6-ти събор

Слово

Мили приятели, скъпи на сърцето ми Деца на Деня!

Много е смутително това, че онзи, който рече: Само смирението не е обидило съдбата, трябва да бъде на показ и да получава възхвали. Аз ще продължавам да твърдя, че смирението е единствената добродетел, която не е обидила съдбата. И във връзка с това искам да припомня един исторически образец, с който цяла една империя си е служила — кожената торбичка, пълна с пръст, т. нар. акакия, вързвана на лявата ръка на императора, за да бъде жрец на смирението. Трябва да си вържем акакия, за да бъдем сигурни, че няма да обидим съдбата, и че никоя възнаграда, която можем да получим, няма да класи в евтини искания и дребна слава. Благодаря ви за това, което направихте, за да се изминат хилядите километри. Но не е въпросът само до разстоянието, въпросът е за вълнението, което е изживяно — за да се дойде в тази светилница днес, където за всекиго има по един лъч от това, което Христос даде на Своите ученици — на всекиго по един огнен език. Именно това вълнение, което изживявахме в стотиците километри, акумулира тази светлина, наречена Нур — негаснещата светлина, от която всеки може „нощем“ да си вземе по една негаснеща свещица, по една запалена вощеница от онова, що съм могъл да дам — от Мъдростта, която трябва да стане житейска съдба. Благодаря ви за това, че в радостта, с която ви видях да влизате, потвърдихте казаното преди десетки години — че Мъдростта е усмивка и усмивката е Мъдрост, че радостта е усмивка на Мъдростта. Вашата радост тази сутрин, която ведно с изгрева беше в душите и сърцата ви, е тайната, че Мъдростта е живот.

Религията на човека ще си остане (както винаги) една лична инициатива, но тя никога няма да не бъде и социален дълг, защото еволюцията е да служите на Всемирността, усъвършенствайки себе си. Затова олтарите могат да се сменят, но социалният дълг — никога. А личната възможност за религия е йерархия на посветеността ви, защото човекът е едно родено бъдеще. А щом е родено бъдеще, той е неизчерпаемост, дошла от Онзи, Който му даде Дихание — ти си образ и подобие Мое.

Житейската ни съдба е онова, което сме градили. Защото тя — Мъдростта, трябваше да си пробие в хилядолетията свой път, трябваше да създаде идея за битие. А това значеше да се минат десетки прагове. Трябваше да се създаде идея да бъдем зидари на олтари и храмове; трябваше да отмине молението — изповедта на душа и сърце; създаваха се идеи за свещени таблици и морални правила, схващани най-напред като повеля на право, усвоявани после като идея на Любовта, идея за братство. Трябваше да се създаде и идея за богомоление и за една социална рат. Човекът е имал поведение, но не е имал богомоление. В религията на Христос идеята на богомолението чрез вяра стигаше до социалната отговорност, но не стигаше до прозрение и мъдрост пред Отца. Затова и църквите ни са претърпявали и претърпяват гърчовете на неизживяната себичност, дребномислието и евтината властност, защото никой не си беше вързал акакия на лявата ръка. Извиняваха се, че се кръстят с дясната... Това е ужасът на религиите, които бавно стареят и дълго стоят стари. Радват се, когато ученията на митологиите си отиват (някои от тях закърняха още преди 5000 години), а не могат да приемат това: Да бъдете!, искат само да имат. Ето кое оскърби човека — защото той имаше вяра, но нямаше богомоление. Богомолението е поведение на Мъдростта!

Създаваха се идеи за примирение и за една евтина всекидневна философия. Тя даваше и най-евтината трапеза, която удовлетворяваше дори белязаните — Христос каза: Идете, поканете големците на Моята трапеза, а те си намериха работа. Тогава повика онези, които можеха да усетят Учението на Любовта.

Много дълъг е Пътят, в който човек узрява за божественост, а божествеността е ново битие, което може да носи и да дава само Мъдростта!

Когато едно Учение стане не само богомолие, а всекидневен живот, тогава вече човек може да се събуди от съня или да се потърси в него, за да си върне своята първичност и да познае това, което е твърде дързостно, но не и неоправдано, не и невярно — че е един бог в развитие. Защото дързостта — Аз и Отец едно сме, я направи Христос, а Пътят Му изходиха Неговите синове. Животът за свобода като Правда беше търпян, като Любов беше живян. Сега живеем с нова душевност, за нови обиталища в Отца и света — Отивам, за да ви направя жилища при Отца, в Царството Небесно! Значи на човека с новата душевност е необходимо ново обиталище — обиталището на Мъдростта, на вътрешното откровение, където безразличието ви прави независими от света на зримото. Тогава, когато сте го надкрачили, вие имате прозрението, което преценява преходността. А този, който е свободен от преходност, той е във Вечността; той е познал Възкресението, за което е казано, че може да бъде живот — Аз Съм Възкресението и Животът! Тогава знаете, че божествата, за да се развият в богове първата тайна е да не се страхуват от себе си. Да изпълнят това, което тази година беше казано в Посланието: Без страх и без тъга да духнем свещта на грехопадението — най-тежката верига, внушила най-непристойния страх на човека, страха от своя Отец. Духнете, загасете тази свещ! Не се страхувайте от себе си, защото първото знание, което трябва да имате, това е: Да създадем човека по образ и подобие Свое! Какъв е този Бог, който може да се страхува? Тотемът — да, защото е бил още животно-бог. Но еволюцията ни доведе до най-великото, до искайте да бъдете, а не да имате! Това е свободата от прости им, за да дойде научи ни. Защото „да знаете“ се вмени в грях, а всъщност това беше скалата за свобода!

Човекът и човечеството са „умирали“, докато узреят за идеята, че са безсмъртни. Цели религии са ги лишавали от правото на безсмъртие! Боговете на Олимп бяха безсмъртни. Те вършеха човешки дела, но пазеха безсмъртието за себе си — заради божественост (нещо, което днес би било смешно, но тогава твърде потребно). Действително, умирали са цели народи, умирали са култури, умирали са религии. Но какво има на нашия кораб, за да кажем, че не сме родени мъртъвци и не изповядаме мъртви религии? Това е, че флагът, с който ние пътуваме в безбрежността на няколко култури и на утвърдени религиозни земни притегляния, се нарича еволюция: еволюция на човешкия дух, еволюция на Всемирния дух — еволюция за съдба! Това е човекът е едно родено бъдеще!

Вярно е, че всеки Учител се е съобразявал с историческото време и с това е дал измеримост на йерархията на познанието на човека, но всяка духовна вълна е предшествала човешкия праг за нови пътища. Затова много идеи са отминавали и ще отминават. Онова, за което трябва да ратуваме сега, беше казано в Посланията (а те всъщност са цялата наша програма). То е, че волята на Всевишия никога не ни е отлъчвала, колкото и неласкателни слова за себе си да казваме. А когато тя не ни отлъчва, тогава ние нямаме основание да оскърбяваме Бога като бягащи деца от голямата Му щедрост да бъдем Негови синове. Това е отговорността, която стои пред нас. Тя не е отговорност, искана от някакъв страж — както в древните храмове две колони са показвали, че се влиза в царството между доброто и злото. Не! Мъдростта сложи един общ талвег — няма зло, има нееволюирало добро. Отговорността ни трябва да бъде юздата на нашата приложност за Свобода!

Така бихме свършили едно велико дело, за което не е нужно светът да ни даде благодарност, а ние трябва да му бъдем благодарни, че може да чуе и може да види. Христос предшества със словото Си: Тези които имат уши, ще чуят, тези които имат очи, ще видят, а Хермес рече: Устните на Мъдростта са затворени, освен за уши, които могат да слушат. Следователно всички Посветени са знаели, че вината не е в този, който еволюира, а вина въобще не съществува. Така отговорността води Учителите към жертва, но жертва като служение. Ако този, който трябва да изпълни дълг, има цел, то Учителите нямат никога цел, защото тя ограничава; те имат служение, служение пред Всемирния храм — да се живее за нова духовност и да се правят нови обиталища! Къде? У нас. Не търсете обиталище вън! Казано е, че човекът е божествен с много жилища — жилища на своята анатомия, на своите желания, на своя мисловен нисш и висш свят, на своята причинна даденост и на Свобода в Отца си. Трябва да се надмогнете, да надкрачите житейската необходимост! Разбира се, никой няма право да отрече нейната стойност, защото светът се съзнава и развива благодарение на това, че едно божество у нас — самите ние, в търсенето на Твореца си се'изгражда и Му служи.

Така че, всичко е толкоз божествено, колкото нашата будност може да даде знака на божественост — както на материята, на желанията, на мислите, така и на душевността и на интуицията. Божественото не е вън от вас, то е у вас! Това познание Мъдростта дава. Тогава в лицето на всекиго ще видим себе си. Когато видим себе си, ние сме признали Бога в другия — защото не искаме себе си да оскърбим, че сме небожествени.

Другата потребност в идеята на Мъдростта е материята да бъде одухотворена. Защото колкото по-съвършена става тя, толкова по-цялостно се глиптира образът на Вечния, чрез Който се осъществяваме.

Ето една малка строфа от наш приятел, която характеризира твърде тънък усет:

Детето винаги ще плаче,

жената винаги ще тегли към дома,

но ти, страннико, в пътищата вречен,

неотречен следвай призива на Мъдростта!

Ние никого не слагаме на клада, освен себе си. И никоя клада не може да изгори Мъдростта. Горени са желания, мисли; на клади са поставяни мисловни трудове, на клади и на разпятия са отивали и Учители. Но никой никога няма да може на клада да изгори една духовна вълна, защото тя е битието на историята в бъдните ни дни. Затова никой не може да спре Форума за духовна култура като битие на историческа даденост. И толкоз по-смешен ще е опитът да бъде класирано поведението ни вън от божеслужението и вън от историята на личната ни съдба, на социалната ни отговорност, на националния олтар и мировата даденост. Това е нашето битие и ние няма да говорим за трагичности, защото страдание няма — има развитие. Нито кладите, нито мъченията, които „възпитаваха“ материята, няма да имат престой в нашата телесна, мисловна и духовна жизненост, наречена човек. Човекът трябва да прерасне, защото Адам е надкрачен, човекът е надкрачен. Не се страхувайте да се освободите от него. Преди известно време ви казах за Третото дърво — ако го нямате посадено, посадете го в своя рай и се освободете от страха да ядете плодовете му! Внушаваше се на човека, че в Рая от Дървото на познанието Адам нямал право да яде. После беше изгонен, за да не яде от Дървото на живота. Аз ви говоря за новото Дърво! Раят е нашият ум и ние го надкрачваме, защото Мъдростта е интуицията, или причинната даденост на светоустройството ни. Това е да направите Мъдростта житейска съдба! И пак ще повторя — религията на човека ще си остане лична инициатива, но тя винаги ще бъде социален дълг, защото човекът е едно родено бъдеще, т.е. — един бог в развитие.

Благодаря ви, мили приятели. Онова, което не смея да призная пред вас, е, че моята щедрост е най-пестелива към тези, които непосредствено и винаги са с мен. (Не зная дали няма да ги обидя, като ги хваля.) Не за да ги науча на смирение, а просто да знаят, че служат на Вечното. Тогава това, което мога да им кажа, макар и да не е преходно, все пак не е достатъчно за тяхната жертва. Но го казвам като знак, не като милостиня. Аз винаги съм се страхувал от милостинята, облечена в дрехата на щедрост. Когато някой облече дрехата на щедрост в милостиня, това е много оскърбително. Но не мога да не призная, че много хора с всеотдайност и цялост като вътрешно живеене и като топлота в душата си вършат много работа. (Аз не зная дали всички, които са тук, усещат какво е свършено.) Отместете, махнете книгата на личното си битие от своето нощно шкафче и ще видите колко безсъници са записани в списанието и книгите, колко щедри дарби са дадени — за всички! Защото, ако ние вършим нещо само заради нас, а не за Всемирността, оскърбяваме Бога.

моите приятели и нашите събратя да приемат в душата си, че имам дълбокото признание и благодарност, че са извършили нещо много голямо и че вършат нещо изключително. Кога и как ще получат това, което апостол Павел каза: Свърших делото си, сега чакам времето на наградата... Предполагам, че те няма да се изкушат да чакат награда. Апостол Павел нямаше друга възможност, защото от юдейството не можеше да получи венец, а присъда. Аз съм много строг понякога, защото истините са вътре в мен. (Говоря за рефлекса на истината — просто като ви докосне, да я кажете, а не да умувате.) Свършеното дело няма защо да чака венец, защото той е плетен, когато е вършено делото. Достатъчно статуи има накичени с венци и достатъчно олимпиади е имало, когато са давани лаврови венци. Никой, който служи на Бог, няма нужда от лавров венец, защото той е в да бъда!

Бог да ви възнагради, защото моите благодарности не всякога могат да възнаградят така, както би желал всеки в себе си. Но когато Бог му го даде, тогава и недоволството му ще бъде благодарност. Затова предоставям на Него всичката щедрост, а вам достойното почитание на издигнатия олтар в душите ви, наречен Духовна вълна на Мъдростта. Без страх в Пътя на Вечното!

Поднасят се бели цветя.

Белият цвят го правят всички други — като ги слеете, дават бял. Така че болката, радостта, меката скръб, навлажнените очи и смутеното сърце — всичко това събрано, е създало този букет, който вие като цялост ми поднасяте. Аз ви благодаря, благодаря на цялата природа, че е могла да намери изход, та когато някой е тревожен или радостен, да му бъдат поднасяни цветя.

Човек няма право да отрича нищо, с което си служи еволюцията. Тя е потребна заради двата бряга, но същността на всяка река ще си остане течението. Много брегове останаха без води. Радвайте се, че има една голяма сила, една духовна щедрост, която Логосът ви изпраща, защото еволюцията трябва да намери своя завършек. А той е Свобода!

Мили приятели, знаете ли що е мека скръб? Това не е да страдате, а просто в радостта да имате мярка. Меката скръб е топлотата на човешката взаимност! Благодаря Ви!

Пловдив, 13 юли 1996 г., 10.30 ч., зала „Отворено общество“.

Извадка от разговорите в и околи Бачковския манастир

Ваклуш: Природната сила, която е дадена на родителите, работи в децата почти до 13-годишна възраст. Те се хранят още от кръвния серум, така да го наречем, от родителското начало. Тепърва започва в тях да функционира онова, което ги определя като кръвта, Азовия представител, т.е. бъдещата личност...

...Нека децата да учат, трябва да учат. Даже там, където се счита че има неуспех, пак е успех, защото тайната на човека е да не повтаря онова, което не е присъщо на неговата даденост...

...Никога не правете абсолютност от нищо. Не правете, защото светът се развива с известни дадености, но той се осъществява и със събития, за които още даденостите не са разчетени. Изведнъж виждате, че идва нещо, което го е нямало довчера, и то почва да действа, започва да променя света. Така че не бива да абсолютизирате нищо, защото нито планетите са толкоз, колкото са ги дали, нито числата с постоянството си могат да имат само една и съща вибрация. Ако някоя цифра е попълнена с друга вибрация, безспорно е в сътрудничество и с други цифри. Имаме свобода за единство. Тогава ще видите, че едно може да бъде равно на две. Защо? Защото Двойката е погълнала една енергия, която Единицата `и е дала и сега си я взима. Двойката е била физиономия и Единицата си я взима. Така че не правете абсолюти — докато има еволюция, ще има промени! И нищо неестествено няма в това да се променя човек. Всеки е толкова лош, колкото го оценява другия, важното е в себе си да намери някой сили да изнесе двубоя между Дух и материя...

...Преди да има ден, трябва да има Слънце. Епохата на развитието на това, което съставлява Деца на Слънцето, е когато е нямало още антропологично божество и Слънцето става бог на човека. Човекът като божество е по-късно. Ето защо, за да се извърви една еволюция тя трябва да мине в това, което се нарича ден и нощ. Въпреки че за душата няма ден, няма нощ. Душата не може да каже: „В деня живея достойно, в нощта — непристойно“, макар че поетите си ги казват... Но например нашият Димчо Дебелянов, когато изрича: През деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша, показва преходността на двете неща, а не че едното е зло, а другото е добро. Ето защо Децата на Деня идват след Децата на Слънцето. Значи какво — бъдещият човек ще работи с вътрешната си светлина! Това е Деца на Деня. Децата на Слънцето си имаха и нощ, но Децата на Деня, т.е. Мъдростта вече като приложено познание не може да минава през това, което се нарича зло. Затова казахме, че злото е нееволюирало добро. Ето виждате колко вътрешно мотивирано е да сме Деца на Деня, след като сме се изживели във вековете като Деца на Слънцето...

...Човек, когато получи някаква благодат и мъничка да е по размери, си казва — Бог е мъдър. Мъдър е за неговата мъдрост. Тези наименования като стойност са само скала, по която човекът се разгръща и усвоява. Една вечер ми телефонира отдалече един господин и ми казва: „Г-н Толев, чета вашата книга, знаете ли — вие сте гениален!“ „Чакайте — казвам — аз искам да бъда божествен, а вие ме правите гений!“ Той се стресна изведнъж. За него измеримостта на гениалността е това, което покрива всичко. Защо? Защото този, който търси знание, когато намери в една фраза ключа, с който може да отключи, за да се набогати на нещо, изненадан казва: „Това е гениално.“ Но за друг — не е достатъчно...

...Много добри астролози има, които безспорно са и добри математици — добре изчисляват, но без интуиция ще ви кажат големи неща, които не е задължително да се сбъднат. Защото, много трудно без интуиция се разграничава прилива на доминантата ви.

Един велик посветен може да мине живота си незабелязано за хората и в същото време да остави такава дълбока диря в духовните им светове , че те да се чудят откъде знаят нещо. Ами всяка нощ им се излива. Те се докосват и казват: „Каква мъдра мисъл улових тая вечер!“

Един гадател видя ръката ми и ме попита: „Как не сте полудели?“ Тогава бях на 22 години — не беше време да полудявам... Защото като види една такава ръка, той е наясно с нейната фигурация, че трябва да си луд, а ти не си. Защо? Защото биологията ти издържа, тя е изработена за това натоварване. Така че тези разлики хиролозите трябва да знаят. Те имат логичността на знанието, а не прозрението, не интуицията. Затова ви казах, че за един посветен няма нищо чудно, че може да държи в собствените си ръце планетата. Атлас и Пантократорът! На Атлас Земята беше на гърба, а Пантократорът я носи в ръката Си. Астролозите трябва да изведат тези неща, да освободят човека, да му дадат път...

...Архангелите и ангелите са приносители на енрегии. Те са спокойни сили, но сили на благодатта, сили на прозрението. Знае се за тях, че могат да пренесат Словото. И може би затова Архангел Гавраил е благовестил — защото едва ли тогава в света е имало белязани имена.

В историята ги има, и Цицерон е бил белязан оратор, и Мойсей, но никой от тях не може да получи това признание, което казаха за Христос: Той поучаваше с власт! И вие ли искате да си отидете? Апостолите отговарят: При тебе има думи за Живот. Можете ли да си представите кое е досегнало Неговото слово. Нито е удовлетворило ума им, нито сърцата им — досяга Духа. Вижте как е поемал отговорност: Аз Съм Пътят и Истината, и Животът; Аз Съм. Възкресението и Животът; Всеки, който яде Моята плът, ще има вечен Живот. Необичайни неща. И въпреки тази необичайност те са могли да кажат: При тебе има думи за Живот. Този, който има усет за творчество, във всеки ред от Неговата словесност ще намери нещо изключително образно и символно. Той винаги прави илюстрация, изключително динамична е фразата във вътрешната `и същност. И това е, което Го прави повече от оратор.

Така, архангел Гавраил е занесъл известието, което, както се казва след това, го чуваме из висините: Това е Моят възлюблен Син, над Когото е Моето благоволение. Но все пак тази сила е трябвало да пренесе енергетичността на планетата в йерархията: Ти ще родиш. Тя казва: „Как?“. Естествено, смутително. Естествено е да отреагира всеки човек — Как ще стане, когато не познавам мъж? — Светият Дух ще те осени!

Архангел Гавраил дава израз на живото Слово, на Лoгoca, а войнствата, с които се бележи архангел Михаил като отсъжда кой ще оцелее и кой ще бъде отминат е нещо, което засяга една друга страна — метафизиката.

В християнството архангелите и ангелите нямат това признание, което в известна степен ще го намерим в юдейството, където макар и да нямат иконност, все пак ангелите са сложени в Гробницата и второ — те са деятелни участници в решаващите проблеми при пророчествата. Тъй като християнството се освобождава от института пророчества (нещо което е съвършено неверно и неправилно), ние не ги виждаме в тази почит, която намираме в юдаизма.

Ако само като стихийни сили ги бяха усвоили, и то от висша порядност — приносители на Логосна енергия, можеха да имат едно не само почитанието, за което църквата един път ще им изпее една благодарствена молитва...

...Нямам страх от нищо. Да благодарим на Бога сега, че сянка ни пази. Иначе щеше да бъде четиридесет и пет градуса — щяхте да изгорите. Ние, разбира се, не можем да кажем четири дена облаци да има. Но — да няма други облаци. Нека си има духовни слънца — да няма други облаци...

...В края си четвъртата коренна раса, беше заръчала вече някои свои представители, които живееха дълбоко далече в Азия, при създаването на индианеца и леко на запад от тях, ако можем да кажем в Гърция. Така че ведно с Атланта съществуваха вече и другите разклонения. С тенденция това, което причинният свят беше сглобил, (но не беше дал още енергии да се развива), т.е. създаващ прототипове, започваше да се ражда и една друга култура.

Атлантите живееха в приложност в астралното тяло и в астралния свят, макар,че имаха физическо. Те слязоха във физическото тяло след свършването на потопа, т.е. след измиване и заливане с вода. Защото както ви казах, водата е астралният образ на светлината. Тогава трябваше атлантът да бъде упоен. Това е най-добре илюстрирано с Ной. Напи се, за да забрави и да слезе да върши земни неща. Той обаче няма никога да се лиши от това, което е усвоено в неговото по-висше царство. Ето защо почна борба между прототипа — причинен свят, който считаме за най-съществен за човека от появата му на планетата и човекът-плът, Адам. Така прераждаха се хора с причинност, но не бяха победили желанията. Затова имате едно слизане, което именно Христос промени — даде обратен път нагоре. Казано ви е Ада, т.е. слизахте във физическия свят (защото в Атланта бяхте в астралния), но има Царство Небесно, идете там...

...Няма нещо, което да е с нулева стойност, когато е казано с прозрение. Може да не е станало, но казано ли е с прозрение, то е стойностно. Кога ще стане това няма значение — то от своя страна започва да работи за да се осъществи. И дори самият наш организъм си отработва хронологически свои податки чрез които познава...

...“Fiat lux“ дава тази енергия, която може така да размести света между светлина и тъмнина, че да можеш да виждаш. Има такъв орган, който ви дава усещането за енергия. В този миг се ражда нещо, което не е било, излято във форма за възприемане било като афоризъм, било като някакво прозрение. Когато в областта на изкуството в един такъв момент се е изляла енергия, ражда се нещо, което обикновенно човечеството нарича гениално. Всеки го има — само трябва да изработи постепенно фиността на възприемането, усетността, тънкостта на органите. Затова моята теза е, че материята не може да бъде отричана, а трябва да бъде одухотворявана. Ти не можеш да я унищожиш, а трябва да я обожествиш. Тогава висшата енергия слизайки към нея, твоят орган в тази материя ще бъде възприемчив.

...Христос ни остави великата тайна за свобода от кръвното родство. Ако някой мисли, че това е свобода да захвърлиш дом и семейство — не! Това е да захвърлиш домуването в тебе на старите мисли, на роднини — желания. Тях трябва да захвърлиш. Тогава отиваш да слушаш Словото на Отца...

...Има такива места с просторност, с която може да се ширне човек — като мислене и като жизнено пространство. Да ти създаде настроение.

За мен килията не беше страшна, но за хората беше цяло мъчи лище...

...Просторът също може да е голяма депресия. Когато едно дете, чието пространство още се диктува от минали животи, изведнъж види необозримост, то се смущава. Може да бъде даже депресиран човек. Затова трябва много прецизно да се представят по-големи неща на децата, за да не се загубят в пространството като себе осъзнание. Защото се травматизират. Изпадат в безжизненост — нямат укрепителен предмет. Това е моето креватче, това е моята кукла, това е моят кон — те не са безцелни, не са занимавка само. Децата трябва да намерят опорност за реалности, да не се губят в реалностите. Опорност срещу страха, че не се съзнаваш кой си ти, а пък те сложили в една планета — ха, живей сега. И големи хора има, които се губят така, които трудно се вместват в живота.

След като през деня впечатленията до такава степен са мощни, че му затварят шлюзите за отлитане навън, детето се брани, иска да не се изгуби. Затова плаче. Плачът на едно малко дете е голям празник, така то прави дълбокото дишане...

Съвет на Форума за духовна култура

Ваклуш: Щедра и неотменна е волята на Отца ни в това служение, за което ни е избрал и за което трябва да послужим. Висшата воля е отговорна, социалната трябва да бъде пожертвана, мировата трябва да бъде утвърдена. Пътят е един — от Бога сме тръгнали, при Бога ще си отидем. Ако можем това да направим и да облъчим, да ослънчим, да нахраним онова, което съпровожда нашето планетно, земно присъствие, тогава сме изпълнили волята на Всевишия.

Честито ви празненство, което е тялото на нашия душевен живот, което беспорно е програма от нашата мисъл и което наистина е присъствие на Божеството. Това е празненството на Шестия събор на Пътя на Мъдростта. Аз никога няма да наруша преданността, но не мога да не нося отговорност за нейното оцеляване и присъствие във всичката битнина. Днес сме тук, но ще отидем и при Него, защото Животът нито ще съхне, нито някой може да го отнеме, особено когато Божествеността го е пратила да свърши своето велико дело. Делото да направи човека Бог, да се осъществи той във всичката си цялост.

Тревожности е имало и ще има, криволици в пътя е имало и ще има. Но когато се касае за духовния ни път, Христос рече: Аз съм Пътят; когато се касае за заблужденията, Той рече: Аз съм Истината, и когато се касае кой живее, Той рече: Аз Съм Животът. Следователно дадени са образци, чрез които човекът не може да не се справи, и би било доста недостойно да търси извинение, че не е оставил верен, истински, животворен живот.

Преглеждането не бива да стига до самозабрава, но блуждението не бива да стига до утвърдена законодателност. Свобода от блуждение; съсредоточеност — но не и самозабрава. Защо? Защото еволюцията е поставила всеки на съответното място и не може да бъде оскърбен никой, ако наистина вярва в нейната поточна власт, че е дял от вечната справедливост. Дори когато може да се съизмери и намира, че това не му е мястото, не е прозрял защо е сложен там. Така че, прозрението е нашата бъднина, отговорността е нашата будност и служението е нашата душевност.

Аз се радвам, че всеки от вас къса част от времето, от ангажиментите, от всекидневието си, за да бъде днес тук. Казвал съм и ще кажа, че загубено време лесно може да се намери, но загубено знание — никога. Понякога и най-малкият знак на знанието може да е всичко, каквото е трябвало на човека. Една фраза може да промени за хиляди години живота на всекиго — Аз и Отец сме едно! Това е най-малко усвоено и най-трудно приложимо. Дързостта да се каже: Аз и Отец сме едно, е нещо неудобно в очите на обикновеното, но Христос го рече за всички. Една фраза, едно слово! Така че, загубеното знание за потребната минута, за устойчивото бдение е нещо, което не бива да бъде допуснато. Защото жалбите на времето и скръбта на сълзите са само лично поведение, но не и отговорно отричане.

Казах, че религията за човека е лична инициатива, но тя е и социален дълг. Трябва човекът, усвоявайки се в божествеността, да не чака само да бъде наречен божество, а да даде от своята божественост на онова, което се разгръща, осъществява и което е част от битието на Вечността. Затова е социален дълг! Днес ви предстоят размяна на взаимности по отношение на личното достижение и на Общността Форум за духовна култура. Една безспорно много пъстра и богата завеса, на която дължим не прикритие, а защита. Ние не се прикриваме, а се защитаваме. Защитаваме се с мирни средства и с духовните си оръдия. Форумът беше потребен и ще ви отведе още по-напред. Утре ние ще защитаваме, ще служим на други, както сега официалното християнство е защита от еретизъм, ерес, сектантство. Така трябва да се схванем като еволюция, така трябва да послужим като обещана жертва.

Социалният дълг за нас беше потребен, за да оцелеем като издателство на новото в дългите пътища. Социален дълг, макар и великолепна жертва, е издаването на книгите. Социален дълг е и тази кръстословица на нашата взаимна среща. Тя е социален дълг, за да може личната ви душевност, докосвайки се чрез взаимността, да се открие в минали и бъдещи дни. Не забравяйте, че мнозина сте били някога и още повече ще бъдете утре. Свобода от себе си не е свобода от другйя, защото Той толкоз присъства във вас, колкото вие в Него, колкото вие се осъзнавате във великото служение на взаимност. Това е социален дълг — тази кръстословица на взаимността да се намерите от един събор в друг, да се намерите къде и кога сте сделили бъдещето, което сега почвате да осъществявате. Това е вашето битие като Деца на Деня. Повтарям: Човекът е едно родено бъдеще. Вие сте бъдеще! Затова започвате да работите за Учението като приложно, житейско, съдбовно битие. Пожелавам ви лека работа. Моето присъствие ще бъде във вас във всички потреби и моята свобода от вас ще бъде тази, когато съм с вас. А вашата свобода е, когато ме потърсите. Добра, лека духовна работа на този събор!

Изказва се и И. Цвяткова от София върху проблемите за чистотата на Учението.

Ваклуш: Този въпрос не може да бъде поставен в яснота. Кой е чул в цялост Учението на Мъдростта и кой го е живял в цялост, за да дава критични оценки или сеизмографно да определя докъде се простира всичко? Нали йерахията на посвещение е различна в личностите. Ето защо Ученията след това са ги правили религии, в които са слагали ограниченията на канона, на догмата. Учението е много цялостно. То е свято за този, който може да го освещава, то е несвято за онзи, който не може да го разбере и иска да го опозори. Но друго е религията. От едно Учение се извеждат съответни вътрешни тайни, които след това с канони, с догми с това, което като правила са дали съответните събори, са определили метафизичната страна на едно Учение. Но сложен е един ориентир. По този начин те са създали вече рамка на движение. Ето защо християнството има още от самото начало (когато отиват апостолите да го прилагат) различно разбиране за чистота и нечистота...

От членове на ФДК се изказват съмнения относно необходимостта от Комисия по целостта и ценностите.

Ваклуш: Мили приятели, всяка религия има норматив, от който се изхожда. Нормативът е статутът, който си е създал правила, догми, канони, тайнства. Вие имате ли нещо, което като програмна даденост да е вече цялост, за да кажете че няма нужда и знаете ли от какво ще се изходи? Точно тайната на комисията се състои в това — целостта и ценностите! Защото още сега (аз няма да посоча къде) имаме твърде големи отклонения от Пътя на Мъдростта. Ако някой може да каже, че другият се е запътил по погрешен път, санкция не ще се получи (нямате орган на санкция), а само преценка. Тази преценка ще трябва да бъде дадена от една комисия, която няма право на санкции, а на бдение.

Това не е, че ще бъдете ограничени. Всеки има право, пак ви го повтарям — религията или вярата е лична инициатива, но нейната чистота в това, което се дава сега, когато нямате учредени статути, е нещо съвършено друго. И грижата за тази цялост, и грижата за тази ценност се предоставя не на някаква инквизиционна комисия. Обаче когато нямате статут, вие може да имате предупреждение, предупреждение преди увлечението да е станало толкова пакостно, че някои (не е страшно, че отиват другаде, нека си ходят) да говорят, че тук са глупавите.

Комисията не може да прави оценка на Мъдростта, тя може въз основа на това, което е дадено, да каже докъде някои се простират. А нейната прецизност и нейното знание, когато не `и стига, докато има възможности, може да бъдат осветлени.

Когато говорим за правото да знаете вън от това, което като Път на Мъдростта ходите, то не може да бъде ограничено. Но не можете когато ръководите едно Общество, без съгласуваното действие на Центъра и без съгласуването дори помежду ви. Така не може! Четете си колкото искате и каквото си искате, това е личната ви свобода, но свободата в модула е свобода на пътя на духовното ви общество. Това е свобода! По Пътя на Мъдростта, с което не сте съгласни — критикувайте! Но в Пътя на Мъдростта, в Обществото да се правят вътрешни организации, така не може... Или е непросветност, или е логична последователност да се руши.

…

Ваклуш: Мили приятели, от все сърце дължа да ви кажа благодаря не, а да ви кажа — бъдете живи в Пътя на Мъдростта. Защото „благодаря“ всеки може да ви каже, но да ви каже „бъдете живи в Пътя на Мъдростта“ е вашето предназначение. Във вековете сте се търсили, в настоящето се намерихте. А втора точка на Пое ланието беше, че няма място да избирате в кой ден да бъдете мъдри. Всеки ден сте длъжни да бъдете деца на Бъдното. Благодаря ви за отговорността, защото отговорността ви е вътрешна потреба.

Бяхме някога някъде, сега сме отново. Благодарете на Небето, че в това съзвездие се събрахте. Аз съм благодарен на всичко, що организаторите направиха.За неуморността — Бог да ги охрани, и за волята.

Пътят ви не трябва да бъде привършен, защото в душата ви има още много знания и потреби; духът ви не може да свърши само с тази планета, дайте и на нея що вашият дух трябва да `и даде, за да може тя да ви отвори вратите! Дайте своето, за да получите от Своя, защото Бог е ваш и вие сте Негови. На добър път мили приятели, на добър път, Деца на Деня!

Пловдив, 14 юли 1996 г., 10.00 ч., Център за работа с деца.

Семинар, 1 август 1996 г

Ваклуш: Добър ден, мили приятели, добър ден, Деца на Деня! Искахме Бог да ни научи — и Той ни учи; искахме да бъдем живи в Него — и сме живи; искахме святост — и Той ни я дава. В Посланието бяхме казали, че време за служение и приложна Мъдрост е всяко днес. Днес е нашето време! Честито ви път, живот и божествено служение! Бъдете благословени!

Аз не зная дали за първи път изживявате голямата радост, но всеки, който отива до извора да си вземе жива вода, не може да не бъде радостен. А ние казахме, че радостта е усмивка на Мъдростта. Няма по-вълнуващо нещо от това да сме в тази обител — планината, наречена Родопа, където преди вас (и заедно с вас) са пребивавали големи учители. Никой не може да отмине великата идея на Орфей, никой не може да отмине митологията като духовна енергия, която е акумулирала мъдрости, за да се изградят школи, за да се пулсира еволюция, за да се родят Божии пътища. Радостта ни е тази, че не повтаряме, а следваме Еволюцията. Достатъчно се повтаряха неща, които дадоха своето!

Вие имате благодатта, вие носите прозрението, за да се създаде нещо, което тепърва ще даде своята струя във Всемирното знание, че човекът е един бог в развитие. Тепърва Мъдростта ще бъде духовна вълна. Тя е била знание (знание с прозрение), но не още служение. Вече дойде този велик ден — да се прави служение от Мъдростта! Тя няма да бъде последният ден на присъствие в планетата, но ще бъде ден белязан или, както е казано в светите свещени книги — Ден Господен, защото той никога няма заник. Ние първи правим еволюцията, когато мисълта ще стане живот и интуицията ще дава истини.

Ето защо програмата, която имате да минете тук, йерархира познание за свобода от себе си. Това е най-голямата, най-тежката пътека, която човечеството има тепърва да върви. Имало е Правда, имало е Любов и все пак човечеството много малко е направило от онова, което будността на върнатия Бог у нас иска от нас — да се освободим от себе си, да не живеем с подозрение! Всеки от вас, който има доклад, ще облекчи познанието и съдбата на другия. А след това всеки от своя страна ще стане подкваса на големия хляб на свещената трапеза на Мъдростта.

Познанието е крайно необходимо, за да не се живее повече със страх за себе си.

А когато не живеем с този страх, освобождаваме отсрещния. Нищо по-мъчително няма в света от страха, нищо по-тежко не е лежало върху съдбата на човечеството от страха от боговете! Изминаха времената, когато само те бяха безсмъртни. Орфей беше казал: Аз умирам, боговете живеят!, ние казахме, че боговете умряха, остана Бог да живее! Защото цялото наше митологично съзнание свърши — Христос го погреба. Възкръсна божеството у нас!

Това, което имаме днес като служение на Мъдростта, е новият Ноев ковчег — не на спасението, а на великото посвещение и знание за себе си и за света: свобода от веригите на грехопадението, свобода от собственото си битие, на когото и да е служило досега. Така взаимно ще намерите свобода от подозрение. Нужно е да се разтовари отговорността върху повече хора, а не да я сложим върху един и след това да му позволим да играе ролята на Мойсей. Трябва да се разбере, че когато се повери на един човек всичко, както на Мойсей, той може да даде заповед, с която да ви плаши с Бога. Ако искаме организацията ни да се изживява в целостта на Мъдростта, трябва всеки от вас да бъде не само свободен, но и отговорен! Когато някой е отговорен, той знае къде да потърси и опорност. Аз не искам да имате взаимен страх и взаимно подозрение — всеки със своето си ще бъде в единство с Отца!

Така че, не може да присъждаме кой колко е дал. Но ако на един предоставим всичко, тогава ще изживеем Моисеевия диктат. Аз искам всеки да има своето основание, та тогава, когато отсрещният го освободи от сламчицата в окото, защото е видял своята греда, да изгражда Учението (което нарекохме Път на Мъдростта) или социалната ни формация, която наричаме Форум за духовна култура.

Не мога да си представя как бихме били тук всички, ако нямаме организация (но не такава, каквото социалната реалност диктува, а каквото духовната потреба иска). А когато ще можете да усвоите енергиите на шестата подкоренна раса, тогава вече ще си сигнализирате и с духовни телеграми. Но засега трябва да се напише писмо. Не се страхувайте, ръката още не е освободена, И друг път съм казвал, че когато паметта се умори, ръката бе натоварена да пише Аз, Буки... А когато ръката се умори, телепатията ще ви освободи. Аз бих се радвал да сте всички телепати — но трябваше да дойдете с писма и трябваше да се качите на автобуси... Не се страхувайте във взаимността си! Преценка, която може да се даде, ще направи един — не в отговорност, а в служение!

Имаше пещери, които бяха най-напред обиталище на живота ни; след това имаше светилища, в които се внасяше живото причастие на посветения. Сега вече имаме храмове. Но когато всеки стане жив храм, тогава жрецът е той самият. В чуждия храм отивахте на моление — в собствения трябва да бъдете на служение! Този, който не осъзнае служението, той ходи само на моление. Затова казах, че не догмите и обредите са съществени. Много още ги живеят и ще продължават да ги живеят — нищо оскърбително няма в това. Но когато се освободите от тях, вие сте жрецът, вие сте служителят! А жреците носеха великото знание. Те направиха културите, след това догмите направиха религиите. У вас е жрецът, вътрешният жрец!

Потребността сега от знание изисква в продължение на четири дни всеки да разшири кръгозора си, за да се направи онова, което в официалната психология и логика се нарича мироглед. Знания могат да се добият, но мироглед се изработва, когато има една генерална духовна сила. Това Посланията ви дават всяка година. И който ги следи, ще види, че те бяха точно това, което трябваше да бъдат.

Беше казано: Време е за приложна Мъдрост! Посланието тази година е: Всяко днес! Дойде това днес. Защо? Защото бе предшествано от една потреба — да направим Учението житейска съдба. Съдба! Досега се учехте да го прилагате. Но когато е съдба, това е дълбоката драсната голяма дълбина в душата на човека, която ще му напомня, че е минал през всичко заради Бога, Който е неговият Отец и Който е в него самия!

И жреци, и учители, и посветени са ви оставяли и трон, и жезъл, и чаша — никой не ви е лишил! Трябва обаче да се знае устойчивостта на ръката, която дава знанието — ръката, която знае да държи жезъла; ръката, която може да се опре на трона; ръката, която ще поднесе без страх чашата на великото причастие с това, за което сте призовани и трябва да изживеете. Ще сe радвам да видя в последния ден, че всеки е взел своята малка торбичка акакия — торбичка с пръст, вързвана на лявата ръка на императорите, за да им напомня, че Небе и земя, че Бог и човек са единство.

Аз ви благодаря, че с толкова много прилежна обич и с толкова много вяра чакахте този ден. Вашето присъствие е моето най-голямо задължение да нямам право да ви оставя никога и никъде. Бъдете ми живи и здрави! Пригответе се за духовната трапеза, която вашите братя ще ви дадат.

Моето присъствие в тези дни ще бъде с вас. Бог да ви брани!

Следва доклад на Хр. Килимова: Посланията — хляб на мъдростта.

'Въпрос: Казвали сте, че Възнесението е път на Мъдростта, а в представянето се посочи Възкресението като посвещение на Мъдростта.

Ваклуш: Няма да има никога Възнесение без Възкресение. Защото това е обратният знак да се върнем към Отца, да победим материята. В христянското ни изповедание, най-вече юдейското (няма да говоря за мохамеданизма), дори и в индийската философия не се признава светостта на материята. Но материята трябва да се одухотвори. И нейният единствен път, за да може да извърши вече свобода от себе си, това е Възкресението. Логичният път на възкръсналия е, когато свободно минава от физическото поле в астралното, менталното и пр. полета и се легитимира на Земята (защото Възкресението е все пак легитимиране на материална субстанция). То е в основата на възможността да извърши това, което се нарича Възнесение. Значи същината е Възкресението, то е поисканата жертва. Само жертвата в служение може да направи Възкресение. Така че одухотворената материя с Възкресение се връща при своя Отец.

Семинар 2 август

Ваклуш: Добро утро на всички! Благословени от Вечния, защото към вечен път сме! Да бъде Царството Му, да бъде Волята Му; да ни научи да бъдем с Него във всички времена! За да осъществим това трябва, както в Евангелието, в глава десета на Марко пише, че онези, които са напуснали дом, имоти, ниви, братя, сестри, деца — стократно ще го получат (в царството, което осъществяват) и най-вече, че ще бъдат във вечен живот!

Няма да има по-голяма радост един ден, както в личния ви дом като сърце и мислене, така и в приложната ви лична воля, от това присъствие, което имаме тук. Аз се радвам на онези деца, които един ден, сега, както казвате — едното е още на три месеца, другото — на десет години, че ще могат или да чуят, или да имат спомен за това, което правим. Благословението и благодатта да бъдат над всички ви! Амин!

Следва доклад на Й. Стайков: Митологиите през погледа на Мъдростта.

Ваклуш: Видяхме света в неговата душевна градация — от Сътворението (така, както от митологичния свят се е тръгнало) до това, когато трябва да се освободиш от Сътворението, за да станеш Сътворител! Бъдещето в човека е Сътворител! И точно тази е тайната на Христос — че Той е участвал в Сътворението на света! Всеки с идеята на Христос, т.е. с Помазаничеството, е част от Сътворението.

Този поглед върху митологиите показа, че със зрението на Мъдростта може толкова изчистено да се говори за всичко, стига тя да е вече знание, да е прозрение и преценка; този начин на усвоена и приложена мъдрост е мироглед. Той е жива свобода от всичко, каквото сме били — от Митологии, от Правда, от Любов... Утре в зрението и от Мъдрост, ще бъде живот за Истина, Живот в Него! Мога с основание да кажа, че радостта ми е голяма, защото това, което в продължение на четири или пет години сме могли във взаимност да си даваме, е направило своето в душите и сърцата ви! Така цялостно, така добре погледнато!

Разбира се, ударението е сложено най-вече в тази митология, която е най-близо до нашето историческо битие, до културата, която Западът имаше, но тя е, която можа да еволюира — еволюира в християнство. Митологията на Изтока не можа да се развие, макар че учители им даваха наука-религия. Защото един Конфуций е наука-религия, един Буда — също! Но те останаха там. Западната митология има вече пратените деца и те изведоха един реален духовен свят.

Така че ударението основателно е поставено и интерпретациите добре са направени върху тази историческа откъсност от време, с която обитаваме и сме служили.

Трудно е да се каже, че от сърце може да се благодари! Вярно, че то е било органът на правдата, с която се е оценявало и се е давало мисъл, но с душевна радост и с духовно удовлетворение изказвам своята благодарност! Не за труда, който е положен, защото той е частица от вибрацията на човека, т.е. на оня Адам, на който казаха: Иди и работи!, а заради служението. В служението умора няма, в целта има умора!

Следва доклад на Й. Епитропов: Източни окултни школи.

Ваклуш: Мисля, че един хубав цикъл стана. След погледа върху митологиите и след това вътрешно зрение и йерархиране на школите на окултизма от Изтока, малко или много всеки си сложи една ризница на познание — не срещу стрелите на миналото, нито срещу гръмогласията, с които настоящето в различни свои окултни увлечения иска да води света.

Това, което ни даде нашият приятел е наистина квинтесенцията върху онова, което човечеството в продължение на хилядолетия живее, лута се, показва, че наистина не е намерило себе си! Утешността на човека, когато влезе в едно голямо религиозно съзнание, се крие в това, че се храни от общата тайна, която е дадена. А страхът е, че остава все на едно и също място, защото се получава това, което съм казал: Религиите много бавно стареят и много дълго стоят стари.

Всички тези школи са били много ценни, но твърде обременяващи сега, даже когато трябва да се говори за адведите и пр. Походът, който Изтокът направи, особено в миналия век, в лицето на няколко големи мъже, които дадоха много знания за Европа (например един Вивекананда е изключителна личност с прозрението на индиеца, но с ума на Запада), стана познание и утешност на много малко хора.

А тайната на това, което даде Мория, беше да каже на Блаватска: Няма религия по-горе от Истината!

Сега идеята е вие да получите един смесен грозд от окултни зърна, от които според потребата ще си вземете — от багреното или от необагреното; от пожълтялото или непожълтялото. Ной се напи от грозд — нямаше още вино! Да получите забрава от онова, което е било — това е тайната на Ной. (Ной е смяна на цяла културна раса!) Така че тези неща ви се дадоха като познание за себеосвобождаване. Благодаря ти!

Преди известно време казах, че нашите хора в голямата си част купуват списанието и си го държат. Но без да влагам лоша преценка, само прогласите да извадите от тези двадесет и една-две книжки, ще имате програма за хиляди години! Прогласите само! Аз питам: колко души са ги прочели?! Защото всеки Проглас стои като генерална линия. Просека е направена, по която между каквито и тъмни и големи гори да ходите, ще минете!

Линията на живота всички я имаме — дълга или къса. Христос казва: С един лакът не може да удължите живота си, но не казва, че с един милиметър не можем да удължим линията на ума си, или с една точица не можем да направим линията на сърцето си...

Да дадеш на някого една свещ, това е да го опазиш в тъмнината да не се спъне! А не е да му дадеш едни добри обувки, с които, като се удари в камък, няма да си нарани крака. Преди да сме се наранили !... Разбира се, дипломацията е прозрение. Ако в даден момент имате усета, че някой не иска да ви приеме, правите един дипломатически ход и се оттегляте. И го поставяте него в търсене, а не вие в предлагане.

Но трябва да бъдем достатъчно отговорни, да се пазим от хаотичност и от най-страшното — воденичния камък на най-строгия ред.

Ние даваме светлина. Свещичка, която става звезда; звезда, която става съзвездие; звезди, които са слънца!

Следва доклад на Св. Нанов: Западни окултни школи.

Ваклуш: Обемът на работата по тази тема е предмет на цял един семестър лекции. Ето защо Светлозар по-скоро ги представи, отколкото разгледа.

Тук трябва да видим какво обърка Европа, за да не създаде мистични учения. Европа фактически няма нито мъдреци, нито учители.

Онова, което прави Розенкройцер например, не е никакво учение, а подражание. Това, което Европа се опитва като философия да направи, можа да съществува само някъде до дванадесети век — след това Аристотел се наложи.

Колкото до учението на Дънов, трябва да кажем, че поднесеното от него на България паралелно вървеше с теософията, която обаче не претендираше, че прави религиозни учения.

В молитвата „Отче наш“ има една фрапантна грешка (за съжаление и досега в света не са го видяли), и то непростима за прозрението! Простима за тези, които имат виждане само до едно ниво, дори ако щете и на будно око, но не и на вътрешното откровение — това дъновистите не можаха да видят! Нямаха смелостта, ако и да имаха прозрението, да дадат обяснение и за първородния грях. Идеята за първородния грях не я видяха и европейските окултни школи.

Аз съм разговарял с г-н Боян Боев, който бе пълномощникът на Дънов след неговата кончина. Когато му поставих въпроса: „Видяхте ли след това вашия учител?“ — не, не бяха го видели; „Имахте ли своята петдесетница?“ — не! (В живота си не бях виждал Дънов, но когато бях в затвора, го срещнах в извънземните полета.) Той даде ли ви някаква корекция на молитвата „Отче наш“? Ами, като че ли каза нещо... Това беше изумително! Не може учителят да ви каже и да не знаете!

Относно молитвата официално съм декларирал и пред симпозиум, официално в 1957 година съм изпратил и писмо в Светия Синод, че стих тринадесети, последен, от молитвата „Отче наш“ е грешен! Нисшите полета са доволни, доволни са, че не са го знаели! Но се събудиха, защото не може Бог да ви въвежда в изкушение — никога! В Посланието на Иакова пише, в глава първа, стих тринайсти: „Никой, кога е в изкушение, да не казва: Бог ме изкушава, защото Бог се от зло не изкушава, а и Сам не изкушава никого...“ Зло няма! Тогава бе родена и тази мисъл: Няма зло, има нееволюирало добро. Но в молитвата „Отче наш“ Дънов не беше дал тази корекция! После имам изумлението да ги слушам, че било дадено, ама някъде се пазело... Поднася се, че и във Ватикана се пази писмо на богомилите, в което още тогава било дадено... Ами щом сте го знаели, защо не сте го казали?! Липса на религиозен кураж?! Защото религиозен кураж не се иска за един Учител — не се иска никога! — Христос нямаше страх от това, да каже: Идете и кажете на оная лисица Ирод, какво правя! На четверовластника!

Въпрос: Бихте ли казали само две-три думи по повод на това, че скоро нашият Свети синод и нашият патриарх анатемосаха този на Пимена.

Ваклуш: Много пъти съм говорил и много категорично съм казал: няма по-тежко омърсение за човешката душа от анатемата, както и за този, който си позволи да анатемосва! Отделен е въпросът дали тази сложена наказателна мярка в Уставите, в Правилата, в Църковните събори има основание. Може да има основание, но нейната тежест е в омърсението на човешката душа, което, когато се събере в отделен народ или в една нация, е тежко бреме на националния дух! Анатемата е една отровна стрела, която пронизва целия исторически свод! Тя е нагнетена с най-отвратителното — омърсението на отлъчване с проклятие. А знаете, че проклятието на майката не е простено, когато го употреби към детето си. Сега майката-църква го употреби към това не непослушно, а много престъпно дете. Но колкото и основателно, колкото и уставно и по правилата на Църквата да е произнесена от Светия синод, анатемата за мен — това е един много тежък и порочен акт на Светия наш синод!

Въпрос: Как разглеждате канонизирането на Васил Левски?

Ваклуш: Не може да се свали от историческия иконостас една личност, която и без това си я наричаме икона на българската свобода — така съм я кръстил! Онова, което може да канонизира, безспорно е Църквата, но това, което може да дава наименование, е човекът.

За мен канонизацията на Васил Левски ще е едно оскърбление на националната ни история. Все едно една героична личност като Ахила, да беше въведен в някои от езическите храмове. Не става въпрос дали уважавам Левски, не! През шейсет и седма година, когато говорих на паметника му — никой не отиваше да му сложи и едно цвете... Аз взех десет души студенти и отидохме в знак на протест срещу мълчанието на политиката! Защото Левски не е много удобен. Ботев е удобен — говорил за комуната. А какво се оказа — измислен труд на Георги Бакалов!? (Личности, които не могат да бъдат квалифицирани!) Но за Левски никой не е казал, че е комунар... Така че за мен Левски е повече от светец. Този, който познава житията, много често може да бъде оскърбен, ако го направят светец...

Въпрос: Греша ли, когато твърдя, че Левски не е личност, а една ярка индивидуалност? Че той е всъщност архангел, явил се тук?

Ваклуш: Разбира се, разлика между индивидуалност и личност има. Индивидуалността е това родово начало, което може да ви даде характеристика за личност. Защото тя е сърцевината, от която изхождаме по преражданията си, за да направим едно съзнание, което наричаме личност.

Левски може да бъде наречен повече от личност! Да, той е индивидуалност — личността може да прояви егоцентризъм в съзнанието и живота си, а индивидуалността се жертва!

Левски е една будност, за която националният ни дух е много благодарен. Но трагичното е, че го разкъсват! Защото песенно хвалебствие се е носило, да кажем, и за един Бенковски, но малцина знаят, че е бил турски поданик и турски гражданин. Левски — никога!

Вижте, архангелите не слизат тук, за да правят еволюцията. И категорично съм казвал, че нито ангелите, нито арахангелите имат еволюцията на земния човек. Това, което прави еволюцията ни, е концентрираната енергия на Приносителя. Ангелският свят служи на нас, а хората вярват в тях, защото им е внушено като потреба, че са по-святи. Ами те няма какво да сгрешат, защото нямат еволюция в плът! И ние не сме сгрешили, просто не сме надмогнали това, което усвояваме. И двадесет и четирите старци не можаха да свалят, да разтрошат печат на Книгата на Живота! Но Той, Човекът — Син Божий (а всеки е такъв!), можа. Така е — не дойде ангел, нито арахангел. А ония велики старци — и те не можаха. Само Човекът! А религиите такива вериги му слагат...

Въпрос: Всъщност, братя ли сме с Иисус от Назарет, или сме с Него цяло?

Ваклуш: Братя сме! И той нарече всички свои братя и сестри. Само че, какво сложи в това: Иисусе, чакат Те там, майка Ти, братята, сестрите... (Той наистина е имал сестри и братя — това е съвсем вярно, оставете какво пишат в Евангелията.) Този, който слуша словото на Отца Ми, е брат, сестра, майка... Така е! Той не се чуждее от тази плът, от която всички сме сътворени — но, отивайки в единство с Отца!

Никой не може да каже, че не слуша Словото; не може да каже, че не го изпълнява, даже когато греши! Защо — ами защото, когато казаха: Той е винопиец и с грешници, и блудници яде и пий, Христос рече: За тях дойдох! Не търси оправдание, а път! Не можеш никого да отлъчиш! И нямаш основание да го отлъчиш, защото ти си, който ще боледуваш, ако го отлъчиш (неговата болка може да не чуеш, но собствената си — сигурно!).

Въпрос: Какво ще кажете за Иисус от Назарет? В действителност, илюзия ли е, че е в седмо, последно посвещение, за да стане Абсолютен Суверен или не?

Ваклуш: В еволюцията, от потребността да се даде една Духовна вълна или едно Учение, може да бъде извикан и онзи, който има и четвърто посвещение — както някои ще се опитват да говорят за Иисуса! Защото Буда е бил в осмо... Идеята за единството ти с Отца не може вече да бъде йерархически поставена. Но безспорно, че Той е Син, не е Отец — Отец е Всемирността! А като Син, по воля на изпълнението, както виждате, сложен е да носи Земята в ръцете Си! На тази планета Той даде една от най-големите тайни! На друга дали ще бъде викан, е въпрос...

Семинар 3 август

Ваклуш: Бог да ви благослови! Защото благословените са, които са тръгнали да Го търсят; живи са онези, които са Го намерили! Така е! Благословен е, който е тръгнал да търси своя Бог, и жив е онзи, който Го е намерил! Затова и в молитвата е казано: Живи да бъдем в Тебе, светли в Дух и душа, целомъдрени в мисъл и тяло, и с братска любов към всичко. Ето с тази благодат и днес денят, и бъдните ни дни да бъдат наситени!

Следва доклад на К. Ябанджиев: Основни концепции на теософията.

Ваклуш: Отговорно благодарен съм, че теософията (както пророчеството в Старозаветието) даде идеята за Месията — направете тази аналогия. И точно това е отбелязано от Кирил Ябанджиев — теософията даде идеята за Мировия учител. Тя го даде, защото логиката на вероизповеданията на Изтока, тайната на преражданията и сменянето на духовните вълни, водят към непрекъсваемост — не както в Старозаветието: Месията е един, само Този, Който ще дойде. Той дойде, но евреите не Го приеха и сега чакат друг... В това отношение теософията направи генерална редакция на духовната същност на човечеството в неговата еволюция: ще имате Мирови учители, ще имате школи, ще имате религии. До това, което се нарича Истина — Няма религия по-горе от Истината! Защото Истината е последният ви храм — след това влизате в Свободата, а там няма религия. Много фино, с голямо прозрение се даде тази велика тайна. И аз много благодаря за това, че се отбеляза този факт — за Месията, който трябва да го противопоставите като същност на пророчествата или пророческата институция в Старозаветието, с което то заковава бъдещето на човечеството.

Второ, изключително доволен съм, че не се говори върху Теософското общество като социология, като обемност, а точно върху неговата космогония, можем да кажем и теогония. Защото това, че ще има Мирови учители и Учения е един и теологичен проблем.

И третото, най-същественото, за което тук сме всички — това е да надникнем малко в себе си. Всеки е прочел, всеки знае, че има желания, ум, воля. И други школи са характеризирали човека. Но мисля, че най-избистрено, най-изчистено е това, което даде теософията и особено Ани Безант. Блаватска е изумително гениална и много даровита, но Безант даде ясна схема. Дори Ледбитер, който е един много добър познавач и минава за един от добрите им ясновидци, не е много наясно с някои неща, въпреки че неговата система за Праната, Чакрите и Кундалини е най-уточнената. Други, макар и индийски учители, давали характеристика за чакрите, ги бъркат, защото четат старо знание, а го нямат като личен опит. Личният опит! Тези, които го имат, те знаят. А игрите, които си правят разни индийски учители, дошли в Европа да говорят за чакрите, не им са ясни — учат от каквото е казал Патанджали или някой друг. Така че това, което беше избрано, е може би най-хубавите страници на едно познание. Благодаря.

Следва доклад на Т. Михова: Декалокът — морален и нравствен статут в Юдаизма; Блаженствата — път за съвършенство, начертан от Христос.

Ваклуш: Аз благодаря на нашата приятелка за тази позиция, с която е изложила два от големите съществени раздела в християнството. И би трябвало тепърва, под окомера на Мъдростта да направим тези раздели по-отривисти в съзнанието на хората и по-отчетливи в собствените си постъпки. Десетзаповедната таблица в Старозаветието не е единствена в света, защото преди нея има Акадската таблица. Малко преди Мойсей същите закони са сложени от Хамурапи — тези, които са учили право, знаят. Законите на Хамурапи са същите и със същото благословение на Бога на Слънцето са дадени. Трагичното е другаде — жестокостта в тези заповеди, защото в законодателството на Староеврейството лежи законът „око за око, зъб за зъб“.

И другият раздел — Блаженствата. Блаженствата и Старозаветието... Нека не обременяваме християнството! Защото тези заповеди не са спазени от него. Християнството прие триличен Бог; второ, направи си икони; трето, не празнува съботата, а неделята. Да не ги изреждам. Когато се говори за гняв като грях, Христос изказва една много тънка мисъл. И аз благодаря, че Таня я цитира: „Който се гневи, върши грях“ — не, не! Който безпричинно се гневи... Безпричинно!

Така че цялата Декалока, както е казано в християнството, ако има един стълб, и той се люлее. Но същността на Блаженствата ще си остане живителна. И там толкоз тънки разлики има: едни ще видят Бога, а други ще бъдат наречени Синове Божии.

Тайната за християнството е не само като противовес — защото Христос наистина казва: Аз дойдох да изпълня закона и пророците, но в същото време: Съботата ли е за човека или човекът е за съботата. И отиде си съботата...

Тогава, когато се сложи ударението върху Блаженствата безспорно ние браним това, което еволюиралата духовност на човечеството приложи — Учение на Любовта. Онова остава Учение на Правдата.

От всяко нещо трябва да вадите. Във всяко нещо трябва да сложите Мъдростта — тя какво казва. Защото без мирогледа на Мъдростта, виждате, човечеството не прави още разликите: „Научи ни!“ А не: „Прости!“

Следва доклад на Г. Кючюков: Религиите през погледа на Мъдростта.

Ваклуш. Мили приятели, нямам вече никакво съмнение, че това, което е речено, ще бъде. Защо? Защото сме го сложили като хляб на живота си. С погледа на едно вътрешно зрение и преценка е това, което ни се поднесе като безспорно свидетелство, че Мъдростта като мироглед може да ни даде познание и оценка без отричане и без повече коленопреклоние пред всичко каквото е било. Освободете енергиите си за това, което имате да правите!

Благодаря ви от сърце!

Закриване

Ваклуш: Камбаната да се вести един живот е ударила и всеки, който не е спящ, ще чуе нейния призив. Вие сте благословени, защото търсите! И всеки, който е намирал Бога, е жив. Тук обаче в своето тридневие ние не само се окъпахме във водите на живата вода, не само пихме от нея — ние просто измерихме нейната дълбочина: доколко тя е във вашата същност, доколко е във вашите души, доколко жаждата ви е удовлетворена. Тя вече може да бъде занесена там, където имат нужда от една нова Гетсимания.

Потребно е да бъдем благодарни за този семинар. Той бе толкоз нужен, колкото всяка наша нафорна потреба от залъка насъщ. Това беше едно ново причастие. Не е ритуал, но може да стане изпълнение, като всяка година можем да го правим заради Божеството и заради собствената си божественост. Тук, в тази планина, е имало много духовности от всички времена. И ние потвърдихме, че те нито ще угаснат, нито някой може да ги угаси. Тук са съхранени минали тайнства, тук ще се извършат нови олтарни служения.

Така че, от днес Родопа е вашият храм, храма на Мъдростта, който трябва да бъде първо в душата, а след това — извън вас. Но тук се дойде с душата, за да се освети и мястото! Мястото ни е потребно, защото душата ни още е на тази планета. Това, което се поднесе в продължение на тези три дни, беше толкоз изрядно с отговорност направено, че ние го изживяхме като радостна тревога. Казвам тревога, защото е смутено обикновеното. Когато обикновеното е смутено, тревогата е радост. И вие това направихте. Благодаря на всички, които дадоха своята дан!

Да се изживеем в радостната тревога, че сме тук всички, заради това, което Мъдростта ни рече: Бъдете! Заради това, че тук доведохте и четири деца. Ние няма да употребим фразата на древността, че този, който е напуснал дом, жена, деца... — не, нито напуснахме децата, нито дома си! Защото и дом, и деца бяха в нашия Бог и ние бяхме в Него! Аз благодаря на смелостта ви, на себеотвержеността да сложите в кошчето детето си, да сложите в ръчна люлка тримесечно бебе! Това не е спомен, това е оная жива бразда, над която е сято зърното на Мъдростта. А жетварите, ей тези деца и тази младост, ще жънат. Ние ще благославяме труда, защото те са тръгнали; ние ще живеем тяхната радост, защото е нашето упование; ние ще ги поздравим, защото нашият поздрав ще бъде: живи сте в Живия Бог, защото Той е вашата бъднина! Тъй като вие бяхте роденото бъдеще, оставям ви така, както беше казано в Посланието — да намерите приложното време, а то е всяко днес! Три дни вие бяхте във всяко днес, за да се осъществите като родено бъдеще.

Благодаря на организаторите, благодаря на цялата система, която създаде възможности за по-безпрепятствено служение и за повече контакти и по-естествена обич, дори и когато е имало някоя не толкоз добра дума помежду ви!

Друго, което трябва да кажа, това е, че вие Го имате в себе си — изведете Го! Благодаря ви.

На лек и добър път!