3-ти събор
От Библиотека Ваклуш
Добър ден, мили приятели! Волята на Всевишия не ни е отлъчила, нека ние не се лъчим! Този, Който е имал добрината да бъде винаги с нас, нека не Го лишаваме и ние да бъдем с Него. Да изпълним Волята Му, да осъществим Пътя Му! Амин!
Днес е денят, в който трябва да направим своето довиждане за известно време — така, както е редно, а не сбогуване. И с оглед на това, благодаря на едно проявено усърдие, на една неизмерима преданост и на една безспорна отговорност за всичко, което се извърши — от онова Послание, което с Новата космична година (на двадесет и втори декември) получихте, до днес. Със съответната отговорност и преданост до този момент е изпълнено потребното, за което бяхме предназначени. Ведно с това ние минахме лекциите по История на религиите, по Окултни школи и мистични учения. Колкото и малко да са били знанията, не можем да не кажем, че кръгозорът е разширен и будността е налице. Онова, с което измерваме присъствието си в земния и небесния свят, е увеличено — онова, с което бяхме навикнали да служим на Небето и на Земята, защото човек едновременно служи и на Небето, и на Земята. Когато тук се проявява Любов — тя е царствената одежда на Небето; когато тук се проявява Мъдрост — тя е царствената корона на Небето! И когато тук се проявява служение — това наистина е жезълът на волята на действието! Ето защо, колкото и скромни да са останали у нас знанията върху окултните школи, които разгледахме, все пак не можем да ги отминем без дълбокото значение, което са сложили в душите ни. Всеки, който си спомни за един Хермес, не може да не се възхити на великия и човек, и божествен пратеник, даже ако ще да е и с тази окултна истина: „Не Египет посвети Хермес, а Хермес посвети Египет!“ Това божество в митологичното съзнание, този пратеник на Небето каза, че устните на мъдростта са затворени само за уши, които не знаят да слушат. Никой не може да забрави и един друг велик син — Плотин с неговата скала на божественост, оставена за всяко поколение, за всеки човек, за всяка социалност: добродетелен човек; достоен гражданин; онзи, устремил се да бъде бог; станалият Син Божий; и Онзи, Който е вече Баща на Боговете! Не може да бъде забравено това, макар и като бледа сянка само в унеса ви да е пробягало. Той остави още нещо в душите ни — великата теза на екстазата като метод на работа и като средство за усвояване света на великите тайни. Екстазата! Нещо, което след това го намираме в нашия исихазъм. Мълчанието е поведение, екстазата е метод на работа и вътрешно откровение! Безмълвна молитва и вътрешно откровение — чрез това вживяване, чрез това съсредоточаване изпадате във великото съзерцание, което ви открива неземни тайни...
Нищо, каквото е било казано, не може да бъде забравено. И знаете моята мисъл, че загубено време и загубени неща могат да се купят, но загубено знание — никога! И в този смисъл съм ви сърдечно благодарен — не заради самия себе си, уверявам ви, а заради самите вас. И това не е упрек, както и не. е похвала — то е просто частица от онова, което наричам преданост. Защото неуморността е знак на предаността — неуморност във вярата, неуморност в служението. Преданост, която не се съблазнява от всекидневната клюка и не се плаши от хулата човешка; преданост, която е най- великото свидетелство, че човек има присъственост в някакво свое вътрешно състояние, на което е отдаден. Дори да не стигнем до великата жертва, но — преданост!
Ето какво беше поведението ви цяла година — преданост, може би много пъти неосъзната. Защото това, от което най-много се страхувам, е да не стане традиция — традицията е подтикване да се отиде някъде, а предаността е готовност да се жертва. И така се ходеше; така идвахте. Като прелетни птици, като есенни жерави прекосявахме от едно място на друго, но нищо не ни спря да свършим своето дело. Вярно е, че не всеки от това, което е посял, е започнал да жъне; вярно е и другото — че не всеки плод, който можехте да откъсате от своето дърво на знанието, ви е направил (както е казано в Евангелието) богове. Но дързостта е, която е най-великата смелост и за която винаги пея възхвална песен на Ева (макар че Църквата не приема това). Дързостта е първата стъпка за посвещение! Този, който няма чувството на преданост и дързост, стъпка за посвещение не прави. Защото предаността е качество на постоянството, а дързостта е едноактното поведение да се мине прагът и да се влезе в оня великолепен саркофаг, в който Изида чака вашата будност. Именно предаността и дързостта са, които в продължение на една година (разбира се, три години вече се срещаме) са извършили своето. Този е пътят, по който понякога с усилия твърде високи прагове трябва да надделяваме. Но каза го още на времето древността, казва го и съвремието: Не може да жънете, ако не сте сели. Ако не сте вложили нещо в себе си, как искате тогава да имаме обилната жътва?! Никой не може да се окъпе в река, която има само до коленете вода — как да плува вътре!? Тайното знание на окултните школи е една плавателна река за отделния човек, а за цялата ни същност — вече всемирна отговорност.
От предаността, от дързостта ние отработихме поведение на отговорност. Отговорност към това, до което нашата преданост ни е довела и сме го извоювали, и пред дързостта, която ни даде плода на знанието; отговорност пред личния ни дом, социалната ни същност, националната ни култура и всемирната ни принадлежност! Не бива да се губим в нито едно от тези състояния, ако искаме да вършим Волята Господня. Ако човек не направи себе си храм Господен, как ще стане обиталище на Всемирността; ако не роди благодатна и благородна мисъл над своя дом, ако не издигне националния си олтар за моление пред историческото си битие (без което не можем), как искате да служи на Всемирността! Ето пътищата — от личната преданост на храм Господен (защото Христос каза: Вие сте храм Божий) до онази Всемирна цялост, в която всеки, който дойде при вас, може да се огледа, може да вземе своя пай и може да направи своето велико служение. А какво беше Посланието: Деца на Слънцето, на Път сме! Ако тази година не сме ходили достатъчно път, неуморни ще продължим още да ходим. Но мисля, че цялото полугодие е достатъчно свидетелство, че вършим едно голямо служение като Деца на Слънцето, тръгнали да стоплят земя, небе, душа и път!
Има един много странен стих в Евангелието на Лука. Когато Христос е на дванадесет години, заедно със Своите майка и баща отива на голям празник в Йерусалим. Те след празника си тръгват, а Той три дни остава в храма и разговаря с мъдреците на Израиля и ги учудва със Своята мъдрост. Родителите Му се връщат и Го упрекват: Чедо, защо ни притесни -ето, баща Ти и аз твърде много се измъчихме да Те търсим? А Той им отговаря: Защо сте Ме търсили, не знаехте ли, че Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми? Ако тази служба сме извършили, ако миг от своя живот сме били там, в онова, което принадлежи на Отца ни, ние сме извършили най-великото! И точно тук онзи трапезен хляб на Мъдростта, който давахме, сега е нашето причастие в този храм!
Ето кое включва великата тайна на отговорността — Аз трябва да бъда там. Родителите имаха предаността да Го потърсят — и те изживяха притеснението, а Той имаше отговорността да таи, при онова, което принадлежи на Отца Му. Вижте колко голяма е разликата — преданост, която трябва да търси, която трябва да чука на вратата, която трябва да иска (и Христос каза: Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите, чукайте и ще ви се отвори!), и отговорност къде да бъдете! Затова Той им отговоря: ... в онова, което принадлежи на Отца Ми. И вижте какво се казва след това в Светото евангелие: Но те не разбраха казаните от Него думи. Сигурен съм! Така че, понякога, когато се разминавате със своя минал свят; когато някога се срещнете и се разминете със своите родители — а това са вашите стари мисли (не става въпрос да упрекнете баба си, дядо си, майка си), когато се срещнете с тях и им кажете, че трябва да бъдете там, при онова, що принадлежи на Отца, няма да разберат думите ви. Но вие трябва да извършите този велик акт! Отговорността с предназначението ви праща там:
Отворен е новият храм — там има олтар, трон и жезъл!
Всеки навършва своите дванадесет години! Следете, тази цифра винаги е била свещена във всички окултни знания. Когато ги навърши човек и може да разговаря с мъдреците на миналото, и може да ги учудва, ще го потърси предаността на неговото минало: мисли, майки, бащи..., всичко що носи в главата, сърцето и пътя си — минало, което прави историзъм, но не прави подвиг! Тогава спомнете думите: Аз трябва да принадлежа там, при онова, що е на Отца Ми! Отговорност с предназначение! И ако ние свършихме нещо, ако ние ходихме един път с преданост да търсим къде е нашата мъдрост — в кой дом, в кой храм говорим със старите мъдреци, сме вършили това, което изисква духовното ни предназначение, бъдното ни служение. Това битие е същината ни! Мъдростта в храма Господен; Мъдростта, упрекната от старите мисли; Мъдростта, която казва защо е дошла — заради онова, което е на Отца! А никоя духовна вълна, никое ново битие не е вън от Отца. Най-добрият израз, който ни остави тази убеденост, е това, което рече Христос: Каквото работи Моят Отец, това работя и Аз. И накрая, след като е извършена великата отговорност на предназначеното служение, им казва: Аз и Отец Ми едно сме!
Във всяко нещо има изумителна логичност на духовните реалности. За света това може да е илюзия, но ето нейната реалност тук: дванадесетгодишната мъдрост в храма, за да се разговаря и принадлежността за отговорното служение на Божието — защото без Божията заръка и без Божия благослов ние не можем да направим нищо. Както казва Христос: Нито един косъм от главата ви не може да падне без Неговата воля! И затова Той не приема упрека на старите мисли: защо ни тревожиш, защо ни караш да Те търсим, защо Си далеч от нас... Нито един косъм — без волята на Отца!
Така ние трябва да приемем служенията ни в продължение на годините, в които сме носили, разбира се, нашите бъдещи дни, имали своята утробност в направеното досега. За духовните учения няма ден и нощ — заник в душата на човека няма! Щом може от Царството земно, където склопяваме очи, да минем в Царството Небесно, тогава каква нощ е това?! Няма нощ, няма ден! Има служение като определен път на съвършенството. Другото е само присъствие, за да се ориентираме дали със светлината, която имаме, вървим в непогрешим път. Ето защо пак Христос ще рече: Докато Съм при вас, Съм светлина на света и няма да паднете.
Няма да настъпи нощ в човека, когато носи светлината на Божественото прозрение на Христовата любов. А светът винаги се е възправял; светът в цялост е проявявал преданост от веригата на своето минало. И затова в глава 7, стих 12 от Иоан ще прочетете: „И имаше голям ропот от народа за Него...“ Ето го народа — това, което можем да наречем минало; той винаги ще роптае срещу този, който го смути, за да го изведе. „И имаше голям ропот от народа за Него: едни казваха, че Той е добър; други пък казваха: не, но заблуждава народа.“ Да, когато някого го освободите от „старите дрехи“, всичко у него, което е минало, крещи, вика; цялото земно притегляне започва да го сваля в това минало. И тогава безспорно: „Той заблуждава“ — защото махате традицията, защото сваляте дрехата на навика. Веднага ще ви упрекне някой, ако не запалите свещичката, друг ще ви каже, че неправилно се кръстите, трети нещо друго. Това е лековерието, което се облича в ропота на миналото. II най-тежката ни борба винаги е била с това, което предаността търси — да си върне сина до себе си, а не да изживее величието, че Той е мъдър повече от мъдреците на земята. Не виждат, че Той дава път — не; трябва да бъде опорочен, трябва да се каже, че заблуждава народа...
Това е, което и днес срещате, това е, което утре ще въстане срещу вас! Когато срещнете някого и му кажете някаква тайна — той ще ви обяви за еретик, за сектант; ще ви каже, че няма да бъдете спасени, защото не сте от неговите!... Спасението е извод от доктрината на греха. Там изрично е казано, че с първородния грях сме така затънали, че ако няма Спасител — тежко и горко! Вие знаете тезата ми за грехопадението като инволюционност. Спасителят ни спаси, а хората са същите! И след като е имало спасени, защо първородният грях продължава да стои?! Това е миналото, това е традицията, това е историята, която винаги ще ви задържа. Историята е фактът, но не е и провиденцията още. Провиденцията, тя е, която ще ви накара да оставите майка и баща — да вървят там, към Назарет, а вие ще останете в храма.
Ето нещата, които трябва да различим и които за радост тази година минахте в различи етапи с това, което са ни откривали различните окултни школи — като започнете от орфизма и свършите с мунизма. Трагичното е, когато това, което може да се нарече ново (ново в кавички), без вътрешната преданост и без чувството на отговорност, се накичи с някакво тайно знание. Така мунизмът не е тайно, а силно профанирано знание за Христовото учение. Разкрихме го, за да е налице една по-ясна представа за съблазните, които гостуват на Земята ни. Никоя съблазън не е достатъчно достойна, за да се жертва предаността! Дори съблазънта за величието, за която всички са си приготвили главите! И всички, когато получават информации, все им казват, че ще бъдат много големи. И тази съблазън не е достатъчна да демонстрирате преданост. Предаността има своята координата в отговорността. Защото поведението на старото не е само в упрека, а във възможността на преценката, която трябва да се направи! Онзи, който не може да направи преценка за отговорност, ще не ще, трябва да остане в преданост. А тази преданост трябва да бъде смислена! Едно минало, ако не го осмислите; една традиция, ако не можете да я оживотворите, тя остава само бразда без семе в нея. Човек трябва много прецизно да прави всяко нещо и да взема онова, което вековете са оставили като отговорност, а съответните учения са дали като преданост. Ученията дават преданост, а отговорност — вековете! Защото вижте във вековете, в хилядолетията, колко преданости са сменяни. Като се започне от елементарното митологично съзнание и се свърши до съвършенството на най-новото, което можем да имаме.
Така че, когато жертваме, трябва да знаем с колко болка ще се разделим. Ние сега ще пожертваме част от времето си, но не искам да имаме болка за тази раздяла. Защото това време, в което трябва да се разделим, всеки ще има възможност да провери и предаността си, и отговорността си, та когато ще се съберем в съответния есенен ден, да сме до такава степен изчистени, че да няма колебание за принадлежност. Всеки ще има достатъчно време да сложи на една огнена клада своето новородено битие и тогава вече да приеме пътя за утрешния си ден.
Исках днес да се разделя с вас, като ви помоля за една взаимност, която е реална и която в тревожни и радостни часове и дни може да извика личните ни срещи. Но може да се направи и един мисловен процес на взаимност, защото никой, както казах, не е изгубен от Волята на Отца; никой не може да се отлъчи от трапезата на Мъдростта. Тревожни часове и дни може да имаме, но тревожни съмнения — не! Съмнението и колебанието трябва да бъдат занесени на най-високия връх на планината — там, където ще чуят думите, че само чистите по сърце ще видят Бога. Там да се занесат, за да няма колебание и съмнение в сърцето — само чистите по сърце! Така че ние няма да прекъснем своята мисловна връзка, нито необходимостта си да се срещнем, но ще трябва от заник до изгрев и от изгрев до заник да не се губим от своята отговорност.
Пожелавам ви несмутени почивни дни — от земни „радости“, разбира се. Пожелавам ви повече докосване до природата, пожелавам ви всеки да направи своето дървено черпало, за да може несмутено, когато някой поиска вода от личния ви кладенец на духовна будност, да можете смело да гребнете и да му дадете! Бъдете щедри, защото който дава, двойно получава! А казано е: Даром взехте, даром давайте! Ако някой се скъпи за своето си — нека даде от онова, което е получил от другия. Тогава щедростта ви няма да бъде мерена с ръката.
Това бих искал и през тези хубави почивни дни, които ни предстоят — колко са почивни, Бог знае, но като освобождение в мисълта, все пак ще бъдат. И нека никой не бъде смутен, че малко е взел и че още иска. Всеки е взел толкова, колкото може да понесе — това трябва да се разбере! Когато някой казва: „можех повече“, трябва да знае, че не е имал антена за това предаване и трябва да работи, за да си я направи! Това, което се дава, то е премного спрямо онова, което се взема. Но ще дойде време, когато човекът спокойно ще си го взима. Не се измерва с изобилие Божията благодат — не, тя е неизмерима! Наша мярка е изобилието. Какво значи „изобилие“, когато някой може да поеме всичко! Изобилието е за оня, който има ограничен съд, чийто стомна толкоз приема. Но Всемирната благодат не може да бъде събрана както манната, давана някога за еврейския народ. (Манната не го направи по-просветлен.)
Така че — хубава, достойна, чиста почивка! Благодаря ви, мили приятели!
Да се разделим с тази взаимност, без да се сбогуваме. Казваме си довиждане!
Въпрос: Учителю, искам да Ви попитам специално за процеса на трансформиране — кажете ни за него повече?
Ваклуш: Зависи какво ще трансформирате, каква енергия имате да трансформирате. Но такъв процес съществува във възпитанието на нашето тяло, най-напред във физическото. А под физическо тяло не трябва да разбираме само плътта, защото може да се трансформира това, което наричаме сексуална енергия в астрална, в мисловна и в духовна дори. Сексуалната енергия на нашето физическо възпроизводство е най-съвършената — тя е най-висшата енергия на земята.
Възпроизводството! Тази енергия може да бъде трансформирана най-вече в ментална, в мисловна сила, и тук е била издръжливостта и мисловното богатство на голяма част от светите отци, от пророците, от светиите, ако щете и от големите творчески личности. Има известни правила и уроци как да се трансформира тази енергия в духовна.
Трансформация може да стане и от духовна енергия към физическа. Когато става одухотворяването и светлеенето на личността, е онова, което наричаме Таворска светлина. Тя е един обективиращ се висш енергиен поток в светлеене чрез физическото тяло, което излъчва. Защото, когато можете да погледнете малко навътре, ще видите, че астралът светлее и когато човек е пренапрегнат, може да видите светлина.
Може себе си самия да видите как светлеете, а когато сте вътрешно посветен да трансформирате една по-висша енергия, която слиза чрез вашата физика и светлее. (Това са живи опити, за които не ви заблуждавам и не ви казвам, че са чужди.) Вие просто можете да виждате светлината си, когато имате готовност. Така че трансформация може да става в процеса отгоре надолу и в процеса отдолу нагоре. Разбира се, когато някой е готов, става без правила, но докато не е готов — спазват се известни правила и се правят упражнения. С оглед на това, което сме работили по скалата на добродетелите, дадена част от органите ни се реконструират за подобно действие — както една физиономия може да се класифицира между духовност, интелектуалност и чиста физичност.
Тези процеси на трансформация са една жива реалност. А до каква степен човекът има будност и до какво съзнание за изпълнение на известни правила е стигнал, е отделен въпрос. Защото, ако носи известни неща в себе си и без сега да се е запознал с тях, започва сам да си ги прави.
Човек може да си прави някакви упражнения, които никога не е виждал, не е чувал в сегашното си раждане, а те след това да се окажат дълбоки йогически упражнения. Защо? Защото ги носи, носи ги! Имал ги е, правил ги е... Ама сега ги няма в настоящото си съзнание, няма нотирана нова песен — но влиза в него някаква стара нота, или някаква школа... Това е, за да знае всеки, че учебникът е в него. Нека го отвори и да продължава да чете. Вътре да чете — в себе си!
Азбуката е дадена. Ние сме един голям космичен буквар. Неслучайно е казано, че Книгата на Живота е със седем печата — седем тела имаме. Седем печата! Трябва да се научим с целия си клетъчен свят да направим трансформации, транслации. Можем да пренасяме даден образ от едни места на други. Това, което науката осъществява като приложна възможност, е носено като наша вътрешна даденост. Най-добрият израз за това са радиото и телевизията. Преди хилядолетия е имало ясновидство, яснослушащи, но радио и телевизия е нямало. Сега се потвърдиха възможности за виждане...
София, 9 юли 1993 г., 18.30 ч., Софийска градска библиотека.