Лъч на Целостта (шести лъч)
От Библиотека Ваклуш
Лъч на Предаността
Неоспорна и вечна е волята на Сътворителя, а като Негови деца неоспорна и вечна ще бъде нашата преданост към Него. И в Лъча на предаността няма класация, нито методология как да се приложи. Не може да се каже този е по-предан от другия, а онзи най-предан — в предаността съпоставки няма. Затова като всеотдайност, като енергетичност съм го кръстил Лъч на Целостта!
Лъчът на Целостта е Лъч на всеотдайността, защото всичко трябва да носим: нито вечно на колене, нито вечно на коня, нито вечно с четка — вечно с Отца! Най-висшият религиозен път е безусловното отдаване на Твореца — свободни от всичко, за да сме в Целостта! Човек трябва в свободата да вижда предаността!
Лъчът на Целостта може да бъде наречен и на осъзнатото служение. Още по-точно би било, ако се каже, че предаността е освободено от съзнание служение, тъй като съзнанието може да поражда съображения. Съзнанието се гради от воля, от интелект и от емоционалност, но предаността може да бъде показана само от интуицията! Преданият може да бъде наречен тръгнал на път за подвиг или за осъществяване на дело, но това е просто една визия — единствено целостта може да се отдаде на преданост. А и много трудно може да се види вътре вибрацията на всеотдайността дали е проблем на съображение на ума, дали волята и емоцията са и дали характер на подвиг или на хероизъм. Защото това, което прави един Херкулес, е хероично: подвиг — да, но преданост — не!
За да няма пресметливост в подвига на предаността, е необходимо вътрешното откровение като цялост. (Защото дори досетливостта крие в себе си една тънка струя от пресметливост.) Затова няма избран час, не се търси подходящо време за проява на преданост; тя е естествена необходимост, както рефлексът на самосъхранението — блесне ли светлина, затваряме очите си. Когато дойде необходимостта за преданост, човекът отива да я даде. Той не прави пресметливост — за него е безразлично, за да няма раздвоение. Раздвоението къса жертвата и тя вече е пазарлък. За да освободят човека от подобна „преданост“, религиите в своите приложни обреди нямат искане за щедра жертва — и с най-малката можете да изразите своята преданост към Бога. (Когато майката и бащата на Иисус отиват да извършат кръщението Му, поради своята материална невъзможност поднасят само два гълъба.) Предаността не може да бъде проблем на щедрост в материалното царство и следователно не може да има таблица, по която да се степенува нейната приложност. Тя не се дели на градуси — предаността е безпричинно поведение на път към отговорността! И най-мъничката преданост, която давате, е безусловна. Щом има условия, това вече не е преданост, а поведение.
- В предаността съображение няма!
Проницанието е, което `и дава енергия. То като вътрешна будност е една от първите `и опори, защото е духовност (а приложението на будността е във физическата, в мисловната, в душевната ни цялост). Затова предаността като понятие не може да бъде предмет нито на метафизиката, нито на казуистиката. Тя — когато сте великият Аз, е съзнание на цялостно служение.
Светът има изминати известни стълби, в които сам човекът не е присъствал, водил го е неговият Отец — великата себежертва на Авраам да заведе сина си Исаак на заколение. Авраам трябваше в лицето на своя син да заведе себе си в жертва, но Синът на Бога — Иисус, идва вече сам! Той е и там, където свидетелства чрез Своя баща Авраам, че е готов — и тогава предаността Му минава стълбата на верността, за да се чака вратата на служението, което ще определи жертвата заради Всемирния Баща. Но жертвата е и в това да се чуе гласа, да се покаже преданост и Авраам да стане Баща на народите. Така и Дидона показа преданост в чувство на вярност, като изгоря на кладата, за да съхрани и осигури битие на своя любим Еней. Ето аналогията: принасяш сина си — основаваш родовото начало; жертва се любимата ти — основаваш новия Рим; на Авраам му се казва: „Ето жертвата за кладата!“, на Еней — “Кладата те освобождава!“
В своята „Книга на тайните“ Ошо пише: Предаността освобождава! Предаността е едно пълно освобождаване — освобождаване от себе си. Човек трябва да се освободи от себе си, за да каже, че другият му е по-скъп. А това вече е осъществена, приложена преданост — каквато направи Иисус Христос в Своята житейска пътека. И ако на Голгота в цялата Негова същност на Син Човечески и една клетка бе протестирала в тази жертва или една йота мисълта Му търсеше избавление, Той нямаше да освети победата на Духа над материята с Възкресението. Това е Целостта — Живот в Бога, да узрееш в Безпричинната Причина, Която те изгражда като Човек-Бог! Защото само Животът е цялостен, другото са елементи на развитието!
Целостта сама за себе си не се раздвоява, а се осъществява.
- Целостта като вътрешен копнеж е вяра;
като търсено познание — тревога;
като свобода — идея на жертва!
Това са пътищата за себенадмога. Да чуеш вопъла на Адам: Гол съм, Господи!, вопъл на нецялост в съзнание ново. Какво направи Този, Който го сътвори, за да го утеши не, а за да му даде право на себезащита? Съши му кожени дрехи, защото Адам се осъзна в едно друго поведение, и го постави на пътя на планетната еволюция. Така Адам беше защитен в правото си на себенадмога. „Гол съм!“ е вик в идеята за себенадмога — да се надмогнеш, че си гол от Правда, гол от Любов, гол от Мъдрост, гол от Истина. Големият, Знайният му даде дреха и му направи олтар, с който той, облеченият, започна да се осъществява, да се себенадмогва. След това ще го качи на Голгота и ще го употреби като жертва на Възкресението.
Шестият лъч, Лъчът на Предаността, се ръководи от Иисус, защото няма друга Личност в историята на човечеството по-предана, по-цялостна, по-космична в жертвата Си. Иисус, не Христос — Христос е Духовна вълна, Планетен и Всемирен Логос; Христос е енергия, която осенява Иисус! Трябва някой да е подготвен, за да поеме енергията, както трябва някаква чаша специална, наречена Граал, да поеме кръвта Му. Така че, когато говорим за Иисус, ние трябва да приемем предаността като най-безусловно изпълнена от Човека, Който е осенен в Христово служение. Защото Христос не е само преданост, Той, както Сам казва, е: Аз и Отец едно сме!
Предаността е едно ново съзнание — съзнание, което е изчерпило, което е забравило всичко друго, за да потърси хармонията на всеотдайността. Когато Иисус е на гости в дома на Мария и Марта, Марта възнегодува, че Мария нехае по отношение грижите около Учителя, а Той `и казва: „Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а пък едно е само потребно. И Мария избра добрата част, която няма да `и се отнеме.“[1] Това в никакъв случай не трябва да бъде тълкувано (както някои си позволяват), че човек може да занемари своята социална и биологична отговорност — не. Но, както е казано: Не само с хляб ще се живее, а и със Словото Божие. Не е казано обаче, че без хляб ще се живее — и хлябът влезе в основната молитва на християнското учение. А как трябва, когато имаме хляб да приложим преданост и как, когато нямаме хляба, да я покажем — това е големият въпрос, който ни разкъсва на две в двубоя между Дух и материя.
Христос сложи хляба на жизнената ни потреба в молитвата Си, защото някои от фанатизъм искат да минат без хляб, т.е. без физическия си живот. Не може! И поведението на Иисус е най-доброто повеление, че трябва да се мине с физическото тяло към божествено съвършенство. Ще се живее със Словото Божие, но във всекидневното моление е и „насъщния ни хляб дай ни днес“. Защото хлябът е стимул за жертва. Милиони житни зърна умират, за да дадат хляб!
Велика е тайната, че светът, в който живеем, трябва да направим толкова предан и толкова съвършен, та да можем да кажем на материята, че е достатъчно одухотворена, за да ни послужи да отидем при Отца си. Този урок човечеството учи и този урок е, който трябва Вълна след Вълна да наслагва пластове в душевната ни цялост към богослужението и към нашето земно присъствие.
Иисус посочва и един друг урок — урока на смирената преданост в името на човека, когато измива нозете на учениците Си: „...знаете ли, какво ви направих? Вие Ме наричате Учител и Господ, и добре казвате, понеже съм такъв. И тъй, ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни да умивате нозете един другиму. Защото ви дадох пример, да правите и вие същото, каквото Аз ви направих.“[2]
Предаността е жертвена действеност — това е нейният отличителен знак. За нея няма Божия заповед — на Моисей или на който и да е. Тя е жертвеност цялостна, там няма друго поведение, няма място за съзерцание. Защото цял живот можеш да състрадаваш, но ако не отидеш да превържеш нечии рани, не си извършил милосърдие. Предаността не може да бъде отбелязана без приложност — Аз измих нозете ви; и вие правете това. Кога? В предаността бъдеще време няма — тя е реална, тя e живителна!
Приложена жертвеност принасят в началните векове и т.нар. анахорети — отшелници, пустинници. Не е било само проблем на бягство за лично спасение. Волята за лично спасение не е преданост, нито е душевната леност. Пътят ни трябва да е дело за другия! Затова квалифицирам предаността като воля, като цел и като служение.
Предаността като воля е път за ново! Човек не може да прояви преданост, която го праща до отговорност, ако това, което прави, не е обновяващо — другото е фанатизъм, безкултурие с воля. Именно тя, като интуитивна еманация на енергията ви, като една психическа устойчивост пази от фанатизъм. Предаността не е воля, която ражда насилие и жестокост — предаността е отговорност към еволюцията! Апостол Петър вади нож в преданост, която няма стойност, защото не това е добродетел. Друг е въпросът, когато апостол Павел казва, че ще препаше (и препасва) меча на словото. Да, такъв меч можете да вадите, но нож реален — не. Преданост не се брани с нож, а с отговорност!
Предаността като цел е човек да има идеал за себе си, т.е. да знае за какво прави своето дело! Когато майката и бащата на Иисус се връщат да Го търсят в храма, те имат идеал — детето. (Детето е един материализиран идеал, макар че може и да ви разочарова.) Предаността на родителя е приложена грижа за сигурност! А когато Синът — Иисус, носи кръста, с предаността Си Той има идеал в името на отговорността: Който не вземе и не понесе кръста със себе си, не е за Мен! Защото целта на идеала в кръста е победа на Духа над материята.
Идеалът за себе си трябва да хармонира с Космичната даденост. Такава душевна йерархия има във всекиго. Предаността е устойчивост, но като отговорност е воля за нов път! Какъв е идеалът, с който Иисус фактически дава най-хубавия плод в историята на човечеството? Аз и Отец едно сме — това е свобода от раздвоението и сливане с Целостта!
Предаността като служение е жертва за другия! Служение, не работа — работеше Адам, Христос върши служение! Това е целта за себе си да я направите жертва за другия. И тази жертва трябва да бъде цялостна и несмутена.
Така най-добрия знак на служение ни оставя Христос. (Разбира се преди това ние ще го намерим и в Кришна, който за първи път в историята на човечеството прие разпятие и на него със стрела бе убит.) Това е служението — да приемете двубоя между Дух и материя, за да може Духът да победи. И тогава, в която и гробница на своето битие да влезете — дали в онази, която е иззидана с камъни, или в тази, която сте зидали в себе си, имате право да възкръснете. Ето какво е предаността като служение — отговорност към Духа, не за личната, а за мировата съдба!
- Воля, цел, служение — с воля за ново, с идеал за себе си, със служение за другия живее преданият!
Затова предаността не е проблем на целесъобразност, нито метафизично понятие или философска категория. Тя не е в схемата на добродетелите, защото добродетелите са мотивирани от ум и приложност, но тя може да бъде градация в морала като израз на вярност. Предаността не е и религия, но може да допълни религиозното битие на човека.
Една от най-благодатните сили на предаността, с която човекът е свързан, това е земята. Преданост, за да я обработваме в плодоносие, както и отговорност да принесем плода. Човекът трябва да благодари на земята, но и земята благодари на човека, че `и дава мисъл и дух. А коя е земята ни? Нашето тяло. Преданост се иска, за да го отгледаме в чистота; отговорност — да сложим в кандилото достатъчно гориво, за да не изпитаме посрамата да останем зад вратата на битието, когато Женихът на света дойде. Преданост е да вземем кандило, отговорност е да носим светило! И десетте девици със светилниците бяха предани, но какво се получи? Петте останаха само предани и не можаха да предвидят отговорността — не си взеха гориво за светилника. Виждате каква йерархия на предаността има!
Предаността е духовна енергия, която самосъхранява човека в пътя на жертвата и го пази във визуалност за едно утвърдено бъдеще. Пази го във визуалната фантазия и го защитава в идеята за бъдещето, защото предаността е приложена жертва за бъдеще! Тя е реална божественост на една изчистена визуалност — че другият е, когото сте търсили и в когото виждате себе си. И тогава ще можете да кажете не само „обичам врага си“, но и „нямам враг, имам събожник“. Ако човек не може да изгради това, той не може цялостно да се отдаде.
Трябва с преданост да послужим; трябва да си направим пет хляба и да си вземем две риби, т.е. отново да имаме свещената Седм`ица със същата отговорност и прилежност, със същата предназначеност в бъднина, с която Христос рече: Ето, този хляб е Моето тяло, а след това християните сложиха за свой символен знак рибата, защото това беше името на Иисус.
Безспорен е Пътят на Христос от Гетсиманската градина на един двубой между себе си и предания: „Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша! Но нека бъде не Моята воля, а Твоята!“[3] Твоята воля! От този момент Той приема преданост към Всемирното човечество, на което носи ново битие — ще изпълни Воля за ново Учение! И тогава Той, минал през всички други посвещения, ще извърви Пътя на предаността. И този Път ще набогати с нови валенции — Прости им, те не знаят..., макар че Го обвиняват в богохулство и когато трябва да се поиска свобода за Него или за Варава, те си искат разбойника. Защото той, разбойникът, е в душите и в пътя им.
Иисус проявява преданост към човечеството в идеята Си на жертвата, за да изпълни отговорност пред Отца Си. Още на дванадесет години ще каже на майка Си и баща Си: „Защо сте Ме търсили? ...Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми!“[4] Дванадесет години — 1 и 2 е равно на 3, великото число! Обречен е на отговорност пред Отца Си. Ето как свещената Тройка изгражда душевната цялост на детето за предназначение. И на дванадесетте Си години Христос учудва в храма учители и мъдреци със Своите въпроси и отговори; на дванадесет години Буда изявява своята мъдрост, а Зороастър смайва персийските маги. Това са Божиите пратеници, които на дванадесет години учудват света.
Разбира се, бащата и майката ще отиват да търсят малкия си син, който има отговорността пред Отца Си да бъде в Неговия дом! Предаността е хубавата болка на грижата; предаността е същност на родителя. И кой е първият ни родител? Адам. В него е всичко — той дава имената на всичко, родено като жива душа. Ето това е преданост за устойчивост! Така че бащата е Адам — мисълта, а майката е Ева — желанието. Те, мисълта и желанието, когато отиват да търсят Духа — Диханието на Отца у нас, са които Го упрекват: „Защо стоиш там, дълбоко в храма Си, защо учудваш това, което Те заобикаля?“ Упрекват Го, защото са още човешки, а Той е Божествен!
Така нашият Дух е в една разговорка и в едно поведение към ума, който не всякога му служи достатъчно добре, и към желанието, което не всякога е добродетелно. Той е в Троичния, но единен и цялостен Бог, а мисълта и желанието — двойствеността, са в конфликта. Те хранят детето, но и тяхната воля иска разбойника и дава присъда над Духа. Точно това трябва да потърсим в себе си: каква преданост нашата мисъл и нашата емоционалност трябва да покажат към Духа ни (който дали е стигнал дванадесетте години, за да бъде в храма на своя Отец, не е важно), та в сигурност този наш храм той да го освещава. За този храм Бог рече на Моисей — „В него ще сложа завета Си!“, след това на мъдрия Соломон — „Изграждай го!“ (значи човекът е граден с мъдрост), а на Сина Си — „Освети го!“.
Във всички свещени книги човекът е наречен Божий храм, Божия обител — защото там стои Онзи, Който чака да поеме Пътя Си, Онзи, Който дава храна на Мъдростта да работи върху вашите баща и майка — върху мисълта и желанието. Това е човекът — Божие искане и благословение; Мъдрост, която го зида; Дух, който го освещава! Минавайки през благодатта на Волята, през градивността на Мъдростта, той събужда Божественото си начало и осъществява преданост, която води до отговорност.
- Предаността е стълбицата към отговорността!
Енергията на предаността е, която има грижа за сигурност в предопределението, а изворната сила на отговорността има приложност в предназначението. Затова казвам, че Земята ни учи на преданост, а Небето ни приема в отговорност на осъщественото.
Ето как трябва да разберем този странен Лъч, който сътрудничи, както казах, в цялата наша корпусност, който сътрудничи в цялата космична Божия даденост. Така можем да говорим вече за едно открито, за едно безкрайно небе, т.е. за една пространственост, в която предаността се осъществява. Ако някой притежава по-голям мисловен свят от друг или ако е властник, измеренията за предаността му ще са в друг градомер. Властникът и поданикът в различна стойност ще бъдат измерени в преданост, защото отговорността им е несъизмерима. Така ако един цезар проявява само щедрост, а не прилага преданост и към най-малкия си поданик, той не може да бъде член на Небесното царство. От друга страна, ако един поданик търси само защитното място, а не принася жертва за родовата си, за историческата си бъднина, предаността му остава само лична верига. Иначе горе в мерилките всички са еднакво Божии и с еднаква възможност за приложена преданост. Така няма съблазън, няма пълномощник за добро — всеки човек е еднакво и божествено отговорен за приложена преданост!
Тук е тайната, когато може да превърнете своята любов в преданост. Любовта се превръща в преданост само когато съзнанието е изчезнало, забравено — размерът на любовта в преданост е служение само пред Бога, а в социалната приложност отговорност носят и властникът, и пратеникът. (Търсената всемирна абсолютна хармония в еволюцията още не е потребна, но в бъдещето ще е наложителна.) Отговорността е знак за благоволение на съдбата!
Ние трябва да преценяваме и когато път ходим, и когато на трон сме седнали — това не бива да изпускаме изпредвид, за да прилагаме преданост. И Христос така Го прави. Той показва безпределна преданост към човечеството — носи Кръста несмутено; приема Разпятието с прощение на тези, които Го разпъват; изчаква трите дни (ето пак тройката), за да възкръсне. И няма нищо по-свято за Иисус от това да даде душата Си за другите, както Го бе казал. Така Той направи от Учението Си за Любовта материализирана преданост.
При Отца Ми има много жилища и ако не Ме разпнат, няма кой да ви ги приготви. Ето вече част от дълга, който изпълнява към това, което е взел със Себе Си. Това е преданост и отговорност — поведение за сигурност и дълг към Отца. Там ще кажа на Отца Си, че вие Ме възлюбихте и трябва да дойдете при Мен, да бъдете винаги с Мен. Вижте как йерархира предаността в отговорност и как я прилага към човечеството! Ето проява на Целостта — да защитавате себе си в другия!
Още малко и светът няма вече да Ме вижда, а вие ще Ме виждате, защото Аз живея и вие ще живеете. Аз съм в Моя Отец и вие сте в Мен, и Аз във вас. Виждаме трансформираната любов в преданост — да понесете другите със себе си. Те още нямат всичката зрялост на приложната любов да направят враговете си себе си и Той знае тяхната йерархия, но Неговата преданост е безпределна, цялостна.
„Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби; а който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми;...“ Такъв път отваря! Предаността на Сина е нашата сигурност, че Отец ще ни възлюби!
„...и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам.“[5] Значи предаността има лице. Лицето на предаността е Личността на Всемирната любов, Мировият образ на Мировата вълна — ще му се явя Сам. Ето ви един прозорец на предаността!
А словото що слушате, не е Мое... — вижте: „не е Мое“! — а на Отца Ми, Който Ме е пратил!
Христос свидетелства в преданост на Своите апостоли и следовници и с обещанието, че ще им прати Утешителя: „А Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил.“[6] Така предаността става реален образ на спомена, защото е приложена памет на вековете, която сте изработили!
Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши. Това е предаността — несмутено сърце, неуплашена душа, поднесена във вечно служение — същината на принадлежността ни! Няма по-велико нещо от това човек да бъде буден и да приложи част от Божието в земното си битие.
До деня на Петдесятницата учениците на Христос имат преданост към Учителя Си, но към Учението още не. А Христос прави Учение за света — Неговата преданост е към света. Но, както казах, Неговата отговорност е към Отца! И така, ще се мине през предаността, за да се служи на отговорността. И на Петдесятницата ще им каже: Ето ви огнените езици, които ще ви дадат ново слово... И тогава в изпълнение на преданост те отиват да кръщават по света в името на Отца и Сина, и Светия Дух и правят Учението хилядилетен живот. А еврейството си остана в своята Пандорина кутия.
Предаността довежда апостолите до жертвопринос. А жертвата е будност, тръгнала да осъществява път. Така апостолите изпълняват част от един голям дълг. Разбира се те нямат още отговорност към Отца си, имат вече отговорност към своя Учител (Който е в Троица Единосъщна), но не и към Бога — затова не могат да възкръснат още, а Той възкръсва. Но приемайки Възкресението, учениците Му приемат живот, който им дава служение и воля за ново. Преди това те вървят с Него, слушат Го и се различават от другите — упрекват ги, но тогава нов път още нямат. Имат идеал за себе си — да следват Него, но кръщение още не могат да вършат; имат служение — да изпълнят това, което им казва, но служение в Негово име не са правили. След това те отиват по света с една цел за себеосъществяване и с едно приложно служение, за което стават жертви.
В „Агни Йога“ има много текстове, които свидетелстват за предаността: „Вашата опора е Учителят, вашият щит — предаността към Него, вашата гибел е в безразличието и двусмислието. Който еднакво се усмихва на приятелите и на враговете на Учителя, той не е достоен. Който не предава Учителя, макар и с премълчаване, той може да прекрачи прага.“[7] Тук има неща, с които не можем да се съгласим, но едно е безспорно — че предаността към Учителя е потребна. Има ли нужда Той от нея? Дотолкова, доколкото другите са живи у Него, защото те живеят чрез Него за битие, което осъществяват и за себе си, и за света. Ако някой не може да изживее Мировия Учител, той не може да послужи на Мировата кауза. Учителят е свидетел на Всемирността и изживяването Му е знак на предаността.
Не съм съгласен, че безразличието и двусмислието са гибел. Този, който закъснява в своето развитие или се е отлъчил, не може да се квалифицира, че отива в гибел, макар че подобни думи са казани и в Евангелията. Понякога се дават за респектиране слова, които внасят смут, ползвайки старозаветната теза „всаждай страх, за да имаш поклонници“. Не! Страхът не е знак за божие служение, нито е формула в предаността. Всъщност страхът е една формула за обезбожаване. Будността е знакът, а колебанието е само един еволюционен момент. Всеки може да изживее колебание и когато се освободи, това вече е преданост.
Учителят трябва да бъде изживян като Духовна вълна, като концепция, като образ и пример, но и когато има смут, не значи, че е гибел. Това е проблем и на йерархия, и на възприемане. Апостол Павел не само не приемал Христос, но Го и преследвал и хулил — и като мисъл, и като действие към последователите Му. Но само един знак на посланичеството на Светия Дух: Савле, Савле, защо Ме гониш?, го лишава от колебание, дори ражда в него порицание към себе си — нарича се изверг, което също не приемам. Защото човек може да се изживява без да се унижава, като не му се внушава страх, нито в неговото изповедание, нито в личния му свят, че е сгрешил. Другото е старозаветна теза. Предаността трябва да се изживее като Учителюво съзнание. Тогава вече „той може да прекрачи прага“. Тази дързост е изключителна, но тя не бива да бъде упречна...
„За какво говорим Ний? За качествата преданост и будност. Преданост непобедима, всепобеждаваща, изграждаща, украсяваща пътя. Будност всепроникваща, всичко разбираща, неуморима, засилваща стремежа. Мнозина ли са тези, които усвояват предаността и будността? Къде ще отиде преданият слепец?...“[8] Трябва да се пазим от унижението, че не сме достатъчно предани. Единственото нещо, което предаността ни оставя, е будното око за приложност към онова, на което сме се обрекли. Това е същината на предаността. Ние много често искаме или големи дела, или чудеса. Това не е преданост. Никога предаността не може да бъде изведена от чудото — чудото е най-трошливият стълб в Храма на вярата, нито може да бъде изведена от „голямото“ дело — двете монети, които старицата пуска, са повече от дара на богатия, защото са всичко, което има, а другият дава от излишъка си.
Йерархията на потребите не може да степенува предаността. И най-малкият дар на предаността е знак за вечност, и най-малката звезда е част от космичното небе и е толкова потребна за светлината ни в пътя, колкото и най-голямата. Осъществената преданост ни позволява сами да си светим! Това е голямата тайна на предаността — сами да си светим.
Според древноиндийската философия силите, които сътрудничат на развитието, са трите гуни: на доброто, на страстта и на невежеството. Тук има нещо, което се губи. Тези определения не всякога могат да дадат верен отговор за Целостта. Древните индийски мъдреци са получили своите дарения като вътрешно откровение, но то е повече епично, отколкото чисто сакрално и мъдро. И трябва много внимателно да погледнем дали понятията, които дават, отговарят на европейските формулировки. Така невежеството е интелектуална недостатъчност, която пречи да се въведе духовно просветление, а под невежество индийците разбират душевна празнота — онова, което наричам лентяйство на душата. За мен това, което окултните школи на деветнадесетия век дадоха в Европа, е много по-изчистено като доктрина (особено представеното от Теософското общество). Следователно имаме повече основания да застанем на тезата за Седемте Лъча като невидима основа на духовността, на културата, на цивилизацията.
Мироглед за бъдещето и идея за свобода — това Лъчите на еволюцията изграждат в човека. И в кой център ние можем в пробудата си да кажем, че имаме Цялост? В четвъртия — в сърдечната чакра. Затова говорим за Космично съзнание, когато е буден той. А в кой център можем да говорим за Свобода? В седмия — в хилядолистника! Значи носим ги в себе си, но правим противоречие на себе си с доктринерството на невиждащия. Така че в законите за Целостта и Свободата се крие Божествената хармония! Във всяка наша клетка са и върховното начало на волята от Лъча на Жизнелюбието, и творчеството от Лъча на Предсказанието, и коленната молитва от Лъча на Молението..., там е и Предаността.
Седемте Лъча са в една общност, както клетките у нас. Универсалността е закон в служението, а индивидуализирането за известни етапи от развитието е само потреба. Когато някой отдава силите си в Лъча на Изкуството, безспорно в него живее и волята, и предаността. А предаността е енергията на жертвеността. Един човек на изкуството в предаността си може да се самозабрави — от всичко да се лиши. Не бива обаче да се смесват тези жертви със саможертвата. Така монашеството (в неговите начални етапи) е поведение и път на преданост — търсене и събудена интуиция към онова, което му открива едно ново учение. В този си път монахът полага своята цялост на физика, на чувства, на мисли и на душа. Защото всеотдайната жертва е път за обожествяване!
Нашата цялостна духовност е Диханието на Отца и в нея ние трябва да търсим Седемте Лъча, които Творецът като единство носи. И чрез Духа, вложен у нас, Той храни седемте ни тела и импулсира даден Лъч в определен участък от живота, в някое от нашите прераждания. Тогава сме предани било към религията, било към науката. А всеки Лъч поотделно работи в нашата корпусност и изгражда с вибрациите си специални органи. (Затова всеки от тях има по една своя чертичка върху ръката ни или белег, който френологията може да разчете.) Ние сме седемпластови и както всеки друг Лъч, така и Лъчът на несмутената отговорност е във всеки наш пласт. Всичко е една голяма канара и когато поискате от Бога вода, от нея Той ще ви я даде; когато поискате морални закони, от тази канара ще си вземете плоча — те са написани там!
Не можем да кажем, че предаността е последната степен на съвършеното или пък стремеж само към идеалното, защото идеалното не е предмет на развитие. Тя се съчетава само с будност и отговорност. Предаността е дело на будните, тя е подбудител за отговорност, а отговорността е дело на посветените! Отговорността е за големите личности, за пратените Синове, за Божиите избраници, но тя е неделима от предаността. Общността на утробата — социална и космическа, сътрудничи в предаността, за да се приложи и отговорността!
- Предаността и отговорността са стълбове в храма на Възкресението!
Ако Христос не беше предан в Своя Голготски път, ако Той не беше предан и в Своето Разпятие, нямаше да осъществи Възкресение. А Възкресението е Живот! Онзи, който е натоварен да изпълни дълг и предречие, ще възкръсва, ще живее! Така предаността има право на подвиг, отговорността — на живот. И затова Христос казва: Аз Съм Възкресението и Животът; Аз Съм хлябът на Живота! И този, който не може да яде от този хляб, не е станал Христос. А всеки може ли да бъде хляб на Живота? Не. Той даде Учение, което създаде живот — живот за тялото, живот за душата, живот за Духа! И така очерта границите на предаността — показа отговорността пред чакащото просветление човечество. Христос даде един реален път на извървяно Божие служение за преданост — реално Възкресение. Възкресението не е съчувствие към човека, то е идея за Свобода — защото тя, Свободата, ще бъде бъдеща Духовна вълна; Възкресението е идея да превърнем предаността в едно безмълвие, да я направим реална безмълвна молитва!
Ще получава ли предаността друга светлина, ще има ли друга аура в една нова Духовна вълна? Безспорно. Присъствието в едно Небесно царство, което връща своите синове със знания, ще даде нова светлина, ще даде нова предметност, ще постави ново родово начало. Каква ще бъде новата Адамова мисъл, къде трябва да отиде Адам — кой е новият храм и кой е новият олтар в идеята му за преданост и в служение на една нова Духовна вълна? Ще се мият ли нозе, ще бъде ли във власт тридневието, за да се излезе от гроба и ще бъде ли в присъствие четиридесет дни? И каква последователна преданост трябва да се направи? Ще бъдат ли потребни огнените езици и ще се градира ли тогава тази преданост в нова форма? За нова врата трябва нов ключ! Предаността като лъч няма да слезе от еволюцията, защото тя принадлежи на Отца ни, но и не може да се отваря вратата на Мъдростта с ключа на Любовта!
В Духовната вълна на Мъдростта ще трябва да сменим аурата на предаността. Трябва злото, което всеки ден ни се поднася като дяволи, черни магии и черни олтари, да взривим в една нова атмосфера — и когато ние се лишим от него, и то ще намери своя еволюционен свят. Защото ние сме, които го приютяваме, и ние сме, които го храним — даваме му преданост и място в живота си. На гърба ни наистина стои самар, но самарът на развитието, не на отрицанието и страданието. От тях трябва да се избавим и тогава ще проявим преданост към храма на новото! А страданието е привидно, когато идеята за еволюцията ни води към Целостта. Щом Синът Човечески може да бъде едно с Отца, тогава защо трябва да се прави храм на отрицателя на Отца и да се проявява преданост, смутена по отношение целостта на Бога?!
Новият визуален храм на предаността е: Научи ни как да възкръсваме! Без предаността, с която Христос извървя Пътя Си до Възкресението и с това показа, че Бог е с Него, и без Възнесението, с което прати осенението Си, не бихме могли да мълвим Молитвата на Мъдростта:
ОТЧЕ НАШ!
Да се свети името Ти;
да прииде царството Ти;
да бъде волята Ти!
Научи ни
живи да бъдем в Тебе,
светли в Дух и Душа,
целомъдрени в мисъл и тяло
и със събожническо служение към всяко боготворение!
Ти си сега
и във всички времена!
АМИН!