Четвърти Събор от I цикъл Събори на Мъдростта: Мъдростта – Мирово служение

 

---

 

Откриване на Събора

Ваклуш Толев: Деца на Деня! Наистина радостта не може да бъде измерена, защото тя, както казахме, е усмивка на Мъдростта. Аз нямам друга радост освен тази – да ви кажа „добре дошли“!

Нищо по-светло няма от това, че сме се осъществили за Деня, който вече започна. Има Път, който ще се изходи, без да бъдат уморени нозете ни. Има воля, която ще се изпълни, защото, търсейки Бога в нас, ние се съизмерваме с божественото в Него. Ние сме, защото трябва да Го осъществим. Вън от Него няма друга радост и вън от Мъдростта засега няма по-чист Път. Не укоряваме никого, а със смирението си няма да оскърбим съдбата, за която съм говорил. Нека `и послужим! И нека това, за което сме се събрали – светостта, която е лъчение на Божествената цялост, бъде нашата страница, която ще отгърнем за една нова бъднина и за един честит ден!

 

Йордан Епитропов (водещ срещата): Мили приятели! Обречени не на цел, а на служение, ние поднасяме пред вашия критичен взор анализа на едногодишната ни дейност.

 

Кирил Коликов (председател на Форума за духовна култура): Учителю! Приятели, уважаеми гости на ежегодния форум на Общността на Мъдростта!

Ще се спрем на следните области от нашата дейност:

 

I. Курсове, школи и лектории.

През изминалата учебна година действаха постоянни школи в градовете Пловдив, София, Варна и Хасково. Всяка от тях имаше свой специфичен облик.

Пловдивската школа Път на Мъдростта води в ПУ „Пайсий Хилендарски“ свое ежеседмично занятие от 1989 г. През първото шестмесечие на 1993/94 г. студенти математици от III курс на Университета избраха за една от своите свободноизбираеми дисциплини „История на религиите“, водена от Ваклуш. През същия период той чете и факултативен курс „Окултни школи и мистични учения“, който се превърна в градска лектория. Този курс до края на учебната година бе продължен с нова тематика – „Религиите в българските земи“.

Софийската школа провежда своите занятия в читалище „Славянска беседа“. Темите бяха паралелни на Пловдивската школа. Организиран бе свободноизбираем курс по „История на религиите“ във Физическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, четен от Ваклуш.

Хасковската школа през учебната година ежеседмично дейс­тваше във филиала на Пловдивския университет в гр. Хас­ково. Един път месечно гост в школата бе Ваклуш, който представи там цикъла „Блаженствата като Послание“.

Варненската група разтълмяше параграфи от „Агни йога“ и разглеждаше теми от списание Нур. Организирани бяха и шест посещения на Ваклуш в гр. Варна.

 

II. Слова, беседи, представяния.

През учебната година десетки прояви бяха организирани със съдействието на различни държавни институции, общински съвети, кметства, висши учебни заведения, различни съюзи и организации в градовете Варна, Бургас, Казанлък, Шумен, София, Пловдив, Ловеч, Смолян, Чепеларе, Велики Преслав, Хасково. Почти във всички градове се проявяваше подчертан интерес от страна на средствата за масово осведомяване – за това свидетелстват многобройните съобщения, интервюта и репортажи.

 

III. Симпозиуми, конференции, лектории.

На 2 и 3 юли 1993 г. в Дома на учените − град Варна, се проведе Международна научна конференция под наслов „Източното православие и европейската култура“, на която Ваклуш представи доклада си „Православието – понятие, вероизповедание и култура“. Това беше най-посетеният секционен доклад, който смути учените с тезата, че историята не се пише от факти, а се върши от провиденция.

На 28 и 29 октомври в Бургас се проведе симпозиум по повод 50-годишнината на Учителския институт. Ваклуш откри симпозиума с пленарен доклад, а участието му в кръглата маса „Сектите – предизвикателство и опасност“ ще се запомни от присъстващите учени и духовници с оригиналния поглед върху сектанското движение в България, както и с мисълта: На църквата е нужна динамика, а не китара.

На 26 и 27 ноември във Варна Културният отдел на Общината организира лектория за учители. Ваклуш изнесе четири поредни лекции, посрещнати с голям интерес от варненската общественост.

На 29 и 30 ноември по време на тържествата на Великотърновския университет Ваклуш бе поканен да изнесе две лекции.

На 27 януари 1994 г. в гр. Казанлък се проведе лектория за учители, като Ваклуш изнесе лекцията „Религията като нравствена необходимост“.

 

IV. Организационна дейност.

Многобройните прояви и необходимостта от съхраняване на Учението и издаването на Словата, лекциите и беседите наложи създаване на организационна структура. Затова към сдружението с идеална цел „Сириус“ – гр. Пловдив, бе учреден модул „Форум за духовна култура“.

Тази година се учреди филиал на „Сириус“ в град Варна и варненската група започна да изгражда аналогична структура на Форума за духовна култура.

Форумът има 4 отдела: „Архив и издателска дейност“, „Обществени контакти“, „Книгоразпространение“ и „Финанси“.

Има много знайни и незнайни дарители и съработници от Общността, които ни подпомагаха в трудни моменти. Благодарим на всички!

 

(Следват представяния на дейностите по направленията на Форума за духовна култура от ръководителите им, съответно Светлозар Нанов, Донка Коцева, Елка Епитропова и Елена Пеева.)

 

Георги Кючуков (представител от Форума за духовна култура, гр. Варна): Учителю, мили приятели! Иска ми се да се върна 10 месеца назад, когато при откриването на учебната година ние бяхме свидетели и чухме една върховна повеля, изразена чрез думите: „Искам да ви видя победители!“. Това не беше предизвикателство, това беше протегната ръка − ръка на покров и закрила в Пътя, по който вървим.

Ето защо единственият отговор, който ние можем и трябва да дадем, е: „Ето ни победители!“.

 

Ваклуш Толев: Мили приятели! Мъдростта е орисана необходимост в пътя на България! Път, който ще бъде неотминат, битие, което ще бъде осъществено, и Учение, което ще се живее.

Аз не си спомням (и благодаря), че съм поискал да бъдете победители. Не може да има поражение за Божията воля. Тя не може да не бъде победителка. Когато съм изрекъл думите: Бъдете победители!, съм имал предвид, че вие живеете и изпълнявате волята на Отца. Победителят е онзи, който в лицето на врага си е видял приятел; онзи, който с прощението е намерил взаимност. Затова казахме: „Господи! Дай ни властното Си Слово, та Мъдрост да води дните на нашето служение!“[1].

Човекът е една Всемирна валенция, която не изпълнява само чужда воля, той има и собствени възможности. Всемирна валенция е, защото с всекиго може да направи съединение. Има валентност за всичко. И най-добрият знак е, че няма зло, има нееволюирало добро! Ние нямаме врагове, имаме нееволюирали братя и приятели. Ние имаме едно присъствие в себе си, когато сме го видели в другия, и не бива да се лишаваме от себе си, давайки преднина на Бога вън от нас, без да сме осъществили Бога вътре у нас. А всеки, който е осъществил Бог в себе си, е осъществил Мъдростта като орисана необходимост и не може да има враг вън от себе си. Нека не го търсим другаде освен в нашата нееволюирала естествена природа, в нашата недотам просветена мисъл и в нашата недотам одухотворена същност да поеме Божията мъдрост.

Благословението, което търсим от Отца, трябва да бъде утвърдено в готовността за Мъдрост. И точно това е свидетелството, че сме една Всемирна валенция, която не може да бъде унищожена нито от смърт, нито от тление. Само Животът е непобедим! Така ние ще изживеем идеята за възторга като ново усещане. И да разберем победата не като основание за господство, а като покровителство. Този, който побеждава, ако не покровителства, той е себичен и чака награда. (А Христос беше казал: Голяма е наградата ви на небесата.[2]) От това, че сте искали признание от външния свят, от това, че в храма сте направили съпоставка, че не сте като другия. Това беше най-голямата грешка на всички религии – да правят несравнимото сравнимо. Бог в единия и в другия е само йерархия на себеутвърждаването. Така идеята за възторга ще бъде нашата приложна мъдрост, че сме успели да победим себе си.

Аз изпитах истинска радост, когато чух, че имате дреха – дреха на служението. Аз самият нямах реална представа от това, което изнесоха и което посочиха нашите приятели. Нямах представа, че наистина ние живеем с такава отговорна реалност и с толкова приложно служение. Това всичко го дължим на техния възторг и на нашата признателност. Признателността е част от великото служение!

А взаимната ни свобода ще дойде от прощението. Ето защо злото има борба за себе си, а доброто – борба за другия. Така че, когато злото еволюира за себе си, ние трябва да го видим в борба за другия. Ние не можем да имаме по-голяма радост от това да се видим в другия, защото не сме капризни, когато светът още не е готов за всичката будност. Не сме капризни по отношение неговата нееволюиралост, а просто сме състрадаващи в Пътя за съвършенството. А когато състрадаваме, трябва да приложим състраданието си в това, което като илюстрация съм давал – вие може стотици пъти да състрадавате, но ако не проявите ръката на милосърдието, оставате в бездействието. Минаха край страдащия и свещеникът, и левитът, и кой ли не, но само самарянинът прeвърза раните му[3], т.е. освободи се от състраданието, за да приложи милосърдие. Това е, когато доброто се бори за другия.

Трябва да благодарим на това, което ни даде времето – че сте хляб на Мъдростта. Но повикът в Посланието за 1992 г. не беше само констатацията, че сте хляб на Мъдростта, повикът беше: „Дайте го на света!“[4]. Ето борба за другия. Дайте го на света! Пътят трябва да бъде даден и на другия. Не беше идеята само, че сте една обител, която съхранява душевността на всеки морен пътник, а че трябва да съхраните и да приютите света в собствената си обител, като вътрешно моление и като утешен път. И най-после − не беше само, че сте врата на бъдещето, а че трябва да осветите света.

За 1994 година, както знаете, най-великата тайна на Посланието беше, че „Вълната на Мъдростта е дадената благодатна воля на бъдещето“[5]. Това, което чух и изживях, говори, че наистина тази благодатна воля ви е дала отворени врати за бъдеще, защото имате едно достойно настояще. Едно служение, което е повече, отколкото можеше човек да си представи.

Другата тайна, която ни даде годината и Посланието, това беше великото преселение на нашите души „от скинията на надеждата в храма на обричането“. Това направиха нашите приятели в личното си ходене, в личния си храм. То прерастваше в социално действие, прерастваше в служение.

Главнята на Мъдростта като лично живеене, като личен осветен дом вече е излязла на едно Мирово служение. Така ние даваме на света, колкото и странно да звучи, една нова звезда, правим едно ново пътуване, предизвикано от новата Духовна вълна. Следователно можем да кажем, че с пролетта на нашето знание от новото Учение влизаме в храма на предолтарно служение, а нашият евхаристиен хляб на Мъдростта ще бъде новото причастие на света. Тогава аз няма да ви питам, както Христос попита учениците Си: И вие ли искате да си отидете? Вие не можете да си отидете, защото, както те Му казаха: При Тебе има думи за живот[6]. Който е ял от хляба на Мъдростта, не може да огладнее и не може да напусне Духовния си храм и обречения си Път. Не можем да си отидем. Ние не можем да се разделим. Защото онова, което ни е събрало, не е каприз, а повеление с благослов.

Аз благодаря на Небесното селение във всичките му видими и невидими сили! Благодаря на нашия Отец, че ни събра в този ден, за да бъде, както е казано в Посланието: Денят започна!

Благодаря и на всички ония, които бяха толкова трудолюбни и жертвени, че не могат да бъдат характеризирани другояче, освен че изпълниха дълг към Отца си! Преходността не бива да ги смущава, нашият Път няма да свърши. Пак ще повторя знаменитите думи: Само Животът е непобедим, всичко друго е отживяло минало!

От скинията на надеждата – ние сме в храма на обричането! Всеки има право на своята нафора. Всеки има право на своята причастна чаша. Всеки има право на три гвоздея и едно копие. Защо? Защото това беше религия на Любовта и тя е носена от всеки от нас. Сега всеки трябва да се приготви за хляба на Мъдростта. Живяно е приковаването, извършен е великият акт на двубоя между Дух и материя, свободата на Духа ни дава осенението на интуицията и стъпалата на Мъдростта.

Не искам никой да бъде смутен. Не искам никой да бъде плашен със страх от Бога. Отмина времето „страхувайте се“. Мъдростта затова е Знание, защото е прозрение в битието на Отца! Другото беше сътрудничество чрез Любов. Иисус, Който имаше прозрението, рече, че е Единство с Бога. Мъдростта ви дава това право на неразлъчност. Ето защо нямате право на страх от Бога. Имате задължение да Му бъдете служители. А служителят е онзи, който, както се казва в Евангелието, дава душата си за стадото.

Така с цялата щедрост на хубавия ден, с тази дреха, с която завиваме пътника, и с чаканото „утре“ – благословен да бъде Пътят ви, благословени да бъдат и достойни делата ви! Амин!

 

Таня Михова (поднасяне на цветя): Учителю! Заповядайте от учениците от града на мъдростта, с благодарност и обич! Благодарим Ви!

 

Ваклуш Толев: Аз съм благодарен на всеки град, макар и да не е наречен град на мъдростта. Разбира се, че мъдростта като живот и като аура е дадена на нашата столица.

Мъдростта за българския народ е битието, което той ще направи като религия, като живот за себе си и за света. Затова беше определена тази столица – и като зодиакален знак, и като етимология.

Благодаря!

 

(Следват делови контакти с отговорниците по сектори и градове.)

 

Със съкращения, 02.07.1994 г., Пловдив, Младежки дом „Спектър“

 

 

Посещение на Бачковския манастир

 

В Трапезарията

 

Ние даваме идеята за Възраждането чрез Боянската църква през 1259 година. Тогава Италия все още си нямала хабер (нашата хубава дума) за т. нар. Ренесанс. Българите дават идеята за хуманитарния образ. Но нашият Ренесанс си остава спиритуален, одухотворен, за разлика от католическия.

Иконописта има свои много специални изисквания. Не е въпросът да направиш образа само одухотворен, а живо одухотворен, защото всеки от иконните образци е бил жив. Когато погледнете един образ и в него видите одеждата, тази одежда със съответния белег – пръстен, корона или нещо друго, веднага ви говори за йерархията. (Никъде няма да намерите Дева Мария с трендафили.)

Разбира се, нашите иконописци започват във втората половина на XIX век да подражават на западния иконописен стил (защото някои от тях са ограмотени във Виена, в Берлин), но в Църквата ни той не си пробива път.

Тук, в Старата трапезария, имаме изключителния стил на византийската иконопис и на българската, която е отзвук от Търновската школа и по-новите традиции от Югозападна България. В XVIII и XIX век ние имаме Самоковска, Банска, имаме Тревненска и пр. школи, но става въпрос за продължение (както добре го каза екскурзоводът) на нашата школа от Търново. Търновската е била не само културописна, а и иконописна школа.

Ето така, както се слага Христос, тук е било мястото на игумена, откъдето ще благослови трапезата. Безспорно че трябва да бъде с него и над него Христос. Отстрани ще имаме апостоли, ще имаме вече пълна иконопис с това, което е Христовата Църква в лицето на Православието. Защото в началото на XVII век Църквите са диференцирани. Западната църква е ясна. Тя е извършила и реформацията си. Реформацията (макар и да сме в робство) е разлюляла религиозните съзнания, но Цариградската църква и Българската (без своя институция) не вършат никакви промени. И затова – ето това Есеево дърво, за което ви каза екскурзоводът тук – най-същественото е, че си позволяват да изобразяват предхристиянски предшественици, не предтечи.

Предтеча е само св. Йоан Кръстителят. Това са предшественици – ето Сократ, Аристотел, Платон – тъй като в учението особено на Платон лежи идеята за любовта, идеята за знанието и доброто лежи в Сократ, а таблицата на добродетелите лежи в учението на Аристотел. Затова са включени и са с особени корони. Сияние, което е предшествувало Христовото учение за Любовта.

След това вече ще намерите една изключително богата палитра на одухотворени образи, в която са включени всички житейски пътища на Христос и на Богородица, като започнете от Благовестието до нейното възкресение. Тук имаме полагане дрехата на св. Богородица в църквата Влахерна край морето в Цариград.

Ето виждате ги философите с царствени корони на главите. Иконописците са поискали да покажат своята култура, която е едно по-широко и по-хуманитарно виждане по въпроса за църковния догмат за светци. Не са ги направили светци – виждате нямат ореоли. Значи не са канонизирани, но имат право на присъствие в нашия човешки ум – заради знание. Това е много важно!

Картините са ви ясни. Виждате там – на магарето. Това е едно бягство, което знаете, че е трябвало да се извърши. За мен не е бягство, а отиване на посвещение. Казано е на Йосифа: Вземи Младенеца и майка Му и бягай в Египет, т.е. иди на посвещение.

Ето тримата влъхви, които отиват на поклонение, които носят своята мъдрост пред Божеството. И знаете за тези три тайни: една звезда трябва да ви бъде път, ангелски хор трябва да ви занесе в Небесата и мъдростта на вековете трябва да отиде в божественост...

Това тук е т. нар. сретение при великия старец Симеон, който чака с нетърпение да види Христос, защото му е казано, че докато очите му не видят тази Светлина, няма да умре. И затова той казва: Отпусни сега твоя раб, защото той Светлината видя...

А безспорно тук са една поредица фигури на апостоли в разклоненията на дървото. Институтът за паметниците на културата и манастирът отделиха средства през 1964 г. и специалистът по реставрация проф. Ондрачек – чех, работи тук със своя екип повече от десет години. Възстановяването на фигурите е негово дело. Той споделяше, че тази ценност напомня на Сикстинската капела – както по величието на изписването, така и в идеята за Страшния съд.

Ето тук вече ви казаха, това е т. нар. идея за Страшния съд. Горе са служителите – и стари, и нови. Христос даде идеята за царството Небесно и за първи път слезе в Адеса да изведе великите предшественици, като почнете от Адама, от Авраама, от всички, които са служили на Божието дело в различни религиозни съзнания. За първи път в историята на човечеството Христос слиза, за да ги изведе и затова тук са дадени и апостолите, и старите служители на Бога в лицето на Адама, Авраама, Давида, т.е. изведени са от преизподнята. Второто нещо – идеята за Съда, но в единство, което трябва да стане между Сина Човешки и Майката, която е наречена „великата застъпница“. Майката ходатайства пред Сина, а Синът извежда грешниците при Отца. Така е дадена идеята за милосърдието.

Ето виждате с короните и с т. нар. нимби вече – това са Константин Велики, Маркиан и някой друг от императорите, които са водили битка било срещу ересите, било срещу иконоборците.

Това е наистина едно изумително съкровище. И аз мисля, че трудно може да намерите такова някъде другаде освен тук.

 

 

Пред църквата „Св. Никола“

 

Тази зография, която виждате куполно, е на нашия известен иконописец Захари Зограф. Както знаете той е от Самоков, но е зографисал и в Пловдив църквите. Работил е и на Света гора, и на много други места в България. Класическата картина за Страшния съд, която видяхте там в трапезарията – ето я и тук. Дясно и ляво, което изхожда от тезата на Христос: Ще дойда да съдя и ще разлъча кози от овце – лоши от добри. И лошите се пращат в Геената.

Захари Зограф е онзи, зад игумените – последният. Класическата картина за Съда се състои, както казваме, от лоши и добри, но тя е нехристово дело, дело преди всичко на старозаветието. Тук ще видите изображения с Бог Отец. Вижте триъгълника, който винаги ще търсите като символ на Бог Отец. Това е, когато ще бъдат гонени Адам и Ева, когато ще бъдат пратени на земята. И виждате как е отразена една битология – той ще копае, тя ще преде. Такъв е бил битът...

Ето ги тук двамата братя Авел и Каин с тeхните огньове – принасяне на жертвата, и след това ще видите убийството. Върху тези неща ние сме говорили...

Горе освен великата таблица, в която е числото на живота, имате и Иисус Христос – Победител; Иисус Христос – Цар юдейски. Това е кръстът, на който се намира и великата таблица. Безспорно, от едната страна са царете и служителите, от другата – светците и пр. А след това – дванадесетте апостоли. Горе вие ще намерите великата тайна: Иисус Христос, Дева Мария и Йоан Богослов. Това е великото моление, както е казано, при кръста Му. Иисус Христос – Този, Който е бил и е. Това е куполът с апостолския сомн и служителите на църквата – едните и другите.

Ето тук вече с евангелия са дадени всичките, именно като благовестници на Учението, което Той е дал.

Така в съответните вече вдлъбнатини имаме само ангелските образи. Те са седем велики ангели, но тук са сложени само четири, дело на нашия голям иконописец и художник със званието „Зограф“.

Сега можем да отидем и да влезем в храма „Св. Богородица“...

 

Със съкращения, 02.07.1994 г., Пловдив, Бачковски манастир

 

Бележки

[1] Вж. Ваклуш Толев. Беззаветен Завет. Алманах: 1977-2006 г., 16-то Послание, Искане 2, 2012, с. 103. (Бел. ред.)

[2] Матей 5:12.

[3] Вж. Лука 10:30-35.

[4] Вж. Ваклуш Толев. Беззаветен Завет. Алманах: 1977-2006 г., 15-то Послание, Повеление 1, 2012, с. 92. (Бел. ред.)

[5] Нур 6/93 – с. 3, Послание на Планетния Логос, Повеление 1.

[6] Иоан 6:67-68.