2-ри събор

Школата — обител

Слово в гр. Пловдив

Добър ден, мили приятели! Казвам на всички мили приятели и нека благоволението на Всевишния, Който ни окриляше в цялата Си година, да бъде пак с нас, защото всички сме Негови и не бива да ни разделят формулите. Това, което е единство, е нашата вяра в Него. Днес с Всевишния ще бъдем всички, за да заключим с един ключ само това, което успяхме да направим. Оставяме другите още шест ключа от книгата на тайните да разгръщаме в следващите години.

Бог да благослови пътя ни и да освети временната ни раздяла! Благодаря ви!

Първом трябва да бъда безпределно ясен, несъмнено почтен и отговорен пред вашата оценка и пред вашата жертва, правена в продължение на една учебна година, относно това, което взаимно наричате Школа на духовното ни сродяване, Школа на Мъдростта, Път на божественост. В душата ми има радост, защото отстояхте; в сърцето ми достатъчно истина има, за да ви я предам, че съм възхитен от вашето поведение. Никаква съблазън не открадна от душите, от сърцата ви, от пътя ви това, което искахте да имате — знание, за да бъдете свободни от невежество. Защото трагично е, когато човек няма своята малка лампичка, за да слезе в ония духовни подземия и после да се извиси в ония небесни царства — каквото дават тези школи или тези обучителни ваши събирания. Ето защо бих искал да кажа няколко думи за това, което аз наричам „Школата като историческо битие“.

Не е имало време в човешката история, когато човек като изповедание да не е имал Бог в себе си; да не е имал предмет, който да го обучава; повеля, която да го възпитава; и слънце, което да го огрява в знанието. Дори когато отгърнем книга Битие ще намерим, че има Бог-Сътворител, че има Негови деца — Адам и Ева, че има Негово царство — змията и ябълката на изкушението. Знаете колко хваля ябълката на знанието — тя за мен е един от най-големите химни на радостта. И виждате, че още в деня на стъпването ни в себеосъществяването имаме Школа — школа, която ни дава знание; школа, която ни дава повели; школа, която ни дава посвещение.

Надкрачим ли обучението, нещата са много по-велики — много по-сакрална е тази школа, в която трябва да се тръгне по пътя на еволюцията от вечно вложения у нас Кундалини. Змията-огън винаги ще ни разкрива тайни, винаги ще ни подсказва историческото предназначение, свързано с еволюцията! Винаги ще е в наличие Дървото на знанието, както и да бъде наричано от различните религии. (В някои от тях това е смоковницата.)

Школата като историческо битие е първият знак на вдигнатата бариера — Пътят. Пътят, за който винаги съм говорил, че е един — улиците са много. Човечеството е ходило Пътя, макар да се е отклонявало и по улиците. Логично е. Но радостта на тези, които са влезли в Пътя, е да седнат и на духовната трапеза. Това е вече, когато сте яли ябълката на знанието; това е, когато имате космичното съзнание! Повелята е категорична: знанието е потребно, ходенето е достойно, взимане на знанието и приложението е задължително! Защо? Защото грешката води до изкупление. Пътят е бил такъв — спиралата е имала своите отклонения, в които са зрелостта на слънцето и сянката на нашето само човешко, разумно, но не още божествено съзнание.

Ето защо второто следствие от историческото битие на Школата — това е Школата като духовна трапеза. Школата като духовна трапеза е и космично съзнание. Безспорно, че имаме и свое човешко съзнание, но с голяма охота едни са яли от духовната трапеза, други — по-смирено и по-скромно, но никой не е минал пътя си без нея и без космичността.

В изначалните времена още, както и после, когато у нас се разгръщат другите стъпала, стои не само насочеността да вървим в Пътя и не само да имаме духовната трапеза, но и приложността — Школата като нравствени стълбове. Идват неща, в които ние тъй или иначе ще трябва да се отклоним. Отклоняваме се в името на това да разгърнем целостта, за да познаем космичното съзнание като приложност, а не само като будност. Много често вие имате будност и когато дойде до приложността, ще трябват други сили у вас — тези, които са близо до планетната плът. Тогава ще дойде умът, тогава ще дойде астралното тяло, ще дойде болезнеността или радостта на физиката, защото тя също е основана от клетъчни души. Както Слънцето — Слънцето е една душевна цялост на духовна будност. Когато се изживеем като душевна цялост, когато носим озарението на Духа си пробудено вече — това интуитивно наше знание, то става и наше слънце, става и космично слънце.

Ето това е Школата в историческото битие — Пътят, който вървите; духовната трапеза, от която се храните; нравствените стълбове, на които винаги ще пише: „Не прави това, прави онова.“ А вътрешната свобода няма да посочва на ума какво да прави, когато светлината на нашата духовност ще го осъществява. Затова са били школите, това е била тяхната задача. Няма школа без духовност; няма школа без сакрални свои формули; няма школа без жертви — тези постулати ще видим и във всички религии.

В историята на човечеството винаги ще намирате себе си, ако се връщате дълбоко, дълбоко в своето безначално минало. Ще се намерите там: и сред учениците на Питагор, и сред учениците на Кришна, на Зороастра, на Буда; ще се намерите сред учениците на Христа — всякъде. Школите са повеля, повеля на вътрешна потреба, не на диктат. Затова са и духовни трапези. И когато станат едно иззидване, Школата като социален градеж — това, което можем да наречем братство на Любовта, приятелство на Мъдростта, вие сте вече излезли от сянката на повелението и сте зидари на една реалност. Ето какво вършите вече една, втора година... Зидари, зидари на Мъдростта със своето школско обучение, със знания, получени тази година, от минати известни науки.

Повторили сте редица окултни знания и закони. Те са неизчерпаеми, но един е важен — Бог у нас и ние у Бога! Това когато човек е научил, всеки следващ урок може да бъде усвоен. Усвоява го вашият дух; прилага го вашата мисъл; зидате с вашите ръце, защото подражанието е в това поле. Горе учите, тук може да подражавате. Подражанието е онова, което зографисва вътрешния храм на човека; и неговото моление, коленопреклонно или не, е едно изображение. И там ще се намерите, защото се прилагате в законите и знанията на древните религии.

Религиите винаги имат свои степени: степента на посветените, степента на знаещите и степента на учещите се — непосветени, оглашени и посветени. Ще се намерим и всеки според усвоеното знание ще има и своето присъствие в една от тези три категории. Ето това са правили школите на обучението, които са изграждали мирогледа. Никоя не е лишила своя неофит, както казват религиите, въвеждайки го в светото знание, не го е лишила от наука, нито от задължения. Така че това, което извървяхте, беше също така Школата като мирогледност. Тя не ви лиши от известни достижения на науката, от известни формули на йога философията, от това, което известни религиозни общества са предали като знание или са донесли като повеление на великите Учители. Такова беше теософското общество с неговите знания, защото то наистина отгърна страницата на окултното. Достатъчно е само да спомним „Отбулената Изида“. Да отметнете булото и да въведете ученика си в степените на посвещението, да стои след своето възкръсване от ковчега пред отворените вече очи на Изида — пред отбулената Изида, т.е. душата ви да бъде изведена от вашия Орфей из едно царство на минало развитие в една слънчева страна, на един слънчев духовен път. Ето какво разкриват теософските писания! И когато сте разглеждали това, което Елена и Николай Рьорих са писали; това което Елена Блаватска и Ани Безант са дали, вие сте били съпричастни на едно голямо знание. Ето кое, според мен, е Школата като мирогледно обучение. Това сте вършили! Вие — и като лично участие, вие — и като слушатели, и като съработници...

Взаимността най-добре изгражда. Никой не може да упрекне в недостатъчна отговорност, която и да е клетка, от който и да е орган от своето тяло. Тя е еднакво необходима — колкото е необходим и мозъкът. Ето това и като съработници, и като преподаватели, и като слушатели е вашето голямо дело в Школата на мирогледното обучение.

Аз аранжирам тези неща, като започвам, както ви казах, с Школата като историческо битие, която отваря и седемте врати на Тива — Пътя на обожествяването ни; после Школата като духовна трапеза, от която трябва да получим своето космично хранене, своето космично съзнание; Школата като нравствени стълбове, които са ни чертали, които са ни маркирали нашето отиване по пътя на съвършенството; Школата като социален градеж — това, което нарекох приятелство, това, което нарекох Общество на Мъдростта, обществото на взаимността, която сте си направили. Никой не може да ви разкъса. Вие може понякога да си отправите упреци; може понякога да бъдете недоволни от вашия събрат, който стои до вас; може понякога да бъдете възхитени; можете полети да направите във взаимността си — но не можете да се отречете, че сте една общност вече. Възелът на спомените или споменът на възлите е вечен и няма кой да го разкъса. Това, че не сте се виждали довчера и че днес сте един в другиго, е именно Школата като историческо битие, което сте ходили хилядолетия. То е най-доброто потвърждение, че законът на прераждането е във вас. Вие може да го отричате с ума си, но не можете да не го живеете в сърцата си. Дори когато искате да се самоотричате, дори когато намерите достатъчно упрек срещу някого от вас, разберете — историческото битие на Школата е в душата ви и няма да се разделите, макар в дадени моменти да се не понасяте! Още не сте стигнали всичко, но когато дойде моментът за отговорността (ето тук е голямата тайна!)-тогава ще се понесете въпреки вашата воля. Това е Школата като огъня на Учението! В него вие ще изгорите непонасянето си, в него вие ще се осъществите.

Огънят на Учението! Когато сте изградили социалната си общност, когато сте се направили приятели, дори и да негодувате, вие ще изгорите в огъня на Учението и нищо няма да ви спре. И ще се търсите в хилядолетията, и няма да се разделяте, и ще служите! Ето кое е благодатта на Школата, която имате. А това, което трябва в смиреност да признаете, това, което над Огъня на Учението стои, е Учителят. Но за Него не бива да се говори. Той е вечен, защото е винаги! И колкото повече Му се спестява тревогата на присъствието, за да се излива духовната сила, толкова повече огънят на Учението ще бъде ваш жив живот. А вие трябва да имате жив живот! Който иска да има знаен гроб, трябва да знае как да умре, е стара моя мисъл.

Ето градацията на Школата: историческото битие, духовната трапеза, нравствените стълбове, социалният градеж, мирогледното обучение, Огънят на Учението и битието над битиетата — ръката на Учителя!

Това, което сте вършили тази година, то ви дава достатъчно основание, то разкрива достатъчно валенции във вашия ум, във вашето сърце, във вашата душа, за да правите колкото може повече съединения в различните сфери на своето мислене, на своето интуитивно усещане или на своето рефлективно битие. Минали сте основни понятия от Агни Йога. Да, тя крие в себе си един лъч — лъча на знанието, че Мировият Учител идва; тя крие причастието за съпровод и взаимна работа; открива правила и дава задължение; тя учи на прилежание. Ние трябва да бъдем благодарни, че е добре дошла както в личния ни дом, така и в социалната ни работа. Достатъчно е човек малко да си вземе от нея, от нейната динамика, от нейната духовна енергия, от нейните мисловни задължения. Това, което сте научили, дай Боже да го приложите! Там, с тълмежа, който през седмица си разменяхме, тъй или иначе, разгледахте предметности, които бяха много важни: що е енергията — нейната рушителна и съзидателна сила, тя като психичност; мисълта като демиург на поведението, тя като пространствена сила; огънят като израз на менталния свят...

Разбира се, това, което е съпровождало Школата, са и моментите, когато сме разглеждали Посланието на Планетния Лoгoc за 1992 година; указанията, които бяха дадени, съпроводени с известни обяснения на зодиалните знаци, съчетани с текстове от Светото Евангелие и Агни Йога.

Той рече: Деца, време е!

1. Вие сте хлябът на Мъдростта — дайте го на света!

2. Вие сте дом Господен, обител на съхранението — приютете света!

3. Вие сте Врата на Бъдещето — осветете настоящето!

Има неща, чиито ценност не може да бъде измерена, но трябва да бъде приложена. Не може да се измери Обичай врага си — никой не може да го измери. Според духовния ръст човек ще го прояви и приложи. Но да измерите тази велика тайна — това значи наистина Бог у вас да е видял Бог у другия. Или голямата друга тайна — Аз и Отец едно сме! Измеримо ли е? Като мислене може да бъде изречено, като Дух може да ни извиси, но е неизмеримо! Като приложност обаче може ли с формулата „Обичай врага си“? Може! Тези ценности, малко или много, са докосвали вашия дух.

Не се сърдете, когато се видите несъвършени. Направете така, че да бъдете съвършени, а не да се себеотричате, не да бягате с това, че: „Е, аз съм несъвършен...“ Не, не! Преценката е необходима, за да отворите крана на духовната енергия за надмогване на несъвършенството. Тогава може да се каже, че се работи. В другия случай се чака. Благоволението е, когато сте се усъвършенствали. Без личната ви работа вие не можете да ядете от чуждия плод. Ето защо в живота за обикновеното се работи, за достойното се страда, за великото се жертва, за божественото се възкръсва. Това са четирите тайни, които трябва да усвоите, да приложите. Ще работите — колкото и да изглежда обикновено ! Ще страдате за достойното, а то не е страдание вече щом умението на човека е да трансформира бедата си в развитие. Ще се жертвате, когато искате да бъдете велики! А всеки е задължен да бъде велик, защото е божествен. И трябва да възкръснете, за да свидетелствувате за Отца си, т.е. че сте божествени! Ето това е, което трябва да се прави, след като се минат школските, обучителните, духовно будните наши уроци.

Така в обучението, което имахте, в методите, които приложихте и които ви бяха посочени — в сферата на своето зодиално предназначение и в огнената сила на едно ново учение — вие с чувство на благодарност към Бога и от моя страна, минахте тази година своята Школа, Школа на Мъдростта. Тя няма друго име освен приложена Светлина, тя няма друго име освен усвоена Свобода. Боговете са свободни, а вие сте на път, а вие сте по стълбата на обожествяването. След величието идва Възкресението. Така ще сменим бавния пулс на пристрастието и привързаността към земята; така ще променим традицията, която понякога е беда за еволюцията; така ще се освободим от актуалността, която иска да ни направи всекидневни, за да проявим и сдържаност, и прозрение в новото, което винаги е тревожна болка, но и слънчева обещаност. Чака ви една нова, слънчева, обещаваща година!

Когато си почивате в тези един-два месеца, умора, ако сте имали — махнете я; тревога, ако сте имали — преобразете я; желание, ако сте имали — степенувайте го във върховенство! Едно не забравяйте — че сте синове на Бога и трябва да се обожествявате!

Бог да ви брани във всичко! Амин!

Благодаря ви.

Ще се разделим за малко — така ще бъде. Онези Ми са майка, баща и братя, които слушат словото на Отца Ми. Това е един принос към Всемирността — за огъня на Учението и за ръката на Учителя. Такава е вашата жертва и обич и аз искам да си я спастря в сърцето, да не й давам друга гласност освен: „Благодаря!“

Пловдив, 10 юли 1992 г., 10.30 ч., ПУ „П. Хилендарски“, 6 ауд.

Слово в гр. София

Добър ден, мили приятели! Благодатта, от която не сте лишени да бъде неспирно, непрекъснато в душите и пътя ни; волята, която ви е давала изпълнение да бъдете тук и винаги с Него, да не бъде прекъсната и неспирно да бъде живот. Истина е това, че като призовани имаме отговорност и като изпълнение трябва да я сложим в дълг сега и във всички векове. Бог да ви брани!

Днес във взаимност с една група от Пловдив и с вашето присъствие в София ще сделим един път от няколко часа, да сплетем надежда, любов и мъдрост в едно и също пътуване, в един и същи дълг и в едно и също служение.

Религията винаги е имала едно предназначение — да прави не само добри, а и съвършени чада. Затова тя е имала свои изявени, изповядани от всички, както формули, така и учения. Имала е ведно с това и свои сакрални храмове, вградени в душите, както и казани слова от посветените, писани в сърцата ни. Идват моменти, когато човек разлиства тези скрижали в своето сърце, за да му прошепнат голямата истина, без да са го лишили от оня път, който е ходел, ведно с всички. Така е останала идеята за школите, така е формирана тайната, наречена окултна. Тя е присъствала винаги в човешкото битие — като необходимост, като подготовка и като изходен път за онова ново, което трябва да промени света; за оная велика тревога, която впоследствие се нарича религия.

Религията е един смут в душата на човека. Тогава, когато изходи едно начално учение, една първична вълна, един изворен поток, който трябва да си направи път, човекът трябва да се освободи от старото корито. Това вълнение, този неходен път има своята подготовка именно в това, което наричаме школи, духовни общности, посветени братства. То не е избраничество, а подготовка, с която всеки, когато я е усвоил, служи на Всемирното братство, на Всемирната еволюция с чувство на отговорност за път, който трябва да следват поколенията. Ето защо тези школи могат да бъдат наричани необходимости и така те започват от изначалото, още из Сътворението на света.

Школата като историческо битие е онова, което отваря вратите ви за дългия път — пътя на съвършенството и обожествяването, пътя на сливането. Тя като историческо битие започва от изначалния дом на Сътворението. Този дом е Едем — онази райска градина, която всеки е имал и всеки я носи. Защото райската градина е нашата душа. Това е обиталището, осенило първо Адам, Ева и всичко, което съпровожда една еволюция. Ето изходния момент, чрез който човекът се напътва, моментът когато е открит пътят ни. Взе се законът за познанието — доброто и злото, одързости се ръката към Дървото на Вечността, за което е казано, че в изначалния ни дом това дърво се пази. Пази се от архангелите, за да не бъде така леко взето. Значи човекът трябва да изходи един дълъг път, докато стигне Вечността, вложена у нас. Но необходимата подготовка, за да го изживеем като познание и да го приложим като Божия необходимост е нашата будност, приложението е нашето свещенодействие.

В този път, в тази школа на историческото ни битие — адамовият дом (който всеки у нас има), евината дързост е принцип на полярностите, за да може да стане еволюцията. В книга Битие не е казано кое стимулира еволюцията, но дързостта, която трябваше да яде плода на знанието, тя — тази дързост, тези принципи — добро и зло, бяха веслата, с които лодката трябваше да тръгне в поройното към Океана на божественото. Оттам започва школата като историческо битие, като открехната ръка на еволюцията в потока за съвършенство. Ето защо всичко, каквото е било в изначалния Адам (т.е. ръката за развитието), го носи всеки от нас. Всеки, който е имал евината дързост и внушението на будната духовна сила, е чул първите слова: Те станаха като нас богове. Тази спирала на нашия живот, тази Кундалини, този Вечен огън, ви е дал двата бряга, за да може лодката ви — адамовото начало в душата ви, да търси своето завръщане в Бога. Това е школата, която всички сте минали. А отговорността, че съзнавате ви дава правото на бъдещите принадлежности за приложението. Така дързостната ръка да се вземе плодът на знанието е втората школа във вашето пътуване — школата на духовната трапеза. Това е идеята за космичното съзнание, в което пребивава нашата душа; това е жаждата, която има само един извор неотложни — Вечността. Победа над полярността и устремен взор към Вечността! Неоспоримостта, че Бог е у нас ни дава устрема за вечност. Той е, Който ни се разкрива; Той е, Който никога не ни е оставял; Той е, Който винаги е прощавал, когато ние сме спирали на съответните пристани. Но никога не ни е оставял!

Понякога някои пребивават със столетия на един и същ пристан и именно религиите с хилядолетия държат човешките души. Волята за градеж, волята за развитие ви откъсва; мирогледът за смелост да се себеотречете ви отпраща далече от пристана; и най-после — огнената сила на едно ново духовно битие, на една нова духовна вълна! Огънят на Учението е в състояние да накара кораба на традицията, на пристрастието да вдигне котва от своя пристан и пулсът, компасът, и духовната виделина на ръката на Учителя да отведат смутеното, а понякога и съмняващо се човешко битие на друг пристан, на друг духовен път. Това е онова съмнение, поради което апостол Петър почна да се дави: Неверецо, защо се съмняваш! Трябва човек да се лиши от съмнението, когато напуска брега на довчерашното си стоене; трябва неверието да го накара да не се покланя повече на онова, на което довчера е служил. Неверие към онова, което е било! Нихилирайте старото, за да видите изградено! Ето защо онези, които са водили борба за победа, са горели мостовете за връщането. Когато Одисей е пътувал между Сцила и Харибда, са му запушвали ушите да не бъде съблазняван от сирените, защото в човека винаги е имало сирената на съблазънта. И винаги е имало страха между „бедата“ на новото и веригата на старото. Затова тези, които са водили битката за победа, са изгаряли мостовете си. Кладата на Любовта трябва да изгори съблазънта, трябва да изгори желанията на привързаността, а светлината на Мъдростта да вдъхне порива на безстрашието, защото всеки страх е смут, всеки смут е бариера, всяка бариера е послушание, чакане. А когато се строи, няма място за чакане; когато се воюва, няма място за съмнение. Затова Христос рече на Своите апостоли: Идете и кръщавайте, кръщавайте в името на Отца и Сина и Светия Дух.

Светът отдавна имаше своя Отец, но нямаше своята Синовност; светът отдавна имаше своите пророци, но нямаше своя Божествен Син. Ето защо трябваше да бъдат взривени и законът, и пророците. Христос беше казал: Аз дойдох да изпълня закона и пророците, а ги отрече с един мах — Искам милост, а не жертви! Така когато изградиха своята мирогледност, учениците Му създадоха идеята за социалния градеж.

Когато преминават в социални общности Ученията на Духа раждат т. нар. духовни братства, окултни школи, мировите братства на Любовта, на Мъдростта и бъдещата Истина. Тогава мирогледът си служи с онова, което е знание на ума и откровение на интуицията, та упованието да бъде неотменно. Щом интуицията ви открие своята тайна и умът ви я приложи, вие имате неоспорност и съмнението е прогонено.

Идеята за Новото учение, за новата битнина трябва да излезе из ядрото на школата, за да стане трапезен хляб на това, което ще зида; на това, което Христос нарече жетвари. Той предупреди учениците Си, че не са сели, но трябва да жънат. Всеки в своето си време е сял, всяка една школа предшествала нова духовна вълна е сяла и всеки е излязъл на жътва, когато са зрели класовете както на мисълта, така и на Духа. Това е, което казвам за тайната на живота —

В живота за обикновеното се работи, за достойното се страда, за великото се жертва и за Божественото се възкръсва.

Това са потребите, които всеки в смирение трябва да усвои и изпълни.

За обикновеното се работи! Никой не може да отрече необходимостта от всекидневие, за което безспорно ще трябва да се потрудим. Колкото и голямо да е, колкото и страдно да е, то винаги е една потреба на неизбежността в царството на нашата планета. Безспорни са думите на Иисуса: Отец Ми работи, и Аз работя. Ето защо, колкото и да твърдим „не си заслужава“, това е преценка, бих казал, понякога на малодушие. Всеки труд заслужава, както своята плата, така и своята провиденциална необходимост — затова за обикновеното се работи. Да се работи е наистина божествено — безспорни са думите на Сина за Отца!

За достойното се страда! Какво е достойнството? Това е себе- познание в преценката, че имате предназначение. Тя може да бъде и социална, може да бъде и духовна. Духовното предназначение, това е да поемете отрицанието на времето, да понесете страданието като теза, като път за развитие. Този, който мисли, че страданието е беда, той не разбира необходимостта на еволюцията за промяна. Природата е безжалостна, защото се развива. Това е Дионисиево-Аполоновото начало — рушиш и създаваш. Ако познаеш еволюцията, вземаш жилото на страданието. Тогава се извисяваш в достойнството, че служиш. Човекът може да прояви жестокост, природата — не! Природата е безжалостна, но не жестока! Така страданието става наша благодат и го лишаваме от това, което се нарича зло. Няма зло, има нееволюирало добро! Ето тайната на еволюцията. И тогава можем да кажем — в достойнството ни няма страдание, а има служение. Най-добрата услуга, която човек може да направи на своя Сътворител, това не е покорността, а достойнството. И законът на страданието няма за цел да ви покори, има за цел да ви развие, да ви разгърне.

За великото се жертва! Човек винаги ще прави своята духовна висота в контакт с Божествеността и винаги ще съзнава, че има нещо по-велико от него (макар че той е този, който е велик!). Съзнанието, че има по-велико, е стремеж към съвършенството и тогава той е готов на жертва, оправдава жертвата чрез величието. Величието е белег, който бележи жертвените. Както много хубаво казва нашият поет Димчо Дебелянов: „С чер жертвен кръст начертан“, казва го за воините, паднали в битва. Не е важно колко е била осмислена жертвата им — тя е дала „чер жертвен кръст“. Това е величие за признание, което буди не само възхита, но и поклонение. Поклонението също може да бъде белег на величие, не само признанието. Поклонението е вътрешно признание и то се мотивира от духовните ни ценности за преценка.

В живота за божественото се възкръсва! Колко е нужно на човека, за да възкръсне? От Адам до Голгота. Толкова е нужно! Представете си: цялата еволюция на сътворения до Родения; на този, който си отваря път с дързостта, който си изгражда достойнството, който непреклонно прави своето величие, който няма страдание — за да се стигне до Божествеността. Този път трябва да се изходи — от черепа на Адам до Кръста на Разпятието. Понякога това е само една стъпка, понякога това в нашето съзнание е хилядолетия. Нито хилядолетията, нито едната стъпка могат да минат без тази потребност — да се работи, да се страда, да се жертва! Тогава вече можете да речете: „След три дни, аз ще възстановя разрушения храм.“ Нужни са три дни — три дни, които са милиони години; три дни, които могат да бъдат и секунди. Човекът винаги ще възкръсва с едно — с божествено предназначение, защото минава цялата схема от Адам до Бог; човекът, който е бог в еволюция!

Школите винаги са давали на своите питомци довереното знание, сакралния знак, обредната чаша и вечния благослов. Когато влезе в такава школа, човек е неразлъчен и отговорен в пътя на своето посвещение. Тогава духът достига своето състояние на интуитивно откровение — това, което не иска уверение; това, което има словото на Учителя. Интуицията е една легитимация на Мъдростта чрез словото на Учителя. А той е вечен, Той е винаги! Образи и имена ще се менят, пътищата могат да бъдат и стръмни, и равни, и полегати, но вечен остава поривът на интуитивното откровение чрез диханието на Учителя. Затова Христос предупреждава: Не се наричайте Учители, един е вашият Учител — Отец!

Когато духът е достигнал състоянието на интуитивната откровеност, няма нужда от уверението на това, което в стъпалата на школите се изучава — като започнете от науката, като минете през обреда, като изживеете тайнствата в приложен и духовен смисъл до прозрението, че ние сме у Него и Той е у нас. Това предполага, че човек може да се освободи от мрежата. Какво е мрежата в окултните учения? Изкушенията. Елате да ви науча да ловите човеци; оставете мрежите край брега на Вечния океан, рече Христос. Искаме да видим къде живееш Ти. Елате и вижте. Това е да оставите мрежите, това е да не оголите клона на своя Дух и да не предоставите своята мисъл на вихрите (които наричат грехове). Мрежи и вихри!

Пътища са вървени от всекиго и нека никой не живее с бедата, че е неизведен. Нека всеки има дързостта да посегне към Дървото на знанието, да посегне и към Дървото на вечността. Защото Христос казва: Тези, които слушат словото Ми; тези, които изпълнят словото Ми, имат Живот вечен. Имат и им го засвидетелства чрез Своето Възкресение — Живот, който сложи душевната корона над всичко в света. (Душевната корона е онази нимба, онова сияние, което и нашата аура излъчва; знакът, чрез който се определя личността; изразът, на който даваме своето поклонение.) Ние сме свободни в избора на своето служение в дадена школа, в съответно време и можем да приложим това, което нашите сили позволяват, както и да понесем онова, което като лично изкупление би помогнало да облекчи световното бреме, за да извършим дан към световната еволюция. Така трябва да се съзнава присъствието ни; така трябва да се съзнава това, което във взаимен път вървим; така трябва да познаете взаимната неразлъчност. Затова всяко сътрудничество, всяко виждане в ден на взаимност има своя голям принос за едно всемирно служение: за това, което наричаме светлина; за това, което наричаме братство на Мъдростта. Трябва да осъзнаем това дарение, което не е плод на случайно събиране, а има своята далечна вековна пътека, ходена от всеки поотделно и от всички заедно, неразкъсаема до днес и неразкъсаема в бъдещето.

Неволните ви отрицания са плод, както казвам, било на вихъра, било на мрежата, но малката светлинка, вечната будност ни е събрала в една потреба за времето в нашия ден на Мъдростта, в нашето служение в Път. Колкото и понякога да се чуждеем един от друг, не можем взаимно да се отречем; колкото и да се чуждеем от социалното битие, не можем да го изоставим; колкото и да не искаме да правим път към нов храм, не можем да го избегнем. Ще го ходим! Стръмен, трънлив, гладък — няма никакво значение. Всеки според своето осветяване ще даде преценка на пътя. Но тайната на тези общества е в това, че те взаимно правят своята огнена клада. Те, които могат да бъдат наречени едно съзвездие, имат своето Слънце — Слънцето на Учението, и имат светлината на общуването. Това е, което дава смелост; това е, което не може да спре жертвата. Ето защо във всички религии на изначалния още пещерен човек стои соларното божество — слънчевият бог. Това са всички, които служат в съответната школа, на съответното божество, защото са негови лъчи във вечната еволюция. Така в духовната потреба ще може отново един глас да потърси своя Адам: Адаме, где си? Адаме, ти, който отвори вратата за един нов път; ти, Адаме, трябва да тръгнеш в своето развитие. Именно сега Адам, няма да бъде питан „Где си?“, а ще бъде викан — „Адаме, ела!“ При Отца Ми има много жилища, Аз отивам да ви ги приготвя! Този Адам ще бъде извикан, за да седне в жилището на Небесното си царство. Това вършат школите, това вършите вие с всичката отговорност за всеки изминал и чакащ ни божи ден.

Вие не може да се освободите от себе си в служението. Кое тайнство имате право да извършите, това е отделен въпрос. И йерархията на посветеността казва: едни ще бъдат в предверието на храма, други в храма, трети в светилището. Школите трябва в светилището да бранят скрижалите на посветеността. Те трябва от светилището да излязат и да кажат на света: „Ето страница от светите завети, които ви поднасяме.“ Страниците следват своята логика. Вие не можете да стоите неприсъствени в божието пратеничество, колкото и осъдително да гледате на себе си; колкото и понякога да казвате: „Аз съм недостоен.“ Свършете работата си, както каза Христос, после се съдете дали сте достойни или не. Моят Отец работи и Аз работя! Това е, което трябва да имате всеки утрешен ден. Светлината на Мъдростта е дост4тъчна, за да не сбъркате Пътя. Това е повелята на школите, за което трябва да благодарим на времето; това е, за което носим отговорност, че сме събрани; това е, за което трябва понякога да коленим.

Една голяма всемирна ръка, една планетна светлина призова своите избраници на велико служение, каквото е Мъдростта. Възрастват крила незрими — ние не можем да кажем, че нямаме вечната птица в себе си. Къде тя ще гнезди, ще определи висотата на нашия полет. Но всякога и всякъде ние ще трябва да служим като повеление на Великия. А то е еволюция на духа, еволюция на душата, еволюция на ума, еволюция на физиката ни. Оттук са идвали правилата на всички школи — да овладеете своята физика, да овладеете своите чувства, да овладеете своята мисъл, да разгърнете своята интуиция и да дадете на своята душа правото на съвършенство да приема низпосланията на Духа. Тогава сте планетни синове на светостта. С душата във всекидневието ние сме сътрудници на великите братства, сътрудници сме на всемирността и сме синове на Бога. Ако осъзнаем тази своя принадлежност сега и във всички времена — неразделността и зидарството, което имаме да извършим, няма съмнение, че нашият храм няма като кулата на Вавилон да не бъде дограден. Вавилонската кула ще се изгради — тя е необходимост на нашата планета. И тези, които съзнаят принадлежността си като зидари на храма на Мъдростта, няма да живеят с мъката, че Вавилонската кула е разрушена. Не! Тя се гради и доизгражда — тя е бъдещият храм на човечеството!

Нито храмът на Любовта може да бъде разрушен, нито храмът на Мъдростта може да бъде лишен от светлина! Там кандилата не гаснат, защото там е вечната светлина, нехранена от друга енергия, освен от нашата посветеност. Нур — вечната светлина! А когато имаме тази светлина на присъствието си, тогава няма да объркаме езиците си, за да градим опорния пласт на Вавилонската кула. И когато я имаме в душата си (а тя е една йерархия на еволюцията, на развитието на човешкия род), ние ще трябва да приготвим жреците на Истината за служение в този вечен и велик храм. Тази отговорност приели, с тази отговорност обречени и днес, и във всичките си бъднини, нека се позовем за вечно служение.

Мястото на всяка Школа е незакриваемо в историята. Затова казах — школите като историческо битие; школите като духовни трапези, които са космическата ни храна; школите като нравствени стълбове, които създават правила и задължения; школите като социален градеж — това, което нарекохме братствата на Любовта, на Мъдростта, на Истината; школите като мирогледно обучение, което чрез наука, чрез обреди дава знание; и школите като озарение на огнената вълна на Учението, на новото ни просветление. Те съставляват правото ни да присъстваме днес тук и утре всякъде, водени от ръката на Всемирното, което се нарича Учител на Живота — нашият Отец! Нека с тази будност се освободим от онова, което е определило един бавен темп; нека се освободим от онова, което оверижва чрез традицията, но нека никога не останем в една непристойна актуалност, когато улицата прави религия. Актуалността, лишена от духовност, е забавление. Ние не сме дошли за забавление. Ако някой не съзнае предназначението си и поиска да се забавлява, той е вън от плана на посвещението. Той няма да може със самарянката да пие води от кладенеца на живата вода, той няма да излезе из ковчега на погребението си и няма да обърне взори към своята отбулена Изида — будната душа, хранена от Озирис, от вечния Бог, от Духа на Отца ни.

Мили приятели, денят на взаимността нека не ни лиши от нищо, което Любов, Мъдрост, Светлина, Истина и Път искат от нас. В този ден оберете обилието, което имате в сърцето и душата си. Нека никой не прояви скъперничество в любовта си, нека никой не живее само за себе си. Всеки в другия трябва да се вижда и така ще умножи пулса на вълната към океана на Вечното. Бог да бъде с всички ни! Амин! Благодаря ви!

Дайте възможност наистина на една сделена взаимност, вие софиянци на дошлите гости от Пловдив и вие пловдивчани с отворени души и сърца направете своята взаимност със софиянци. Знаете моята теза от миналата година — идеята за възела на спомените и спомена на възлите. Така потребата за взаимност ще получи и своя реален израз, та, която и нужда или радост да сделите, да намерите къде трябва да я подслоните. Братството е затова-да се слеят мисли, тежнения, радости, щения. Да се подаде ръка, да се мине един брод и всяко търсене да намери своето удовлетворение. Когато някой храни в себе си искането, че на отвъдния бряг има нещо, отведете го; когато някой иска да ви даде своята преданост, приемете я. Много добре Христос беше казал: Когато някой ви покани да ходите с него една миля, ходете две. Така че, когато някой ви подаде преданост, приемете я. Може би знакът на необходимостта е наложил това и вие да бъдете облагодетелствувани — защото предаността е енергия на тези, които знаят да се жертват. Това е — предаността е енергия на жертвеността! Така с обич бъдете всички!

В тази раздяла всеки нека да премине дните в осторожност душевна и в будност социална. Това, което историята ни дава, е знак на Духа, понякога лошо изпълнен от ума. Оттук се налага именно отговорност и будност, но не и пристрастие. Човек трябва да се пази от пристрастие, защото надделява гневът и тогава може да извърши деяние, което прави кармична връзка. Затова Христос казва: Който се гневи безпричинно, прави грях. Именно гняв, който може да направи възел на кармата. Това е недооценяване. Ето защо — прецизно! А щом трябва да преценим и прецизираме гневенето си, ние го овладяваме в разумност и тогава емоционалният ни взрив няма да ни въведе в грешки.

Казано е: Прощавайте седем пъти по седемдесет и седем. И ако наистина сте изброили седемдесет и седем пъти по седем, когато вече е мината тази граница, може да се разгневите. Но представете си какво ви трябва! Това ако правим в тези месец и половина, два в нашето почивно време, мисля, че ще се видим наесен достатъчно уверени, че сме изпълнили Божията воля на взаимност и на обич. Така трябва да се разделим.

Имах една мисъл, че може да се отиде до някоя от големите църкви, както миналата година спазихме този обичай — от своето обиталище да отидем и в открития храм.

София, 11 юли 1992 г., 11.00 ч., ч-ще „Славянска беседа“.