Бог и Боготворчество
От Библиотека Ваклуш
Бог не се доказва – Бог се живее!
С благодатната сила на Отца и с неуморността на нашата мисъл, с убеждението на нашите сърца и с личната ни воля да вършим дeлото, на което сме се обрекли. Нека послужим така, както сме призовани! Да благодарим и да извършим делото си! Пътят е един, достойнството е в нас, а величието изисква жертва.
Искам да спрем вниманието си, а оттук, безспорно, да се изведе и знанието за Бога и Боготворчеството. То винаги ще бъде относително с оглед на пътя, който човечеството извървява за еволюция. Затова темата има различни нюанси, но по-важното в нея е как Мъдростта гледа на Бога и на Боготворчеството, защото за Бог говорихме в темите „Човек и Бог“; „Принципи на Сътворението“; „Елементи на Битието“... където по-малко или повече се разгърнаха известни познания върху Домостроителството, както се изразява теологията.
Въпросът за Бог и Боготворчеството не е слизал от словесната, нито от писмената реч на човека в хилядолетията. Не е слизал от живота му. Колко ли още хилядолетия, милиони или дори милиарди години човек ще живее в Съзнанието на своя Бог, докато стане единство с Него, както е казано в йерархията на развитието?
Този въпрос е започнал от приказката, от въображението и трябва да стигне до светостта, когато душевността ни, когато Духът ни чрез Христа ще може да каже: Аз и Отец едно сме! Това е битие – битие на богосътвореното, защото не можем да говорим за битие на Бога. Не можем на Бога да припишем битие – Той не може да бъде ограничен в битие, въпреки че в различните устни и писмени слова е пригаждан според йерархията на човешкото разбиране и е олицетворяван чрез човешките възможности. Приписваните Му изяви са потвърждение на човешките възможности да Го усвоим, на вижданията ни да Го изобразим, да Го изразим в приказка или в песен, и по-съвършеното – да контактуваме с Него чрез молитвата. И все пак – в йерархия!
Било е време, когато Този, Който не може да бъде ограничен нито в битие, нито в небитие, е бил илюстриран в тотем. Това тогава е била нашата възможност да Му дадем живот, от който ние вземаме. Даваме Му живот с мисъл – да вземем от Него; даваме Му признание, което улеснява нашето съществуване. Но това ли е Бог? Може ли Той да бъде ограничен така?
Този тотем прераства в едно поклонение пред цялата необятност и човекът си прави един пантеистичен Бог. Много е лесно да кажем, че всичко е Бог, но това е наша размерност. Знаем ли другото пространство – вътре у Него? Какво разкриваме в пазвите на природата като цялост? Само това, което виждаме и което е доктрина, както казвам, на очите, доктрина и на сърцето. Но доктрината на откровението ни дава съвършено друго. Тогава как да Го усвоим?
Ще стане Слънцето божество, ще станат Земята и Небето божества. И от техния брак, на Небе и Земя – ето ви чеда, наречени божества. Ето и сълзите на Амон Ра, от които излиза човекът; ето устата и сърцето, от които в един от митовете на Египет ще произлязат божествата и човешкият род. Ето и тревожната мисъл и безпокойството на Брама да не изгуби своята Сарасвати (богинята на мъдростта на Индия) и затова той ще поиска да има отпред, отзад и отстрани глави и очи...
Източните религии ще накичат човека с гирляндите на десетки богове и в същото време такива тайни са оставили... Но защо са им били нужни толкова много гирлянди? Защото е трябвало да се занимават. Трагичното е, че и когато станаха вече възрастни, още се занимават. Защото битологията е властна. Както сега е модерно непрекъснато да хвалим фолклора (добре, съгласен съм, но още се играе в него – играе се на кукери). Това е човешкият род – не можаха индийците да се освободят, за да махнат гирляндите в културата си и да се вградят в този велик Пуруша, в този голям Брахман, във великия Христос. А и колко много суеверни неща се правят в името на Христос. Тези, които правят магии с дявола, ги правят, затова че в една философия, в една религия на юдаизма има Бог, но има и дявол. Използват дявола в религиите. Махнете го вече!
Това е ужасяващо – гирляндите, суеверието. Били са нужни. Били са нужни, за да могат хората от Атлантида да стъпят на земята. Трябвало е от астралното си съзнание да направят физическо съзнание. Но мина време, хиляди години вървят...
При юдеите Яхве ще бъде бог на една раса, когото ще обвържат с идеята за държава. Това Моисей великолепно използва за религия на теократизма. Така ще върви нашето познание, ще богатее нашето знание. Но то дало ли ни е тайната на Божеството?
Древността е отработвала своето философско-религиозно убеждение, но е нямала своя теология като дисциплина – така както ние сега говорим за теологията. Като вътрешно осъзнато поведение можем да квалифицираме религиозното убеждение на човека от примитивизма до религиозното съвършенство на християнството. Но в никакъв случай това не е всичко.
Казал съм, че принципи на Сътворението са Духовните вълни[1] – всяка сама за себе си слага по един параграф в таблицата на моралните преценки. Богатее познанието за Бога, но изчерпан ли е Бог? Много тайни са открили мислители и философи, но даденото от Мировите Учители е много повече от това, което философите могат да разкрият. Големи мислители има, но не им достига да видят великото в малкото, да знаят, че и малкото е велико.
Виждаме, че във всички религии има вяра, но не във всички има знание. Вярно е едно – че вярата е знание за незнайното! За незнайното, но трябва да си послужи и със знание. Религията е, която може да отвори завесата и да ни каже какво има в Светая Светих, но като плът от знанието. Вярата смени много богове, които бяха потребни именно за да се умножи знанието на човека за Бога. Тъй като е различна йерархията, с която може да се възприеме света, има богове, които могат да изчезнат след време; богове, които могат да се превъплъщават; богове, които могат да се принесат в жертва; богове, убити от други богове...
Религиите, както съм казал, бавно стареят и дълго стоят стари, но тъй или иначе боговете им умират. Не говорим вече за свещения брак между Небе и Земя – между Уран и Гея, той отмина... Орфей, когато се прощаваше, рече: Аз умирам, боговете остават! Сега Мъдростта казва: боговете умират, Бог остава! Това е една от тайните, с която трябва да се запознае човекът.
Безспорно в изясняването на развитието на човека като дете на Бога са казани много неща за неговия Баща. И има нещо много странно, което искам да разгърна – това е Горещото Дихание, Което изяжда Своите чеда. Има го илюстрирано в почти всички митологии. (За мен няма митове – има еволюиращи съзнания, които усвояват Божеството със своята възможност да го приложат като живот и да му изградят съответния олтар за моление.) Най-близка, разбира се, до нашите знания е древногръцката митология – където Кронос си яде чедата. Огненото Начало – Бащата (Този, Който в персийската религия се нарича Свещеният Оплодител) – Той е, Който ги изяжда в цялото им многообразие, за да създаде единство. Хладното Дихание – Майката, ги събира в Своята гръд, отново формира едно цяло и го дава в ново рождение, за да започне нова Манвантара.[2] Така в Сътворението е вложена идеята за многообразието, което създава процеса на съзнание за божества (и оттам знание, което отработва молитвата).
Tова са много странни неща в цялата космология, а иначе е много банално – човек, като го прочете, ще каже: „Що за глупости? Как може Бащата да си изяжда чедата, а след това Майката, това Студено Дихание, да ги преобрази?“. Как може многообразието да бъде изядено, за да се създаде единството, и пак да се роди след това многообразие? Може ли едно Божество да погълне всичко и да направи еднообразие? Вижте какви чудесии са измисляли.
Една много интересна енигма е и създаденият от индийците първи човек – Пуруша. Когато Учението на Мъдростта погледне на Боготворчеството в идеята за човека и Космоса, извежда от индийската религия именно Пуруша – Първия Човек на човеците, Който има странното наименование – Космически гигант. Това е една тайна, на която трябва да се обърне внимание. Дано всеки да я изживее, но засега едва единици в цялото човечество са я изживели – това е да се видите като Космична цялост, като Космическия гигант Пуруша. (Много вярно е казано, а изглежда хипербола, изглежда нелепост.) Космическият гигант като първо сътворено тяло, като Първи Човек има всичко, каквото има във Вселената. В Него, в Пуруша, е всичко – там е вибрацията на кристала, на растението, на животното, на човека. Всяко е жертва като необходимост, за да живее другото – жертва на всеотдайността в идеята за цялост. И Огненото Божество, Горещото Дихание, в жертвата Си ги изяжда, за да направи единство.
- Пуруша е първообразът на идеята за жертвоприноса!
Какво значи това на езика на Вълната на Мъдростта? Значи, че всичко е неделимо; че Бог е във всичко и че всеки е в Него! И атомът се е пожертвал, за да даде енергия, за да изгради световете, пожертвал се е и във вибрацията на кристала, който пък е станал потребност в растежа без движение. Жертва на растежа без движение – за движение чрез животното и създаване на пластовете на Менталното поле, в което започва да се изгражда и да се осъществява човекът. Човекът акумулира всичко в идеята на жертва за божество! Всичко сам`о за себе си се жертва за друго! И така човекът, изграден в цялост, се жертва за своя Бог. Тогава разбираме защо Гея, за да спаси Зевс, дава камък на Кронос; защо Христос поема Голготския Път и извършва Възкресението...
Казвам, че Адам е Мировата планетна плът. Но за какво го извиква Отец на живот? За сътрудничество! Кога го извиква на живот? След като вече е казал: Да има земя, да има небе, да има звезди; да има растения, животни – живи души. Сътворени са земята, небето, водата, растенията, животните, големите риби... Чак тогава от тази планетна плът, която носи взаимното отрицание, или жертвата, човекът е изработен от Отца си. Тази плът е в Пуруша, в Адама. И в борбата за изграждане, която върви от първичното до съвършеното, Адам ще започне да учи великия урок за свобода от анатомията.
Нека си спорят атеисти, рационалисти, фетишисти: има ли Бог, няма ли Бог? Нека да си спорят. Но къде е тайната Този Баща, или Това Огнено Дихание да изяжда Своите чеда? В това, че изяждайки ги, от елементите на разностранието, на разнородието Той става Едностранен, така да се каже, Единороден. Кой беше Единороден? Иисус Христос. Бог прати своя Единороден Син да изкупи и да даде на човечеството живот. Значи всичко, каквото е погълнал Този Баща, прави Един. И тогава в скутите на една Майка се ражда Този Един. Това е страшното, това е великото!
Така че всяка частица в тази плът човешка, в това тяло, прави нещо много велико – принася се в жертва на друго.
- Растението у нас е в жертва на животното у нас; животното у нас е в жертва на човека; човекът е в жертва на Божеството!
А Божеството е храм на Всемирност. (И тогава ще разберете защо във всяка религия има жертвопринос.) Във всяко тяло има жертвопринос. Вие не можете да се откажете от това, защото го вършите всяко денонощие, всеки час, всяка минута. И когато виждате човека велик в жертвата му, трябва да разберете, че тя идва от това, че неговият Oгнен Баща е поглъщал всичко. Поглъщал е вибрациите на кристала, поглъщал е растението, животното; ще погълне и човека, когато той стане Бог.
От първичното до най-висшето всичко прави олтар на себежертвата. Затова човекът е образ на себежертването! Той е и свидетел на Бог в себе си, Който го вика в Пътя, за да се осъществи. Ако човекът не прозре предназначението си на бог в развитие, той ще удовлетворява само своята анатомия.
Вижте как всичко върви. Ако някой мисли, че си измислям тези неща, нищо не разбира от това, което Учението на Мъдростта дава. Нищо не е хрумване. Тайната е в това – да станете един Пуруша, Космическия гигант, който ви учи на великия урок. Без него нито един миг не живеете – всеки миг го учите. Неосъзнато? Добре, но ще го осъзнаете. Във философията, в религията и в културата на Индия има Пуруша; в гръцката митология има един Уран; в скандинавската митология – един Имир; в митологията на китайците – един Пангу... Има Бог – Сътворител! И странно ли е след това да изведете от себе си, че сте единство с Бога, което толкова дързостно Христос каза: Аз и Отец едно сме!?
Какво има в Пуруша? Всичко! Тогава защо трябва човек да бъде лишен от правото да стане Бог? За да бъде вернопоклонен ли? Това значи да бъде лишен от знанието или от прозрението, от истината. Защо Иисус Христос прие Кръста? Точно затова, защото знаеше тези неща и трябваше да ги даде в един израз, в едно поведение и в един принос на жертвата.
Всичко излиза от нас и затова можем да сътворяваме. Може със Слово да се сътворява. Как рече Бог: Fiat lux – Да бъде светлина, да бъде ден, да бъде нощ... Има ли го при Хефест – бога на огъня в гръцката митология? Работете, мехове! Не е имало автомати както сега – роботи, които да му задвижат меховете. Слово е имало – слово, което, изречено, задвижва всичко! И тогава, в йерархия на възприемането, ще разберем различните формули, с които човекът приема сътворението на света. Всеки според йерархията си ще го възприеме с различни нюанси.
Идеите за Сътворението се разграничават в различните религии, но великата тайна е, че човекът е едно божество, което ще извърши своето осъществяване чрез развитието! Тотемът и демиургът ще бъдат надмогнати; ще се надмогне и раздвоението, което дойде с идеята за познанието що е добро и що е зло. Но всичко това е трябвало да се възприеме, да се усвои, да се приложи. Ето защо имаме преценка за добро и зло с мисълта си – преценка, родена от таблици за нравственото ни поведение. Те са необходимост, но са неприложени, защото са съображение. Една нравствена потреба, усвоена със сърцето, може и без повеленията. Десетте Божии заповеди 3 500 години съществуват, но хората крадат, лъжат, прелюбодействат и пр. А един човек с обикновено съзнание, който не е прочел таблица на моралните изисквания, може да ги прилага, когато ги знае чрез сърцето – той не ги усвоява чрез ума.
В юдейството има познание чрез сърцето. Там се казва, че се мисли чрез сърцето: „Рече безумец в сърцето си: „няма Бог“[3]. Значи умът може да даде безумие, а сърцето да го прецени. Идеята e за прочистване на Небето като извор на познание – като Бащата, Който пояжда Своите чеда. Защото със своя ум, когато е осветен от прозрението, „пояждаме“ лошите си мисли, погребваме с готовност недостойните желания, за да се стигне до една свещена чистота, за да се стигне да едно велико онтологично Сам`о Себе Си представляващо Божество като съвършен израз, като съществуване. Разбира се, това много рядко става, но е път, в който човекът се развива.
Една такава идея за прочистване на Небето има и в китайската митология. Небето, наречено „Тиен“, има широка властност, но не е индивидуализирано, не е персонифицирано божество. Много е неопределено, въпреки че е цялостно. Най-вече за конфуцианците то „не говори“ и както Небето мълчи, така и те не бива да говорят за него[4] – волята му е непроницаема за човека.
В дискусията за китайския Тиен и християнския Бог се достига до едни много характерни особености. Мисионерите християни там са поискали дефиниране на поведението на Небето и започнали да внушават на конфуцианците идеята за персона. Така понятието Небе се превърща в китайския еквивалент на персонифицирания Бог от християнската религия.[5] И те са родили т. нар. Господар на Небето. Господар! Да, но какво ще ви каже Конфуций – един от техните големи учители – че онзи, който забравя Небето, е глупав, а онзи, обаче, който прави от Небето господар, е варварин! Не се касае нито за онтология, нито за вътрешна, иманентно дадена човешка потреба. Да забравите Небето е глупаво, да го правите господар като персона е варварство! Вижте колко далече са тезите на едно християнство от едно конфуцианство. И тогава няма защо да се учудваме, че културите могат да се разминават в разбирането за необхватността на Небето. Търсенето на корекция за ограничение на Небето като персона прави християните-протестанти далеч от великия морал на конфуцианците. А персоната да е характеристика на едно Учение е риск – персоната в изпълнение, не Божеството, Което ражда! (И в нашата народна битология казваме фразата: „Не гледайте какво върши попът, а слушайте какво чете!“.)
От тази идея на протестантското виждане за Господар на Небето – Тиенджу, конфуцианците изказват недоволство. Те обаче също тъй не искат неопределено Небе и затова създават една, но още по-неопределена и двусмислена фразеология: Владетел на Висините – Шанду. Да, но Висините имат пластове. Какво значи Висина? (Само тези, които познават учението за Небето в религията на прабългарите – тангризма, те знаят, че Танг Ра е единствен и много цялостен!)
Разбира се, че идеите за боговете са създали доктрини. И те удовлетворяват от посредствения до гениалния ум. Но не са тайната за Божеството. Защото тези, които искат доказателства, както и онези, които доказват Бог, нищо не разбират. Който иска Бог да бъде доказан, за да Го изповядва, той е в живота на метаморфозите. Доволен е, защото е удовлетворена неговата рационалност. Това правят и XVII, и XVIII век с рационалните просветители на Франция. Могат да внесат идеята да се съмняваш в самото съмнение, както ще каже Декарт – идея, която той ползва като доказателство за Божието съществуване. Може да дойде и присмехът, сатирата, анекдотът за Бога. Но никой никога няма да събори Божество нито с присмех, нито със сатира, нито с анекдот!
- Да се живее Бог е вътрешно състояние!
Когато живеете нещо, то не може да бъде опровергавано от довода на ума или от иронията.
Цяла Европа цитираше Волтер, а някои и сега си позволяват, разбира се, най-вече атеистите, но това е лоша услуга за тях, защото цитират само едната част от иронията му. Сочат неговия присмех към религията, но не цитират неговия израз: Ако не съществуваше Бог, трябваше да бъде измислен. Дори както Кант го иска – като нравствена повеля, не като олтар. И още по-важното, което Волтер показа, е, че лесно се живее без Бог, но трудно се умира без Него – и в края на живота си поиска да вземе причастие. Защото само религиите в идеята на Божеството създават предпоставки човек да приеме или, ако щете, да се самоизлъже, че има безсмъртие. Но една религия на Изтока дава идеята за прераждането и вие можете да извадите едно прераждане от гердана си и да кажете: „Ето сто и първото ми съзнание!“. Как тогава може да се умре, като знаете, че сте безсмъртен?! Това е прозрял Волтер.
За мен и това няма стойност. Много неудобно и дори смешно ми звучи, когато тези каламбури или тези дребни мъдрости се изнесат – и ето, човекът е готов. Много е лесно да бъде убеден човекът, много е лесно да му кажете: „Ти си теист, защото вярваш в един преходен или непреходен Бог!“ или „Ти не си пантеист!“... Това е удовлетворявало човека в хилядолетията и продължава да го удовлетворява, но не е тайната за Бога. Вие можете кротичко както Спиноза да речете, че всичко е Бог. Това му е било достатъчно. Друг – като Волтер, ще каже: Аз съм деист! Защо? Защото вярвал в една велика, разумна Сила, Която е сътворила света, но след това го е оставила сам да се развива.[6] Такава е религията на естествениците, която е владеела половината от XIX век и е доминирала над човешкото мислене. Но достатъчна ли е?
Това, което може да ни обясни науката, е потребност, но с нея ние нито можем да се освободим от Бога, нито да Го отречем. С наука Бог не се събаря, нито се утвърждава.
- Бог е Битие – Битие без битие!
Тогава как ще Го изведеш? На едно Битие без битие можеш ли да Му дадеш характеристика?! Бог не е нито център, нито периферия; Той не може да бъде нито окачествяван, нито преценяван. Делото Му е било да сътвори един свят, който да бъде божествен. Бог роднини няма! Ако някой мисли, че е станал роднина на Бога, се лъже, защото всичко сътворено е от Него.
Философи от ХIХ и ХХ век крадат от Древна Гърция, но нямат кураж да признаят, че цитират чужди неща, както един Фойербах. Защото още древните са казвали, че Бог е създаден от човека според неговия си образ. В „Критий“ Платон ще каже, че боговете са измислени от политиците, за да могат да управляват. И ще ви се поднесе тезата, че религиите са хитроумно изобретение на политиците. Трагедията е, че тези хора не са имали прозрението, че те в един живот са политици, в друг са философи, в трети пък са строители... И когато са били управници, тогава са били хитроумници; когато са били роби на строеж, тогава са били жертви на хитроумниците.
Трагично! Трагично е за човека да бъде в подобна мрежа на дребномислие и само заради това, че няма прозрение, да отрече същината на целия живот. Човек трябва да бъде бранен – бранен в неговото вътрешно величие! Какво е Божеството? Натрапена идолност – или събудената светлина? Защото, както казахме, в Пуруша, в Адама има всичко. (Животните имат повече чувство за хигиена, защото умът не може да ги заблуди – те го нямат, а необходимостта от жизненост ги съхранява в чистота.)
Почти деветдесет на сто от хората са управлявани, но дали са управлявани от хитроумници, или пък всеки от тях е имал едно вътрешно събудено усещане за това, което се нарича лично битие... Не може да бъде изместено живяното от човека. Изживяното в човека не може да бъде изместено, колкото и да изглежда глупаво понякога. Защото Адам, който е тръгнал от вибрацията на кристала и е стигнал до човека, предназначен за Бог, все пак има усещане и чувство за преценка, колкото и да е елементарно неговото оценъчно мерило. Отделен е въпросът, че създаденият навик на признание на Божество, поднасяно със съответното ритуално подчинение, утвърждава традиция и банализира молитвата. А молитвата е най-светият дар!
Всичко, което е било потребно на човека, му е дадено. И в една Манвантара, или в един цикъл на нашето развитие в планетите, в техните 7 кръга на Коренни раси, ние се осъществяваме. И сме съпроводени от грижата на това, което наричаме животинско царство, растително царство, минерално царство, елементи и пр., и пр...
Неспособността на човека да направи разлика в себе си и да се умали само до човек, а не да се види до Космичната гигантност за Божество, е неговата трагедия, но в никакъв случай не и на Боговете. Човеците живеят трагично, но не са умъртвили боговете в себе си. Иначе как щеше да премине пещерният свят в една цивилизация, която сега да гостува на други планети. Хората и от планетите имат в себе си, и от тях търсят своето си. И ще го търсят! Няма нужда на човека да му се поднасят формули, особено сега, когато в познанието си вече може да стигне до най-малката вибрация на материята. С изтънченост вече се разработва материята, която трябва да се одухотвори, защото и тя е божествена. Науката ни даде идеята, че материята е енергия. Безспорно, тя е и светлина! Трябва в себе си да познаем, че има една такава светлина.
Човекът ще греши, но никога няма да бъде лишен от това, че е божествен! Ако това не забравя, то няма да му послужи само за извинение, че е сгрешил, а ще му послужи като идея за развитието, че трябва да стане Бог. Нищо страшно няма в това. В концепцията на Египет, на Индия, в християнството дори (защото Христос каза: Аз и Отец сме едно) лежи тази идея. Страхът е, че с нея може да се злоупотреби. Както когато говоря за великата тайна, че човекът е един бог в развитие, може да се породи идеята, че аз създавам един нов политеизъм. Не, не може да бъдете политеистично божество, щом сте син на Бога, а когато станете Синовност (т.е. това, което Христос каза – че може да сте едно с Бога), вие не сте друго Божество – вие сте Бог в Него, заради самия Себе си.
Така че не създавам предпоставки за политеизъм, просто казвам една голяма истина. Човекът няма да оглави никоя стихийна сила – мина времето на стихийните божества, той е бог от Бога си, а не бог на отделна стихия или отделно царство. Затова човек няма да се освободи от Бога си – но от Себе си трябва! Когато се освободите от нееволюиралото добро, сте свободни от Себе си. Това е голямото – свобода от Себе си! И да грешиш, винаги ще си бъдеш божествен. Винаги! Грешен – но божественик в предназначението си! И Христос рече: Аз дойдох заради грешниците.[7] Защото и те са синове Божии. Заради тях! Човекът е един грешен скитник, но с предназначение – да победи! Къде е грешката му? Не е в това, че върши нарушения – той греши, защото е в процеса на еволюция. И тогава ще разберете защо сложих надслова на списание „Нур“: Няма зло, има нееволюирало добро! Това е Мъдростта. Злото е нееволюирало добро! Така обезоръжаваме т. нар. зло в пулсацията на Пуруша, в целостта на Адама. Спираме Евината ръка – мрежата на нисшите желания.
- Идеята, че човек е един бог в развитие, е градация и свобода от политеизъм!
Тя е едно съзнание на човека в целостта на Бога и ако той се съблазни, че е Божество, преди да е Синовност, ще е извършил грешка. Но тя ще му послужи за урок. Направи ли тази уж грешка Адам? Направи я. Как? Като яде плода, който му даде знание за добро и зло, и му бе казано: Той стана като Нас боговете. И отиде да работи, за да се утвърди в своето единство. Така трябва да се разбират тези неща.
Непознаваемостта е потребна като формула за усвояване – тя е формула за развитие. Когато сме в съзнание да я приемем, няма непознаваемост. В Духовната вълна на Мъдростта човек вече може да осъзнае Божеството и да му отдаде молитва. И в молитвата вече не може да има искане, защото искането е порив на желанието, на ума, а интуицията ви дава прозрение за жертва. Затова в Молитвата на Мъдростта има не искане, а служение! И тогава кой е големият олтар? Този у нас! Защото интуицията не е дъжд отвън. (Когато еладската митология иска да каже как става оплождане за раждане на света, си служи със златния дъжд на Зевса, който опложда Даная.) Мъдростта е вече пробуден вътрешен свят – тогава интуицията дава знание и ни води в служение.
Когато пробудата е в нас, ще си отворим Кивота – вътрешния Кивот. Онова, което разкъса завесата на храма, е фразата на Христос: Свърши се. В този момент „храмовата завеса се раздра на две, отгоре додолу“[8] и се влезе вече в Светая Светих. Кивотът със Завета – това е Мъдростта във виждането за Бога. И оттук ще разберем сътвореното – Кивота на непознаваемото и таблицата със скрижалите на възможното ни пътуване за съвършенство. Страница след страница – отваряй и чети!
Теолозите се опитват да определят каква е подбудата за едно Сътворение и ще кажат, че това е благостта, това е обичта, която Вечният иска да Даде. (Затова в християнството Бог чрез Своя Единороден Син си послужи, за да спаси хората!) Това е също доктрина на сърцето, на ума. Какво значи благост в Бога?! Това за човека има значение, защото и Христос ви каза: Обичайте врага си! Това е благост. Но за Бога? Бил благ, любвеобилен, вседържител... – това са понятия, които ние носим.
- Свойствата, които приписваме на Бога, са разнообразие на Неговите откровения!
Той няма битие, за да бъде и инобитиен – ние сме вседържители, както казах за Пуруша, така и за Адама, че от всичко съществуващо са направени. Великият образ на Космическия гигант е, разбира се, трудно въобразим, но като идея има ли Го, като битие носи ли Го някой? Да, може един да Го живее, може да са двама – но Го има и е подбуда за Битие, а не благостта на Бога да прави всичко в себе си съвършено...
Тогава може да се попита: „Каква е целта на Творението?“. Това са толкова разумни неща, че понякога не ми се иска да мисля за тях, защото е ограничение на Този Вечен! Но то е част от битието наше, тъй като ние в тази Вечност се гоним за постигане на вечност. И хората ще говорят, че целта на Творението, по отношение на Самия Бог, е да създаде блаженство на Своите твари, а по отношение на самото творение, тази цел е Бог – славата Божия. Накрая двете се сливат в една цел – във взаимообщение на Божията Любов. Религиите казват, че загрижеността на Бога е да създаде блаженство, но когато прокарват тезата за наказанието и Страшния съд, не мислят за блаженствата. Трябва да си праведен, за да получиш блаженство, и тогава вече няма да имаш страх от Страшен съд...
Има нещо вярно в това да се изживееш като блаженство. Ето защо Христос дава една хубава схема за Блаженствата[9] – нещо изключително. (Аз дори ги нарекох Послания.) В същото време това, което съвършеният или блаженият иска да отправи към своя Отец, е едно взаимно признание и възхвална слава. Затова и в Свещените книги стои: Свят, свят, свят Бог Вседържител... Но това и като звук, и като израз е наше – човешко. Ето защо често се учудвам, когато някои в своето търсене, в своето контактьорство ще кажат, че са говорили с Бог Отец – измеренията са различни.
Пазете се от подобни гостувания, в които няма нищо вярно! В института на провиденциите – пророческия институт, в института на сибилите, на ришите, на оракулите такова нещо никой не си е позволил. Дори Христос, когато дава обяснение кога ще стане Апокалипсисът – Този, Който пое върху Себе Си всичко, – и Той рече: „За оня ден и час никой не знае, нито небесните Ангели, нито Син, а само Отец“[10]. И представете си измеренията на тези хора, повечето от които живеят в принципите на Правдата, а по-малка част – в принципите на Любовта! А пристъпящите към принципите на Мъдростта могат само да им кажат, че Правдата имаше своето основание, Любовта – своята необходимост, но Светлината ще дойде от Мъдростта. Има принципи на Сътворението, които отминават, и съм ги класирал като Духовни вълни – Правда, Любов, Мъдрост, Истина, Свобода. От инволюционния до Свръхеволюционния – ще се изгради човекът-Божество!
За човека целта е ограничение, служението е свобода! Но в своята йерархия той трябва да си поставя цели. Това в Правдата е да усвои Закона. И там Бог рече: Аз Съм единственият и няма друг! Но дойде християнството и каза: Приложи обичта си към Бог; виж в другия себе си и му прощавай! Ето съвършено друга оценка от принципа на Любовта към Божеството и към човека! Сега Мъдростта е една приложена Светлина в живота! Иначе знанието няма да ви бъде пълно, макар и да ви дава право на ориентиране и на съществуване. Човекът е съществувал и с първичната си биология, и с първичната си андрогинност; човекът е бил в целостта на колективното съзнание, докато му се дадат очи, за да се индивидуализира; човекът е водил двубой между оракула и личното съзнание и още го води... Голямата борба е, когато трябва чрез Мъдростта да видите Бог и божествата!
Така се създават йерархиите. В това отношение Кабалата има съсредоточен в една точка т. нар. Айн Соф – Космичното яйце (както те го наричат). Негов символ е затвореното око. И те ще говорят за висшето битие на човека, наречено Яйцето на аурата му, т.е. неговият Айн Соф. Централната точка в Яйцето на аурата е съзнанието на човека и я наричаме Его. Мировото съзнание е централната точка в Космичното яйце.[11]
Според Кабалата, в Сътворението вземат участие 10 сефироти. Човешкото тяло е материално въплъщение на 10-те сефирота. Там се говори за четири Адамовци[12], като всеки един от тях обитава един от четирите кабалистични свята. Разбира се, че тези Адамовци нямат нищо общо с Муун, който мисли, че той е третият Адам. Според Муун, първият бил божественият Адам, който нарушил закона – ял от ябълката на познанието и бил изгонен от Рая. Вторият бил Иисус, Който не можал да Си свърши работата. Сега дошъл той, Муун – третият Адам. (А Муун прави по четиридесет хиляди сватби и е баща на всички там...) Тази глупост няма нищо общо със структурата, която Кабалата дава.
Според Кабалата има един Адам, който обитава света Ацилут – Неограничения свят. (Но това са пак наши понятия.) Той е Божественият Адам, в Когото са всички възможности. Божественият, Който е безграничен.
Вторият Адам е, който обитава света Бриах – Архангелския свят. Една йерархия, която е много странна. Аз често съм казвал, че ангелите нямат нашата еволюция и са по-назад от нас. В Първо послание до коринтяни намерих: Не знаете ли, че ще съдим и ангелите?[13]. (Друго е, когато ви се цитира една Свещена книга, друго е, когато можете да кажете свещена дума...)
Третият Адам е в една особена йерархия, която дава образование. Адам и Ева научиха ли се на нещо? Да. На какво? На принципа добро и зло. Затова е стъпалото на образованието – на света Йецира – света на Творенията. Този свят изгражда цялата структура – Адам на познанието, Адам на образованието...
И четвъртият Адам е в света Ассиах – света на Субстанциите. Той е, който ние сега познаваме – земния човек, за когото винаги говоря, че е най-съвършеното творение на Отца – сътворен с най-много обич. Предишните са знаели, защото са били в другите полета. Човекът сега е на Земното поле и тук знае какво има. Неговата душа научи великия урок да знае що е добро и зло, а тялото му слезе, за да бъде учено. Затова, когато Бог пита Адам къде е, той казва, че е гол. Тогава: Иди и работи, т.е. „Оra et labora!“ – „Моли се и работи!“. Това са двете действия, които работят върху големите естества – върху Космичния гигант и върху Диханието.
Молитвата е контактът с Диханието, а трудът е възпитание и подчиняване на тревичката, на животинчето, на пещерния човек, на дуалистичния човек, на монотеистичния човек – на човека, който върви, за да стане Бог. Това е да сте усвоили и приложили Правдата, която да събуди социалната отговорност; това е да дадете път на Любовта, която да ви разкрие живот в царство Небесно – от земята към Небето отново. Но светът не позна Христос и не Го прие. Не прие Този, Който носеше на хората царството Небесно и им даваше Любовта. Защо? Защото идеята за едно Предвечно същество беше смутителна и не беше осъществена нейната храмова тайна. Не беше се разкъсала завесата на знанието. Това беше смутът. И понеже не можеше да се приеме като свръхмислене Абсолют, Господ ще рече на Моисея: Кажи им, че Аз съм Онзи, Който съм, но кажи им, че Аз съм Господ на отците им, на Авраама, на Исаака, на Якова.[14] Оттук още виждате как е навързана веригата на кръвната и родова религия. Това божество беше им дало Дух, беше им дало обещание за вечност. А Христос чрез Любовта и идеята за царството Небесно им откри, че Бог е Всеведующ, Всемогъщ.
Трябва да знаем, че всичко това е сложено в нашето битие, вложено е в нашата божественост. Но в пътя за събуждането и приложението като улеснение в изграждането на човека идват определенията за Бог. Тогава с основание мога да се питам защо един ап. Павел ще вмъкне тезата: „Какво съгласие може да има между Христа и Велиара?“[15] (другия знак на Сатаната, което значи „недостойният“). Рече го, но не отрече Сатаната – не можаха да стигнат до тезата за свобода от злото. Защо беше нужно на човечеството това? Защо срещу Вечния ще се изпречи един Велиар, на когото ще трябва да му се даде зловещност; защо за него трябва да се каже, че е изкусителят? С какво помогнаха тези формули на човека? Считам, че те дори забавиха развитието му.
В източната религия имат нееволюиралия. В дуализма пък имат и отрицателя като формула за двубой. Но там на божеството на злината му е дадено ограничение – определена временност, с което е сложена идеята за единобожието. Винаги се е говорило за Вечния – че Той трябва да даде Един, но Този Един трябва да направи Две, Двете трябва да станат Три. Идеята за Троицата стои в почти всички космогонии и религии. И в християнството се говори за Небесната Троица – Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух (и за земна Троица – светите Василий, Григорий, Йоан). Толкова ясното дуалистично учение на Зороастър за Ахура Мазда също слага един трети елемент, за да помогне на Космоса. Значи, възправени, Ормузд и Ариман имат помежду си още един – това е Арма`ити – Благодетелната, която трябва да помогне. И нека да видим от това схващане каква е идеята за Бога... Виждате по колко различен начин трябва да се гледа.
Богът на злото след определените си години ще отиде в забрава, но и Ормузд ще стане царствен само тогава, когато Мъдростта му даде прозрение. Той е бог на доброто, но принципът „добро и зло“ еволюира и ще се освободим от него. Докато Мъдростта е интуицията, вътрешното откровение, което е знание от Причинността и нагоре. Това е идея да видите божествата от гледището на Мъдростта. И тогава колко хубаво и велико е Плотиновото схващане: Не е достатъчно да бъдете синове Божии, не е достатъчно, че сте богове, трябва да станете Бащи на боговете! А те какви са? Богове на известни добродетели. Вижте каква свобода може да ви донесе Мъдростта, която никога няма да определи що е Бог, нито ще каже откъде е Неговият произход и къде е Неговият свършек. Въпреки че християнството приема Неговата вечност, Неговата безкрайност и т. н. И все пак Йоан, в своя Апокалипсис, в последната глава, ще пише: „Аз съм Алфа и Омега, началото и краят“[16]. Край в християнството е Страшният съд. Може ли с произнесената присъда за край да живее Онова, Което е вечно и Което няма ограничение? Не може.
Правдата дава възмездие, Любовта прощава, Мъдростта дава прозрение – това са съвършено различни неща! Разбира се, няма да има пълно съгласие с философите и никога не може да се търси такова. Кант, например, казва, че дълг на разума е да има нравствен стремеж и че който няма нравствена цел, няма смисъл неговото битие, защото безсмъртието на човешката душа се основава на нравствения закон. Много е умен, много неща направи човекът. Цели осемдесет години се разхождаше по една и съща улица, с него си правеха сверка на часовниците... Но да кажете, че който няма нравствена цел, няма смисъл неговото битие – така не може!
Идеята, че е целесъобразно да се създаде нравствено благо, е считана за най-великото достойнство в християнството. И Кант не я оспори. Неговата философия е чудесно практикоприложна – приложение на практичния разум, но Кант е, който даде и идеята за „нещата в себе си“ – „Dinge an sich“[17]. „Нещата в себе си“ са ноумени, не феномени. Но когато се касае за приложността на едно учение, той не можа да мине границите не само на личната си философия, не можа да мине границата и на религията, в която беше възпитан. Не е лошо човек да бъде верен на своята религия, но това в никакъв случай не значи, че той няма право да я изживее по друг начин.
Нравственото начало е за формиране на съзнание! Животът на Бога не е в таблиците, а в обожествяването – таблиците са път. Така че като промисъл и като провидение ние трябва да знаем, че Той е Самобитно съществувание. Самобитно – има само Бог! Разслоения на съзнания – да, но не и на самата Същност. Затова ще Го намерим без ограничения.
В Новия завет Бог е Абсолютно Същество и идеал на нравственото съвършенство: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“[18]. Нищо от това, което ще става в хилядолетията, не е скрито. Има го. Христос рече: Тези, които имат уши, ще чуят, тези, които имат очи, ще видят. Значи, има го. Самобитността Му се крие в един израз много странен – в Исаия 43:10 е казано: „Преди Мене нямаше бог, и подир Мене не ще има“. Нищо няма. Това е. Колко е ясен и категоричен!
Така ще можем да кажем, че няма нито минало, нито бъдеще – има само настояще. То е неизменно, а преценката му е на Духа. Ето защо в тази неизменност ще намерите в пророк Малахия 3:6: „Аз съм Господ, Аз се неизменям“. Животът на Бога не се развива. А Христос ще рече: „Никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Сина“[19]. Вижте каква е тайната. Това единство ще го намерим в силата на волята: Отче наш, да бъде Твоята воля... Твоята, а не моята! Има ли друг Бог? Няма. Може ли да стане това единство? Може.
Трябва да приемем и т. нар. идея на сътрудниците у нас, които в Мъдростта ще бъдат освободени. Какво значи „сътрудници“? Бог Отец казва в глава 1-ва на Битие: Да сътворим човека... Бяха призовани сили, енергии и формули. И виждате, че Бог не само ги вика в сътворението на човека, но ги вика и когато гони Адам и Ева. Защо? Защото те са там – в това, което Той е сътворил. Сега, когато човекът се освободи от щенията, които носи, ще е мъдър и свободен. Свободен! Това е да изживеете в живота си света на сътрудниците. Мъдростта трябва да даде първата стъпка, а принципът на Истината – когато ще бъдете единство с Бога, – да ги освободи. Но на кого се дава свобода? На тях – на сътрудниците ли? Не, давате я на себе си! Защото този, който освобождава другия, освобождава себе си. Както каза Жан-Жак Русо в своя „Contract social“, човекът е в окови – може да се смята господар на другите, но е роб повече от тях[20].
Така че свобода от сътрудници – това е новото битие във Вълната на Мъдростта, която трябва да се изживее. И те, освободени, да са друга хармония. Растението в човека, животното в човека, човекът в Човека пред Бога трябва да се изживеят, трябва да се освободят!
Пуруша трябва да каже на своите растения: „Изкласете“; на своите животинчета: „Работете“; на своя Дух: „Изяж ги“. Ще изчезват много, за да остане Единият. Потребата от сътрудничество е необходимост именно за да се стигне до единството. Какво значи да се видиш в Космичната цялост – ето тази свобода от сътрудници. Сътрудничеството е имало право, но в края на краищата ще си отиде, защото една велика тайна има: не времето е същественото, а енергията! Не времето. Човек не бива да се страхува, че е загубил времето си, а да се страхува, че е изразходвал енергията си, която не му е дала нито развитие, нито го е утешила в неговата скръбна безрадостност за загубен Рай. Няма загубен Рай! Раят е у нас, Адът е у нас – всичко е у нас, защото Бог е у нас! Изобретението да слагаме сатани и тем подобни няма нищо общо с това.
Човекът като син от Вечността ще се освобождава и развива. Той е в собствения си Бог – Бог, Който е Вечен, и човекът е Негов! Тогава нови божества ли създавам в човеците, или освобождавам Божеството в човека, за да се осъществи в своя Вечен Отец?! И най-добрата илюстрация е това, че Христос Го наричат Бог, но в Троицата Той е Единосъщност – не е друг Бог. Тази Синовност е именно свобода от политеизъм.
Няма по-съвършена религия от монотеизма. Впрочем, когато религията ще стане най-съвършена, няма да има и монотеизъм – ще има Бог в Живот, Човек в Живот! А човекът – бог в развитие, стигнал до Човек в Живот, може ли да създава манвантара за ново битие? Може, защото Бог не може без нас. Защото Той сме ние, ние сме Той! Затова се казва: „Прославете Бога в телата си и в душите си, които са Божии“[21]. Човекът за християнството и, разбира се, за Божеството е абсолютната ценност. А това дали ще бъде теза на идеалистическото схващане, дали ще бъде на антропологическото, не ме интересува – това е работа на заниманието, не и на творчеството.
Трагичното е, че хората не искат да разберат истини, които древната мъдрост налага.
Първо: Има едно вечно, безкрайно, непознаваемо, истинско Съществуване.
Второ: То произлиза като проява и се разгръща от Единичност в Двойнственост, след това – в Троичност.
Трето: От проявената Троица – една велика Духовна сила, се създава Космическият ред.
Четвърто: Човекът е едно отражение на проявения Бог. (Никога не съм се съгласявал за отражение, а че той е развиващ се бог.)
Пето: Човешкото развитие става по пътя на превъплъщенията.[22] (Не може да има смут от това, че някой не иска да го приеме, но ще кажа с думите на Сенека: Този, който не иска да върви – съдбата го влачи. Не позволявайте съдбата да ви влачи!)
Човекът в това, което Бог е сътворил, може да минава седем цикли, може да има седем тела, но винаги ще има една велика Манвантара и една Пралая. Когато е като цялост в Нощта, в която Брахма, както е казано, ще погълне света, той има една сигурност, че ще бъде участник в новия Ден. Никой няма да се загуби, защото Вечният не се губи! Ако някъде се запъти сам – да, но когато е влязъл в своя Бог – никога! Така че, когато настъпи Денят на Брахма, както го казват индийците, или се прояви Този Първи Логос, Който е Съществуване без същество, човекът няма да се загуби, защото материята пак ще е одухотворена и оживотворена!
Свети Августин в „Нотарикон“ („нотарикон“ – разгадаване чрез буквите) пише, че Адамовите 4 букви означават 4-те посоки на света. Буквите определят същината му. Но тогава можем да гледаме на буквите, че те са светлина и от тяхната дължина и тяхната разцветка можем да знаем тайните.
Няма по-голяма тайна от тази – да приемете, че Бог не се доказва, Бог се живее! Не мога да ви Го докажа. Опитайте се да Го живеете, без да насилвате, разбира се, ума. Дайте и на ума право, защото ви е нужен, но позволете на Божеството у вас да живее своя Бог!
Из Слова на Ваклуш, 1995 г. в София и Пловдив
Бележки
[1] Вж. Нур 2018. Юбилеен, с. 15-41.
[2] Вж. Блаватска, Елена. Тайната доктрина. Т.1. Космогенезис. Кн.1. София, Астрала, 1993, с. 59.
[3] Псалтир 13:1.
[4] Вж. Григориев, Вл. Религиите по света. София, Хемус, 1998, с. 247. (Бел. ред.)
[5] Пак там, с. 333. (Бел. ред.)
[6] Вж. Волтер. Избрани философски съчинения. София, Наука и изкуство, 1986, с. 44-45.
[7] Матей 9:13.
[8] Матей 27:51.
[9] Вж. Матей 5:3-11.
[10] Марко 13:32.
[11] Вж. Хол, М. П. Тайните учения на всички времена. Т. IV. София, Мириам Пъблишинг, 2013, с. 50-51. (Бел. ред.)
[12] Пак там, с. 92-93. (Бел. ред.)
[13] 1 Коринтяни 6:3.
[14] Изход 3:14-15.
[15] 2 Коринтяни 6:15.
[16] Откровение 21:6.
[17] Философски речник. Cambridge. София, Труд, 2009, с. 289. (Бел. ред.)
[18] Матей 5:48.
[19] Пак там, 11:27.
[20] Русо, Ж-Ж. За обществения договор. София, Лик, 1996, с. 7. (Бел. ред.)
[21] 1 Коринтяни 6:20.
[22] Безант, А. Древната мъдрост. София, Кралица Маб, 1995, с. 9.