Въведение II

Не фактите правят историята – Духът я твори!

Книгата „Духовните дарове на България“ илюстрира с една нова социология битието ни като предназначение! Има социални белези, има духовни знаци, има различни феномени, които вестят събития и битие. Книгата в цялост, с посочените религиозни течения и исторически събития, е една аурна същност – духовен, културен и душевен бит, срещу страстта, която социалността поражда!

Тази книга е нова преценка – от гледище на Културата на Мъдростта – на предназначението на българския народ. Социалността безспорно бележи свои върхове на прощение с миналото, но в същото време бележи и своите отрицания и битки за недостойно преценяване на стойности, които животът е наложил като белег на необходимост. Когато една преценка за измеренията на ценности идва от определена култура, тя може да създаде поведение на признание или пък поведение на отрицание. А цялата култура на човечеството е под един белег – двубоя между духовност и социология...

Човечеството трябва да бъде освободено от онази пояждаща го съмнителност, раждаща отрицание, защото не разбира тайната на Творчеството. За съжаление всички религии са отнели тази тайна от религиозното съзнание, а в нея е идеята за еволюцията. Еволюцията не отрича Бог, но когато човекът се опитва да лиши Бог от еволюция, тогава сам се обезличава! И тогава не може да си обясни онова, което социалните редици са изграждали – глупави и умни, бедни и богати, роби и господари...

Следователно имаме два пласта: аурна същност и социална страст!

Има разлика и между духовност и позитив. Позитив е историческият дух, но един народ, събран в общност – било племе, след това народ – винаги ще е в конфликт с онова, което наследява, заради това, което иска да изгражда! Следователно историческите дадености, идеите на историческия дух са плод на социални страсти. И тогава ние ще видим как една необузданост, извикана от историческа необходимост, за да даде сигурност, прави войни. Всички отричат войните, отричат ги, защото не разбират еволюцията. Не е важно дали одобряваме, или не одобряваме войната – важно е дали исторически се осъществяваме, за да може аурната същност да изгради у нас и трона, и олтара!

Защо, обаче, аз нарекох книгата „Духовните дарове“? Има в световната история нарицателно за дарове: „Timeo Danaos et dona ferentes!“ – „Страхувайте се от данайците и когато носят дарове!“, когато правят Троянския кон, в чиято утроба стои злокобието. Троянският кон е психологическа травма в съзнанието на човека за дарове... Но аз говоря за духовни дарове! Те нямат нищо общо с изстъпленията върху човека.

Духовните дарове на България обаче са опорочени и затова правя един съвсем друг анализ за духовните дадености в техните белязани събития, за да се разбере, че лицемерието не е загубило своята гримаса. Неразбирането им е не толкова невежество, отколкото въведена заблуда. И целта на книгата е да се върне в съзнанието на българите идеята за Пътя!

Христос много добре формулира тезата: Аз съм Пътят, Истината и Животът! Какво се крие в този Триъгълник?

Първичният знак на Пътя е пъпната връв на раждащото се дете. Това е скрито в пъпната връв – Пътят: раждане и Рождество. Рождеството е Христос, раждането е Иисус!

Оттук-нататък имаме другата енигма – духовната реалност, наречена Истина. И нейният образ е в най-голямата тайна на Иисус: „Аз и Отец едно сме“. Няма по-голяма истина от това, че човек и Бог са едно!

И третата тайна е, когато събираме несъвместимост със съвместимост – несъвместимата съвместимост смърт – безсмъртие. Това е, което дава Живот. Без смърт, която ражда безсмъртие, не може да има Живот!

Ето големия триъгълник на битието на тази книга – триъгълник, в който всичко е събрано в едно: раждане и Рождество; Аз и Той сме едно; смърт, която е безсмъртие – Пътят, Истината и Животът! Това е енигмата „Духовните дарове на България“, които са под микроскопа на Мъдростта като мироглед.

А доктрините на религиите в своята пълна жестокост осъществиха прекъсването на пъпната връв „утроба и дете“, т.е. Бог и човек. Но Бог е не само мистика – институтът Го прави такъв – Той е реалност и не е вън от човека! Това е идеята на Рождеството – Истината, водеща към една изключителна демонстративност – Живота.

Един от най-съществените проблеми в миналото, в настоящето и в бъдещето е проблемът за битието на човека. Битие, което е определяно от върховното право на историята. Римляните са сложили тази фраза: „Summum ius“ – „Върховното право“. И тя, историята, е отсъждала, тя е слагала наименования, тя е палила огньове и вдигала клади на признание – всичко това в нея е отбелязано. Римляните казват още: „Historia est magistra vitae“ – „Историята е учителка на живота“. Сентенция, която е игра на словесност и пълна илюзия. Лесно е, когато сте владетели на света, да кажете, че историята е учителка на живота. Но ако тя е такава учителка, нямаше народите да имат това, което изживяхме ние, българите – столетия робство...

Историята, разглеждана като върховен правник, няма нищо общо с историята, отбелязваща факти, защото те не са истината – те не са и научен урок, а погребална песен. Няма по-голяма илюзорност от фактологията в историята, представяна като творчески процес. Ето защо си позволявам да казвам, че фактите са гробари на истината! Фактите никой не ги дебушира, за да се видят енергиите, които са ги направили! А за жалост сега има толкова смешни и толкова обидни факти като исторически дадености... Трябва да видим не историята като констатация, а провиденцията на историческия Дух – как се манифестира! Защото всяка личност има свои броени дни; всеки държавник има свои белязани дни, а всяка държава има свои исторични дни! Ако се изпусне тази метафизика, тогава каква нагледност има в приложната всекидневност на света?!

Разбира се, че нашата култура се насити от историчности. До баналности всяко явление, което не е събитие, се обявява за историческо. Бедата от всеки феномен да се прави историчност гаси големия огън за отговорност пред онова, което наричаме Космично служение!

Историята се твори като провиденция на Духа!

И като творчество на Духа тя прави един наниз от събития. Но не всяко явление е събитие и не всяко събитие е история! Историята е не само констатация, но по-голямата част от нейните тълкуватели считат, че тя е постфеноменът. Това не е вярно! Онова, което идва след феномена, е регистрация на събитие или на явление, то обаче още не е история. Написаното е регистрация на еволюцията, но не и на историята! Историята е съхранен Дух в събития!

Така че провиденцията е, с която историята нанизва събитията на еволюцията, а не еволюцията прави история. Историята отбелязва еволюцията, а еволюцията е сляпата сила на енергиите, които Мировото съзнание предоставя за Пътя на съвършенството! Затова, ако даден народ следва единствено еволюционния стадий на историята, той служи само на вегетацията! Хиляди народи са потънали в забвение, хиляди ги има без предназначение. Те са само добра услуга на планетата. Може да не са социални роби, но те служат само на традицията.

Историята бележи Дух, същност и факти! Но не фактите правят историята, а Духът – в осъществяване на историческите събития! На историята сега се предоставя по-скоро констативната задача и я лишават от същността, като не `и дават основанието, за което тя е предназначена. А тя се прави от каузалност – не е само наброските, с които са отбелязани личности или събития. Не всяко събитие в историчността е напоено със съдба, защото не всяко е увенчано с величавост!

Историята е памет – памет на човека, идея за спомен. С върнатия като събитие спомен тя прекроява човека. И тогава ние имаме една вътрешна история – на онзи, будния, който е заспал, обаче споменът го събужда.

Историята отбелязва минало, прави се от настояще и дава пътища за бъдеще!

Следователно проблемът с историята е в отговорността пред бъдещето. Историята влиза в миналото, за да го освети в предназначението! И тогава става филтриране на миналото или кристализиране на ценности, които се пренасят в милионите години. Така стигаме до формулата, че не е достатъчно само да се прави история – трябва да се създава историзъм, т.е. да се сублимира енергията и в един велик момент утробата на зрелостта ще освободи своя плод!

Идеята за бъдещето, за да бъде творческа и да прави историзъм, се нуждае от водачество. Водачеството е духовна енергия, овладяна мисъл и приложна воля! А какво човек трябва да направи, за да бъде водач? Христос в пустинята казва: Не само с хляб ще се живее!, и побеждава глада; искат от Него чудотворство – отказва; предлагат Му световна власт – надсмива се: Махнете се от Мен! Значи трябва победа над глад, чудо и власт!

Водаческите личности е необходимо да създават стрес за национално върховенство и социална готовност за история и историзъм. Ето защо водачът винаги ще носи знака на белязания, а всъщност самият той често е воля на националната същност. Водаческата личност трябва да изпълни волята на един национален дух да се самовъплъти, защото той носи концентрацията на народа!

От националния дух, от духовното валмо на един народ се излъчват белязаните, играли ролята на водачество. Те в националния дух са, ако можем така да кажем, благодатната мана Господня за приложност. Националната принадлежност на белязаните е фиктивна, но и напълно реална, когато правят историята на даден народ, където отиват и извършват реформи. Затова не могат да бъдат обсебени в националност, нито в измерения на собствености, но те са най-жертвените и най-безпристрастните служители на нациите. Тях не ги интересуват награди, а в дадената народностна група работят за осъществяване на предназначението `и. Така че националният дух е сбор от духовете на белязаните – универсални, но в даден исторически път набогатяващи един народ с идеи и устойчивост.

Тук е ролята на цезаря и на жреца. Те трябва да запалят светилника на съвестта и да направят броеницата от добродетели, за да знаят хората защо трябва да се пожертват за род и родина. Волята на цезаря носи идея за история, молитвата на жреца носи отговорност за святост! Жрецът сътрудничи в изграждането на историята, защото без неговата молитва никой трон не може да бъде посветен и никой олтар не може да направи евхаристията на свободата, за да даде причастието на жертвата за националния дух.

Безспорно от определен национален дух може да се измери предназначението – в зависимост от нивото, което има даден народ, той носи и съответна отговорност! Националният дух без белег на предназначение е само социално-историческо попълнение. Затова умират култури. Когато има само историческо и социално попълнение, не може да не умре културата, защото, щом няма белег на предназначение, тя е вегетативна даденост. Предназначението е силата да се изживее предопределението! И предназначението е на страната на българите, които упражняват една активна воля за съизмерение в идеята за защита и за бъдеще.

Именно историята в отговорност прави човека идея на бъдещето! Властта обаче, когато иска да бъде несменна, поставя битието в подчинение на идеология, а идеологията е ограничена енергия, тя не е национално-мировата, която може да прави историзъм. Идеологията може да прави само преход на историята! Ето защо, когато се изповядва една идеология, тя бележи даден исторически факт като вечен, но когато се сменят епохите, ние виждаме, че тази вечност е била преходност и лековерие... Историзмът носи винаги бъдеще!

Доктрините на колективното мислене твърдят, че историята е дело на народите, а всъщност историзъм се прави от големи личности (но не от хиперболизации)! Затова белязаните личности народът ги съхранява с памет. Историческата памет има изградена трайност и когато психологията на един народ има поведение на отговорност, се говори за национална доблест.

Тогава какво е отговорността?

Отговорността за личността е добродетел, за обществото е затворница, за държавата е огледало!

За отделната личност отговорността е пътният знак на добродетелта. За обществото обаче, в неговите различни разслоения – класи, касти, партии, отговорността е затворница без право на амнистия, защото идеологиите искат да запретят пътя на идеите. За държавата отговорността е голямото огледало – тя е измерението за държавника, за водаческата личност, която трябва да изведе обществото в развитие. Ето тази йерархия трябва да разберем, когато искаме да говорим за страницата, наречена история: добродетел, затворница и огледало.

В тази книга аз давам известни обяснения с идеята на Учението Път на Мъдростта да се одухотвори материята. „Духовните дарове на България“ поднася именно тази тайна: одухотворяване на материята! Защото материята пречи да се изведе от човека духовната субстанция. Засега си служим с материално гориво, но ако вземем идеята за летежа, която е демонстрирана в поднебесните сфери, ще видим, че ще дойде време, когато материалната сила няма да ни е нужна. Трансформацията ще изведе духовната енергия, която носим, т.е. това, което има и в прабългарската религия. Окултистите, когато говорят за човека като Дух и мисъл, макар и в тяло, също посочват присъствието на такава духовна сила у нас, наречена Кундалини. А прабългарите живеят хилядолетия преди Христа с висша духовна сила – Оренда, и имат най-изчистения монотеизъм – тангризма! Защо е трябвало да дойдат в Европа? Защото тук са се раждали институти – институти на знанието...

Ограничението, в което е сложена културата в настоящия момент на планетата ни, е една беда за многовалентността, която има човекът. Изстъпленията, които известни идеологии раждат, също са беда. Страхът на човечеството да се освободи от идеологии и дори да се гордее с тях със столетия, е обиден. И когато на религиите се дава давност по-голяма от едно хилядолетие, те са вече идеологическа натрапчивост...

С Учението на Мъдростта идва време човечеството да има будност. Тогава то ще се освободи от всичко, което задържа развитието, заради бъдещата история.

За обикновеното се работи, за достойното се страда, за великото се жертва и за божественото се възкръсва!

Историята винаги е имала своя страница на обикновеното, за което са работили неуморно всички онези верни поданици на историческото си предназначение – онези, които са изграждали националното битие и духовния път.

Винаги е имало хора, които за достойното са страдали – не само като изпитание на готовност, а и като себесъзнание за изграждане.

Винаги е имало и жертва за великото – личности са стигали до разпятие, като с готовност са я принасяли.

Винаги е имало и божественото – за да се възкръсва, след осъществено разпятие!

Така в аналите на книгата ще намерите един нов мироглед, който дава преценка на историческите събития. Преценка на всяка една потреба – от тотема до Разпнатия (упрекнат в престъпност); от Разпнатия до събожника (който ще прави културата на бъдещето)! Това е една нова социология в далекогледа на Учението Път на Мъдростта.

Дали човекът желае да види себе си под ново звездно небе? Съдбата може да му сложи хомот, а може да му сложи и венец...

В същината на „Духовните дарове на България“ съм сложил небесни тайни – за този, който може да броди между звездите... Бъдещето като време съществува, а бъднината е чакащата да бъде узаконена духовност!

В бъдеще историята няма да бъде наниз от фактологии, а от провиденции!