Буда. Будизъм

Буда

В тази лекция ще се запознаем с една изключителна личност, която прави не само зазоряването на Правдата, но е и едно обилно Слънце в областта на мъдростта, в областта на духа и религиите.

Величието на всяка личност се мери не само с това, което е оставила, за да бъде отчетено от страна на историци, регистратори, скриптори; за да бъде възпята от поети, уважавана от философи и техните последователи. Една личност се измерва и с това, което е оставила върху свода на небесните (не, разбира се, видими от всички) скрижали. В това е величието на Буда и когато минаваме по пътеката, по която той минава, ще видим, че наистина има едно благоволение не само на сътрудничество, а и излив на енергиите на една Духовна вълна, която впоследствие вече става и религия. В будизма, както и във всички големи религии, където личностите правят религиите, а народите ги изповядат — странното е, че не само народите потвърждават личностите, но и личностите оплождат народите. Това именно прави Буда — този Син на Небето и Земята. Това прави Христос. Това правят богоизбраните Синове!

Колкото и невероятно да звучи, че една личност може да бъде богоизбрана, истините за тяхното присъствие с хилядилетия са безспорни. Недоволството срещу признанието им си остава лично. В този смисъл можем да кажем колко дълбока почит е родила душата на големите хора към подобни личности — те не са забравени нито от творците на изкуството, нито от философите, които след това идват. Ако само спомена поведението на един Шопенхауер, който благоговее, който пада на колене пред учението на Буда, мисля, че е достатъчно. (Да не говорим за изобилните творби, които дълбокият Изток ни дава както в художествената, така и във философската творческа мисъл.) Така както е предаден на Европа, Буда изглежда песимист и изповедниците като Шопенхауер в регистъра на философското мислене минават за песимисти, но учението на Буда не е философия на песимизма. Няма песимизъм в идеята да победите, да разкъсате веригата, която съзнавате, че е била пречка за вашата стъпка. Да съзнаете себе си като възможност и да прецените обстоятелствата за първата стъпка не е песимизъм, а пресметната (за разлика от безотговорната) смелост.

Буда — това е благоволението; Буда значи „пробуден, просветлен“. Това е в християнството думата „Христос“ — „помазаничество, целител, светлина, спасител“. Това е атрибутът на една историческа личност, която на Земята трябва да пренесе една Духовна вълна, за да се осъществи и едно Учение.

Но макар Буда да е „пробуждане, просветление“, неговото име като син на царя Санките и царица Мая е Сидхарта, или Сидарта. В скрипцията на източните народи „х“- то присъства и то дава друга благозвучност, а тези, които разбират от ритмиката на думата, знаят защо трябва да има това придихание. Затова, хубаво е да се казва Сидхарта.

Другото име, което получава, е Сакия Муни, в новия превод — Сакя Муни. Ще употребявам повече старото наименование — Сакия, защото саките са племе, народност, на която неговият баща е цар. Сакия Муни в превод е „безмълвният монах на саките“. Буквално „муни“ значи „безмълвие“. Това племе, изповядайки брахманизма, е имало множество монашески ордени и те се отличавали със своя краен аскетизъм. Носели са жълто расо, чийто цвят в тяхната терминология, а и в аурните разчитания на цветовете, означава „мъдрост“.

Ако обърнем взор към нашата история, ще видим, че и ние имаме т.нар. мълчаливци — исихастите. В пълния, хубавия превод на думата, „исихазъм“ значи „безмълвие“. Аз не мога да кажа дали мостът от древна Индия идва до България с изповядането на Сакия Муни, но тези, които знаят меридианите на духовните връзки, знаят, че България, Индия и Унгария имат един и същи меридиан.

Другото име е Гаутама Буда, т.е просветеният, духовно осезаемият и даващият своите плодове на знанието на племето си, на Индия, а след това и на Япония, Китай, Шри Ланка; на Тибет, където е учредено едно голямо учение — т.нар. будизъм на ламите, или ламаизъм.

Точната дата на раждането му не може да бъде определена, както за всички големи личности. Може би съдбата си има свои съкровени неща и спастря някои такива тайни. Затова условно се приема, че Буда е роден някъде към 560 г. пр. Хр. и е починал за едни в 480-та, за други в 478-ма, за трети в 473-та година пр.Хр. Но аз мисля, че личностите нямат възраст и датите имат значение за онези, които ще правят хороскопи. Въпреки другото, което твърдя — че големите личности не се влияят от хороскопи.

Кое е странното, което ни дава основание да свързваме две големи религии — религията на Буда и религията на Христос? Това е начинът, по който идват тези Синове за едно земно присъствие — чудотворен за тези, които не познават законите на тайното, на нетленното, на всеприсъстващото. Защото за духа няма Небе, няма земя — има всесъдържателност и всеприсъствие. Така Буда идва, също както и Христос, по един чудотворен, свръхестествен начин. Както Светият Дух в християнството прави своето благовещение на Дева Мария за идването на Иисуса, така тук има един сън: майката на Буда сънува, че ще получи своето оплождане чрез Белия слон. И тя получава великия дар да има сина си Сидхарта.

Но тук е дадено и нещо, което нямаме в християнството — това е виждането на самия Буда, когато още не е преселен за земна дейност. Преди да дойде в земното си поселение (в своето предсъществувание като духовна същност) той вижда и иска да се прероди в еди коя си държава, при еди какви си обстоятелства, с еди каква си охрана. Великите посветени имат това право! Не е себеотлъчка от божествената утроба, за да извършат божествено дело, да си определят място и да се съпридружат със съзвездието си, както всяка голяма звезда, за да бъдат улеснени и по-малка да е съпротивата на Физическото поле. Той призовава с него да се родят най-близките му приятели; призовава съпроводницата — оная невяста, която ще му дари своя син, но ще му дари и своята вярност в Учението; призовава дървото, под което ще намери своята будност; призовава коня, който ще го отвози от бряг на бряг... Великите посветени могат да вземат своето съзвездие! Това се осъществява и той се ражда в този царски дом, за да има и всички грижи, и своята култура.

В мига на неговото раждане се ражда и бъдещата му съпруга — Яшодара Дева. (И тук имаме деви, както Дева Мария, както Деваки. Навсякъде това понятие присъства, което от санскритски се превежда като „богиня, божественост“, макар че в зороастризма девите имат отрицателни позиции.)

В същия миг се ражда и неговият неотменен приятел, който е не само ученик (Буда отделно си има пет души ученици), а верен приятел, съпровождащ го през всичкото битие — Ананда.

Тогава се ражда и знаменитият му кон Кантака — атрибут на неговото развитие. Моята теза е, че Христос на осел влезе в Иерусалим, а не взе коня, защото оселът — това е смирението, кротостта. Той носеше Учението за Любовта, докато Буда е на коня — войнстващата сила, стихията — Правдата, чийто закон той отива да сложи. Всичко е тъй премерено, че всеки символ, дори ако е поетично въображение, е дълбоко отговорен към символиката и тайната вложена вътре. Символите са знаците, по които религиите дават далечния път на душата ни.

Така се ражда конят Кантака, ражда се и неговият придружител — конярът на Буда Шандака.

В същото време израства и дървото Будхи (в новите преводи Боди, дори само Бо), под което впоследствие той, в своите медитации, получава пробудата си, и където решава големия въпрос — как да сложи край на страданията, на преражданията, на старостта, на смъртта. Неговото пришествие, неговата езда е борба срещу страданието! Не е покорната благост, не е нежният жест на любовта, а борба срещу тези тайни, които човечеството трябва да разгадае, за да победи!

Рождението му е усетено от един отшелник, един светец, който отива да поднесе своите поклонения — както в християнството влъхвите, тримата вавилонски мъдреци, отиват да се поклонят на новородения Син. Този отшелник, Асита наречен, когато отива до роденото дете, открива в него тридесет и два белега върху тяло му, които свидетелстват, че то ще бъде Буда — знаците-доказателства за бъдещото му посвещение. Това е много важно. По този начин трябва да се разбере, че физиогномията и наблюдаването на човешкото тяло не трябва да бъдат изпущани от погледа на духовнозрящия. Неслучайно са казани тези неща. Така всичко свидетелства, че това дете носи белезите и предназначението за баща на една нова религия.

Ведно с това на детето е казано, че трябва да мине жизнения си път в познаването на четири съдбовни знака, които ще го доведат до вътрешната му пробуда и неговото отшелничество. (Тези четири знака той вижда по време на своето битие след своята женитба.) Ще срещне в пътя си един много стар човек, т.е. една немощ като легитимирана образност (неговият баща е предупреден, че синът му няма да приеме трона, а ще стане вожд на една империя духовна и го охранява, за да не бъде наскърбена душата му — на Буда не се е позволявало много да се докосва до това, което ние наричаме „живия живот“); ще срещне един болен човек, т.е. една беда — това, което поднася всекидневието, а той го няма като царствен син, но предназначението му е да променя живота; ще види един мъртвец — една неизбежна безжизненост; ще срещне и един мъдрец като просещ монах — мизерията в действие.

Така съдбовните знаци са дадени, царят го пази заради властта, а в него се роят тайна след тайна. И започват да се случват всички неща, които виждаме като чудеса на децата, определени да бъдат Синове на човечеството. Него ще го брани някоя сянка на дърво; него ще го брани някоя птица; ще е в състояние да унищожи звяр; ще покаже изключителна мъдрост (както е случаят с Христос) на дванадесет години; ще се явява на състезания в бащиния си двор, за да покаже култура, тъй като е обвинен, че е нехаен по отношение на светското изкуство, бойното изкуство и знанието на човешката мъдрост. А той носи своята Божествена мъдрост! Така или иначе трябва да се явява на тези състезания, за да покаже качества, които не е култивирал в един живот, който те наблюдават, и побеждава, защото носи своята опитност от своите петстотин и петдесет прераждания, както е казано в тяхната книга „Разкази за Буда“ — Джатака. Изтокът е имал много изкуства, които трябва един принц да владее, но тези съревнования са необходими и за да може царският син да си избере най- хубавата невеста. Вече победител, той носи една кошница с лотоси и момите (хубава българска дума) минават край него, за да определи той на коя ще даде цветето на взаимността. Но всички цветя са раздадени, а я няма в очите му още избраницата. И когато тя идва, той няма лотосов цвят, за да и поднесе цвета на взаимността. Дава и пръстена си — обречността, повикът, който отгоре е направил, за да го съпроводи. Тя обаче казва: Запазете това украшение за себе си. Ако може, нека аз бъда ваше украшение. И кое определя нейното събрачие — духовно и физическо? Определя го нейният поглед! Когато тя идва и вижда, че няма нито един цвят от лотосите, вдига погледа си нагоре. Ето това е белег на избора! Какво значи това — че тя е една Небесна невеста! Докато всяка е искала цветето, докато всяка е гледала разкошното ложе, така да се изразя, което предлага принц Сидхарта, тя отпраща погледа си нагоре. Това определя нейното място в бъдните дни на взаимността.

Така принц Сидхарта е съпруг. Но в душата неизпълненото го смущава и тайно всяка вечер, със своя охранител, той излиза вън от двореца, където ден след ден вижда четирите неща, които го извеждат до смелостта да напусне бащиния си дом точно тогава, когато се ражда синът му — Рахула. Раждането на детето е един кармичен закон, който като земно притегляне го държи и тогава Буда, решен да изпълни предназначението, казва много смелите думи: Това е една здрава връзка, която аз трябва да скъсам. Разбира се, никой не може да съветва развиващите се да късат със своите деца така, но тук смисълът е по-друг.

С идеята за стареца той изживява голямото огорчение, че раждането създава една неизбежност — да се старее и да се стига до немощ. Това е едно вълнение, което го смущава, и той решава да променя света — иска да спре прераждането на душата, за да я няма тази немощ. Така се събужда в душата му идеята за монашество и търсене път за избавление.

В болестта, бедата, той съзира, че човекът е една жертва, принесена в олтара на еволюцията, а тя винаги ще има сблъсъка на своето положително и своето отрицателно. Тогава не може да няма беда. И затова в неговата философия и неговото учение се търси свършека на прераждането, за да настъпи Нирвана. Разбира се, светът е по-голям и от неговото знание, така че Нирвана ще се постига, но еволюцията трябва да изчерпи една планетна верига, един цял планетен бит от седем Културни раси. Ако отделната личност може да постигне едно съвършенство, каквато е тайната на неговото учение, не значи, че светът в този същия миг е достатъчно съвършен. Той дава пътеките, по които трябва да се върви и всеки да намери своето съвършенство, за да има и личната, и социалната, и всемирната си свобода. Свобода от страсти, за да победим страданието, което той нарича праг на човечеството към пътя на съвършенството.

Смъртта — срещната от Буда в лицето на мъртвеца — като неизбежност е едно себеизгоряване, но в тайната на прераждането тя не може да бъде отречена, защото в потенциалност носи нашето следващо идване.

А какво е монашеското просителство? Монахът в своето просителство — това е, че трябва да се научим да даваме, за да можем да вземаме. Да не ограничим щедростта на сърцето с пресметливостта на ума — това е да се научим да даваме, за да можем спокойно да приемаме. Трябва да обърнем гръб на страстите, за да имаме душевен мир, тогава просителството за душевен мир ще се определи не от илюзията и желанието, а от потребата. Така душата ни няма да бъде смутена и ние трябва да познаем закона за щедростта, за да имаме милостта. Милостта е много висш закон, тя крие в себе си щедрост. Това са неизбежните неща в нашата пътека на съвършенство.

Срещнал четирите съдбовни знака, у Буда назрява решението да се оттегли и когато неговият баща (майка му е вече починала; тук имаме един обратен знак — в християнството майката продължава да съпровожда сина си, а бащата, обручникът Йосиф, заминава в отвъдността), за да го задържи, дава своите разкошни пирове в чест на новородения му син, Буда е отвратен и още същата нощ тайно напуска двореца.

Така Сидхарта става Сакия Муни. Когато властването го е освободило, тогава е дошла и утехата, че страданието е победимо. Откъде идва то и кой е пътят да бъдем освободени? Буда в учението си го решава — това е неутолимото наше желание, легнало като илюзия, че сме всичко, което е външният свят. Затова той концентрира вниманието си за освобождаване от външния свят. Тайната, която Буда трябва да открие и която трябва да надделее, е това, което той първом със себе си върши: да победи страданието на разлъката. Да се раздели с Буда-човека, който има своя дом, своята царственост, своя трон и да поеме предреченият — Просветителят на човечеството. Тази разлъка на човека със света, който го заобикаля, в служба на Бога в човека и обожествяването на човека, е именно дързостта да се победи страданието!

Така Сидхарта напуща дома си след един пряк разговор с баща си, от когото иска четири неща, защото баща му казва, че няма на кого да остави трона на своето велико царство. Той му отговаря много ясно: Властването не дава утеха за страданието. Дай ми младост, която не води до старост; дай ми непроменливо здраве; дай ми неувяхваща красота, която смъртта да не ми отнема; дай ми вечен живот без страдание, без прераждане — живот, който е надвил себе си.

Разбира се, че никой не може да даде това и Буда напуща двореца. Оттук започват ония митарства, познати и в християнската религия — изкушенията, на които се подлагат тези, които искат да отдадат свидетелство както в личния си живот, така и в своята доктрина на бъдещото развитие. Отрицателната сила, която в тяхната религия се нарича изкусителят Мара, започва своите въздействия върху Буда, както сатаната след кръщението на Христа в реката Йордан Го извежда на планината, за да Му постави трите изкушения. Този изкусител дух — Мара, започва да му поднася плодовете на съмнението и изкушението.

Първом се явява високомерието, себелюбието. Буда започва да живее с мисълта, че е Великият, Посветеният, Големият — естествената суета на едно човешко битие, естественото самообладание за величие и достойнство. Въпреки всичко, това изкушение не го покорява, той успява да го надмогне и му се дава следващото — на съблазънта чрез трите девойки. Три свята има човекът в нисшето си поле: света на физиката, света на желанията и света на ума — тези три девойки. И ако човек може да победи физическото си щение, желанието може да го покоси, а мисълта да го срине. Тези три тайни, тези три девойки трябва да бъдат победени! Дават се още много изкушения, но той надделява всяко, както е дадено и в изкушенията на Иисуса. И тогава вече отрязва косите си, обръсва брадата си и тръгва по пътеката на монашеството, като получава няколко дара за него.

Получава наметало от лико — наметалото на покаянието. Този образец имаме и в Евангелието — Иоан Кръстител, който проповядва покаянието, носи дрехи от камилска вълна и се храни в постничество.

Получава игла, секира и цедка. Тези три инструмента гарантират едно сигурно пребиваване. С иглата можем да шием дрехите си, за да не бъдем голи, но можем да шием и устата си, за да не позволим скверно слово да излезе из нея, защото Христос казва: Не това, което идва отвън е скверно, а онова, което идва отвътре! Това е предназначението на иглата — да не останем голи: голи духом, голи телесно. Със секирата можем да си направим дом, колиба, но можем и както е казано в Евангелието, когато ни съблазни ръката, да я отсечем. (Разбира се, никой не си е отсякъл ръката, въпреки че според законите на мохамеданизма, пък и част от нашето Крумово законодателство, сечаха.) С цедката можем да прецеждаме всичко, което носи опасности, но най-вече да прецеждаме мисълта си, да прецеждаме чувствата си, да се себеконтролираме.

Всички тези помагала развиват овладяното благородно мислене, дават право на мъдростта да храни човека. С всички тези помагала Буда се оттегля под дървото Будхи за съзерцание и живот. Тук именно той получава просветление и отговор как се стига до висшата мъдрост, която минава през пет спирки, през пет етапа на развитието. Човек трябва винаги да търси съвършенството и щом го познае, да се обрече на вечно служение. Трябва цялото си внимание да отдаде на това, което е открил като смисъл, битие и промяна. Трябва, познал стойността на насладата, да я отхвърли, щом има пред себе си съвършенството. Или пък трябва да има наслада, когато е усетил съвършенството, за да може нейната властност да умножи силата му да постигне пълното съвършенство. Когато е постигнал всичко това, трябва да е внесъл успокоението, а когато има и успокоението, трябва да има Правдата. Затова Учението на Буда нарекох зазоряване и пладне на Правдата в световната мисъл, в световната религия, в човешките души. Тя трябва да изпълни нашето същество и нищо да не ни отвърне от нея. Запазвайки онова успокоение и онази сигурност, даващи покой на душата (защото в повечето случаи тя е отражение на земния ни мир), ние вече можем да покорим тялото, да прекратим неговото съществуване и тогава да кажем, че сме получили просветление и имаме своята Нирвана.

От този момент Буда е последван от петима ученици — Кандана, Бахадия, Ваппа, Маханама, Асаджи. (Ананда е вечно с него — това е неговият приятел.) Но веднъж Буда е поканен на едно угощение с ориз. Учениците виждат в това отклонение от пътя му, едно изкушение и разсърдени на неговото всечовешко отношение към всички, го напускат. Те не виждат бъднината, виждат настоящето и не успяват в момента да се причастят в Правдата, но може би го освобождават, за да постигне той своето просветление. Буда присяда в дома на поканилия го и след това се оттегля отново под дървото Будхи до пълно обричане с цената дори на живота си. (Той достига даже до заболяване и към него има отпратена една фраза, която аз много често цитирам. Казва му се така: Когато искате да яздите добичето, трябва да го храните! Това тяло е едно добиче, нашата душа го „язди“ — трябва да го храните!) Тук се явява неговата майка, която из Небесата го покровителства и му дава смелост; тя чува неговото обещание, че дори и да умре, трябва да постигне своята посветеност, своята будност. Така под смокинята, родила се в момента на неговото раждане, започва пълният му аскетически отдай. Там именно той вижда съня на посвещението си, за да изчака и благословението на просветлението си. Вижда се проснат на цялата Земя — тялото му е цялата планета, а главата му е на Хималаите (това е сливане, космично сливане — човекът може да бъде космична цялост, макар и индивидуализирана; може, излязъл от своята коруба, да се види в една цялост и с планетната плът, и с небесните тайни); вижда дясната си ръка на единия океан, лявата — на другия; вижда краката си в южните океани. Това всичко е израз на неговата духовна империя, която бъднините поднасят на следовниците му.

Във втория сън, който той има, вижда от собствения му пъп изникването на зелена трева, която стига чак до Небето. В нашата история, специално българската, имаме упречното „пъпогледи“ за исихастите. Пъпът, това е центърът, който разпределя всички енергии — плексус соларисът; затова са го нарекли и plexus solaris — възелът на слънцето. А пъпът има и връв, и тая пъпна връв е същност! Това е една голяма тайна. Какво, обаче, значи от пъпа да излиза зелена трева, която от земята стига до Небето — това е Учението му, което не е само земно, но и Небесно.

Той има своите видения, които фактически утвърждават убедеността му за предназначено служение.

В третия сън вижда един мравуняк, който налита върху него и стига само до половината на тялото му — т.е. хората няма да разберат пълната светлина на неговото Учение.

Идва и четвъртата поредица в неговото видение — срещу него летят безброй птици, но разноцветни. Тълмежът е, че много народи и много хора ще го последват, но не всички в душите си ще бъдат еднакви както по святост, така и по воля на изпълнение — разноцветие, което намираме и в християнството.

В петия сън се вижда да гази в едно бунище, в една воняща, смърдяща среда, но той самият не е омърсен. Това е светът, който няма да го докосне, защото има волята на своя Хранител. Тогава Буда се освобождава и от Брахма и започва неговото присъствие като пратеник на Бога, или на божествата при тяхното вероизповедание, но никога не е искал признание, че той е божество, както сега, след 2 500 години, вярващите в Буда го изповядат. Можем да кажем спокойно, че той не вярва в един Бог, колкото и странно да звучи. Той се ражда и приема брахманизма (Брахма е единственото божество, към което е била отправена неговата детска възраст), но се освобождава и от него.

След този сън той получава и своята победа над злия дух в борбата си срещу Мара и онова прозвище, което те дават — Бодисатва. (Той е един от Будите и в тяхната литература се счита, че е четвъртият Буда в световната история.) В тази битка той успява да получи висшето си знание. Открива Правдата и вижда наниза от житейските неща, над които трябва да надделее. В тази будност той стои още седем дни въпреки посвещението си, и след това, овладявайки закона на кръговрата, тръгва по света да прави своята велика проповед.

Така великият посветен поема посланието на своя Бог, Баща на божествата — Брахма, който му казва: Иди и разпространявай великия закон. Буда вече е обречен, тръгва и намира бившите си ученици, които, като чуват неговия разказ, молят за извинение за проявеното неверие в предназначението му и споделят бъдещия му път.

Покровителство новото учение получава от тогавашните царе, а три века след това големият и всеизвестният цар Ашока не само го покровителства, но чрез държавата си го санкционира като официална религия на народите, които той управлява. Така съкровеността на Учението става достояние на почти целия индийски народ.

По-късно брахманизмът води борба срещу будизма и така, из недрата на централна Индия, будизмът е изтикан и намира своето пълно разпространение повече, както казах, в Япония, Китай, Шри Ланка, Цейлон и т.н., където се разделя на две течения, т.е на два потока, или както е казано — Двете пътеки: широката и тясната, на които ще се спра в самото учение на Буда.

Така Буда взема и завъртява, както е казано в тяхната религия, Колелото на закона. В будизма колелото с всички негови спици е символ на техния осмичен път на Правдата, на осемте закона в него: права мисъл, право дело и т. н. Това Колело на закона ще го намерим и в по-старите религии. Ще го намерим и при Олимпийските богове — там, където Иксион е разпнат, защото оскърбил Хера. Той е прародител на титаните, които се възправили срещу боговете. Оттам е т. нар. Гигантомахия — битката между богове и титани. Това Колело ще го намерим и по някои от притворите на българските църкви. То ще се върти, и по закона на кръговрата — веднъж сте горе, други път сте долу — ще свидетелства за закона на еволюцията и закона на преражданията. Колелото на закона води човека в неговото развитие по този осмичен път до освобождаване от страдания и постигане на онази висша цел, наречена Нирвана. Някои интерпретатори считат, че Нирвана е блажено спокойствие и бездействие на един привършен живот, но всъщност това е най-активният духовен свят, една висша духовна дейност за сътрудничество на всемирното развитие.

Срещайки се отново със своите ученици, Буда им казва четири истини. Първата е, че всеки, който се е родил, страда. Страдание, което според будизма е рожба на невежество; страдание, което според християнството е рожба на грях. Будизмът не приема греха — това е много важно!

Втората истина е, че раждането се причинява от страстта, желанието на тялото. Дори и смъртта не може да сложи край на страданието, защото в тезата за прераждането, която те приемат, със смъртта не лишавате бъдещото си идване от страдание. Разбира се, Колелото като закон на развитието ще доведе до освобождаване, когато се покорят всички желания и се стигне до съвършенството.

Третата истина е, че самото съвършенство може да отрече страданието. Когато човек стигне до това да бъде властник над себе си, надвил страстите, вече може да пътува по царския път към Нирвана. Нирвана може да спаси човека от кръговъртежа, само когато са спряли преражданията и кармичните задължения.

Четвъртата истина е, че пътеката към Нирвана е осмичен път: права вяра; обмислено, правилно решение; праведна и благородна дума; съвършено деяние; живот без страсти; благороден стремеж; правилно мислене и задълбочено размисляне. Всичко това трябва да се постигне в осмичния път с всеотдайна жертва и чистота в съзерцанието. Без съзерцание, без молитвеност вътре в душата на човека и без всеотдайност в жертвата — себе си да победите — не може да се постигне пълното освобождаване.

И какво прави Буда? Когато отива в бащините си предели, неговата съпруга го посреща и го прегръща, при което смут се явява в очите на учениците: Ето, Учителят прегръща жена, и тогава той казва знаменитите си думи: Нека оставим малката любов да се изживее в голямата. Значи моята съпруга има една своя малка, една своя човешка любов — любов към мене, любов към детето, любов към трона, ако щете, но аз имам любов към света и трябва да свърша своето. Затова — оставете я малката любов да се изживее в голямата! Когато синът му Рахула, подучен от майката, отива при своя баща и иска правото на имане, за да онаследи трона, Буда мълчи, а когато го отвежда до благата, му казва следните думи: Богатството, което имаш да наследиш, е много голямо, но то винаги изчезва! Аз искам да ти дам богатство, което нося и което няма преходност. (Както от Христос е казано: Борете се за ония блага, които молецът не ги пояжда, ръждата не ги хваща.) Тогава Рахула напуща дом и става завинаги негов ученик. По-малкият брат на принц Сидхарта също става монах и баща им, покрусен в своята самотност на земна власт, разбира преходността на всичко земно.

Така Буда, в края на краищата, ще бъде поканен пак на една гощавка в някакъв ковач. Там (така поне, както го пишат, въпреки че малко е неприятно) той заболял от разстройство и починал. Това е твърде прозаично, но в същото време и твърде реално. Прозаичността е, когато се говори за една личност, която е почти митология и божество; а реалността е, че наистина е седнал да яде. Вижте, човек не бива да се плаши от митологии, но бива да се плаши от хиперболи. Като че ли какво — Буда е нямал право да умира? Имал е право и то така както дори го свидетелстват. Когато трябва да се отмине — гробът е врата за друг живот.

И мисля, че тук величието на християнството беше в това, че прие Христос да има и земна природа, т.е. две естества — и човешко, и божествено. За Буда не е ставало въпрос да се прави такава характеристика, защото той не минава за божествен, а просто само за Буда. Това са съвсем различни неща. Така че, когато прави някой сравнение и каже: „Нашият Христос не може да умре така!“ — техният Буда не е правен на божество, за да му търсят оправданието.

Така Буда, в различните датировки, които са дадени, е починал. Кремиран е. Запазени са съответните урни с благодатите, сложени след това в основата на седем големи храма, с които будизмът дава знания на тези, които го изповядат, и почит на този, който го е дал като Учение.

Въпрос: Срещал съм някъде изказване, че Сидхарта е постигнал всичко без Бог и без Учител. Има ли други такива случаи?

Отговор: Никой не може нищо да постигне без Бог — това първо! А че една такава философия на религията на будизма впоследствие ни дава концепцията на тяхното учение: че няма един Абсолютен Бог — Брахман, Парабрахман — в абсолютната, всемирна плът и всемирна същност, а Атман като индивидуална представа... Не могат да бъдат постигнати посвещенията, ако човек не носи една индивидуализирана духовна същност. Доколко Буда е постигнал това без Учител — аз казах така: той преди това е имал петстотин и петдесет прераждания и има предназначението да бъде Миров Учител, както се вижда от предсказанието на отшелника. Значи той има своите напътствия.

Но какво трябва да разбираме под Учител? Самият той носи едно Учение, а всички неща, които са му помагали за развитието, са налице. И не можем да приемем в строгия смисъл на думата, че той го е постигнал без Учител като самият той е предназначен Учител. Защото Мировият Учител идва с предназначение да даде Учение, докато ученикът идва с предназначение да се развива. И аз много често казвам: един човек трябва да определи своето битие — дали е предназначен за Месия, или е предназначен за развитие. И в такъв случай едно ученичество, което е развитие, дава основание на човека да бъде в редовете на ученичеството; един предназначен Месия трябва да застане на мястото си и да даде това, което носи. Защото подготовката, за която трябва да се говори, я носите, а ви трябва съответната възраст.

Съответната възраст на пробудата на всички Мирови Учители горе-долу е определена — това е тяхната четвърта седмица, т.е. двадесет и осмата година. И при Буда, и при Христа я има, и при всички стари митологични големи Учители — това е четвъртата седмица. Мировият Учител трябва да има своето посвещение, така че неговият Учител е Всемирността и неговият Бог е космичната цялост. А какво си казват, това е отделната страна на въпроса, всеки има право да прави своя интерпретация. Но тайната на учителството е определена, тя има схема и разликата между един Миров и един школски Учител е много голяма!

Както виждате, в тази поредица от хилядилетия ние имаме много учители, но те са школски — имат си своите школи, обучават ги. Сега слушам за стотици учители — в Америка, къде ли не щеш. Да, има ги, но никой не може да поеме отговорността за едно Всемирно учение, защото трябва да знае какво е то и какво ще донася.

Буда се събужда с желанието да реши въпроса за страданието и го решава. Лошо или хубаво, решава го, става стъпало в развитието.

Христос се събужда с решението да смени една Духовна вълна, бих казал доста жестока, на юдаизма: Око за око, зъб за зъб. А Той идва с една мисия: Обичай врага си, носи едно Учение — Любов. Трябва ли да бъде спънат — не! Кой може да Го научи? Кой учител в Негово време можеше да Му даде тази тайна? Да, Той минава едно училище, в което Го определят, че е предназначен за Мирово действие, но не могат да Му дадат Учението, защото по един много прост начин казва: Аз изпълних волята на Моя Отец; Каквото Той дава, това Аз давам; Аз не говоря от Себе Си.

Виждате каква голяма е разликата между един школски учител, който интерпретира, и един Миров Учител, над Когото се излива една Духовна вълна. Точно в това е не магичната даденост (в добрия смисъл на думата), а духовната посветеност, защото тя е една голяма мъдрост в излива на духовните сили и те не могат да дойдат от едно по-нисше поле. Никога! Едно нисше поле може да създаде местна школа, но никога Учение в големия размер. Всеки може да интерпретира едно Учение, но какво ново прибавя? В Христовото учение две думи са достатъчни: Обичай врага си! — Любовта, а казано е обратното в едно Учение, което също хилядилетия стои: Око за око, зъб за зъб — ужас!

Буда донася нещо срещу брамизма — освобождаване от страданието. Защо има страдание? Откъде? Много е лесно да се каже, че е грехът. Но поставя се въпросът — едно дете какъв грях има, след като не се приема теорията за прераждането, а страда, дори умира? А благоволението на Бога? Не! Има ясни неща, колкото и небесни да са — важно е кой ги е донесъл, за да бъдат толкова властни и на Земята. Това е дадено на Буда, това ни поднася.

Въпрос: Тъгата полезна ли е за духовното избистряне на личността?

Отговор: Някога казах: Вместо да тъгувате, копнейте! То е по-доброто и то е, което може да ви свърже с отвъдното. Не тъжете! Като се правите на тъжни, плачете. А Христос беше казал: Кога постиш, що се правиш на намръщен, на измъчен? Така че вместо да тъгувате, копнейте. И това съм го казвал официално на всички погребения, където трябваше да изпращам скъпи хора, и далечни. Вижте, най-лесното е да ги разплача: „Какъв човек губите!“ — и да ревнат там... Не, не, не! Казвам: „Защо плачете и го смущавате? Копнейте и влезте във връзка с него, той ви чака!“ Това е тайната, това е да не отречеш безсмъртието и да намериш начин да контактуваш. А не да тъгуваме! Друго е умилението, вътрешното съсредоточване, което много често ви прави меланхоличен. Защо? Защото ви няма разсъдъка, а има ви духовността. Това е другата страна.

Будизъм

Буда, като пратеник на висшата йерархия, оставя едно Учение на човечеството, което и досега има своята сила; което е оставило достатъчно плодни семена в душите тогава на няколко единици, на няколко души ученици, а сега — в душите на няколко милиона.

Будизмът, ако искаме в една само фраза да го съберем, бих казал е идеята за човечеството в страдание и нуждата от богове за избавлението му. Страданието само от себе си носи идеята за просветлението; идеята за страданието завъртява Колелото на Правдата, която идва да донесе спасението, а то, разбира се, е в лоното на Нирваната. Или още по-кратко да формулираме: човечеството е в страдание — нужни са божества! Затова будизмът, в своята метафизична същност, в своята философска постановка, слага идеята за безличното и свръхличното в едно — това е проблем на чистата метафизика на това Учение, която е все пак изцяло в прегръдките на брахманизма, на индуизма. Буда никъде не говори за личен Бог, дори никъде не говори за лична душа, но в цялата тяхна космогония и в цялата тяхна метафизика лежи това, което даде брамизмът; това, което даде индуизмът.

Оттам са изведени и са сложени на изповедание и на изпълнение законът за прераждането и законът за кармата, които преведени по-приемливо за нашия европейски ум, са законът за еволюцията и законът за причинността и следствието. За тях интуицията и законът за инкарнацията са нещо, което е като пулсацията на кръвта им. За нас обаче законът за инкарнацията е нещо чуждо, въпреки че в съзнанието си го носим и често изпадаме в състояние на минал живот. Като убеждение не го приемаме, макар че противоречи и на някои от основните, първични позиции на старохристиянството.

Цялата космична теория на будизма е хилозоична, т.е. цялата материя е одушевена, Космосът е един жив организъм, Природата е всеодушевена, в постоянно движение и промяна. Това е много близо до пантеизма и си мисля, че когато говорихме за него, казахме, че в будизма има изкласи на пантеизъм и хилозоизъм. В този смисъл будизмът в неговата космична цялост го илюстрират с т. нар. будистки храм, който представяла съд на Битието — Дървото на Живота в нашата цивилизация или в цивилизацията на другите митически или реални религии.

В основата му, след това в храмовата част (т.нар. камбанарийна куполност) и след това в самия връх, е тяхната космична структура. Това е разположение на самата генезиса на живота, на самата битиейност, и затова се нарича Съд на Битието във форма на една ваза.

Всяка част поотделно изразява известните степени на йерархия на развитието на материята. Или слизайки надолу инволюционно Духът, от висотите на неописуемото за схващане, от пустинността, минава през всичките йерархии на развитие, на будности, до т.нар. обиталище на ада — на животните, духовете и полубоговете. Това е Камалока — светът на желанията — основата. И затова Буда казва: Този, който е победил желанията, той може да каже, че е победил страданията, тъй като страданието се извежда от вибрацията на желанията, от вложеното животно у нас. И когато питат Буда: Защо не принасяте животни в жертва? — той отговаря: Аз принасям животното в мене в жертва. Това е големият обрат! Това е и нравствената му повеля за вегетарианство при тях.

Във втория свят са йерархиите на степените (градациите), по които се минава: първа, втора, трета, четвърта... до осма в тяхната философия и посвещения. Осмата степен се счита за най-висше посвещение, т.е. за един посветен Буда, който е освободен от желание и присъства в нирванното поле — било като творец на блага, на космични начала или на всемирно всеотдайнство, когато цялата будност е космично съзнание, както е наречено Неописуемост, Велика пустиня. Но те нямат своята демонстрация на това поле тук, те не са усвоими за нашето съзнание.

Усвоимостта на нашето съзнание идва до това, което наричаме „в купола на камбанарията“ — най-върховните брахмани. А тези всички степени човекът ги осъществява. И дори когато се говори за един брахман с безкрайна аура, когато се говори за устойчива аура — всичко това са степени. Знае се например, че Буда е имал аура, която се е разпростирала петстотин на петстотин метра. Представете си каква мощна еманация на духовна енергия е било и как е могъл да изземва отрицанието, как е могъл с благодат да дава оня златен дъжд, който един Зевс дава на своите хора!

Така че този втори свят, наречен Рупалока, е светът на имащите вече форма, но форма с мисъл. Защото ще се върна на старата теза: полубоговете не са по-големи от хората! Особено в индийската философия, когато се говори за девите, трябва да знаете, че те нямат своята осъществена еволюция за човечество още и затова нека не се разбира девата при тях като посветена. Човекът когато се формира, мисълта вече влиза в действие. Адам е мисъл. А тук обитателите — животните, полубоговете и т.н., нямат още своята мисъл. Човекът е представител на мисловното поле в неговите нисше мисловно, висше Мисловно и тем подобните разслоения, които също така ще разгледаме.

Тази безкрайност и многоликост има своята взаимозависимост и се сливат в единство. Това е одухотворената материя и това единство стига възможността да бъде наречено (и усвоено като присъствие на Великите посветени) Пустиня или Пространство. Но не е дадено човек да е в обиталището на Неописуемото, не е дадено това!

Затова в будизма, в неговата метафизична структура, няма субект и обект. Няма! Защото самото битие има едно непостоянство, самото то е една голяма вибрация, самото то е една динамика и по този начин е създадена концепцията на динамиката или обекта на битието. И тъй като те казват, че всичко това е вътре в самата същност на нещата, то тези вибрации са атоми. Всяко нещо в себе си съвкупно вгражда всички атоми и те, в своята вибрация, създават всеки своя собствена песен. Всяка една от тези песни ражда своето битие, променя и въздейства — това, което модерната физика едва в началото на този век ни поднесе. И това е епоха 2 500 години далеч от нас! А ние понякога се радваме на открития, които ако знаем, че съществуваха, щяхме да имаме смирението да не си даваме награди.

Така човекът е изведен от Космоса и трябва да го видим в Космоса — как той въздейства и как на него е въздействано. Човешкото битие по начало, така както виждате низата на инкарнациите, носи същина от Пустинята, носи от Безкрайното Съзнание, от Безкрайното Пространство. Значи той е едно Божие осъществяване (те биха казали Брамистко живеене и осъществяване) и носи неговите закони, които от своя страна ние градираме в религиозни учения със съответните закони, със съответните ритуали и със съответните наши подчинения. Това е една градация на възможностите и една свобода на изпълнението. Градация наистина на възможностите, защото всеки има основанието в себе си да поеме пътя нагоре и в съответната йерархия да осъществи свободата си за изпълнение.

Буда прави този извод и знаете жертвеността му да стане посветен, т.е. пробуден, за да започне и своето служение, своята лична, социална и всемирна проповед — личната проповед винаги е нужна за убедеността; социалната проповед е винаги нужна за последованието; всемирната проповед е нужна за храна на Всемирността в нейната цялост. Ето това прави той!

И понеже пред човека стои един вечен въпрос — Сфинксът на Живота, Буда също си поставя въпроса, основния и тежкия въпрос на целия будизъм — идеята за страданието и освобождаването от него. Поставя си битиейните въпроси: Кое е това, което винаги съществува? — отговаря си: Пространството! (дотам може върхът на човешкото виждане — Пространството); Кое е това, което винаги е било? — Кълнът на Корена! (и преди съм казвал, че в корените на всяко дърво е неговата глава, не в короната); Кое е това, което неспирно идва и винаги отхожда? — Това е Вечното Дихание. Ето, тези въпроси и тези отговори дават убедеността и сигурността да се извърви един път.

Така Буда си поставя и въпроса: Тези три едно ли са, или са три различни неща? Отговорът безспорно е, че те са едно. Оттук можем да намерим ония подпори, които християнството има в своята Троица Единосъщная. Виждате ли, че веригата никога не се е късала, никога!

Първоначално будизмът не е имал философия върху религията и религия за философията си. Както ви казах, той е обгърнат в пелените на брамизма, на индуизма и пр., но основното, което си поставя, това е страданието. И големият въпрос след просветлението на Буда е: „Що е страдание, откъде идва и кой е пътят за освобождението ни?“ Страданието съпровожда, и ние (зрими или незрими), колкото и да искаме да го отминем, не можем, защото един от основните закони е раждането и умирането. А откъде идва? Безспорно Буда отговаря: От желанието, от първичната вибрация и от всички онези недобродетели. Казвам недобродетели, нека не ги наричаме принципи на злото, които не сме укротили, каквато е себичността, какъвто е егоизмът, каквото е страстолюбието, каквато е алчността... — да не ги изреждаме всичките. Страданието тъй или иначе ни съпровожда, щом има закон за причинност, и идваме до убеждението с какво трябва да се преборим или кой е Пътят, който трябва да извървим, за да смъкнем тази дреха на смутената ни душа. Така будизмът изгражда правилата си, дава позициите, от които човек трябва да тръгне, за да надмогне страстите, а оттам и страданието.

В първата част са дадени правилата на Църквата и правилата на монашеството. Будизмът изначално е монашески, тъй като и самият Буда отива при монасите (знаете, че другото му име е Сакия Муни — „безмълвният монах“) и строгостта на монашеския устав е в живия живот на целия будизъм. След това спада градусът на ригоризма, на строгостта, но в основата стои монашеското начало. А като имате предвид, че храмовете на будистите изначално са били погребални места на светците им, те са били по-малко ритуални и по-малко изповедни.

Във втората част са дадени основите на догматиката на будизма. И те са дадени в диалог за усвояване, което после в дзен-будизма се нарича „коан“ — разговор, интуитивен блясък за приемане на мировото съзнание.

Коан...

Третата част от тази голяма свещена книжнина е обяснение на догмите. Нещо, което в християнството също съществува — има догматично богословие и всяка една догма е обяснена (разбира се, в светлината на самата концепция и затова има разминаване).

Отделно има разкази, които са събрани в един голям сборник — разкази за живота и най-вече за петстотин и петдесетте прераждания на Буда като се има предвид, че Буда сега е четвъртият от Бодхисатвите , които са слизали със задача да дават религии. А петстотин и петдесет прераждания е имал, и тези неща се намират в техния сборник Джатака.

Буда не е изисквал вяра в чудесата, това нещо го няма в будизма. И в такъв случай човек може основателно да постави въпроса: „Тогава в коя догма е трябвало да се вярва и какво е представлявала догмата?“ За нас догмата за непорочното раждане няма друго обяснение, освен догма, докато при тях това съприкосновение по силата на закона за прераждането и закона за причинността е лесно обяснимо, така че той не е изисквал вяра в чудесата.

Нещо още по-важно — нямаме тезата за греха като първородна грешка за раждане на смъртта. И в такъв случай той не може да обвини някакъв първичен причинител за грях, а оттам и за смърт. Смъртта е поведение на това, че живеем и трябва да преминаваме от една врата в друга, а не рожба или резултат на грях. Това са диаметрално различни неща и много интересни като теологични особености на двете религиозни учения. Няма я идеята за грехопадението, нито пък — че то е родило смъртта. Животът, който съществува, носи в себе си смъртта. Затова той иска да победи низшите страсти в живеенето, за да се освободи от тях и освобождавайки се, стигайки до Нирвана, да се освободи и от лична, персонална душа.

Идеята за спасението е лична идея, то е дори самоспасение, а не както в християнството, в Юдаизма — благоволение повече на Бога или изпратения Спасител. Не, всеки трябва да поеме своето спасение в борба срещу страданието освобождавайки душата си, за да отиде в полето на нирванната светлина.

И така, Буда стига до идеята да отрече и кастовия характер на прииждащите в прераждане души. Кастите като първа формация в социална защита са имали своето предназначение и е трябвало с осъщественото предназначение да отпаднат, но когато са станали услуга на социалното — те ненужно продължават, защото класите са социално разграфяване, но кастите — не. Кастите са съхранение на посветеността. И когато се свърши делото на даването на едно Мирово учение, те не трябва да приемат характер на социално разделяне, което впоследствие става и конфликтност. Знаете, че и самият Ганди беше отрекъл кастите. Така в будизма враговете, както често обичаме да се изразяваме, нямат стойност в конфликта за освобождението.

От тези основни вече категории будизмът прави своята нравствена схема, дава своите правила: активност в спасението — нещо пораждащо по-различно тълкувание, защото много често се смесва, че Учението на Буда има някаква пасивна нотка и отивайки до Нирвана, където е дадено едно определение, че това е сладко блаженство, се извежда както неговият песимизъм, така и бездейността — нещо, което в същината си не е вярно. (Много спорно е — и досега богословите, и досега историците и философите не могат да определят точно какво значи Нирвана. За някои това е блаженство, покой, съвършенство, свобода от всичко. За други обаче Нирвана е един висш, духовен, много активен, динамичен живот. Защо — защото има логика в това, че човекът, когато се е лишил от всичко, става сътворител на Висшия, а Висшият не си почива. Покой няма! Така че свободата не е бездействие, съвършенството не е бездействие.) И тъй като се раждат различни тенденции, още в III в. пр. Хр. се налага един събор на будистите, за да решат някои от основните свои неща. Това е времето и прагът, в който ние получаваме както два различни периода, така и два различни клона в будизма.

Неговият ранен стадий, или първи период, ако можем така да кажем, това е т.нар. будизъм-хинаяна. В превод от санскритски „хинаяна“ значи „малката кола“, значи „тясната пътека“, по която може да се стигне до освобождаване, до победа над страданието, до просветление, до Нирвана.

Хинаяна — тясната пътека. . .

Тя дава едно много строго правило — този вид будизъм може да се изповяда от тези, които дадат обет на служение, че ще бъдат монаси. Виждате колко властно е било идването от монашеските ордени на сакиите и пренасянето на това поведение в следващия ги будизъм! Хинаяна затова се нарича тясна пътека — всеки последовател е задължен да даде обет, че е служител на монашески орден и може би оттук тълкувателите на будизма извеждат неговата нихилираща и отрицателна сила към живота. Тук, може би, има известни податки, от които бихме казали, че се цели унищожение на живота. Аз не мога да си представя поведението на един Учител, който има всемирно съзнание, че може с подобно изискване да унищожи човешкия род, но има такова тълкуване и само по себе си това поражда разделянето. Не може да се иска (ако се изходи от степените на посвещение за победа над нашата биология, за победа над нашето желание, за победа над нашия ментал — над нашия ум, ако щете и на някои от по-висшите полета) един общ знаменател. Логично е тогава и в социалното разслоение, и във верското поведение да се получи разделението и то е налице.

Онези, които не са приели обет на монашество, остават (и то в мнозинството си) да продължат своето както земно, физическо, биологическо, така и своето духовно битие тук, на Земята, пък и в селенията техни. И тогава се ражда другият клон — махаяна. В превод това е „голямата кола“, или „широката пътека“.

В християнството ще ги намерите тези неща. На няколко места Христос говори, че за Царството Небесно се влиза през тесните врати. Ето че това е една хинаяна, но никъде християнството не прави повелята за монашеския обет. Дори монашеството в християнството се явява няколко века по-късно — учениците и самият Христос не са проповядвали монашески обет. Едно учение за Любовта не може да внася ограничения, но едно учение за Правдата може да изисква закони и да налага закони. И тук е големият конфликт или тук е продължението на еволюционната вълна.

Така идва махаяна, така се създават двата големи клона. Махаяна е придружена с едно допълнително обяснение, с т.нар. вече схема за ад и рай, наречена на санскритски „тушита“. Ето защо тя, още в III в. пр. Хр., става държавна религия, докато хинаяна продължава едно битие без да бъде държавна религия и много по-късно търпи промени, когато се налага и е възприета от някои от северните народи. Така се внася едно ново поведение и едно узаконяване на тази религия, както казах, още в III в. пр. Хр. от всеизвестния за будистите, всеизвестен и за другите тайни общества цар Ашока. Той я узаконява.

Малко по-късно вече, в нашите векове, има известни промени, а чак в Х в. сл. Хр., в Индия и в някои други от околните страни, индуизмът и брамизмът изтикват будизма. И знаете, че в Индия има много малко изповедници на будизма. Така той се преселява в Китай, в Япония, в Бирма и най-вече в Тибет, където върховен глава е Далай лама — на целия им порядък, въпреки съпроводството на Панчен лама, светския глава. Там будизмът претърпява много промени и е наречен, преведено на японски „дзен-“, а на китайски — „чан-будизъм“, което буквално значи „съзерцание, медитация“. Това е будизъм, тъй като в основата на будисткото учение лежи съзерцанието, лежи медитацията, с която трябва да стане пробуждането, което е направил Буда като първи знак за освобождаване от страданието, но този начин на медитиране по продължение, по протяжност е бил твърде дълъг. А дзен-будистите или чан-будистите, в Япония или в Китай, правят медитацията (поставена в основата) внезапен проблясък на знание, на мъдрост, на откровение, внезапен интуитивен пулс на пробуждане, който идва непосредствено като светкавица в душата ви, като вътрешно откровение. Странното е, че я няма тук онази схема, която имат индуистите, която имат брамистите за пробудения Кундалини, въпреки че в изкуството им винаги ще намерите Буда с чакрите даден, с лотоса, който държи... А знае се, че лотосът, в неговите многолистия, го има в идеята за чакрите — като се започне от първата с четирите листа и се завърши в т. нар. хилядолистник в седмата чакра на пробуждането.

Школата на дзен-будизма е родена от индийски монах, който отива в Китай и се нарича Ено. Някъде са уточнени дати, някъде — неуточнени, но е между 638 и 713 г. сл. Хр. Той е за широкия път, за голямата кола; той е имал свой интуитивен тласък и е тръгнал да проповядва това учение, наречено дзен- или чан-будизъм с внезапното озарение, вместо протяжното медитиране; с този именно „коан“ в разговорите като метода за събуждане на един усет за вътрешен рефлекс. Озарение за истина — ето така можем да го кажем! Това е да се предоставите на внезапната интуиция, на внезапното пробудено знание (т.е. умът ви да не взема участие) и в един вътрешен пулс да се изнесете във внезапна пробуда до едно осъществяване и познание на това, което може да наречете Пустота или Абсолют. Ей там на Върха — купола, който бях ви показал5. Това е в същото време и една своего рода неделимост в познанието между обект и субект, едно сътрудничество между иманентното и трансценденталното.

Тази школа има и свои метафизични обяснения за някои от будистките структури по Миросъзданието и някои от нравствените повеления, но в цялост тя си е будистка система и затова и се нарича дзен-будизъм. Така дзен-будизмът е една формация, изходила от махаяната, но има ускорено пробуждане, внезапно, интуитивно озаряване или просветление, за да се стигне до висшата мъдрост.

В будизма степените на развитие са посочени като пет станции, пет етапа на Пътя.

Първом, трябва да се търси съвършенството и когато го познае, човек да остане при него; когато открие съвършенството, човек да му се посвети.

Второто е, когато е открил пътя на съвършенството, цялото си внимание и сили да ги отдаде там на това тайнство.

И трето, трябва да се изпита духовното удовлетворение, неизбежната възмога на възторга, както там са писани нещата: възхищение от своето творение. Ето тази частица от нашата будност, когато е налице и ние присъстваме с възторга и с великото си посвещение, не трябва, когато сме намерили тайната на съвършенството, да ни напуща. Защото възхищението е отприщена душевна сила, то е голяма духовна енергия, един от най-добрите елементи на развитието. И в Агни Йога има един много хубав израз даден: Възхищението е форма на възземане и на посвещение.

След като е получено всичкото това, четвъртата станция (или етап) това е, когато вече сте постигнали успокояването, т.е. капоните имат своето равнозначие.

И петата тайна е, че чрез Правдата (защото за Буда Правдата — правата мисъл, правата вяра... — е неговото вътрешно откровение) можете удовлетвореното успокоение да го направите неподвижно с душата си — несмутена по отношение нито на страданието, нито на искането за възмездие. И затова той казва: Който престане да желае, той престава да греши. Тогава този път, във всичките степени, ви води до Нирваната.

За да стане всичко това, трябва да се осъществят великите добродетели, трябва да се осъществят три велики неща, а именно: отдаване почит към родителите и приятелите (вижте нещо много странно, вписано като повеля — почит към приятелите; към родителите — да, навсякъде се казва за родителите, но не е казано за приятелите! — тук имаме нещо много странно); подаяние и строго спазване на закона; проява на доброжелателство, без разлика на йерархията в живота на животните и човека.

Оттук идва да се изпълнят петте заповеди. Те са: Не убивай; не кради; не лъжи; не се напивай (това е заповед — нямаме го в другите религии); не се отдавай на плътски удоволствия! Будизмът не изповядва в строгостта си вън от монашеския орден т. нар. брахмачарийство, но колко уточнено е казано: Не се отдавай на плътски удоволствия! Защото има много особена разлика, която не се казва в моралните статути — плътското удоволствие се различава от тезата за продължението на рода.

За да извърви човек този път, той трябва да знае четири истини.

Първата истина е, че всеки, който се е родил, страда. Втората е, че самото раждане е причина за страсти, а те сами по себе си правят веригата на страданието. И колко естествено е, че когато се впуснете по улея на желанията си, вие наистина си причинявате страдание — нещо, което Жан-Жак Русо в своя „Обществен договор“ беше казал: Този, който вързва верига на крака на роба, другият край на веригата оставя за своя врат.

Третата истина, това е сам в съвършенството си да отречете страстите и да приемете инобитието. Това значи да прекратите преражданията си, минавайки във върховното поле на Нирваната.

И четвъртата, това е Нирваната, която ви води в т.нар. (отминал, осъществен от вас) осмичен път.

Осмичният път го има в различни преводи. Едни го превеждат: прави убеждения, правилни стремежи или цели, правилни думи, правилни действия, правилен начин на живот, правилно усърдие, правилно внимание, правилно самовглъбяване.

А ето и част от първата проповед на Буда, която е произнесъл преди 2 500 години. Поучение за завъртяното Колело на Правдата:

Някога Всеблагият бил отседнал край град Бенарес в парка. Той се обърнал към групата от петима подвижници със следните думи и казал: Има две крайности, о, подвижници, които оттеглящият се от света трябва да избягва. Кои са те? Първата е отдаването на чувствени наслади — това е низше, примитивно, светско, недостойно, безполезно.

Никой не е задължен да ги приеме и градацията, може би, не е най-правилната, но това е Учение.

Втората е отдаването на самоизмъчване — това е мъчително, недостойно и също безполезно.

Тези, които са ме слушали, знаят, че аз въставам срещу факирството, което се закачваше на ченгели да се самобичува. Това не е победа, разберете! Ако вие не сте укротили мисълта си, ако не сте овладели чувствата си с юздата на един властник, и да се закачвате на ченгели, и да се самобичувате колкото искате, няма да победите желанията си. Затова средният път, който той предлага, е осмичният, а именно:

...съвършено разбиране, съвършена мисъл, съвършено слово, съвършено поведение, съвършен начин на живот, съвършено старание, съвършена памет, съвършено вглъбяване.

Този превод е малко по-друг. Другаде винаги ще срещнем права вяра, право мислене... (Явно е, че преводачката не се е съобразила с това какво будизмът като Духовна вълна дава. Защото съвършенството го търсят и другите Духовни вълни и то не е добродетел, то е йерархия на свобода. Именно тук, когато се дават преводи, трябва да се знае доктрината.) Но основното в Учението на Буда е Правдата с нейния осмичен Път за победа над страданието, получаване на просветление и освобождаване. Затова той, с малко оцветяване от европейското мислене, казва:

Раждането е мъчително. Стареенето е мъчително. Боледуването е мъчително. Умирането е мъчително. А ето, подвижници, благородната истина за възникването на мъчителността — поражда я жаждата, която разпалвана от наслаждения и страсти, води към все нови и нови раждания в търсенето на задоволяването тук или там, а именно: жажда за чувствени наслади, жажда за живот, жажда за прекратяване на живота. А ето, о, подвижници, благородната истина за прекратяването на мъчителността — то настъпва с пълното унищожаване на жаждата, с нейното изоставяне и отхвърляне, с освобождаването и откъсването от нея. Това е благородният осмичен път, а именно: съвършено разбиране, съвършена мисъл, съвършено слово, съвършено поведение, съвършен начин на живот, съвършено старание, съвършена памет, съвършено вглъбяване. Това е благородната истина на мъчителността. Докато съзерцавах незнайни досега неща, о, подвижници, в мен възникна такова прозрение, такова познание, такава мъдрост, такова знание, такова озаряване. Тази благородна истина е мъчителност. Мъчителността трябва да бъде усвоена изцяло.

Буда представя на своите първи подвижници осмичния път, четирите истини, петте заповеди и изобщо добродетелите, които човекът трябва да има в своя път, за да има и своята победа над страданието. За него всепобеждаваща сила е Правдата.

Така било завъртяно Колелото на Правдата. И възникнали тогава обиталищата за земните божества. Никой — отшелник или жрец, бог или демон, върховно божество или друго същество — няма сила да спре вървежа на Колелото на Правдата. И точно Буда казва смелите думи, че този, който е победил себе си, не може да бъде победен от никого, дори от боговете. Оттук се извежда и мисълта, че Буда не вярва в Бог, но такива изводи са достатъчно опасни и недостатъчно грамотни.

Така възниква голямото прозрение. И Буда казва на своите пратеници да отидат и да проповядват неговото Учение по света, както всеки Учител, когато приема своя край със съответното достойнство, може да каже на своите избраници: Идете и проповядвайте!

Завъртяно е Колелото на Правдата, дадена е идеята за спасението, но както изрично е казано — самоспасение. Идеята за благодатта в нашия (християнския) смисъл не съществува, но никак не е изключено благодатта като аурна или като космична сила да съдейства в развитието, защото се знае, че там, където са възниквали непреодолими конфликти, Буда е минавал със своята аура, поглъщал е отрицанията и по този начин внасял това, което нарича в една от своите проповеди успокоение. Това е известен космичен ход на мирова благодат — щом е отнел отрицанието, той е дал възможност за пробуда на зрението, че те довчера в кавгата си са служили на желанията си. А когато човек победи желанието си, страстите, неприемането на другия, тогава може да каже, че е в пътя на Буда.

Ето една форма на спасяването.

Така будизмът има и своята агиология, своя алманах на светци. Но там междинните божества (бодхисатвите), през които трябва да се мине, за да се стигне Буда, са съществували и имат една, бих казал, Всемирна майка, една Всемирна дева (но дева не в техния смисъл, а в нашия — на Спасителка, защото и самото название — Тара на санскритски значи точно това — „спасителка“). Има я, и то в почти всички техни религии, като един всеобщ образ, като едно митично въплъщение на състраданието. Нещо, което казваме за нашата Божия майка — че е състрадателна и дава своето присъствие всякъде, където болестта, страданието или бедата са постигнали. И всеки знае, особено по-възрастните, че молитвата е най-напред към Майката.

Трябва да призная, така както Буда на своите ученици е казал, че не можах всичко да ви кажа и всичките истини, които будизмът носи. Буда взема от гората една шепа листа и се обръща към своите ученици: О, подвижници, това ли са всичките листа на гората? Те отвърнали: Не. (Логично е, в една шепа можете ли да сберете всички листа на гората?) — Е, и аз ви дадох една шепица от истината.

Въпрос: Каква е разликата между дзен-будизма и идеологията дзен?

Отговор: Всяко Учение си има идеология, а приложението му става, както разликата между Учението на Христа и религията на Христа. Религиите са осъществени идеологии, но не всякога точни в Учението. И трябва да кажете коя съставка считате в дзен-будизма за нелогична или алогична към идеологията дзен-будизъм. Така трябва да се разбира и по този начин трябва да се търси другата функция.