Трети Събор от I цикъл Събори на Мъдростта: В Храма на Мъдростта
От Библиотека Ваклуш
Отворен е новият храм – там има: олтар, трон и жезъл! 16-то Послание
В Храма на Мъдростта
Откриване на Събора
Ваклуш Толев: Мили приятели! Волята на Всевисшия не ни е отлъчила, нека и ние не се лъчим. Този, Който е винаги с нас, нека не Го лишаваме да бъдем с Него. Да изпълним волята Му, да осъществим Пътя Му!
Днес е денят, в който трябва да си кажем довиждане, а не сбогуване. Така че аз съм дошъл да си взема довиждане за известно време. И да благодаря за проявеното усърдие на една неизмерима преданост и за една безспорна отговорност за това, което се извърши – от времето на Посланието, което всички получихте за новата Космична година (на 21 декември). И бих казал, че със съответната отговорност и преданост този момент е изпълнен с потребното, за което бяхме предназначени.
Ведно с това ние минахме лекциите, които имахме по „История на религиите“ и по „Окултни школи и мистични учения“. Колкото и малко да са били знанията, не можем да не кажем, че кръгозорът ни е разширен, будността ни е налице. Онова, с което измерваме присъствието си в земния и в Небесния свят, е увеличено – градуирано е това, с което бяхме навикнали да служим на земята и на Небето. Защото човек едновременно служи и на земята, и на Небето.
Когато тук се проявява Любов, тя е царствената украса на Небето; когато тук се проявява Мъдрост, тя е царствената корона на Небето. И когато тук се проявява служение – това е жезълът на волята на действието. Ето защо, колкото и скромни да са останали у нас знанията върху тези няколко окултни школи, които разгледахме, не можем да отминем дълбокия отпечатък, който са сложили в душите ни. Всеки може да си спомни за Хермес – за този велик човек и Божествен пратеник, даже с израза, който казах: не Египет посвети Хермес, а Хермес посвети Египет! Този човек и божество в митологичното съзнание, този Пратеник на Небето беше казал, че устните на мъдростта са затворени само за уши, които не знаят да слушат.
На Плотин – друг велик син, никой не може да забрави ск`алата на божественост, която е оставил за човека: добродетелният, който е достоен гражданин; онзи, който се е устремил да бъде бог; онзи, който е станал син Божий; и онзи, който има достойнството да бъде Баща на боговете. Не може да бъде забравено това, макар и като бледа сянка понякога в унеса ви да е пробягало. Но Плотин още нещо е оставил в душите ни – това е великата теза за екстазата като метод на работа и като наше средство за усвояване на великите тайни на света. Екстазата! Нещо, което след това го намираме в нашия исихазъм. Мълчанието е поведение, но екстазата е вътрешно откровение – безмълвна молитва и вътрешно откровение. Чрез това вживяване, чрез това съсредоточаване и изпадане във великото съзерцание ви се откриват неземни тайни.
Нищо, каквото е било казано, не може да бъде забравено. И знаете моята мисъл, че загубени неща могат да се купят, но загубено знание – никога! И в този смисъл съм ви сърдечно благодарен не заради себе си, уверявам ви, а заради самите вас! И това не е упрек, както и не е похвала – то е просто частица от това, което наричам преданост. Защото неуморността е знак за преданост.
Предаността е неуморност – във вярата и в служението! Преданост, която не се съблазнява от всекидневната клюка и не се плаши от хулата човешка. Преданост, която е най-великото свидетелство, че човек има присъственост в някакво свое вътрешно състояние, за да стигне дори до великата жертва. Ето това беше поведението ви цяла година. Преданост, може би много пъти неосъзната. Но това, от което пък най-много се страхувам, е тя да не стане традиция. Защото традицията е подтикване да се отиде някъде, а предаността е готовност на човека да се жертва.
Така идвахте. И като прелетни птици, като есенни жерави прекосявахме от едно място на друго. Но нищо не ни спря да свършим своето дело. Вярно е едно – че не всеки от това, което е посял, е започнал да жъне. Вярно е и другото – че не всеки плод, който може да откъснете от своето Дърво на знанието, ви е направил, както е казано в Евангелието, богове. Но дързостта, която е най-великата смелост, за която винаги пея възхвална песен на Ева (макар че Църквата не го приема така), е първата стъпка за посвещение. Този, който няма чувството на преданост и дързост, стъпка за посвещение не прави. Защото предаността е и качество на постоянството, а дързостта – едноактно поведение, за да се мине прагът и да се влезе в оня великолепен саркофаг, в който Изида чака вашата будност. Тази именно преданост и тази дързост са, които в продължение не само на една година, а разбира се, години вече, са извършили своето.
Този е пътят, по който понякога с усилия трябва да надделяваме твърде големи вдигнати прагове. Още в древността е казано, а и в съвремието, че не може да жънете, ако не е сято. Ако не сте вложили нещо в себе си, как искате тогава да имате обилна жътва?! Никой не може да плува в река, която има вода само до коленете. Как да плува вътре?!
Тайното знание на окултните школи е един голям океан за отделния човек, а за цялата ни същност е Всемирна отговорност вече. Значи от предаността и дързостта ние отработихме поведение на отговорност. Отговорност към това, до което нашата преданост ни е довела и сме го извоювали – отговорност пред дързостта, която ни даде плода на Знанието; отговорност пред личния дом, социалната ни същност, националната ни култура и Всемирната ни принадлежност. Не бива да губим нито едно от тези състояния, ако искаме да вършим волята Господня!
Ако човек не направи себе си храм Господен, как искате да стане обиталище на Всемирността?! Ако човек не роди благодатна и благородна мисъл за своя дом, ако не издигне националния си олтар за моление пред историческото битие, как искате да служи на Всемирността?! Ето пътищата на личната преданост в храма Господен (защото Христос казва: Вие сте храм Господен) до оная Всемирна цялост, в която всеки, който дойде при нас, може да се огледа, може да вземе своя пай и да направи своето велико служение. А какъв беше Призивът в Посланието за 1993 г. − „Деца на Слънцето, на Път сме!“[1]. Ако досега тази година не сме ходили достатъчно Път, имаме още да го ходим. Но мисля, че цялото полугодие е достатъчно свидетелство, че вършим едно голямо служение като Деца на Слънцето, които са тръгнали да стоплят земя и Небе, душа и Път.
Има един много странен стих в Евангелието на Лука, който гласи следното: „Чедо, защо ни направи тъй? Ето, баща Ти и аз твърде много се измъчихме да Те търсим. Той им рече: Защо сте Ме търсили? Не знаехте ли, че Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми?“[2]. Ако тази служба сме извършили, ако миг от своя живот сме били там – в онова, което принадлежи на Отца ни, ние сме извършили най-великото нещо. И точно тук онзи трапезен хляб на Мъдростта, който давахме, сега е нашето причастие в този храм.
Иисус, когато е на дванадесет години, заедно със Своите майка и баща отива на големия празник в Йерусалим. Но родителите Му след празника си тръгват, а Той три дни е в храма и разговаря с мъдреците на Израиля и ги учудва. Те казват: Откъде такова знание, след като не е учил?[3] Но Той трябва да бъде там, където е обиталището на Отца Му – това е същината. Родителите Му Го търсят и след три дни Го намират в храма Йерусалимски. Тогава на упрека им: Защо ни притесни?, Той казва това, което включва великата тайна на отговорността: Аз трябва да бъда там, в онова, що принадлежи на Моя Отец. Ето това е вече отговорността. Родителите имат предаността да Го потърсят и те изживяват притеснението, а Той има отговорността да бъде там. Вижте колко голяма е разликата! Преданост, която трябва да търси; преданост, която трябва да чука на вратата; преданост, която трябва да иска. И затова в Евангелието се казва: Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите, чукайте и ще ви се отвори. Но и отговорност къде да бъдете. Затова Той им отговаря така: В онова, което принадлежи на Отца Ми. Но те не разбраха казаните от Него думи[4]. Сигурен съм...
Така че понякога, когато се разминете със своя минал свят, когато някога се срещнете и се разминете със своите родители, а това са вашите стари мисли (не става въпрос да упрекнете баба си, дядо си, майка си... – не), когато се срещнете с тях и кажете, че трябва да бъдете там, където е онова, що принадлежи на Отца ви – няма да разберат вашите думи. Но вие трябва да бъдете там, защото отговорността с предназначението ви праща да извършите този велик акт.
Така че всеки, когато е навършил 12 години (тази цифра винаги е била свещена в окултните знания) и може да разговаря с мъдреците на миналото и да ги учудва, ще го потърси предаността на миналото му, което носи в главата си, в сърцето си и в пътя си. (Миналото прави историзъм, но не прави подвиг!) И тогава си спомнете думите: Аз трябва да принадлежа там, в онова, що е на Отца Ми. Ето това е отговорност с предназначение!
Ако ние свършихме нещо, ако ходихме един Път с преданост да търсим къде е нашата Мъдрост – в кой дом, в кой храм тя говори със старите мъдреци, тогава сме вършили това, което изискват нашето духовно предназначение и нашето бъдно служение. Това битие е същината ни: Мъдростта – в храма Господен, упрекната от старите мисли, казва защо е дошла.
- Мъдростта идва заради новия храм – заради онова, което е на Отца!
Никоя Духовна вълна, никое ново битие не е вън от Отца. Най-добрият израз, който ни е оставен в тази убеденост, е това, което рече Христос: Каквото работи Моят Отец, това и Аз работя[5]. И накрая, след като е извършил великата отговорност на предназначеното служение, им казва: Аз и Отец едно сме!
Във всяко нещо има изумителна логичност на духовните реалности. За света това може да е илюзия, но ето нейната реалност тук – дванадесетгодишната мъдрост в храма, за да се разговаря, и принадлежността за отговорното служение на Божието. Защото без Неговата заръка и без Неговия благослов ние не можем да направим нищо, както казва Христос: Нито един косъм от главата ви не може да падне без Неговата воля. И затова Иисус не приема упрека на родителите Си, че ги измъчва, когато е далече от тях.
Така ние трябва да приемем нашето служение в продължение на изминалите години и, разбира се, в бъдещите ни дни, които имат своята утробна нощ в това, което сме правили досега. За Духовните учения, обаче, няма ден и нощ. Защото заник в душата на човека няма! Щом може дори от царството земно, където склопяваме очи, да минем в царството Небесно, тогава каква нощ е това?! Нямаме нощ, нямаме ден – имаме служение като определен път за съвършенство. Другото е само присъствие, за да се ориентираме дали със светлината, която имаме, сме направили непогрешим път. Ето защо пак Той ще каже: Докато съм в света, съм Светлина на света[6]. Това е! Няма да настъпи нощ в човека, когато носи светлината на Божественото прозрение, на Христовата Любов.
А светът винаги се е възправял. Проявявал е преданост към веригата на своето минало и затова тук, в глава 7-а на Йоан, ще прочетете: И имаше голям ропот у народа за Него... Ето го народа – за това, което можем да наречем минало. Той винаги ще роптае срещу този, който го смущава, за да го изведе. И затова: „Имаше голям ропот у народа за Него: едни казваха, че Той е добър; други пък казваха: не, но заблуждава народа“[7]. Да, когато освободите някого от едно минало, всичко у него, което е минало, крещи и вика, цялото земно притегляне започва да го сваля в миналото и тогава – „той заблуждава“. Защото махате традицията, защото сваляте дрехата на навика от себе си. Веднага ще ви упрекне някой, ако не запалите свещичка, друг ще ви каже: „Този неправилно се кръсти“, трети нещо друго... Всичко това е лековерието, което се облича в ропот на миналото.
Най-тежката ни борба е била винаги тази, която предаността търси – да върне Сина до себе си, а не да изживее величието, че Той е мъдър повече от мъдреците на земята и че дава Път. Не, дори трябва да бъде опорочен, трябва да се каже, че Той заблуждава народа... Ето това е светът, в който живеем. Това е, което днес срещаме и което утре ще въстане срещу вас. Когато срещнете някого и му кажете две думи, той може да ви обяви за еретик, за сектант, ще ви каже, че няма да бъдете спасени, защото не сте от неговите...
Спасението е извод от доктрината за греха. Там изрично е казано, че с първородния грях сме така затънали, че ако няма Спасител, тежко ни и горко. Не може да се каже: „Спасителят ни спаси!“ – и хората да са същите. След като е имало спасение, защо първородният грях продължава да стои?! Това е миналото, това е традицията, това е историята, която винаги ще ви задържа. Защото историята още е само факти, но не и провиденция. Онова, което ще направи провиденцията, е, че тя ще Го накара да остави майка си и баща си да вървят към Назарет, а Той ще остане в храма Йерусалимски, за да каже за мъдростта.
Ето нещата, които трябва да различаваме и които за радост тази година разгледахме в отделните етапи – това, което ни са откривали различните окултни школи, като започнете от орфеизма и свършите с мунизма.
Трагичното е, когато онова, което се нарече „ново“, без вътрешната преданост и без чувството за отговорност се накичи с някакво тайно знание. Всъщност мунизмът не е тайно знание, а много профанирано знание за Христовото Учение. Разкрихме го, за да има една по-ясна представа за съблазните, които гостуват на земята ни. Никоя съблазън не е достатъчно достойна, за да жертвате своята преданост. Никоя съблазън, дори съблазънта за величието, за която много са си приготвили главите. На всички, които получават информации отгоре, все им казват, че ще бъдат много големи... А предаността винаги трябва да има своята координата в отговорността. Защото поведението на старото не е само в упрека, а във възможността на преценката, която трябва да се направи. Онзи, който не може да направи преценка за отговорност, ще не ще, трябва да остане в преданост. Но тази преданост трябва да бъде смислена.
Едно минало, ако не го осмислите, една традиция, ако не можете да я оживотворите, тя оставя само бразда без сято семе в нея. Така че човек трябва много прецизно, когато прави нещо, да вземе онова, което вековете са оставили като отговорност. Съответните Учения са ни дали преданост, а отговорност – вековете. Защото вижте във вековете, в хилядолетията колко преданости са сменяни, като се започне от елементарното митологично съзнание и се свърши до съвършенството на най-новото, което може да имаме.
Така че, когато жертваме нещо, трябва да знаем с колко болка ще се разделим. Сега това време, за което трябва да се разделим, всеки ще има възможност да провери предаността си и отговорността си, та когато ще се съберем през есента, да сме до такава степен изчистени, че да няма колебание за принадлежност. Всеки ще има достатъчно време да сложи на една огнена клада своето битие и тогава вече да приеме новия Път за утрешния си ден.
Днес исках да се разделя с вас, като ви помоля за взаимност, която е реална и която в тревожни или радостни часове и дни може да извика личните ни срещи. Може да се направи и един мисловен процес на взаимност. Защото никой, както казах, не може да бъде загубен от волята на Отца и никой не може да се отлъчи от трапезата на Мъдростта. Тревожни часове и дни може да имаме, но тревожни съмнения – не. Съмнението и колебанието трябва да бъдат занесени на най-високия връх на планината – там, където ще чуят думите, че само чистите по сърце ще видят Бога[8]. Там да ги занесе човек, за да няма колебание и съмнение в сърцето си. Само чистите по сърце!
Така че ние няма да прекъснем своята мисловна връзка, нито необходимостта да се срещнем. Но ще трябва от заник до изгрев и от изгрев до заник да не се губим в своята отговорност. Пожелавам ви несмутени от земни радости дни! Пожелавам ви повече докосване до природата. Пожелавам ви да направите своето черпало, за да може несмутено, когато някой поиска вода от личния ви кладенец на духовна будност, да можете смело да гребнете и да му дадете. Бъдете щедри, защото който дава, двойно получава. А казано е: Даром взехте, даром давайте. Ако някой се скъпи за своето си, нека даде от онова, което е получил от другия. Тогава щедростта ви няма да бъде мерена с ръката.
Нека никой не бъде смутен, че недостатъчно е взел и че още иска. Всеки е взел толкова, колкото е могъл да понесе. Това трябва да се разбере. Когато някой казва: „Можех повече“, трябва да знае, че не е имал антена за това предаване. И трябва да работи, за да си направи такава антена. Това, което се дава, е много повече от онова, което може да се вземе. Но ще дойде време, когато човекът спокойно ще си го взима.
Божията благодат не се измерва с изобилие. Не. Тя е неизмерима! Наша мярка е изобилието. Какво значи изобилие, ако някой може да поеме всичко?! Изобилие за оня, който има ограничен съд, който толкова побира. А Всемирната благодат не може да бъде събрана както манната, която някога е давана на еврейския народ. Но тя не направи по-прозрителен еврейския народ.
Благодаря ви, мили приятели!
09.07.1993 г., София, Столична библиотека
Беседа
Въпрос: Учителю, искам да ви попитам за процеса на трансформиране.
Ваклуш Толев: Зависи какво ще трансформираме, каква енергия имаме да трансформираме. Но такъв процес съществува най-напред във възпитанието на нашето тяло. А под тяло не трябва да разбираме само физическото ни тяло, защото може да трансформираме това, което наричаме физическа енергия в астрална, в мисловна и в духовна дори. Примерно т. нар. сексуална енергия – енергията, която е най-съвършената за нашето биологическо възпроизводство. Това е най-висшата енергия на земята – енергията за възпроизводството. Тази енергия може да бъде трансформирана в астрална, но най-вече в ментална.
Това е една система, в която има дадени известни правила и уроци как да се трансформира тази енергия в духовна. Трансформация може да стане и от духовна енергия към физическа, когато става одухотворяването и светлеенето на личността − онова, което, да кажем, наричаме Таворска светлина. Тя е същностен процес в Иисус Христос (и търсене в исихазма). Но тя е и един обективизиращ се висш енергиен поток в светлеене чрез физическото тяло, което излъчва. Защото, когато можете да погледнете малко навътре, ще видите, че астралът светлее, и когато човек е пренапрегнат, може да го види. Може себе си самия да видите как светлеете, как светлините ви излизат и от ръцете, и от очите. Когато сте съвършено напрегнат, в смисъл на вътрешно посветен, можете да трансформирате една по-висша енергия, която слиза чрез вашата физика и тя светлее. Това са живи опити, за които не ви заблуждавам (и не ви казвам чужди мисли и констатации). Вие просто може да виждате светлината си, когато се излива.
Така че трансформация може да става в процеса отдолу нагоре и в процеса отгоре надолу. Когато някой е готов, ще ви каже: „Става и без правила и без упражнения“. Да, но докато не е готов, се правят известни упражнения и се спазват известни правила. И с оглед на това е изработена ск`алата на добродетелите, която като трансформация дава възможност известни органи у нас или някоя част от органите да свидетелстват за подобно действие. Както физиономията на човек, като я видите, може да я квалифицирате – дали е с духовност, с интелектуалност, или че е чиста физичност.
Процесите на трансформация са една жива реалност, но зависи до каква степен човек има будност и какво съзнание има за изпълнение на определени правила. Но ако носи известни възможности в себе си, и без да е запознат с процеса на трансформация, започва сам да си я прави. Когато казват за някого: „Сам си говори“, не е много лошо, не се учудвайте на това. Хубаво е да си говори сам.
Човек може да си прави някакви упражнения, които никога не ги е виждал, не ги е чувал в сегашното си раждане, а те след това да се окажат дълбоки йогически упражнения на някоя йога система. Защо? Защото това го носи. Носи го. Имал го е, правил го е. Ама сега го няма в своето съзнание, но няма нотирана и нова песен – и излизат от него някакви стари напеви... Прави си ги тези неща и след време, когато му попада някакъв учебник или в някаква школа влезе − я виж то какво било. Това е, за да знае всеки, че в края на краищата учебникът е в него. Нека отгърне азбуката и след като я научи, да продължава да чете – вътре да чете, в себе си!
Азбуката е дадена – човекът е един голям Космичен буквар. Неслучайно е казано − Книгата на Живота е със седем печата. Седем тела имаме – седем печата. Трябва да се научим да я четем и така да правим трансформации, трансплантации, ако щете, и т. н. Можем да пренасяме един орган от едно място на друго. Това, което науката осъществява като приложна възможност, е носено като наша вътрешна даденост. Най-добрият израз за това са радиото и телевизията. Преди хилядолетия е имало ясновидци и яснослушащи, но радио и телевизия е нямало. Сега има радио и телевизия, които потвърдиха ясновиждането и яснослушането...
Въпрос: Не мога да разбера еволюцията на Логосите, седемте Логоса как точно са свързани?
Ваклуш Толев: Седемте Логоса са на седемте планети. А всяка поотделно, в която ние сме присъствали и сме взели своята съставка, участва у нас. В нас има един Сатурн, има едно Слънце, има една Луна – сфери, в които сме минавали. Има сега една Земя. Тези Логоси, които ги ръководят, са у нас. И това е същината – ние сме различие в единството. Ако то не е у нас, как тогава ще сме единни?!
До каква степен сме пълноценно единни? Ако бяхме, еволюцията трябваше да завърши, а тя още не е завършена и ще влизат и други неща, както Духовните вълни.
Опасната мисъл, за която съм се пазел да говоря, е, че Боговете са в еволюция. Ако под „Богове“ разбираме Планетните Логоси, тогава безспорно те имат своята еволюция. Но тази мисъл, казана в нейната опростеност, може да събуди съмнение и ужасяване (както съм го срещал у много хора). Ето един Плотин ви казва, че има синове Божии, има богове и Бащи на боговете. Това не е ли еволюция? Еволюция е, йерархия на съзнанието!
Така че, като кажем „Планетен Логос“, не може да го заковем на тоя стълб и готово вече – Той да не се развива. Но както казвам, всяка тайна си има времето.
Въпрос: Когато Йоан има Откровение, той вижда престол и 24 старци. Защо не са 12, а 24?
Ваклуш Толев: Там наистина са 24 старци. Това, което на Земята се върши − числото 12 е за нас тук и Христос избира толкова апостоли. А там се говори за едно царство Небесно. И са сложени вече 24 старци, които са сътрудничили при Сътворението на света. Другото число, което работи в Сътворението, е шестицата. Две и четири е 6, а 6 е семето, което пониква. Ние сме в четвъртата планета на еволюционния цикъл и по шест е 24.
Така че много обяснения могат да се дадат, зависи от коя окултна доктрина ще изходите. Ако изходите от Кабалата, в нея също така, както ви казвам, 6-ицата е много съществена – посяването и поникването на новото. Тъй като и еволюцията не е завършена, ние сме в средата на планетното ходене − на четвъртата планета. Още три планети трябва да изходим. Следователно четири по шест – двадесет и четири работници в еволюцията на нашето развитие!
Със съкращения, 09.07.1993 г., София