Лъч на Молението (втори лъч)

Лъч на Религията

Молението е поведение на търсещия се бог, на връщащия се в Бога човек!

В пътя към планината, в която най-напред са издигани жертвениците — планината на вечното моление, ни води Лъчът на Религията. След Лъча на Волята, т.е. на Жизнелюбието — трябва този пулс да е у нас, трябва тази идея за организация да е налице — започва изграждането ни от образа към подобието. Затова идва Лъчът, който е втората нота, върху и чрез която е сътворена великата песен Религия, като част от ритмичната симфония на Космичната хармония.

Така Лъчът на Религията е ключът, с който се отключва музиката на молението и затова го наричам Лъч на Молението!

Лъчът на Религията се води от Кутхуми, но логично е водещите в хилядилетната история, при смяната на подкоренните раси, да са били и сменяни. Защото те също така имат еволюция и своя дължима дан към друго, което Бог им е повелявал да вършат.

Религията е волята на Всецелостта на Небето! Тя носи идеята за целостта и като вяра, и като знание — вярата ражда търсене, знанието дава път. Самата употреба на знанието включва Адам във вибрацията религия. Докато не е откъснат от Отца си, той няма нужда да прави моление и не търси развитие. После еволюцията, като взаимно отричаща и хармонизираща се цялост, му дава знанието за добро и зло. И не е важно дали заповед наистина е нарушена, дали това създава т. нар. „грехопадение“, важното е, че първата повеля, която човекът получава, е идеята за жизнелюбие. Така той трябва да се охран`и, той трябва да се изгради, и постепенно ще идват след това и другите Лъчи, и другите ноти, с които ще се прави великата симфония на сферите, ще се извежда човекът като бог в развитие.

В Лъча на Молението човекът има само една цел — себетърсене.

Бог се изразява чрез човека, а след това потребата на бога в човека събужда човека, за да търси Бога!

Когато Адам слиза, се загубва връзката Бог — човек и човек — Бог, но той ще трябва вече в себе си да върне вложеното му Дихание. Затова си изгражда олтар, след като се индивидуализира и напуска Рая — за да се върне към Отца си. Ето защо Лъчът на Молението е втори — не става въпрос за измерение на стойности, а за еволюционна последователност, с която човек се изгражда.

Няма религия вън от човека, защото тя е неговата същност за връщане при Отца си. И тук е дълбокият смисъл защо той — сътвореният, трябваше да слезе да върши Божии дела на земята — за да се възземе! Тогава му се създава, в поколението му се създава олтарът на молението. Молението е поведение на търсещия се Бог, на връщащия се в Бога човек.

Човек може да усети — и това е неговата велика тайна на създаването — да усети, че е цялостен, че е космичен, но много трудно извежда божествеността си в приложност. Затова се раждат религиите — раждат се като стъпала, които водят до себеосъществяване. И безспорно, те следват историческото развитие на човека, което е съпроводено със съответните откровения и будности, и му създават според възможностите и прозренията съответен олтар.

Едуард Тейлър ще каже: Еволюцията на човечеството е развитието на теологичните дадености и идеи! Това е еволюцията. Теологичните идеи еволюират и йерархират човечеството. Човекът бавно се развива, но има моменти на пулсиран голям дар на Духовно откровение. Духовните вълни — на Сътворението, на Митологията, на Правдата, на Любовта, на Мъдростта, на Истината, на Свободата — пулсират пътя на развитието. Иначе е много „естествено“ — тръгнала маймуната (според някои доктрини), хванала тоягата, започнала да се изправя, и ето го човека! Човечеството има много по-дълга история, а човекът много повече енергии, отколкото можем да си представим — дори като път на биологично същество. А идеята за Божеството винаги ражда стремеж, който ни дава и упование, и себепознание, че сме повече от една биология, от една мисловност, от една душа.

Така в тезата на Лъча на Молението стоят две идеи — първата е за познанието и втората — за вярата. Религията — тази велика тревога с идеята за Божество, има тези две опорни точки. И много логичен е фактът, че първом Адам получава знанието, а след това вярата. Получава знание, с което, слизайки надолу, познава закона на обособеното, за да се развива. Но след това му трябва и вяра, за да търси Онзи, Когото загуби — не в грехопадение, а в инволюцията.

Няма религия без Божество! Може да има религиозно поведение, може да има система от правила, от нравствени повеления, дори и ритуали без Бог, но религия, в смисъл на връзка между душата и Бога — не! И трябва да правим разлика между безверие и безбожие. Когато се говори за атеизъм, трябва да говорим за безбожие, когато говорим за безверие, трябва да говорим за доктрина.

Будизмът е без Бог и по-скоро е правило за живот; нашарен е с религиозни ритуали точно заради празнотата по отношение правото ни Бог да ни извежда към съвършенство. А разбира се, както казва народът: „Бог дава, но в кошара не вкарва.“ Принципът на будизма е да се отречем от желанията си, за да убием страданията си. Да, но никой изповядващ будизма не е казал, че е отишъл в Нирваната. А Буда на два пъти прави опити...

Конфуцианството също е една нравствена доктрина, която е ритуална и е религия на голяма част от китайците. Но страшно е, когато нямате, нека Го наречем с общото име, Бог Отец, или когато някои искат да се лишат от Единосъщието, от Синовността... Така че в Лъча на Молението най-същественото, най-основното е потребата ни да се върнем и станем единни с Първоизточника! А молитвата е некъсаната връзка между крайното и Безкрайното.

Лъчът на Молението е Бог в човека и човек в Бога!

Пътищата и методите за усвояването на тази връзка идват точно с това, което се нарече плод на знанието. Знанието първом е вложено в душите ни, но в пътя на слизането се губи. Тогава Бог дава и писаното слово. И само в религиите словото се нарича „свещено“. В другата книжнина то може да е талантливо, гениално, магнетично, дори и магично, но само религиозното слово е свещено. (Затова и посвещенията са сакрални, а не външни.)

Именно Лъчът на Молението дава свещено знание. Ние, българите, имаме Златен век на книжнина, но не е наречен Свещен век, защото словото е било писано с ум, а не е дошло от Духа на Отца. Отделен е въпросът, вековете че напрашават; отделен е и въпросът как е свалено свещеното знание — дали по метода на мисловността, или чрез интуицията, дали чрез боговдъхновението, или като богооткровение.

Обикновено, когато се мотивира изказ за свещените книги, се употребяват два термина — боговдъхновени и богооткровени. Богооткровеното слово е само за отделни случаи — то е най-възвишената възможна среща Бог — човек! Голямата част е написана с боговдъхновение, т.е. с осенението на Светия Дух върху ония проводници — пророци и апостоли, които ни дават и духовния, и моралния, и физическия урок. Виждаме колко дефинирани и колко изразни са изливът и действието на Лъча на Религията.

Свещените писания крият три различни пласта: физически, или словесно реалният, който се разбира буквално; алегоричен, или символичният, който надмогва словесността и реалната буква; йероглифен, или сакралният, който дава знаци за вътрешното посвещение. Първият пласт е естественият ни земен път, вторият е пътят на вдъхновението ни, а третият — това е духовният ни път.

Официално приетото е само логичен израз на битието ни, а алегорията ни води до светилището, до тайните на религията. Тя още не е окултно знание, но чрез нея човек започва да чете азбуката му. Алегорията е реалност на мисълта като въображение за изразност, която крие енергията на духовно знание! А когато зрелостта е налице, йероглифът чрез прозрението отбулва мистичното. Така йероглифността е свещеното знание на Великите посветени.

Безспорно е за всеки, който има опит вън от земното притегляне, че и свръхестественото е реално, че няма по-голяма реалност от реалността на Духа. И само религията може да събужда идеята за вътрешно признание и поклонение към Божество, нещо което ви прави не покорни, а единородни. В това е силата на вярата. Вярата има свой естествен вибрационен свят, но и свой свръхестествен, в света на откровението, път. ,,...ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: Премести се оттука там, и тя ще се премести“ рече Христос.

Във всяка религия виждаме една отстоявана душевност, която може да възвисява, но също и да унижава. И тогава се ражда това, което религиите му поднасят — идеята за разкаянието. А то трябва да легне в основата на Пътя, защото разкаянието е едно себепризнание, че със слизането, с овладяването материята на нашето съзнание, на нашата духовност, ние имаме периоди на скитничество, което губи посоката. Това най-добре е дадено в религията на Заратустра — богът на злото Ариман взема надмощие над бога на доброто Ормузд и светът е тревожен, че злото доминира. Но там е сложена идеята, че Ариман има ограничено битие. В християнството злото няма ограничено битие, но няма и персонален характер.

Идеята за дявола е лична позиция, а не верска истина, дадена от големите Учители. Това, че трябва да се развиваме, че трябват два бряга, за да има река, не значи, че ще признаем наличие на добро и зло като персоналност.

Злото и доброто са феномени, а не ноумени — генетичното им начало е проблем на услуга на еволюцията!

Много е лесно да сложите дявола и да внесете колебание във вярата на човека. А когато му се каже, че той е жертва на дявола и му се създаде колебание, с него може да правите каквото си искате. Няма дявол вън от нас — има нееволюирали мисли, нехармонични желания; има потреби, от които трябва да се освобождаваме. Законът на еволюцията, който градира нашата и социална, и нравствена сила, ни дава основание в лицето на тези, които наричаме светци, посветени, Синове Божии — личности, които са се надмогвали, че идеята на отрицанието е победима, че злото може да бъде еволюирано в добро. Първо, имаме образци, второ, имаме деятелна воля, която като администриране и като себежизненост ни изгражда. Значи активното добро, като измерение на будността на човека, може да въздейства върху метаморфозата на т. нар. зло.

Така ще дойдат делата, ще дойдат от знанието, когато вярата е единство с Търсения. Затова казвам, че вярата е знание за незнайното. И човекът не спира, защото Бог е неизчерпаем. Бог винаги расте в човека, тъй като човекът се умножава в познанието за Бога! Онова, което една молитва ни открива, е частица от божествеността и можем да бъдем удовлетворени само за мига на молението си. Затова Христос казва на апостолите: Молете се, молете се непрестанно. Ето защо Лъча на Религията нарекох Лъч на Молението — защото човекът и несъзнателно се моли. Едно добро дело или една усмивка са молитва; благодарността към един плод за усладата или силата, които ни дава, е молитва към Всемирността, а тя от своя страна умножава жизнеността и реалността за молитви...

Било е време, когато първоизворните сили на молението и знанието, т. нар. магични начала, са били много по-реални и близки на човешката същност. Но магията се изкористява (както и много от тайните на религията), а тя не е имала за задача да употребява сили, за да спъва чуждото или собственото развитие. Тя просто свидетелства, че има енергии, които са вън от нашата корпусност, от мисловната ни конструкция и от душевния ни свят; енергии, които са вибрации на Божествеността към нейните поселения — сили причинни, атмични. И тогава когато разумно или с прозрение са прилагани, те са определяни като „великата магия“. И под „маг“ не се разбирало магьосник, а „посветен жрец“.

Лъчът на Молението изгражда човека, като въвежда познавателността за реално присъствие в съзнание, че е вечен. Защото този, който няма мащаба на гениалното мислене, не значи, че му липсва съзнанието за вечност, т.е. че Духът му е толкова вечен, колкото и на другия. Това дават религиите, дават в подчертано битие знанието — малко или голямо, за безсмъртие чрез душа и Дух. Ето още един лист от книгата на този Лъч — безсмъртие чрез компоненти у нас. Тлението е неизбежна гостенка, но втората реалност на човека е задгробното му битие, за което се създават и легенди за присъствието там, и молитвени храмове, гробници, пирамиди като материален израз на безсмъртието.

Египетските храмове-пирамиди са градени като обиталища на безсмъртната душа. Погребвали са я с потребите на едно съзнание, че тя живее; погребвали са я с всичко, което трябва да и оставят, за да свидетелства за своето безсмъртие. Дори дотам се е стигнало, че съхраняват и физическото тяло, защото преди душата да тръгне за отвъдността, преди да отиде пред Озирис, тя наново се съединявала с тялото, за да му се представи за съд. Безспорна е тогава логичната необходимост от пирамидата, която съхранява малкото човече с безсмъртната голяма душа.

Само религията, като осветена интуиция, има санкцията да потвърди идеята за задгробен свят, само тя дава право за безсмъртие и право да го търсите с пътя към съвършенството. Това са проблеми, създали доста разноцветие в различните религиозни доктрини и конфликтности с религиозните отклонения. Християнската църква приема задгробния живот с хилядилетно чакане на възмездие и страшен съд; според Източните религии безсмъртието е осъществимо чрез прераждания до постигане единството с Бога; някои религиозни формации не приемат битие отвъд, говори се за ад, дяволи и т.н. Но смъртта е победима — само Животът е непобедим! Затова храм и олтар на смъртта няма!

В първичните религиозни убеждения, дори в прабългарската и в старата наша тракийска религия, има моменти, когато някоя велика, голяма душа се принася в жертва, за да отиде горе да работи и да помага на човечеството. Виждате каква реална религия е това. Да, била е жестока, но тогава не са имали манифестирана идея за Възкресение, не са имали и Орфеевото слизане, за да извежда Евридика! Когато всичко това става храна на човечеството, безспорно човешките жертвоприношения будят отвращение. И Орфей не само търси своята безсмъртна душа, но и се бори срещу човешките и кръвните жертви.

Така след всяко Учение, след всяко гостуване на Лъча на Молението, се пробива навътре в човешката тъмница път, за да напомни на влязлата там Евридика — душата, че има един Орфей — Духът, който ще я изтръгне от царството на Адиса, за да я изведе със своята музика в Слънчевата страна. Ето това е Лъчът на Молението — Орфеевото слизане. И след Възкресението Си Христос първото нещо, което прави, е да слезе в Ада, за да освободи Адам и пророците и да ги изведе в царството Небесно. Колко много мрачина и колко тревожна скръб е изживяла човешката душа без идеята за Небе! И колко велик е подвигът на Орфей да слезе в подземно царство — не за да се съветва със сенките на своите приятели, а да изведе своята душа. Това е религия! Неслучайно Орфей е баща на Аполоно-Дионисиевото начало в религиите — начало и на слънцето, и на възкресението. Той дава идеята за свобода от страх. Защото човекът е много смутен, когато чуе за гроб и задгробен живот.

Затова религиите започват да си служат с метафизика, с догми. „Христос возкресе“ — да, вярно е, но трябва не само да празнуваме Възкресението, а да поискаме да се научим как да възкръсваме!

Безспорно идеите за безсмъртието и отвъдното битие достатъчно са потвърдени с доказателства — не само с медиумното контактьорство и гостуването на митичните герои в подземните царства, но и с дълбокото вътрешно прозрение на събудения у нас Кундалини, който извежда човека в други, в надземни полета. Такава роля са играли и различни религиозни доктрини — освобождавали са постепенно земното притегляне на душата ни, за да я изведат нагоре и да върши делата, които Отец ни иска, а не които нашата воля налага. Ето къде е и тайната, за която говоря — митологичните богове слязоха на земята да вършат човешки дела и затова пребиваването на душите не е в Небесното, а е в Подземното царство; а Адам, наречен бог, слезе да върши Божии дела, за да бъде изведен човекът в царство Небесно. Това е великият преобрат, голямата роля на Лъча на Молението!

Трябва да разберем тайната на свободата от подземното ни царство, за да знаем, че Духовната вълна на Митологията е била толкова нужна, колкото и следващите — на Правдата и на Любовта, колкото и влизащата сега — Вълната на Мъдростта, която ще потвърди т. нар. отвъдна битиейност, надземната. И най-доброто свидетелство, че няма земята да ни задържа, това е демонстрираната от Христос и предсказаната за бъдещето идея за Възкресението. Защото земята не можа да Го задържи — Той нямаше дълг към Подземното царство! И акумулацията от земята на Неговите енергии Го освободи, фигурно дадено чрез земетръса при Разпятието. Нищо в свещените книги не е в безсмислие писано, трябва обаче да се види тайната.

Другата идея, която е тежкото бреме в религиите на иудаизма, християнството и мохамеданството, е идеята за греха. И ще се търси Съвършеният, Който да извърши изкупителния акт — акт, даващ каузата спасение. А там, където няма първороден грях, има идея за съвършенство — има воля за събличане дрехата на довчерашното; има път, който ви води към нирвана; има Учители, които ви водят във Висшите светове.

Така грях и изкупление, спасение и съвършенство, себеотричане заради Единството съществуват само чрез религиите. Безспорно те са, които, за да бъде постоянно будно съзнанието ни в идеята за молението, трябва да изградят олтар. И само в религията има олтарна музика. Философските доктрини нямат олтарни песни, но във всяко религиозно служение (и в първичния още тотемен свят) се пее. Защо? Защото събуденият Бог е хармония, която не може да не се излее в песен.

Именно олтарът е магнетичната, магичната сила, която води човека, който не може без обред. Няма религия без олтар и няма олтар без ритуал! Така всяка религия създава институция, акумулирала енергията на едно Учение и поддържаща живот чрез вярата. Духовното учение дава вътрешната енергия, която събужда според йерархията на посвещението формата на молението. И тази формула трябва да се преповтаря — заради устойчивост. Така се ражда и се учредява институцията — олтар, после храм. Защото преди градения храм трябва да имаме издигнат олтар според своята душевност, според своето сърце. Иначе няма върху какво да сложим устойчивостта на храма, а той е всичко у нас — сърцето е олтарът! Оставям настрана храмовия надпис „Познай себе си и ще познаеш боговете!“ Това е зов, признание, че ние сме богове, но не сме се познали. Ето каква ясна, неопровержима логика и колко съкровена божественост съдържа „Познай себе си...“! Не трябва да бъдем смутени от това, че още не сме познали боговете — защото не сме потърсили себе си. Това е еволюцията — някои и сега се борят да овладяват тялото си и тогава могат да си сложат надпис (както в една йога система): „Овладей тялото си, за да се познаеш“. Това е логиката. Но за да се мине по-нагоре, религията ще донесе именно олтара.

Храмът е обиталището, олтарът — служението! В храма може да се пее, може да се сложи трапезата; дори и във великия Иерусалимски храм сарафите разменят богатствата си (и Иисус ги гони), но в олтара — не! В олтара се е влизало само един път в годината, и то от първосвещеника. Именно в олтара, в тази Светая Светих, там — в сърцата ни, е написан Великият закон, както казва Саваот. А Христос изрича: Ето ви светото Причастие — Моята кръв се излива за вас като Нов Завет. Нов Завет — написан с кръвта, която копието поиска от тялото, от сърцето Синовно. Копието! Значи трябва с нещо да се предизвика, да се предизвика излъчването на образците: тяло и кръв — хляб и вино. Тогава вече религията е реална съставка от нас, тогава вече можем да кажем, че наистина в сърцата ни е писано. Дали Хермес ще рече: „Назад осквернителите!“, или великата Хестия ще каже: „Ето огнището на Вечното!“, но поверителната тайна не може да излезе вън от сърцето и душата. Оттук и Христос казва, че не на златото в храма трябва да се дава обет и клетва, а на светостта на присъстващия там Вечен. Защото в името на Непреходния храмът е зидан, в Негово име е направена разукрасата му, в Негово име е масата с предложението на дванадесетте хляба.

Олтарът е Светая Светих в човека, а във външния, в зидания храм, ние преповтаряме своя копнеж, за да добием устойчивост, убеденост и да се научим на светителство. Но онзи, който в постоянните си моления не расте, който не разширява периметъра на своя олтар, а само повтаря, може да се изхаби в традиционност. Когато човек стане обреден, губи същността.

Молитвата е личен обред, социална енергия и връзка с Бога!

Но стане ли механично поведение, механична вибрация, тогава тя е само акт на традицията. А традицията какво цели — да се опази нещо, което е било. Но когато то е вече без съдържание по отношение пулсацията на еволюцията в човека, тогава става бреме.

Тежко и горко на онези народи, които нямат смелост да надкрачват своя исторически Рубикон! Това звучи малко революционно, но истината е, че традицията калцира поведението за нормален еволюционен ход. А в това отношение религиите са най-традиционни, те са бавната еволюция на човечеството. Религиите са есенциалът на душевния живот; те най-бавно стареят, но за съжаление най-дълго стоят стари. Така те консервират в непреходност — ето почти пет хиляди години индийците се къпят в Ганг, три хиляди и петстотин години иудейството ратува за Сион. А най-добрият свидетел, за да се предпазим, това е нашият сеизмограф, наречен сърце — по-чувствителното у нас не е умът, а духовната вибрация чрез сърцето. Една молитва, ако не извира от сърцето и е мисловност, тя ще повтаря. И ако с Лъча на Молението човек не осени творчеството си, философията, изкуството, служението си на държавник, може да стане фанатичен молител, който само държи жезъла си или чака светкавицата на Зевса. За съжаление това често става — в Лъча на Жизнелюбието намираме диктатора, сатрапа, а в Лъча на Молението — фанатика. Фанатизмът е по-лош и от греха, той може да сложи върха на пирамидата на греха.

Всеки човек има право на лична вяра и олтар на моление в своя вътрешен храм. То освобождава от отчаянието, за да намали степените на страданието. Но често пъти отчаянието спира човешкото съзнание пред външния олтар и ритуал — безспорно временни и много елементарни пътеки. Човек може да си направи религия дори и от външния свят, дори и от себе си (т. нар. „нарцисизъм“). Докато съзнанието ни изяви Духа, който свидетелства за вечното безсмъртие, ние и през тези прагове ще минаваме. Тогава необходимо е с много прецизна оценка да говорим за олтарите и обредите. Безспорно че те са един по-първичен образ на онова, което окултните школи и мистичните учения дават. А няма религия без окултна тайна и мистичен акт.

Когато тайните не могат да бъдат публично изявени, тогава те минават в символи, които са упование в пътя ни. И не можем да намерим в историята на религиите, нито в социалната история по-съвършен символ от идеята на християнството в смисъла на кръстенето: „В името на Отца и Сина, и Светия Дух — амин!“ Цялата Висша йерархия! Представете си колко много енергия е скрита в този магичен символ и каква видима историческа пътека е извървяна! И най-съществената тайна в тази пътека е една гробница — гробницата на Възкресението, за която само вярата, чрез съответния обред, макар и от предишната религия, трябваше да отиде и да освидетелства отваления камък. Виждате как един обред на помазване ви довежда до нова структура на един от най-големите символи на човечеството — защото отделни възкресения в историята е имало, но не и Възкресение като доктрина и път!

Така че, когато даваме преценка на ритуала, на обреда и когато искаме да ги изведем до една сублимация, трябва да знаем, че те не са идолопоклонство, а възможното за нашето съзнание приемане на тайнство. Обредът е една приложна метафизика, а тайнството — енергия на посвещението! Едно Причастие например, е най-великото тайнство, дадено от религиите — Жертвоприносителят да е самата жертва. Така то е съпричастност с Втората Ипостас, със Сина — защото Отец още не може да бъде понесен — Синът е Този, Който можем да видим, Синът е, Който показва пътища, Синът е и Когото можем да понесем. А Неговото присъствие чрез символа, чрез светителството на Причастието, е великата идея за нашето търсене и осъществяване на единство с Отца.

Така ведно с ритуалите е изграждана и езотеричната страна на всяка религия. Самият Христос казва на учениците Си: ,,вам е дадено да узнаете тайните на царството Божие, а на ония, външните, всичко бива в притчи.“ Значи крие се една друга енергия, освен общата. Не защото Той иска другите да бъдат лишени, а защото не могат да я употребят отговорно. И затова са създадени езотеричните знания, а тяхното значение е много голямо. Тайната да има езотеризъм е тайна на сигурността. Великите бранят от изкушения онези, които имат да се развиват; всичко, което може да бъде упражнено в линията на злосторството, се скрива от тези, които не са готови! Така възникват школите за съхранение на знания, давани само на посветени. И ние сме свидетели как с вековете се разкриват листи от тези тайни, а приложната наука (чрез експеримента) извежда плодовете на Духа, дава ги на трапезата на всекидневната култура.

Не се губи вложеното у нас! Бог никога не е бягал от човека — човекът бяга от Бога. Това, че нямаме достатъчна вътрешна зрялост и морална устойчивост да приемем отговорност за съсътворителството, не означава, че го няма в света. Когато човек осъществи Същността си, става Единосъщ, т.е. с правото на съсътворителство! Но преди това той ще търси в душевността си Единството. Единосъщието е битие на Бога, а Единството е битие на човека!

Лъчът на Молението създава идеята за единство в човешкия род. Това не значи, че меч не се вади. Вижте колко реален е Иисус в прозрението Си: Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята, дойдох да донеса меч; защото ще разлъча сина от баща му и дъщеря от майка `и, и снаха от свекърва `и. Това е и реална истина, и мистично изживяване. Нашият баща, Адам като мисъл в нас, ще трябва да се раздели със своя син, за да го върне като изпитание на брат му — недоволният, че бащата е дал на блудния голяма гощавка. Тази завист за щедрата воля на Бога трябва да умре! Ако в другия видите обичан брат, тогава вие със своето знание му давате нов живот, давате му ново битие и го освобождавате, правите го свой събожник. Религията е воля на Божественото Начало — тя е същността на човешкия род!

Безспорно и този, който упражнява Лъча на Жизнелюбието, също трябва да изпълнява волята на Отца си. Ето защо жрецът е бил фараон, фараонът е бил жрец. Съпровождат се две институции, които остават същност в историята — институцията на водещия и институцията на молещия се. История се прави с волята на цезаря, но винаги и с молитвата на жреца! И когато водещият не може да говори, предоставя правото на молещия се.

Безспорно всяка религия се изгражда от онова, което я изповядва, но се внася от Пратеник, Чийто утроба носи този Лъч на Молението и ражда съответното изповедание. Религията като Божие откровение и Логосова вълна се осъществява от будните, които не тъжат за своето минало и които са готови да пожертват своето настояще. Така се изгражда бъдещият апостол, бъдещият служител и светител в храма. Ето защо твърдя, че свещената личност осветява институцията, че личността е свещена, а не институцията!

Лъчът на Религията има за задача да донесе събуждане именно в човека — няма олтар на животни; религията е привилегия само на човека, дори не и на ангелите. И трагично е човек да има право да стане съвършен, а да остава такъв, какъвто е. Това е голямата тайна на религиите — те са стъпала за себеосъществяване в стълбицата на съвършенството!

Религиите са непреривни, а тяхното присъствие е според йерархията на човешкия род. Те са от един Лъч — Лъча на Молението, а всяка от тях е точно тази потреба, която дадена общност е готова да изповяда!

Когато съм разглеждал религията като осъществяване в човешкото битие, съм казал, че:

Религията е и духовна потреба, и нравствена градация, и социална сила!

Религията като духовна потреба е официална култура и лично поведение. Затова културата определям като обществена молитва — тя е една потреба за еволюцията на човечеството за божественост. А религиите са йерархия на пробудността на Духа за познаване на божествената ни същност. Така религията като духовна потреба е и вътрешният ни мистичен живот — мистичното докосване на човека до Бога.

Религията като нравствена градация се извежда от идеята за справедливост и тази градация трябва да бъде защитавана; тя е, която дава на всеки Лъч благородния облик. Когато в някой от Лъчите липсва нравствена висота (например ако в Лъча на Предаността няма благост), не се върши развитие. Именно нравствената градация е поведението, което ни съпровожда, за да осъществим съвършенството. Без идеята за вечност, без идеята за безсмъртие всичко е безсмислено. А безсмъртието, или сливането с Божеството, предполага път на съвършенство, който трябва да бъде дефиниран и със съответните морални и нравствени категории. Тези потреби някои религии наричат заповеди Божии. Защо е необходимо внушението, че са заповеди? Защото познанието ни, че са Божий дар, не е още просветлението на Бога у нас.

Слизането ни в материята — за която носим една бъдна отговорност до нейното одухотворяване, за да може да поеме всичката виделина, която дава Бог, създава необходимостта от нравствени правила. И тогава религията има универсалния характер на вътрешната ни спирачка, вместо повелята на публичното право и норма. Публичната норма човек си позволява да наруши без да има смущението на нравствения си съдник, защото законът му дава съответното възмездие. В религията обаче нравственият закон е, който ви дава възмездие. Кога и как — не е важно; важното е, че имате една простъпка, която се нарича грях и която може да бъде простена само от Бога. (И тук е волята, с която понякога Административният Лъч е употребявал вярата като заплаха, за да се изгради социалната общност. Това най-добре личи в Старозаветието.) Докато законът може да отмени наложеното наказание или след като то се изтърпи да няма последици, то в религиите първичният грях още стои като воденичен камък над човешката съдба. И тогава се поражда моментът на преценката ни — има ли място в битието ни съдбата, има ли място предопределението? В публичното право — да, но в духовното ни пътуване само предназначението може да определя, с кое да се простим или за кое да благодарим на Отца.

Религията като социална сила е вътрешният ни олтар и създадената институция. Религията е в състояние да изгради Китайската стена, тя може да вдигне милиони за поклонение или война; тя може да послужи и за черноведски дела, какъвто е случаят с Троянския кон. „Timeo Danaos et dona ferentes“ — „Боя се от данайците и когато носят дарове.“ Виждате още в далечните времена е хвърлена сянка на съмнение за употреба на Божеството като измама. Това съмнение е и зрение, защото ни кара да чуем гласа на Касандра; то извиква на живот един жрец, какъвто е Лаокоон.

Като социална сила религиите си изграждат чрез изкуство и велики храмове. Едно от седемте чудеса на света е Артемиденият храм — храмът на Диана в Ефес. Представете си каква вътрешна будност е притежавал този архитект, който е родил идеята за ознаменуването на богинята, и какво изстъпление може да направи низостта чрез деянието на един Херострат. Нямал достатъчно добродетели, за да бъде признат за велик и да остави името си в историята, Херострат запалва храма на Диана. Ето двете начала, които винаги ще се борят. Разбира се доктрината на материализма, която казва, че религията е опиум, може дори да изпее възхвала на Херострат, че е рушител на храмове! Да, можем да възхвалим херостратовци, че горят стари храмове, за да се раждат нови, но низостта и най-разкошната царствена дреха не може да я направи тронуваща. А религията ражда потреба красотата да бъде видима, като я изразява чрез изкуство, защото човекът не може без очи в епохата на Петата коренна раса, в която се развива с пет сетива. По-късно ще имаме и шест сетива, ще имаме нужда и от още.

„Книга на мъртвите“ разпределя човека в три плоскости — сърце, душа и име, които съставляват и идеята за триизмерния свят, докато според езотеричните знания човекът е седемпластов. Но той не може да бъде определен и така, защото е просто един осъществяващ се бог, който си служи със седем тела, със седем лъча, минава през седем коренни раси.

Сърцето в тази книга има приоритет, наречено е център на живота. Там са още волята, интелектът, съзнанието. В египетската митология за сърцето има два термина, т.е. два израза на поведение — “Иб“ и „Хати“. Иб е извор на справедливостта, на чистотата, на любовта, на мъдростта. Затова, като възпитаник на тази школа, Моисей пише в „Петокнижието“, че Божиите повели са писани в сърцето. Това е теорията на начеващата Пета коренна раса. Иб е име, сакралност, употребявана само от жреците като символ на едно духовно съвършенство. Хати изразява физиологията ни, преходното, това, което оставяме и заради което египтяните са се погрижили да правят мумии. Ето че не са искали да се разделят с преходността. Това е една много интересна борба, може би останала от идеята, че митологичните божества са безсмъртни, въпреки че се е знаело, че само Иб е безсмъртен.

Душата също я разделят на две — “Ба“ и „Ка“. Ба е това, което след смъртта лети около тялото — този астрален образ, който го придружава в едно присъствие от четиридесет дни тук, на земното поле. След като покойникът се яви пред великия Озирис, Ба си отива. Ка е жизнената сила, която поддържа човека като цялост.

Името е третата плоскост и то отразява същността, характеристиката на човека. Името е много съществено като вибрация. Затова и кръстникът е толкова важен в живота на човека. (Англичаните са намерили за него най-точната дума: „God father“ — Господен баща; такъв, който носи духовна отговорност за кръщелника.) Силата, която се крие в името, за египтяните е била свещена, както в първобългарската религия е свещена духовната сила оренда. Затова апелирам за промяна на имената с оглед на нови вибрации, на отдалечаване от родовата карма — за добиване на лична физиономия.

Името е характеристика, то е хармония между физическия, мисловния и духовния човек. В окултните школи неслучайно не се използват собствените имена. Употребата им изчерпва енергия. И затова често си служим с фамилните имена, защото при фамилията енергията е друга. Това не значи всеки да тръгне да си променя името, но трябва да се работи върху вибрацията му.

Според китайската традиционна култура (а и в някои други) преди да се избере официално име на роденото му дават названието на някакво дърво или цвете. След седем години определят (доколкото прозрението им намира вярната вибрация) истинското, социалното му име, което трябва да хармонизира с неговата мисловност.

Безспорно когато разглеждаме битието си в мащаба на една Духовна вълна, то има една украса, а когато го разгледаме в това, че всеки по едно определено предназначение е в хармонията на даден родов път — друга. Повтаряли сме се в развитието, не сме късали своите нишки, но трябва да изграждаме и нови, без да виним предишния си бит и средата, в която сме расли. Не е обвинението, което създава нова хармония — прозрението носи новата ритмика. Всеки елемент има определени валенции и когато се прави съединение, различни неща се получават. Затова трябва да прецизираме своето поведение, както например един Питагор казва: Почитай родителите си, но избирай приятелите си! Повелята да се почитат родителите е повеля и на религиите. А Христос ще даде един още по-богат трапезен хляб: „Който изпълни волята на Моя Отец Небесен, той е брат, и сестра, и майка.“

Религията е универсална по характер, тя дава всемирното знание. Затова, когато разглеждаме Лъчите, ние трябва да признаем наистина, че по мащабност на вътрешното съзерцание и по земетръс на пробуждане, религията е първенствуваща. Религията, въпреки философията, която носи, има характер на всеобщност. В нея има Божии истини, за които се прави олтар и моление — Бог е Дух и с дух и истина иска да Му се покланяте; в нея има морално поведение — Прощавайте на враговете си; има идеи за социална правда — Когато имате две ризи, дайте едната; има отговорност за взаимност — Когато отиваш да носиш дар в храма, първо иди и се сдобри с брата си. Религията дава не само духовно знание, но и биологично съхранение, за което религиозните учители са се трудили, въвеждайки правила, които са сигурност за анатомията. Няма религия, която да не се грижи за човека в цялост, но тя го и диференцира, за да върви той пътя си на земята с достойнство и да присъства в другите царства (преизподни или небесни) с отговорност. Това, което получаваме от религията, не може да го даде нито социологията или педагогиката, нито анатомията, или медицината.

Всяка религия носи достатъчно енергии да изведе човечеството до кръстовището на взаимността за продължение, а не за отрицание. Но трагичното е, че кореспонденциите на човека с Висшето са добили повърхностност и преповтаряемост: навикът е станал повече от вътрешното съзерцание, а молението — задължение като религиозност да се присъства на едно и също място само. Светът не може само с Учението за Правдата — “око за око, зъб за зъб“, нито само с идеята на Учението на Любовта — да простиш на врага си. Колкото и неосъществено да е прощението, то е вече мисловна тълковност в душевността ни, то е опит да се надмогнем, дори ако ще в моменти само на екстаза; то съществува като енергетичност, която отива в другите, връща се и надделява. Другото е внасяне на смут в душите, че „ако не изповядате нас, всички сте в ада“. Това е блуждение на нисша мисъл, а не на висши духовни пулсации.

Човекът не бива да бъде обвързван с еднолично битие. Затова е създадена йерархия: човек, светец, блажен, посветен, син Божий и не само син Божий, а, както казва Плотин — и бог, дори Баща на боговете. А някоя религиозна формация току ви сложи пръстен — венчае ви с нейния си пастор и: „Не мърдайте оттук, мили чеда!“ Лъчът на Молението цели да се изграждате, да служите. И ето огледалото, дадено от Христос: Не гледайте сламката в окото на другия, а вижте гредата в собственото си! Човекът все иска да е по-добър, по-хубав от другия, а това също е една формула на пробуждане, стига да не минава границата и да не става нарцисизъм.

Лъчът на Молението изгражда! Той дава — нищо не взема от човека, само го подканя да се приготви за Път, иска от него да приеме онова, за което още не е готов. Нищо не взема, само дава — дава му идея за спасение. Ама, било чрез Сина на Жертвата — добре, последвайте Го... Моят Отец работи и Аз работя! Какво тогава можем да си кажем ние? „Синът Божий работи, трябва и ние да работим.“ Но колко го казват?... Чакат Той да им свърши работата. Не! Свидетелствата са много ясни — този, който няма предвидливост да си вземе гориво, в среднощието няма да дочака Великия Жених. А този, който прояви готовност, и в последния час да отиде да работи на лозето, ще получи наравно с онзи, който е отишъл първи. По този начин Христос създава една йерархия на хармонията: Защо ти, първият, се сърдиш, че плащам поравно, нали за толкова се съгласи? Аз имам власт да определя! Коя е преценката — това, което там е скрито? Будността! Последният не е такъв, защото е закъснял, а защото е трябвало да погълне еманацията на останалата отрицателност и е имал достатъчно устойчивост да я поднесе след това на олтара на горенето. Трябва някой да води, друг да бъде ариергард — заради целостта на победата! Това ако не може да се съзре в духовната война, нищо не е съзряно. Победата е — и първият, и последният!

Така религията като концепция е първоначалният източник, събуждал в човека вдъхновение. Представата за великото, възхищението от голямото дава крила, с които се напуска полето на физиката. Чрез религиозното съзнание се внасят плодовете на вдъхновеното знание, внасят се като вътрешно кореспондиране между личност и божественост, като ниво на религия. Религиите като факт са приложна идея, като задача — нравствена лествица, като път — осезаема мистичност!

Лъчът на Молението е неизчерпаем — от тотемното знание, от сибилските книги и пророческите вещания до откровенията — всичко това влиза в скрижалите на религията. Но тя има само две велики тайни — Бог като наша потреба в Пътя ни и безсмъртието, което изисква от нас съвършенство. Всяка духовна будност е свидетелство за присъствие в знанието за Бога! Отделен е въпросът коя е йерархията, която осъществяваме. Но вярата е безспорна, духовното знание — необходимо, откровението — дарение!

Във всяка религия човекът е различен, но в душата си е само един — божествен!

Това е величието му, за което е изграждана религията-връзка със съответното Божество. И тя му създава условията — добри или лоши, да се осъществява.

Религията е не само мощна потреба, но и далечен исторически ход. Тя ни служи като съд, в който можем да съберем целебната сила на Божията даденост — на Сътворението, на Митологията, на Правдата, на Любовта, на Мъдростта, на Истината, а след това — на Свободата, която ни прави Единство с Отца!

В Духовната вълна на Сътворението имаме едно вложено божество, което трябва да си отвоюва образ, за да се разгръща. В Сътворението човек води първата борба за себе си!

В Духовната вълна на Митологията имаме едно разкъсано божество, което трябва да събуди потребата на човека от безсмъртие. В Митологията боговдъхновението на човека създава многоликите божества, за да овладява стихиите!

В Духовната вълна на Правдата имаме едно Божество без име, което трябва да си почине, т.е. да се освободи от многото богове. В Правдата е възпитанието на ума що е добро и що е зло — нравственият закон да мотивира в човека поведение!

В Духовната вълна на Любовта имаме едно индивидуализирано божество, което трябва да се види като дете на Бога. В Любовта е идеята за жертвата — заради Възкресението!

В Духовната вълна на Мъдростта имаме едно зримо божество, което трябва да се освободи от полярностите. В Мъдростта е служението като зов за обожествяване!

В Духовната вълна на Истината имаме едно овладяно божество, което трябва да събуди прозрението на третото си око. В Истината е идеята за Свобода!

В Духовната вълна на Свободата имаме едно осъществено божество, което трябва да бъде Съсътворител на Сътворителя си. Свободата е Богоживеене!

Няма религия вън от човека — всяка е негова същност за връщане в Бога!