Богомилство

Историята загръща в страниците си онова, на което бъдещето не е отредило место!

България е страна, наситена с много духовни култури. Логично е в историческия ни път те да отминават, но все пак — не могат да бъдат изведени вън от нас. Не по пътя на традицията — че поколенията ги приемат, а защото цялата атмосфера в онова, което наричаме поле на мисленето, свят на идеите, онова, което музицира в нашата земна природа и в душевността ни, не може да се заличи!

Тези култури са били битие, обслужвало националната присъщност на народа ни в различните негови изповедания — от тракийските светилища и Орфеевото начало, през славянските божества и самодиви, до Мадарския конник и единствения бог на българите — Танг Ра. След това прозрението на един княз, който не само като Божия ръка, но и като лична воля (дори с насилие), слага в душата на българите единобожието на Христовото учение. Учение, което преобратява както Европа, така и света с нравствените си тенденции и със своята голяма присъщност, че човекът е една Богоосезаема необходимост!

Ведно с тази голяма религия — християнството, която облъхва и прави най-трайната диря в душевния ни свят (Източноправославното вероизповедание и конституционно е наречено сега „традиционна религия“), тук съществуват и известни отклонения от ортодоксалното вероизповедание, макар и с християнски цветове и дадености. Зараждат се и учения, които се опитват било като леки ветрове да разлюлеят свещниците на християнската вяра, или като силни, потрошаващи всичко бури да изгасят светилника на духовната ни култура, а оттам, безспорно, да смутят и нашата принадлежност в Дух, обред и дело. Тези течения, макар и тревожност като историческа даденост, не са нито случайно битие, нито пък малко известни — напротив.

Богомилството — едно от тези религиозни отклонения, оставя най-дълбока диря в Европейския континент. То слага знак не само в нашите земи, но и изповедни олтари (без храмове) в почти цяла Европа. Различните тълкувания, можем да кажем, осветляват само страници от неговото битие.

Богомилството се оценява основно от две различни гледни точки и създава две противоположни позиции: позицията на отричането му и позицията на възвеличаването му. Дали безпристрастието или пък изповядваната философия, която съставлява мирогледа и безспорно се преплита с политическа страстолюбност, са дали тези оценки, е проблемът. Отрича го преди всичко официозът. А венцехвалната песен на богомилството, с ударение на неговата социална страна и нравствена повеля, е поглед на социални радетели, на социални мислители, разбира се, и на политически изповедници за определени общества. Разглеждат го като радикализъм в тенденцията да се наруши старото, без обаче да видят дали има гаранция, че едно такова учение, което проповядва отричане на държава и църква, е в състояние да сгради поне едно общество в бъдеще или да управлява поне една държава. Много е лесно отстрани (особено когато е отминало) да му се дава радикален характер; лесно е да се казва, че е необходимост и че е предвестник на революции в Европа. В същото време не се прави преценка, че то, със своето отрицание на институциите, ако се случи през друго време на управление, също няма да бъде толерирано.

Третата страна, която го преценява, без да го отрича, това е отговорното достояние на няколко от големите наши академици и професори, като акад. Йордан Иванов, проф. Петър Мутафчиев и др. Йордан Иванов е един от най-големите изследователи на нашата старина. Той издава знаменит труд, в който с чувство на безпристрастен историк и на вещ познавач на различните школи много прецизно дава своята преценка за богомилите. Не отивайки нито в едната, нито в другата крайности, предлага една много интересна теза. Във вековете, в които се явява богомилството, макар и да е продължение на манихейството, на павликянството, на масалианството, не може да се приеме, че то носи идея за рушене на държавния институт. Тези бунтовни движения в религиите, които стават социални, в края на краищата нито могат да направят държава, нито могат да направят трайни свои региони. И когато богомилите са преселени под различни форми и прогонени в Босна, там приемат мохамеданството.

Така че богомилите не носят взривно начало. Много странно е, когато някой има революционна мисъл и никога ръката му не е могла да извади сабя... Това е един много особен революционализъм. Такъв е революционният огън на един Толстой, дори и донякъде на Достоевски (макар че той заради такава лъжереволюционност получава смъртна присъда, но заменена с четири години каторга в Сибир и задължителна военна служба). Това е странното и в лицето на богомилството: виждаме точно тази тенденция — не толкова рушаща, колкото търсеща реформации, или по-скоро нравственост, социална и лична свобода, както и душевно спасение.

Петър Мутафчиев има едно по-друго схващане, но и то не е много далече от това направление. Той казва, че на богомилството липсва идеята за обществени преобразувания и че остротата и влиянието му отслабват, когато сме имали силна централна власт, т.е. когато ръководното ядро на държавата ни е водещо, перспективно и е във възход. Когато държавата е слаба и е в упадък, когато има съмнение в историческото оцеляване и нацията е застрашена, тогава богомилското движение е борбено и то говори срещу безизходността и срещу нравствената корупция. Следователно то е нещо като усет за грешните посоки, нещо като протест, който иска да събуди чувство за отговорност. В такъв смисъл по времето на цар Симеон, който е безспорно голяма личност в нашата история, култура и политика, не е могло да има богомилство.

Корените на религиозното течение, което се ражда в българските земи чрез един духовник, наречен поп Богомил, могат да се търсят почти един век по-рано, в ония сирийци и арменци, които поради своето различие в изповеданието са прогонвани от Византийската империя и са разселвани тук. В Писмото от 866 г., с отговорите от папа Николай I на 115-те въпроса на Борис Покръстителя, пише, че в България са поселени твърде много гърци, арменци и други, с което още тогава се прави намекът, че идва едно разногледие в преценката за Христовото учение. В онова време е двубоят (макар още да нямат взаимни анатеми) между двете църкви — Римската и Константинополската. Имаме вече симптомите на разминавания. Вероятно в отговорите си папа Николай I подчертава наличието на павликяни, които изповядват дуалистично учение; присъствието на арменци монофизити, които признават само Божественото естество на Иисус Христос; прииждането и на други религиозни формации. Византийската империя, с оглед чистотата на своята църква, прави преселението на тези групи насам. Защото ядрото на империята по отношение нейната религиозна чистота е не Европа, а Азия, Персия, Египет, Палестина — това, което въобще е било люлка на християнството, а там достатъчно ереси е имало.

В ядката на дървото на богомилството лежи идеята за дуализма!

Християнството в официалните изповедания (Източно, Западно и Протестантизъм, който идва много по-късно) е монотеистично. Утробата на това монотеистично раждане ще трябва да я търсим в юдаизма, който е прокламация на официално монотеистично схващане в противовес на политеистичните митологични религии. Но въпреки това християнството е в един културен конфликт с юдаизма, който е строго монотеистичен, докато то е монотеистично в Троицата Единосъщна. Няма друго Единосъщие в световната богословска култура и вероизповедност! Има три божества различни — и в Индия, и в Египет, но не и единосъщни. Християнството прави световен преврат с тази идея. Светият Дух лежи в пророческия отдел, в пророческото изявяване на юдаизма, но Той в християнството е в Единосъщие с Отца и Сина.

Отделен е въпросът къде се крие ненадмогването на дуалистичното начало при отклоненията. Една първична сигнална система, това е зрението ни, за което съм казал, че когато природата дава дар на човека очите, тя го освобождава от колективната душевност! Тогава човекът започва да опознава личния си свят и да приема, че предметността е родена от божество, наречено Силата на тъмнината, а другото е родено от Силата на светлината. Като концепция, като метафизика, това е страшно опростителство и много учудващо е как са могли да се оставят големи умове на такава първична сигнална система, подвластни на дуалистичното начало! И има хилядолетия живот в една опростителна теза: понеже светът, който е вън от човека, му носи страдание, той е в конфликт с вятъра, със студа, с жегата; той е в конфликт с действия на противника или приятеля... Това, външното, ще го нарече дело на сатана, а пък другото — духовното, ще е на божеството.

Много странна, наистина първична сигнална система за контакт със света при наличие на толкова много мистично вживяване и толкова много образни доктрини за единство. Дори в класическата форма на дуализма — това, което създава Ахура Мазда чрез своя пратен син Заратустра (защото Ахура Мазда е духовният баща) — има една много ясна теза, че двете божества, на доброто и злото, не са равностойни по време. Но те, богът на доброто — Ормузд, и богът на злото — Ариман, се състезават в правото на живот и владеене на душевността и плътта. Така че предшественик на тенденцията за дуалистичност ще търсим в Персия, където лежат дълбоките пластове на зороастристкото учение.

Дали българският непокорен дух, който минава през цяла Азия, след това през Персия, който минава през различни митологични страни, за да дойде тук като вселение и да си извоюва място и олтар на моление, носи още изначало тенденция за дуализъм? Не, защото чистият монотеизъм е присъщ само на тангризма! Дори не на Саваот. Юдейската религия е пълна с много странични духовни сили — ангели и сатани, а тангризмът е изчистен: само един бог — Небе, Слънце, Живот!

Безспорно, обаче, този непокорен пътник при преселението си тук попада в еманацията на духовното начало на добър и лош бог, най-вече чрез манихейството. Именно манихейството в своята метафизична теза е в основата на павликянството и на богомилството. Така че богомилството извежда своята теория за дуализъм оттам.

Родител или основател на манихейството е Манес (или Мани, откъдето се извежда „манихейство“), персиец по произход. Неговото учение е с една примесица от вавилоно-египетска митологичност, персийски дуализъм, гностицизъм и будизъм. Манихейството не е ерес на тези учения, а е сложено в диханието на християнството, защото то оспорва негови тези и като дуалистична теза е негова секта и ерес. Самият Манес се счита, че е Параклитът, белязаният Дух — Утешителят, който, обиколил света, е дошъл да продължи, да изправи падналото човечество в една нова духовност. Дори манихейството си служи с цитата от Евангелието, където е казано: „А Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил.“ Така Манес минава за обещания Утешител, който е дошъл да каже на човечеството какво да прави.

Дуалистичното начало разделя света между Княза на светлината, т.е. Силата на светлината, и Княза на света, т.е. Силата на тъмнината. Оттук манихейството, а вече, разбира се, и нашето богомилство приемат, че Сатаната е Князът на света. Но има една много тънка разлика — че той може да властва над света, но никъде в християнството не е казано, че този свят е негово дело. И в единобожеската религия на юдеите, и в християнството, и в мохамеданството тезата е, че светът е сътворение не на Сатаната, а на Бога. (Човекът обаче бил сгрешил и в този същия свят ще направи своя подем за свобода от грях... )

Кои са другите предпоставки и условия за наличието на богомилството, които нашите историци посочват, освен това, че тук са преселени арменски и сирийски колонисти — монофизити, павликяни, месалиани и пр.? Това е, че с Покръстването на българския народ, в двата му етноса с идеята за единство, не всичко е било постигнато. Дори има информации, че до ХI в. някои племена (част от нашата народност в Родопите) още не са били покръстени и са се молили на своите си богове. Нещо повече, след Кръщението се изживява колебание в сигурността на новото изповедание, защото княз Владимир Расате, който управлява четири години България, се връща отново към тангризма. Тази стрелка на колебанията отвреме-навреме се подсилва от пулсациите на прилива на византийските свещеници или от Римската църква.

Трето, това е, че няколко години християнското вероизповедание не може да влезе в душата на българина заради чуждия език — гръцкият, и чуждото служение в храмовете — византийското. Едва в 893 г. (а ние сме покръстени в 865 г.) влиза в институциите ни славянобългарският език. Каква катехизация е вършена в душата на българина, за да може да бъде свободен от колебание за вярата, която изповядва!

Друго условие, което също е играло много важна роля за навлизането на ересите, е липсата на християнски светоглед, което безспорно води до липса и на един морален статут. Тогава много по-лесно е да се поднесе богомилството на примитивното религиозно знание, а и на културата, с която започва да се свидетелства като историческо знание свобода от Танг Ра, но не и овладяна концепция за религия чрез Христос. И оттук ще разберем защо княз Борис пише писма на папата. Защото прокламацията за християнизация не значи причастие в душата на българина, дори на самия княз. Борбеността, жертвата, драмата, душевната борба не значат още мироглед, нито морални статути!

Представете си, че трябва да смените убеждения, изповед; трябва да смените олтар... Създава се, бих казал, вакуум в едно съзнание, което не се е освободило от сенките на митологията на славянина или от тангристкото почитание на прабългарина. Един вакуум, който трябва да се запълни с нещо; междинен свят между едно отиващо си религиозно съзнание и един нов исторически път, който още не е станал живот в душите на българина и на славянина.

Тази голяма междина, този проход е трябвало да се мине като историческо време, в което се изграждат двете големи школи (Охридската и Преславската), които обгръщат с пламъка на знание — християнско, богословско, но знание! Докато то навлезе в душите, докато направи цялостни християни българите (в тяхното единство вече — славяни и прабългари), този луфт дава място на един нов вятър в България. Но като идеология съвсем не е нов за света. Когато нашите историци и апологети говорят за нещо ново, съвършено не е вярно.

Богомилството като формация е ново за Европа, но като концепция то прави кръстословица с гностицизма!

При нас богомилството възниква в началото на Х в., а гностицизмът се утвърждава още през II в., манихейството се ражда през III в., павликянството пък — през VII в.

Констатациите на историците тук са по-различни от тези на богословите. Но онова, което се счита като изходно начало на това учение, е поведението на един цар — благороден, прекалено верующ — синът на Симеон, цар Петър (927-969), който е бил склонен към монашество и става монах. В неговите години се раждат тези течения в България и безспорно той понася упрека на историческото време. Аз не считам, че това е достатъчно вярно. Много евтино се казва, че цар Петър бил слабохарактерен и затова погинала държавата ни, затова сме имали богомили. Много малко се говори, че той става един възвишен и голям монах и Българската църква го прави дори светец.

И цар Симеон не може да бъде упрекнат, че е изхабил историческата енергия на българския народ, като го е изтощил и предоставил на сина си една мощна държава, но без потенциално гориво. Докато различни историци или тълкуватели изнасят, че войните, които води Симеон, до такава степен отслабват икономическата ни мощ, че оттам беднотията, като предпоставка за промяна на поведението към власт и църква, станала причина за богомилството. Големите, разорителните войни, породени от Силата на разрушението, водят до нарушаване на общиарството, както казвали богомилите. Народът в неговите по-нисши слоеве изповядва идеята да живее в общини, в общиарско равноправие. Войните и прощаването със старото обредно служение, вследствие кръщението в християнството, разсипвали общиарския свят. Затова недоволството им, което идва от беднотия и от нарушение на равновесието, създава и техните богомилски гнезда...

И сега сме свидетели на беднотия, но не виждаме някой да е родил учение... Ето защо не считам за много правдиво причината за богомилството да е управлението на цар Симеон, нито и че княз Борис I оставя лош пример. (След като извършва такова колосално дело — той се оттегля в манастир, което дава и на внука му основание да последва този път.)

Тези било исторически, било богословски предпоставки за мен не са верни в същината си. На външен поглед така изглеждат нещата, но има по-съществени причини, заради които се ражда едно размирие, и то точно в годините, когато е било необходимо верската снага на българския народ да не бъде разколебавана.

Трагичната пътека на религиите — особено на дуалистичните, е, че когато нещо не е в хармония с прогреса или с устойчивостта, го приписват само на някаква отрицателна сила. Само душата ни била дело на Бога, всичко друго било дело на дявола...

Богомилството, в своето дуалистично схващане, поднася вътрешна раздяла на човека — възправя тялото срещу душата му!

Богомилите не призовават да се малтретира плътта, но пък търсят упреци, че някои земни податки правят греховен човека и така той като привърженик на дявола ще отиде в геената огнена...

Да се отрече плътта!? Ами как ще се осъзнае човекът? Като сянка?! Да, но сенките в Митологията са долу в Адеса, а Адам получава първото си предназначение да прави лично битие на планетата. Земният свят, нашето тяло били творба на злото... Къде отиват тогава грижовните ръце на Сътворителя, Който от материята създава плътта?

Потомство сме на Адама, а когато Бог го сътворява, няма Сатана при Него, за да кажем, че и той взема участие. Следователно човекът може да е несъвършен, но не е дело на Сатаната! Несъвършенството му е поведение на търсене на Бог в себе си. Затова Христос казва тайната: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец!“ А богомилите напълно отричат материята като сатанинско дело. Не! Материята е последната вибрация на Божествената духовност и енергия! (Дори Айнщайн извежда, че материята е енергия.) Тя е продължение, тя е последната вибрация на Духа. И затова казвам, че материята не може да бъде отричана, а трябва да бъде одухотворявана! Кой е най-добрият свидетел на това? Иисус Христос, Който демонстрира тази идея с Възкресението!

В основата на богомилството лежи още отричане на църковната институция в лицето на висшите духовници и на социалната институция в лицето на царете и болярите. Какво са храмовете — свърталища на демони, казват богомилите; какво е държавата — узаконено насилие. Защо? Защото и те са сътворени от Сатаната! Един почти плътен принос на дуалистичното начало на ахурамаздизма! Но много лесно е да направите социални отрицатели, за да спечелите последователи и да ги криете в някакви пещери, вместо да създадете идея за богове. Тук е и трагедията на дъновистите, когато правят поклон на поп Богомил. А богомилството като дуализъм не приема, че Синът се ражда в земна плът и че става Единосъщен с Бога. Такова повърхностно схващане в голямата идея: Единство и Единосъщие!

Богомилството е невежество в религията, а не метафизичност!

То започва да става социална програма, упражнена в негодувание и фактически чисто духовната страна се губи. Това са съществените неща, за които нашата историография премълчава...

И много е по-лесно да се каже: Симеон ни изтощи, Борис ни остави лош пример и Петър начело на държавата е слабохарактерен. Но се изпуска най-страшното — византийщината... Защото Византия иска да си осигури стабилитет в новопокръстена България, която да застане на нейна страна в конфликта и с Римската империя, действаща под внушението на папата. Изтокът и Западът, още неовладели религиозните концепции, бързат да си делят пространства (това, което стои като теория на жизнената необходимост). И се възправят двете империи. Затова византийците дават княгини за съпруги и инфилтрират свои духовници...

Византия създава в България идея за разделение в новопокръстеното и поведение! Тя създава в мощната си съседка ереси като богомилството. Така че ние трябва много тревожно да проследим при тези обстоятелства, които са и исторически, и културни, защо се явява това учение. Защо се явява доктрината на двойствеността, когато един държавник покръства, за да направи единство; защо в това време една ерес влиза и разделя? Дядото дава всичките си усилия и жертви, бащата осигурява култура — а внукът трябва да послужи като знаме за раздялата...! Душевната двойственост в един народ е най-опасната идея, която руши стабилитета! (Сега при наличието на много партии не забелязваме душевната раздробеност, което пък е липса на прозрение.)

Различни течения гостуват в душата на народа ни, и то понякога с много съзнателно провеждана политика на една велика империя, старата теза на римляните Divide et impera — Разделяй и владей (която впоследствие англичаните вземат). Ето защо за мен е логична историческа последователност, че в изпълнение на подобни идеи се раждат такива религиозни течения.

Ведно с манихейството, павликянството, масалианството и богомилството, Българската държава е смущавана и от други ереси — навлиза ереста на евреите, която през ХШ-ХV в. се характеризира като жидовстващите, бележеща мащаб; налице е мохамеданска ерес; през ХIV в. има и други — на варлаамитите, на адамитите и пр. Колко много фактори се събират, за да се роди едно неправомерно изповедание и колко защитна сила и прозрение е трябвало на православното изповедание да нарече това явление ерес и да се бори с него!

Богомилство се дели на две различни фази. Една първа богомилска вълна, която се заражда и разгръща през X в. при цар Петър, считаща се за богомилство на обикновения човек, на простолюдието. И втора богомилска вълна, това е на болярството в ХШ-ХIV в. Тогава то вече има, бих казал, елитарната прослойка на Българската държава; става по-скоро доктрина на знанието. Тогава ще намерим вече теоретичните дискусии и верските разлики да стоят преди социалното негодувание. За зла участ в нашата история, особено през годините на социализма, на богомилството се дава приоритет като едно голямо социално движение, което било създало борци срещу държавната институция и църквата, а не се постави най-същественото — концепциите на различните метафизики. Богомилството може би е в някаква историческа предсета предупреждение, но не изиграва положителна роля както исихазмът, който става и официална религия на българската, константинополската и на други църкви.

Исихазмът е едно голямо учение и не само учение — той е една значима духовна сила в българската история. Благодарение на неговото причастие ние имаме устойчивост пет века на реална мистичност, докато богомилството е един хоровод от негодувание и играе отрицателна роля. (До известна степен потвърждение на това е подялбата, която прави цар Иван Александър (1331-1371) между двамата си сина Иван Шишман и Иван Срацимир, разделяйки България на Видинското и Търновското царство.) Но нашата общественост тогава не остава незаинтересована, напротив — тя отреагира срещу угрозата, която богомилската ерес има и в духовенството, и в мирянството, с известна предпаза и предупреждение. И най-колосалният труд, който историята ни е съхранила, и безспорно единственият най-достоверен източник и извор на знания за богомилството е „Беседа против богомилите“ от Презвитер Козма. Другите извори в по-голямата си част са апокрифи или преписи в много по-късни векове.

За Презвитер Козма няма много исторически данни, но податки има. Един от нашите малко известен, но много отговорен и съвестен, историк акад. Юрдан Трифонов (1864-1949), изказва в своята книга „Беседата на Козма Презвитер и нейния автор“ (1911) мисълта, че авторът е начетен за времето си човек, който притежава наблюдателност и познава много добре фактическата ситуация, в която се заражда богомилството. Наистина диалогът, който Презвитер Козма води в своята „Беседа против богомилите“, говори, че той е добре запознат с догматичното и приложното богословие; запознат е и с онези ереси вън от християнството, които служат като основа за раждането на богомилството. Те имат различие с догматичното поведение на християнството, имат различни обредни приложни действия, свои метафизични космогонични тези и затова може да се каже, че Презвитер Козма наистина е бил много подготвен.

„Беседа против богомилите“ е изумителна не само като концепция за противопоставяне или като апологетика на Източното православие, а като философия, като доктрина. Тя, в своето служение, безспорно изпълнява историческа роля — брани културата, брани чистотата на религията, брани държавата от отрицанието. Защото богомилството със своята антитеза срещу институциите е формула на анархизъм. Не може, обаче, да се осъществява религия вън от социалната общност, а тя пък има само един израз, който я прави властна за присъствие — държавата! И държавата, и религията са институции, чрез които се осъществява целостта! Ето защо не трябва да бъде лишена психологията на един народ от институции, институции които му създават школите, които правят Златния век на книжнината... И Презвитер Козма сътворява най-знаменитата пледоария в защита на църквата и на държавата! С тази своя „филипика“, ако мога така да се изразя, той е първият, който и предупреждава, и брани. Той има основанието — когато се изгражда една държава, когато се формира нейното душевно битие, когато е направлявана в една инвазия за култура — да представлява гражданската съвест. Трябва да се носи отговорност пред историята, която за нашия народ чрез християнството се поставя на везните на европеизацията. И тук е позицията, може би голямото прозрение на Презвитер Козма, отговорността пред бъдещето!

Първата фаза на богомилството говори за две творчески Сили — на доброто и на злото. Защо? Защото как ще дефинираме, че един Бог, Който е единствен, Който е всичко, може да позволи зло? Както и част от близкото ни литературно минало говори: Къде е Бог? Не вижда ли? Нашите поети ще протестират, когато правим въстание срещу турското робство и има заколение. Не разбират, че Бог не може да бъде винен. Ами как щяхме да имаме лична и социална еволюция, как щяхме да имаме героизми и гордостта, че сме забили нож в гръбнака на Турската империя, която, ще не ще, ще си отиде?! Много ни е хубаво, когато говорим за национален патриотизъм, а когато трябва да кажем на Бог: „Благодарим Ти, Боже!“ — не, осъждаме Го, че Той спял, че не виждал!? А колко по-опростена е една философия с „Ето Бог и Сатанаил“. Това е идеята на богомилството като култура за простолюдието; точно това е било благоприятното условие за едно богомилство в новопокръстена България — простовата мирогледност: богове на доброто и злото. Къде е идеята за Триликия Единосъщ с тайните, които се крият вътре в Него?!

Друга теза е отричане на църквите и храмовете — молили се в домовете си или на открито. Да отречеш храма, защото още не си съградил свой! Кое може да се отрече в храма — молението ли? Да, Христос рече: „А ти кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец…“ Но храмът е социално моление за отговорност пред историческия и национален дух! Той е историческа бъднина. Когато трябва да си отиде, ще си отиде, но да го отречеш преди да си съградил нов, а в същото време да правиш външни моления, както е в тезата им...

Подвижността, ако не ти е предоставила възможност да градиш, не дава основание да събаряш това, което са градили ония, които са имали камък. Защото религията слага първия си „камък“ в душите ни. Затова трудно се променят религиите — религиите най-бавно стареят, но и най-дълго стоят стари! Това, че може да бъде сринато едно капище, не значи, че е махнато от душата на човека.

Някои изследователи казват, че богомилите са имали храмове, които наподобявали християнските, но те правят аналогии с това, което намираме при последователите на богомилите в Северна Италия и Южна Франция — катарите (албигойците). Храмове има там, например в Каркасон (откъдето през 1209 г. кръстоносците изгонват катарите). Така че има една много особена кръстословица, която се вплита без достатъчно историческа достоверност.

Богомилите са се молили четири пъти през деня и четири пъти през нощта. Нещо, което много лесно ги е сродило след това с мохамеданството, защото точно това е издействал Мохамед — пет пъти през деня последователите му да правят молитви. Единствената молитва, която богомилите са признавали, това е „Отче наш“, и то във варианта на Православието. Това е характерно, тъй като във варианта на Западната църква липсва последното изречение: „Защото Твое е царството и силата, и славата вовеки“, както е в Евангелието на Матей 6:13. В молитвата „Отче наш“ и в светото Евангелие има различия. Последното изречение липсва и в Евангелието на Лука 11:4. Там, в Лука 11:3, още е казано: „Насъщния ни хляб давай ни всеки ден“, но в другото — при Матей 6:11: „Насъщния ни хляб дай ни днес.“ Тези, които се занимават с богословие, не бива да крачат с ботуши в културата. И ето до каква тънкост се отива — защо в текста на единия от евангелистите стои „всеки ден“, а в другия „днес“? Така че тези неща стават раздèлен камък, синор.

Но не може човек да прави своята голяма обществена молитва свързана само с тази молитва, защото трябва и да благодари. А благодарността е прилив — тя е енергия на еволюцията! Необходимостта налага разноличие в преценката — когато вземаш и когато даваш. Затова Христос казва: „А ти, кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната...“ Когато вземате, казвате една молитва, когато давате — друга. Не можете да извършите всичко само с един акт. Защо? Защото в идеята за промяната има нужда от различни ритмики. Те са, които са наложили и молитва за кръщението, и молитва за венчавката, и молитва за погребението — не може да се пее песента на погребението във венчалния обред. Така е и във Всемирното служение. Да се признава само една молитва е осакатяване.

Богомилите имат свой календар, който се състои от 360 дни, разпределени в 10 месеца по 36 дни, на периоди само по 6 дни. Приемат, че на шестия ден трябва да се почива и празнува. Не приемат други празници. Не почитат иконите и явно не може да имат почит към съответния светия — това, което наричаме рождени дни или празници на светците.

Въпреки всичката строгост, която са прилагали, все пак приемат четири основни обреда: общо молитвено събрание, взаимна изповед, приемане в степен вярващ на слушател, посвещение в степен съвършен на вярващ. Значи имат необходимост от обред. Това е истината — не може религия без обред. Той е външното съприкосновение, при което душевният свят ни завежда. Така че и те са си наложили, въпреки всичко, обреди.

Общото молитвено събрание е свързвано с молитва, проповед и съвместно хранене. Съвместното хранене християните са го въвели още в първите дни след Христовото Възнесение. Събирали са се на т. нар. „трапези на любовта“ — агапи. Това, че ще ги нарекат „съвместно хранене“ на членовете на братството осем века след Христа, когато неговите апостоли са правили агапи, това е, за да са оригинални. За трагичност, нищо ново не казват, връщат света ни назад.

Взаимната изповед на членовете на братството е също един стар обред в християнството, съществувал до IV в., поради обстоятелството, че цели три века те са нямали право на социална изява. И в катакомбите са вършили обществена молитва и обществена изповед, защото нито са имали храмове, нито изповедални. Взаимната изповед на братството е безспорно идея за спояване, за сродяване. Една тайна или мъка, една изповядана болка е облекчена, когато си я споделил. Именно това взаимно изповядване е създаване на общност, която не е само сбор числен, а е духовно сродяване.

Този обред е целял взаимно преливане на изповедност, която изчиства. Защото идеята за греха, която лежи в юдейското изповедание, оттам и в нашето християнско (и в мохамеданското) изповедание, е нещо страшно. Така че явното изповядване е идея на облекчената съвест и сродяване, но в същото време това е един отворен прозорец да се наднича в душата на другия. (Иначе е изповядване на прегрешението пред свещеник.)

Даже известни наказания, дори крайности богомилите имат — когато някой е прегрешил или извършил някакво непочтено дело и не си признае, го изключват от общиарията, а ако е извършил тежко провинение, най-вече убийство, го осъждат на гладна смърт или му дават възможност да се самообеси. Това е логично за малките общества, които не притежават власт. А богомилите отричат властта — това е другата беда — защото я нямат! (Анархизмът също отрича властта, но когато я има, я брани по-безпощадно от ония, които не са я отричали.) Богомилите налагат в своята воля нещо по-жестоко от властта, защото власт без закон не може. Това е страшното в малките общества — и социалните, и религиозните — които си изработват свое законодателство, в повечето случаи за отмъщение, отколкото за правов ред. Най-страшният закон е беззаконието! И тъй като богомилите са правили затворени общества, имат колективна изповед, но изповедта във всички случаи си остава интимен свят, а колективната душевност е най-страшното за човека в Божия свят. (Затова Бог казва: Адаме, где си?, а не: Къде сте?)

„Изповядайте си един другиму греховете и молете се един за други, за да се изцерите...“ Това е изразът, който богомилите ползват от Посланията на апостолите, а не да се изповядат пред духовно лице, върху което, според ап. Павел и оттам според християнството, е хиротонията — ръкополагането върху лицето, което ще носи правото на осенение. Така че в едно Учение вижте колко разминаващи се тези могат да се намерят. Изповедта (или Покаянието) като тайнство (тя е едно от седемте тайнства в християнството) изисква лично поведение чрез покаяние пред едно упълномощено лице. Затова Църквата намира свобода в изповедта като изгражда нейната тайна. Предоставя се лична изповед срещу секретна отговорност и клетвено обещание на свещеника, че няма право никъде да сподели казаното. (А че някои от тях злоупотребяват, е друг въпрос.)

Безспорно богомилите са били гонени — така е като социална действителност, но като нравствено повеление е трябвало това, което е изградила вече Църквата, да не бъде отречено, а изчистено. Изповедта да си остане лична и тайна. Свободата на изповяданата душа е точно тази жертва, която човекът прави заради Бога, и която трябва да поеме свещеникът. Той е отговорен за битие, а тези тайнства са същности! Тайнствата са нарушение за едно друго поведение и за присъствие в едно друго поле!

Приемане в степен вярващ на слушател е третият обред. Йерархическото преминаване е един обред и Църквата още в началните векове има специален повик, дори бих казал, специално място. Само неофитите, новопокръстените имат право да бъдат в храма, а т. нар. оглашени — в преддверието. И когато се започне литургийност, евхаристийното служение, непосветените се предупреждават да излязат от храма. Разбира се, че това вече не се спазва. Но аз говоря за неща, които биха изглеждали за някои, които не познават религиите, като голяма свобода или като някаква велика тайна на богомилството. Абсолютно нищо ново — преповтаряне и дегизиране на физиономиите на ученията.

Когато ще преминат към онова, което е новопокръстване — ето го обредът и тук: преминаване в кръга на верующите става със съответната тържественост.

Посвещение в степен съвършен на вярващ е четвъртият обред. Ето ви формули на това, което църквата нарича йерархия, защото съвършеният е вече служител. Той е от рода на епископството.

Така богомилите, фактически, градират йерархия както е в Църквата, където имат съответните обреди при въвеждане в служение един свещеник или епископ. Тези формули са съвършено познати, само дегизирани при тях, за да се каже, че са богомилски. Ето как богомилите, които са за социално равенство, си правят разслоение — йерархията им се изгражда от слушателите, които са най-долу, след това вярващите, които са членове на общината, и съвършените, които ръководят, проповядват. Съвършеният е дедецът, техният епископ, който има благодатта за всичко. Съвършените приемат едно строго аскетично живеене. Нямат право на женитба, вегетарианци са и не пият алкохол, не посягат на живота на никое животно или растение...

Така поп-Богомиловото учение повтаря личността на Учителя в лицето на великия, съвършения, който носи на своите придружители Светия Дух. Но нали отричат йерархиите в църквите и в социалността!? Защо тогава си създават степени при липсата на институция? Защото иначе не може. Против йерархията са, за да запазят своя вътрешна йерархия, считайки я за чиста и неподкупна. Духовниците, царят, болярите били разбойници — но не институциите създават разбойници, разбойниците само могат да ги омърсят!

Институциите са кристализирала воля, чрез която се осъществяват Лъчите на еволюцията!

Седем Лъча на еволюцията развиват човечеството като социалност и духовност!

Богомилите обаче имат теза, която съвремието започва да осъществява — равноправие за жените. Докато светите отци са спорели в Църковните събори дали жената има душа, богомилите реално приемат жената, давайки `и значителна роля в религиозните общини, като дори да влезе в кръга на съвършените. Те даже `и предоставят т. нар. мирова тъга на самотната сила първожена, защото при тях силата жена извежда след това другия пол — мъжът... За тяхната философия е вярно — мирова скръб. Щом този свят е на сатаната, ще му припишат скръб.

Обикновените богомили имат своите пости и бдения, те работят и дори воюват, а смъртта за тях е страшилище — въплъщение на Силата на разрушението. Те, които вярват, че материалният свят е дело на Сатаната, не могат да намерят смъртта като идея за свобода. Това е друга тяхна антитеза, която също е много смутителна. Но естествено е за тези, които ще образуват и ще работят за великата общиария, да говорят за смърт-радост. (И тогава ние можем да кажем колко съвършени са били пък тракийците: при смърт — да се радват.)

Неуточнено стои, но все пак в някои исторически изследвания е подхвърлена идеята, че богомилите са приемали донякъде идеята за прераждането. А това е частица от онази плетеница, която Индия, Персия и Египет са оставили в световната култура, пътувала, минала през цяла Византия и създавала различните школи, признаващи закона за прераждането.

Постепенно все повече и повече се намират от стари библиотеки или в някои древни храмове източници, от които са изведени информациите за богомилството и за антибогомилството. И все пак, няма всичко, от което може да се направят пълни изводи и заключения за това учение.

Наименникът, ако мога така да кажа, онзи, който оставя името си на учението — поп Богомил, е неидентифициран, непълно доведен до историческо знание. Знае се за него много бегло от един византийски препис, от кратки фрази на негови противници и от „Беседа против богомилите“. Така ние трябва безспорно да благодарим за съхраненото знание на Презвитер Козма. Той не ни свидетелства къде е роден поп Богомил, що за личност е, макар да има податки, че навярно е бил свещеник, и то с изключителна култура, независимо противотезиса, с който излиза на сцената (с повече социални мотиви, отколкото с познаване на метафизичния и догматичния свят). Няма данни да свидетелстват, че е разгърнал учението си другаде, освен в България. Не е намерен гроб, не е посочено дали е убит или в някоя пещера е погинал. За мен тази историческа достоверност няма никаква роля. Дори самата личност да е митичен образ, достатъчен е прорезът, браздата, която е направена.

Не е страшна митичността, страшна е хиперболизацията! Защото някои биографични изследвания, които пледират каузата на богомилството, твърдят, че поп Богомил е от знатен болярски род, при това даже има предположения, изказани от някои изследователи, че е дори от рода на самия цар Петър. Говорят още, че поп Богомил е един изключително вещ човек и пръв тълкувател на християнското учение по това време. Но после, когато видял несправедливостите, неговото възмущение било толкова голямо, че той застава на противната страна...

Тази теза противоречи на оставеното от Презвитер Козма, защото той в „Беседа против богомилите“ казва за поп Богомил: „По-вярно е да се нарече — Богунемил“. Това опровергава тези изследователи и говори за един преднамерен, неисторически поглед и липса на достатъчно съвест. Защото поп Богомил, така както е казано, е съвременник на Презвитер Козма. Колкото и да е отрицателно мнението и констатациите на Презвитер Козма срещу това учение и колкото и немилостиво да пише Богунемил (това е алюзията и леката ирония, когато започнем да четем „Беседа против богомилите“), не може да не го отбележи, ако е истина, че поп Богомил е един от сторонниците на държавата ни в апологетиката на християнството. Немилостта за едно учение, което няма своите основания в областите на метафизиката и на социалната политика, не дава основание да бъде лишена личността от достоверна биография. Затова слагам под съмнение преценката на възвеличаващите поп Богомил. А когато ще се сблъскат тези две елипси, както е богомилският символ — хоризонталната и вертикалната, да ги наречем социалната и метафизичната страна — тогава времето ще ги отсъди в полза или в упрек.

В своята „Беседа против богомилите“ Презвитер Козма говори само за словата на богомилите, но не споменава за тяхна книжнина. И нашата история е склонна да приеме, че в този ранен период няма оставена бележита книжнина. Вторият период на богомилството, обаче, е наситен и това, което вече се нарича апокрифи, свидетелства. Богомилството има своя официална литература, която е известна и е описана. Безспорно приемат Евангелието, Посланията на апостолите и Апокалипсиса, които тълкуват така, както тяхната концепция изисква. Не може да се каже, че до нас е стигнало самото Евангелие в богомилска редакция. Имаме като същинско богомилско произведение т. нар. „Катарски требник“, познат като ръкопис от ХШ в., т.е. във втората фаза. И не може да се твърди с положителност, че този Требник е бил още в първата фаза на богомилството. Там са дадени обредите в богомилското опростено приложение.

Другата известна книга, която е съществена, това е „Тайната книга“, в която се излага дуалистичното богомилско схващане за Бога, за сътворението на света и за съдбата на човешкия род. Наричат я още „Свети Йоанова книга“, защото по съдържание тя представлява диалог между Христос и неговия любим ученик Йоан — Йоан задава въпроси на Иисус, Който му отговаря. Позната е в латински превод в два преписа — т. нар. Виенски и Каркасонски. Счита се, че през ХII в. „Тайната книга“ е пренесена от България в Ломбардия (където има вече една много голяма богомилска колония) от богомилския епископ (дедец) Назария, за който се предполага, че е българин.

Логично е, че щом в България е основата на богомилското движение, гонения тук (по силата на закона) да са правени. (Отделен е въпросът колко е нравствено-добродетелно и колко е редно.) Имаме три противобогомилски събора. Единият е по времето на Борил през 1211 г., другите два — по времето на цар Иван-Александър през 1355 и 1360 г. Гоненията от тези три големи събора наистина са пратили много български богомили, адамити и особено една част от варлаамитите вън от границите ни.

Голямата част от прогонените от България богомили-аристократи се преселват в Европа и там дават значителен културен принос — не само идейно съдействат за възникването през XII — XIII в. на албигойството, или катарството (в Южна Франция), както и на патарените (в Северна Италия), не само подпомагат някои от големите борчески реформаторски движения, но и работят за развитието на културата и правото. Това е характерно въобще за българите. (Един от най-блестящите европейски юристи през XII в. — Булгарус, защитавал правата на италианците, както и един от големите поети на Франция през XVI в. — Пиер дьо Ронсар, който за първи път пише поезия на френски, а не на латински език, са българи.)

В много области богомилите изиграват ролята на фермент. Те катализират една духовност, която обаче в повечето случаи остава разумна, а не интуитивна. И макар да има големи размери, богомилството не прераства в държавна религия, а си остава само една школа, която пътува от място на място. Несъвместимостта на реалността и доктринерството не могат да направят едно учение живително приложно. (И точно това е прозрението на Гамалиил, когато казва в Синедриона: Едно учение, ако е от Бога, не можете да го провалите, а ако е от човеци, то само ще се провали. Тези, които са ръководили богомилството и другите сектански движения, не са могли да преценят приложната тайна спрямо идеологическата невъзможност!

Така че Българската държава се е борила с богомилството. Но и при Албигойския кръстоносен поход (1209-1229) те са подложени на гонения, дори на унищожение от страна на Католическата църква. Това се премълчава от нашите историци. Защо? Тъй или иначе безпристрастният изследовател ще изведе тези факти. И ако ние понякога твърдим, че чешкият национален герой Ян Хус има поведението си, защото приема от българските богомили протестите — може, защо не. Но катарите също отричат кръста, също отричат иконите, а са съдени две години преди първия събор против богомилите...

Други книги, вече апокрифи със съответните богомилски елементи, са „Видението Исаево“, „Откровението Варухово“, „Разумник“, „Тивериадското море“ и др. Това са книги, с които не се разширява философията на богомилството, но се разкрива една културна тенденция, която някои наши историци наричат „защита на националната ни самобитност“. Те са една изповед на обикновените и едно знание на съвършените, които са ръководили самите общини, но в тези видения и откровения, в тези разумности има много примитивизъм и понякога много грешни контактьорства.

Идеите за контакта, за осенението, за пророчествата няма да слязат от сцената, защото възгледът на човека ще бъде обосноваван от мисленето и от сърцето му — но тайните ще се разкриват от прозрението! Прозрението е дар на интуицията, а не отражение на ума! И нищо не може да бъде отричано, но всяко нещо трябва да бъде преценявано — „Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно...“, казва ап. Павел. Когато искаме да изграждаме възземането си, трябва да преценим дали е полезно. Така че не бива да отричаме тайната си да получаваме осенения, но трябва отговорно да разглеждаме онова, което в Средновековието е наречено „haeresis bulgarorum“ — „българска ерес“. Това наистина е може би националната ни самобитност, но отделен е въпросът за размера на висотата на тази самобитност — дали е само изповед на обикновеното, или пък е откровение на великото.

Богомилството, както казах, взима валенция и от знанието на гностиците. Гностицизмът е идея за познание на Божествената истина. (Но кой е онзи, който е създал религия за богове и е казал, че не иска да научи хората на Божии истини?!) В основата на гностическата космогония лежи дуализмът: Върховен Бог-Абсолют и Творец на материята — Демиург. Произходът на Вселената е еманация на висши сили — еони, които са помощници на творческия Демиург (на онова, което гръцката митология и философия слага като ръката, която извайва света). Гностиците разделят йерархията на хората на духовни (плероматици), душевни (психици) и плътски (хилици). Тази е опростената философия, която в една или друга форма целият дуализъм изповядва и нашето богомилство я вгръща в пазвите си.

В християнството, оттам и в Православието, силата е една и съща — Сътворителят е и Разрушителят. Но поп Богомил не отива по-далече от елементаризма в доктрината на двубожието.

Така богомилската доктрина ще има Бог Отец и Сатанаил по подобие на системата на манихейството, където изпърво са две противоположни и независими начала — светлина и мрак, добро и зло, и те ще се борят едно срещу друго. Според манихейството ще въстане божието срещу злото, за да дойде спасението. Бог чрез Словото Си ще роди Майката на живота, от която в помощ на Бога се ражда Първият човек, който ще се опълчи срещу Демона. Това е манихейската доктрина — освен Бога и Демона, влиза един нов участник в битието: Майката (която християнската Троица не включва в Себе Си). И тогава ще започне този Първи човек борба с Демона и ще бъде победен. Затова ще се наложи да идват Божии пратеници, като Манес, за да спасят грешното човечество...

Сторонниците на богомилството първом свалят от него дрехата на т. нар. непримирим дуализъм. И безспорно целта е да бъде поставено в умерения, който се разграничава от крайния дуализъм (като на павликянството). Защото не само класическият, а и крайният дуализъм е с персонални две божества. Но във втората фаза — вече класическият образец на богомилството, през ХIII — ХIV в., е ясно, че двете божества са съвсем различни, че са неравностойни, но водят двубой. Умереният дуализъм е с наличието на едно Божество, от което е роден Сатанаил.

Как обаче не можаха богомилите, а и въобще дуализмът, да съзрат, че в класическата форма на дуализма — персийският, е вложено монотеистичното начало със самото обстоятелство, че на Ариман, бога на злото, е сложено ограничено време и ще му свършат дните. Определената времева жизненост на процеса на злото, фактически, крие класическа формула за монотеизъм — зороастризма. Няма по-добра теза за единобожието от тази в зороастризма! В самата същност на това учение е заложена свобода от зло в идеята за един Бог след това — именно да се дочака монотеизма. Нещо повече — няма персоналност на злото и затова казвам, че няма зло, има нееволюирало добро! А в Х в. при наличието на идеята на триличния единосъщ монотеизъм, богомилите повтарят една овехтяла доктрина...

Христос казва: „...идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа“ Ясно е, че щом тази Троица е нарушена от богомилското учение, не може и да кръщават в Нейно име, защото Иисус Христос за тях не е ипостас в Троица Единосъщна. Целостта на Троица Единосъщна не е приета от арианството, манихейството и павликянството (затова арианството е осъдено от Александрийския поместен събор през 321 г.). Не е приета в пълна степен и от богомилството, забравяйки, че Иисус казва: Аз и Отец сме едно!

Когато наши философи и историци бранеха със социална угодност тезата за богомилството като справедливост, учудвам се как не са погледнали метафизиката на двете учения, за да направят голямата разлика! Не може да се разглежда едно учение само в дрехата, която е облякло за пригодност на човека, а и в Духа, тъкал тази дреха! Метафизиката на християнството е монотеистична, триединна Троица. Това ако не можем да разберем, тогава ще четем книгата на Манес „Сабуракан“, която ще ни разкрива мъдрост и добри дела, давани от Божиите пратеници (пророци). Тези пратеници винаги дават мъдрости и Манес се третира от учениците му за Божий пратеник, но има една малка разлика — не и за Син Божий, не влиза в Троицата на Единосъщието!

Това е трагедията на Х в. в нашата история, когато ни поднася богомилството, а това е и пристрастното мислене на някои историци, които загърбват тезите на проф. Мутафчиев, на акад. Иванов и на други, имащи отговорност в преценката и познание за метафизиката. Евтина възхвала е, че ние сме социални радетели за нов живот и първовестници на революции. Много по-сложен е проблемът, когато трябва да се разглежда в неговата същина, а не само в изведеното социално-протестно течение на богомилството, което ратува, както сега модерно го наричаме, „за права и свободи“.

Това в никакъв случай не дава основание, че когато има негодувание, трябва да се мълчи! Става въпрос негодуванието дали срива и дали е в противоречие като мироглед, а не само като нарушена социална правда. И затова, когато разглеждаме богомилството само като теза за социалното неравенство, може да има основание. Но когато го разглеждаме като отричане на иконите, отричане на Иисус Христос като въплътен Син на Бога; отричане на Троицата и на Първоизвора-Творител на Небе и земя и предоставяне Сътворението на Сатанаил — тук вече нещата получават мирогледен характер, тук вече има отрицание на християнското изповедание. И тогава с основание знаменитият представител на християнската църква — Презвитер Козма, извежда поведението на богомилите като ерес спрямо официалното Христово учение.

Презвитер Козма учудва с безпристрастната си критика и към висшето ни духовенство и към светските ни достойнства. Той е еднакво безпощаден, когато говори за богомилството — за неговата догматика и метафизика, и за висшия духовен елит на тогавашната Българска църква — с упрек констатира, че са корумпирани, лениви и пр. Човек може много често да намери в дъгата двата края и да ги види и в настоящите моменти — историята има свои огледални повторения. И действително понякога трябва да се смутим и да се попитаме дали, както казват някои наши изследователи, Покръстването е историческа грешка?... Но това е теза само по единия диагонал. Защото с християнството влагаме нова духовност и култура, осъществяваме репрезентативност пред света...

„Беседа против богомилите“ се състои от две части. Първата част изобличава еретиците, там е апологията на Православието. Втората част поучава духовенството и други висши прослойки на обществото. Там Презвитер Козма прави изключително верен и много отговорен анализ на монашеството в онзи момент; разглежда въпроса за брака и съпружеството; за поведението на богатите и пр. Ето защо някои историци, по-скоро литературни изследователи и богослови считат, че той е написал две книги, а след това преписите, които се правят, са събрани в една книга. Положително доказателство за това няма, този труд в неговия оригинал липсва. Това, от което историята и културата ни черпят, са преписи в руска редакция, като най-старият от тях е от 1494 г. — Волоколамският препис. А като се знае, че богомилството е от Х в., не са изключени известни преправки както върху това, което ни е оставил Презвитер Козма, така и върху самото богомилско учение. Тъй като не са намерени от първия период писани тези на богомилството, навсякъде Презвитер Козма си служи с думи, които се счита, че поп Богомил бил изрекъл. Оттук е и анализът, който правят литературните историци върху „Беседа против богомилите“, за да уточнят липсата на оставени налични книги от поп Богомил.

В началото на книгата „Беседа против богомилите“ пише за поп Богомил и ереста му. Вярното е, че Презвитер Козма е бил наистина един изумителен проповедник и в същото време, щом е имал този ранг, е бил и духовно лице, представител на официалното християнство. Тогава логично е да се счита, че той от своя страна ще има тезата на Православието срещу учението на поп Богомил. Затова ще каже в своя труд, че: Има една ерес, от думите и делата на която въздухът се осквернява, и ще въстане срещу нея. Той ще характеризира богомилите: „Външно еретиците са като овце: кротки, смирени и мълчаливи..., а вътрешно са вълци и хищници.“ С няколко думи успява психофизически да ни начертае образа на богомила!

В книгата си Презвитер Козма поставя тезата, че еретиците не познават истинското Учение и всъщност са врагове на Иисус Христос. Даже до такава степен възнегодува срещу подобно поведение на богомилите към божествеността на Христос, че извиква: О, търпеливи Боже, докога ще гледаш човешкия род толкова да Те разгневява? Но Бог не се разгневява, а оставя на хората да растат с действие, мисъл и откровение. Така че винаги ще се явява или недомислие, или прекалено мислене. А докато има мислене или размисляне, а не откровение, ще съществуват конфликти и те са дадени в тезата, че трябва да се развиваме. Битката между мисъл и откровение е битка за очовечаване и обожествяване!

Презвитер Козма, когато извиква в разгневението си и го приписва на Господа Бога, това е теза, която Старозаветието ползва — Саваот си отмъщава. Когато ние сме разгневени, за да оправдаем отмъщението си, казваме, че Бог е разгневен. Това не е достойно! Щом Христос казва на Кръста: Прости им, понеже не знаят що вършат!, тук вече Презвитер Козма остава наистина в Старозаветието — собствената си гневност да я припише и да иска ръката на отмъщението чрез Бога. (Както има в един псалм: „И по Твоята милост изтреби враговете ми и погуби всички, които угнетяват душата ми...“ Не, така не! Човек трябва да има прозрение за големите неща и да не предоставя собствения си гняв на Бога, нито собствената си мъдрост да прави Божия. Бог нито е гневен, нито е мъдър, нито е любвеобилен... В процеса на развитие ние можем да бъдем гневни или добри, глупави или мъдри...

Презвитер Козма има изумително познаване на Библията — почти всички доводи черпи оттам. А богомилството не признава Старозаветието — както като битие, така и като приложение. Именно в Старозаветието е казано, че Бог е напуснат от Неговия ангел — Сатанаил, който се противопоставя на Господа, а това богомилите не приемат.

За Сътворението на света Презвитер Козма казва: „Кой бяс някога се е противил на Божеството или е дръзнал да хули Божия свят, както еретиците? А що говорят? Че не Бог е сътворил небето, нито земята, нито всички тия видими неща.“ Това правят манихейството, павликянството, богомилството — предоставят света на видимото не на Бог, а на отрицателната сила, на Сатанаил. Безспорно тук вече Презвитер Козма ще цитира неоспоримото доказателство в глава 1:1-3 от Евангелието на Йоан: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана...“ Видимият и невидим свят! Нещо, което в Символ веруюто лежи — ...Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.

За Светия кръст богомилите казват: Как да му се кланяме? Понеже евреите разпнаха на него Божия Син, затова кръстът е най-омразен Богу“. Така те ненавиждат кръста и го отричат, което определено е дребномислие. Дори дават пример, че ако царският син бъде убит с едно дърво, може ли това дърво да стане кумир? Понякога дребномислието, ако не събужда ирония, създава евтин смях. И в Дъновото учение се казва: В миналото разпнаха Христос на кръст, но днес няма такова голямо дърво, на което могат да Го разпнат. Какво значи „днес няма такова голямо дърво за Него“...!? Безспорно за Христос въобще не може да има дърво, защото Той рече, че е сътворявал света, но Иисус е разпнат и има дърво, има и четири гвоздея и едно копие. Или пък какво значи „кръстът е най-омразен на Бога“?!

Тайната, която кръстът носи, за съжаление е твърде малко уловена. Богомилите не съзират това, което толкова ясно разграничават в своята концепция — Дух и материя. Кръстът е двубоят между Дух и материя! И точно Христос демонстрира победата на Духа над материята. Може в този двубой човекът да прикове материята и тогава, когато поредното страдание го е изнесло на Голгота (и като символ, и като вътрешно поведение) и сложен в гроба е победил материята, той дава идеята за Възкресението! Ето тази същност липсва на богомилите.

Самият Презвитер Козма си служи с онова, което е всеизвестно. Той ще цитира ап. Павел: „Словото за кръста е безумие за ония, които гинат, а за нас, които се спасяваме, е сила Божия“. Значи не само тогава, когато имаме манихейство, павликянство и богомилство, проблемът за кръста е стоял. Още ап. Павел в своите послания отстоява тезата за кръста — обновява го чрез идеята за спасението. Защото наистина хората не са могли да го приемат, виждали са само външната страна.

Така тези разлики създават и различни метафизични концепции върху символите. Символът на богомилите не е кръстът, а както споменах две елипси — една хоризонтална и една вертикална. (Този знак са татуирали на дясната си ръка съвършените, магите, което безспорно идва от Персия.) В такъв случай разликата със символиката, която Христовата църква на Запад и на Изток приема — кръстът, е вече и проблем на метафизична противоречивост.

Магичният символ на кръста, който се въвежда в християнството, се прави с дясната ръка, защото тя носи великата сила. (В митологията с десницата си Зевс праща светкавиците; тя може да укроти небесното електричество, т.е. да хване „небесния лъв“, както се казва в египетските посвещения.) Кръстът се въвежда за първи път от генеалогията, ако може да се каже, на Сътворението, когато започва разделянето на образността на положителна и отрицателна, на мъжко и на женско начало, и когато ще се раздели вертикалата от хоризонталата. А се стига до това дребномислие на уж посветени личности, че кръстът, на който е разпнат Божият Син, не можело да стане култ! И никак не е странно, че едно подобно учение в неговия умерен или пък краен аспект е послужило на хиляди като изповедание, защото то удовлетворява един обикновен рефлекс.

Сега наблюдаваме същото — отричат се някои съществени неща. Не става въпрос за кумири, става въпрос за духовност. Не може да отречем, че човекът възправен и с разгърнати ръце е кръст; не можем да отречем милионната пътека в идеята за вертикалния гръбнак (когато се приема адамовото начало), за да влезе менталната енергия — за да се премине от инстинкта към мисленето!

За причастието и литургиите богомилите казват, че не ги приемат. Не приемат претворението на хляба в Божие тяло — считат го за обикновена, проста храна. Христос, когато е действал, не е извършвал литургия, казват богомилите, и затова не почитаме причастието. На пръв поглед изглежда, като че ли много солидна канарата на доказателството, че Господ не е правил литургия. Да, вярно е, че Христос не е правил литургия, но тя се извършва именно за преобратяването, а Той няма какво да преобратява. Тя се прави точно, за да се преобрати Словото в реалност: Ето хляба — това е Моето тяло, ето виното — това е Моята кръв на новия завет — хлябът и виното се преобратяват в плът и кръв Господни. Но толкова са знаели...

Четвероевангелието за богомилите е тялото, а апостолството — кръвта. Но те самите ще ползват разкази за Иисус и други евангелия — неканонични. Христос тогава, когато е давал хляба, знаел ли е, че само четири Евангелия ще има; и когато е давал чашата с вино — че само апостолски деяния ще има?! (Презвитер Козма точно това е трябвало да каже.)

Литургиите, които са вършени от отците, формирали самите служби, са безспорно една духовна реалност за християнството. А това, което се нарича литургии на Йоан Златоуст, на Василий Велики и т. н. — това са вече човешки дела, които са станали по-късно, но и те не могат да бъдат отречени, че са влезли в живота на човечеството. Защото, преди да има литургии на Йоан Златоуст или на Василий Велики, създадено е, както пише Презвитер Козма, литургийно служение със съответното причестяване още от Йаков — брата Господен, в Ерусалим.

За духовенството богомилите също ще изкажат доста богохулни неща — за всички църковни санове. Ще ги наричат слепи фарисеи, защото всеки, който не изпълни чистотата на Учението, или всеки, който служи нечестиво, ще е за тях „фарисей“. А между фарисеи и садукеи има конфликт по един генерален проблем — за задгробния живот и възкресението на мъртвите. Но не ги оскърбяват като садукеи, които не вярват във възкресението, а ги оскърбяват като фарисеи, които били вършели и неблагочестиви дела. Колко тънкости има в дефинирането...

Безспорно за Презвитер Козма свещениците са лица, които са получили благоразположение, въведено е вече тайнство, което като хиротония им препраща закрилата на Светия Дух. Затова той ще цитира посланието на ап. Павел до Тимотей, когато го поставя за свещеник. Там пише: „Не занемарявай дарбата, която е в тебе и ти бе дадена чрез пророчество с възлагане върху ти ръцете на свещенството.“ Оттук е изведено и едно от седемте тайнства на православието, а именно свещенството. При богомилите няма възложение на ръката, няма хиротония, макар и да съществува делението на слушатели, вярващи и съвършени. Богомилите обвиняват свещениците, че вършат всичко наопаки, опиват се, грабят, скрито вършат и други лоши неща. Да. Но винаги една малка формация може лесно да се надзирава, трудно може да си позволи волност, която нарушава моралния статут или служебния дълг. Това не значи, че не е вярно, че свещениците вършат нередни неща, но когато станат и другите мнозинство — няма да са по-добри...

За пророците, както пише Презвитер Козма, богомилите говорят хули. Отхвърлят закона, даден от Бога на Моисей, и намират много неправдивост в книгите на пророците. Не вярват в тези думи, с които Светият Дух ги осенява — че Той говори чрез устата на пророка. Бог говори чрез устата на всичките си пророци от вековете, ще цитира Презвитер Козма ап. Петър. Така че, когато една институция липсва в дадена формация, тя може да бъде оспорвана. А в богомилството не може да има в наличност институцията пророчество — тя е оспорвана, за да не бъде съблазън.

Православието и Католицизмът също оспорват пророчеството, но след Йоан Кръстител, и така отричат вече пророческото осенение на Божия Дух върху човека. Това, макар и да не е вярно, е нещо съвършено друго спрямо тезата на богомилството.

За св. Богородица, безспорно, че богомилите, щом не признават въплъщението на Сина на Бога, не могат да почитат Дева Мария като Богоматер. Няма Богородица, защото Самият Иисус Христос не е за тях човек. Следователно прозвището `и е неоснователно. (Несториани, ариани и други пък са я наричали Христородица...) Но Презвитер Козма ще посочи, че за Сина `и има предсказания. Разбира се, това, че Светият Дух ще я осени и роденото ще бъде Божие, трудно може да се приеме като теза на защита.

За иконите Презвитер Козма пише, че богомилите ги отричат — отричат ги като идоли. А това е след развихреното време на иконоборството. Има нещо, което винаги ще се разминава. Този, който схваща материалната страна на иконата (както и на кръста) — дървото, разцветката, образа, можем да кажем, че той наистина си прави идол. Тук, обаче, според мен, голямата грешка е, че идолната страна се взема за идеологическа. А боята и дъската, както и нашите мускули, скелет и пр. никак не ни лишават от Дух. Но не можем да си изхвърлим мускулатурата, скелета, очите... за да останем само Дух. Така че нито дъската, нито боята са иконата.

Когато се говори за икона, се разбира присъствието на светителство, на живот за образец и тя може да еманира. Това е, което носят иконите, както и светите мощи, които богомилите отричат. Така че не може да бъде премахната почитта към онзи, който е оставил идея на извървян живот и подвиг, имащи своето въздействие! Страшното е, когато се взема само външната страна, за да се прави признание, и така избледнява вътрешната същност — това е другата страна. Отделен е въпросът как става канонизацията на иконата, как едни мощи стават святи и дали наистина те носят енергия. Когато богомилите сами за себе си се опитват в самовглъбение да се изградят в друг образ, защо да не предоставим това и на оня, който в един пустинен път е вършил себенадмога?! Придават святост на дедеца, а не могат да придадат святост на един отшелник!? Това, което душата отчита, става икона на мисленето, а което мисълта изгражда, става път за нозете!

За въздържанието — богомилите хулят богатите и упрекват свещениците в разточителство, лакомия, пиянство и пр., които са знайни за всички и не могат да бъдат оспорвани. Но това, което един пустинник, школа или едно ограничено учение може да прави, не може да бъде приложено в мащаб такъв, какъвто те са искали (макар че и сега има милиони хора от някои народи, които са вегетарианци.) Отрицателно е и отношението им в преценката на целомъдрието и безбрачието, което те също поставят, но всъщност имат градация — на съвършените не е позволено, на обикновените е позволено. Затова Презвитер Козма ще цитира пак ап. Павел: „Но, за да се избягва блудството, нека всеки си има своя жена, и всяка жена да има свой мъж. Мъжът да отдава на жена си дължимата любов; също и жената — на мъжа“.

За св. Кръщение и за децата, според Презвитер Козма, имат също несъгласие — те отхвърлят Кръщението, а от децата дори се гнусят. Последното е малко съмнително, защото никой Учител и никоя школа не може да възправи теза: „Махнете децата.“ В тезата на богомилите Презвитер Козма ще си послужи отново със словото на Христа: „Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене…“ Това е характерно, но не може да се изпречи тезата, че те се гнусят от децата, тъй като брак за обикновените е позволен. А не може историческата необходимост от личности да бъде отречена.

За чудесата също имат поведение — не вярват в тях, нямат за тях свое велегласно слово, както евангелистите. Презвитер Козма ще цитира Давид: Враговете на Господа, които се прославиха и възгордяха, ще изчезнат като дим — щели да изчезнат, защото се опитват да разорят сграденото с много труд от светите апостоли и защото не вярват, че Христос е вършил чудеса: че слепи е изцерявал, хроми е изправял...

За труда богомилите имат един малко по-особен момент на признание. Те според Презвитер Козма говорят: Не е прилично да се трудим, да вършим земни дела, както е казал Господ: „Не се грижете какво ще ядете или какво ще пиете.“ Ето как може една мисъл да се изкористи, когато се откъсне от текста. Да, Господ е казал и: Не се грижете, когато ви поведат да ви съдят, как и какво ще говорите, но хората си вземат адвокат...

За властта и управниците не може да се каже, че богомилите имат каквото и да е благоразположение. Напротив, колкото се може повече ги упрекват — отвратени от тяхната корупция, грабителство и господство. Господството е историческа достоверност, и не всякога има морално оправдание. Трябва да се разграничават тези пътища. Понякога историческата действителност може да наложи на един държавник да употреби сила, която никоя морална доктрина не може да му позволи, и тогава виждаме как на двубой се възправят моралната ценност и историческата необходимост. Защото кой е този държавник, който би искал война при наличието на една морална ценност обичай врага си?! Но много други фактори обособяват пътя: и всемирни, и национални, и кармични — потребни като разкриване на други ценности.

За богатството Презвитер Козма ще говори, че и Христос е казал: Душата е по-ценна от храната, а тялото от облеклото, но това значи да не се отдаваме на ламтеж за земно богатство. Наистина Христос ще рече: Погледнете цветята как растат: не се трудят, но колко пищно са облечени..., но на другия ден ги няма... Преходността не бива да бъде всекидневна мярка за морални ценности. Много е лесно на богомилите, както пише Презвитер Козма, да цитират Христос, че душата е по-ценна от храната и тялото от облеклото, но някой да е тръгнал гладен и гол, за да докаже, че душата му е по-ценна?! Смисълът на протеста не е дали някой ще намери кураж да ходи гол, а дали една нравствена повеля може да бъде преценена като необходимост за историческото време. И Бог, когато Адам и Ева се виждат голи, им съшива кожени дрехи. (Макар че тайната там е друга — дава им плът.)

Безспорно богомилите осъждат всяко нечисто богатство — нещо, което и Христос е рекъл — ще въстанат срещу онова, което Той определя като поклонение пред мамона. Това искане за свобода от мамона е логично. Първом, защото въставането на богомилите в първата им фаза е при една немотия, жестока немотия след тежки войни и корупция. Христос пък оставя един образец, който упречно стои към ония, които не го използват: Който има две дрехи, нека даде едната на онзи, който няма! Това е една идея за правотата. Така че виждаме колко недомислия се крият в тяхното първично разбиране на Христовата тайна и Учение.

За греховните помисли и погледи, когато човек може да ги надмогне, когато е победил своето влечение, много е лесно да каже като Христос: Махни се от Мене, сатана! И още: „Всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си.“ Колко морално пробуждаща надежда дава за чистота — да побеждаваме, но виждаме и колко извинително Той освобождава грешницата!? Богомилите, когато ще говорят за моралната сила на тези, които ще извървят пътя на отшелника, на дедеца, на съвършения, не могат в същите предписания и в същата дреха да облекат обикновения богомил. Тук е именно големият пропуск, който и те не решават, и времето още не го е решило. Колко се далечеят понякога статути и таблици на ценности! Хилядолетия сме във времето напред и не са решени, но ги имаме. Тогава дискусията за морална чистота, колкото и да е неудачна, все е събудила в някого нещо.

Презвитер Козма още ще пише: „Не измисляйте нищо към написаното в книгите, а живейте тъй, както учат светите апостоли...“

Вижте какъв колосален диспут — каква наука е имало в душата на този богослов, за да може към всичкото това (независимо, че е наречено ерес) да даде ответ и в душата си да намери знание, чистота, съвест, отговорност. Това е невъобразимо! Само от този аспект ако погледнем „Беседа против богомилите“, бихме били много благодарни! Всички проблеми — да ги събере в една книжка!

Втората част вече на „Беседа против богомилите“ е, както казах, поучителна, предназначена за назидание на духовенството и управниците. Презвитер Козма дава много по-правдива характеристика дори от богомилите на времето си и на църквата, и на държавата. Но това, което го прави велик, е, че отрицанието му не стига до разрушение. Така той е в противовес на поведението на идеологията, която отрича същината на християнството и с това се създава поведение на рушителна сила в религията.

Но ще цитира ап. Павел: „Който не обича Господа Иисуса Христа, да бъде анатема!“ И сипе проклятие след проклятие. Това е голяма беда — родиха се най-нечестивите искания, които винаги ще осъждам — анатемите и другите подобни действия срещу мисъл, вяра и душа. Защото анатемата е религиозна казън, която унищожава човешката духовност!

Християнството, освен учение като верска изповед, като социална доктрина (защото то носи такава) и като космогония, донася една институция, каквато е нямало тук — монашеската. И затова Презвитер Козма в поучителната част се спира основно върху официалното монашество, за което сам пише с отрицание. Ще каже, че много от монасите са скитници, ленивци; че се женят, какво ли не правят. И е невъзможно те да спасяват света, по-скоро би било светът да се спасява от тях. Ще пише пак какво казва ап. Павел на Тимотей: Ако ли някой не се грижи за своите, а особено за домашните си, той се е отрекъл от вярата и е по-лош от неверник. И още: „Епископът трябва да е непорочен, мъж на една жена... не пияница, не побойник, не свадлив, не алчен...“ (Като че ли времето на Презвитер Козма е живо сега за нашите църкви и за техните опоненти — нито опонентите им имат висота, нито църквите са достатъчно изчистени, за да дават път.)

Презвитер Козма ще цитира и Блаженствата: „Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене.“ — това, което фактически е защитната дреха на богомилите. Когато те сипят обаче подобни думи за другите, е същото. Но понеже са в малцинство — на блюдото не тежи...

За християнството монашеството ще играе голяма роля за въздържанието от светски живот и след това като начална изповед. Когато не е имало още къде да отиде онзи, който боледува, душевно е смутен поради сторено деяние и не е уплашен, а е достатъчно смел да води борба за чистота — това е трябвало да бъде монашеството. Тази болезненост да има утешно място. Разбира се, така не стана. Но в изчистения, светителски образ на монашеството ще остане безспорната почит към св. Иван Рилски, ще остане и към един Йоан Екзарх, чието поведение Презвитер Козма ще възпее със съответните признания, че е за подражание... (Богомилството обаче няма институция, няма храм — има обред, който е само в интимност, а официалната Църква има институция монашество, затова тя е на техния прицел.)

Безспорно в идеята за миряните Презвитер Козма ще разгледа девството като велико, брака — възвишен, ако е без грях, и блудството — като адов път. Така той ще даде упование и път за брачна чистота; ще посочи образеца на Кана Галилейска, където Христос върши чудо и благославя младоженците. (Там обаче не е казано нито името на невестата, нито на жениха — за мен това са Църквата и Христос!)

Презвитер Козма счита богат всеки, който има Вехтия и Новия Завет, но упреква ония, които имат своите книги (тогава на ръкописи), държат ги заключени и не дават просвета на човека. Не дават тази светлинка, за която Христос е казал: „...запалено светило не го турят под крина, а на светилник, и свети на всички в къщи“. В това отношение Презвитер Козма е съвестта срещу управлението и срещу Църквата; срещу монашеството, което се е пропило и живее в тунеядство; срещу епископите, които не изпълват дълга си, защото казва: Не е ли явно, че от нечетенето на книги и от леността на йереите (на епископите, фактически) се получава нехристиянско служение?

Така имаме един образец, който ще остане, и той не може да бъде подминаван — една културна ценност.

„Беседа против богомилите“ е духовен и исторически паметник! Свидетелство за много изчистено поведение на един ерудиран богослов и пилигрим на нравствеността — еднаква съвест към богохулието на богомилите и към осквернението на Бога от страна на Църква и на държава.

За съжаление не сме извели този изключителен ум, тази непокварена съвест и това негаснещо светило в християнската религия и българската култура, а се търси начин въобще да бъде отминат. Това е трагичното! Може да се пее венцехвалие на богомилството, а се премълчава съвестта на една държава... Трагично е не заради потребата, че трябва да бъдат упрекнати тези, които не носят съвест за отговорност, а заради това, че националният ни дух е изградил една личност, която е пратена с провиденция!

Богомилството, разбира се, е един изключителен момент от историята на България и следователно частица от нашето битие, живяно не само от предшествениците ни, но и от нашето съзнание, улавящо историческите вибрации. (А за ония, които вярват в прераждането — вложено и в душевното ни присъствие.) То оставя у нас една много дълбока бразда. Но сега да се изповядва богомилство би било твърде далече от всякаква култура и религия — само като хронология от историческия път на страната ни е предмет на изучване.

Когато една Духовна вълна идва с нещо ново, тя не може да загине — никой не може да спре пътя и делото `и, колкото и да я опорочват! Но когато едно отклонение идва с упрека си, за да внесе уж спасителното, рано изтлейва неговата свещица и нищо не може да направи. Тогава историческият факт само ни навява, че е имало нещо — имало е богомилство в българските земи...

Не е достатъчно да се прави история, трябва да се създава историзъм — защото историзмът винаги носи бъдеще!