Атеизъм

В тази лекция ще се опитам да сложа в рамка онова, което според мен е антитезата на вярата в Бога, на теизма. Така под надслов в социологията, във философията, в религиите стои едно име — атеизъм, т.е. „безбожие“. Няма по-голямо мъченичество за човечеството от този двубой, който е столетия не — хилядолетия, а може би и милиони години (защото наистина информациите ни дават да разберем, че Атлантида с човешко присъствие е имала култура преди почти един милион години). Следователно мъченичеството на човека в безмерните радости, които са му предоставили, е било не столетия, не хилядолетия, а милиони години — в идеята да се намери, защото е трябвало да се раздели! Целостта е била нарушена заради самия велик закон — еволюция и развитие. Бог не може да носи в себе си „без-божие“ — Той не може да бъде атеист за Себе Си! Следователно атеизмът е поведение на човека! И това е великото му мъченичество — когато се прощава с едно убеждение, за да приеме друго.

Самото понятие „атеизъм“ като етимология е старогръцко и се състои от частичката α — предлогът „не“ и θεός — „бог“. И в такъв случай трябва да се преведе като „безбожие“. Значи той не може да бъде религия, защото „религия“ като етимология означава „връзка“, „съвест“, но връзка с нещо, което приемаме като вяра, а след това е усвоено чрез догма, която приета чрез ума, служи като доказателство на вярата. В такъв случай атеизмът не може да бъде религия — да се свързваме с нещо, което е повече от нас. Той не може да си изгради Божество. За мен тайната в него е, че той е вторична проява, той е сурогат. Защото първичното е, че имаш Теос — Бог. Не може да си родил безбожие, ако нямаш първичното — няма начини. Така че атеизмът като концепция, като социално явление се бори срещу нещо, което не приема, но сам за себе си той не е същност, а е противоречие на онова, което е било.

Първото нещо, което трябва да сложим като знание за атеизма, е да не бъде смесван с това, което наричаме безверие. Трябва да направим една основна разлика между „безверие“ и „безбожие“. Няма човек, който да е безверен — вяра в себе си, вяра в родителя, вяра в рационалното начало... Всичко онова, което го е изграждало, е вяра. Вярата е метод и път, с който се осъществява известно поведение на човека към Бог, към идеал! Ние погрешно понякога поставяме въпроса вярата да се свързва само с Бог. Защото много често се смесва. В материалистическата, и то най-вече социалистическата литература за атеизма точно това се говори, бърка се понятието „атеизъм“ с понятието „безверие“. Но те не са равни — няма такова нещо! И изследванията дават, че нашият народ е безверен. Не! Трябва ясно да се постави въпросът: в Бога ли вярвате, или Го отричате като Сътворител и като собствен Баща; в чудесата ли вярвате (защото вършат чудеса и „небожиите“ чада — има си „сатани“, които си вършат чудеса; и факирът Сенко, вършеше чудеса...)?

Искам тази разлика да направим, за да сме наясно, че ще говорим за атеизма, а не за безверието. Защото пак ще повторя: няма човек, който да няма вяра — вяра в своя талант, вяра в идеала на своето политическо изповедание, вяра в своята родина... Вярата на един сторонник за свободата на един народ не винаги и не всякога трябва да бъде свързвана с Бога. Онзи, който трябва да се разлъчи от едно старо свое кредо на предишните свои богове, може да прекара един дълъг момент в атеистично състояние без да е безверен. Боговете си отиват, боговете умират! И естествено тези, които дадоха християнството, езическата религия я нарекоха безбожническа. Вярно ли беше — съвършено невярно! За онези, които я носеха, за онези, които и принасяха жертви, това беше теизъм — богопочитание. Но тези богове си отидоха, дойдоха нови богове. В такъв случай виждаме как атеизмът може да обслужи съвършено невярно тезата на теизма. Това, че си отиват едни богове, не значи, че предшественикът е бил безбожник. А самата нова линия, че имате божество, което ви прави теосен, дава още един елемент — не е страшно, че можете да бъдете безбожник, защото фактът е, че се сменят олтарите на боговете и те си отиват, а остава и оцелява някаква друга сила — потребата да вярваш! Следователно атеизмът не е безверие. Атеизъм е имало — сменяни са богове, отричани са богове, но никога не е свършвала вярата! Затова безверие никога няма да има, има винаги вяра — опорност, която, осветявайки нашата потреба от знание, било във вътрешно осенение или като външен фактор, си създава нови богове. Тези неща трябва да се знаят, за да не слагаме етикета на всекиго, който отрича Божието, че е безверник тогава, когато той може да има вяра.

Чудеса и знамения ни показват понякога небесните сили. И някои от философите считат, че именно тези чудеса, които ни дава природата, са смутили човешката душа и тя започва да ги прави богове. Един Лукреций Кар, ако щете един Фойербах — вярват, че човек от страх си е създал богове. Страх именно от известни свръхестествени явления, което не значи още Божии. А ако един пантеист приема, че всичко каквото става е Божие, тогава вече е съвършено друго. Но един деист, който вярва, че Божият тласък е даден на света, а след това Той се оттегля и се върши волята на самата природа или волята на самия човек — съвършено друга е тезата тогава!

Тези неща би трябвало добре да ги разграничаваме, за да кажем до каква степен и в какъв процент можем да говорим за безбожие, и до каква степен заблудата с безверието повишава градуса на безбожниците или безверниците! Защото това, което е първично, е теосът (и не може да не бъде първично), а след това се прибавя частичката „а“. Не е могло да започне с безбожие, а после да има божие! Никой не е отричал стихийната сила, преди да е била тя, защото няма как да събуди отрицанието. А самата материалистическа философия казва, че едно знание е субективно отражение на обективността. Значи трябвало е да има някакъв Бог, за да може субективно да Го отразите, а след това да Му търсите отричането!

Ето защо вторичното, което идва по-късно, това е отрицанието, защото то е ограничение. Отрицанието само за себе си вече е ограничение! А откъде идва ограничението като познавателен процес? Идва от онова, което наричаме ум. Защото знание за Бога не може да дойде от ума; знанието за Бога идва като същностно присъствие — както съм казал: Бог не се доказва, а се живее! Самата идея за Живота ражда какво — ражда смъртта, защото тя е нагледност. Но ражда ли сама за себе си идеята за безсмъртието? Една митология е сложила Психе, една религия е сложила душа и тя освен това ви дава битие в различни местонахождения, локалности: юдейството ще ви прати в преизподнята, митологиите ще ви пратят в Хадеса (там, където Персефона помага), но ви пращат в живот! Докато при атеизма като идеология, като обяснение на света, материята като основа на живот привършва и ти си нищо. Разбира се, че тази версия я оправдаваха с един много евтин нагледен факт: остава това, което си направил — един гений оставял своята поема. Но това е опростителство в схващането за безсмъртие. Това не е достатъчно за едно безсмъртие. Ами тези, на които не са признали величието за гений, а пък са живели — значи нищо не са оставили. И като не им се признае битието на душата в отвъдността, какво да правят те? Преходността — тази много лека сянка, която всеки вятър на неверието може да оголи и да останете безжизнени, защото тлението ви е отишло вече там, откъдето е взето, както говори християнската религия — е една от пагубните тези, обезсмислящи човешкото битие. И ще чуете общата приказка: „Ами никой не се е върнал да ни каже.“ Ето ви един аргумент, съсипващ по глупост! А ония, които са имали съзнание и са виждали, и наистина са идвали, но са нямали пълната зрелост на присъствието си да кажат, че са били? А една теория, каквато е теорията на прераждането, не казва ли обратното? Казва го! Тогава? Сама за себе си идеята за безсмъртието на душата излиза! И в знак на потвърждение на това безсмъртие какво са направили големите грижи за душата — слагат тялото в импозантните пирамиди. Защото наистина размерността на едно човече в 147 метровата пирамида е нищо! Но вътре в това човече има нещо, което направи пирамидата! Кое я направи? Има нещо повече, отколкото размерността му и отколкото ума му! Тогава? В защита на тезата, че вън от тленността има безтление се ражда „Книга на мъртвите“, която се слага на всеки фараон до главата му, след като е сложен в гробницата, след като е сложен в пирамидата — да знае къде ще ходи и какво ще прави това „ка“! Това е материалното признание за безсмъртие. Нематериалното признание — както теорията за прераждането, така и онова, което като сън свидетелствува за инобитие. Защото определението на съня е „малката и приятна смърт“. Това е той!

Така че първичното ще си остане това, което наричаме „теос“ и което никога няма да бъде отменено. Как се поддържа тази връзка, за да се разгърне онова, което е вечно у нас? Тайната е, че пластовете, или нашата съставност от седем тела, с присъствие на седем полета, е вече възможността, чрез първата ни будност за осезание в света на физическото, да стигнем до интуитивното откровение, до боговдъхновението и до нашите психологически екстази. Значи пътят ни е бил даден, а явлението е йерархическо! Йерархическо е, защото може да почне с откровението и да свърши с екстазата или да свърши с познанието на ума. Тази наша присъственост — иреална и реална, ни говори за Теоса. А как човек ще си Го въобрази, как човек ще Го моделира в съзнанието си за контакта, в предните лекции описахме: като започнете от тотема, от големия дъб, от голямото дърво и свършите до Разпятието на Христос с Възкресение. До ония вечни думи, които казва на самарянката: Бог е Дух, и с Дух и истина иска да Му се кланяте. Ето йерархията на Божеството, на Теоса, за да бъде присъствен според нашето събуждане и според нашето служение!

Теосът, като първично дадено, ще си остане основното. И затова теорията за атеизма не можа да стане религия! Защото тя е роденото съмнение в човешкия ум. Умът, който прави завесата на интуитивното усещане, че сте деца на Бога (или нашата смелост, че човекът е един бог в развитие), може да сложи завесата и тогава да извикате: „Няма Бог!“ А умът не може да не ражда съмнение, защото е ограничен в целостта на човешката трайност и на човешката личност. След като не може да Го усвои, за да Го приложи като битие — вечно и непроменливо, той ражда скепсиса си и по този начин ограничава и казва: „Няма Го!“ Това е материята вече! Материята, която е субстанция. И в материалистическото учение тя е първичната субстанция, която в себе си носи движението. Движението пък от себе си йерархира развитието до така наречената „високоорганизирана материя“ — мозъкът, който трябва да схване еди-какво си, еди-какво си. Но се предоставя на материята правото на творец, правото на знания. Нейната преходност дава основание да се лишим от безсмъртие. А когато се лишим от безсмъртие, се лишаваме от Бог. Отделен е въпросът, че поселничеството в отвъдността, където смъртта ни тук ни улеснява да присъстваме, ни създава нова култура и нови знания. И там също се изживява идеята за преходността в това или онова поле и се освобождаваме от тамошния Бог или тамошната материя, каквато е астралната.

В тезата не на верующия, в тезата на идеалистите материята е вторичната субстанция, а в идеологията и във философията на материализма духът е само надстроечен, той не е битиеен, битиейна е материята. Духът е еманация на материята с т. нар. формула „мозъкът е от по-високоорганизирана материя и мисли“. Разбира се, това се нарече вулгарен материализъм. По-новият материализъм вече е диалектически. Значи не може като ядете картофи да мислите само за картофи. Не може! Това е вулгарният материализъм. Ето защо по-новият материализъм в лицето на Маркс взема, разбира се, теорията на Хегел за диалектиката. Само че горкият Хегел, според Маркс, бил с главата надолу, а Маркс го изправил! Аз не зная кой кого изправи, но Хегел си остана по-голям по мащаби.

И така, фактически, за материалистите високоорганизираната материя е мислеща! А материята не е мислеща, а е приемаща мисъл — това е нашата теза. Но с диалектиката вече трябваше да се приложи в известен план Хегеловата теза-антитеза-синтеза и старата теория на Демокрит, че светът е атомичен. Светът за него има една душа и тази душа също е атомична, но нейните атоми не са тези, които са устроили света, а са кръгли, съвършени. Коя е другата теза на атеизма като отрича Бога — липсата на душа. А каква е тезата на теизма — безсмъртието на душата. Има ли такава теза в един Демокрит — не. Той дава съвършения образ на сътвореното чрез материята — кръглия атом. Всички послешни векове дават съмнението в развитието, ползвано като формула за отричане. Ето, точно това не е вярното. Но да употребиш нещо, което ползва известна доктрина или известна теза за опровержение, това е вече проблем на спекулативност, и когато има двубой, често е проблем и на безчестие. Нещата могат да имат своята степен на еволюционност, а вие да ги вземете в тяхната статика и с това да боравите и да отричате доктрината на другия — това е непочтеност в мисленето.

Затуй искам да кажа, че когато се говори за атеизма като контраверсия на теизма, трябва да знаем, че теизмът е създал не само доктрини, не само учения, той е създал и религии. Религии, които имат своите родители, които имат своята метафизика, които имат своята приложна догматика и следователно са образец на приложно човешко служение. В противовес на това няма наименувана една религия на атеизма, чийто родител да е глава на църква или на религиозно учение. Няма и няма да има, защото като антитеза той само се опитва да опровергава една теза. Атеизмът извежда из Учението на дадена религия известни принципи, които се опитва да оспори — принципът на безсмъртието на душата да бъде отречен с преходността на нашата тленност и никакъв друг субстрат, никаква друга субстанция да няма битие както тук, така и отвъд. Безспорно, атеизмът не може да има догмати. Върху догмати той може да дава опровержение и да не ги приема, но самият атеизъм като концепция не може да има догмати. Следователно той има приспособлението в съответната антитеза да вземе дрехата на хамелеона, когато му потрябва за тази или онази система на опровержение. Когато ще се отрече безсмъртието на душата или на Бога, ще се припише преходността на непреходното. И тук може би е съблазънта да се вземе на Хераклит тезата за движението: Панта рей... — че светът се изменя. Да, това е безспорен факт и ако имахме тезата на Източните философи, щяхме да направим пет метана, че е бил с прозрение, но нашата философия, която вковава чрез религия неразвитието, счита, че щом тоя говори за промени, ето че той е революционер и хайде да му сложим „атеизъм“. Не, това не е вярно! В идеята за Сътворението никъде не е казано за статика, защото изрично още в първа глава на книга Битие Бог Отец казва на сътворените: Идете, развивайте се, размножавайте се, работете — и т.н. Самата йерархия на шестодневното сътворение говори за динамика и пластове в тази динамика, наречена еволюция.

Така понятието „атеизъм“ е изведено, то не е онтологично; изведено е като антитеза, а не като самобитност. Така концепцията, на която то е в центъра, е именно преходно възраждане, но не и самостоятелна рожба. Там, където я виждаме мащабно разслоена, там, където я виждаме приложно-опонентна, това е вече в социалната плоскост, където аз казвам, че тя има характера на пропаганда, и то твърде много нашумяла през последния век, когато от невъзможността на една самостоятелна концепция атеизмът стана идеологическа платформа на политическо и социално движение. Затуй цялата тази формула доби съвършено друг характер, затуй на религията се даде наименованието, че е опиум на човечеството — Марксовата теза, която Ленин повтори, защото не можеше да изрече такива думи, а можеше да цитира, за да бъде оправдан в душата си! Той най-добре знаеше, че лъже душата си! Неговата теза е борба да освободи някого, като го лиши от същината. Така го лишава и от самата антитеза. Той не проповядва атеизма като доктрина, не му изгражда олтар на моление пред нея, а освобождава човека от тезата на теизма като дреха за социално освобождаване или загръщане. „Елате да бъдете освободени от опиума!“ — защото доктринерството, с идеологията и философията на материализма като политическо и социално течение, си сложи за задача изграждането на социален ред за свободата на масите. Най-обикновената трапеза на материалистите като доктрина за обяснение на света: на личния ни свят, на социалния, на икономическия, на Всемирността, безспорно беше най-достъпна до това, което се нарече „пролетарий“. Разбира се, че големи философи я родиха и те се опитаха да я поднесат. В тезата да се привлече и да се приюти в развитие по-голяма част от човечеството, може би, се криеха и други социално-политически намерения и спекулации. Когато имате лишението от национална самобитност, най-добрата теза е да издигнете знамето на интернационализма. Това можеха да го правят прослойките на народи, които нямаха своя самобитна и защитена държава. Сега пък сме свидетели отново на тенденцията на космополитно съчетание, без да се е загубила националната и териториалната цялост на историческия дух и племенната връзка на миналото битие. Но когато издигнете интернационалното знаме, защото нямате опорността на националното си битие и територия, безспорно тогава ще трябва да дадете това, което те поднесоха — най-лесно асимилираната храна, най- лесна и най-достъпна за човека мисъл — атеизмът. Това е битие. И тук е именно ролята на атеизма на плоскостта на социалното служение.

На социалното служение...

И то стана предмет, и то стана оръдие, то стана пропаганда. Свобода от опиум! Като срещу тази свобода се изведе на живот фразата на Ленин: Няма морал, има революция! След като беше изиграла своята роля революцията, много десетилетия тази фраза не излезе от книгите, а дори я спестяваха за човечеството, защото там, където имаше устойчивостта на личния дом, на държавната потреба и на националното възземане, трудно може да си пробие път и да се отрече градивността срещу аморалността и революцията. Затова се дойде до убеждението да се създаде идеология срещу теизма — атеистичната идеология, идеологията на безбожието, което ви развързва ръцете. И когато се е търсило евтино извинение: „Не сме знаели, не сме предполагали, не е вярно и невъзможно е това, което стана.“ — аз много често съм казвал, и то на доста отговорни места, че това е точно така, както стана. Защото три големи стълба има в материалистическата философия, направена идеология на марксизмо-ленинизма. Единият е безбожието, другият е класовата борба и третият е революцията като път за идване, за вземане на властта. Ако някой може да каже, че не е носил тази дреха като познание, а само е бил войник на служението, това е вече недостойно като извинение и доста страхливо поведение.

Така се сринаха всички нравствени ценности, които са давали религии или морални учения! Разбира се, че моралните учения имат своята стойност. Но, безспорно, ако сте забелязали, в древните науки всички морални тезиси изхождат от известни религиозни вярвания и всички религиозни учители са ги получили по един свръхестествен начин. Така за един Моисей се говори, така за Сарагон се говори, така се говори за Хамурапи. И така, получава се, че нравствените кодекси, които човечеството постепенно прилага като правни нормативи, изхождат из една система на религиите!

Материализмът и като концепция, и като историческо приложение за изграждането на едно общество, издигна процеса на борба срещу вярата — но вярата в Бога! И тук именно той разшири вярата в Бога, като каза въобще към всяка вяра (там е голямата грешка) — вярата в Бога, която е заблуждаване на масите, за да бъдат над тях господарите, които са експлоататори и по този начин да бъдат подчинявани! Затуй и нашият Ботев казва нещо против царя и против Соломон. И затуй му се пее възхвалната песен, че е комунар.

Така материализмът се облече и с борба срещу Бог. Овластена, атеистичната доктрина пристъпи към действия, които трябваше да спрат служението към Всевишния. Но ако можете да сринете олтара, където колене сте свивали, вие не можете да сринете сърцето, в което винаги ще свидетелствате. Това беше голямата илюзия — че може да се победи не религията като институция, а ниспосланието на Твореца в душата на човека. Не теизмът е същината, а участието и присъствието на Бога в човека, защото участието Му вън от нас е минало през различни образци: като почнете от огъня, от тотема, от шатрата до кръста. Но Той е бил винаги вътре, а как е почитан, това е именно проблем на еволюция. И е нелишим! Тук атеизмът не можа да свърши своята работа, защото срина вън, а не това, което е вътре. Стигна се до запрета — един куриоз в световната история! В Албания с конституционен акт, дори не със закон, беше забранена религията. Религията — да, но теизмът — не! Вие можете да забраните с конституция която и да е религия, но не можете да създадете конституционност вътрешна, защото там се върши голямата битка теос-атеос. Тогава, когато човек узрее за тази велика тайна, за тази еволюираща човечност, нищо не може да го смени в храма на Вечното и в признание на Вечния. Защото, когато се върна възможността да имат храм вън от себе си, отново показаха, че са го имали вътре и че никой не им го е взел.

Разбира се, че идеята на атеизма е не само безплодна, но най-големите нейни представители — тези, които работеха в специалния институт за антирелигиозни действия, сами сега правят констатации, сами правят едно преосмисляне, както пише Вег Раджа. Той е директор на института за „научния“ атеизъм. Като че ли има „ненаучен“ атеизъм! Няма „ненаучен“ атеизъм — просто има „атеизъм“. А че някой ще му сложи отпред едно понятие такова, да бъде пък и „научен“ — страшно нещо! Член-кореспондент на Академията на Съветския съюз! Когато една баба каже, че няма Бог — защо също да не е научно? Че какво има в това? Ама тя не може да го докаже, не може да измисли, че един Лукреций Кар (защото това ще го цитира член-кореспондентът, това ще го каже Фойербах, това ще го каже Сталин — много е „научно“) е казал: Няма богове, ами страхът от стихийните сили ражда богове! Това е „научният“ вече атеизъм! А когато някой ще си каже: „Аз не вярвам“ — не, то не е „научно“. Ирония, жива ирония!

Знаете ли, страшно е, когато идеята за атеизма започна да влиза в човека с така наречения анекдот, с така наречения виц, с така наречената сатира! Един от най-силните сатирици на осемнадесетия век, това беше Волтер. Ако сте му видели физиономията, наистина ще кажете, че той е роден за това; той е роден сатирик и като физиономия — нямаше нужда от театрална маска! Той и писа, и говори с острието на оса (не на пчела!) върху Божиите истини, върху Бога. Но в края на краищата иронията му завърши с плач, че трябва да се роди Бог: Ако Го няма, създайте Го! Защото без Бог може да се живее, но без Бог не може да се умре. Той самият остана самотен в иронията си и скептицизма си за божествата. И трябваше в плач да иска да се роди: Създайте Бог, ако Го няма! Опитаха се, разбира се, тази негова фраза и тези негови последни думи да ги смекчат. Не, не, не! Волтер беше наясно! Анекдотът, вицът, острието на сатирата не могат да свалят богове! Боговете имат едно качество — да не ги досяга човешкият присмех. Вижте, иронията има стойност, присмехът също, но те имат и обратни знаци. Бог поруган не бива, а човекът когато се развива и някой се опита в него да докосне Бог, той така три пъти повече му помага да излезе Бог в пълното му съзнание на зримост, не да Го защити, а да се осъществи самият човек. Бог няма нужда от защита! Човек в борбата между доброто и злото в себе си води този двубой. И тогава можем да кажем в дадени моменти, че антиномът „атеизъм“ е една потребност за душевната зрялост и цялост в Божествеността.

И мисля, че Толстой беше казал: Когато знаменателят е безкрайност, числителят какъвто и да бъде — накрая резултатът е нула. Това е битие! И именно с оглед на това материализмът направи атеизма идеология, като я облече в социална приложност; от една концепция трябваше да премине в една приложност. И тя стана социална политика, разбира се, на доста народи. Защото трябва да направим разлика — нито войнствуващ, нито невойнствуващ атеизъм има! И там, където има свобода, си има хора, които не вярват в Бога, или можем да кажем „безбожници“, но не и „невярващи“. Но те не направиха идеология с тенденция да вземат държавата или пък държавата да упражни насилие, за да унищожава онова, което уж го няма. Няма Го Бог, а пък трябва да Го унищожаваме! А Той къде е — в съзнанието на хората. И как ще Го махнем от съзнанието на хората след като самата истина е, че имат безсмъртна душа — пак ще дойдат! От какво ще Го махнем — ще Го махнем от едно временно съзнание! Не приложиха насилие там, където нямаше идеология атеизъм; имаше си атеизъм. И сега си има общества, които не вярват — това е друг въпрос. Но не го упражняват като социална политика. Тяхната социална политика не гони тенденцията, че след като се осъществи известен строй, човешкото съзнание ще се освободи от Бога. Политическата идеология се съпровождаше от доктрината, че и държавата ще отмре. Е, нито държавата умря, нито религията умря. Не може! Формата на религиозното наше служение и вяра променя ли се? Безспорно, че се променя. Както казахме, започнахме от тотема и стигнахме до Голготския кръст. Но свършихме ли дотам? Не сме свършили! Идват ли Духовните културни и религиозни вълни? Идват! В такъв случай може ли една държава да каже, че като осъществи известен политически строй и ще освободи човека от класови противоречия, ще го освободи и от вътрешни конфликти, ще го освободи и от неговия Бог? Човечеството се е освобождавало от богове, но от Бог никога няма да се освободи, защото това е същината на неговото битие. Дори идеята, че човек себе си обожествява, която я намираме още в древността, е идея, която по безспорен начин говори за това — от Бог няма да се освободи! От богове — да! Както се освобождава от начина на признание на боговете. И виждате самарянката, която казва на Христос: Ние се кланяме на планина, те се кланят на храма, а Вие ни казвате, че Той е Дух, с Дух и истина иска да Му се кланяме. Ето една друга цел, която ще се гони, и която Той, тъй или иначе, я направи и религия!

Така че не можем да приемем тезата, че приложен като социална политика, атеизмът ще освободи човека от вяра в Бога. А самата религия може ли да бъде вън от човешкото общество — аз съм ви казвал винаги: Няма религия вън от човека! И не може да има; не може да се прави религия с животните. Няма начини! Никое животно не е издигнало олтар. Могат да научат една маймуна да се кръсти — това е възможно. Но вътрешното съзнание за сакралност няма да бъде! А има нещо друго — и най-първичният човек, който излиза от пещерата, е имал сакралността на Теоса. Защо? От Диханието! От Сътворението! Животните са жива душа, но не и Дихание Божие. Само върху човека Го има изсипано! Те са оня материал, който се подготвя.

Вярата ни не е дошла от страх от Всемирността! Може би един Кант също мъничко ни подава в това отношение: На две неща се кланя моята душа — на безкрайността на Небето — но другото — на категоричния императив вътре у мене! „На категоричния императив вътре у мене“ — на Бога! Възхищението и ако щете страхопочитанието пред необятността, която е по-скоро Всемирна закономерност, може да ни държи в подчинение, но категоричният императив е вътре! Вътре е! Така се явява необходимостта от признание на онова, което е Дихание на Господа. А как ще Го нарекат, това е вече техен проблем.

И тук трябва да видим каква е ролята и функцията на религията в обществото. Както казах за този категоричен императив — тя е, която ни дава онова, което можем да наречем повеля за признание на другия. Оттук се е родила идеята за Десеття Божии заповеди — цялост в раздвоението и раздвоение в целостта: Адаме, заспи, за да извадя Ева; Ева, вие с Адам сте едно! Бог се събира, за да даде пространство на онова, което ражда! А може ли да се събере — да! Ражда ли — ражда! Ето тук вече можем да говорим за ролята на религията, която е създавала у нас това, което наричаме психология на вярващия, както и психология на невярващия. Но къде е разминаването? Разминаването е, че в психологията на невярващия умът е, който определя, а в психологията на вярващия духът е, който просветлява! В едното имаме прозрение, което може да премине през стените на нашите ограничения, а в другото имаме само съзнание за ориентиране. И това е границата на ума — той се ориентира, но не отива с прозрението си вън от това, което е. И тогава, безспорно, за невярващия вън от ума повече няма! Скептичността е била елемент, който може да троши стените за едно бъдеще. И затуй един Декарт, който е рационалист, ще каже: Съмнявам се в самото съмнение!

Така ще дойдем и до религиозните предразсъдъци. Е ли е в състояние една психология на вярващия да ражда предразсъдъци? Безспорно, зависи от кой извор ще си определим поведение и признание. Ако е с прозрението, ще се освободим от предразсъдъка „страх пред Необятността“. Нещо, което безспорно е старозаветната религия; тя внесе страх в човека от Бога, защото е предимно рационална, а като Духовна вълна съм казал, че това е Духовната вълна на Правдата. Защото като работим с духа, няма място за правда или любов, или мъдрост, или истина! Така се изгражда кодексът на това, което ще наречем религиозни предразсъдъци или психология на вярващия! Ето така атеизмът като социална политика влиза в битието на човешката история.

В тази теория на атеизма влиза една друга идея — това е идеята за отмирането на религията (както идеята за отмиране на държавата). Казах по безспорен начин, че ние сменяме религиозното си битие, но това никак не значи, че религията е отмряла като потреба на онзи, който е у нас без предразсъдъка — не на разума ни, а на духа ни. И в такъв случай тя никога не може да отмре! Вижте, за държавата като социална формация, като историческа потреба, родената идея за отмирането е възможна. Но религията — не, защото тя е вътрешен живот. Тя е, която за дадени моменти винаги ще обслужва социалността. Даже в Източното православие, в така наречения цезаропапизъм, църквата е, която е подчинена дори на държавата, но религията ще надживее държавата като социална потреба! А и религията сама за себе си е вече цяла една система, когато я носите, защото имате стотици съзнания за нейната йерархия и нейните усвоени кодекси! И държавата изпитва ужаса как да се справи!

Това, което може да освобождава в религията нашето битие, това е да се променя догмата. А в социалната политика нямаме догми. Принадлежността към дадена доктрина, към дадено политическо движение не може да бъде доктринерство с догми, защото динамиката на социалното битие е десетки пъти по-голяма от динамиката на религиите! Една социална доктрина да има (както видяхте социализма) битие седемдесет години. А религията — две хиляди години! Ето, виждате, че едното е въпрос на вътрешна устойчивост като идея за прозрението, защото събуждате в себе си Огъня на Вечното, а другото е предмет на вашето съзнание, което еволюира със социалната формация за историческо присъствие. Ето това е, което атеизмът не може никога да победи! Колкото по-съвършено става историческото общество, толкоз по-одухотворена и толкоз по-плътна ще става религията или по-скоро богопочитанието. Обратно на тезата на марксизмо-ленинизма и на материалистическата доктрина, че колкото по-съвършено ставало обществото, толкоз повече се освобождавало от религия.

Една държава или една социална формация може да дава своето доктринерство, но една религия винаги ще казва, че има няколко свята. А това е една от оптимистичните идеи за развитието ни; тя включва не само идеята за безсмъртието, а както други доктрини — идеята за връщането. Тя говори за един Божествен свят, тя говори за един свят на психологичността и тя признава наличието на материята. И това е вече метафизика. В тази социалност, каквато е обществото, могат пет души да живеят с реално присъствие в Божествения свят (така наречената плерома), пет души могат да живеят, но наличността е неоспорима! А щом е имало богиня Психе, значи ясно е присъствието и на още една категория, в която може да живее човекът — това е психичността, това е душата. И в края на краищата — неизбежно и неотречно присъствие във Физическия свят. И безспорно, когато едно общество става все по-съвършено, то няма да бъде предмет на религия, то ще бъде предмет на живеене! В такъв смисъл изначало, когато започва човек от пещерния си живот, какво ще има: наука и религия — едно и също; битие и божественост — едно и също! Защото за божествеността трябва да говорим като „инобитие“, а това тук наричаме „битие“. А ако наричаме онова „битие“, това ще наричаме „инобитие“. Следователно — везните на безспорността.

Колкото до идеята, че страхът създава богове — аз казах, че доктрината на Моисей най-добре я направи. А много по-късно, разбира се, ще говорят римските философи, както казах за Лукреций Кар или след това един Фойербах и другите. Много късно! Моисей много добре постави Бог да ражда страх в душата, за да направи държава!

Според мен атеизмът иска да скъса връзката, която не може да бъде късана — между човека (създаденото) и Създателят, творбата и Творецът! Това не може да стане поради един елементарен закон — законът за продължението. Човек е едно продължение от Божията промисъл! Той може да се загуби в тълпата, но един вътрешен зов, който някога му извика Господа: Адаме, къде си? (Битие 3:9) — ще го връща винаги. Никога човек няма да скъса връзката с Бог! Може да се губи, може да отиде да краде плодове — ябълките да яде, за да търси познание за света (и това добре го е направил), но тъй или иначе ще се върне! Защото този вътрешен зов, за който казах навремето, че е единство в раздвоението: Адаме, где си? — той е сложен в основата на човешкия род, когато прави поселничеството си на тази земя, на тази планета, която е минала през три други. Тук когато го пращат, той чува този глас: Адаме, где си? Адам трябваше да дойде на Земята в нейното четвърто раждане. И този глас няма да го остави! А лутането, яденето плода и прочее може да ражда атеизъм. Но преди да има атеизъм, пак ви казвам, беше теизмът! Той не може да бъде победен.

А моралът в религията — той е потреба за овладяване на онова, което е още човешко, но е от Бога създадено. Защото иначе трябваше Христос да бъде само Син Божий, а Той е и Син Човечески. Тези, които искат да се ограничат само в едното Му естество, много лесно могат да създадат атеизъм. И тук е преходът от различните форми, за да бъде и човекът тачен като бог от това, което го съпровожда, а именно това, което трябва да наречете свои събожници.

Теизмът по епохи има различни разпластявания. Той е еднакво отстояван и от църква, и от държава. Защото една държава е това, което един Бог и е пратил като поселение, за да формира историческия и път и национално-духовното и ядро. Без това не може да има живот. Приложността на теизма, т.е. на богопочитанието, е позната на всички. Приложността на атеизма е неманифестирано или манифестирано отрицание. Опитът да се сгради църква на атеизма не беше траен и не може да бъде траен, защото той няма своя родител. Той е антитеза. Тя сама за себе си се изчерпва като възможност по време и предназначение. За мене атеизмът е много изкуствено бебе, което безспорно е липса на прозрение. Не можете за света да дадете обяснение без наличието на Онова, което се нарича Сила. А какво име ще и дадете е проблем на посветеност. Защото в списанието бях писал, че човекът е религия на Учителите, а човечеството изградено е религията на Бога! Следователно в йерархията на усвояването на божествеността (не става въпрос за Бога, не става въпрос за Теоса, а за усвояването на енергиите, които на всяка Коренна духовна раса се дават с оглед на посветеност) те, посветените, ще дадат съответното Учение.

Голяма услуга са правели онези школи, които са бранели цялостното начало в битието на човека, за да не му предоставят блуждението, с което се пилеят енергии. Оставям настрана времето, но страшното е, когато се пилеят енергии в двубоя на безмислието „теизъм — атеизъм“. Затова Дейвид Филд, когато счита, че най-голямото постижение, което изобщо е било достигнато в хода на човешкия прогрес, е пълното и окончателно отделяне на държавата от църквата, това е вътрешната делба, която човекът извършва между теоначалото и онова Луциферово начало, което го вгръща в тезата на една планета. Без това начало ние не можем да се осъществим на тази планета. Луцифер е нравствена категория, а не богоотричане. Луцифер е борба с Бога, но не богоотричане. Защото наличието на борба с Бога е признание на Бога. Както го прави Якова, който в своята еволюция става какво — Израил („борещ се с Бога“). Отрича ли го? Не. Бори се, не за да Го отрече вече, а себе си да преобрази. Това е голямата противоречивост между теизма и атеизма. Атеизмът не поставя човека в борба за разгърната възможност да познае първоизвора си. Докато в идеята на теизма лежи път за съвършенство. Човекът трябва да бъде спънат с това, че тези нравствени ценности, които са дадени, в социалната сфера обслужват господаря — нещо, с което атеизмът си служеше непрекъснато. А на дело показа, че господарят е бил по-добър отколкото роба, когато стане господар. Защото на роба е липсвало изграждането на благородника чрез онова, което нравствените системи на теизма са давали: Не пожелавай имота на чуждия! Не кради! Не прелюбодействай! Не убивай! Не се кланяй освен на твоя единствен Бог! Ето нравствени тези, които вековете не могат да отминат, защото Духовните вълни бавно са умивали пътя на човека в неговото съвършенство.

Има едно средно течение, за което съм говорил, то се нарича деизъм. Имаме теизъм — теос, имаме атеос, имаме и деизъм. Теизмът е безспорно божество в личност, за разлика от божеството на пантеизма, което е божество на целостта. Деизмът е признание на божество, което е дало тласък на развитие и след това ви е оставило лична воля на живот. Той е равен на една частица от гръцката наука, която роди и идеята за Демиурга — този, който строи земния свят. Защото Демиургът е строител на земния, на низшия свят. Демиургът не е строител на Божествения свят! И точно тези деисти приемат, че Деосът или Теосът създава света. Волята на Твореца е, която сътворява всичко, а волята на личността, освободена от бащинско-родителското надзирание на Бог Отец, изповядва и прави това, което неговият ум, неговата воля, неговата мисъл развиват и осъществяват. Светът е тласнат и оттам нататък човекът е, който ще определи както неговото съвършенство, така и своята принадлежност и поклонение! До голяма степен това като лична воля, а и като социална, разбира се, ще го намерим там, където доктрината за прераждането има своята приложност. Там се знае, че в основата на еволюцията още, два големи принципа създават поведение на признание за развитието на личната воля и личната мисъл — карма и прераждане! Еволюцията се съпровожда от тези принципи. А кармата е лично поведение, макар и присъствена част от личната воля в известна национална група, племенен състав, расова принадлежност, да се определи и вашето място. Но все пак сте вие, които създавате определението на собственото си място както като награда, така и като казън. Така културата донася ново, осъзнато знание за дефиниране на присъствието на Твореца и ограничавайки или по-скоро ненамирайки съвместимостта на приложния модерен осемнадесети век, в просветлението си роди деизма.

Разбира се и деистите не можаха да победят света. Но йерархия на познанието е нужна, без да казвам, че това е блудство. Защото едно чисто доктринерство, което теологията дава, веднага ще каже, че това е блудството или „вавилонската блудница“. Няма такива неща! Необходимо е развитие! И когато се узрее, човек лесно може от семето на ябълката да посади ново дърво!

Тази антитеза „теизъм — атеизъм“, можем лесно да я сложим в теорията на полярността, за която говоря: добро — зло, тъмнина — светлина. . . Но, както виждате, светът не може да се лиши от тези антиноми. И затова в тезата ми, че злото е нееволюирало добро, давам надеждата за победата! И както е казано за Христос в първата глава още от Евангелието на Иоана: Тъмнината не можа да Го обладае, защото Той беше Светлина, и Светлината беше Живот! Виждате, антитезата съществува, но не може да победи. Защо е било на човека необходимо да роди антитезата на теизма? Според мен това е, както казвам за злото — нееволюирало добро — малкият бог, който иска чрез ума да се усвои, а не чрез Духа. Защото първичното му е пред лицето, не може да го надмогне, и тогава си казва: „Няма Го!“ Адам и Ева се скриха, като мислеха, че Го няма Бог. Но като Го чуха, казаха, че са голи. Къде ще отиват? Ето малкият бог в лицето на ума, ядящ ябълката на познанието — ето атеизъм! И големият бог, който не може да не каже: Гол съм, Господи, гол съм!

Ето така се е родила тезата за гностичното начало, т.е. познаваемостта — тази система от философия, от мистични възрения, която вгръща в себе си неоплатонизма, въобще езотеричните учения и първото християнство, за да изгради теорията на познанието чрез гностицизма. И Бог е познаваем, разбира се, в онова, което е като явление, защото в Евангелието на Иоан се казва: Аз само Го обясних. Но гностицизмът веднага ражда агностицизма — непознаваемостта. Веднага шепотът на съмнението, невъзможността на будността да достигне по-далече чрез ума, ражда антитезата. Ето ви гностицизъм — познаваемост, ето ви агностицизъм. Ето ви тези! Логично ли е тогава да имаме теизъм и атеизъм? Логично е! Отричаме ли самото съществование — никога! И не можем! Защото естествеността каза: „Голи сме!“ А малкият бог — умът, беше ял ябълката, и беше му казано, че вие ще бъдете равни на боговете. Но трябва да минете през пътеката с пътни знаци „добро“ и „лошо“!

Така и идеята за гностицизма се явява след това като школа, която дава грамотност на човека, вложена идея, че може да познае. И изведнъж малкият господ у него, умът му, казва „не“! Агностицизъм — непознаваемост! Ето защо не бива да се учудваме, че след това вече умът, облечен в своите по-широки знания, започва да се бори с божествеността и сложи своя атеистичен знак!

Така атеизмът от понятие, от концепция, става социална политика и след това става предмет на науката на познанието — гностично и агностично. И в различните религии идеята за атеизма има различни разцветки. Можем ли да говорим за атеизъм в учението на Буда? Той не признава персонален Бог! Има ли атеизъм? Там никак няма да върви дори употребата на думата атеизъм! Ето, виждате... И в една теория за прераждането как ще стои като теза, щом имате признание на безсмъртността на душата си, а атеизмът казва: „Не вярвам в никакви чудеса, не вярвам в безсмъртието на душата!“ Как ще приложим тогава теорията за атеизма в съвместимост и в контакт с теорията за прераждането? Ето... И въпреки че теорията за атеизма е нашумяла в нашето европейско мислене, тя няма стойност! Този, който е приел теорията за прераждането, не може да каже, че не вярва в безсмъртие! Отделен е въпросът вече за телеологичността — крайната цел. Един будизъм казва „няма вече Бог“, защото неговата борба е да освободи от страданието. Но другата теория, индуизмът, дава преселение до число от няколко десетки цифри отгоре на еди-коя си степен, когато ще настъпи така наречената Нощ на Брама! Е, поне за такова едно неизчислимо по години присъствие не може да се каже, че има атеизъм.

Върху атеизма мисля, че може да се говори неимоверно много. А написани са (особено в последните стотина години) може би няколко вагона или няколко влака книги. Това няма да измести Божието у човека! Иоан, когато завършва своето Евангелие, казва, че няма да стигне нито хартията, нито мастилото, ако трябва да каже и да напише всичко за делата на Иисуса Христа. Така че колкото и много да се изсипа книжнина за атеизма, няма да надмогне ненадмогнатото! Защото не може да се изчерпи битието с една само Духовна вълна! А всяка нова Духовна вълна дава все повече и повече божествен терен за познание на Бога в душата на човека. Мисля, че в един от псалмите на Давида е казано: Рече безумец в сърцето си: Няма Бог! Това е една много интересна теза и когато се говори срещу атеизма, когато се пише срещу атеизма от страна на теолозите, този надслов се слага, черпен и взет от пророк Давида. Аз на него гледам с малко по-особено тълмене, защото има нещо, което трябва да различим, както винаги съм говорил. Това е с какво възприемаме света — дали с теорията на очите, дали с теорията на сърцето, или с доктрината на Духа. Има две съставки в този текст „рече безумец в сърцето си...“. Самата дума „безумец“ свидетелства кой може да го изрече — не прозрението, не еволюцията, а йерархията на един ум, който не е стигнал просветлението на интуицията, той може да изрече „няма Бог“. И иска след това да подведе сърцето си, за да отрече Бог. И мисля, че много точно е изработено, бих казал с резец точно — безумец в сърцето си рече! А сърцето не е било побеждавано от ума! Сърцето е четвъртата чакра! И то има това, което наричаме универсално знание за една планетна космичност. Разбира се, хилядолистникът е друго космично съзнание.

Темата за атеизма за мен е великото мъченичество на човечеството. И то е част от неговата голяма и всекидневна история! Еволюцията има своя ляв и десен бряг. Затуй Духовните вълни ще им донасят своите причастия за по-велики тайнства и по-осмислени жертви! А Духовната вълна на Мъдростта ще освободи човека заради това, че той е един бог в развитие!

Въпрос: Вярно ли е, че индийските риши са видели в лицето на Ленин един посветен или по-точно някой от апостолите?

Отговор: Не риши, махатми. Да, вярно е. Изпратиха специално поздравление и ковчеже с пръст за Русия и специални поклони на „махатма“ Ленин! Тези „махатми“ бяха толкоз махатми, колкото сегашните контактьори са посветени! Още тогава го казах — още навремето, когато прочетох тази работа на Николай Рьорих — „Отворените Двери“. Хвалебствия му направиха знаете ли защо? Защото разрушаваше един стълб, разрушаваше една държава и разрушаваше църкви! Вярно е едно — когато се борите за едно Всемирно учение, не бива да поощрявате разрушаването храма на дивака, защото за него той е святост. Така че тези „махатми“, ако са искали да правят Всемирно учение, трябваше да дадат в жертва себе си, а не да рушат храма на руския мужик, който и днес му трябва! Защото те своите си хора не можаха да извадят от Ганг, в Ганг ги къпят още, а отиват да оправят света! Ето това са тези „махатми“. Вярно е! И в книгата на Рьорих го пише — него пращат посланик. Той занесе посланието на Ленин. Това е жива беда! Пак повтарям тази фраза: когато искате да строите нещо с характера на Всемирност, не вземайте малкото олтарче, на който и да е от най-обикновените! И в списание Нур бях писал: Мъдростта няма да свали ничия икона от историческия иконостас, на което и да е верую! И в това отношение именно теософите бяха направили една стъпка напред — всеки може да дойде със своето малко олтарче, стига да приеме тезата за Всемирно братство. А не да го руши! Ще му трябва! Ние махнахме Олимп, но махнахме ли надписа „Този, който победи себе си, ще познае света“? Не! Олимп си отиде. Колко бяха мъдри, не е важно. Надпис имаха ли? Имаха! Стои ли в душите им? Стои! Ето това трябва да се разбере — Всемирността, която в малкото храмче на дивака стои, тя е важна — пиетета му, коляното му, което се свива. Ето това, когато го вземеш от човека, а не си го научил да порастне — разбиваш всичко. А Олимп си отиде. И други религии си отидоха... Но не бива светостта да се взема! А тоя надпис на Делфи стои още: Познай себе си, — победил си света — ще познаеш боговете!