които горяха два различни огъня. Две хора се виеха отделно — това на славяните и това на прабългарите, а беше дошъл големият час, часът на борбата за въззоваване и събиране, за изграждане на една нация от две народности. То трябваше да стане с нещо, което нито едните имаха, нито другите. Те си имаха свои религии, имаха си свои обичаи, имаха си свои социални ядра. Знаете, че славяните дотогава остават непокръстени (макар че отделни християнски огнища има), без социална формация, без държава, въпреки че четири века по-рано живеят тук. Прабългарите идват, правят държава, имат еднобожническа религия и започва големият двубой с Византия. Векове се отстоява България. Но онова, което като тревога (и сънна, и реална) изживява водачът на тази държава е как да намери, как да изведе повече валенции от това, което се нарича племенен състав за това, което се нарича народ. Как да намери валенции, за да свърже душевността им и да направи едно духовно цяло, което да представлява и народност, и държава? При това не да асимилира (княз Борис не е раждал такава идея), а да обедини, защото от едните трябваше да вземе гълчавата, словесието (което Европа познаваше), а от другите трябваше да приеме кремъчната воля за държавност, за национално битие. А кое можеше да направи спойката — религията. Това беше нуждата от религия и тя трябваше да бъде Християнската! Защо? Защото тази религия (благодарение дейността на ап. Павел) беше универсална. Тя роди универсалната тенденция: Идете по света и проповядвайте на всички народи и не остана една секта в Юдаизма. Идеята беше ясна, но провиденцията отвори очите в Римската империя. И точно това българските държавници бяха видели в лицето на следовницата `и Византия, която беше конгломератна.

Така че религията като институция в своите пазви хранеше идеята за единството. Тук беше голямото прозрение — да се намери мостникът, по който трябваше да преминат етничните групи, за да се получи обединението. Това можеше да го извърши само една институция, която беше вън от повеленията на администрацията. Тя трябваше да бъде духовна трапеза, от която никой не може да се откаже. Както хлябът като потребност е всекидневие, така и религията като молитвеност е не само мощна потреба, но и далечен исторически ход.

Така се ражда идеята за национално-етничното ни обединение — чрез извора — чрез вярата и религията. Трябваше да се свали една траурна дреха, трябваше да се сложи одеждата на едно ново верую за единство чрез Христа. Това беше дързостта, далновидността и пророческото предназначение, а след това и признанието на княз Борис, че е равноапостолен. Една личност, която влезе в сонма на българските светии. Това величие не беше само социална даденост, то беше наистина една вътрешна потреба. Потреба на белязания човек, който с историческото си време трябваше да даде духовност. Защото имаше духовни личности, които не можеха да правят историчност. Времето ни беше белязано с големи ханове, които показаха величие, които имаха дързост да минат Дунава и да чертаят България сред една милионна Византия и несмутено осъществяваха битие на прабългарите. Но прозрението, когато една социална личност трябваше да направи духовно битие за един народ и да го обедини с онова, което е, беше вече белегът на историчността. Прозрение, нямащо равно в историята на човечеството! Държавник с космично виждане! Тежката му задача, и тук е първата тайна, която той носеше, това беше духовното предназначение на институцията църква — да направи духовно братство от две племенности в името на едно. И само гениален поет (за съжаление много малко разбран), като Пенчо Славейков, можа да види Бог и България (тази жива естествена плът и географска, и социална, и духовна) в единство. Това е голямото — „Бог и България — единство в двойна плът“.

Тук държавникът и събуденият божествен огън в него (защото никой не може да осъществи своята воля без историческо сливане, без национална отговорност и ако провидението не даде своята ръка за благослов), трябваше да направят голямото чудо, да извършат Кръщението, Покръстването на българския народ. Разбира се то не стана без спазъм, то не стана и без жестокост. Но държавникът трябваше да направи това, което в езика на дипломацията се нарича репрезентативност — представителност на неговата народност, на неговия народ, на неговата държава в една европеизация (за която и до сега толкоз много се борим). Третата от големите държави на Европа е България, а тя не е християнска, а тя за християните е езическа. Следователно трябва в това, което се нарича европейска култура и европейска цивилизация, в това, което формира облика на един континент, да се намери място и признание за нас. Както знаете, имало е договори, подписвани са, клетвени знаци са слагани. Все пак била е признавана българската държава, но е гледана като езичница.

Така че друг мотив, който води княз Борис Покръстителя, това е да намери признание в европейската общност. И тогава волята на държавника, ведно с прозрението му дадоха сили да принесе в жертва сина си. Няма в историята (освен дарението, което прави Авраам) друго дарение такова — баща да поднесе сина си в заколение и жертва (осмислена или неосмислена). Това го има в основния зид и до ден днешен не може да бъде отминато, нито надделяно, защото върху него и върху тази свята реликва, наречена княз Борис Равноапостолний, е изградена Българската православна църква, има го, защото неговата духовност надвишаваше знанието му. Знанието можеше да люлне колебанието, но прозрението и духовността го водеха към това, което днес като плод стои — изведе чрез духа обединението, извърши смелата стъпка — Покръстването.

Има информации (оспорвани или не), че лично патриарх Фотий е извършил покръстването на княз Борис край Стара Загора, където сега е Аязмото. Имало е среща между тях. (Отделен е въпросът за пълната историческа достоверност.) Но безспорна истина е, че един държавник и един духовник трябваше да се срещнат и да решат съдба. Трябваше да се съберат. А това дали е било само прозрение като съображение за репрезентативност или е имало и будност, както казах, като провиденция на историческия дух, че тук трябва да се роди Християнство? Разбира се, имало е будност, защото когато се отлистят страниците на нашата история ще видим, че и самият Кубрат е бил християнин. Ние ще намерим, че голяма част от това, което се е наричало болярство, също тъй са били изповедници на Христа. Дори имаме исторически данни, които свидетелстват, че сестрата на княз Борис е била монахиня, следователно християнка.

От тук, от Покръстването, църквата става първата будност за историчност в Българската държава. Една държава трябваше да добие религия, една религия трябваше да добие живот. А един държавник трябваше да защити самостоятелността, суверенитета на държавата си от попълзновенията на оная религия, която беше единство с държавата — византийската. Представете си каква будност е била потребна, да се възправи срещу една милионна империя, но не милионна само като социално изброение, но и като духовна сила с наистина многопластна култура.

В „Книга за българите“ проф. Петър Мутафчиев дава една знаменита фраза:

Ние сме принудени тук да живеем и да се борим на живот и смърт с Византия. Ако искаме да оцелеем, трябва да се устремим, за да я достигнем и трябва да се изравним с нея.

Като въображение и като историческа провиденция това е най-големият дар, който този държавник е получил — стремление да се достигне. Не каза, че можем да я надминем, но ние трябва да направим всичко възможно да се изравним. За съжаление, много малко знаем за византийската култура, която трябва да подчертаем, че не е само гръцката философия, а и Християнската мъдрост. Византийската култура е изумително богата по същина, изумително философска по предназначение, защото съчетава древногръцките школи с мистичността на Християнството. Красотата, като формация и като конкретност на Елада, нямаше духа на Христовото учение за Любовта, нито навеите на Персийската и на Египетската мъдрост (въпреки, че оттам бяха взели някои неща) и Гърция остана в студената красота на тялото с един единствен принцип, който древен Рим даде: Съвършено тяло — съвършен дух. Но оказа се, че съвършеният дух може и да обитава не толкоз съвършено студената красота на техните скулптури.

Когато някой изказва съжалението си, защо не приехме Християнството от Запада, трябва да знае, че Западът нямаше в своята църковност дори една йота от голямото духовно брожение, от роенето на духовни и културни идеи (независимо от тяхната разпокъсаност), каквото даде дълбокият Изток и каквото остави Византия. Не само в областта на философията Византия наследи едно голямо богатство, но и в областта на метафизиката Древна Гърция остави това, което по-късно Европа „чоплеше“ в продължение на няколко века. Малцина са, които могат да разберат продължилите няколко века борби между един дуализъм, който нашества, между един Индуизъм, който също гостува на Византия и една древна египетска култура и религия, и един Вавилон. Затова светите Отци, които формираха Християнската догматика, Християнската метафизика, имаха грамотността както на философията на Гърция, така и мистичните веения на Изтока. И по този начин направиха една изумителна култура в областта на приложното.

Затова Борис Покръстителят потърси тази валенция за единството на етничността, за да устои на Византия и като култура, и като бройност — шепа срещу милион. Това, както казах не можеше да стане по друг начин, освен с една религия или една духовна доктрина, или една духовна вълна, която може да събере двете народности в името на един вече национален идеал. А Християнството, като вътрешна потреба, Борис го е носел. Защо можем да кажем, че така убедено го е носел? Защото държавникът можеше да не пожали сина си в името на единството — синът, който отвърна очи от идеята за единството на България, възправяйки се срещу Християнството. Аз не зная дали княз Борис се е смутил повече от това, че синът му връща стария Бог и поругава Християнството или заради идеята за единството на един народ и за репрезентативността му пред Европа. Може би и двата мотива са равностойни в борбата му, но фактът е налице. Той ослепява своя син. И тук е величието му. Големият държавник имаше дарението, имаше харизмата на Христа, за да принесе сина си в жертва в името на това, което се нарича религия. Защото както казах, двете народности трябваше да направят един народ, трябваше да остане едно име и един олтар. Оттук нататък с акта на кръщението от 864 г. започва градацията на Българската православна църква.

И тук е третото прозрение на кръстителя на българския народ — да поиска свободна и независима църква и писменост. Затуй са големите дипломатически борби, които той води със Западната и с Източната църкви, докато изтръгне най-доброто за Българската — независимост. Защото от 864 до 870 г. се води големият двубой между двете църкви — Западната и Източната, към коя от тях да принадлежи Българската. Макар че не са разделени (още не са се взаимно анатемосали) те имат вече свои различия, особено в Символ-Веруюто — Никео-Цариградското. В двата събора (325 г. и 381 г.) е направено Веруюто, което остава чисто и пазено до сега, непроменено само от Източно-православните църкви. Католическата църква постепенно внася промени.

Така на големия събор в Цариград през 870 г., след изслушване исканията на Българската църква (която се бори вече не да прави етнична група, не да прави религиозно обединение, а за самостоятелност и да спре люлката Рим — Цариград), е взето решение. И на 4 март 870 г. Българската църква с прозвището Православна, е определена под юрисдикцията на Цариградската. Така този събор определи нейната принадлежност и с това нейната историчност.

Само Източната църква беше вулканична в концепциите си и борбена в защитата на Православието. Тя имаше стотици ереси и секти, но и не по-малко от стотици имена белязани и дали своята дан във формиране на метафизичния, догматичния и приложно-литургичния план на Православието. Като започнем от великите Атанасий, Златоуста, Василий Велики, Григорий Нисийски… Българската църква имаше правото вече на свое лично съществование. И това, което я направи белег, както казвам, на историчност, това бяха несъмните нощи на Бориса — освен изтръгнато признание да получи култура, която да отстоява — да се бори и да получи и самостоятелна църква.

В тази борба за определяне на самостоятелна църква княз Борис, като голям дипломат и като белязан държавен мъж (и духовен), е водил една наистина тежка битка. Защото и Западната и Източната църкви пращат свои емисари в България, но те четат на латински и на гръцки. Може нещо и да се разбере, но не може да се приложи, когато не е станало жива плът. Вие може да имате мисъл и тя още да не е слово, защото мисълта може да ви каже, но словото е, което я одухотворява. Това е разликата, която са правили на времето учениците и слушащите Христос — При Тебе има думи за живот — защото им даде словото, което ги одухотворява и освобождава, а не само каза мисълта си.

Слово! Точно това е искал Кръстителят. Те са им четели мислите на Евангелието и на гръцки, и на латински, но българите са нямали словото на Христос в душата си, защото не са го слушали с „думи за живот“. Затова Борис си поставя голямата задача (приемайки повелята на Цариградския събор да принадлежим към Православната църква), да се пребори срещу най-страшното нещо, което е основа на всяко робство — невежеството. А то е, когато нямате буква и свой език. Прозрението на княз Борис беше точно в това — чрез културата и писмеността да спаси от асимилация своя народ. Почти цели два века опитите на Византия да асимилира, използвайки невежеството на славянското и прабългарското племе, не успяха, а след това вече духовната същност ги защити. Така църквата стана и културна, и духовна средина.

Има покръщение, но оцеляването на църквата изискваше една специална статутност — статута на самостоятелната църква, защото под ведомството на Папската институция нямаше самостоятелност. Под ведомството на Цариградската църква имахме право на самостоятелност, но нямахме свое духовенство и нямахме свой език. Ето тук е голямата борба, която проведе княз Борис за оцеляването, изграждането и служението на Българската православна църква. От тук започва нейното голямо битие. Ето къде се явява първата бразда на историческата роля на Българската православна църква — да роди книжовен език, за да създаде опорната китайска стена за защита срещу чуждото нашествие.

Така че първата грижа на нашата църква, първата бразда, върху която тя ся благодатно семе за Христово учение и историческо битие, това е културата ни чрез език. Култура е имало, устна култура — песен, легенди и приказки. Но слово, писано слово — това е ролята на църквата. И така, настъплението на княза за историческа сигурност и родностно битие тук, завършва с тази наистина голяма благодат, която вземаме от братята Кирил и Методий. Една азбука, която трябваше да скриптира духовния гений на един народ, който беше уморил паметта си в хилядолетното си идване насам. Уморената памет трябваше да задвижи ръката, за да почне да пише.

Всъщност братята Кирил и Методий не са направили за нас азбуката и прекалено много казваме, че тя е наша. Не, азбуката беше поискана от Великоморавия, беше поощрена от император Михаил — кръстника на княз Борис. (Имало е теза славянството да бъде прикрепено към Цариградската патриаршия, към Източната църква и затова император Михаил III дава нарежданията си да се отработи, да се напише азбука за славяните.) Написването на такава азбука беше поощрено и от Фотий — патриарха, беше благословено и от папската институция в Рим. Така че, когато понякога казваме, че ние сме нарушители на триезичната догма, нека смирението да бъде у нас и да знаем, че не беше точно така, защото това беше официално искане на официални институции. А много преди това, още в четвъртия век, има нарушение на триезичната догма. Не това е, което прави историзма, а прозрението като потреба да сложите „азбукито“ в своя книжнина. Голямата истина е тази — държавникът ни, Кръстителят ни имаше проницанието и дарованието, че език и религия могат да направят обединение етническо. И той го направи. След това от религия и азбука направи и култура! Безболезнено нищо не става. Христос изрично казва: Жена, когато ражда плаче, а миг след това пее и се радва. Така че нашето кръщение и нашето преминаване е било и болезнено, и достатъчно велико. Велико е, защото сложи началото на една култура. Извор беше азбуката, трапеза беше книжнината.

И мисията на братята Кирил и Методий, а най-вече на нашите Седмочисленици, извърши историзъм. Благодатен харизмен дар ли е това, което като просветление те са направили? Проблем, който вярата на църквата дава, науката си казва своето, но идеята и предназначението по-късно (искат го едни, а то стана трапеза на българския народ), това, което бележеше България, което я съхраняваше в Божия промисъл за предназначение — то беше голямото. Затова тази азбука не намери другаде подслон освен тук. И затова гонените ученици на Братята, гонените апостоли, преследваните азбучници, тези, които сложиха „Аз, буки, веди, глаголи, добро, есть…“ в нашата книга, в нашата духовна бразда, в България намират подслонност и не само подслонност, но поле за живот и творчество.

Така голямото дело за построяването, консолидирането и приложността на идеята за църква, за Българска църква, е свършено фактически от княз Борис Покръстителя. Всичко е дадено. И на съвещанието в Цариград през 870 г. се праща в България и съответния архиепископ. Разбира се, след това нашите държавници се борят за една отделна, самостоятелна Българска църква с най-големия ранг на йерархията — патриаршия. Но това е дело на следовниците. Ъгловият камък, както е казано в Евангелието, Борис не го отхвърли, напротив, сложи го в основата на прабългарската държава. И върху този ъглов камък се изгради Българската православна църква и нейното голямо битие. Така той създаде църква и писменост, и култура.

Княз Борис имаше дълбокото усещане за Божия принадлежност и тогава, когато отстъпи трона си, той отиде на послушание в манастир. Така създаде една социална сила, каквато е монашеството. Той същият роди и захрани с велико търпение и служение двете школи — школата на Охрид (просветителна с великия и ненадминатия патрон на българската култура, реформатора на българската азбука, великият Охридски чудотворец) и Преславската школа. Представете си каква далновидност е имал и каква вътрешна ратност е водел, за да може да сложи в двете крила на своята държава културните огнища и кладите. Това беше старата теза на прабългарите — в сърцето на своето място да пуснат криле, за да имат сигурност в битието си и устойчива непроменливост. Велико проницание, което след това даде своите плодове. А когато искат да ни напомнят за шовинизъм, княз Борис нямаше смущение, че е шовинист, защото изграждаше великата българска повеля, осъществяваше съдба и Дух. Това е другата страна на църквата, която държавникът много разумно употреби. Направи от църквата това, което е — културна институция. Защото вярата най-добре служи като проводник на духовност и дарованието се излива, за да даде елементите на културата. Тази култура е като започнете от един „Шестоднев“ и свършите до една „Беседа против богомилите“ на Презвитер Козма, да не говорим за „Азбучната молитва“, да не говорим за онези ценности, които ни оставиха тълкувателите на Светото писание. Свети Климент Охридски коригира „Глаголицата“ и пригоди „Кирилицата“ — както в златна благодарност, така и в улеснение, за да бъде словото по-лесно прието. Така църквата ни започва да има свое слово, така започва подготовка на свои духовници. Това беше битие, което като възможност лежеше в духовните пластове на българската народност, която имаше строгостта на дисциплината и която се оплоди с широтата на славянската душа. По този начин ние получихме всичко, което двете народности имаха — стихията, просторното, интуитивното душевно разположение и строгостта на изпълнението.

Тези две школи — Охридската и Преславската, фактически сложиха битието на нашата култура и това време беше наречено Златен век на българската книжнина. Това образно може да бъде равнявано с дързостта на Иисуса, когато се изпречи пред Иерусалимския храм (който можеше в своята утроба да погълне цяла Юдея) за да каже: Аз ще го разруша и след три дни ще го върна. Единствени ние в световната история имаме Златен век на книжнината си. В дълбините на Индия се говори за Златен век като предсребърна ера, но не и книжовен, не и духовен. Това величие го носеше само той — предназначеният български народ, сред милионната империя да създаде тук духовната клада на белязания народ. Може да е имало бунтовни отклонения, може да е имало ересни набези, но едно е важно, че този народ е раждал духовни гении, докато другите са раждали само учени мъже. Когато светът можеше да се хвали със своята философия, малцина можеха да кажат, че имат мъдреци. Тук е имало мъдреци, тук е имало духовни учители! Това водеше ръката на съдбовно предназначения да охран`и азбукито, което, както ви казах, беше предопределено за други, но предназначено за тук.

В световната история няма друг Златен век на книжнина! Това го направи една църква, направи го един цар — именно цар Симеон — възпитаникът на Магнаурската школа, който оглавява държавния и културния живот на България. По данни Симеон е бил готвен да стане духовния водач на Българската църква, но понеже нещата във върховете на управлението се сменят той застава начело и на държавата, и на културата. (Той е, който изпраща, както знаете, св. Климент в Охрид.) Той е, който знае тайните на византийската култура. Той е, който осторожно пазеше Българската православна църква да не стане проводник на византийщина и затуй ратуваше за нейната самостоятелност. Именно заради тази византийщина Симеон не влезе в Цариград. Беше победител, но заради византийщината не влезе, макар че имаше какво да се вземе от тази култура, на която и той беше възпитаник.

Още тогава Йоан Екзарх говори в какъв захлас Европа гледа България и какво сравнение — че Симеон е новият Птоломей. Представете си каква величествена пирамида е градил Симеон както като съзнание, така и като приложност и охранявано в олтарно служение. Затова и школата, която го заобикаля, творците, които пишат — Тудор Доксов, Йоан Екзарх и Черноризец Храбри — всички те са наистина бисери в областта на културата. Оня прост, неначупен език, неовладяните и още неогладени понятия за философии, за метафизики… И когато четете на старобългарски, вие ще видите не само музика, вие ще видите вибрацията наистина на най-добрия превод, какъвто е могъл да стане. Дори сега, когато някой чете от псалмите или от молитвите на църковнославянски, ще намери разликата с модерния български език. Защо? Защото в старобългарския ни език има седем падежа и ритмиката е възможна и изумително голяма, така че фразата винаги е напевна. И когато четете на старобългарски език ще видите тази голяма благодат.

Именно това успява да направи цар Симеон — събира около себе си наистина дарението и предназначението, които с преводи, с „Азбучната молитва“, с химнологията продължават след това във вековете и създават изумителната култура от IX до XIV век. Така фактически в нашата страна, в тогавашна България (която без да бъде обиждана в поведението си, владееше от Дунав, както е казано, до Егея и от Шар до Черно море), се създаваше голямата култура и социалната устойчивост.

Така като институция, като верска сила и като храна на културата църквата стана образец или стимул за изява на изкуството. Но тя бе обхванала цялата същност на държавата. Тя е, която трябваше да даде благослов на държавния глава в така наречената церемония на коронясването. За да се търси равенство със световните държави, които са имали коронации, българските царе също въведоха своята коронация. А трябва да знаете, че това Евангелие, което е било благословено на старобългарския кириловски език (още на Кирило-Методиевия, а не Климентско-Охридския) е служило при коронациите даже на френските крале. Така църквата е цялостният живот на човека. От държавника до църковния служител — имат в душата си едно изповедание, една цялост. И ето защо, когато се говори за Българската православна църква, трябва да се каже, че изповеданието на Християнството от българите като цялост е наистина в състава на хармоничното цяло — Българско православие. Така тя става неделима същност от целия живот на българина.

И точно в този смисъл в нашия епос, в нашата фолклорност ще намерите песни, които непрекъснато свидетелстват за това. Има някакво пение за т.нар. четиридесет мъченика, където майката прави своето моление върху красното си дете да бъде честно, да няма страх, да не се убои. Да не убоишся, сине мой, от мученията. Да не се убоиш. Виждате народът как го е направил жива тъкан — трапезен хляб е бил Христовият път в Православието ни — Не убойся от мучения, сине мой. За съжаление, в нашата църква нямаме класическата доктрина върху всичкото това. Защото наистина една религия има повече от наредбата и изповеданието. Тя има своята догматика, тя има своите канони, тя има своята дисциплина (които могат да бъдат нарушени и тогава да се яват споровете, и тогава да се създадат разколите), но тайната, класическата тайна, е присъщността на Учението, а не разбирането му. Това е неговото историческо и духовно присъствие като кръв и плът, както го казваме, от живота на човека.

Така нашата църква дава репрезентативност, както споменах, на държавния ни глава пред света, а това, че тогава сме една от трите най-големи държави на света, служи да се разгърне култура — култура на духовното Учение, станало църква.

Голямата българска базилика в Плиска е имала почти същата големина, каквато е имал храмът „Св. Петър“ в Рим — една материализирана духовност. Това, което съм казал: идеята за безсмъртието е материализирана в пирамидите. Така духовните учения, в своите иносказания и символи, се материализират, за да могат да бъдат изживяни и чувствани. Докато човекът има доктрина на сърцето, доктрина на ума, той ще трябва да има и предмет. Това е битие на църквата и с това тя се вгражда в същината на живота, който създава своята социална форма, като започнете от семейството, минете през племето, обществото, държавата, човечеството. Тя е, която ражда душевността, тя е, която тухла по тухла гради това, което наричаме култура на народите. Един със своята мистичност, друг със своята зримост, трети с ръката, четвърти с четката — всеки поотделно е слагал своята тухла в сградата на националната, всечовешката и божествената култура. И всичко това, в края на краищата, идва от един духовен извор, от едно духовно Учение, което за нас стана и църква, и живот. Защото ако вие не го живеете, не може да го материализирате. Ето затова аз наричам Православието — плът от плътта ни.

В 917 г. със своеволието не, а с отстояваното достойнство с голямата победа при Ахелой, цар Симеон обявява българската църква за независима, за самостоятелна и си слага архиепископ, въпреки че официалното признание от Цариградската патриаршия е (след кончината му) в 927 г. при царуването на сина му Петър. Негова дързост е и това да създаде доктрината „Pax Simeonika“ — една странна система в историята на човечеството и на България. Това беше доктрина на универсална промяна на поведение в европейската цивилизация, в европейската дипломация и в бъдещата култура на света. „Pax Simeonika“ беше битие на българската политическа и културна мисия. След това вече се градеше най-същественото — градеше се културата на българския народ чрез църквата. Това е планинският извор, от който идваха водите на културата. Тя губеше във вековете своята самостоятелност, но не губеше присъствие като религия и вяра в душата на народа си.

Църквата имаше още една функция — функцията и на борба срещу това, което се нарече тогава, в своята метежност и в своята размерност, богомилско движение. Бореше се и с адамитството, но най-вече с богомилското движение.

Много идеи от Изтока дойдоха. Някои бяха социално употребени с лошо направление, други бяха като културна тенденция един атавизъм. Не можеше идеята за единобожието да бъде заменена с идеята за дуализма. И много странно е, когато се говори за Богомилството да се изтъква само социалната му същност — за отрицанието срещу църквата и държавата, че светът е в ръцете на Сатаната, а не се засяга метафизичната страна на диаметралното разделяне — че Христовото учение е монотеистично, а Богомилството е дуалистично. Тук именно църквата изпълни своята исторична роля. Тя застана в защита на Православието и остави един великолепен паметник, от който можем не само да взимаме поощрение за прозрение на ценностите (метафизични и социални) в религиозните диспути, но ни даде и достатъчно основание да кажем, че е била на мястото си. (Нещо, с което сега не можем да се похвалим.) Какво ни даде — остави ни „Беседа против богомилите“ от Презвитер Козма. Една малка книжка, достатъчна за стотици томове. И от всички църкви, трябва да подчертаем, че българската беше най-устойчива в прозрението и най-малко чувстваше умора в борбата срещу отклоненията. Това беше и подготовката `и за дългия тъмен тунел на робството след това.

Нейната книжовност и нейната осторожност в чистотата създадоха ведно с това и другата книжнина, която също крие много ценности — апокрифа. Има апокрифна култура, която не бива прекалено строго да съдим, а съвършено отговорно да преценяваме, защото митологията може да си е отишла, но митологичното съзнание като традиция стои. Моят страх винаги е бил там — когато митологичното съзнание като традиция продължава, трудно е възземането на божеството. Но когато един народ твори и неговото първично фолклорно съзнание е истинско богатство, тогава оценката е това, което прави и църквата, това, което прави и културата — причастие за чистота. Така че ние трябва да дадем реална признателност и на онова, което един народ е правил и ще прави. Митологията като съзнание и името на Бога като изповядване са две различни неща. Апокрифността като каноничност и апокрифната култура са също две различни неща, защото Светата църква е канонизирала много книги, но както виждате, сред тях няма Евангелие от ап. Петър например, а от други, които в последствие дойдоха — има. Значи това, което можем да наречем апокриф, трябва достойно да го преценим в същината му.

Източната църква точно затова е много по-богата, много по-метафизична, защото още с рождението на Християнството започна своите културни, метафизични и догматични уточнявания с всички новоявили се противни или съпровождащи я схващания както от дълбока Индия, така и от персийския дуализъм, така и от египетския Херметизъм. Тук е липсата на динамика, ако една църква не може да се роди изново. Това прозрение го извършиха нашите църковници и нашите държавници.

Много добре знаем, че Източната църква е цезаропапистка, а не папацезаристка. Това не значи, че тя винаги е била робиня на държавата — не. Имало е конфликти и то големи. Значи нещо е ферментирало и нещо се е кристализирало в душите на народите. Това правеше Източната църква и така в своите Вселенски събори, седем на брой (след това Западната църква прави още тринадесет, но Източната признава само седемте), тя изгради своята методология, догматика, метафизика, своята теория. Така църквата става фактор, който формира душевността, защото църквата е, която има идеология, тя е, която има учение. Учение, което е и религия, но не можем да кажем, че не е и социология. Тя формира и нравственото поведение, тя формира и етничната ни цялост и създава национални тенденции. Църквата е универсална, църквата е апостолска и всемирна. Да! Но все пак, за разлика от Западната, Източната има самостоятелни свои църкви. Патриаршиите имат само номинативно признание „prima inter pares“, „първа между равните“ — признание на Цариградската патриаршия. И така нашата църква приема това поведение и осъществява своята историческа роля във всички тези направления, за които говорим.

Така държава и църква, с определена историческа съдба, започват едно битие най-вече в областта на езика, на книжнината, защото това е, което ще ни спасява. Това, което княз Борис живееше като трепетен усет на страх, че хиената византийска ще търси да ни подяде с внасянето на своята църковност, явно не успя. Но тогава почна комбинацията и в това отношение велика Рус помогна на Йоан I Цимисхи да бъде унищожено Източното българско царство в 971 г. Църквата продължи живота и тя извика на благослов синовете на комита Никола, за да създадат Западна българска държава с нова патриаршия в Охрид. Именно тук за втори път църквата прави историческо битие и става акумулатор на съпротивата. И тук тя продължи ведно с държавата до 1018 г. Дори когато погина българската държава, Второто българско царство, когато патриаршията ни, Търновската, беше покосена и се назначават гръцки архиепископи на българските духовни диоцези, Охридската архиепископия, макар и оглавявана от гръцки владици, все пак отстояваше българската позиция и е ликвидирана едва в 1767 г. Така църквата не само живееше, но продължаваше да брани духовната ни съвест и чистота. Тя води тежки битви, но никога не остави съзнанието на народа си вън от своята воля, че е Христова.

Много съблазни се дадоха, много обещания в това време даде Католическата църква, но нашата църква не отстъпи. Запази национално самочувствие като религиозна потреба. И тогава се получава това, което в по-късните векове също ще го видим — тя прави история. Когато няма държава, църквата прави история и я направи. Знаете, че самото въстание на братята Асеновци ползваше църквата, за да направи жертвения ентусиазъм до победа. Какво беше казано? Каква беше легендата? Св. Димитър Солунски е напуснал църквата „Св. Димитър“ от Солун и се е преселил в защита на България в Търново. Това може да бъде квалифицирано като психоза — добре. Национална психоза, верска психоза, психоза, която се материализира в израза на въстание, за да донесе свобода — това е религията като социална сила! Това е мощта на институцията и това е нейната историческа роля. Заблуда ли е било? Не! Реалният факт е налице. Събудена ли е душевността на един народ в името на една религия? Да! Ето така се стига до независимостта и изграждането на Второто българско царство.

И знаете, че започва една голяма борба за оцеляването, за разграничаването, за оная мъничка територия, която ни оставят, за жестоките битви, които трябва да водят Асеновци, за да могат да опазят един народ и да създадат една втора държава.

Тук е вече големият дипломатически ход, който прави Калоян.

Потърси унията, за да спаси и църквата и да получи правото на самостоятелна държава и ранг на крал (rex) на България (това е титлата, която му дава Папската държава). Но дори тогава църквата ни не прие филиоквето, нещо, което беше талвегното разделяне на двете църкви — Източната и Западната. По-късно нещата завършват, разбира се, с разтрогване на брака с унията, защото кръстоносните походи не отидоха да освобождават гроба Господен, а разграбиха и унищожиха Цариград. А в 1204 г. се напътиха и срещу българската държава. Тогава църквата ни отново изигра своята историческа роля — застана пак на своето Православие. Опитите на Калоян да лавира между Папата и устойчивостта с императорите беше несполучлив и тогава Калоян (без да е повторил думите на Крума, че Който не иска мира, ето ти секира) не пожали Великата империя на латините в Цариград и плени дори Балдуина и с това договорите му с папа Инокентий III свършват.

В това време църквата ни няма признание от Цариградската и от другите патриаршии и живее в ранг на Архиепископия. Едва в 1235 г. при Иван-Асен II, тя си връща патриаршеското достойнство и своята патриаршеска катедра. И от тук тя в нейното битие до оробяването ни от османите, е вече устойчива, почти чиста. Разбира се, като кажем чиста, трябва да не приемаме, че една църква не може да бъде смущавана с друго мислене.

Може би тук папската институция (независимо че след това извърши своите поголовни инквизиции, а и най-грозното — индулгенцията, с която се откупваше грях) имаше една тактика, която и сега те прилагат — когато някой има различно мислене да му позволят да направи орден. Този орден целува ръката на Папата и след това брожението се изживее. И така тя поглъщаше отрицанието и създавайки десетки ордени, има ги и сега, се пазеше от онова, което Източната църква, разбира се, с основание наричаше ереси. Ние не съдим дали тези ереси или други учения като метафизика или като приложност са били потребни, оправдани или нужни. Ние говорим за китайската стена, която трябва да спре това явление. Или можем да кажем — тя просто ги раждаше и чрез своята обновяваща сила ги пращаше на Запад. Но вижте — на Запад направиха течения, но не направиха култури. Защо? Това, което ви казах. Щом има иномислещ — ето ти ордена. Вътрешната разпра, която направи Реформацията не е учение нито сектанско, нито еретично. То е учение на свобода от папската ръка и погнуса от елемента да си откупите греха. Затова то не стана орден. Протестантството не е вече орден, то е разумност приложена в религията. И аз винаги съм твърдял и пак ще твърдя: протестът, който се направи от Лутер, не е протест на духовно прозрение, а е разумна защита срещу човешко достойнство. И затова нито един голям Учител там не се роди. Пак ще кажа: имат философи, имат учени, но нямат Учители и нямат мъдреци.

Така Българската православна църква лежеше в основата на държавния живот или държавата си служеше с нея, както при Източната църква винаги е било. Така издигна тя стената, която казвам е стена срещу еретизма и срещу сектантството. (И трябва да кажа, че секта това е най-трудно определеното понятие в богословието; както и ерес. Но има някои неща, които свидетелстват — например липсата на почит към Светото Предание.)

Провежда се събор църковен, който осъжда неверниците. (Аз не съм съгласен с тази дума — едно отклонение не значи неверие. То може да не е в руслото на това, което изповядате, но не значи неверие, защото ако бяха неверници, нямаше да умират с вяра.) Съборът се прави в Търново (в 1211 г.) от цар Борил — срещу богомилите, срещу адамитите. Ето една друга роля на църквата, на Българската православна църква тогава, ролята на борба срещу еретизма. (И точно това би трябвало да изследват съвременните историци, а не да говорят за невежеството на българския народ сега.)

Разбира се, съборът не е нито бисер в огърлицата на Българската православна църква, нито може да бъде забравен. Защото решението му е все пак онова, което тежи на Западната църква и го наричаме действие далеч от Христовото учение — инквизиция за всяко съмнение, за всяко инопоклонение. Но нека се има предвид, че Западната църква не беше изживяла (тя нямаше докосване до различните религиозни съзнания и концепции) каквото изживя Източната, защото Източната църква бе създадена там, където имаше школи, там където имаше мирогледи. Това бяха арианството, манихейството, остатъците на Зороастризма. Западната църква в това отношение беше много бедна и там не се създадоха ереси в този смисъл, в който тук бяха квалифицирани. Защото културата или школите, които имаше в Антиохия, в Александрия налагаха онова, което се нарича Всемирни църковни събори, за да се решава проблемът за двете естества на Христос, за двете воли на Христос — това, което Западната църква получи само като решение на Вселенските събори. Там нямаше този рояк, но и от медната пита нищо не извадиха. Колкото и да е странно, гностицизмът и школата на гностиците, школата на Плотин, всичко това богатееше културата на Източната църква. Много малко въобще се изнесе. Някак си средновековието затули това богатство, от страх да не се раждат нови ереси може би, но трябва да ви кажа, че Източната църква е наистина един букет от култури. Не беше сбор на етнически племена, а на културни и духовни концепции и философски мнения. Всичко това го имаше.

Макар и в нашата държава да е направен онзи събор на жестоки осъждания, той стои доста изолирано, защото след това, по времето на Иван-Александър, имаме също тъй събори на осъждане, но не и на насилия. Тогава отново виждаме едно Богомилство, виждаме адамити, варлаамити — отново ги имаме. Защо? Проф. Мутафчиев казваше така:

Богомилството се явява тогава, когато държавата ни не е единна, не е цялостна и не е достатъчно велика.

Богомилите, когато държавата ни е велика и царете ни мощни, стояха в редиците на служението на царя.

Абсолютизмът като власт не е напускал нашата държава. Ние имаме отделни моменти на сепаратизъм, но нямаме феодално начало. Следователно църквата ни в колебанието си на служение никога не е била на този феодал или на онзи феодал. Църквата е била цялостна в служение на държавата. Кога се явява според проф. Мутафчиев Богомилството? Когато държавната ни власт е слаба. Фактически той нарича Богомилството регулатор, а има интересна теория и за феодализма. Ние нямаме класическият образ на феодализъм в България. Останахме единствената абсолютна държава (в добрия смисъл на думата) от основаването си, с изключение на един два момента, до ликвидирането на държавата ни в историческо време. Когато Западът се молеше да прави единна държава, когато се пееха хвалебия, че Людвиг IX започва да се бори срещу феодала, България си има един цар, един Бог. И Българската православна църква никога не е правила феодализъм. (Разбира се в марксическата доктрина за историята църквата е феодална.) Църквата никога не е била феодал, защото каквото кажеше царят, това ставаше. Царят можеше да прати патриарх на скалата лобна (Василий III) и да го пусне в Янтра (защото го подозираха в сътрудничество с Византия, когато татарите идваха). Но никой патриарх не можеше да каже на царя: „Аз те анатемосвам“ и нямаме такъв случай. А в западната история знаем за т.нар. „на Каноса“ (пред замъка), където император Хенрих IV, бос в снега, чака папа Григорий VI да го благослови. Не сме имали патриарх, който може да каже на царя ни „Анатемосвам те!“, но сме имали царе, които са хвърляли патриарси от канарата.

Така че Българската православна църква, това, което аз наричам в нея историчността, следва тенденцията на осъществяване на историческия ни дух като национална същност. Източните църкви, както казах, се наричат поместни и имат подчинение на Цариградската.

И така, Българската православна църква във втория етап от своето развитие, именно във Второто българско царство, също тъй показа една изумително голяма култура. Това е един може би не Златен век, защото бяхме навикнали вече на духовните ценности (а те никога няма да се изчерпят с това, което е дадено, защото иначе светът би останал само с една и съща молитва в цялото си историческо битие), но век, който създаде нещо много странно и много достойно — учението на Исихазма. Една доктрина, която с нищо не е отричала Източното ни православие. Само го е правила много по-мистично и много по-реално, освобождавайки го от натрупаните суеверия, които не може времето да не слага, защото спазването само външната страна на символа и догмата е първото стъпало към суеверие. Църква без мистичност и без екстатичност е само разумност, а вярата е знание за свръхразумното.

Исихазмът, с един Цариградски събор в 1351 г., става вероизповед на Източното православие в лицето на Цариградската и Българската църкви. Има имена, които никога няма да намерят заник и за които няма да има вечерен ден — като Григорий Синаит, Григорий Палама, най-тънкият и най-големият апологет на тезата на нашата Троица Единосъщна; това са имена като Теодосий Търновски, като патриарх Евтимий, който създаде голямата школа след Теодосий Търновски, голямата школа на българската Света гора. Той беше „родил“ няколко деца — като Григорий Цамблак, като Киприан (които отидоха да създадат Руска църква и отстояваха това учение, което е чисто мистично), като Константин Костенечки.

Коя беше тайната на това историческо събитие? Безмълвието! „Исахия“, „исихия“ значи мълчание, значи безмълвие. Аз го превеждам като безмълвие, защото мълчанието е упражнена воля да не говорим, а безмълвието е вътрешно съзерцание. (Ето защо този момент от нашата история е историзъм, а не хроника на историята). Трябва да се върнем към своето безмълвие и чрез онова, което се наричаше праксиз и теория, чрез така наречената екстаза, за да се види що е „Таворската светлина“ — едно от големите понятия като категория, както във философията, така и в религията — наличието на една духовна светлина, която можем да еманираме. А тя се разделя на същност и на енергия. Световната философия и религията в общност бяха набогатени от този дар, който прозрението даде — българските исихасти в световното служение.

Това също така можеше да премине отвъд границата на позволеното, но за щастие на църквата ни (и на историята), патриарх Евтимий беше неин водач като оглави и държава, и църква с една нова култура. Разбира се, после църквата малко го премълчава, но патриарх Евтимий не е само духовно лице, той е и държавник, и културен деятел от най-неизмеримите величини. Той е, който въвежда школите — прочутите Търновски школи; той е, който храни развитието и корекцията на българският език. Със столетия българският език на братята Кирил и Методий (макар и вече с азбуката на Климента, така наречената Кирилица) беше утежнен. Патриарх Евтимий извършва пълна корекция на езика и много от „носовките“ изпадат, много от другите особености на по-тежката реч, много нови думи влизат, които улесняват родствеността с понятия от философия, от метафизика, съставляващи духовната култура, която бяха създали школите при Симеон и при княз Борис. Там в „Шестоднева“, където има една голяма философия, но където още гъвкавостта на славянската реч или етимологичната същност на славянската дума не покрива игривостта на гръцката, патриарх Евтимий успява да направи промяна. Той преведе, в точност вече, всички тези ценности, които предишните школи са дали и личното творчество е оставило — като една „Азбучна молитва“, като един „Проглас“. Това са големи неща, за които ние днес за съжаление много малко знаем. Остана някак си далечно това знание. Достатъчно вестникарски материали има да се задоволяваме вместо да знаем. Едно улеснение ни даде цивилизацията — че имаме информация, а ни лиши от знания. Така че славянската писменост остави големи неща, които след това в XIV-я век са коригирани и изчистени. И ще видим старите закони на еклогата, на номоканона — неща, които са служили и в правната практика и в духовно-нравствените ни правила.

XIII и XIV век белязаха наистина една промяна, за която не смеехме да кажем, че Ренесанса, преди да се хвалят римляните, а много по-късно разбира се и западните държави, ние го имаме. И вземете, особено в образа, онази четчица, която в Боянската църква първа (в 1259 г.) остави ренесансови образци. Така че един Леонардо, един Рафаело и прочие, идват двеста години след него, след незнайния, т.нар. Боянски майстор. Да не говорим подробно за това, което бяха направили вече нашите големи учени в тези корекции. Да не говорим за оня наистина чудат замък на цар Симеона, за който в „Шестоднева“ е дадено страшно описание — как чужденци изпадали в захлас пред величието на златните лъвове, как и обикновеният човечец, когато минавал край него, губил калпака си от възхищение. Какво е това? Материалната култура, която една религия с един държавнически поглед беше сложила в живот. Защо? Защото образецът на паметника идваше от църквата. Ето това бяха големи неща и тогава ние виждаме великия закон на Еволюцията как кове живот. Животът на един основател на религия, а след това на реални паметници и на душевна изповед. Патриарх Евтимий беше върхът на българската култура, дадена от религиите. Там ще намерите „Манасиевата хроника“, „Четириевангелието“ или сега нареченото Лондонско евангелие, в 1356 г. написано. (Лорд Кързън го купува за „няколко гроша“ от нашата библиотека в Света гора. В Лондон да ходим да го виждаме?! Преди тридесет-четиридесет години беше донесено в България като музеен експонат?!) Какво е то? Какво са другите културни паметници, които ни оставиха — „Златоустовите сборници“, ерминиите — наука за рисуване! Всичко това е една велика дейност на велики мъже.

Историзъм е и поведението на един св. Йоан Рилски, и не може да бъде отминато. То е съпроводено с управлението на цар Петър I, но макар и да е обявен за светец цар Петър I, никой не му прави поклонение, а ширнатата процесия със столетия отива при св. Йоан Рилски. Това е историзъм, защото никой не е скъсал пъпната връв на създадената духовност. Такова съзнание е носил патриарх Евтимий, когато пише неговото житие и служба.

Така църквата ни отстоя и държава, и себе си. Ролята на всичката тази култура и ролята, с която бих казал, че църквата ни във Второто българско царство сложи корона на своя историзъм, е че държавата ни беше оставена в ръцете на патриарха, да я брани в Търново и той с чест я защити. Патриархът, духовният баща на българската държава беше и военачалник в столицата на България. Той водеше неравната битва, той предложи главата си тогава, когато измамата посече главите на болярите, той пое пътя на отговорност и на утешната ръка към стадото си. И ако това не е историческа роля! И знаете легендата, че на канарата, на лобната стена, ръката на палача се вцепени. Възможно ли е да се скове ръката на палача! Възможно е. Възможно ли е легендата онзи, който се би с турците за тяхна кауза, какъвто е Крали Марко, да го направи, че стъпя от Пирин на Хемус? Възможна е! Но никой не може да измами сърцето и молитвата.

И всичко това трябваше да свърши Българската православна църквата и тя го свърши.

Дойде нашествието, бяхме покорени. В периода 1393 — 1396 г. държавата ни е ликвидирана, а църквата ни — унищожена като институция, като самостоятелна и независима. Цариградската патриаршия ни сложи под крилото си не за защита, а за унищожение. Този период е изумително тежък, но и несравним — никой народ не го изживя с толкоз достойнство и с такава устойчивост както българския, благодарение на това, че имаше в тъканта си своята Православна църква. Защото тя започва да циркулира като спасителна духовна струя в душата на целия ни народ, в просторната ни земя. Нямахме царе, нямахме престолонаследници, нямахме болярски съвети, нямахме епископи, нямахме патриарси. Имахме църквици и манастири — огнища негаснещи и надежди неумрели. Това имахме! И оттам започна всичко. Когато нямате нищо — да възкръснете! И наистина българският народ възкръсна, възкръсна, както се казва, из пепелта на Феникса. Защо? Ние не бяхме пепел! Ние бяхме Христови! Нашият народ остана в продължение на петстотин години точно такъв, какъвто Христос искаше — верен и на националния си дух, и на верската си клетва.

Тази църква, която бе унищожена фактически със смъртта на самия патриарх Евтимий, считано от 1402 г. (или 1404 г.), без наличието на институцията съществуваше като храм в душата на всекиго и тя именно след това създаваше историзма на Българското православие в протяжие на пет века. Това битие беше битие на посветените. Няма друг такъв народ в историята на човечеството. Защото Византия я няма, печенегите ги няма, десетки народности ги няма. Има България, която е тук и която няма да намери свой заник. Защо? Защото като обречена орисия тя носеше това, което ви казвам — именно историзъм. Институциите ще се сменят, личностите ще отхождат с величие или с упрек, но историзмът на това, което създава една душевност или един плач, или един Божий пратеник, никога няма да отмине.

Както знаете, пет века тази църква не можеше да има своя сграда, по-висока от джамията, но тя винаги имаше глава, по-висока от който и да е фес в тази страна. Тя имаше вътрешното признание да живее своя религия и затуй си създаваше празници, празници като този, който се нарича Машàла. Той е плод на църквата ни. В неделята на прощението пред Великденското запостяване палят се огньове. Машала буквално (на персийски) значи огън. Сигнализирали са от планина на планина християните, че започва един велик празник. Кой — празникът на Възкресението! Те си имаха Голгота, те бяха ходили и ходеха още голготски път, но имаха огъня. Огънят на Възкресението!

И досега в митологията на българския народ и в неговия фолклор стои този Машала; развяват се и сега огньове. Ако нашите църкви не можеха да минат височина повече от три метра над земята — нашата духовност беше небесна. Тук църквата ни в обичайно приложното си, в онова, което наричаме обред (но национален обред, не митологически остатък), създаваше историзъм.

Този период на робството някои искат да ни припишат като велика казън, защото сме гонели богомилите, но това е съвършено невярна теза. На българския народ му се възложи една отговорна, планетна задача — стратегията на защитата срещу източната и далечна азиатска инвазия, за да се създаде цивилизация в Европа, защото Европа нямаше да направи цялост. Трябваше да създаде цивилизация, трябваше умът да даде своя плод, та след това онези, които имат достатъчно духовност и мъдрост, да си взимат цивилизация. Това е историческото предназначение на робството ни и аз няма да се съглася с ония глашатаи, които казват, че ние сме наказани, защото сме гонили — кого? — богомилите. Ако това беше причината, Западът трябваше от гонения на богомили и от всички техни други инквизиции да се е стопил, въобще да няма историческо битие. Тази теза в основата си е грешна, защото нямаме престъпност нито историческа, нито нравствена, за да получим такава казън. Ние нямаме Василий Българоубиеца и нямаме Стената на плача, на която евреите, щом дойде бедата, отиват да се оплакват. Не! Българската православна църква и българският народ нямат престъпления за казън с робство, а имаха историческа, стратегическа задача и я изпълниха с величие. Бяхме дали и даваме духовни ценности и светът пак ще ни търси.

Днешните мохамедани в Босна са от бившите богомили български — тези богомили, за които някои проплакват в своите виждания сега. Това е историческият факт, който излезе вече на сцената.

Така че не мога да приема теза за казън, колкото и жестоко да изглежда робството. Ние имаме навик да наричаме жестокостта наказание, а нямаме принципа, че природата е безжалостна, но никога жестока, защото има великия закон на еволюционното възземане. И този, който може да трансформира страданието, прави закона за развитието, а не хленча. Тайната на нашето робство е в стратегията на защита на Европа заради цивилизацията, не заради духовност. Духовността се раждаше в пещерите на това страдание, което аз не наричам страдание, а развитие. Този велик момент, който имахме, ако го преценим така, ние тогава бихме разбирали и смисъла на борбата, на будността, на онова, което пак само в нашата история го има — будители, народни будители.

Най-хубавата дума в нашия Ренесанс, в нашето Възраждане, това е будители — духовни будители. Нищо не може по-плътно да изрази този период. Будители, не освободители. Вие можете да освободите непробудени хора, но събуденият вече не може да бъде покорен. Какво имаха като задача? Светилото, което трябваше да освети „покойницата“ в душата на един народ. Тази покойница имаше нужда от възкресение, а Възкресението е плод на Божествен живот. И точно тази покойница в онези столетия беше осветлявана от българския черноризец — расоносец. Това понятие после придобива доста неприятен намек, но в епохата на отнетото слънце то е велико и ние го намираме в един страшен вик: „О, неразумний!“ „История славянобългарская“ е пълна с грешки, но историзмът `и е нещо изключително. Отец Паисий! Колебанията му са човешки, но предназначението му е будителско. От него започна великият обрат — не на загубеното съзнание, а на активизиране съзнанието за българщина. Загубиха го малцина, но го съхраняваха милиони. Истината е в „О, неразумний“ — и то даде своето. Дамаскинарите дадоха своето, манастири и метоси станаха училища; смирението — служение; бунтовността — потреба, и тя се изразяваше в своето четничество. Българинът се раздели — той трябваше да прояви и сърце, и воля. Волята изявяваше гнева на недоволството, сърцето — молитвата на светостта.

Така вървяха две големи тайни, както вървяха двамата братя Кирил и Методий. Само че Кирил каза: Братко, аз паднах в браздата на нашето служение. А в историческата ни борба нито волята падаше, нито спираше пулсът на сърцето. Духовенството водеше своята историчност, а волята правеше събития, които смущаваха, но не решаваха съдби. Така тези две доктрини в нашия свят имат своето право на присъствие и всяка поотделно получи своето място. Те взаимно не се отричаха.

Духовенството или Българската православна църква (номинално, разбира се) правеше това, което наричам историзъм. Църквата изнасяше своя антиминс на всяка поляна и правеше своята велика литургия за свобода. Така тя пое тежката, не голготска, а божествена пътека на просветност и потайно носеше иконата в пазвата си. Когато няма институция държава и когато няма самостоятелност — какво е тогава Църквата? Тя е сборност от вярващи (и без институция), изпълняващи повелята на едно учение, което изповядват и чакат благословението на онзи, който е получил дар да служи, т. е. на свещенослужителя. Това е голямата роля, която тя изиграва в момент, в който трябва да очертае границите ни, трябва да ни създаде потребата да се съзнаем като политическа необходимост. Този народ трябваше да знае, че е имал царе, че е имал патриарси, че и на него са му плащали данъци. Ето това Паисий направи. И както знаете от разказите (на Иван Вазов например) монахът криеше бунтовника и бунтовникът ставаше монах. Тя — църквата, в лицето на манастира, тя — църквата, в потулената служебност със своите таксидиоти вършеше великата будност. И тогава се раждаха светци, и тогава ставаха светци. Ако един Йоан Рилски можеше да бъде признат за светец, то един Николай Софийски стана тогава светец. Това беше дело, писало в душата на един народ чрез ръката на една институция, наречена църква.

И тогава тази вътрешна иконография, която носеше народът ни, започваше да оживява. Вековете не можаха да му отнемат великата тайна, защото манастирът беше убежище на култура, на евангелие и на меч. Мечът беше словото, макар че някои духовници го носеха и като реален. Това бяха манастирите, които аз наричам академии — убежище на култура, на евангелие и на меч.

Раждаше се една велика идея. Вековете не можаха да я погубят. Не можаха да погубят духовната същност, вътрешната иконография, защото стояха живи в душата и върнати чрез словото, чрез молитвата на един народ. Това даде Чипровското въстание, където българското православно верую подкрепи бунта, който беше мотивиран предимно от католическото население. Значи те правеха история, а не деляха никой. История! Свидетели — цял народ. Личности — малко. Деяния и дела — грамадни, неизмерими в историята на човечеството. Неизмерими! Защото гръбнакът на националната ни будност е църквата. Така можем да кажем, че това е период на апокрифност, на апостолство, което е вършила църква ни в борба за български епархии срещу гръцкото владичество. Това е нещо неизмеримо голямо като исторически принос.

Българската православна църква водеше борба и чрез нея тя получи и Хат-и-шериф и Хат-и-хумаюн. Тя получи най-голямото, което можеше да се даде на един народ в дългото му робство, забравил, както се казва, род и родина, но не забравил своя Бог. И ако никой не можа да го асимилира, това беше, защото никой не можа да вземе неговия Бог. А ние сега много евтино се извиняваме, когато искаме да се освободим от отговорност, че сме загубили религиозна вяра под натиска на някаква доктрина. Не, това не е вярно. Който е имал Бог, никога не може да го загуби. Който е имал само служене, той може. Не можем да кажем, че изведнъж от сън дълбок някой стана. Почти цял век народът ни се люшка между реалност и сън, но все пак църковниците подеха първи борбата за независимост, за свободна църква. Трудно е било да се каже, че някой е имал прозрението, че може тогава, в началото на XVIII век, да ратува за свободна България (та гърците още бяха в робство, сърбите също), но за църква можеше.

Започва да зрее нуждата от едно ново чудо, също така неживяно и несътворено в друга история. Това беше чудото да се създаде идея и да се направи дело, наречено Църковен въпрос. Църковен въпрос! Няма в света движение, наречено „Борба за църковна независимост“. Църковна независимост в робско време! Институцията Църква я няма, но църковност имаме. Можете да си представите каква съдбовна люлка е люлнала националната ни съвест, за да излязат безброй черноризци, безброй национални будители, за да върнат и памет, и национално достойнство. И ги виждате: след оная „Историйца“, след Софроний Врачански — този наистина ненадминат будител, ще дойде и Неофит Бозвели — една страдална и велика личност в нашата история, който живее с всичката болка, който преминава през всички страдания и заточения. Знаете патилата му, знаете борбата му, знаете и кончината му. Той, който можеше да каже една колкото опростена, толкова и велика истина:

Аз окаяний сам затворен,

но пак в моя дух храброборен,

но вие дързайте, говорете,

гърци из България изгонете.

До плач наивно и изключително молитвено и убедително. Можете ли да си представите в каква душевна вибрация живее този гигант, който десетки пъти е бил заточван, стотици пъти бит, десетки пъти прекосявал тази страна, той да каже: Аз окаяний пак затворен, но пак моя дух храброборен... Гонете, гонете гърци из България. Та кой от българските царе още във Византия не беше прозрял това, което легна като нарицателно — „византийщина“, как незаличимо ще остане в историята (да благодарим, че нашите царе не го повториха) ослепяването.

Страхът на Неофит Бозвели от гърчеенето е вятър за пламъка на огнеността му. Няма по-голям страдалец от него в този велик момент. И тогава ще дойде на вечно гостуване и на едно жертвено братство Иларион Макариополски. Два наистина белязани знака, две негаснещи звезди в хоризонта на Българската православна църква! Борци, които с нищо не могат да бъдат сравнени — неизмерими по жертва и смирени, какъвто е бил българинът. Българинът не е имал горделивост, но е бил горд с националното си самосъзнание. Има разлика между горделивостта и гордостта. Горд в националното си самосъзнание, но не горделив! Това е, в което трябва да правим разлика, за да отдадем заслужена почит на тези великани. Заточения, послания и протести... и най-после най-великият акт, който можаха да извършат — да обявят независимост на Българската православна църква тогава, когато нямаме държава!

Да обявят на 3 април 1860 г. независимост на Българската православна църква, като не поменат името на патриарха, а името на султана! Светът е разтърсен от тази дързост. Дързост неизмерима! Взривена е Цариградската патриаршия. Не можеше да се помисли, не само за дързостта, ами въобще за това историческо време — кои са тези, дето нямат държава, а имат църква; дето нямат държава, а правят история! Да взриви! Отказват и не поменават името на патриарха, следователно не признават Цариградската патриаршия. Признават султана. (Е, добри дипломати са били.)

И кога го правят — на Възкресение Христово. Затуй в съзнанието на българския народ и в историята ни стои Възкресението и го празнуваме много по-осъзнато и много по-потребно от Рождеството. Не че сме били пестеливи в своето признание за Рождеството, но сме във Възкресението тържествували. Защо? Защото историята ни имаше нужда от възкресение на своите синове и на своята цялост. И не случайно будителите избират този ден — ден на Възкресението. 1860 година! Това беше голямото. Да отхвърли Цариградската патриаршия и да се обяви за независима църква. Да скъса отношенията си с тази, която искаше да я погребе фактически, тази, която пледираше, че е още Византия и че българските земи някога са били византийски и там е имало византийска църква. Българският свещеник, българският йерарх устоя и отхвърли това (а оттук се роди, разбира се, и нашата разпра с Цариградската патриаршия). Отхвърли! Дързост на история, а не смирение на религиозност само. Защото те правиха история, макар че бяха църковници. Ето тук е голямото — когато ролята на църквата е и история на този народ. Когато ролята на църквата е и история! Защото не може да се прави едно учение вън от неговите следовници. На този народ трябваше да се даде насъщност, а това беше идеята за самостоятелна църква, защото фанариотството беше по-зловещо в асимилацията си от турската империя.

Започва великата борба от едно десетилетие на обявена независимост, но още непризната. Така смелите българи от църквата „Св. Богородица“ прочетоха Веруюто на български, а не на гръцки. Цели десет години се води неравната битка! Турската империя се колебае — поощрява и отрича. Руската политика не е съгласна — граф Игнатиев не играе чисто дипломатическа роля в полза на България. (В интерес на Руската империя, във вечните `и апетити да бъде третият Рим, е да не се наруши балансът за Цариградската патриаршия.) Той не подкрепя тезата на България по отношение църковната ни независимост. Англия и Франция акламират поведението на мълчаливост и пращат своите представители, за да се работи в полза на нови църковни общини.

От другата страна — доктор Лонг прави похожденията си и се образуват ядрата и на протестантизма. А тогава се създава и знаменитата уния в Кукуш и новоизлюпения епископ (каквито за нещастие винаги ще се намерят) Йосиф Соколски става глава на униатството в България. (Драган Цанков е първият му подкрепник.) За щастие историята показа как го качват на един руски параход и го изселват.

Така че когато говорим за съвремието, трябва да отваряме и страниците на миналото.

В тези условия нашите църковни деятели, нашите велики мъже поемат кръста на борбата. И там ще намерите Петко Славейков (тази прочута личност, този гений на българския език — защото той е, който даде модерния език за поезия); там ще намерите Стоян Чомаков; там ще намерите и Гавраил Кръстевич, за когото понякога се говори или се пише с пренебрежение, защото стана вторият губернатор на Пловдив. А не се знае, че този човек отработи устава на Българската православна екзархия не защото е правник (взел е образованието си в Париж), а защото е бил българин. Но когато на някого нещо не му харесва, бърза да каже: „Оставете ги тези там, дето не щяха революции.“ Ние не можехме да правим революции, ние можехме да правим бунтове, можехме да събираме негодуванието в четничество, но в революции — не. Революция можеше да направи една църква, защото в душата на всекиго имаше Христос, но в душата на всички не е имало идеята за свобода.

И ако трябва да дадем известна признателност на г-н Тончо Жечев с неговия „Българският Великден или страстите български“, точно за това е, защото той изведе мирно-просветното движение и църковната ни борба на истинското място и признание. Защото всеки, който гръмнеше пушка, беше „голям революционер“! Не че трябва да отречем революционността на българския народ, напротив, тя е безспорна, но в много моменти — безпочвена.

Това говори идеологията на църквата ни (и трябваше да се разбере) — че четничество и лична форма на отмъщение, негодувание срещу осквернеността, не срещу институция, а само срещу личности, не можеше да даде свобода. И затова един Раковски говори за всемирно въстание, всеобщо въстание. Затова Левски отговори на Каравелов: „Не са готови.“ Но за съжаление когато доктринерството стане политическа идеология, ние сме свидетели на такива метаморфози, че както ви казах: там, където една пушка е гръмнала, готови са революционерите. Но че на гръбнака на църковната борба идеята за целостта на българския народ оцеля, даже не се споменава. Това са историчността и историческата роля на Българската православна църква, за съжаление много малко разбрани.

Тази борба завършва с един велик акт, с т.нар. Султански ферман от 28 февруари 1870 г., когато с този ферман на Българската църква се признава самостоятелност и се въвежда в екзархия. 28 февруари 1870 година! По-велик акт на тържество в историята ни не е имало. Тогава цялата борба, която водиха Бозвелията, Макариополски, която водиха Чомаков, Гавраил Кръстевич, става наистина акт на историзъм. Това е венчание, както казва ап. Павел: Изходих пътя, изпълних делото си, чакам венеца на признанието.

Ето това са получили нашите йерарси. Много неща има в този ферман, но най-важното в него за нас, за Православната църква е, че е независима вече, че може да има своя йерархия и че се определят нейните диоцези (народности, които като окръзи могат да принадлежат към Българска православна църква и те са изумително много — Охрид, Скопие… и почти цяла днешна България). Диоцезите бяха географската и политическата ни карта, която нашите защитници в конференцията — Цариградската, и в своите манифести, а после и в своите борби са пледирали (и ние продължаваме да пледираме). Този ферман показваше българския „миллет“ къде да си прави молитвите. Фактически това беше един юридически акт, който определяше нашата християнска принадлежност. Подписа го църква, без да има държава — ето това аз наричам историчност, историзми без наличието на институции — една църква (но повече вътрешна), това, което можем да наречем колективния дух (въпреки че Православната църква винаги е била индивидуална — цезаро-папистка). Тя е екстазно-съзерцателна и затуй в средните векове можеше да приеме безтревожно Исихазма.

С този документ, отреден за църквата ни, се създаде и основание за политическа борба, за граници, които след това получаваме в Сан-Стефанския договор. Отделен е въпросът защо не ни ги дадоха след това, там вече причините са ясни и от друго естество.

При това положение Българската църква прави своя Народен църковен събор на 23 февруари 1871 г. (от четиридесет души), за да се изработи устав. Един народ, в забрава на историята, прави Църква и постави единствен в света проблема „Църковния въпрос“ или „малкия болен човек на Изтока“. Нито Сръбската, нито Румънската, нито Гръцката църква направиха това. Само Българската православна църква остави в историята името „Църковен въпрос“. Нямахме свой архив, имахме само поведение — поведение равно на богооткровение в търсенето на църква. И така се изработва уставът, който след това става известен в нашата история като Екзархийски устав.

Това признание на турското правителство и така изработеният устав налагат избирането на екзарх, за да може да се осъществи онова, което се нарича вече независима църква. Екзарх на Българската православна църква! Разбира се, че изборът първо ще падне на една от най-маститите и най-неоспоримите личности в нашето Възраждане (след Неофит Бозвели, който вече е починал) — Иларион Макариополски. Но нито Цариградската църква го приема, нито султанското правителство го желае. То дава Фермана, но него не го желае, защото знае кой е Иларион Макариополски. Ето защо за екзарх на 16 февруари 1872 г. се избира Видинският митрополит Антим I. Той е приет от Високата порта с едно невиждано благоволение на султанската власт. Приет е от великия везир (на 17 март 1872 г.), който казва:

Аз съм щастлив, че освободих пет милиона християни от Цариградската църква, пет милиона българи освободих. И вие винаги можете да идвате, да казвате своите болки и аз винаги мога да ви защитя.

Това казва Великият везир на Османската империя! Екзархът ни (на 12 април 1872 г.) е приет и от султана. Разбира се, че Антим I не е послушание, а служение на една Божия църква.

Така в 1872 г. Българската православна църква има екзарх, който живее в Цариград и който започва да назначава на съответните диоцези (определени от фермана) български владици, да създава български свещеници. И така се извършва най-великото нещо — признание, че сме народ. Идеята за автономност, идеята за дуалистичната държава: турци — българи, е родена малко по-рано. Колкото и един Раковски да е бил строг и да е пазил чистотата на България, трябва да знаем, че той ражда идеята за дуализма. После тя се подкрепя до известна степен и от Левски, а след това я виждаме и като предложение на Стамболов (но не вече като хъш, а като държавник). Защо? Защото имаме чрез църквата си определени границите, а свободата, която ни донесе войната, ни даде една шепа България отвъд Стара планина. Разбирате ли трагедията на тези големи мислители и държавници? Как няма да се принудят на такава голяма дипломатичност?

Антим I започва да работи за училища, за църкви, за гимназии във всички тези земи. И с това фактически се реши голямото дело на Българското възраждане, което, трябва да признаем, извърши най-тежката работа в историята на Българското освобождение и най-устойчиво можа да ни опази, с което изигра историческа роля. Нашата църковна независимост е първият камбанен звън, че ще имаме и политическа независимост, която безспорно трябваше да изходи от този мирен път.

Цариградската църква, като първа между равните, налага схизма на Българската православна църква на 16 септември 1872 г. С нея се солидаризират и останалите православни църкви — в Иерусалим, Руската православна църква, Гръцката (която получава свободата си), Румънската и Сръбската. Ние можехме да се борим за техните свободи, ние можехме да пращаме борци от 1821 до 1828 г. , за да дадем кръв за свободата на Гърция, можехме за Сърбия да се бием, но те да пожертват капка кръв за Българската църква или за българската политическа свобода — не! Това беше голямата трагедия на Раковски, това беше трагедията и на Любен Каравелов, който напусна Белград след голямата измама и се премести в Ниш. Действията на тези църкви в подкрепа на Цариградската патриаршия ни поставиха в изолирано положение до 1945 г. Разбира се, че Българската православна църква, макар и обвинена във филетизъм (т.е., че предпочита племенното начало пред апостолско-всемирната църква), не изживява тревожност и продължава да се организира в отговорността да брани Христовото в своята Христова църква.

Може да бъде поставен проблемът — дали наистина Цариградската църква, като всепризната първа, не е служила повече на лични интереси, отколкото на всемирните, за да си позволи да лиши Българската православна църква от духовно общуване с нейните сестри. И това действително е така. Тя по-скоро (както беше наречена „фанариотска“) имаше мегаломанската идея за отдавна отсъствуващата империя, която нямаше своя етничност, идея да върне една класическа форма на Римската източна империя. Следователно липсваше `и крайъгълният камък, че дава свободата и спасението на милиони българи християни. Така Цариградската църква наистина имаше свои цезаропапистки подбуди да прави велика църква без наличието на етническа група.

За нещастие ние не бяхме подкрепени от поведението на Руската държава, която винаги е считала, че защитава християните, затова си позволяваше походи на Изток. Разбира се походите имаха други намерения. Колкото походите на рицарите бяха освобождение на гроба Христов, толкоз и поведението на Руската империя беше защита на християните. В момента, когато една Турска империя позволява независима, свободна екзархийска църква на българите, ние срещаме една опонация от страна на онези, които уж ни защитаваха. Ето защо Българската православна църква сложи свой екзарх, който по време на Априлското въстание застана на страната на народа си. Това е неудобството, което накара Турското правителство да иска заточението на Антим I. И когато екзархът е предупреден, че може (както се случи с Арменския екзарх в борбата на народа му срещу султанската империя) да даде главата си, той отговаря:

Ако моята глава може да създаде възможности да видя народа си и свободен, и исторически признат, аз няма защо да я щадя.

Де да имахме и сега такива личности!

И така, екзарх Антим I беше отстранен от трона и беше избран екзарх Йосиф I, роден в Калофер, митрополит на Ловеч. За късо време той израства до най-висшата йерархия на църквата — нещо, което Източната църква не изключва. Такъв е случаят с патриарх Фотий — светско лице, което само за седмица стана патриарх. Този същият Фотий е един от големите византийски дипломати. Той е, който след това нарича Симеон „великото чедо“. Така и Йосиф за някакви десетина дни става екзарх на Българската църква. Като се има предвид, че е възпитаник на Сорбоната, като се има предвид неговата голяма култура и неговият изтънчен дипломатически маниер на действие, разбираемо е, че той можа да изведе Българската православна църква от войната, да я спаси след това от тежките договори, които ни осакатиха, да спаси верското и културното битие на земите, които останаха под властта на Османската империя. А след това (знаете оная песен, която българският народ пееше „Съюзници, разбойници“), когато ни обраха съюзниците, да се върне в България и да завърши своята велика мисия. Той прави също историзъм! През 1878 г. , помолен, разбира се, пак от Руското правителство да оттегли нашата Екзархия от Цариград, той за около година остава в Пловдив. Но след Берлинския договор, когато ни разкъсват, и Пловдив остава в Източна Румелия, екзарх Йосиф се връща в Цариград и запазва екзархията ни като единственото упование и приютен дом на българите, останали в империята, за да им поиска училища, за да им поиска митрополити, за да им положи свещеници. И да води една голяма борба през всичкото това време за оцеляване на етническото ни съзнание с идеята, че когато има народ, ще трябва да има и дом — дом на вероизповед. А той е сигурен, че там, където има икона, има и поклонение за жертва. Така екзарх Йосиф I остава в поробените земи.

Нашата екзархия е в Цариград от 1878 г. до 1913 г. И силата `и да устои срещу схизмата е именно поведението на екзарха. Той съумя да запази равновесие, когато неговата държава и когато неговите съюзници водиха голямата битка за неосвободените земи. Това е историзъм. Екзарх Йосиф I през 1913 г. се връща в София, в 1915 г. умира и така се слага край на екзархийското служение и Българската православна църква минава в синодално йерархическо служение.

След Освобождението борбата на църквата ни като че ли се смени. Вместо да ратува за Православието, вместо да ратува за Христовото, тя остана на плоскостта на историческа роля в политиката. Проф. Пантев има една много интересна констатация:

Вместо да видят дали този католик Фердинанд, който идва, ще направи някакви промени (защото в Конституцията ни изрично е писано, че нашият престолонаследник трябва да бъде източно православен по вероизповедание), те се занимаваха дали е русофоб.

Занимаваха се дали Фердинанд е русофоб, а не се интересуваха дали ще кръсти сина си в източноправославната вяра. И тези, които познават историята, знаят, че второто кръщение на цар Борис III беше източноправославно. Какво правеше духовенството тогава? Започна да прави политика, вместо историческа роля. Такъв беше и митрополит Климент (Васил Друмев), който си остана русофил и затова Стамболов трябваше да го прати на заточение — Стамболов, чието прозрение беше повече, отколкото на Климент.

След това църквата ни започва да търси контакти и влиза (в онова, за което тук четиридесет години непрекъснато се говореше) в Световния съвет на мира. Но тя още от 1915 г. е в икономически всецърковни съвещания независимо от схизмата, която продължи до 1945 г. В 1944 г., ноември месец, митрополит Стефан — председател на Светия синод в София, в писмо до Руския патриарх Алексий моли да се застъпи пред Цариградската патриаршия за вдигане на схизмата. (Разбира се, ние сме вече в орбитата на новата световна империя, а тя има ново пособие — чукът и сърпът. И го прилага великолепно.) Алексий веднага съобщава на нашия митрополит, че ще се застъпи и в 1945 г. се вдигна схизмата, и се избра нов екзарх — Софийския митрополит Стефан. Но нямахме онова, което беше същината на Българската православна църква — патриаршеска катедра, патриаршеско достойнство сред църквите.

Българската православна църква след 9 септември 1944 г. (откакто сложиха синор в историята ни, защото гербът ни нямаше друга дата) се отдели от държавата (нещо, което не беше толкоз недостойно), но нямаше право на своя пропаганда и нямаше право на свое битие. Имаше право на служение, но `и се отнеха прерогативите в няколко социални области. Например бракосъчетанието (което беше преимуществено не, а цялостно предоставено като законно в църквата) премина в гражданско бракосъчетание. Беше отнета присъствеността на Българската православна църква и в учебните заведения. В такъв случай без правна пропаганда според новата конституция църквата беше само служителка.

След това се получи едно ново искане. Екзархът беше отстранен и беше пратен на послушание в Карловските бани. Премина се отново към синодално служение и синодална йерархия и за председател на Синода беше избран Пловдивският митрополит Кирил, който пък, от своя страна, поиска връщането на патриаршаското ни достойнство и патриаршеската ни катедра. (Това се получи благодарение добрите връзки между патриарх Кирил и министър-председателя Вълко Червенков.) Така на 10 май 1953 г. (не говоря вече за историзъм, а за историческа хроника, която може да ни унижава) Българската православна църква получи своята катедра като Патриаршия, връщайки достойнството на една от петте патриаршии в историята на Цариградската църква. От този момент църквата ни има устав, наречен вече патриаршески, и има свои действия, които, мисля, историята ще прецени доста безпристрастно.

В трудовете си най-модерните тогава специалисти, като Мизов, като Стойчев, бяха писали как се модернизира с марксизъм Българската православна църква. Не мога да си представя как може безверие да модернизира вяра, но цял том излезе от безмислици. Аз мисля, че марксизмът нямаше да има тезис, ако ония, които имаха правото да отстояват, бяха на мястото си. Безмислието не е виновно, че се ражда, виновно е това, което може да го понася.

За поведението на църквата ни в този период е много трудно да се говори. Трудно е да се поеме отговорност и трудно е да се пее възхвалие. Има процеси, които я ограничават, има недоволство и слова, които я съдят. Разбира се, това няма да бъде отминато без преценка. Трагичното е другаде — когато спекулативно тези моменти от историята на служението на Българската православна църква се използуват с користни намерения на невинна уж престъпност, а всъщност много добре запланувана и много умело приложена за тези, които нямат представа. Иначе всичко е прозрачно. Посредственост, която не ви обижда, а просто е ирония на времето, иска да оглави църквата; амбиция, която е мотивирана само с едно — с елемента „Аз съм белязаният“. Това вече е трагично и всички сме свидетели на този период от последните години в историята на Българската православна църква. Той е еднакво отговорен за всеки — както в душата на мирянина, така и в душата на клирика. Извинение може да се намери, когато опростителството се счита за достатъчна култура. И точно тук беше неумението на някои, които разчитаха на този момент в историята, за да изпълят чужда воля. Това никак не оправдава поведението на бездушие, а най-малко поведението на малодушие. Още по-недостойно е, когато заради себе си служителите могат да погубят Църквата. Това, което я обяви за нелегитимна, беше нелегитимно в мисленето си, а това, което не я поощрява в нейната еволюция, е наистина собственото `и бездушие.

Така сега в нашата църква има създадени четири фракции — Светият синод, който (грешен или негрешен) остава легитимната същност на Българската православна църква; синод, който се обяви за такъв без наличието на свои последователи с изключение на десетина души (в лицето на Пимен — Старозагорския митрополит, и на Калиник — Врачанския митрополит, които бяха „червените врани“ до 10 ноември 1989 г. в Светия Синод); новата „Архиепископия“ на Христофор Събев, защото той нито един акт след монашеството си не е получил от официален институт, за да бъде епископ, а сега е самозван архиепископ; и още една — на т. нар. „старокалендарци“, които не знаят, че точно новия календар изповядат, защото старият календар беше до 1916 г. От 1916 г. до 1968 г. имахме нов стил, който те сега наричат стар стил. От 1968 г. насам, когато се върнахме в стария стил, някои се писаха за новостилци, други за старостилци, а всъщност грешат в основата си. Но още по-жестоко е, че в този календар на старостилците ще намерите, че България е екзархия на Солунския митрополит Евтимий — позорно и престъпно национално дело. Няма по-тежко унижение от това. Дори инвазията на т. нар. сектантство е нещо по-достойно отколкото този акт. Що за национална гавра и предателство?! Синодите могат да си имат разправии, но да предадете църквата, която бе изтръгната от Цариградската патриаршия, да я предадете на Солунската митрополия е повече от самоубийство.

Ако това не е национално поражение, ако това не ни навява да открием в България Стена на плача… В една статия бях писал: „Ние имаме достатъчно дългата Стена на плача, която започва от Беласица и свършва до Персин, до Белене.“ Ето че трябва да я удължим. Наистина имаме нужда от нова Стена на плача и тя е преимуществено на църквата.

Аз мисля, че Българската православна църква направи историчност и пак ще повторя: не говоря за историята `и, говоря за историчността, която тя направи — чрез акта на кръщението, чрез уморената памет (която освободи ръката, за да прави писмо) и чрез расото, което трябваше да носи вощеница и кандило. И те го носиха. Тези, които поискаха (а именно от Цариградската патриаршия, която ни наложи схизма), да променим и дрехата си, за да бъдем в отличие, защото сме схизматици, не можаха да ни го наложат. Други поискаха да сменим душите си — слава Богу, не всички си ги смениха. Според мен историята ще свидетелства, както културата свидетелства за историята. Аз искам историчността на Българската православна църква да свидетелства за нея, а не история, написана с непочтеност, да четем. Това, което е оставила тя в историята, нито може да бъде забравено, нито може да бъде отминато. Може да е имало облаци и за моменти Слънцето да не ни е светело, но никой не го лиши от светлина.

Българската православна църква е цялостна в идеята си за своето предназначение и аз наистина казвам с основание, че е цялостна, защото тя е пълната вибрация на изповедание и народност. За тези, които имат друго църковно или верско изповедание, можем да кажем, че българи изповядват инославие или друго религиозно кредо, но не и българско. В кръвната картина на Българската православна църква лежи целостта на Православието (другото е изповедание на иноверство от българи) и затуй тя с основание може да каже, че се нарича Българска православна църква, благословена и кръстена от един княз, който беше и стана монах. И трябва да изкажа своето възхищение от музея на хановете и царете в Трявна. Всички там са със своите щитове и мечове, само той — с кръста. Който е направил този музей на царете, е имал прозрение! Блясъкът на Борис беше в тази идея — кръста. Кръстът, който (както съм казвал) е борбата между Дух и Материя, осветена чрез Възкресението победа на Духа.

Има едно кандило, което още мъждее, това е кандилото пред националния олтар. И когато се опитват различни ветрове да го духнат, трябва да знаят, че има един вечен огън, негаснещ — той се нарича Нур, той е негаснещата светлина на Божия гроб. И този, който не може да си направи достоен гроб, трябва да знае, че няма да го последва Възкресение. И това се извърши в онези тежки исторически моменти. (В нашата историческа църковна беда ние не бяхме подпомогнати нито от Русия, нито от Англия, нито от Франция, нито от Италия, нито от Австро-Унгария.) Затова казвам, че кандилото на националния ни олтар мъждее, но няма да изгасне. А за онези, които не се грижат за него, има възмездност, защото това е не само историческо отричане, а и национален позор. Аз мисля, че тази вечност, която е дадена, не може да бъде сменяна с преходността на нашето време. Но всяко време слага своята рана или своя белег и трябва да знаем, че същността ни е самият Той. Той, Който е и Който е бил. Той не може да бъде свален нито от олтара, нито от сърцата. Всеки, който се опита да свали от олтара светостта на собственото си служение, би трябвало да изтръгне вярата си.

Един от старите отци на църквата, Тертулиан, беше казал: Душата на човека по природа е християнка. Какво значи една душа по природа да бъде християнка? Това значи, че тя изповядва оная велика тайна, която Той остави на човечеството — Обичайте врага си. Това е непобедимото в Христос, в духовната вълна на Любовта, която е цял велик океан. И тогава бледността на това „стар“ и „нов“, „преди нашата ера“ и „след нашата ера“ — та нали и преди нашата и след нашата, именно Христос е брегът, който ги дели. Щом е новата ера, а я означавате с Христос, какво значи това? Липса на достойнство да произнесем едно име. И аз не съм се тревожил, когато някой може да оспори божествеността Му, защото това е въпрос на дълбочини и на възрение, но съм се учудвал, когато някой иска да отрече историчността. Христос не можеше да не бъде исторически, както ние не можем да не кажем, че нашата църква, Българската православна църква, беше исторична. Седем века я няма, а е и ще бъде!

Не гневът е, който трябва да напише „Беседа против богомилите“. Не! Прозрението трябва да ни научи, да свалим вретището на един неоправдан поплак. Ние не бива само да плачем, а трябва да работим и ако сме били обвинени във филетизъм, както казах, това говори, че не сме изгубили самосъзнанието си като народ. А не може да има религия вън от народа! И тогава ние ще останем с тоз народ, защото сме битие в историята на Божия промисъл и следователно църквата Му е църква непобедима.

Имахме екзархия, имахме патриаршии… Нека имаме негаснещо кандило за Божие служение. А историята ще даде на всекиго място и присъда.