Увод (Седемте лъча на еволюцията)

От Библиотека Ваклуш

Седемте Лъча ни развиват като духовност и социалност, като култура и цивилизация!

Седемте Лъча на еволюцията е тематика, която е част от голямата теургия, от голямата тайна наука; тематика, която хилядилетията не са могли да изчерпят, защото различни йерархии са се докосвали до езотеричното знание и следователно в различни нюанси и концепции това знание е правено достояние на човека. И все пак, човекът е един бог в развитие и той все повече се обожествява, и все повече влиза в тайната на Великото Сътворение. Осъзнато или неосъзнато, без тази тайна той не може да живее. Човекът носи една вибрация на знание, че е Космична цялост, а и древността казва, че е микрокосмос и може да бъде единство с макрокосмоса!

Различни езотерични школи са разглеждали Лъчите на еволюцията, дали са ги и теогониите, защото те също са едно голямо знание за светоустройството и ръководенето му. Така, ако отметнем страница от митологиите, ние ще видим, че всяко едно от стихийните божества в нагледност е и един специален лъч.

Ще започнем от онази велика йерархия в акта на Сътворението, където стоят две големи доктрини — на образа и на подобието.

Доктрината на образа разглежда човека като направен от Всемирната плът, характеризираща Божеството. Така той носи всички вибрации на сътвореното, всички дадености на материята!

Доктрината на подобието разглежда вложеното в човека Божие Дихание, Божията творческа воля. Така у него е вложено Божеството — индивидуализираната божественост, с която ще осъществява развитие!

Това е дадено в книга Битие: „...да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие“[1] — образът е видимото, екзотеричното; подобието е скритото, езотеричното! Следователно, човекът идва из глъбината на Вселената. Той носи за момента, когато го създават, неочовечената ритмичност на Всемирния Дух, защото от цялата планета Творецът взема плът, за да го сътвори. Диференциацията в момента на Fiat lux — Да бъде светлина, е ядрената сила, с която ще може да облагородява всичко, което му дава планетата. После вече идва Диханието, с което той ще остави другия, неочовечения свят — идва цялостността на ритмичността, с която човекът ще се учи на Съсътворителство!

„Да сътворим...“, въпреки различните търсения за обяснение, показва едно — че Бог има Сътрудници в изграждането на образа! А Диханието е само Божие, т.е. лично на Сътворителя: „...и вдъхна в лицето му дихание за живот“[2].

Диханието е повече от онова, което ние наричаме Дух! Божието Дихание е най-същественото, Което човек притежава; То е т. нар. Змия-Огън — Кундалини, Самото Божество у нас. Така То е вложеният Бог в човешката еволюция и затова казвам, че човекът е един еволюиращ бог. Нещо повече — за мен Огнената Змия дори е Диханието на Онова, Което не можем нито да изречем, нито да квалифицираме, нито да спрем само в образа на Отца! Кундалини в човека е Безпричинната Причина, от Която всичко се излива.

Виждате каква дистанция правя между Диханието като първична даденост на човека, като най-висша сила, и излъчената от Него персонална наша духовност. Затова в подчинение Му е Духът, човешкият Дух! А Той вече, като пулсираща сила у нас, работи да оживотворява онова, което наричаме душа, и едва когато се съедини с нея (ето предназначението му!), тогава само може да се върне към Диханието, към Първичната сила.

В Сътворението Логосът — Словото, е идеята за Динамика! Той изземва от Безпричинната Причина — Абсолюта, и от Космичната Праматерия — Пракрити, Той абсорбира и след това Се еманира във всичко, което осъществява света, човека и царствата, които го съпровождат. И започва планетната еволюция.

Действащите сили на Планетния Логос след Сътворението ни изграждат от първичния усет за ориентиране, от несъзнатата и неприложносъзнатата воля, която пулсира в кристала, до съвършения човек. Те събуждат чувството на признание към Вложеното, което в проява на образа носи пулсация и енергии на подобието. А Седемте Лъча са човечеството в социална и духовна еволюция, човечеството в цивилизация и култура!

Още в първичния свят те са работили, за да бъде подготвена материята, от която след това човек ще трябва да изведе Божеството. Инволюиращият Кундалини е изграждал подстъпите, чрез които след това пристан ще намери еволюиращият. Ето как е градено бъдеще! Кундалини в инволюцията Си е приготвил и всичките наши седем тела. А във всяко едно от тях работи не отделният Лъч, а Седемте във взаимност.

    Седемте Лъча на еволюцията са Логосово действие, те са Логосът във възприемчивост; Водачите на Лъчите са Негови пратеници под Негово ръководство!

Лъчите и Водачите им работят за еволюцията, но не за цялостната на Космоса в неговата видима и невидима природа, в неговите различни царства. Защото, ако сведем живота на Отца само в тези Седем Лъча, бихме ограничили Бог само до планетното битие; бихме поставили (както дори някои от космогониите) една категория на Посветени, които ръководят, като че ли, цялото битие на Космоса. Това съвсем не е вярно! Седемте Лъча и техните Водачи не са Висшата духовна посветеност дори в оня смисъл, в който теософията, космогонията на розенкройцерите или някои от старите окултни учения поднасят (също така недостатъчно изчерпателно). Теософията говори за една надземна формация — Велики Посветени, които водят съдбините на планетата, но над градациите от човешките йерархии има ангелска, архангелска, серафимска, херувимска, а над тях неоприличените, недефинираните образци, които наричаме престоли, власти. Тези неопределени висши духовни сили наистина имат едно съзнание над човешкото и безспорно стоят много по-високо от онова, което като йерархия сме достигнали в нашата планета. Но то не може да е откровение, защото няма целостта на вложеното от Бога в човека Дихание.

И наистина, край трона на Отца стоят двадесет и четири старци — минали своята еволюция йерархии, пеят Му „Свят, свят, свят.“, но не могат да снемат печатите от Книгата на Живота. А човекът Иисус, облечен в дрехата на прозрението и станал Христос, видя тревожната безизходност на цял един Небесен свят, в който Той искаше да изведе човечеството. И сне печатите, защото знаеше тайната на Книгата на Живота, когато със Своето Възкресение се въззе, стигна до същността и. Затова казвам, че само чрез човека Бог се Себепознава — Богоосезаема необходимост е само човекът!

На Седемте Лъча на еволюцията давам нови наименования, които съответстват на европейската окултна терминология:

Лъч на Жизнелюбието е Лъчът на Волята, воден от Мория;

Лъч на Молението е Лъчът на Религиите, воден от Кутхуми;

Лъч на Проницанието е Лъчът на Философията, воден от Венецианеца;

Лъч на Предсказанието е Лъчът на Изкуството, воден от Серапис;

Лъч на Доктрината е Лъчът на Науката, воден от Иларион;

Лъч на Целостта е Лъчът на Предаността, воден от Иисус;

Лъч на Делотворството е Лъчът на Дейността, воден от Ракоци!

Във всички окултни школи има едно особено отношение, един особен акт на признание на т.нар. „свещена Седм`ица“. Седм`ицата е структурата на нашата планетна еволюция: в Седем дни светът е сътворен; Седем са Лъчите на еволюцията; Седем са Коренните духовни раси, всяка от които има по Седем свои субраси; Седем са Сферите на великата космична музика; Седемструнна е и лирата на Хермес, дадена на Аполон, с която след това Орфей ще омайва света и ще укротява всяко животно в себе си. Седем са и центровете на Кундалини; и в петия център — на яснослушането, можем да разберем с кой от тези Седем Лъча да работим в едно въплъщение. Безспорно всеки Лъч е потребен — от Първия до Седмия, но всеки си има своя енергeтичност, с която човек в дадено битие е най-осъществим и най-творчески.

Развитието на човечеството е по Седемте Лъча, а кой от съответните Лъчи колко е дал, ние нямаме измерители на дара — всеки Лъч е толкова потребен, колкото всички останали (както и апостол Павел казва за удовете[3] човешки).

Според теорията на тибетския махатма Джуал Кхул[4] (Djwhal Khul) в Космоса съществува една взаимодейност между седем Свръхкосмични Лъча. И животът в Слънчевата система е едно продължение на седем подразделения на един от тези Лъчи. Така нашият Логос чрез седем Лъча-подразделения дава творческите енергии в исторически периоди.

Седемте Духовни вълни — на Сътворението, на Митологията, на Правдата, на Любовта, на Мъдростта, на Истината и на Свободата, за които говоря[5], също разделят човечеството, но не в исторически периоди. Защото какво значи „исторически период“? И какъв период ще обхване един исторически цикъл — двеста, триста години.?! Може и един миг от историята да е достатъчен, за да направи период — както мигът, в който Сътворителят, Вседържителят каза Fiat lux! — Да бъде светлина! И този миг е исторически — отбелязан е в оная Памет, която трудно си връщаме, но без която не можем, защото тя винаги е жива у нас. Паметта на Божествеността, на въплътената Божественост, не може да бъде премахната от нас — никога! И когато някой я събуди в своята посветеност, със своя жезъл на властник, със своя свещник на пътеводител и с короната на откровението може да стане Водач на един Лъч. Но и тези Посветени са предмет на историческа промяна. И ако според дадена космогония определени личности са лъченосни за известна вибрация, това не значи, че тогава, когато в света още те не са били белязани за това, не е имало лъченосци на Божествената воля, на Религиозната потреба, на Философията, на Изкуството, на Науката, на Предаността, на Делотворството.

В еволюцията ни стои един основен мотив — мотивът на взаимността на Седемте Лъча. Не отделният Лъч, а всички заедно правят присъствие. И доминантата на един не е свидетелство, че другите не работят. Ако човек в даден живот е под влиянието на определен Лъч, на определена зодия, в никакъв случай не може да се каже (особено според теорията на прераждането), че в другите животи все в тези знаци е бил. Иначе не би имал душевно богатство.

Всеки от нас носи всички зодии, всички планети, всички Лъчи! Кое доминира и за какво сме предназначени в даден откъс от историческо време — това е нашата характеристика и биография. Така в един Иисус, макар че води Лъча на Предаността, ние ще видим Божествения Син, Който дава нова Духовна вълна — една велика религия да обичаш врага си. Ще видим в Него и Администрацията, ще видим и Изкуството, защото всеки Негов израз е поезия, ще видим и Делотворството. Разбира се, ще видим и изумителна преданост, защото само Той казва: Ако може тази чаша да Ме отмине... — не, да бъде Твойта воля! — една преданост, която, съчетана с Лъча на Волята, Му дава право на Голготски кръст. Голготският път не е път на страданието, а на обожествяването — Разпятието на Иисус не е, както някои мислят, най-голямото зло, а най-великата благодат, защото, пращайки Го в утробата на гробницата, Му дава основание за Възкресение. Затова казвам, че ние сме на бедни скърби жителите. Защото къде е човешката скръб, сравнена със световната болка, която Христос внася в Гробницата, за да я трансформира в Любов?! Тази негова преданост и Волята на Всевишния Го довеждат до идеята на религията за Възкресение. А Възкресението е изживяно Човечество и въплътена Божественост! Ето това чрез Лъчите трябва да осъществим!

Според Джуал Кхул Първият Лъч е на Силата, Волята и Намеренията. Аз не мога да приема изцяло тази теза, защото Силата и Волята йерархично се разминават с Намеренията. Една голяма тайна е, когато имате властта като предопределение, да я трансформирате в сила — предназначението е Сила, то е Волята на Бога у нас! Оттук — ние можем само да бъдем проводници или носещи Волята, можем да я легитимираме с принадлежността си към институции, създадени впоследствие, когато човекът вече има социално битие, като разбира се най-напред е имал лично. Личното битие е, когато трябва да се осъществи Адам като Дихание, за да позволи на Ева да излезе от него и да направят социална единица. Това социално ядро се развива под влиянието на Лъча на Волята, или на Администрацията, която можем да разделим като видимост в социалното историческо битие и като невидимост в надземната йерархия на т.нар. „Велики Чохани“. Именно социалната единица ражда социалната форма, става след това институция — институция, която сменя матриархата с патриархата, която носи голямата теза, наречена фараонство, наречена монархия.

Но имаме идеята на Волята и в отвъдното царство. Човечеството е минало през различни планетни съществувания. И още в Сатурновия, в Слънчевия, в Лунния периоди, а след това и на Земята йерархии посветени са изграждали човешкото битие. (Земята е разделна в еволюцията на планетите — от нея започва еволюционното възземане.) Така Духът се манифестира в материята като битие, а социалните общества го характеризират в зависимост от това колко прозрение от него са взели. Оттук теософите излизат с тезата за Всемирно правителство — една наднационална, надисторическа духовна формация, която носи планетна грижа за еволюцията и помага в ръководството на човешката еволюция.

Вторият Лъч според Джуал Кхул е на Любовта и Мъдростта. Наричан е още и Лъч на Обичта и Мъдростта. За мен тези понятия също доста се разминават. Обичта има социален характер, но не и духовен, тя не е Духовна вълна, Любовта — да! Любовта е, която променя същината на отношението не във взаимността на социалните единици, а в идейността, че във всеки трябва да видите себе си като Божие сътворение и като божество. Обичта има порива на желанието и затова може да се каже — „обич без желание“, което е вече по-възвишена степен. Любовта като чувство има характер на обсебване във висшите светове и затова съм дал надслова „любов без обсебване“.

Голяма е разликата между Обич и Любов, а още по-голяма между Обич и Мъдрост. Защото Мъдростта е прозрение, а не добродетел. Христос не казва „Вижте мъдреца в другия“, а Обичайте врага си, защото това е поведение. Макар и поведение, то две хиляди години е несъзнато — не е осъзнато като дислокация на мисловния процес и религиозно поведение на човечеството.

Обичта е в събудения инстинкт за съхранение и тя носи в утробата си добро, но Мъдростта, освен че носи добро, носи и просветление — това, което е вече над човешкото измерение. Затова тя по същина идва не от Полето на желанието, дори не от Полето на мисълта, а от Полето на причинността, което дава вече интуицията. Интуицията е вътрешно откровение, а откровението е най-близкото наше докосване до Всевишния!

Правдата утвърди идеята „враг“, Любовта — „приятел“, но и приятелят, и врагът са измерения, измерения на нравствени поведения и отношения на мисъл, в която съпровождате взаимността. А Мъдростта донася идеята за „събожника“ — поносимостта да носите в себе си другия, който е също тъй дете на Бога в Сътворението!

Третият Лъч според Джуал Кхул е на Дейния Творчески Разум. Кой разум у нас може да бъде наречен творчески? И първичният ни ум, с който се ориентираме, има творческа енергия от Божеството; и приложно-практичният ум; и този, с който правим наука; и умът, който ни дава интуиция от Причинността — няма нещо у нас, което да не е Творческо, Божие. Всичко у нас е божествено, но не всичко е станало Бог!

Един от големите християнски мистици, Ангелос Силезиус, казва: Аз съм тъй велик, както е Бог. Той е тъй малък, както съм и аз. Аз сам съм вечността, освободен от действието на времето, аз се сливам с Бог и Бог се слива с мен. Има ли основание едно цвете да го каже? Има. От кой Лъч е взел този цвят основанието, за да каже „Аз съм толкова божествен, колкото е Бог“? От всички. Цветето не може да дефинира, но манифестира — неслучайно цветята са наричани поети. И Христос казва на онези, които се оплакват в грижата за себе си: Взрете се в полските цветя колко са красиви — и ако полската трева, която днес я има, а утре се хвърля в пещ, Бог тъй облича, колко повече вас, маловерници?[6]

Така не само човек може да се определя като Творчески Разум, а той е сътрудник на божествеността и в другите царства, които съпровождат нашето съвършенство. Те са бъдещи Ние, както ние сме бъдещи Богове. Това е целостта — царството на земята в нейната природна даденост, царството на растенията, царството на животните и безспорно — царството на човека, еволюиращ в Божество! И все пак човекът има и нисш ум, и висш ум, и причинен свят. Има степенуване — до съвършен, а Божието дори не може да бъде сравнявано — когато кажем, че нещо е Божие, ние не правим сравнение, а духовно се подчиняваме. Кой тогава можем да наречем Деен Творчески Разум? Безспорно този, който най-много ни приближава до Твореца!

Четвъртият Лъч за Джуал Кхул е на Хармонията чрез Конфликт. Нищо в света не може да не бъде взаимноотричащо се, за да си намери единството. Отричат се денят и нощта, доброто и злото, духовното и материалното. Човек отрича личността си заради Божеството, отрича и Божеството заради личността си. Дори до такава степен може да се възгордее, че да изведе в себе си горделивеца Луцифер — светлината; най-светлият ангел отрече в себе си Божеството и стана Сатанаил. Но за мен Светлината си е винаги Светлина — при инволюцията тя се помрачава в материята!

Идеята за конфликта е основна в човека — още с изпращането на Адам на земята да върши Божии дела той е в сблъсък с онова, което още не е Божие. И ще намери ли хармония? Безспорно, защото в себе си носи тайната да знае що е добро и зло. Следователно разминаването, еволюцията е в душата му. Природата има конфликти и е хармонична; и човекът знае що е добро и зло и е цялостен. Той има олтар пред Бога, където намира и разрешение на проблема — като се задвижва в идеята на поклонението получава от Лъча на Молението пулсация за изповед и път!

Всеки от Седемте Лъча иска да ни създаде хармония, да промени у нас поведение към онова, което Христос нарече „старата дреха“ или „стари мехове“. Това е големият конфликт, който Той постави пред човека: В стари мехове ново вино не се слага! И поиска да създаде хармония като го освободи от старата дреха, за която каза нова кръпка да не `и се слага. (Нито на нова дреха трябва стара кръпка да слагаме!) Това е свобода — свобода в идеята за прозрение! Ако пък липсва прозрение, и тогава конфликтът не е страшен — той ще си отмине. А един нехармоничен конфликт, един повей дори може и да не бъде уловен. Но щом всяко нещо в човека е част от енергията и Волята на Творителя, то можем да понесем в хармонична цялост Космоса!

    Търсената хармония ще дойде с пристъпите на Духовните вълни, а в тях е вложен всеки от Седемте Лъча!

Ако някой мисли, че мимолетното увлечение или страстната обвързаност към даден Лъч ще го направи Божество, безспорно е далеч от голямата истина. И човек не може да се извинява само с несъзнателност като изявена мисловност, защото несъзнателността си остава един вътрешен глас и тя може да му каже понякога по-големи истини, отколкото съзнателността. Така че не можем да не признаем необходимостта от хармония чрез конфликта, но достатъчно ли е това? Ако само тази идея беше останала, щеше да роди (както е родила в известни религии) само диаметрални дуалистични мирогледи. Ето защо ако ги няма в наличност и другите Лъчи, никога няма да се съберем в цялост. Такова разделяне в един от големите периоди на планетното битие е именно двубоят между бялата и черната ложа в Атлантида, когато наистина имаме изпадане в една крайност. Тогава не на всички Лъчи е позволено да вземат участие в развитието, което довежда до унищожаване на континента. Но, ще кажат някои, какви божества сме били тогава и къде е била Божията воля? Тя не е вън от нас и ако трябва един конфликт да послужи за още по-голямо разграничаване, в Космичността има достатъчно неизброимост от време, за да се узрява. Затова казвам пестете не времето, а енергията!

Петият Лъч, казва Джуал Кхул, е на Конкретната Наука или на Познанието. Познанието създава великата тревога; то е, което създава драматичната болка. Повелята на Бог към Адам е: Не яж от Дървото на познанието, защото ще умреш!, но дързостта на Ева, за която винаги съм пял възхвална песен, е трябвало да събуди смелост в Адама; трябвало е да дойде желанието, та да поиска умът да прецени дали да умре, за да стане божествен. Това релефно е дадено почти във всички религии, но най-тежка съдбовност е сложена върху нашите изповедания — „грехопадение“, независимо, че изрично Господ Бог казва на Своите сътрудници: Адам стана като един от Нас да познава добро и зло; и сега — да не простре ръка да вземе от дървото на живота, та като вкуси да заживее вечно. Тогава Господ Бог го изпъди от Едемската градина, да обработва земята, от която бе взет.[7]

Така започва историята на една планета, така започва великата тайна на Петата коренна раса!

Четвъртата коренна раса — атлантите, в петата си подкоренна раса (която е утробата на Петата раса) се раздвои в мисълта. Атлантите нямаха познание с идея за грях, а познание от присъствието си в астрала. На Петата коренна раса се даде правото да знае що е добро и зло — на Адам, на нашия ум, на човека, стъпил вече на земята. А религиите му сложиха проклятие, страдание. Разбира се, ведно със знанието като принцип на човешката еволюция влиза и кармата, защото само който знае що е добро и зло, влиза в колелото на кармата. В Четвъртата коренна раса човекът е имал космична карма, но е злоупотребявал с духовни сили, които много по-лесно е можел да взима.

Безспорно и в битието на Петата коренна раса ще има остатъци на магичност, ще има остатъци от черни и бели ложи, но това не е кръстното `и битие. Основният `и път е знанието!

В Петата коренна раса влиза вече Адамовата, личната карма. И затова Седемте Лъча имат особена стойност в нашата еволюция. А когато говорим за Учителите, които водят отделните Лъчи, ще видим как личната посветеност може да сътрудничи на планетната ни еволюция. В този смисъл в Петата коренна раса всеки е лично отговорен, в този смисъл съм казал — по-добре да сте капка в океана на еволюцията, отколкото бисерна роса върху личен цвят. Това е великото съзнание, което имат събудените в Петата коренна раса, Посветените, дошли да извеждат човечеството с идея за изкупление, макар и погрешно сложена тезата за грехопадението. Защото акумулацията на отрицанието в личен план, след това в космичен или на съответната духовна раса и национална принадлежност освобождава от отрицанието битие и Дух. А битието не може без идея за развитие, нито развитието, както говорихме, може без конфликт.

В такъв случай знанието си остава един от крайъгълните, основните камъни. И ако Христос казва за Своето битие думите: Зидарите отхвърлиха камъка, който след това стана ъгъл на храма, т. е. на Вълната на Любовта, то именно знанието наистина влиза в основата на храма на Петата коренна раса. И тази тайна можем да видим от епоса на Индия — изведен във великите Упанишади, до Откровението на Христос — счупил седемте печата на Книгата на Живота!

Шестият Лъч според Джуал Кхул е на Идеализма или на Предаността, с което не съм съгласен, специално с тезата за Идеализма. Идеализмът е школа, той е мироглед; той не е битие, защото иначе трябва да кажем, че с материализма би свършило битието на духовността ни. А нито материалистите, нито идеалистите със своите идеологии стигнаха до прозрение.

Идеологията е концепциалност, която една будна душа, един ум могат да формулират като мироглед и тя да бъде философска доктрина или светоусетност на изкуството, или религиозно учение. Но дори във философиите предаността не минава за идеология. По-скоро е нравствена категория, неосъзнато битие. В концепцията на Платон идеите имат едно предсъществование, но и там не може да се каже, че има друга идея за предаността, освен цялостността.

Да не се впускаме и в т.нар. „комплекси“ на фройдизма, защото няма нищо болезнено в това, дори когато намерим такава жертва в името на предаността. Европа с някои нови концепции се опитва да дава обяснения за подобни жертви, но повече като патология, отколкото като вътрешно познание. (Странното е друго — че Изтокът стана по-рационален от Запада; окултното знание на Запада, което е изсмукано от Изтока, стана по-одухотворено, отколкото в източните философии.)

Предаността не е и идеализъм в идеология, защото ще трябва след като си отиде идеологията, идеализмът-преданост да спре или ще трябва да му предоставим собствено поле. Предаността не е и последната степен на съвършеното или пък стремеж само към идеалното, защото идеалното не е предмет на еволюция. Предаността е надкрачена идеология! Тя е подбудител, с който цялостността достига последната си фаза — да стане отговорност.

Седмият Лъч за Джуал Кхул е на Реда или Церемониалната Магия. Не мога да приема тази теза, защото по принцип редът е Воля на Сътворителя, а отклонението — поведение на изпълнителя. Нищо не е без ред, колкото и да изглежда хаотично!

Този Лъч може да буди различни асоциации и да ражда различни потреби. Ред може да донесе в света един Марс (Арес) — със силата на знанието и волята да се задвижи меч; ред може да внесе в душата и в поведението едно религиозно изповедание с преклонение пред Висшето; ред може да донесе една концепция, една философия, каквато примерно има един Хегел — че Абсолютната идея се манифестира най-съвършено в държавата като образец на порядък, като социална градация, като акумулатор на социални сили. Затова когато говорим за ред, трябва да знаем, че всеки от Седемте Лъча може да го даде.

Седемте Лъча на еволюцията изграждат културата и цивилизацията на човечеството. А няма култура без цивилизация, колкото и културата да е била дух! И когато от Духа взимаме трапезния си хляб, на ума ще оставим да се подчини, на страстите — да повехнат. Това не значи, че човек не може да бъде живителен; това не значи, че човек не може да бъде мисловен. Но когато одухотворявате с Духа си, желанията се трансформират — те дават пулса на жертвата, а умът тогава се храни с прозрението, за да направи формулата, която изгражда от въображението образа на цивилизацията.

Въображението, където чудесата са предмет на възхищение и вяра, трябва да стане реалност. Една от големите такива реалности е, че човекът с „вълшебно килимче“ се качи на Луната. Други тайни, които цивилизацията му даде, са радиоапаратът — „яснослушането“, телевизорът — „ясновиждането“ и пр. Те като феномени са реалности, на които човекът е отдавал своето вътрешно почитание и ги е считал за чудо. Ние сега сме свидетели как с помощта на науката за секунди на телевизионния екран идват далечни събития. Това ще ни открадне ли вътрешната пробуда? Не! Ще има ли място за будност на третото ни око? Безспорно! В Шестата коренна раса то ще бъде едно от основните сетива, с които ще работим. Но понеже духовната ни съвършеност и нравственото извисяване не могат още да ни дадат по-цялостна пробуда на третото око, си служим с науката (за което, безспорно, дължим много на големите Учители). А известни религиозни общности въстават срещу нея: „Телевизията е сатанинско дело, лекарите са дяволи...“ — изстъпления на мисъл и дух! Обидно е още да проповядваме и едно старозаветие с „око за око, зъб за зъб“ — няма враг вън от нас, еволюцията прави конфликти!

Човекът има молитвеница вътре в себе си, в същото време му са дадени и очи. Никой не може да го спре да влиза в молитвеницата си, но и трябва да върши както Божието, така и цезаревото. Тази тайна трябва да се разбере: човекът е цялостен — и Боголичие, и Боговластие!

В Духовната вълна на Сътворението в образа е вложена енергията на Боголичието, а след това, както казахме, на този Боголик се дава и подобието. Когато Диханието, Личното Дихание на Бога, е вложено в сътворения Адам, той става и Боговластие. Боголичието е Сътворението, Боговластието — Диханието! Когато изведената Ева казва за плода на знанието, че е многожелан, ние имаме проява за развитие, имаме потреба, която иска удовлетворяване. И многожеланият плод е взет — събудена енергия за знание. Как е употребена? С отваряне на очите — да знаят що е добро и зло. Да, бяха заплашени, че ще умрат. Защото мъдростта в тях, Боговластникът, още няма възможности чрез Боголичието си да каже какво знае, но мъдростта вън от тях — Змията-Огън, им казва: Не, няма да умрете! Когато дързостта на човека стигна до възможността да яде плода на познанието, той бе изгонен от Рая с едно обвинение — че е извършил грях, но и с една награда — че стана като Нас, боговете! Тази награда остана в забрава, когато религиите трябваше да поощрят човека, но тя му даде път на развитие, даде му себесъзнание!

В Духовната вълна на Митологията битката между Боголичие и Боговластие роди в душата на човека конфликта на стихиите, но и въображението да търси божествеността. Затова тя е битка в хармония, тя е битка на хаоса, от който след това може да извеждате доктрини, може да създавате ред. От анархизъм ред не се прави, но от хаос — да, защото хаосът е незрение на човека за Божествената енергия, която хармонизира и твори. Затова е казано в митологичните концепции: Хаос! Но там има и Да бъде светлина!

Безспорно човек има своите лъкатушни пътища. Ето защо в Митологията му са дадени идеи — създаден е един митологичен свят на богове безсмъртни и един човешки род от смъртни. Странно е, че макар да има идея за съдба, там човешкият род няма идея за безсмъртие. А Съдбата, Ананкето стои дори над боговете. Те взимат участие в живота на хората, но когато тя се яви, и боговете, и хората `и се подчиняват. Може би затова митологиите нямат таблица за съвършен път, която да казва на човека: „Не кради!“, „Не лъжи!“, „Не убивай!“; и хората там имат отвъдно присъствие само в Адеса, където героите могат да слизат и да разговарят с душите.

В Духовната вълна на Правдата пък единобожието в лицето на иудаизма сложи антитезите Рай — Ад. И тя трябваше да бъде мотивирана от един грях — познанието. Така дойде и възмездието. Но човечеството убиваше „грешниците“ с камъни, а в камъка е сложена първичната енергия, от която започва ходът на еволюцията — т.е. убиваше с онова, от което изхожда. Това е дело само човешко — на Боголикия, но не и божествено — на Боговластния!

Грехопадението е ужасяваща теза и воденичен камък над човешкото битие. Сложи го Старозаветието, защото там липсва законът за развитието, който в Източните религии и философии стои — в тях не е дадена идеята за изкупление на някакъв грях, а път за надмогване на несъвършеното у нас. А когато се загуби тайното знание, човек само декларира, че е Божий. Затова в иудаизма се дава идея за Спасител, Който трябва да има преди това делото на Изкупител. Христос обаче рече: Който е праведен, да хвърли камък! Праведен — защото те се намират в Доктрината на Правдата. Само че Правдата се оказа ненаправила никого праведник. Но Спасителят спря камъка и сложи прощението!

В Духовната вълна на Любовта Христос предостави само път за лично спасение — Всеки трябва да си вземе кръста! И когато възкръсна, каза: Аз Съм Вечният Живот! Безспорно, Животът ще се осъществи с идеята за Възкресението. Но само Боговластието може да прави Възкресение! Само Боговластникът може да каже „Отец е в Мене и Аз съм в Него — дерзайте, Аз победих света!“, защото само той може да възкръсне. Така Възкресението като идея за свобода от волята лична за дело всемирно е само изкупление, но не и спасение. В такъв случай, когато всеки стане Христос, тогава вече може да говори за спасение.

    Куполът в храма на богознанието е Възкресението!

Не бихте имали грях, ако не бях ви казал!, рече Христос, защото неказаното ражда грях простим — Прости им, защото те не знаят какво вършат. Разбира се, родиха се много спекулативни тенденции, много отклонения-култове, които изопачиха тайната на Спасителя и предоставиха само на собствената си формация спасение, а всичко друго щяло да отиде в геената огнена. Това противоречи на цялата теза на Богостроителството, а най-вече на Учението за Любовта. Можеше ли да каже Христос Поискайте от Отца Ми и всичко ще ви даде, а да предостави на Бога в един ден на есхатология отмъщение в геената огнена?! Човекът няма да загине! В световната история има много потопи и ковчези, но човекът не може дори да се себеунищожи, защото една Надземна и Небесна Седм`ица от Лъчи и една Земна школа от Велики посветени работи за цялата Космичност, на която, както е казано, човекът е венец!

И така, в развитието на човечеството като духовна и социална еволюция, по пътищата, които ходим, трябва да сменим пулса на еволюцията с Духовната вълна на Мъдростта. Мъдростта е знание — знание на откровението като интуиция, а не на пророчествата. Не на външните внушения, а на събудената висша духовна сила, носена от всеки. Божеството у нас изживява една скръб — че човек търси вън от себе си богове. Мъдростта вгражда в битието ни една нова дързост — човекът е бог в развитие. Това е теза, с която се отваря един нов олтар, вътре у нас — Книгата на Живота — съзнанието на Бога в човека, личното ни присъствие вече и в Неговата властност!

Мъдростта чрез Лъчите на еволюцията ще отгледа човечеството, ще му даде ръст вече в духовността. Тя ще вземе всичко това, с което Седемте Лъча са сътрудничили за развитието на света, ще го направи организирана светлина и приложимо знание. Тогава ще разберем великата мистерия на Дървото на знанието! Знанието, когато се прилага в живота, е най-прекият път за съвършенство! Съвършенството на постигнатото е дело на развиващия се, а Човешката божественост след това вече му дава Божията човечност. И човекът не може да има отчаяние — защото идеята за съвършенство е идея за безсмъртие. Много идеи за съвършенство са слагали своите искания в душата ни, чрез много добродетели сме вървели към по-съвършеното и по-доброто, но тайната е божествеността!

Тъй или иначе, човечеството ще се разделя, но ще намира и моста и в края на краищата в последните Вълни — Духовната вълна на Истината и Духовната вълна на Свободата, ще намери своето единство. Истината не е Боголичие, Истината е Боговластие, а Свободата — Богоживеене! Тогава, космогониите казват, ще настъпи Нощта на Брама. Но Нощта на Брама не значи липса на зора и на нов Ден. Защото новият Ден е в утробата на всяка Нощ. Колко трае това? Такова изчисление е трудно за ума, но не е трудно за Духа. Казано е в древността, че един Ден е хиляди години, цели епохи, но не е трудно за нашата душа за мигове да изживее всичките си прераждания, само за миг да види цялата лента на стотиците свои животи.

В мащаба на Космичността ние ще трябва с онова, което ни прави космични, да преценяваме, а когато се осъществяваме на планетата, ще минаваме под регистъра на планетното развитие, на Седемте Лъча. Без тях ние не можем, но и те не са цялото ни битие. Те са частица от едно голямо живеене. И колкото по-цялостно го схванем, толкова по-малко скръб ще изживяваме. Нищо, което е сътворил Бог, не може да бъде лошо! Драконът някога е бил символ на мъдростта и познанието, а безспорно, щом не сме готови, неговата сила ни нанася вреда и тогава го наричаме „лош змей“. Човекът, когато има неуспехи, ги приписва на сили вън от себе си, защото все още съсредоточаването не е негова наука, за да разбере, че няма друго зло вън от неговото нееволюирало.

Услугата, която прави умът на човека, е еволюция за човека на биологията. Той живее за себе си, търсейки себесъзнание, но не живее за мировост, създавайки от себе си бог, който е в еволюция. Когато се служи на Мировата даденост, тогава човекът е с другата субстанция. Сменил е субстанцията си, както през седем години сменя своята биологична клетъчност, сменя своята мисловност. Ето защо позволена необходимост в пътя на еволюцията и съвършенството за йерархия е да кажем, че време е да се сменят лоши божества с човеци, които са добри богове!

В потвърждение на цялата тази теза, която исторически човекът е извървял, в „Книга на мъртвите“ на древните египтяни пише:

    О, богове, вие, които идвате да ме посрещнете!

    Ръцете си към мене протегнете,

    защото станах бог вам равен!

    А когато окото Божествено, за миг едва ли не угасна,

    при битката между Сет и Хор,

    аз към живот го върнах![8]

Значи и тогава, преди хилядилетия, е имало човеци, които са били богове в развитие: Протегнете ръцете, защото като бог идвам при вас! Битката между Сет и Хор — битката между добро и зло е, която дава възможност на течението, създаващо човека-бог.

Ето каква прекрасна пътнина на човека е определена от деня, когато е познал добро и зло и е изпратен да даде на тази планета и воля, и религия, и мъдрост, и наука. Ако осъзнаем, че сме пратени да осъществим това, тогава ще изживеем онази потреба, която религиите дават — Божеството, Което да каже: „Вие сте безсмъртни“, и потребата, която нравологията сочи — път за съвършенство!

    Лъчите на Еволюцията не могат да бъдат йерархирани — цялостността на човека определя липсата на такава йерархия.

Щом трябва да е божествен, той трябва да е всемирен във всичко! Ако в някой момент от еволюцията сме предназначени да работим в даден Лъч, можем да го считаме за най-необходимия — но като усещане и като стимул за развитие. Човек трябва да се себеоценява като вътрешна потреба, а не като външна показност, защото той е вечност в дрехата на преходност!

Бележки

<references>

  1. Битие 1:26
  2. Битие 2:7
  3. (остар.) част на тялото; крайник
  4. Бейли А. Посланията на Тибетеца, ч. I-II Гуторанов, София, 1995-6.
  5. Толев В. История на религиите
  6. Лука 12:27. Погледнете криновете, как растат: не се трудят, нито предат; но казвам ви, че нито Соломон във всичката си слава не се е облякъл тъй, както всеки един от тях. 28. И ако пък тревата на полето, която днес я има, а утре се хвърля в пещ, Бог тъй облича, то колко повече вас, маловерци!
  7. Битие 3:22-23
  8. Книга на мъртвите на древните египтяни, НИ, София, 1982.