Теогония и Теургия

Мъдростта създава не стихийни богове, а реални зрими теогони!

Когато е светло, пътищата се виждат. Има обаче пътища, за които се иска друга светлина. И при най-голямо слънце, ако човек не върви Пътя на Мъдростта, може да си остане в това, което се нарича ехо – може да си остане с предишното битие и пътят му няма да води към връх. Защото не всяка светлина е достатъчна, за да се стигне до Върха. Светлина, която няма сенки, тя ви води към Върха! А до Него се стига, когато човек е изходил доста пътища!

Не се загубихме по чужди пътища, нито се забавихме в своите. Разбира се, много е трудно да се квалифицира преданост; много е трудно човек да покаже неизмеримата даденост да служи. Предаността понякога е само от един жест... И не е достатъчно човек само да констатира преданост, защото тя се измерва с това, което даден свят в момента бележи необходимост за взаимност. Предаността има по-голяма крачка – служение и жертва! Защото човекът може да вегетира с удовлетвореността на света, който обитава. Въпросът е дали ще остави това, което се нарича диря на бъдещето, дали ще чуе гласа на съдбата, или ще се удовлетвори с ехото, т.е. с миналото.

Величията отминават, принципите остават! Принцип, за който казах, че история се прави от волята на цезаря и от молитвата на жреца, от божествеността. А цезар е всеки, който успее да овладее себе си и да направи това, което се нарича живот. Всеки е един цезар. Отделен е въпросът дали може да направи империя. Но той може да направи себе си цезар, ако има дързостта „да мине Рубикон“. А къде трябва да прави своя цезарова империя – първом в себе си; след това в семейния дом; после, примерно, в социалния, в държавния, в историческия път. Цезарят трябва да знае, че е необходима тревога в поданика му, но непременно трябва да вдигне добродетелта на отговорността – със запалена съвест. А духовникът в светилището да свали кръста на злото, като му предостави изживяване в името на Вечното. Някои от цезарите оставиха принципи, защото носеха идеи. Други живяха в многочислието на това, което се нарича минало – радостни, че са били в присъствието на едно голямо минало. Но това не е достатъчно – човек трябва да направи (макар и малка) крачка към едно ново бъдеще.

И точно това правят Децата на Деня – едно ново мислене. Казвам, че радостта е усмивка на Мъдростта! Усмивката е реалният, зримият образ на Мъдростта! А споделената радост е двойно достойнство и част от опорността на Децата на Деня да знаят, че не скръбта, а радостта им е гостенка в тяхното служение.

Сега сме изправени пред едно особено знание, което оформя нашия мироглед. Знание, което дооформя или допълва, ако можем да кажем, ненаписаните страници от Книгата на Живота. Знание както за себе си, така и за историята (защото този, който няма знание за себе си, никога не може да почерпи знание от историята; а този, който знае, той прави и драски върху историята).

Това е проблемът за теогонията и теургията, през погледа обаче на Духовната вълна на Мъдростта. Когато интерпретираме историческата последователност на Духа в усвоявание на даровете на Отца, ние ще ги намерим в различни позиции спрямо оценката, която сега рационалното начало представя. А аз говоря за това, което Мъдростта дава.

Теогонията като лично поведение, т.е. като лично съзнание, е съществувала във всички растежи на историческото служение на която и да е било територия, на която и да е било земя. С това, което като дарение го има: Да сътворим човека! Да, сътворен е. Но при Сътворението му се дава Диханието. Тук е вече излъчката на подобието, на духовността, която трябва да даде гориво на онова, което можем да наречем виделината на кандилцето, а после на лампадата, след това на слънцето у нас – Духът, който храни мисълта ни, с която осветяваме пътя си. Той храни и емоционалността, с която се съхраняваме. Защото желанието е, което ни съхранява инстинктивно, след това умът е, който може да ни барикадира, умът е, който може да ни издигне стена, с която ние се съхраняваме. Следва далновидността, с която можем освен стената да направим своето предокопие, за да не допуснем „врага“. Врагът кой е? Врагът винаги е онзи у нас, който не е усъвършенстван. Ние не бива да го търсим вън от нас – ние трябва да го намерим в себе си, за да знаем има ли го вън от нас! Когато узнаем в себе си кой недостатък е враг, тогава ще знаем позицията и пътищата на онзи, когото вън от нас наричаме враг. Това е една голяма тайна.

Кога обаче ще събудим у нас този, който дава на фитилчето, на кандилцето светлина, след това на голямата лампа, след това на запалената клада...? Това е реалността на нашия Дух! И той никога не може да бъде равен на полученото, когато се реализираме – той винаги е повече. Ние реализираме и изявяваме това, което можем да понесем. Казах, че битката за човека привърши и вече водим най-голямата битка – битката за свобода на Бога у човека! Ние отковавахме Бога от човека! Защото няма религия, която да не е внушила на човека страх от Бога; няма религия, която да не го е приковала да поднесе дар на омилостивяване, за да го накара да има воля на постоянство и подчинение. Защо – защото трябва да развие плът; трябва да развие желания, които да овладява; трябва да си сложи юзда на мислите... Иначе Христос нямаше да каже: Когато правиш милостиня, нека лявата ръка да не знае какво прави дясната; нямаше да каже: Всеки, който е пожелал в сърцето си, е прелюбодействал; нямаше да каже толкова властното бъдеще: Аз и Отец сме едно! Разбирате ли? Всичко е у нас! Ненапразно съм рекъл, че Христос е едно живяно човечество! Едно живяно човечество както като индивидуалност – като кандило, така и като клада – като Всемирност. И всичко това идва именно от онова, което се нарича Дух.

Теургията е едно велико учение, а сега я наричат „черна магия“. Не! Ние трябва да разгледаме теургиите от висотата на Учението за Мъдростта, за да можем наистина да кажем не само колко властни са били в жизнения път на човека, но и колко много култура са му дали и колко много скрити знания са му поставили. Колко много житни зрънца са посели в неговите желания, в неговата мисъл, в неговия причинен свят, за да изгражда богове! Богове, за които казахме: боговете, които бяха лоши човеци, трябва да бъдат сменени с човеци, които стават добри богове! Това е голямата тайна на еволюцията – свободата всеки човек да може да каже: аз съм един зрим теогон! Но този теогон, за когото ние сега говорим, не е стихийните богове.

Когато се е ходило при оракула, на храма е имало един надпис: „Познай себе си и ще познаеш боговете“. Тези богове, за които се говори в теогонията, са вътре у нас и вън от нас. Вън от нас те са стихии, които са били облечени с власт. Мотивът да изповядваме дадено божество като стихия – било божеството на любовта, божеството на мъдростта – е извикване на потенциалните сили на онова, което като идея на творчеството е вложено в нас, или както казват сега – гена, с всичките му възможности. А ние ще кажем – духовното начало с пробудата на ума.

Боговете-стихии еволюцията доведе до подвластие на човека. Вече са овладени вятърът и водата, овладени са въздухът и огънят. Един крадец – Прометей, го приковаха на канарата, затова че краде огън, и то външен огън, но никой не може да прикове онзи, който може да събуди Огъня на Кундалини! Може ли да бъде прикован? Когато се опитаха да приковат Иисус, Той не стоя със столетия, ами след третия ден възкръсна. Възкръсна! Събуденият Кундалини – Огънят, който е у нас, – не може да бъде прикован! Но Прометей може.

• Овладяването на боговете-стихии е култура на човечеството!

Къде е нашето богатство от тези, които са написали своята теогония? Богатството е, че те ни дадоха тези тайни, предоставиха ни едно знание, на което ние трябваше да научим азбуката.

Човекът не е наследявал само многобожието (все пак е трябвало някой да го носи) – не е въпросът единствено за политеистичното мирогледно зрение, за да има теогония. (Човекът го наследява, но той е и оня, който е раждал теогониите.) Даже когато има един бог, пак има „теогония“, защото буквално тя значи „родословие на богове“. Следователно ние не можем да кажем, че тези, които имат еднобожни религии, не са имали теогонии. Имали са теогонии, които обаче еволюират. Аменхотеп IV дава идеята за един бог – Амон; Моисей идва 200 г. след него и създава едноличен бог – Иехова; Христос идва 1 700 г. след това и създава един Бог – макар и Триипостасен, но Единосъщ; Мохамед също създава едноличен бог (пълно копиране на юдейството).

Така че тази формула – да се счита, че теогонията е само многобожие и с това да кажем: „те са езичници“... Не съответства на Духовната вълна на Мъдростта да интерпретира така нещата. Много извинително е за онези, които досега са интерпретирали що е теогония, да говорят за езичници. Аз казвам нещо много ясно за политеизма – стихийни богове. Нещо повече – когато изведох това и в Послание на Изобилието[1], посочих, че ако довчера е имало стихийни богове, днес имаме изведения човек като един зрим теогон. Следователно не можем да сложим такава обвинителна табелка: „те са езичници“. Много е евтино, макар че християните го родиха този израз – езичници. А има и една предпоставка: хората, като нямаха Христос, какво могат да бъдат!?

Тотемът също е един бог; дуалистичната религия – зороастризма, макар и двубожна, е пак теза за единобожие, защото на Ариман са му определени дните и той ще си отиде, ще остане един – Ормузд. Но нещо повече нас ни интересува – неперсоналността на злото.

Когато искаме да разгледаме този въпрос – за теургията и теогонията, като го гледаме със зрението на Учението на Мъдростта, обвинение ли е? Не, прозрение – за да можем, както смело го направиха предците ни, да обюздим стихиите, така че вятърът, слънцето, водата и пр., към които е имало пиетет, да станат полезни, каквито са сега. Ще каже някой: това не води ли до страха, че можем да се освободим от своите богове? Да, но боговете, които Мъдростта ражда, са вече зримите теогони – не стихии. Ако ги гледаме в бъдеще, те са нещо друго...

Думата „теогония“ от гръцки значи θεος – „бог“, и γoνος – „род“. И с нея се означава: първо – родословие на божества; второ – митове за божествата в една религия; трето – поемата на Хезиод „Теогония“.[2] Хезиод (VIII-VII в. пр. Хр.) написва този труд и колкото и да изглеждат детински днес тези знания, едва ли някой сега би могъл да извади от своите собствени пластове толкова характеристики и характерни белези, за да очертае всяка една стихия като бог. Представете си какво въображение и какво вътрешно проницание е имал Хезиод, за да може да улови всяка стихия и да `и сложи съответното име! (Тогава бихме казали на един Хермес: „Благодарим ти, че създаде азбука, и то най-вече гласни, за да изпееш досиетата на боговете!“.) Проницание, вътрешно зрение...

Иначе изглежда, както светът на практичния, на приложния ум говори, а не светът на ирационалната умственост. Защото ирационалната умственост намери местото на боговете. На някои им закопча дрехата, на други им я свали; някои от божествата-стихии ги капсулира, други ги разпръсна по света... (Защото един Еол – бог на вятъра, ако не беше го разпръснала, нямаше с какво да се опложда природата.) Виждате, боговете-стихии нямат биографии – те имат характеристики. Още тогава е вложена тази тенденция.

• Боговете не могат да имат биографии – имат характеристики!

Те имат качества, с които са белязани; качества, с които безспорно след това тези стихии ще прераснат в това, което се нарича човек-бог.

В идея на себераждане теогонията не е престанала да бъде ценност в душевността на човека – точно обратното. И човекът с единобожие, освободен от многобожието, си е родил Бог. Хората продължават да раждат богове. Хермес много добре е казал: боговете са безсмъртни човеци, човеците – смъртни богове. Така че, когато някой бог вкуси смъртта, той вече не е божество, а когато някой човек успее да си извоюва безсмъртие – било с прозрение, било с дело, – той става божество.

Това е голямата тайна на теогониите. Това е невъобразимото. Хората навикнаха да бъдат илюзирани, че митологиите са някакви детски приказки: Хезиод да ви разкаже за някоя богиня, че се родила от главата на Зевса... Да, за да си родиш мъдрост, наистина ти трябва глава на бог! И то бог, който е Баща на боговете. Това Хезиод остави на човечеството. А ако ние трябва да разтълмяваме отделни елементи от тази божественост, когато градирам доктрините на Духовните вълни, казвам, че митологиите са цивилизацията на човечеството! Но човечеството, запътено и задъхано за своята мисловност, не можа да роди признание за прозрението какви енергии са сложени в тези стихийни богове и каква информация за цивилизацията там има; как божествеността е слагала във всеки бог поотделно – от този митологичен персонаж, своите бъдни тайни за откровенията.

• Mитологиите са свещени знания на посветени хора!

В теогонията са сложени всички идеи, които бъдещето ще трябва да реализира. Така че ние ще трябва да бъдем изключително благодарни на прозренията, които този аед Хезиод е оставил в своята поема „Теогония“. Ведно с това, разбира се, той е оставил още много идеи. Най-вече в своя белязан труд „Дела и дни“ отбелязва кои дни при какви нюансировки на делата са добри и кои са лоши...

Какво означава пък „теургия“? Формула на магьосничество; възможността да бъдат привличани небесни духове[3], за да направят промяна както на личната съдба, така и на това, което се нарича „съдба на събитията“. Промяна на събитията. Но не е само това, което е едно интерпретиране или етимологично извеждане. Теургията е една изключително голяма наука, която безспорно е оставила това, което по-късно се явява вече като школи на посвещенията. Посвещения заради извеждане на една духовна сила в служение. Както и на личността до поведение, когато може да извика един дух и на този дух да бъде предоставено едно тяло, с което той може да разполага. Или нещо повече – човек да може със своята същност да променя и събития, и личен живот.

Теургията се явява като вътрешна потреба на посветения да контактува със сила, която е върховна, в сравнение със силата, която му дава само прехрана. Тази теургичност е една от великите магични сили. Така че теургът е маг! Духът, манифестиран в стихийности, е трябвало да бъде извеждан от този маг („теург“ го наричат гърците). Именно от теурга – като посветен. Не говоря за обикновения маг, към когото се отнасяме с отрицание.

Изначало магът е бил учител, изначало влъхвите, за които сега се говори с ирония, са били посветени мъдреци – но мъдреци в това, което човекът е могъл да даде. Затова, когато се говори за тримата мъдреци, или влъхвите, които отиват при Иисус да Му поднесат дарове, не се разбира „магьосници“, а хора с прозрение, които отиват да поднесат човешката мъдрост пред бъдността на едно събудено Божество. Защото тайната на Иисус Христос е легитимацията на Кундалини в живот, а те са работили със своя пробуден ум. Но и абстрактният ум е изглеждал чудовищен в сравнение с практично-нагледния ум на копача на нивата.

Теургът с висше посвещение, в идеята на голямо служение, освобождава чрез транс своята духовна същност, наречена астрално тяло, за да получи поселението на Божество, Което чрез него дава идея за съвършенство. Дава път за социално служение, за Всемирно служение, а не контактьорство, от което сме се наситили на елементаризми. Едно е да се въплъти Божество, друго е да те осени Светият Дух, трето е да се прави контактьорство. Само теургът прави въплъщение на голям Дух и след като каже своето, се освобождава неговата духовна единица и се връща в служението си. Така теургът е една историческа даденост в служение, заради съвършенството на човечеството и на много тънко намекнатата идея, че човекът може да бъде обожествен – защото в него се въплъщава Божество.

Когато се е говорило за теург, за маг, за влъхва, това не е значело „магьосник“, а се е разбирало мъдрец, който може да приложи енергиите на светостта. Ние канонизираме някого, когато един болен, докоснал се до негови мощи, се излекува. Приемаме това като достатъчно доказателство за святост, за да се признае каноничност, а не искаме да признаем в живия наличността `и... Опростителството не лишава същността на нещата. Опростителство, защото не всеки от посветените е правил служение на Всемирността чрез призоваването на духове за решаване на събития... В това отношение древната култура е пълна с примери. Знаете „Илиада“ и „Одисея“ на Омир. Одисей ще слезе в Хадеса и там ще се срещне със сенките на умрелите, ще направи разговори със своите бивши бранници и със своите познайници ще зададе въпроси за едно бъдеще. Обикновеният човек пък след това, когато историята го разкъсва, ще отиде до оракула. Виждате как започва да се измества. Защото чистотата на теурга, или по-скоро теургичните деяния, започват да се омърсяват от обикновеното. Тогава идва защитата, за да не се стигне до това, което впоследствие ще се нарече магьосничество.

Така в човечеството остана една недобре разтълмена „беда“, че теургът е един злосторник. Това не е вярно. Епохата е имала нужда от теурзи, които да викат в своите възможности светли духове. Затова, когато е настъпила невъзможността да се приемат свети духове, тогава идва именно ужасът от упражняване на заклинания.

Кореспонденцията между човека и боговете, или човека и неговите земни и подземни царства, което става предмет на художествена изява, не е само въображение. Реалностите се сменят, когато се сменят окомерите. Не може да имате само една реалност, както не може да има само една култура – на очите. Доктрината на очите е съвършено бледа в сравнение с доктрината на ума, а доктрината на ума е наистина детска играчка в познанието на Духа.

Предоставя се и един друг предмет на пробудата – вътре в себе си. Почва да се събира човекът във вътрешната си потреба вместо в този реален контакт – Дух и човек. Ето защо ще се сложи, че ще трябва да минеш една река, с оглед на забрава на това, което си, за да можеш да направиш съприкосновение. Идеята за забравата е една много дълбока тайна. Затова говоря, че когато трябва Децата на Деня да изпълнят Пътя на служението, първата необходимост в тази жертва е себезабравяне, себенадмогване, себеотричане. И теургът, когато в реалното си служение прави своето извикване, трябва да е приготвен в чистота, или трябва да предостави едно изработено тяло, в което повиканият дух може да изяви себе си.

В „Метаморфози“ на Овидий един от най-очебиещите феномени е поведението на Орфей. (Орфей е един велик теург, минал школата на посвещенията в Египет.) В легендата той губи своята Евридика, но знае как да влезе в Хадеса, за да я изведе. И кой го извежда от Подземното царство – Хермес – бог на мъдростта, магът на египтяните. Мъдростта е, която може да извежда! Тя е, която освобождава в своето приложение за богослужение. Затова Мъдростта създава не стихийни богове, а реални зрими теогони!

Хермес оставя едно велико правило: „Не се съмнявай!“. Но Орфей не утрайва – усъмнява се и се обръща, и Евридика си отива... Хайде да го намерим при Христос: Ако някой не се съмнява и каже на тази планина „хвърли се в морето“ – ще се сбъдне![4] Ами кой е този, който, измерим с една планина, може да каже: „Хвърли се!“? Човекът го е страх дори да го помисли, защото през цялото му душевно състояние, което досега е било вегетативно, му е внушавано: страх от Бога, поклонение на Бога... И си казва: „Как ще се измервам с тази планина?!“. Да, защото не знае Духа си, а познава само тялото си.

Така Орфей слиза в Хадеса, за да избави Евридика. Разбира се, че това е символика – той слиза в своята същност, за да изведе своята душа. Обективността обаче на феномена е безспорна, защото в различните епохи на човешката еволюция има достатъчно фактологични знаци или поведения, с които обективността на духа в отвъдността и кореспонденцията на човека, който е тук, са доказвани на Физическото поле.

Отделен е въпросът, когато посветеният може да прави такава кореспонденция, и съвсем друг е въпросът относно това, което някои правят като гадаене – некромантията. Некромантията е викане на духове на умрели – медиумното начало, което идва много по-късно и е вече една несигурност, защото не можеш да контролираш този, с когото говориш, нито имаш начин да го освидетелстваш. Некромантията е едно повърхностно поведение, сравнено с това, което прави Орфей или героите на Омир. Те слизат и общуват с душите на умрелите, а не ги извикват, както некромантията прави – те гостуват. Докато некромантията няма възможност за този контрол – измества се зримостта на контакта с духовете, с които работи човечеството.

Тук вече се поставя въпрос, когато личната ни будност ни информира с това, което можем да наречем интуиция. Но от кое? От нашето тяло на желанията или от нашето тяло на ума; от нашата причинност, с която ние решаваме проблеми, или от нашата духовност? Ако ние получаваме своята убеденост, потекла по потока на желанията или мисловността като интуиция, безспорна е преходността на разбраното.

Теургичното начало е по-друго. То е общуване с една духовност, чието признание ви дава право да го търсите. То не е и телепатията, която е между живи, а онова, което може да стане между видим и невидим свят.

Родена е и идеята за лодката на Харон – за заплащането починалият да бъде прекаран в Хадеса през реката Ахерон (или Стикс)[5]; родена е и идеята за забравата, когато в човека нещо се освобождава. Друг е проблемът вече, когато се освобождава една субстанция от тялото, за да се позволи на друг дух да влезе в него. Когато има едно поселение в човека на чужда духовна субстанция в личната му физическа телесност. И така вече идва понякога злодействието, което пък наричат вампиризъм.

Цяла наука е била теургията, каквото и ще да си разправят позитивните науки, които безспорно не са се докоснали до тези тайни или нямат достатъчно доказателства за присъствието на такъв субстанциален феномен, наречен душа, Дух и пр. Разбира се, в един следващ век ние ще имаме знание за много духовни реалности. Защото и сега са налични новооткрити познания върху това, което се нарича душа. За Духа още е много рано да бъде подвластен на човека. Но нещото, което стана подвластно, както казах, това бяха стихийните богове. Човекът ги овладя, а от въображението за летящо килимче си направи ракета. Следователно онова, което ни е предшествало като култура на теургията, е едно голямо знание и за своето време, и за бъдещата култура.

Насмешка не може да има за деянията на посветените – те са давали това, което светът може да познае, за да се опита с бъдещите си възможности да го овладява. Това ще го намерите и в „Книга на мъртвите“, и в „Илиада“, и в „Метаморфози“... Ние не сме лишени, по-скоро сами се лишаваме от това, което можем да наречем една будност.

Изначало, когато става въпрос за теурзите, е надделявал посветеният, чистият, големият човек. Кореспонденцията между духа на отминалия и фактическото присъствие говори за една от най-големите култури, които човечеството е имало – културата на съприкосновеността между иреалния и реалния свят. Възможността да си гостуват и възможността да се обслужат. Потребата е била от това, че човекът е искал да расте духовно, когато вече се спуска завесата на ума. Защото това, което теургът е трябвало да освободи, е духът – освободеният дух да влезе в астралното тяло.

Имаме ли основание да упрекнем теурга, че е извиквал в някого другиго една такава тенденция, с която е искал да изгражда битието му и с която е създавал голямата битка – събудения човек, егоцентрика? Знания, които ние едва сега започваме да разбираме. Имаме вече и абстрактен ум, и събуден Кундалини, но говорим за тези явления с насмешка. А когато малкият в знанието си е искал да ползва стихийните сили за големи неща, тогава се явява оня благороден теург, който е извършвал заклинания. Даже нещо повече – посветеният може да извърши и т. нар. теопея или да направи сътворение (като Бога) посредством тайните процеси, добре известни на посветените брамани – може да създаде едно друго тяло, в което да приюти дух...

Неудовлетвореността поради това, което като потреба душата на човека алкае, и от онова, което зрението и неговият астрал му позволяват, поражда голямата битка – битка за знание. (Ева e била облекчена, че е имала ябълка на познанието, а на човека сега не се предостави ябълка – предостави се битка.) Битка! И когато не е можел със своята доктринерност – със своя ум, със своите възможности да реши големите проблеми, какво е правил? Голяма част от историята на човечеството минава под гнет – гнет да живее под заслона на страха или с оракулското знание. Като се има предвид, че всичкото това знание е не повече от астрално, можете да си представите книгата на оракулите какво му е давала! Да, може би привидно достатъчно за неговото състояние, за да се ориентира в битие, но за голямото знание, за посветените...?

Теургът е един посветен, но само на някои места може да намерим по-късната идея, когато трябва да извика Огъня в себе си. А Огънят се извиква само когато събудите Кундалини. Това е йерархия на пътищата за действието на теургията. Естествено е, че освен Великите посветени, обикновените хора не са могли да кажат, че работят с Огъня. Затова на обикновения му е трябвало да прави некромантия или някои други магийни неща. И вижте благородната идея за знание – защото този, който отива при оракула, иска да научи нещичко за съдбата си. Най-същественото в човека, в битката му за егоцентризма, е било да знае нещичко за себе си – тъй като го е било страх. Човекът живее с непрекъснато внушаван страх. Страх, че не е онова, което неговото познание му дава, или, да кажем, каквото неговата лента е записала в историческия му живот и в контакта му на отиване и връщане. Особено трагична е участта на онези, които не са имали доктрина на прераждане. Можете да си представите какъв е бил този страх... И тази потреба на егоцентрика да знае нещичко е, която го кара след това да отива именно при оракула или да изгражда обредно моление и признание – да създава свои олтари.

И ето ви различните религии. Да вземем например римляните. Те са имали своите мани. Това са душите на умрелите, които ги покровителстват. Били са същества не толкова от божествената тайна, а от домашната душевност. Особено когато някой прадед е извършил някакво достойно дело и те са го викали в своята битка – в идея за съвършенство и път. Човекът отначало не е имал на своя стожер по-дълго въже от това, което неговата колиба му е осигурявала и неговото небе му е осветявало. Но в социалното служение това въже e трябвало да бъде толкова дълго, докъдето стигат териториалните граници. Много по-късно човекът намира и дързостта за звезда, която може да бъде пътеводна. (Много добре в християнството лежи идеята за Витлеемската звезда.) Преди това той си е гледал късчето на своето. И затова са имали мани, което също е една формула на некромантия, ако щете – роднинска.

Така за обикновения човек идва избавлението му – „оракула“ най-напред трябва да го търси в домашния си праг. Една великолепна идея, докато узрее, че трябва да го търси в собствения си „праг“, защото Кундалини е в него. Ако той е можел да го търси в себе си, нямаше да го търси вън. Но това е знанието, с което е трябвало да върви.

След това същите народи ще сложат т. нар. пенати, които са домашни богове – пазители на домашното огнище. Пенатите са покровители на семейството, но и на държавата. Вижте как разширяват проблема – да се търси признание и да се дава почит. Разширява се кръгът както на личното почитание, така и на благоволението на голямата общност, под чийто огън се живее.

Разбира се, голяма е теогонията и на египтяните – едно изумително богатство. Голяма е и индийската – само че те имат едно облекчение (подобно нещо съществува и при египтяните) – идеята за прераждането. Най-бедни в това отношение, затова и така тягостно стоят, са теогониите на Гърция и Рим. Касателно проблема за развитието, една неблага вест е това, че те наистина не са могли да стигнат до това неотменно развитие – потребата на човек да бъде бог. И внушеното му – и в моралните таблици, и в кодекси на наказанията – страх, страх...

Когато говорим за теургията, ние ще трябва да потърсим и еволюционността, с която хората влизат в развитие. В културите, в които са се развивали, те са изграждали своите тела, с които са запазвали осезаемост за незнайното. Незнайно е по пътя на сегашното анализиране – за тях е било знайно, защото това им е била културата. Не може един човек от Поларианската раса, който е изграждал своето материално тяло, или от Лемурийската раса, който си е изграждал астрала, да не е имал усет за по-висшето. За Поларианската епоха много малко информация имаме. Но тя изгражда физическото тяло на човека, което обаче в себе си носи това, което един астрал ще роди – една Ева, и още нещо – предшественика на смъртта: съня. (Сега човек се бори да ги надмогне и все пак живее със страха, че ще се лиши от тази дреха, с която го е облякла последната пристанност на духовността.)

Така ще се изграждат тяло след тяло – докато атлантите ще изживяват един живот по-реален в своето астрално-етерно съществувание, отколкото в земната притегленост заради близкото съприкосновение на човека с тези полета – етерно и астрално, с които естествено е контактувал. Този контакт при една посветена знайност след това (когато умът започва да прави своята завеса и човекът става по-реално осезаем в телесното си поле) теурзите започват да търсят именно с едно такова знание – да търсят съприкосновение с фините полета, каквото могат да извикат.

Атлантската раса ще изгражда и конкретния ум, защото трябва да стъпи реално на това, което се нарича „земя“ – Земното поле. А Земното поле какво е? Ние и досега не сме му дали преценка, освен че е плодоносно. Не, Земното поле е един олтар! Неговата първа предназначеност е олтар, защото то като опорност служи за изграждането на Адам. Значи то е вградено в Адамовото физическо, астрално и пр. тела – не е само плодоносието. (Затова ви се каза, че не само с хляб ще живеете!) И това теургията е правила – давала е тези знания, азбучни знания за тези тела.

Ако атлантите не са работили върху конкретния ум, те нямаше да оставят битие. Сега пък някои от Арианската раса се опитват да работят и да създават с абстрактния ум. Но колко работят с него – на милионите един ще роди идея, която ще приложат. Разбира се, абстрактният ум ще работи, той ще ражда! Затова са били тези битки – тези големи битки, които имат за отредено да отработят съответните тела. Сега не знаем незнайното, защото сме далече от него и си ползваме вече физическото, астралното и менталното тяло. Милиони години е работено за създаване на мозъчни клетки. И ние сега трябва да ги ползваме; ние сме, които трябва да ги обработваме; ние сме, които трябва да потърсим Словото. Най-висшата енергия – половата, е работила с милиони години да отработи ларинкса, слово. (Слово, за което е казано, че е Път, Истина, Живот!) А преди това е било гълчава, и то твърде неприятна...

В Атлантската раса се създава практичния ум, но научихме ли се да го използваме, за да правим развитие, след като още изповядваме Стена на плача? Пак останахме в астралната утеха, защото плачът е астрална утеха. Останахме в астралната утеха, вместо да направим съпротивата.

Разбира се, един абстрактен ум може да направи самолет, но не може да даде със самолета тенденциите на духовно посвещение. На Луната или на Венера ако отидете, пак ще сте, което сте, защото височината и отдалечаването не са проблем на друго, освен само на разстояние. Това е трагедията на известни общества, които бягат от жизнеността. Къде бягат? Не може човек да избяга от себе си! Може да отиде в манастир, може да отиде на другия край на света, но не може да избяга от себе си.

Постепенно се явява и това, което се нарича екзорсизъм – прогонване на духове чрез молитви или заклинателност. Вижте как започва да се съпровожда идеята на теургичното начало със служението на „лявата ръка“ – заклинанието. Заклинателите кръстосват какво ли не, за да употребят Духа за злини. Преминава се от учение в магичност, дори в нейната черна краска – в черни магии. Когато тези знания са кореспондирали безпречно, подобни влияния много лесно са могли да бъдат отстранявани или потушавани. Но когато се спуска завесата на ума, с какво може да се отреагира срещу една отрицателна мисъл, срещу едно отрицателно желание? Страшното е, когато искаш да употребиш eдно злодеяние. Когато го спираш, ти облекчаваш света, облекчаваш тези мани, освещаваш своята олтарност, но когато искаш да го упражниш, за да властваш...

Човечеството е заплашено не толкова от силата на магията, защото тя може да бъде спряна от чистота. Ужасът идва от това, че злосторството ползва зломислието. Зломислието създава света на магията, на черната магия. Това е, което носи рискове, и безспорно бъдещето ще я отхвърли, защото будността на човека върви към усвояването на все повече и повече културни достижения в събличане дрехата на магията, както и в освобождаване на човешкото прозрение в идеята на чудото.

Чудото е едно неразтълмено знание! Знание, което не е дадено във всекидневността, за да не се злоупотреби и да се направи това, което се нарича магия. Значи в дрехата на чудото се крие знанието. И затова съм казал: Вярата е знание за незнайното! Когато узрее онова, което у нас взема знание, и когато това знание с волева приложност стане достояние на култура, тогава ще се разберат противоречията между науката и религиите. Религиите винаги ще дават това покритие, което чака разтълмяне, а науката ще трябва да намери подхода си да разкопчае дрехата на чудото. Тогава ще разберете и голямата тайна, която Христос остави и даде три победи – победа над хляба, над чудото и над властта. Изкушението на сатаната. Няма сатана, но има действия сатанински. А в метафизиките на религиите: всяко изкушение – плод на дявола. Защото Луцифер – от „носещ светлина“, стана „сатана“...

Разбира се, това са тревожни моменти, но ние не можем да отминем всичките тези дадености в историята, които под различни азбуки са писани в нашата вечна, жива Книга, за която Христос се бори толкова много. Йерархията на посветения постепенно бе заета от посредствеността, която безспорно направи от светостта на теурга – заклинател и черномагьосник. (След това всяка проява на човека между реално и нереално се счете за богохулство и за магьосничество.)

Оттук именно излиза на показ и живот черната магия. Битка да владеете духове, битка да извиквате духове, които могат да ви служат. Страшното е, когато искате да ги ползвате да ви вършат дела непристойни и нечисти. Но не може черната магия да бъде толкова властна, че да погаси развитието на човека. В окултните знания има едно правило – когато сте свят, никое злосторие няма да ви покоси! Но тази святост е предмет на много работа и на много прозрения. Работа, която покровителства не само лично човека, а прави национален покров в пътя на своето време!

Когато ние говорим за милостивата ръка на св. Йоан Рилски, не е въпросът само за неговата святост, не е въпросът и за неговото оттегляне от света. Не е въпросът и в това, което ни се подхвърля като мисъл – безсмислието. Безсмислие хиляди хора хилядолетия могат да правят в монашески институти, но единиците, които са белязани в покров над национален дух, не правят безсмислие!

За съжаление, разбира се, в горивните материали винаги ще има и нещо, което се нарича сгур. Такава сгур са феномените, с които сега някои, без да знаят как да догорят, правят, бих казал, недотам чисти поведения. Но теогонията е едно от най-големите богатства на човешката култура.

Знаете, че във вековете се ширна, преднамерено, оправданието на институцията Църква да обвини в магьосничество проявите на една благородност. Защото никой не може да отрече наличието на благородния, събудения Дух у нас. Но когато поради някаква доктринерност се обяви всичко това за магия и магьосничество, то тогава се прилагат и законите на жестокостта – нещо, което е ужасяващо. Цяла епоха си направи „велики подвизи“ чрез т. нар. Инквизиция (уж бранела Христос). Подвизите на Инквизицията – ужасите на света!

И аз се радвам, че заради действията на Инквизицията, така добре позната в историята с всичката си безобразна жестокост, папа Йоан Павел II направи извинение пред света – за това издевателство над човешкото битие! Но след столетия едно извинение много трудно може да изтрие онова, което като драска в душевността на човечеството остана. Така е и с индулгенцията – идеята, че може да си купиш безгрешие, – остава една много интересна характеристика в битието на човека. Какво общо има Христос с всичко това? „Махни се от Мене, сатана!“[6] – можете ли да си представите колко властно стои светостта на Теурга, Който е първият жрец на една Духовна властност, на един свят олтар...

Така че папата, като се извини, добре направи, защото досега никой нямаше куража да поеме тази отговорност за посегателството върху светостта. Извинението е добро – може би в бъдеще ще послужи на някого. Но онова, което е вписано, и онези, които умряха, без да чуят извинението, какво да правят?! А те умряха точно защото вярваха в реалното присъствие на Духа, който може да бъде манифестиран, и че всеки от тях може да бъде един маг.

Големите минали уроци на човечеството в никакъв случай не могат да бъдат обявени като трагични и неуспешни. Те са били успешни, защото са позволили на човека да работи за онова, което в една бъднина – както сега говорим за Доктрината на Духовната вълна на Мъдростта – ще е преценката, че е един бог в еволюция, ще е прозрението на събуденото Трето око, ще е еманацията на събудените чакри. Това е свобода от животното, от оня тотем, от който човекът е искал една хапка причастна, за да стане божество. Идея за божество стои в човека, а тя е логична – в идеята на Сътворението е безспорна. Тотемът е бил точно това – да ядете от него, за да може да станете божество.

И тогава се поставя въпросът: Какво трябва да надмогнем? Трябва да надмогнем преходността, всекидневието; трябва да надмогнем йерархията, за която толкова битки сме водили; трябва да надмогнем съдбата, на която сме били подвластни и която е решавала битието на човека. Как? Навсякъде са поставени свещи – свещи на съвестта. В двубоя между потребата и тревогата, която е част от еволюцията и която ви определя страданието, вие трябва да го надмогнете чрез отговорността – със светилото на съвестта. В двубоя между тревожната необходимост еволюцията да ви извисява и страданието да не ви покоси отговорността и светилото на съвестта освещават Път!

Каква йерархия на духовна изливност трябва да дойде в човека, в кой улей на своята духовна мелница трябва да предостави зърното си, за да направи хляб – хляб на Мъдростта? Да има прозрението! Бъдещето на човечеството не е само в това доколко рационалното мислене може да даде аргументи за промяна, а доколко прозрението може да определи предназначението. Защото предназначението надкрачва всичко. Прозрението ще надмогне аргумента на мисленето, наречено съзнание и рационално начало. Когато изведем Бога от човека, ние ще се освободим, защото ще надживеем потребата от човек. И тогава ще разберем защо мъдрецът е повече от безгрешния!

Хилядилетията са погълнали много енергии и затова сега няма нужда от теурга, който да вика в себе си въплъщенията на дух, а има нужда човекът да събуди онова, което го прави бог: Висшата духовна сила – Диханието на Отца му, което наричаме Кундалини, или Змия-Огън.

Човекът трябва да победи себе си. И затова, когато става въпрос за служение в Пътя на Мъдростта, никой не може да направи нито храмов поклон, нито присъствие във Всемирието, ако не се освободи от Себе си. Това е потребата, с която ще се освободим от теургията. Човекът ще разлисти книгата на теогонията, която е оставила страници в неговата лична книга, за която Христос даде своя принос в светилището на Отца Си – Книгата на Живота! Тепърва човекът не в своето олтарно знание, а в своето Всемирно присъствие в олтара на света ще разчете и ще пише страници на еволюиращия човек – бог.

Теогонията като потреба трябва да изведем в осъзнато богознание и от теургията трябва спокойно да се освободим. Защо? Защото човекът ще получи едно пробудено Трето око. Окото на вечнобдящия, окото в Триъгълника, което характеризира Отца в присъствие на човешкото изповедание.

Много символи са ни оставили тези хора, които са дошли с определено знание и са дали определен път. Но у човечеството все още доминира религия на фетишизма – това, което отдавна трябваше да бъде изживяно. Един еврейски народ, който толкова мъки причини на Моисей да го извежда, си бе останал във фетиша. И затова може би е било насилието на Моисей – да ги освободи, защото те са фетишизирали Златния телец, фетишизирали са камъка, на който Иаковата глава е стояла... Боговете в теогонията не са фетиши. Те са стихийни, но не са фетиши – носят съответните енергии, безспорно дават и познание. Както бог Хефест (или Вулкан) остави на човечеството още неразгърната страница от най-голямото знание – словото да движи всичко, то да бъде динамичната енергия. Енергията да е вътре в теб – да не ти трябва външен енергиен източник, както още си служим, макар да изживяваме радостите, както се казва, на цивилизацията и техниката – да кажеш на робота, ама да му натиснеш електрокопчето. И като загасне електричеството... Но за Хефест няма външни излъчвания: Да работят! – нещо, което ние в Третото хилядолетие можем да го достигнем!

Представете си какво оставиха теогониите? Знания! И нищо общо нямат с фетишизма; нямат нищо общо с провинциалното мислене, с което пък известни учени искат да отрекат пълния смисъл на боговете в живота и историята на човечеството. Богове! Тук е тайната на тяхното богатство – предоставили са на човечеството нещо много ясно: всеки бог е една сила – използвайте я! И така стана – можахме да ги впрегнем.

Практично-приложният ум, който безспорно прави цивилизациите, трябваше да разтълми засекретената тайна в Духовната вълна на Митологията. Ако някой беше разсекретил вложените идеи и тайни на митологиите, ние отдавна да сме направили нещо много по-голямо. Първом – свобода на човека от неговите „дракони“; свобода от тази наситеност на „потребности“ в битието на човека, сложени от уж немитологичната доктрина на Правдата – доктрината, че човекът е заобиколен от сатани и ангели. А ние, българите, предшествахме със своя Танг Ра цялата история на човечеството – единственото божество, което няма около себе си сонм нито от ангели, нито от сатани.

Българският народ има един вечен спонсор на енергия – Танг Ра – Небесното Божество – Слънцето. Около Слънцето няма нито ангели, чиито криле могат да изгорят както на Икар; нито сатани, на които един ренесансов писател ще направи девет кръга, за да сложи грешници. Ангели и сатани няма в културата на българското съзнание в идеята на неговата теогония и неговата Космичност! Гърчовете, които изживяваме, са логика на една социална необходимост, за да могат да изгорят непотребностите, които паячният ум плете, за да се освободи улеят на Мъдростта – да прати своята благодат.

Не можем да не бъдем благодарни на това, което ни предостави теогонията като култура, на теурга като посветен. Не можем обаче и вечно да останем при тях – те привършиха своето битие. Но когато говорим за тях, не бива да е с насмешка: „детски ум“ или „там разни богчета си правят любовни истории“. Разбира се, митологичните истории са въображението на човека... Теогонията е едно голямо богатство, а теургията е една от големите школи, с която се предостави на човека реалното кореспондиране и реалното действие чрез това, което се нарича духове. Сигурно е имало съпроводи, които отричат, че има духове – човечеството не само в наше време се манифестира в материализация, отричайки духовността.

• Теурзите безспорно доказват реалността на Духа!

За Троя се говореше през вековете като за някаква забавна приказка. И когато в XIX век можаха да я разкопаят, се оказа по-реална от реалностите. Действието на Духа! Тогава ще разберете защо писах: „Има една реалност, по-реална от реалността, това е реалността на Духа!“[7]. Под надслова на Пътя на Мъдростта тази реалност можем да разберем. Философски школи и техни доктрини са я отбелязали. Имаме го в лицето на Ямблих, на Порфирий, на Плотин... В Плотиновата биография е казано, че този човек два или три пъти е изпадал в своята екстаза, в транс. И ви откри реалността на Духа. Реалността на Духа – това е голямата тайна! Феномен, за който човечеството или отделният човек свидетелства. Иисус Христос манифестира това, което се наричаше чудо, божественост и пр. Затова казвам, че Той е живяно човечество – и то трябва да стане божествено. Оттук бихме разбрали и част от нашия мистичен исихазъм. Там имаше две важни тези. Едната беше тезата на теорията – на видението, и другата беше тезата на праксиса – на приложността, която трябва да ви приготви. Но всичко това е действие на външните сили. Така както и в юдейската религия е сложено – осенението на Светия Дух, който ви гостува отвън, при липса на пробуда на Кундалини отвътре.

Голяма част от представителите на т. нар. окултни школи от края на XIX век манифестират познания, но са изпаднали в малко смешни прояви – да правят медиумство. Медиумството е едно свидетелство, но то е пауперизъм, както казват латинците – свидетелство за бедност, чужда воля, не ваша тайна! Както голямото богатство – пророчеството, имаше и своята крайна бедност. Като спря Светият Дух да ги осенява, останаха петдесятниците, които се самоизлъгват. Защото не могат да преведат какво им казват отгоре. Поставям въпроса: възможно ли е Светият Дух да не може да им каже какво дава? А истината е именно, че ги спохожда отгоре един медиумен дух, който си дърдори на своя финикийски език и няма кой да го преведе. Разбира се, че пасторът им ще го преведе някак, защото това е в негова полза. Така не се правят култури – с това, че можеш да се опиташ да излъжеш невежеството или неграмотността, култура не се прави. Не може Светият Дух, когато те осени, да не ти каже на твоя език. Защо? Защото това е духовна вълна на мисълта и тя е телепатична. Не да превеждаш. Превеждането от друг език е точно медиумният феномен. А превежда онзи, който има нужда да си намери защита или власт.

Култура с ерзаци не се прави – култура се прави с големи идеи! Вие виждате, че един Крали Марко беше надкрачил Пирин и Хемус, но култура не можа да направи, защото беше фалшификат на героизъм. Така е и в историята – може да се люшка един народ, докато узрее. Сега почнаха да разбират, че той след битката на Косово поле става васал на турците. И не е освободил три синджира роби никъде...

Култури се правят с проницанието на душевността и отговорността пред зримата история! А не това, което направиха някои от окултните учители, които считаха магията или медиумните контакти за същностни. Дори Елена Блаватска – и тя си позволи да направи едни такива кореспонденции, за които по-късно писа с огорчение и се чудеше как да се раздели от такива нелепости. Аз не мога да си представя защо им е било потребно нещо от тази елементарност.

Големите посветени са раждали доктрините за теогониите. С каква прецизност (независимо от разстилането и богатите шарки) са сложили десетки богове за всичко! Богиня на правосъдието, богиня на мъдростта, богиня на правдата... Вие виждате какъв социален реален живот са създали в лицето на тези богове – това е теургът! И в същото време се прави една космогония – изключителна по същина. В нея ще се каже нещо, което е много вярно – голямата истина, че из Тъмнината се е родила Светлината[8]. Това, което сега науката с бавни крачици започва да го доказва. Ще се докаже, че именно из дълбините вечни на Вечната тъма проблясва слънчев лъч – там е събрана цялата същност на Творението. Този хаос, който след това теургът ще манифестира: стани ти, Тот, бог на азбуката; стани ти, Маат, богиня на истината и на справедливостта; ти, Темида, стани богиня на правото и законността...

Разбирате ли голямото съучастие и в идеята за Сътворението, когато Бог ще каже: Да сътворим! Това е действието на Теурга. Теурзите, когато ги погледнем със зрението на доктрината на Мъдростта, не са тъмни сили. А когато злосторното начало обхване някого и той прави злини – теургът ще изведе бог на злото. Защото, ако ние търсим начин да се освободим, те не са могли да избягат от реалността – не са имали нито Духовната вълна на Правдата, нито Духовната вълна на Любовта, камо ли Духовната вълна на Мъдростта. Теургът може да е посветен, но онова, което се е разгръщало, то е, с което е трябвало да работи.

Ето колко властно теогониите и теургиите са битие – битие, на което ние трябва да дадем характера на знанието. За Вълната на Мъдростта неизбежна потреба са били онези, които са зидали и които са освещавали цялата тази плеяда от божества в големия океан на еволюцията. А отделен е въпросът може ли след това да се сумира в две божества, в едно божество. Може ли да се сумира в човека, който, когато ги е творил и ги е разпределял, е еманирал от себе си тези тайни? Еманирал е потреба от правда, от любов, от прозрение, от истина, дошли от онзи Хаос, за който казах: не се страхувам от хаос, защото от него се прави ред; страхувам се от анархизъм, който разбива реда! Това са големите тенденции на сблъсъка.

И затова всички тези теогонии – египетска, гръцка, римска, скандинавска... са изумително богати. Там ще видим една много естествена формула – всеки, който е властник, да живее с тревогата, че може да му се отнеме трона. И тогава да приложи една идея на жестокостта, мотивирана, че той е, който трябва да бъде върховният. И така един Кронос ще си яде децата, когато научава, че един от тези, които ще се родят (ето ви стълбиците на еволюцията), ще го унищожи. За да бъде сигурен, Кронос започва да си яде децата, но съдбата си има закони – Гея ще го измами – дава му камък, за да остане жив Зевс.

Виждате всичко, което характеризира човека - и страх, и измама, и жестокост... В религиите трябва да видим потеклото на всичко, което носим в образа като психология. И да не се учудваме, че човекът понякога е звероподобен и в същото време – божествено ангелски. Из най-дълбоките тайни стоят контраверсните сили.

После спасеният Зевс, абсорбиращ енергиите, води битка и тогава побеждава титаните и своя баща Кронос. И започва една нова епоха, нова култура. Така една принуда накарва баща му да върне всички погълнати преди това деца, които са сонмът на боговете на теогонията. Следователно у нас винаги има един Кронос, който носи бившите богове. Кой е онзи, който може да го принуди да ни върне идеята на новородения, на запазения? Идеята за камъка – там е сложена първата енергия.

Изживявайки се в страх, и Зевс ще прикове Прометей – също ще упражни жестокост, защото Прометей знае кога той ще падне... Същата участ – когато искате да разтълмите действието и поведението на този, който уби баща си и спа с майка си, – е на Едип цар. Какво научава баща му – че синът му ще го премахне от трона и пътя. Какво да направи – праща да го убият. Да, но овчарят, на когото го дават, го опазва. Тогава идва голямата среща на кръстопътя – синът да убие баща си и след това да бъде в ложето на майка си. (Тази тайна не можаха да я разтълмят...) И идва сказанието на теурга – на Тирезий, който казва тайната на Едип. Тогава Едип се ослепява. Представете си какво е трябвало да поглъща отделният човек, за да става божество – да бъде и цар, и жертва!

Фройд не можа да разтълми легендата, макар че това, което даде, се ширна из Европа и Америка – Едиповия комплекс на либидото. Тайната е другаде. Ако Фройд знаеше закона за прераждането, нямаше да отпрати любопитството на едно мъжко дете към майката. Защото не само стремежът на някакво либидо е това, което може да направи този комплекс – стремеж към майката. Ами прераждането, което е много по-властно?! Както казвам и за „безсмислието“ на труда на Сизифа. Трудът на Сизифа не е в безсмислието, а в липсата на отчаяние! Защото, като го сложите в закона на кармата и прераждането, ще видите защо отива и се връща.

В същото време ще намерите едно войнство, което води битка срещу това, което вековете са ни оставили. Мъдростта битката я води само с прозрение – тя не може да води битка с оръжието на Правдата за възмездието, нито само с идеята на Любовта за прощението.

В „Агни йога“ има един параграф, който е много характерен:

• „Не бива да търсим далече това, което е близо. Каква непоправима вреда е донесло за човечеството усилените опити в областта на магията. Вместо към освобождаване на съзнанието търсенията са били отправени към повтаряне на чужди слова, често, без да се познава значението и ритъма им.“[9]

Това е, когато са ме питали някои, че по сто пъти повтарят мантрата „Ом, ом, ом...“ или някои други мантри или молитви, а нищо не получават. Няма да получите! Не можеш да повториш теологичното начало с тенденциите на теогониите, когато живееш вече в царството на Мъдростта. Ритмите не познавате – може да си повтаряте колкото искате мантрите на Древна Индия – оттогава сте се преродили може би сто пъти и астралното ви тяло е добило други вибрации. Тези неща са създавали вибрационност. Вечността не може да бъде статика в човека с промените. Когато в него се освободи Духът, само тогава може да говори за своя Отец като Вечен.

Това, което е дал един Кришна; това, което е дал и един Буда... – вие виждате, че има преходност. Макар че Кришна го повтори един Христос – повтори го в идеята за Любовта. Дори този първи образ на разпятие на пронизания със стрела Кришна е точно идеята за кръста, както и това, че изгарят заедно с него праведницата и неправедницата. А те си повтарят там: „Харе Кришна!“. Или други си стоят още в будизма; трети си правят мантри... Правете колкото искате. Няма да имате успех, защото вътрешният ритъм е нарушен. Нарушен е поради провиденцията, че сте тласкани от една еволюция, която ви извежда на съвършено други брегове. Не може една мантра отпреди пет хиляди години да я повтаряте сега и да чакате... От всичкото това кръстомседене, което правят, трябваше отдавна Индия да е станала богиня на боговете, а те се къпят още в Ганг. Стоят си кръстом – милиони са в изповедност... И докато не дойде време да си събудят Кундалини – няма да стане.

Затова ние дължим една благодарност на теурзите – тези, които създадоха това богатство на теогонията. Трябва да приемем едно признание към онова, което ни е оставила историята. А тя не може да бъде правена от друг, освен от човека! Дали някога човечеството ще намери книга, в която животните са написали своята история – това, което наричаме Акашеви анали?! И все пак тези анали няма да бъдат опорност, а само задължение да благодарим на животните, че са съпътствали битието на човека, и с благодатта на своето знание да ги извеждаме в по-високо служение. Затова при тях ще намерите съчетанията, ще намерите кентавъра, минотавъра, ще намерите сфинкса. Виждате каква приемственост. Но само ние сме, които можем да им дадем наименование – само Адам можа да им каже имената, друг никой!

Така че теогонията ни предостави приемственост. В същото време ние сме длъжни да `и предоставим йерархия на развитието с идеята за Духовните вълни. Иначе ще стане това, което правят индийците. Ние не можем да не бъдем благодарни, но те трябва да разберат, че властността на теогонията и теурзите отмина. Те създадоха образци за богове. А ние казахме: богове, които знаят да умират, са човеци; човеци, които знаят да бъдат безсмъртни, ще станат богове!

Това е бъдещето – да се надмогнем в идея за Възкресение!

 

Въпрос: Какво трябва да направи човек, за да извика своята интуиция?

Имаше една приказка от българския фолклор – един дървар изпратил синовете си за дърва, но им се счупила колата и почнали да викат: „Ела, невольо! Ела, невольо, ела!“. Викали, викали, стъмнило се, никаква неволя не дошла. Тогава си запретнали ръкавите... дялали тука, дялали там – поправили си колата.

Това, което трябва да направим, е знание. За да има опорност във волята – тя да е нахранена именно от знанието, от ума... Сама по себе си тя ще ни каже. Човек може да си направи едно упражнение, може да си направи две... – не искам да става жертва на упражненията. Това е технология, това е беда!

Така че запретва човек своите ръкави – със знание от това, което е ново битие. Вие си нямате представа какво значат прозренията на висшите светове! Защото хората се мъчат – като в оня израз, дето се употребява: „Мъчел се като грешен дявол“. Защо „грешен“ – дяволът поначало не е грешен, няма защо да бъде, щом е дявол. Човекът не е навикнал да работи за себе си като бог в развитие – навикнал е да хленчи. Защото е заплашван. Почти всички религии са го заплашвали: „грешен си, грешен си...“

Но знайте, че Бог чака! И има една фраза в школите на посвещение: „Когато ученикът е готов, Учителят ще се появи!“. До него! Пътищата да му извести – не бива винаги да бъдат алармени.

 

Въпрос: Съвсем бегло засегнахте въпроса за мантрите и аз останах с впечатление, че сте отрицателен към тях.

Има една много интересна разлика между заклинанието, с което искате да направите добро или зло или искате да направите един прорез, и това, което известни мантри правят с оглед на хигиенизиране на човека и докосване до по-висшите светове. Но все пак страшното в мантрите е в голямата тяхна далечина по време. Някои са преди три хиляди години, други преди четири хиляди години. Това, което сега йога-учители, като ходят по света, дават, е перифрази на онова, което е останало, както и „ом, ом, ом...“.

Кое ме кара не да говоря с отрицание, а просто да говоря за безплодието? Това е, че по силата на законите на прераждането един астрал, който се е преродил, примерно казано, сто пъти, е погълнал в своето еволюиращо начало промените, които със столетия или с хилядолетия са извършени. И се връщате с една мантра отпреди три хиляди години. Не можете...

Вижте, има в приказките една фраза: „Сезам, отвори се!“ – и се отваря. Но ако някой казва: „Отвори се, Сезам!“ или „С`езам, отвори се!“, няма да се отвори. В културата на човека, във вътрешната му култура – това, което е изпуснато като знание, е ритъмът. И затова човекът, когато си отива, си отива с ритми и когато идва, с първия дъх на плаченето прави ритъм. Детето не плаче само защото е гладно, то плаче от две скърби – скърбите на откъснатото му живеене и правото на ритъм, за да се разгръща. То не може да прави гимнастиките, които препоръчват... Трябва да се разбере кое е нарушено. Ритъмът! Затова не казвам с отрицание, а просто с ненеобходимост.

Има ритми, които не бива да се загубят, те позволяват на Кундалини да излиза и да върви по седемте центъра не с един грешен ритъм, който не е хармонизиран с твоето тяло. Ако този ритъм е нарушен, Кундалини или ще се върне, или ще ви изгори. Природата обаче, в своето съвършенство си е измислила три канала. Тогава, когато не може да задвижи центровете, за да ви даде нещо - по централния, Сушумна, си излиза навън и ви спасява. Природата е изключително мъдра, макар че, когато говоря за нейната еволюция, говоря за безжалие, а за еволюцията на човека говоря за жестокост.

Не е проблемът за отричането. Аз не искам да отричам нищо, защото то е било една необходимост. Но не може, когато се изживява категорията и не се знае ритмичността...

Второто нещо, това е морално-етичната измеримост. Много хора с подсказани или усвоени техники изкуствено пробуждат Кундалини. И тогава могат да си пострадат.

 

Въпрос: Може ли човек сам да разбере кога е достигнал фазата на пробуждането на Кундалини?

Може. Много са показателите, с които човекът може да установи дали Кундалини иска да излезе на живот. Много са показателите – не само болките, с които се посочва къде Кундалини си прави пробиване. Болките са, защото, за да може Кундалини да се изяви, трябва центровете да бъдат прочистени. Оттук е наложителeн начинът на хранене, начинът на мислене... Пречат отрицателните мисли, непрочистването и абсорбацията на астрални вибрации.

Защо се иска едно вегетарианство? Вегетарианството не е етика, вегетарианството е ритмиране, с което вие изчиствате чакрите, за да може събуденият Кундалини да върви. Животинската храна има много остра вибрация на страхова психоза, която не може като месо нито да я свариш, нито да я опечеш. Страховата психоза при убиването на животното остава, в астрала на убитото животно си стои живително, и след това, когато я приемаш, тя влиза в твоя астрал. А страхът спира всяка еволюция.

Голяма част от хората се оплакват от бодежи в сърцето, но специалистите по сърдечни болести казват: „Сърце не боли“. Не боли, но този център, когато силата на Кундалини влезе в него, има едни много особени спазми. Кундалини така го подготвя. Това е двубоят между Дух и материя, когато Мировото ви съзнание надделява над личното ви съзнание.

Има и други показатели. Затова се започва с една хигиена на храненето, безспорно хигиена на мисленето, което е много съществено. Оттук са правилата, които са внесени в известни школи – как да обюздим мисълта. Ние си служим с мисълта, но с мисълта не е работено още. В световната история малцина са работили с мисълта като енергия, с която йерархират. Имаме мисловно тяло и Мисловно поле. И мисълта има свои нива – когато работи един малък ум и когато работи висшият ум. Затова, когато се разделя Менталното поле, се говори за нисш ментал и висш ментал. Но човекът, за да има събудена проява на Кундалини, трябва да се намира в Причинния свят.

 

Въпрос: Значи, първо трябва чакрите да бъдат отворени и човек да е усетил самото им въртене?

Чакрите ще се отворят, ако в едно минало е работил човек и сега съзнателно продължи да работи с хигиена на своето тяло, хигиена на своята мисъл. Те чакат. Няма по-тревожно нещо в човека от Кундалини. Той чака, защото трябва да набогати света с ценности, с идеи...

Ето ви идея: Няма зло, има нееволюирало добро! Това е превратност в света. Свобода от злосторство, което трябва и чакаме то да еволюира, а не да го облечем в персоналност (както дуализмът го е облякъл).

Или друга идея: Да бъдеш, а не да имаш! Можеш да имаш всичкото богатство, но да не си свят.

 

Въпрос: Вярно ли е, че сега, 2 000 година, и занапред много от атлантите ще се прераждат, за да могат да тласнат човечеството в Шестата Коренна раса?

За атлантите имаме информация, че преди един милион години са имали държава, и то държава с култура, и се знае, че са владеели и атомната енергия, и други технологии, но не и мисълта още. Техният живот е преминавал в пластовете между Етерния и Астралния свят и много по-малко имат осезаемо присъствие на Земното поле. Ето защо са знаели повече от това, което след това ще научат.

Тяхната държава е започнала да гине именно от това усвояване. Защото в Астрала много спокойно може да се знае валентното съчетание за създаване на енергии. (Както валентното съчетание за създаване на лекарства. В бъдеще човекът, когато ще събуди мисленето си, няма да има нужда да отива до аптека - ще си ги прави.) И те усвояват енергия, която взривява континента им.

Колкото за прераждането, трябва да кажа, че някои от много големите личности, които вече отдавна са мъртви, също са били атланти. Но по-голямата част от тях бяха пирати. Пирати с едно знание, което е натрупано в астрала им. Тогава вече менталната им същност може да го всмуче в тяхното съзнание и може да го предаде като разсъждение.

Ще има ли преселение на атланти? Усвояването на науки, които, прилагайки ги, дават развитие, не се дължи само на тях, дължи се и на нашите лунни братя и пр. Така че атлантите са били и ще идват. Дай Боже, тези, които ще дойдат, да не са пирати!

 

Въпрос: Може ли да направите някакво съждение за еволюцията на системите – нещо, което е много разпространено и се използва в днешно време?

Няма доктрина, която да не е поискала от човека (независимо дали му е слагала самара на грехопаднал) победа, изповед – победа над греха му и път за съвършенство. Защото религиите, за да се обслужат в социалната си тенденция, сложиха една невярна тежест – че човекът е грешен, че човекът носи първороден грях. Или тезата, която безспорно другата философия представя – че несъвършеният човек е една реалност, която обаче по законите на прераждането, кармата и еволюцията ще стигне в своя път до по-голямо съвършенство.

Социологическата тенденция на юдейството – оттам в мохамеданството и в християнството, се предшества от идеята за грях. И направих едно сравнение – коя е разликата и идентичността между Моисей и Маркс?

Kогато Моисей решава да изведе едно племе от робство и от него да направи социална общност (да го организира след това като държава), е трябвало да му внуши това, което като първоизточник лежи – идеята, че то не само като социален елемент може да бъде роб, но и като духовна субстанция е роб на един първороден грях. За да направи както една социална потреба, така и верско подчинение, той слага първороден грях и поставя себе си начело на властването като теократ.

Какво направи Маркс? Същата теза, само че в едно съвремие. Създаде идеята за класовата борба, за да оправдае идеята за „диктатура на пролетариата“. Битка във взаимно унищожение, защото всеки, когото обявиш за класов враг, много лесно можеш да го унищожиш и да оправдаеш поведението на „диктатура на пролетариата“. Ето ви доктрина...

Никой не се сети да потърси кръвната ако не, поне духовната връзка на големи водачи, които са променяли света. Грях и враг... страшното е, че хората не си потърсиха божественост, а в душата им тя стои.

 

Из Слова на Ваклуш, 1998 г. в Пловдив, София, Варна, Бургас, Добрич, Видин

 

Бележки

[1] Нур 3/97. с. 5.

[2] Вж. Данчов, Н. Данчов, И. Българска енциклопедия. София, Ст. Атанасов, 1936, с. 1516.

[3] Вж. Данчов, Н. Данчов, И. Българска енциклопедия. София, Ст. Атанасов, 1936, с. 1524.

[4] Марко 11:23.

[5] Вж. Батаклиев, Г. Антична митология. София, Петър Берон, 1992, с. 165.

[6] Матей 16:23.

[7] Ваклуш Толев. Езотерични школи и мистични учения. Ч. 1. и 2. Форум за духовна култура, 1995. [Надслов]

[8] Вж. Блаватска, Е. Тайната доктрина. Т. 1. Космогенезис. Ч. 1. София, Астрала, 1993, с. 87.

[9] Агни йога. Севлиево, печ. Братство, 1935, с. 133, § 233.