Антропософия

Върху Откровението на Иоан

В Откровението е вложена същината на мистериите!

В цялата световна история, най-вече в религиите, ще намерим две големи Откровения — това, което оставя Хермес, и това, което Христос дава на Своя любим ученик Иоан.

За да вникнем в учението на Рудолф Щайнер, ще се спрем на неговото схващане върху Откровението на Иоан. Идеята за Апокалипсиса е служила и като беда за човечеството, и като отворена врата за щастливо бъдеще на тези, които ще живеят с Бог в Новия Иерусалим. Но той ще бъде изграден, когато човек стигне до тази възможност — да изведе своята божествена светлина като светлина на света, когато сам ще светлее. Наистина, човек е светлина, която се е материализирала, и ще има право да ползва нейната енергия, когато освети материята. Затова Христос казва: Докато Съм на света, светлина ще бъда!

Всеки, който е могъл в своето материално облекло да се самосъзнае, се е виждал в присъствието на светлина — астрална, ментална; на светлина божествена, която е непреходна. Следователно тезата, че ще загинем и някои ще чакат хиляди години Съд, а други ще бъдат спасени в Лоното Господне, е невярна и тези, които я проповядват, имат за цел, плашейки да събират последователи. Който плаши с Всемирния, който казва, че Бог не прощава, че е отмъстителен, че е жесток (както се проповядва в Старозаветието), той изповядва закона на Бога, но не и Бог! Древните римляни са казали: „Dura lex, sed lex“ — „Строг (жесток) закон, но закон“. И ние с това можем да извиним Старозаветието, но не и да упражняваме насилие. Такава беда в душата на човека не бива да внасяме, защото не така ни учи Христос.

Рудолф Щайнер в своите дванадесет лекции, т. нар. конферанси върху Откровението на Иоан, иска точно това да внесе в душата на всеки вероизповедник — спокойствие и разбиране на законите за развитието и възмездието. В своя тълмеж той влага всичката същина от знания, които посветените оставят, и така дава известно просветление върху тази тежка и още неотгатната тайна на Апокалипсиса. Тя не е в онзи буквален смисъл, който църквите схващат и отделни църковни общини ползват, за да плашат: „Ето идва краят на света и ще бъдат спасени само нашите изповедници, другите — не.“ Рудолф Щайнер с много широк поглед, като познавач на вътрешната, хороскопната тайна на знанието, съчетава текстовете на Откровението с Космогонията и разкрива едно познание върху седемте църкви, седемте печата върху Книгата на Живота, седемте ангели с тръбите, седемте ангели с чашите на гнева...

В първата лекция Щайнер разглежда Апокалипсиса в структурната му страна. Сетивният живот според него е образ, физиономия на невидимия, а всъщност много по-реален свят, от който физическият е извлечен. Самото отиване и връщане на човека в земното поле е едно свидетелство за същността на нашето битие. Ние се виждаме в материята реални, изведени от една уж нереалност, но след смъртта можем в „нереалността“ да се видим отново още по-реални. И затова сетивният свят, който според мен е демонстрирана духовност, един Рудолф Щайнер, когато го раздипля, говори за него именно като идея и като материализация на една невидима реалност, за която казвам, че е по-реална от реалността — тя се нарича Дух!

Духовната реалност се акумулира и в националния дух, който от своя страна пулсира развитието на народите. За това ни говорят техните ритуали, те свидетелстват за прерастването на сетивното зрение, на сетивния живот в спиритуален. Така, както пише Щайнер, скандинавските народи имат една спиритуалност, почти цялостна в душата на всички. Те са нагледно-мистични — не са излъчили личност, която да обособи народната им психология като вътрешно кредо за дух, но цялото им изкуство е осенено от подобно нещо. Затова техните саги са останали повече в паметниците на литературното въображение — като отживели религиозни съзнания... (Както и един Вагнер ги възпява в „Пръстенът на Нибелунгите“.) Вижте колко мъка е изживявала човешката душа, за да се добере чрез своя ум до някакъв символ и след това да го направи литературен образ, та да го възприеме!

Когато човек е започнал своето развитие, не е имал лично самосъзнание. Ето защо Учителите са слизали и давали предметност, чрез която да се събуди в него духовност. Предметността обаче не е същината в тяхното дело — те дават и, както е казано, отминават: Който има уши, ще чуе, който има очи, ще види. Учителите не доказват, защото доказателството удовлетворява само ума. Тогава умът ще е изникналите между зърното плевели — ще излезе съблазънта за многознайност и ще заглуши духовността. А най-висшата реалност е духовната — нейната преходност не се мери нито с нашето време, нито с развитието на личното ни самосъзнание...

Така идва идеята за една спиритуална материя, за една спиритуална жизненост в света чрез насищането с енергии на това, което наричаме божества, тотеми. Ние ги одухотворяваме като им даваме пулсации и след това започваме да ги изповядваме и да ги упражняваме като сили. Зад тях обаче винаги ще стои нещо по-велико, което ни дава знанието, усета, а след това вече — и потребата. И понеже ведно с пробудата не всякога върви паралелно и стойността в защита на откритата тайна и на незлоупотребата, започва да се работи върху моралната стойност, която наричаме заповеди, закони, правила, таблици на съдбата. Ето така можем да кажем, че светът започва да се спиритуализира, обаче — в него е старият... Онова, което е по-велико, се давало само на тези, които могат да приемат знанието и с него няма да злоупотребят. Така се създавали мистериалните огнища, мистичните школи, през които трябва да се мине, за да се пречисти човекът, за да му се даде утвърждение на едно знание, което няма неправилно да употреби. Затова навсякъде ще намерите тази потреба за чистота, за катарзис, а след това вече и съзерцанието, с което овладяното може да се прилага.

Така че, фактически, когато Рудолф Щайнер започва да разтълмя Апокалипсиса, той е наясно, че светът е спиритуален. И понеже другояче той не може да бъде уловен — нямаме отработените тела, създава се начин на възприемане не чрез видимата предметност, а чрез символа. Затова в митологичното съзнание на Древна Тракия, в митологичното съзнание на Древна Гърция и пр. само осезаемо са знаели за божествата си — като ги пипат, като ги виждат... Дори специално Рим не създава народна психология, защото до такава степен идва едно увлечение — императорите непременно да бъдат обявени за богове, че обикновеният човек бърза да се отдели! Това е една кражба на енергия, която за съжаление не е обяснена — когато един човек, каквито са били императорите, иска да се обяви за божество, той краде енергия на социалната общност, в която е. Вместо тази енергия на божеството — каменно или някакво друго, да я вземе народът и да създава народната психология на възземането, те я крадат в себе си, а не всякога са могли да изграждат стойности. За тази кражба на енергията никой не се е сещал — а в раздела на небесното знание трябва да се види! Защото, когато искате да акумулирате енергия на Всемирността, трябва да не е в противоречие с това, което като принцип казвам — не цел, а служение! Императорът е имал цел — да бъде бог, не да служи! И тогава консумираната енергия е крадена от необходимостта както на еволюцията, така и на социалната общност.

В обратен знак, нашият народ има една масова психоза — 40 дни след Възкресението се отправя един поздрав: „Христос возкресе!“ и се изчаква отсрещният да каже: „Воистина возкресе!“ Този поздрав действително е една психоза, една много интересна психоза — ти даряваш, ти внушаваш, ти принасяш и в личния, и в социалния живот. Защото когато сте събрани в църквата, вие имате една социална общност — вярващите и невярващи — и вие внушавате, давате, казвате „Той възкръсна!“ За да не бъде кражба, ответността е, която прави равновесието: „Наистина възкръсна!“ Винаги съм наричал голямо, наистина голямо битие на човека това в продължение на 40 дни да създава психоза на душевност, която е минала над елементарното, над земното! Защото да се каже „Умря!“, това е логично, земята ще си Го вземе, но да се каже „Възкръсна!“ — е вече Живот. Христос добре го характеризира: Аз съм Възкресението и Животът! Ето какви фрази има в Христовото знание, но човечеството не се е научило да чете. Защо рече Аз съм Възкресението и Животът, къде е тайната? За да опази от кражба на енергия на Висшето, която не всякога може човек да понесе.

Така трябва да видим как в една масова психоза се създава освещаване на материята. Но е имало някой, който е знаел, че материята трябва да се освещава! Защото много е лесно да кажем: свети мощи — добре, но онзи, на когото не са свети, няма ли да станат и неговите свети?! Затова този, който ги е осветил вече, дарява енергия на онези, които отиват при него — това е служението! Иначе няма защо саркофаг на свети мощи само да стои там — той трябва да е действен, трябва да прави на другите изцеления! Ама, не всякога... Не всякога, защото не всеки е готов; защото едно заболяване не е само наказание — то е огледало, в което трябва да се огледаш.

Идеята за одухотворяване на материята (или психозата в обикновеното, масовото) е другата причина, която аргументира поведението да се родят окултни школи. Очевидно трябва някакво око, трябва някакво слушане — идва някакво благоволение, както е казано „Осени ме!“, а и още по-великото — откровението, което е действие само свише. Така ние ще стигнем до състояние, когато езотеричното става потребно като стълба в усвояването на света.

Тези неща като масово усвояване и концепция в душевността, в културата на историята на човечеството са били налице и тях има предвид Иисус, Който дава Откровението на Иоан. Безспорно, не е могло другояче да бъдат дадени такива знания на човечеството, освен в символи.

Рудолф Щайнер иска да обясни символите в Откровението, а не да доказва доста неясната им буквалност!

Точно вътрешния език на сетивните образи той се опитва да разчете. Отделен е въпросът дали с всичко сме съгласни; дали неговата интерпретация е чисто окултна, или будистка. Това обаче не е проблем на смут, защото от всички окултни школи антропософията е най-Христова! Хилядилетия стоя неразгадан и египетският йероглиф, но по-миналия век го разчетоха; хилядилетия стоя и Троя под пластовете земни, но по-миналия век я изровиха! Двама големи учени опровергаха студената разумност на европейската наука. Роди се един Шамполион (който приличаше на египтянин!) и разчете йероглифите; роди се и един Шлиман (който видя Троя първо в сънищата си!) и доказа, че митологията на гърците е реална, че е имало Троянска война. Те са повярвали в иреалността, а не в словото на разумниците!

Преди аргумента на ума прозрението може да види и да даде. В този смисъл Христос казва на Тома: „Блажени, които не са видели, и са повярвали.“ Смутът на Щайнер е точно от неразбирането на образния език, с който се разкриват в Откровението тайните, затова търси ключа на разчитането им. В Апокалипсиса са сгърнати големи мистериални тайни, които човечеството от християнската епоха е трябвало да научи. Щайнер подсказва, че подобен род знания имат само единици. И на апостол Иоан, един от посветените, е поставена задачата да демонстрира някои от окултните тайни, които християнската църква е нямало как да крие повече. Но Откровението като мистерия е неразбрано и досега. Затова не всички тълмежи, правени от официалните църкви и техните разклонения, са верни. Обикновеното прозрение не е могло да мине вън от разсъдъка и естествено тогава е трябвало това езотерично знание да бъде внесено от християнството в душите само на посветените.

Рудолф Щайнер се спира и на тълкуването на Откровението от изявения окултист Йоахим де Флорис, който счита, че то лежи в християнството като една могъща духовна сила. Езотеричното знание на Откровението е щяло да се извежда и разтълмя, но официалната църква го схващала твърде повърхностно и с това тя внесла нещо враждебно и антихристиянско. Тази теза поставя под съмнение папската институция и така се създава тенденцията (отначало в кръговете на францисканците) да излезе на преден план идеята за папата като въплъщение на Антихриста. Същото виждане на де Флорис след това се ползва и от Реформацията, която си служи с неговите аргументи, за да докаже, че Католическата църква е Антихристът. Католическата църква пък анатемосва като антихристи своите довчерашни събратя, станали протестанти, и ето как известни неразбрани тези стават предмет първо на обикновено изповедание, а след това и на зломислено настроение и действие.

Има и други тези, които също така са погрешно схващани. Например в началото на Откровението авторът ни казва известните ни думи, които ще предадем според истинския им смисъл, посочен от Рудолф Щайнер в дванадесетата му лекция: Това е Откровението на Иисуса Христа, което Бог даде на Своя служител, за да представи накратко как ще настъпи необходимото. То е поставено в знаци и изпратено чрез Неговия Ангел на Неговия служител Иоан, и той го записа. Какво се разбира под това? Ако трябва да се опишат подробностите на всичко, което ще се случи до края на земната еволюция, би трябвало да се напишат много томове. Затова се дава само накратко — един кратък преглед! А грешката е, че този текст преводачите, които не са могли да вникнат в духа на Апокалипсиса, превеждат: „...онова, което трябва да стане скоро“. И точно тук е заблудата на тези, които мислят, че Апокалипсисът ще се сбъдне едва ли не на другия ден, след като Иоан го е писал. До такава степен е било неразбрано това послание! Но не може един Посветен, Който знае, че еволюцията на нашата планета има седем коренни раси с по седем подраси, да каже, че преди тяхното осъществяване ще настъпи краят на света.

Официалното религиозно мислене, поради липсата на динамика в културата, която времето носи, и поради неприемането на закона за еволюцията, все още остава без истинското знание за Откровението и живее с буквалното „трябва да стане скоро“. Тук лежи голямата раздяла на знание от верноподаничество. Религията (не Църквата) е винаги в единство с истината. Тя крие на своите страници знание както за обикновения, така и за гениалния, но ако тази връзка се загуби, тогава фанатизмът взема доминанта. Както адвентистите, които и в ХIХ, и в ХХ век отиват в бели дрехи да се прощават със света... Разбира се, не дочакват Апокалипсис, защото на планетата ни има да се осъществяват още две цели коренни раси. Когато ограничението е инстинкт за самосъхранение, то не е далновидност, а когато един „пророчески“ дар се храни от инстинкта за самосъхранение, може да предсказва само за собствената си трапеза! Ние едва сме разбрали Учението за Любовта, сега се дава Учението за Мъдростта, да не говорим за Духовните вълни на Истината и на Свободата...

В тезата за сетивното и духовното познание, както и за въздействията им, Рудолф Щайнер се спира и на двете степени на съзнание — дневно съзнание, с което възприемаме сетивния свят, и съзнание по време на сън. В първите човешки формации физическото тяло не е имало органи на възприемане, тъй като е слизало в материята. Затова в този свят, който ние наричаме видим — сетивно осезаемия, са били потребни пулсации такива, че да родят органи за възприемане. Те са подтиквали оная материалност, която трябва да обслужи една функция на слуха, функция на осезанието, функция на зрението. За тях безспорно се е работило стотици хиляди, милиони години. Слухът предшества зрението, а зрението е, което индивидуализира. То отлъчва човека от стадото, от груповата душа — защото той се оглежда вече, и вижда. Иначе е слушал, но не е можел да се отлъчва. Значи, имате определена функция, която иска съответен орган. Затова се е започнало със слушането, с осезанието, със зрението... Човекът си изгражда сетива — и те ще се умножават! И в тайните на Откровението ще намерите идеята за седемте тела, ще намерите идеята за седемте чакри... Ето тези тайни не са могли да бъдат дадени другояче освен чрез символи, защото познанието е било твърде далеч, осезанието не е давало всичко, очите не са могли да видят по-дълбоко, слухът не е могъл да улови музиката на сферите — ония тръби, които в Апокалипсиса звучат и събуждат. Има ли песен на сферите — има! Има, но не я чуват всички...

И така, човек търси функции и сетива — за да се ориентира, за да може да агресира към света, който го заобикаля, за да го подчини и да го променя! Защо? Защото вътре в него стои първата пулсация на Вечния! Така човечеството изгражда видима религиозност и невидима, т.е. това, което наричаме екзотеричност и езотеричност. Следователно вън от знанията, които получаваме чрез органите си, ние имаме и един усет, който се разгръща, който разтваря човешката гръд — имаме сърцето, Чашата, която дава универсалното знание на една пробудена енергия.

В дневното съзнание астралното тяло няма възприятия за Астралния свят и трябва да се работи върху формирането и на негови сетивни органи. (Затова в кладенеца на посвещението в египетските пирамиди приспивали инициирания — за да го направят буден в астрала.) И онова, което наричаме експериментално съзнание (от което дневното се учи), започва да дава отпечатъци върху астралното тяло. Изначало, когато физическото тяло е започвало да събужда свои органи за възприемане и да създава функции за изтичане на енергиите, астралното тяло още не е имало никакви сетива. Ето защо много трудно е ставало връщане в него на това, което е изживяло физическото, тъй като астралното не е можело да възприема вибрациите му. (Затова там много внимателно трябва този, който отива, да преценява минало, настояще и бъдеще; там не можеш и да чакаш бъдеще в аспекта на нерешена карма, прераждане, еволюция.) Но съзнанието на съня хилядилетия отработва вече астрални органи на възприемането, за да има и там функции, а не само съобщителност. Така човек има възможност да влиза в астралното си тяло, за да открива познания, които това поле позволява. Затова говоря за съня като метод на знание. Представете си с какви възможности разполагаме, да не говорим за мисълта... Отработва се, разбира се, и етерният двойник, който е един от най-големите защитници на човека във физическо тяло. Той е, който може да се изпречи пред онзи, който иска да ви унищожи, защото много лесно се отлъчва и е възможно да смути и да спре злосторника дори само с образа, който ще покаже пред него. Но това върши големият, духовният Аз, който владее своите тела. Затова Христос спира Петър да Го защити, защото ако е искал от етерния Му двойник всички са щели да се уплашат — Той безспорно е можел да го управлява. Това е, което още човекът не владее, защото може много лошо да го употреби — вместо да защити себе си, може да поиска да унищожи другия...

В тезата си за съзнание по време на сън Щайнер прави един голям пробив в световната научна и религиозна мисъл — обяснява как се отработват органите в наши други тела. (До това, но много отстрани, се докосва и Фройд. Неговите идеи за Едиповия комплекс, за т. нар. неврози и за либидото имат някакъв предусет, но това не стига, за да направи промяна в схващането.) Когато човек заспива, добре е да поиска да отиде в школа на обучение, за да получи знание през време на сън. Така се подбуждат силите на душата, които чакат.

Рудолф Щайнер обяснява формирането на астралните и ментални органи именно като стъпала да се премине към божественост. Това е едно от големите му прозрения. И тези, които имат понякога вдъхновението да творят, знаят как ги взема някой и чак когато се освободят от вълшебното килимче, разбират, че са били благодатно дарени, ако ще творението им да е и от най-лошите. Но знаят, че са били! А това да бъдете, значи да не бъдете „to be, or not to be“. И тъй като Хамлет не беше, говореше с баща си, който беше дух и отгоре му казваше какво да прави. А когато се сервират знания от отвъдността, липсата на вътрешния орган прави човека само слушател без критичност и в една медиумна изповед могат да му кажат девет истини и една лъжа и тя да унищожи всичко. Затова Щайнер говори за посвещенията като сили, които формират нови органи. Посвещението означава развитието на дремещите във всяка човешка душа сили и способности, казва той.

Първата степен на посвещение според Щайнер е катарзисът или очистването на астралното тяло. В душата се въвеждат енергии, годни да създадат пробуди в астралното тяло, когато през нощта то се освобождава от физическото и етерното. През време на инволюцията физическото тяло е било сянка на астралното. И обратно — в еволюцията астралът става сянка на нашата физика и неговата изграденост, неговата будност е резултат именно от хилядилетно развитие. За да се извършват астралните модулации, за да се изградят органи в астралното тяло, идват правилата, с които човек трябва да започне — това е необходимостта от очистването. Така постепенно в астрала се създава вътрешна организация и човек започва да придобива съзнание по време на сън. Това съзнание е една примитивна степен на ясновиждане, в която се възприемат форми, подобни на растителните. Според Щайнер: Когато в сагите се казва: „Вотан, Вили или Вее намери на брега едно дърво и направи от него човека“, това показва, че първоначално всичко е било извличано от един такъв образ. Той счита, че описанието на Рая в книга Битие е също едно такова астрално виждане.

Втората степен на посвещение е просветлението. Тогава органите, образувани в астралното тяло, се отпечатват и в етерното. Духовният свят вече започва да внася в нашето битие, във вътрешното ни виждане знанието чрез образа или символа. Но етерният двойник си остава само двойник и ако няма откъде да взема своята храна, е безсилен. Така се проявява вампиризмът — когато именно тези двойници започват да се хранят с еманацията на чужда енергия и най-вече на кръвната плазма. В ХIХ век бе на мода идеята за спиритуалните сеанси — но елементаризмът отгоре казва само полуистини... Етерната мисъл не е в състояние още да разбира езотеричната или голямата истина в процеса на Богосътворението и човешкото възземане. Даже и сега има етерни тела, които не могат да се освободят от своя атавизъм, а камо ли да бъдат сътрудници и съработници на човешките същества. Защото още не могат да се осъзнаят като по-висша потреба от царството на земята, а тая междина, в която съществуват, ги удовлетворява.

В следващата степен на посвещението — съзерцанието, към виждането на образите от духовния свят се прибавя чуването на т. нар. музика на сферите. Отделен е въпросът дали ще бъде веднага уловен верният тон — важен е ключът. По-нататък посветеният възприема духовните същества и най-после живота, енергиите и божествените сили, които струят от тях. Тези именно степени на посвещение в Откровението са дадени чрез символи. А символите изграждат културите на съприкосновението!

Според Щайнер за Физическия свят се отнасят Седемте послания до църквите, които са символ на седем цивилизации; след това идва Астралният свят — Светът на образите, изобразен със седемте печата; после Менталният свят — Светът на сферите, символизиран със седемте тръби; и накрая седемте чаши на гнева — това, което трябва да се надмогне, за да се издигне посветеният във висшия, в Духовния свят. Всичко това е представено като една външна структура на апокалиптичната тайна. Щайнер подчертава, че смисълът на посвещенията винаги е бил един и същ, но са се сменяли методите на работа. В предхристиянската епоха според него усилията са били насочвани повече към укрепване на мисловните сили. Колкото се приближаваме към идването на Христос, толкова повече са упражнявани чувствените сили. А след Христос (като например в школата на розенкройцерите) се въвежда вече и развитието на волята.

Рудолф Щайнер счита за особено важно да се разбере еволюцията на човечеството през различните етапи, които е минало, за да се вникне в скрития смисъл и задачи на сегашната и на бъдещите епохи. Затова в петата и шестата лекция той описва планетното развитие, изразено символно в Откровението. Човечеството е минало за изграждането си през три планети — старите Сатурн, Слънце и Луна. Като „човечество“ на древния Сатурн работят, а безспорно изграждат и нас, Архаите, Духовете на Личността, Началата; на древното Слънце работят Архангелите, Духовете на Огъня; и на древната Луна — Ангелите, Синовете на Живота, Духовете на Здрача. (Еволюцията на Земята от минерала през растението и животното до съвършенството на човека също е съпроводена със сътрудничеството на същества от различни йерархии, имали друга еволюция. Те, разбира се, могат да имат своята святост, но не и нашия опит.) Според Щайнер на всяка от древните планети е имало по седем категории същества, минали през своята „човешка“ степен на развитие, а на Земята до появата на човека — още три. Всички те, двадесет и четири на брой, сътрудничат на еволюцията на човека и са представени в Откровението чрез символа на двадесет и четирите старци пред трона на Бога:

„Около престола пък имаше двайсет и четири престола; а на престолите видях седнали двайсет и четири старци, облечени с бели дрехи, и на главите си имаха златни венци.“

Щайнер ги нарича управители или регулатори на мировото време. Чрез тях е дадена идеята за Манвантарата, която осъществява живота на нашата планета и нейния край със смяната на Небе и Земя, за да мине в своя покой — Пралайя.

Във втората си лекция Щайнер се спира върху четирите животни, които са около престола на Бога:

„първото животно приличаше на лъв, второто животно — на теле, третото животно имаше лице като на човек, а четвъртото животно приличаше на хвърчащ орел.“

Това са образи-символи, а също и принципи-сили в алхимията и астрологията, които могат да бъдат и сигнален знак. Всяко от четирите животни е придружено с един елемент и с една сила. Горе е орелът, съчетан с азот и въздух; долу — бикът, със сол и земя; вляво — лъвът, със сяра и огън, и вдясно — човек, с живак и вода. Тези, които разбират от тайната на съчетанието на човешкия образ и неговото присъствие в което и да е от нашите полета, ще видят как тези елементи определят битието ни. И неслучайно Христос казва: Вие сте солта на земята — когато солта обезсолее, каква е стойността `и! Какво е солта — приложността на Учението на земята! А свещеният бик, свещеното семе го има в старите религии — и в зороастризма, и в египетската и гръцката митологии. Намираме го и в зодиакалните знаци...

Нищо не е вън от размерността да се символизира, а също така всичко е във възможността да бъде интерпретирано. Само че посветеността дава знанието! Това прави Рудолф Щайнер с прозрение. Със скàлата, която оставя на човечеството, той иска да събуди знание за тайното — защото енигмата, знанието е у нас! Всяко от четирите животни, отричайки се се подчертава, и всяко е толкова нужно, колкото и да изглежда себеотричащо се. И вижте баланса или пък валентността им. Едно е ясно — орелът не може без въздух, човекът — без вода, бикът — без земя и лъвът — без огнената си сила!

Четирите животни са символи и на основните групови души, през които човешкото съзнание минава. Така може да се разчете тайната, вложена в сетивните образи на една невидима реалност. Четирите животни свидетелстват, според Щайнер как тези четири групови души се формират и отделят от общото божествено-човешко същество, което слиза надолу. Те предшестват човешката душевност, събрала от всяка една от преминалите планети космичност, за да бъде същност от Космичността. Те забулват човека — ето го физическия, ето етерния, ето астралния, ето Азовия човек — по различен начин, в различни одежди, с различна култура. През тези групови души се е работило със стотици хиляди години. И тогава колко вярна е мисълта на древните, че ние сме микрокосмос! И чак когато станем макрокосмос, ще сме владетели на света — онова вездесъщие, което е Вседържател, Пантократор, държащ в ръцете си земното кълбо. Пантократорът е степен на Единството, дори, бих казал, на победността. Пантократорът е една Всемирност в Личност — Личност толкова земна, колкото и божествена и толкова божествена, колкото и земна. Ето това може да се намери като състояние на съзнанието ни в една степен на посвещенията, които Рудолф Щайнер разчертава върху нашата душевност. Ние не можем да се съгласим с Джон Лок, че се раждаме „tabula rasa“! Той е голям философ, но нищо вярно няма в това, че се раждаме със съзнание като чиста дъска. Не, ние носим много, независимо дали признаваме, или не закона за прераждането!

Битието на човека не е обусловено само от нашата планета и не е само в този „кожух“. Адам трябва да се разбере като цялост. Адам ще заспи, за да отделят от него Ева — желанието, после Бог ще му облече кожени дрехи.... Но в йерархията на тези разкрития можем да разберем вече този буден Аз — четвъртата групова душа. Будният Аз е, който може да каже: Аз бях в Сътворението на света! Не може да го рече физическият, етерният, астралният, но Азът може, когато във времето се погледне, защото той е изведен, освободил се е от тези четири групи стадност. И тогава ще разберем защо така отвръща Христос, когато Го упрекват: Ти нямаш петдесет години, пък се правиш по-стар от Авраама. — Преди да бъде Авраам, Аз бях, бях в Сътворението на света!

Това е истината — всеки от нас е преди човека, защото Бог Отец ни сътворява от вече сътвореното. Светът съществува в човешката плът със своята клетъчност и едва след това Бог дава на човека Дихание. Ето защо има съвпадение в астрологичните ни данни — защото сме частица от общото битие, от една космогония. Човек може да не е стигнал своето съвършенство, но има правото да бъде бог в развитие!

В Атлантида, в Четвъртата коренна раса, според Щайнер, човек е бил едно същество все още свързано с групова душа. При атлантите нашето присъствие на Земята не е било така реално, както присъствието ни в отвъдното. Затова Ной (който е преходът) пие вино и се виждат неговите голотии, покрити от синовете му. Безспорно потопът на Атлантида, който бележи началото на Петата коренна раса, следпотопно не създава съвършени чеда, защото еволюцията не се къса. Ама Бог до такава степен се бил разгневил на човечеството, че решил да го унищожи... — не, еволюцията върви! Именно след като Ной взема своята упойка (виното), стъпва като съзнание на земята. И тогава започва неговото освобождаване от груповата душа. Индивидуалността започва с едно съзнание за егоцентризъм. Този велик егоцентризъм обаче е опасен, когато стане егоизъм!

Вижте колко странно образите са сложени в символи, за да индексират тайната! Циклопът, който има едно око, затваря Одисей — този голям хитрец. Тогава е вече в действие Четвъртата коренна раса, на Адам. И какво — Одисей успява да измами циклопа — връзва се под един овен и бяга. Вярно е, че лишава великана от око, но причината не е само в това — циклопът е изтъкан от възможности, за да има понасяне на зрение, но няма двете очи, които са индивидуализирана цялост. (А когато в Шестата коренна раса ще имате трето око, то ще е безспорно вече цялостното знание.) Виждате ли какви символи се дават, какво знание има! И как влизащият ум може да измами, да надиграе онзи, който е бил пет метра висок, с око... Значи една Трета коренна раса с нейните седем поделения не може да се равни на усвоени знания и приложни тайни дори с първичния човек на Четвъртата коренна раса.

Петата група от души, които идват, Петата коренна раса, заместила Атлантската, са обречени да дадат една нова култура, простираща се от потопа на Атлантида, от нейната гибел, до т. нар. „война на всички срещу всички“. Петата коренна раса според Щайнер символно е представена в глава 1 на Откровението от следния образ:

13. а сред седемте светилника едного, подобен на Син Човеческий, облечен в дълга до нозете дреха и препасан до гърдите със златен пояс;

14. главата и космите Му бяха бели като бяла вълна, като сняг, и очите Му като огнен пламък;

15. нозете Му — подобни на лъскава мед, като в пещ нажежени, и гласът Му — като шум от много води;

16. Той държеше в дясната Си ръка седем звезди, а от устата Му излизаше двуостър меч; лицето Му сияеше, както слънце сияе в силата си.

Седемте звезди са седем астрални тайни — седемте чакри, чрез тях Христос дава Своята енергия, Своя Кундалини. А двуострият меч какво е бранил — Дървото на Живота! Тогава може да се разбере мистерията на Възкресението, където Христос Си оставя плащеницата — освободеният двуостър меч! Ангелите, които са бранили Дървото на безсмъртието, след Възкресението пазят плащеницата вече.

В третата си лекция Щайнер говори за огромното съкровище от духовни сили, които са били хвърлени с цел да се създадат материални условия за съществуването на човека в Петата коренна раса. Но тази материална култура според Щайнер допринася твърде малко за духовната, защото човечеството потъва дълбоко в материята. И поради това трябва една нова пулсация — Любовта, да смени движението на духовните сили.

Във всички окултни системи се твърди, че явяването на мировите Учители или на новите Учения не е едноактно, както официалното схващане приема. Те се повтарят, за да има еволюция и да не се учудваме като Щайнер как може християнството да не е отделило място на закона за прераждането... Просто човечеството трябва да сменя пулса си.

Когато Щайнер говори за войната на всички против всички (както латинците казваха: Bellum omnium contra omnes) като край на Петата раса, мисля че този аналог води началото си от конфликта при свършването на живота на Атлантида. Това напомня до известна степен и на двубоя в т. нар. Гигантомахия, когато титаните започват борбата срещу боговете, водени от един по-млад бог — Зевс (спасен от майка му, измамила баща му Кронос). Наподобява и на великата война, която сега става и в земното, и в извънземното ни поле — битката между Дух и Материя, между светлите и тъмните сили. Това е едно битие и то ще се повтаря в историята на духовните и културните раси, тъй като планетата ще трябва да осъществи цялостен живот в една Манвантара. Земята не може да няма своите гърчове, особено когато Логосът `и изпраща духовни сили. Но когато много от тях са пулсирани и малко са усвоени, безспорно става един поврат в прецизността на вложеното. Така например от Великите посветени се е искало да внесат, предимно над Европа, повече мисловна енергия, отколкото астрална или чисто духовна, за да може пробудата на интелекта да изиграе своята роля в Петата раса и внасяйки го в усетност за приемане на света, да се направи промяната. Това обаче е отдалечило цивилизацията ни от духовността...

Човек, извървял известни еволюционни етапи, освободен вече от своето атлантско съществуване, е трябвало да извърши велика борба, за да започне новата си ера. Така в тази война вземат участие и великите Учители, които за дадени моменти еманират енергия, а някои от тях и водителстват — особено, когато се създават съответните лъчи на Еволюцията, чрез които се подготвя духовността на човека за преходи. Не че някой желае войни, нито им пеем химн. Но трябва да се потърсят историческите дадености и кармичните причини и между народите, и между отделните хора. Ходът на историята, на еволюцията на човешката раса на земята не пита дали сте пацифисти, или моралисти! Защо — защото не сте съвършени, а се усъвършенствате. Тогава това е само подвиг — подвигът е да расте човечеството в някоя добродетел. Ето защо войната на всички против всички ще се води! Защото трябва да минем в друга коренна раса, да създадем още органи, да създадем още едно око. Хората забравят безсмъртието си поради идеята за страдание; поради нагледността на смъртта не могат да видят не нагледното и вечно несмутено живеене. Схващат едната страна, схващат само погребението — не схващат раждането. Това значи, че не разбират тайния закон на еволюцията. Как една река стига океан — брегове руши и камъни хвърля! Затуй египтяните имат бог на Нил — радват се, когато се разлива! Сега каптираме водата — да, защото вече усвоихме чрез ума си възможността да поливаме, а не природата да ни залива. Трябваше да извикаме една противоакция, защото водата наноси оставя и жънем зърно богато, но някой път идва, когато сме в жътва... Тогава се събужда отговорността да съхраняваме даровете — дар на водата, дар на огъня, дар на въздуха. И почваме да ги ограждаме, да се пазим. Това не е ли една война — да ограничиш водата?! Ама боли я... Не, тя не умира, а трябва да бъде полезна и все по-добра — и там има морал! Ето защо човекът трябва в природата да приложи своята духовност, та не изненадата да го плаши, а пробудената инициативност да ражда плодовете.

Великите конфликти създават нови цивилизации, каквито всяка Коренна раса донася със своите седем поделения. И виждаме — в един и същ момент ние имаме култура на Индия, култура на Египет, на Вавилон... Всичко това са поделения на голямата Пета коренна раса, която има своите развития и създава култури — с божества и откровения, с градежи и войни...

Рудолф Щайнер подробно анализира в третата си лекция седемте култури, или седемте подраси, на нашата, Петата коренна раса. Той счита, че посланията към седемте църкви са характеристики на тези култури, като указва какво трябва да остане от всяка предишна епоха като духовно наследие и какво трябва да бъде променено.

Например за първата, Ефеската църква, се казва в глава 2:

1. На ангела на ефеската църква напиши: тъй казва Оня, Който държи седемте звезди в десницата Си, Който ходи посред седемте златни светилника:

2. зная делата ти, труда ти и търпението ти, и че не можеш да търпиш лошите; зная, че си изпитал ония, които наричат себе си апостоли, а не са, и си ги намерил лъжци;

3. че си претърпял и имаш търпение, че за името Ми си се трудил и не си се уморил.

4. Но имам нещо против тебе, задето остави първата си любов.

Щайнер твърди, че това не са обръщения към християнски църкви, защото когато Иоан пише своето Откровение, те още не са били основани (макар че в Ефес Дева Мария прекарва в малка общност последните си дни). Но има нещо друго: там, в Ефес е големият храм на Диана — огнище на посвещения и духовни енергии — едно от Седемте чудеса на света. (Неговият подпалвач Херострат остава като нарицателно в историята на човечеството.) Тогава, да принесем всичко това в своя храм...

Щайнер счита като характерно за първата — Индийската епоха, пълната незаинтересованост към материалния живот. Любовта, която тази култура трябваше да има, е разбирането на материята като поле, в което да се вложат божествените сили, но такава любов е изоставена.

Символ на нашата — петата, подраса е Сардийската църква, описана в глава 3:

1. И на ангела на сардийската църква напиши: тъй казва Оня, Който има седемте духове Божии и седемте звезди: зная твоите дела; носиш име, че си жив, а си мъртъв.

Когато тълкува това послание, Щайнер обяснява, че седемте духове са телата, които имаме: четири тела в нашата физическа възможност за усвояване — физическо, етерно, астрално и Аз, и другите три — Манас, Будхи и Атма, които организират духовността.

Върху физическото тяло се е работило, както казахме, в стария Сатурн — там е подквасата, първата пулсация, дадена в кристала, за да се отработи материя, с която се изгражда нашето присъствие. В старото Слънце е сложено началото и се е работило върху етерния двойник. (Индийците точно това не могат да разберат — че наистина те повече живеят етерно; споменът им, животът им е в гирляндите, в игрите — остава се в едни етерни ситуации.) В старата Луна се е работило за астрала ни. Затова и лунатиците се разхождат без да падат — те са деца на Луната, астралът вижда и той ги води. Затова ги наричат още сомнамбули, т.е. съноживеещи. На Земята се формира вече Азът, Адамовият принцип. В Четвъртата раса на земното си поселение човекът е вече азов. Така седемте ни тела ще се отработват постепенно до най-фината си субстанция и ще се освобождават от старото царство на Луната, Слънцето и Сатурн. Седемте звезди са седемте планетни въплъщения на Земята — древните Сатурн, Слънце и Луна, самата тя и бъдещите Юпитер, Венера и Вулкан. Така че звездите ще бъдат седем, макар че откритите планетите са девет. (А Питагор говори за десет!) Но онова, което изгражда, за което се раждат функции и органи, е седем — защото седем тела имаме, защото седем чакри имаме!

В четвъртата си лекция Щайнер разкрива тайните на епохите след войната на всички срещу всички, описани в Книгата на Живота. Какво значи това? В Библията под „Книга“ се разбира потеклото на Авраамовите чеда; в Новозаветието — това е потеклото на Иисус Христос. Счита се, че в Книгата на Живота са записани душите на хората съответно с белег да бъдат или да не бъдат спасени. (И може би точно затова евреите говорят за „Бог на Авраама“, „Бог на нашите отци“ слагат си белега на божествеността като изходност на тяхното потекло.) В такъв смисъл можем да кажем, че Книгата на Живота е скрижалът, на който са вписани всички наши осъществени духовности щом ще бъде Книга, по която ще бъде съден човекът! Тя е, която открива, че сме били вписани и следователно родени от Самото Божество.

В Откровението на Иоан намираме много странни неща, в които за съжаление досега интерпретаторите (и Рудолф Щайнер) не можаха да открият тайните разгадани. Защото на човека, който работи със своето желание, не може да се позволи да понесе огъня на Откровението; не може да се позволи и на човека, отдаден на ума, с който той се съхранява в правото си на съществуване, но не още в правото си на Живот. Дадено е в глава 17, стих 8, че има „земни жители, чиито имена не са вписани в книгата на живота от създание мира“ — не е така, защото кое е онова, което е могло да впише? Разбира се, Диханието, Сътворителят. Но може да не е допълван Дневникът после...

В тайнството на светото кръщение след потапянето и даване на името се пее песен, в която се иска да бъде вписан новокръстеният отрок в Книгата на Живота. Учудвам се защо е нужно да бъдете вписани при кръщението! Щом ви е родил, Той ви е вписал в Себе си. Книгата на Живота е писана от Самия Сътворител, когато е сложил Себе Си. Диханието е Книгата на Живота!

Книгата на Живота е писана изначално още като част от съзнанието на Отца. Тя е Диханието, материализирано вече като олтар на изповеданието на човека. В Доктрината на Любовта изповедният олтар е Разпятието — двубоят между Дух и Материя! Този двубой завършва с победа на Духа — идеята за Възкресението. Така на олтара на Любовта отдаваме победата на Духа, но в Доктрината на Мъдростта Книгата на Живота е единственият изповеден олтар. Тази Книга е същността на целия космичен свят от богове, тя е реалност, защото самият човек е един бог в развитие! В нея се крие тайната, която е запечатана със седем печата и никой не смее да ги снеме — четирите коренни раси и родови души (символизирани с четирите животни) не смеят да ги отворят; двадесет и четирите старци благославят, но и те не смеят — само Агнецът посяга! Защото започва еволюцията на Духа — една нова култура влиза в битието; ново небе и нова земя ще има! Агнецът свидетелства за най-мирната жертва, която човек поднася на света — кротостта и смирението, сложени в изпълнение. И затова, когато се пита кой ще поеме отговорността да счупи печатите от Книгата на Живота, за да се създаде предпоставката за нова култура, никой освен Агнецът не дръзва:

Глава 5

7. Той дойде и взе книгата от десницата на Оногова, Който седеше на престола.

8. И когато взе книгата, четирите животни и двайсет и четирите старци паднаха пред Агнеца, държейки всеки от тях гусли и златни чаши, пълни с тамян, които са молитвите на светиите;

9. и пееха нова песен, думайки: достоен си да вземеш книгата и да снемеш печатите `и, защото Ти бе заклан и със Своята кръв ни изкупи за Бога от всяко коляно и език, народ и племе.

Така от символите минаваме към упражнена енергия — Агнецът е символ, но упражнената енергия е, че можа да възкръсне. И какви сили бяха тия? Божествени! Виждане, слушане имаха четирите животни и старците, но Божествени сили трябват за счупване печатите от Книгата на Живота!

Книгата на Живота има своето жизнено и духовно място в нашата биологична, в нашата мисловна, в нашата духовна сфера на живот. Но само тя ли е? Единствена ли е Книгата на Живота, или има предшественици? Искам да си послужа с това, което в Откровението на Иоан е дадено. В глава 20, стих 12 пише: „След това видях мъртвите, малки и големи, да стоят пред Бога; отвориха се книги; отвори се и друга книга — книгата на живота, и съдени бяха мъртвите по записаното в книгите...“

Файл:666.jpg

Книги,... и друга книга — кои са тези книги, които предшестват Книгата на Живота? Изхождаме от самия израз: ...отвориха се — човекът е една отворена книга! И първата книга, за която се казва, че е отворена, е Книгата на Сътвореното; в нея ние внасяме вече своето битие. Това е книгата, която аз наричам Книга на съществуването. Книгата на съществуването легитимира човека! Тя му търси пристан; тя е, която му дава правото на местожителство. В нея са потребни атрибутите на света, които дават легализация. Това е книгата на клетъчния, анатомичния, на онзи, който в своята еволюция започва да се осъществява като човек; това е книгата на основното земно битие, за което трябва и жителство, и кръщелно свидетелство.

Другата книга, която ни въззема малко по-нагоре и която ни заговаря за едно друго зрение и за една друга субстанциалност, е Книгата на акаша или на астрала. Тя не иска регистрация и кръщелно свидетелство, защото другаде се пише. Астралът ни предоставя желанията, той позволява на човека да изведе от себе си Ева, да изведе физиономията на желанията.

Книгата на акаша, която значи и пространство, ни дава светлина и енергии за живот. Астралът е енергията, чрез която ние храним физическото си тяло. Какво прави Сътворителят? Приспива Адам и му дава първия урок за смърт в безсмъртието. Сънят е първият урок да знаете, че има смърт, а всъщност сте безсмъртни — защото Бог го събуди, като изведе от него Ева, т.е. живот. Животът в Книгата на съществуването се дължи точно на това. В Книгата на акаша е даден животът във формата на съществуване. Тя е част от една голяма идея за грамотност в основанието ни на съществуване: от рефлекса, който е идея за предпаза и сигурност, до онзи рефлекс, който наричам рефлекс на Истината, а той е част от струята на интуицията. Така че имаме един втори предшественик на Книгата на Живота, с който усетно съществуваме и с който си светлеем — Акашевите анали.

В Книгата на акашевите анали ние ще намерим идеята за себеизявяване — „Аз съм!“ Идеята за себеизявяването е потреба, за да се надмогне първом принципът на колективното съзнание, който дори още не е расов. Човекът се отделя от колективността, създава в една последователност кръвното родство (което след това става основание за отмъщение). Тази битка — да се индивидуализираш и след това да станеш личност, е нещо изключително в историята. И това го прави именно нашият астрал, където отпечатваме от най-малкото до най-върховното си желание. Оттук е и несъгласието ми с Буда, че всяко желание е страдание, че то е гибел. Не! Има желания, които са свещени.

В Книгата на акашите човекът вписва своето себеизнасяне. Оттук са и тези евтини покази, с които понякога го наблюдаваме. Но той трябва да дойде и до себенадмога, ако иска да стане един зрим теогон. Как се влиза в Служението? Без себе си! Представете си какъв път трябваше да се изходи — от себеизявата до себенадмогата! А това е и най-дългият, и най-късият път — пътят между човека и Бога!

Човекът е безсмъртен, защото в него е Диханието! А ние го имаме като биография в Книгата на съществуването, ние го имаме като изживяна потреба в Книгата на астрала. Така че тези две книги са преходни и нетрайни, защото ограничават Онзи, Който Сам за Себе Си е всичко. Него ограничават! Следователно трябва да си отидат — те изграждат образа ни, за да се дойде до голямата тайна, която се нарича Книга на Живота.

Идеята за промяната в Откровението се символизира с коня. В окултните учения е казано, че конят е един от лъчите, през които минава човекът в еволюцията. В историята на духовното ни развитие най-напред е кентавърът — възправящият се интелект, който със своя лъч на ума е послужил за прехода. Кентавърът е борбата между животното и интелекта в човека. Този двубой до Духовната вълна на Любовта е вече отминал, защото Любовта е над интелигентността.

В Апокалипсиса, при снемането на първите четири печата от Книгата на Живота, се явяват бял, риж, вран и сив кон — четири цвята, четири различни култури:

„И видях, и ето бял кон, и на него ездач с лък; и даден му бе венец, и той излезе като победител, за да победи“.

Белият кон символизира духовното знание, посветеността — той носи светлината на човечеството. След това идват рижият кон, който отнема мира; враният кон, който държи везните; сивият кон, който носи смъртта. Белият кон е обаче, който носи обновата, белият е вихреността на Змията-Огън. Пробегът, динамиката на Кундалини е белият кон в нас! Да, има го не само като молитвена приложност и сила, а като реална даденост. Белият кон е символният знак на Посветените, с който те трябва да дойдат тогава, когато трябва да се направи един прелом и да се даде една нова Духовна вълна.

Когато Агнецът снема петия печат, Иоан казва: Видях под жертвеника душите на закланите за словото Божие и чува негодувание от тяхна страна: Докога, Владико Светий и Истинний, не ще съдиш и не ще отмъстяваш за нашата кръв на ония, които живеят на земята? И всекиму от тях се дадоха бели дрехи, и им се каза да починат още малко време, докле се допълни броят на съслужителите и братята им, които ще бъдат убити, както и те. Това са онези, които ще одухотворят Земята, понеже само те са разбрали смисъла на земната еволюция. Но тук има твърде много еврейщина — Докога, Владико, не ще съдиш и не ще отмъстяваш?! Христос казва: Прости им! Така че и Иоан, когато е получавал Словото, или лошо е чул гласа на своя Учител, или просто не е могъл да се освободи от това, което казвам — плът, напоена с кредото, с духовността на миналото.

Апостол Павел също получава пробудата и има идеята за универсалността на тази малка групичка християни, но в същото време с посланията си напълва християнството с еврейщина. А най-страшното: Прости мене, грешника, изверга! Що за дума, що за поведение?! Иисус го спира и му казва: Савле, Савле, защо Ме гониш, след като Съм те избрал от утробата на майка ти — да Ми станеш апостол пред езичниците! Кому е нужно да е изверг, кому?! В културата му липсва свобода от мирогледа, с който е изработен — непременно трябва пред Бога да си изверг! Това е Старозаветието, което няма нищо общо с Христос. Както и тук — Докога, Владико, не ще съдиш...! Чие е това негодувание: на цяла една концепция — старозаветната, на този, който приема и дава, или на онези, дето са умрели заради словото Божие — тях ли брани?! Ами той ги унижава в идеята, че са в Лоното на своя Учител, Който казва: Блажен е оня, който е дал душата си за другите! Много странни неща... Това, което озадачава когато преглеждам тези неща е, че апостоли и следовници нито можаха в дълбочина да видят Христос, нито можаха да се освободят от пластиката на еврейството като старозаветие в християнството. Ужасяващо!

Когато се снема шестият печат, цялата земя е в земетръс: „Слънцето стана черно, като струнено вретище, и месечината стана като кръв...“ Това са външните образи, заради които много често тълкувателите на Откровението, когато забележат някъде големи земетръси или войни, веднага определят: „Настъпи времето на Апокалипсиса.“ А потопът, описан в Библията, не е единственият. (Зевс също се възмущава от това, че човек е станал като говедо и иска да го унищожи.) Но Христос много добре казва: О, народе неверний, все знамения и чудеса чакаш... Не е нужно човек да бъде пророк — всеки с проницание и наблюдателност знае, че ще има земетръси, войни, бедствия. Това не е знак, по който може да се отбележи кога ще дойде краят на света. Защото, както казахме, има още йерархии в еволюцията!

Когато Агнецът снема седмия печат, настъпва тишина на Небето. Тогава седем ангели стоят при Бога със седем тръби — символ на Седмата коренна раса със седемте `и подраси. Докато в Шестата раса е показано, че вътрешният свят на човека ще се отпечатва на лицето му, то в Седмата мислите му ще се проектират, ще звучат в пространството.

Ние с условност може да приемем, че в Небесата ще се води големият двубой между добрите и злите, между духовните и недуховните. Тази теза не е вярна в цялост, защото злото е едно нееволюирало добро. И ако направим големия синор на непроходимостта, за да останат вън от Бога тези, които са „зли“, ще се върнем към мирогледа на Зороастър: добро и зло (въпреки че в ядката на това учение стои преходността на злото, защото на бог Ариман е дадено ограничено време, а на Ахура Мазда — неограничено). В гл. 20:7-9 на Апокалипсиса пише, че двубоят между духовните и недуховните сили трябва да привърши във висшия свят и едва след това ще стане поселението в Новия Иерусалим.

Една от големите тайни, поднесени от Иоан в Откровението, е идеята за Антихриста, за звяра. Изрично е казано: „Тук е мъдростта“. Ще отбележим, първо, че има две формули, вложени в понятието Антихрист. Още в началните векове на християнството тези, които не приемат, че Иисус Христос като Син Божий е възкръснал и че е Втората ипостас на Бога, са наричани антихристи от апостолите, учениците и последователите. Втората формула за Антихриста е дадена в Откровението в тенденцията за Второто пришествие. И Христос на няколко места предупреждава: Мнозина ще кажат „аз съм Христос“ и ще правят големи чудеса, но вие не вярвайте! Но приемането на идеята пък, че след Иоан Кръстител пророци няма да има, означава, че трябва да отречем всички ясновидци, които се явяват в тези две хиляди години. Така не признаваме възможностите на вложената в човека духовност, която в скалата на развитието си чрез събудения Кундалини има правото (ако посветеността и чистотата са достатъчни) на ясновидство, яснослушане и на други от т. нар. паранормални явления.

Много често пък официалната църква нарича формациите (каквито са адвентумите), както и техните изповедници антихристи.

С антихрист не можем да бележим поведението на личност или формация, а трябва да разберем в кой етап от материята усвоеното не е още осенено и не е съхранило Христовото срещу нееволюиралото.

Когато някой ви говори за сатана, особено когато обявява всички други, които са вън от неговото общество, за сатани или както „любезно“ си разменят епитета „антихристи“, да знаете, че там има нещо не наред. Може и да не си съгласен с едно изповедание, но не можеш да употребяваш безотговорно тази словесност, която много ме е смущавала и винаги съм реагирал срещу „Да те вземат дяволите!“ Питам: защо не се каже „Да те вземат ангелите“, та да го върнеш в пътя?! Не — „Да те вземели дяволите!“ Какво значи това!? Това значи именно, че една спиритуална енергия е пратена в разточителство. Защото тази душа все пак има еманация на висши духовни енергии; защото там, дълбоко някъде в нея, пулсира Творецът!

В единадесетата си лекция Щайнер обяснява, че не 666 е числото на звяра, а 6, 6, 6. Това е определена степен в еволюцията на човека. Първо — той преминава (като съзнание) през седем степени на формата: висш девакан, нисш девакан, астрална, физическа, астрална, нисш девакан, висш девакан, т.е. това са инволюционният и еволюционният периоди. Второ — човек минава през седем коренни раси (епохи): поларианска, хиперборейска, лемурийска, атлантска, нашата пета епоха — на седемте църкви, шестата — на седемте печата, и седмата — на седемте тръби. И трето: във всяка от тези раси има по седем подраси (култури). Следователно числото на звяра, което е „число на човек“, според Щайнер, означава изминали шест степени на формата, шест епохи и шест култури (от Седмата коренна раса). Но за мен 6, 6, 6, са трите Книги, това е тайната!

За Щайнер числото 6 — единично, двойно или тройно, има лош аспект към човечеството. Но в шестицата е вложен кълнът на развитието, 6 е посаденото зърно. То не може да не бъде в тревожна борба за онова, което го храни, за онова, което му дава въздух. Конфликтът ни освобождава от идеята на звероподобието. Това е естественият импулс, когато материалните сили започват да подбуждат дремещата човешка душа. И не числото, човекът е, който може да упражнява влияние и да променя — защото е същност! Една стихия уплаши учениците на Христос, към същата стихия Той протегна ръка и тя се укроти! Това е човекът, когато е посветен! Отдавна мина времето на стихийните богове. И затова казвам: да не се връщаме да събираме трохите на миналото, не като дързост, а като просветление. Защото просветлението е вътрешно откровение! И ако Рудолф Щайнер дава на човечеството нещо, това е една факла на просветлението!