Лъч на Проницанието (трети лъч)

От Библиотека Ваклуш

Лъч на Философията

Лъчът на Проницанието е мостикът на духовността!

Всемирността винаги ни дарява с благодат, съществена е нашата готовност да приемем щедростта! Тя, Космичната цялост, изгражда личния ни свят, личният ни свят създава социалната реалност, социалната реалност от своя страна създава божествената ни пътека като историческа даденост. А историята ни свързва като присъствие на Божии деца на тази планета, защото Космичният Дух, Планетният Логос, със Своите Седем Лъча води нашата еволюция!

Светът не е само човешкото виждане — той е много повече и много по-богат от това, което можем да си откъснем и с което можем да живеем. А една от най-обилните трапези на човешката култура и цивилизация дава третият от Седемте Лъча, т. нар. Лъч на Философията! Този Лъч би било най-правилно да бъде наречен Лъч на Проницанието — това, което у нас прави усилия да ни събуди, за да видим малко по-далеч от обикновеното.

Лъчът на Философията се води от Венецианеца, който внася енергия в двубоя между астрал и ментал!

В пътеката на предопределените задължения и възможности се предоставя едно предназначение — свободата, в което човек проявява различна воля и основание за проницание. Той много по-дълбоко може да реши един проблем с проницанието, което има, за да облекчи товара на предопределението — често само един акт на проницание може да свали големия самарен товар на кармата. Това е право на човека — с проницанието да надмогва предопределението!

Проницанието може да храни предназначението, да му служи, но предназначението е, което определя развитието. Старобългарската азбука например е предопределена по повелята на император Михаил III и с искането на княз Ростислав за Великоморавия, но тя е предназначена за България. Княз Борис има проницание, той копнее за нея, защото трябва да даде просвета като стратегия за култура. И виждаме, че не само приютява гонените, но и праща да откупят великани на културата, като бъдещия Йоан Екзарх. Няма в нашата история (а големи личности безспорно имаме) личност с такова проницание като Борис Покръстителя! Той е изключение.

    Проницанието е акт на лична възможност да се надделява предопределението като съдба и да се подпомага предназначението като Богодарение!

Предопределението е победимо, а предназначението непреодолимо, защото предназначението е волята на Бога да се върнем при Него! Образът е предопределението, Подобието — предназначението!

Всяка наша будност как да се съхраним като първичност, влезли в планетата Земя, е знание от Лъча на Проницанието. Разбира се такава философия е примитивна, но тя е начин за живеене. И следователно така ние услужваме Лъча на Жизнелюбието в неговата дейност да изгражда живот. Човек винаги търси просветление, когато противоречията станат повече от знанието. И всеки, когато си постави въпроса „защо и как“, е вече в Лъча на Философията. „Защо и как“ е онзи вечен проблем, който стои пред човечеството със символа на Сфинкса, това е и знакът на философията. И безспорно ще намерим отговора на „как“, но възможностите ни никога няма да стигнат за отговор на „защо“.

Лъчът на Проницанието не може да бъде нито по-малко важен, нито по-малко потребен, нито в йерархията по-долу от другите, както всеки пръст от нашата ръка е еднакво потребен — за да направят всички общото понятие, което изразява цялата ни характеристика. За ръката е работено милиони години — от оная неоформена ципа до това да направим действието, което може да напише велика симфония, което може да нарисува образа на Отца и да направи кръста като най-висш символ. Представете си какво сътрудничество и колко енергии от тези Лъчи на еволюцията хранят битието на нашата биология, на желанията и мисловността ни, на нашата духовна будност.

И ненапразно на ръката има линии на живота, на ума, на изкуството. Всеки може да следи с известна осторожност, когато усвоява някой от Лъчите — да намери мястото, да види дали този Лъч слага свой белег в дланта на ръката. Защото ръката е огледалото, в което нашият духовен свят — минал и настоящ, се отразява. Този, който може да го види, ще каже, че тя е лист папирусен, на който е написана философията на живота ни — на дланта ни е даден тронът на волята; там е начертан кръстът на молението наше; там е линията на науката; там са нотирани и показателите на изкуството; там са твърдостта, убедеността, гъвкавостта, с които зидаме история и социология. Затова всеки от Лъчите, които съставляват великата Седмица, е толкова потребен, колкото и всеки от пръстите на ръката ни, създали великата петица. Всеки Лъч е толкова нужен, колкото в даден момент преобладаващо ще ръководи съзнанието ни, за да ни дава светлина, чрез която почваме да живеем със слънце.

Когато в Средновековието доминанта е религията, тя ползва една фраза: „Philosophia ancilla religionis (est)“, т.е. „Философията е помощница на религията“ (нека не превеждаме с думата „слугиня“, защото е малко обидна). Предпоставка за това е, че част от философите са били алхимици или окултисти и дори са подложени на гонения. Разбира се тази ирония „Philosophia ancilla religionis (est)“ е смекчена с прозрението на големи философи и теолози — че не се касаело за друго, а за помощницата (слугинята), която върви пред религията, т.е. за естествения ни разум, който отваря страниците на естественото ни проницание в търсене на определение за същината на нещата, в търсене отговора на основния въпрос (който винаги ще си поставяме) „защо и как“. Това е естественият ни порив, естествената ни философия — нашият разум, рационалното ни начало, което предхожда ирационалното.

Цицерон казва, че философията е наука за божествените и човешките неща. Тогава какво е теологията? Теологията също е наука за божествените и човешките неща, но нейният метод е молението. А като наука тя може да си служи с обобщаващото схващане на философията.

Според Хегел философията познава същността, а религията е състоянието, в което имаме знание за тази същност. И тогава е ясно защо се е казвало, че философията е помощница на религията.

Представете си колко стъпала е трябвало да изходи мисловността ни, за да стане априорна и колко априорност е трябвало да има, когато се дава оценка на апостериорното — на това, което дава реалността! А безспорно човекът най-напред ще ходи със своята външна даденост, а след това със своята божественост. Каква е дадеността? Образът. Какво е Божието? Подобието. Вижте колко естествено е! И очевидно, че големите теолози са дали да се разбере, че фразата „Philosophia ancilla religionis (est)“ не е обида, а просто човекът с рационалното си начало, с разумността си, предшества човека с богооткровението. Защото и в религиите, в приложността им, стои идеята и на разумното.

В конфликта между религия и философия има и парадокси. Арабите, които изгарят Александрийската библиотека, се мотивират с това: В книжнините там, ако знанието им е истинско, в Корана го има, защото в него има всичко; а ако не отговоря на Корана, то е богохулно. Тогава трябва да ги изгорим! Ето как Религията си е послужила с жестока ирония. В Лъча на Молението идеята е да не обидим Господа в себе си, а в Лъча на Проницанието — да не оскърбим себе си в невежество, касателно битие и изграждане. Защото невежеството е непозволено знание, докато неграмотността е позволено незнание!

Има философия на обективното отражение, каквато е позитивната концепция на един Огюст Конт, която граничи с религията. А религията бърза всичко неприсъщо `и да го заклейми като антирелигиозно, т.е. антибожие. В съхранението си всяка дисциплина или всеки от тези Лъчи може да обвинява другите, но няма основание да се първотронува. Всеки във великото си служение е доведен да коленичи пред своя олтар, на който за даден етап от живота си служи. Но не може да слага упреци, защото утре, когато отиде в другия Лъч, ще носи собственото си отрицание и ще трябва да се себеизгражда в това, което е отричал. Затова философите най-много, с хилядилетия стоят в полето на Менталния свят — понеже се себеотричат, после се себеунижават, а след това се себеоправдават, докато признаят и другото. За една антирелигиозна насока в Лъча на Проницанието ще дойде време, когато собствената `и енергия ще бъде херметическият капак на глупостта. Човек трябва да зрее, както зрее плодът — на лъчите на Всемирното слънце, а не на собствените си звезди!

Историята на човечеството прави дълбоки бразди в душите ни чрез този Лъч — Лъчът на Философията. Думата философия за пръв път е употребена от Питагор — като проницание, като мислене за големите, за същностните неща, за същината на природата и на човека, но като понятие в науката влиза действено едва при Платон. Дотогава философията не е била нито концепция, нито дисциплина.

Думата философия идва от „φιλεο“ — „обичам“, и „σοφια“ — „мъдрост“. Някои я превеждат като „любомъдрие“, други като „мъдролюбие“. По-правилно е второто — казва се родолюбие, човеколюбие и пр., но гражданственост е добило любомъдрие.

След Платон философията има вече свое приложение — като дисциплина, по-скоро като наука, с предмет универсалното, битиейното. Геометрията, риториката, физиката се занимават с конкретния си предмет, но философията се занимава със същината на нещата, на знанието. А оттук, безспорно, тя търси и Демиурга (както казват гърците), Строителя на света. Затова в по-късните векове ние ще намерим и голям конфликт в различните философски школи — дали тя е отделна наука, или е обобщаваща дисциплина; има ли право на своя предметност и свой метод на работа? (Този диспут остава и досега.) Някои считат, че тя е една концепция, с която всяка наука може да си послужи, може да ползва нейните обобщаващи начала да се търси същината. Когато Питагор я нарекъл философия, много основателно е било, защото с проницанието си той дава характеристика на числото, а не говори за количественост. Математикът Питагор е знаел как да намира числото π, но когато обосновава нумерологията, той говори за космичните тайни, говори като човек с концепция, който търси същината на нещата.

Когато Плотин дава понятието „теософия“, т.е. „богомъдрие“, във философията влиза и мъдростта, както и възможността ни да я усвоим, да я направим усет за ориентиране и извор на знание. Неслучайно богинята на мъдростта в Древна Гърция не е утробно дете, а се ражда от главата на Зевс. Следователно имаме основание да приемем, че мъдростта е и знание, и интуитивен излив, с който надкрачваме всекидневието. Заради знанието, заради принципа на развитието Адам и Ева нарушават един закон и вземат плода на доброто и злото. Така от обикновеното мислене се извежда познавателният процес.

Философията може да бъде делена, както я разделя официалната наука — на материалистическа и идеалистическа, на екзотерична и езотерична, но човек не може да прави философия, ако няма знание. Първата стъпка, за да имаме в себе си този Лъч, е да се попитаме: „Как ще извървим пътя си?“ — това е философия на съхранението, но философия и на знанието. Така от обикновеното ни устояване философията изгражда теософията.

Теософията като богомъдрие не бива да се схваща в смисъла колко можем да мъдруваме върху Бога, а като проницание, което можем да получим от Божеството според йерархията на възмогването ни. И затова се внася методът на вътрешното съзерцание. При Плотин метод на познанието става интуицията, или вътрешното прозрение с екстаза. А екстазът, макар сега религията да не го слага като метод официално, в нашето религиозно изповедание исихазъм е бил основен метод.

Ето какво се крие зад логичния ни ум и зад крилатата Психея — един Божествен свят, който посредством Лъча на Проницанието става наш градивен свят. Но този свръхфилософски път е предшестван от естествения, защото най-естественото в човека е неговият корпус. За да бъде ориентиран, човекът има своето мислене — това мислене, като философия, е фенерът му, докато дойде слънцето на теософията.

    Философията и теософията са небето на човека!

И със земната си философия трябва да служим на небесното си пътуване! А някои се уплашиха да бъдат богомъдри. Така направи Рудолф Щайнер — реши да бъде антропософ, човекомъдър. Да имате страх да живеете в Бога, дори и несъвършени, нямате основание. Защото самият кураж да се живее в Бога е първата голяма стъпка към Него, а Той е, Който ще прецени колко сте достойни и какво ще ви даде. Не може да се чака вън от храма оценка, трябва да се влезе в него. Това е философията — философията е храмово настроение в мисленето ни! Трябва човек от една концепция лична, а след това вече и обществена, да направи свое храмово служение, да ражда мисли. Питай се „защо?“; питай се „кой съм?“; питай се „накъде съм?“. Народът ни казва: „Този, който не иска да види долния праг, си удря главата в горния“ — значи има къде да се поучим. И смелостта е да се решим да минем прага — това трябва да прави философът.

Всяко време има свои школи и философи със свои методики на работа и свои квалификации. Франсис Бейкън — основателят на материализма, твърди, че на паметта съответства историята, на разума — философията, на въображението — поезията. Имануел Кант — родоначалникът на класическия идеализъм, пък ще рече, че историята е зрелище на безумие, корист и порочност. Но не е страшно, че има отклонение — страшното е когато не искаме осенението да надмогне мисловните ни възможности!

Проницанието ни дава реална вибрация и хармония, но и възможност да се освободим от ума — философията работи освен с естествения разум и с ирационалност. И затова ще има доктрини на обективен и на субективен идеализъм, на позитивизъм и солипсизъм; ще има философия на интуицията. Всичкото това е едно богатство, с което всеки според йерархията си е една тухла от храма на мисленето, от храма на проницанието.

И така, официалната философия съпровожда мнозинството в неговото усещане за рационална преценка на поведението на душата, на космоса, на теологичността. Всеки е имал един рационален бог според стадия си на еволюция. И кога става ирационален? Къде намира знания за ирационалното божество философията? В езотеричните школи! Един Питагор е и философ, и теолог, и учен, но в същото време в своята школа той дава знания и за вътрешната, духовната пробуда — за това, което наричаме окултно. Рационалността, обогатена с прозрение, създава духовност!

    Философията е мостикът на духовността, защото тя най-много ви позволява да се себеотричате и да се себепотвърждавате!

Ето известни успоредни линии за познание на света. Така не можем да кажем, че религия и философия се отричат, а трябва да признаем, че те се допълват. Защото сътрудничеството, което всеки Лъч върши в нас, има за задача да ни изгради в цялост — да сме толкова философи, колкото и изповедници; да сме толкова религиозни, колкото и волево жизнелюбни. Не можем да осъдим поданика, че има олтар на моление, а който има олтар на моление, не може да му забраним да има концепция на проницание с философия. Ако не се схванем, че сме в Цялото и че Цялото е в нас, ние само съществуваме, а не живеем!

Когато говорим за Проницанието като Лъч, който изгражда нашата цялост, виждаме колко естествено то се съчетава с Лъча на Жизнелюбието. Един Марк-Аврелий е не само добър държавник и император, но и философ. Ученикът му Юлиан Отстъпникът (отделен е въпросът какво казва Църквата за него) също е римски император и изумителен философ, който в прозрението си и в посвещението си се връща в тайните езически огнища, защото не е удовлетворен от повърхността, която християнската религия му поднася. Макар и отлъчен, Юлиан Отстъпникът оставя голям белег в християнската религия по отношение известни догми и канони, по отношение основни проблематики. Негов съученик е Василий Велики, който е имал чувство на почит и уважение към Юлиан. Значи Лъчът на Администрацията оставя трайни дири не само във философията, а е упражняван и е давал своя дан и в Лъча на Религията.

Не можем да лишим и един Лъч на Изкуството от прозрението и брилянтността на философията. Когато някой не може да сложи мъдрост в изкуството, той само барабан бие. (Един Борис Христов когато го слуша човек, трябва да стане на крака — това е голямата тайна на изкуството, не е само до медоносието на гласа му, а до голямата вътрешна вибрация на мъдрост.)

Философията си създава свои поделения, като психологията например, която е отлистване страници от душата ни, от нашата крилата богиня Психея. Дали тази психология може да се нарече космическа, или е само наша, азова, е без значение — тя е налице. И този личен душевен свят съставлява част от битието ни като философия. Рационалната психология изучава личната ни Психея като мислещо и волево същество, а рационалната теология изучава Бог.

Философията има и друго поделение, наречено логика, защото тя не може без разумна преценка на реалност. Когато стане метафизична философия, тогава тя може и в противоречията да намира хармония, но в т. нар. реално ние определяме нещо като алогично или логично. Затова не можем да приемем една алогична философия, но метафизичната може да изглежда и алогична. Това прави един Аристотел — създава метафизиката като надконцепциално мислене, мислене извън поредицата от впечатления, възприятия, понятия. Но в метафизиката като поделение влиза рационалната космология, която изучава основните принципи на света.

Аристотел създава и една друга наука — аретологията, наука за нравствените правила, която в модерно време нарекохме етика. Логиката на ума дава поведение на ориентиране, но за да избегнем конфликта се явява един сеизмограф — етиката. Когато душата донесе една вест и умът не може да я приеме, когато желанието направи отклонение от пътя си и логиката се противопостави, тогава излизат на преден план нормативите на етиката. А те имат своя извор в онова, което наричаме поведение на по-висшето — онова, което е създало хармонията. Тази хармония проучваме с философията, за да намерим достатъчно сигурно място в Космоса. Тук ще дойде тогава космичната психология, която дава на личната ни душа просветление и знание; тук ще дойде и космичната теология, която дава на личния ни бог повеления за нравствено поведение, морални постулати. Виждате как философията като една субективна, лична наша идея как да живеем и как да се осъществяваме е обградена от логичност, за да не е противоречива, а логиката, която се справя със заобикалящия ни свят, се преценява от една етична норма.

Тайната на себепознанието е подбудата за съвършенство! Значи и философията създава сътрудници в потребата ни за съвършенство, а не само религията. Религията, безспорно, взема и категоризира нравствените нормативи в свои правила, наречени заповеди. Но този, който ги е родил, както и всеки друг човек, когато почне да размисля, е философ. Размислянето е поведение на философа — дори и да няма написана доктрина. Има много първични философи по света без писана книга, без дори да са прочели нещо — просто знаят да мислят. Философията е наука на размислянето, но и на търсенето корена, от чийто клони берем плод. И тогава ще видим философа, но в същото време и мъдреца. Ще видим колко мъдра е била змията щом е изкушила Ева да яде плод, за да научи човекът що е добро и зло. Нарушава се уж един принцип, а това дава знание, дава пътека, и то за развитие.

В този смисъл трябва да приемем, че философията е идея да се изработва характер. Размисълът изцежда генерални идеи и тези идеи изграждат част от характера ви. А не може да се прави деяние и да се носи отговорност, ако няма характер — безличието нищо не прави. И кой ръководи личността? Мисълта, философията. Ама била първобитна... Всеки е имал първичности. Но извървял ли е една еволюция; почнал ли е да пита защо и как; изградил ли е таблицата на своето съществуване с достойни дела...?! Това е философията; и този Лъч е един от най-пъстрите, най-богатите. И безспорно той е нарушение на инстинкта ни да живеем — с характера да се развиваме, защото това са два различни етапа.

С развитието си човечеството започва да се интересува не само от познавателната страна на Лъча на Философията, а и от онова, което стои зад психология, логика, етика — от света на идеите. Това е тайната на проницанието. Ако нямаше проницание да пробие завесата на мисловната ризница над човечеството, ние трудно бихме осъществявали нови пътища, трудно бихме правили нови храмове. Ноосферата на мисълта блиндира Космичната мисловност, но човек в себе си носи стрели да я пробие. Когато Христос на Голгота рече Свърши се!, храмовата завеса се раздра на две и олтарната тайна се откри.

Лъчът на Проницанието не е само рефлекс, с който се ориентираме, а и вътрешно откровение, чрез което се обожествяваме. И който не може да направи пътя си за обожествяване, а само се развива, е още в сферата на обикновеното размисляне. Той прави поведение, но не и характер. Поведението е съображенията и знанията, които ни ориентират, а характерът е духовността и идеите, които можем да осъществим! Тази тайна трябва да се разбере, защото човекът е роден да бъде Бог. Той трябва чрез мисълта си, чрез проницанието си да отработи своето дело за характер.

Окултната наука много ясно казва — когато пожелаете нещо, то започва да вибрира във вас, но когато го направите мисъл, то става част от вашия зид и започва да създава характер. Ето защо всички езотерични школи поставят ударение върху мисълта. И колкото повече тя се освобождава от първичните енергии на желанието, толкова повече става философска. След това идва и благодатта на мъдростта. А мъдростта е характерогония, мъдростта е вече докос до Причинния свят — там, където ще се освободим от вибрациите и на мислите и те няма да определят поведението ни. Тогава ще познаваме причината, с която можем да правим деянието; а то е израз на характера.

Неслучайно мъжкият принцип е дарен с воля, която може от мисълта, с нейната святост или с нейното проницание, да направи дело, което създава култура и сигурност за живот. Само ясната мисъл, волята на ръката, коленопреклонното ни моление за осенение и проницанието ще дадат убеденост и твърдост в делотворството. Затова в световното изкуство ще намерите обикновени първичности, талантливи и гениални произведения, ще намерите и вечни, неизменни образци. И безспорно те могат да са ограничени в епохата и властването на дадена доктрина — тук е силата на философията, защото Лъчът на Проницанието определя доктринерното поведение на човека към света, към изкуството, към религията. (Затова и една философия на материализма не намери друго определение за религията освен „опиум за човечеството“.) Философията е, която определя израза и поведението. Така древногръцката философия бе философия на красотата и ние виждаме този нюанс в скулптурната им изящност; а в една философия, която християнството роди като концепция, ще видите анахоретния, пустинния образ, една психология на смирения, на безплътната плътност.

Разбира се, никой не може да бъде съден за неговата философия. Така ноосферата ограничава проницанието, но е арена на ума — тя пречи на посветените, но съхранява обикновените. За този, който има осенението на мъдростта, за него философията е верига. Това не е отрицание — защото дадена концепция може да властва със столетия! Виждаме как поведението на един Данте се отрази в Средновековието: чак до XVI-XVII век се пя за деветте адови кръга! Концепцията за деветте кръга на Ада е една философия на отмъщението, на тежкия воденичен камък на първородния ни грях. Тя създаде като реакция друга една философия — „Изгубеният Рай“ на Джон Милтън. А какво е една доктрина на песимизма на един Шопенхауер? Оттам, до известна степен, и неговата противоположност в „бестиалната воля“ за власт на Ницше. Ницше, който е с голямо прозрение в идеята си за свръхчовека, за съжаление въстана срещу смирението. Той не можа да си представи, че смирението е по-властно от волята за власт. Христос рече: Аз съм кротък и смирен — защото нямаше съблазън за нищо. Колко месиянство се крие в тази тайна! Върху смирението като мироглед не е написано още нищо. А смирението е висша духовна сила!

Какво казва и един Диоген? Търся човека! Концепция! И когато го пита Александър Велики: Какво искаш? — Не ми отнемай това, което не можеш да ми дадеш, не ми отнемай Слънцето. Тогава как отговаря великият пълководец: Ако не бях Александър Велики, бих предпочел да бъда Диоген! Това е удовлетворение на съответното ниво, защото още Го няма Христос; няма го и Пилат, който да рече: Ето Човека! Той намери човека в концепцията на Лъча на Молението, но Диоген не можа да стигне до това. Ето защо казвам, че ако Диоген беше намерил човека в себе си, нямаше нужда да го търси вън. Това е философията — да намерите себе си, т.е. да видите своя характер и да не загубите Слънцето, Божествеността!

Когато езотеричните учения прилагат Лъча на Проницанието, винаги поставят проблема за изграждането на човека. Първо, казват, научете се да различавате; второ, работете да овладеете желанията; имайте добро поведение и т. н. Тези искания сътрудничат на развитието и се отработват от всеки Лъч поотделно. Когато Лъчът на Жизнелюбието ви повелява поведение на служещ, вие трябва да различавате кое е правилното и кое не; когато Лъчът на Молението ви постави тази отговорност, вие ще трябва да отсъдите кое е нравствено позволено и кое не. Но когато всичко това ви е дадено и вие го прилагате, правите характер, т.е. изпълнявате Лъча на Проницанието. Така този Лъч създава идея за ценностите!

Хората ще се разхождат и ще спират на пътя Сократ, за да го питат: „Защо метеш улиците, Сократе?“ — „Както чистя тях, така мета и вашите души — да бъдат чисти.“ Привидно само една мисъл, а каква философия! Прочутата му жена Ксантипа, понеже не се прибрал (защото много обичал философстването), му хвърля един леген вода. И вижте самообладание: „Приятели, извинете, тази сутрин забравих да се умия!“ Това е големият философ — не се гневи на онова, което още е недоразвито, на което предстои еволюция. Сократ прави концепции, дава идеи. Неговият даймон, неговият вдъхновител, винаги го е карал да бъде мислител — чрез диалога да се дойде до опростената истина.

Прозрението и поклонението са ни направили проницателни! А когато си направим гръмоотвода на проницанието, тогава усмиряваме всички бури, защото ги преценяваме през отговорността и през това знание на доведената мъдрост, която осенява. Правим една нова феноменалност — вътрешната ясновидност. Защото проницанието като логика, като психология, като етика, като сътрудничество в развитието е нашата ясновидска дарба, докато узрее цялата човешка божественост, за да се излее видимостта на света в отвъдно и в земно. Тогава това, което наричаме боговдъхновение, това, което наричаме богооткровение, изграждат у нас най-потребното на този Лъч — мироглед!

Философията е, която създава мироглед, а чрез него вие реагирате и давате преценка на всичко, което идва до вас. Оценявате и поведението, и теорията, и идеологията на всеки друг мислител. Вашият собствен мироглед си отработва свои антени, с които преценява. Много често ще срещнете човек, който не може да се похвали с науките си, а има мироглед — има прозрение за нещата, има оценка и идея за ценности. Питаме се за някого: „Къде е учил тези йероглифи; откъде е тази власт да ръководи?“ От онова първично умуване до философското ясновидство — всичко това прави този Лъч от нас. Тези размисли, които иска нравственият закон, тези големи поучения, които дават всички Учители и школи — „оценете си вечер благодеянията и злодеянията, извършени през деня“ — те са омесване „тестото“ на мисълта!

Ето как от екзотеричната и от езотеричната философия се идва до вътрешната алхимия, която е философията на нашата себепреценка. Ние се преценяваме, че имаме нужда и от ръце, и от изворни води, които да направят от нас, от сярата злато, които да трансформират живака, солта — това, което считаме свое и което може да бъде преобразено. Ето какво е алхимията и какво се върши с т.нар. философски камък. А кой е философският камък у нас — изливът на Божествения дух; какво е сярата — човешкият Дух; какво е живакът — нашата душа; какво е солта — физическото ни тяло. Така считат алхимиците.

За мен солта е символ и на Учението — Христос казва на учениците Си: Вие сте солта на земята, т.е. вие имате Учението (имате солеността), вие сте напоени с него — и продължава по-нататък: Ако солта обезсолее, за какво е?, т.е. ако нямате Учението, какво ще направите?! Защото и душата ви (живакът) и вашият Дух (сярата) няма къде да се изявят и няма какво да дадат на света, ако я няма солта. А философският камък е този, който може да бомбардира и да променя. Няма по-мощна сила от Словото на големите Учители, колко ясно Христос казва: Донесох меч и огън! Представете си каква промяна, каква двигателна сила и колко прозрение!

Така ние според хармонията на собствената си валентност се съединяваме с едно или друго — това прави великата наша алхимия. Виждате как човечеството от рефлекса си на самозащита до мисловната характеристика на битието прави промени, търси нещо повече, пита се „защо и как“. И тогава ще установи, че има у нас оня философски камък, който може да сменя ядрата на атомите на сярата, на живака... — да прави злато. Човек в Правдата твърдо е вярвал, че има право на отмъщение, на „око за око, зъб за зъб“, но ето една нова валенция, дошла от моралната или етичната норматива на Любовта, която започва да го променя — „обичай врага си; прощавай; прави добро“. Виждате как този философски камък, тази духовна същност на човека, започва да го подтиква към още и още, все по-променящи го неща.

Алхимията заля в Средновековието света. Но тя не е ново учение, защото още в старите школи на Египет и на Елада, в мистериите им трансформации са вършени. Там са получавали знания и методи на работа — как да направят хляба, да направят себе си трапеза, за да им гостува осенението. И виждате как това знание минава в религията — обикновеният хляб и обикновеното вино чрез алхимията на молението (в Лъча на Религията) се преобрaтява в тяло и кръв Господни. И тогава: Всеки, Който Ме яде, ще има живот вечен! Ето как е йерархирала обикновената наша будност да размислим кои сме до онова, което Христос рече: Аз и Отец едно сме! Казано е: „Не чакай сгоден случай, създай го“[1], т.е. излез от себе си, тръгни да търсиш, не се страхувай — нито от кармата на миналото, нито от причината за утрешния ден.

    Лъчът на Проницанието е Лъч на недоволството от себе си!

Няма друг Лъч, който така рапирно да е в душата ни. И тогава ще видите защо на храмовете е сложено: „Познай себе си, за да познаеш боговете.“ Това е великата рапира — недоволство от себе си, за да тръгнеш и не само да прочетеш „Познай себе си...“, а и да го направиш!

Така че не бива да отричаме алхимията, не бива да отричаме и астрологията, защото зодиалната докосност сътрудничи за изявата на ума. Неслучайно в някой зодии преобладава философът. Но никой няма крепостен акт само за една зодия. В едно раждане той присъства в една от тях, но за да бъде изграден като цялост, в своите превъплътявания трябва да вземе от всичко. Защото умът не е само в едно Сатурново начало, на него ще влияе и Венера, а тя ще трябва да отстъпи място на Атина и на Хера. И понеже се скараха коя е най-хубава (вижте каква философия са имали древните гърци), избухна Деветгодишна война. Значи и те са имали пристрастия. Тогава идва нуждата от Лаокоон, който да предупреди: Страхувайте се от данайците, дори когато поднасят дарове! А обикновеният няма да повярва и ще приеме Троянския кон. Ето това не трябва да позволи Лъчът на Проницанието. Съчетан с личното ясновидство, той трябва да чуе великия жрец и гласа на Касандра! Тогава философията, съчетана с виждането, ще ни даде сигурност, че умът ни е божествен.

Философия се прави с ум, не с желание. Астралното тяло подбужда, но неговите вибрации не могат да имат проницание. Желанията трябва да бъдат облагородявани, за да се възземат, и едва тогава да се освободим от тях. Но философията не е плод само на ума (иначе нямаше да има окултна философия) — един подготвен осветен ум може да изрази и най-върховното съприкосновение с Духа. Философският камък може да даде на ума и духовно осенение.

Човек не може да не еволюира в своята концепция, в своята философия. Трябва да се научи да разсъждава, но както казахме, потребно е и да се умува. Според Перикъл ние безмерно славословим героите, но и неуморно умуваме, т.е. философстваме. (Славата може да бъде донякъде безпрецедентна, защото там героят има подвиг, който се вижда и се оценява — беглецът и страхливецът нямат подвиг и не могат да бъдат славословени, но пък биват укорявани). Умуваме неуморно, защото никой на никого не може да забрани да умува, т.е. да става философ. Но както казвам, умуването е рамка на Небесата — умуване мъдрост не прави!

    Талантът донася идеята;
    гениалността — принципа;
    божествеността — първопричината!

Философията извежда до школа, която в края на краищата дава правила за живот, йерархия за развитие, но никога няма да даде храм — никоя философска школа не е направила храм, на никой философ няма издигнат олтар. Почит — да, но само божествата имат олтари!

Философията ще видим навсякъде още от най-древно време. Така индийската ортодоксална философия, т.е. признаващата авторитета на Ведите, има шест системи. В доктрината на Няя особено голяма роля играят логиката и гносеологията. Във Вайшешика е много силна материалистическата тенденция. Санкхя признава съществуването на две първоначала във Вселената: материално — Пракрити (Праматерията) и духовно — Пуруша (Универсалния Дух). Йога е религиозно-философска практика, а Миманса е ритуална система. Веданта е монистично религиозно и философско учение, възникнало на базата на Упанишадите. Всяка от тези шест отделни системи е работила върху духовната цялост на индийската народност и всеки според своето ниво си е вземал. В същината на индуизма лежи най-вече Ведантата и в Европа техните ведантисти нахлуха миналия век да правят култура тук, а там, в Индия, още си правят гирляндите; още се къпят в Ганг, т.е. в астрала! Защото астралният образ на светлината е водата.

В Китай ще намерите Конфуций с една философия на разговорността, която е станала религия. Конфуций е може би единственият философ в световната култура, който е и обект на моление. Той е един нравствен учител, останал и досега изповядан. Дори и Мао Дзе Дун не можа да го измести. Опита се да го отрече и подобно на него създаде правила и дори ги издаде в джобни тефтерчета — но не успя. И сега Конфуций е вътрешна съвест и изповедание на китайците. Той не е бягал от приложно-обредната страна на религиите, която е много съществена, защото възпитава устойчивостта и приложната воля. Затова и всички религии отработват известни жертвоприношения. А Конфуций ги принася на прадедите (Вярвайте в присъствието им!) и обожествява духовете на гениите. Вижте колко концепциално е поставен един всекидневен проблем — да се прави жертвоприношение на прадедите и на гениите. А затова се иска преценка, иска се действие от Лъча на Проницанието, не действия, породени от инстинкта на страха.

    Лъчът на Жизнелюбието ни тласка към олтар, защото оттам с Лъча на Молението получаваме идея за вечност, но Лъчът на Проницанието чрез осмислянето поддържа олтара!

Философията прави олтара добродетел, поведение, прави го мироглед!

Лао Дзъ също дава една буква от великата азбука на културата, на цивилизацията на света — дава Дао, Пътя. Това е философия за стъпалата на човешкото битие. Лао Дзъ казва: Пътят щом не е с главна буква, не е Път! Колко естествена фраза и колко задължаваща да се размисли. А това е четири-шест века преди Христа, Който изрече: Аз Съм Пътят, Истината и Животът!

Не е странно, че източните посвещения не минаха границите към Запада и си останаха някъде там. За практично-приложната конструкция на ума на Европа египетската или западната система на посвещение е по-пригодна. И затова оттам минават Орфей и Талес, оттам минават Питагор, Платон (и дори нашият Боян Магът). И навсякъде в тези школи имат задачата да освободят човека от примитивизма с идеята „Вие сте богове и синове на Всевишния ваш Отец“. Модерната наука и модерната философия могат да отричат религията, но не могат да отрекат Бог у нас. Така че, когато станем Богове, ще можем спокойно да кажем, че не ни трябва нито изкуство, нито философия, нито религия. Но това е вече друга йерархия, на която можем да бъдем деца. А дотогава — ще минаваме тези Седем Лъча!

Арабите също имат голяма философска школа. Един Гебер оставя „Книга за милосърдието“, където под милосърдие не се разбира само нравствено поведение, а и концепция. Авицена, този велик арабски ум, в X-XI век пише: Молитвата е покорност към Първоначалната Причина. Какво е философията като понятие, като етимология — търсене, учене, даване на знание за първопричините, за същността на нещата; а молитвата, която идва от Лъча на Молението какво е — покорност пред Първопричината! Ето каква кръстословица, каква вълшебна тъкан Седемте Лъча правят у нас. И вижте как този Лъч на Проницанието тласка към идеята за свобода, когато в края на миналия век теософите слагат своя надпис: „Няма религия по-горе от Истината!“ А Истината е зримост на Духа, не мисловна спекулация!

Във всяка наша вибрация е вложена частица от всеки Лъч: ето алхимия, ето езотерични знания, ето официални философски школи — обективен и субективен идеализъм, солипсизъм и материализъм, волунтаризъм и фатализъм... Стотици са; понякога въздухът не им стига. И все пак помагат. Но има една философия — философията на себеутвърждението, и в нея няма по-хубав надпис от „Познай себе си и ще познаеш боговете“! Най-верният път за обожествяване е себепознанието!

В Лъча на Проницанието трябва да бъдат одухотворени и символите. А символите са кристализирала философия. Защо една змия например символизира мъдрост? Защото се движи гъвкаво. Това е нагледна философия, която ще изведе кое у нас трябва да бъде така гъвкаво — да не оскърбяваме никого. В християнството змията също се приема за символ на мъдрост (Христос казва: Бъдете мъдри като змията и кротки като гълъба). Но това не значи, че тя не може да послужи и като символ на отрицанието. Както кръстът за мен е символ на великия двубой между Дух и Материя, а някои го приемат като идея за мъчение. Това е така, защото има разминаване на равнищата и в човека се води големият двубой между религия и философия, между коленете на молитвата и проницанието на ума.

За всяка една обредност философията е съхранила знание, за всяка една символност тя е дала определение. За египетското посвещение Червеното море е Астралният свят, пустинята — света на Ментала. Ето как отделните философии (не само окултните, но и официалните) си служат със символи.

Алхимията е преследвана, точно защото в нея всичко е символика. Тя е опит на философията да излезе от рационалното и да си послужи със знанията, които носим, за да направим посветения, да направим цялостния; да си послужи с живия философски камък, който преобръща всичко, щом то се докосне до съвършенството. Това е Обетованата земя в символиката на философията и особено в Кабалата (която също е една окултна философия) — Причинният свят, там е идеята за единството. И вижте колко странно — Моисей минава Червеното море, т.е. Астрала, минава пустинята, т.е. Ментала, идва до границата на Обетованата земя и не влиза там. Иисус Навин влиза в Обетованата земя, т.е. в Причинния свят, света на интуицията и откровението.

Не може да влезе в царството на Свободата този, който не се е освободил — дълг, който не е платен, винаги вика! Всичко е много ясно — знанията не са били крити, само тайни от знанията не са позволявани. И точно философията играе тази роля — да дава знания, а тайните се казват в окултните школи.

Отделната личност може да носи белег и да изневери. Това историята може да отбележи или не, но светът се развива по висшите си закони. В един скръбен ден Давид ще изпее своите псалми, защото е сбъркал; в такъв скръбен ден Соломон — мъдрецът на когото бе дадена тайната да направи Иерусалимския храм с многото окултни знаци, се връща към своите идоли. Каква тайна е забравил; каква тайна не е научил? И може да бъде направена съпоставка с Юлиан Отстъпника. Какво именно един посветен като него или като Соломон не знаеха от боговете, за да се върнат и да изглеждат отстъпници, е проблем на голяма култура и на дълбоко проницание. Те се връщат при боговете, защото са ги усетили като някаква нова тайна! Казах, че боговете на митологиите слязоха да вършат човешки неща, а Адам — човекът, богознаещият, слезе да върши божии дела, за да се върне при Отца си! С този обрат може да се улови, да се разбере тайната.

Ранен смъртно във войната срещу персийския цар Сапор, Юлиан Отстъпникът извиква към небето: Ти победи, Галилеецо! Логично е, след като е открил голямата вътрешна истина в митологиите, да каже в последния си миг, че това, което дава Учението на Христос, у него е вече един нов хоризонт. Тогава няма защо да се чувстваме неловко, когато трябва да правим признание.

С оглед на генералната концепция — приема ли се еволюцията, кармата и прераждането — различните философии ни създават различни мирогледи. За един индийски мъдрец страданието е лично поведение, а не чужда воля или изкупление на чуждо грехопадение, докато един привърженик на юдаизма няма да смее дори да спомене името на жестокия Саваот. Представете си колко далече стоят една от друга тези доктрини! И все пак един ден ще имат една мисъл, едно дело, една философия, защото те не са крайната фаза. Ще се осъществи Истината, а тя вече не е нито религия, нито философия. Борбата на философа да открие най-реалното не значи още постигане на Истината; правото на религията да доведе до Божието е път, който още не е Истината. И затова Христос даде йерархията

Път — Истина — Живот! Първо трябва да изминем Пътя, след това да познаем Истината, за да имаме Живот в Бога.

Човекът получава свещени скрижали и проницанието му дава възможност да прави битие, с което да удовлетворява и стремежа си за съвършенство, и идеята си за служение. Йерархията на Духовните вълни ни отрежда пласт след пласт.

Всяка Духовна Вълна ни създава характеристика:

Вълната на Сътворението — себесъзнание;

Вълната на Митологията — въображение;

Вълната на Правдата — възмездие;

Вълната на Любовта — прощение;

Вълната на Мъдростта — прозрение;

Вълната на Истината — Боговиждане;

Вълната на Свободата — Богоживот!

  1. Орисон С. Зидари на съдбата, София, 1946