Дъновизъм

Духовните вълни обновяват и извисяват, а школите разтълмяват и поучават!

Историята като съдница извежда рано или късно на показ личностите, оставили дири в нейната нива. Някога Христос е имал само дванадесет души ученици и още седемдесет души последователи, осъдени на забвение, но един от мъдреците тогава казва: Ако това Учение е Божие, то ще има своя път; ако е човешко, ще погине, както погинаха и други!

В българската история не само като смутители, но и като прорези на историческото и верското ни битие излизат няколко учения. В своята дълга пребиваемост на тази земя тя е набраздена от няколко религиозни школи, оставили знак върху душата и културата на народ: богомилството, исихазмът, адамитството.

Ние наистина сме народ, който има един основен белег — белегът да бъде духовна майка, да бъде духовна хранилница (колкото и нескромно да звучи) даже и на една цивилизована Европа. Българите получават посвещения в дълбокия Изток (който за съжаление остава само в своите си води, остава само в старомислието си). Радостно е, че ние имаме свои белязани личности. В поредицата на историческите векове стига да спомним дори само един Презвитер Козма, който като стълб в Православието отстоява срещу другия, не по-малко забележителен — срещу Поп Богомила. (Поп Богомил много погрешно понякога е схващан или много преднамерено тълкуван в историята ни с оглед на лични или идеологически съображения!) Да спомним и един Патриарх Евтимий, който е изключение с прилагане тезата на исихазма — тезата за безмълвието.

Безспорно, никой не може да остави диря, ако няма сияние. Една комета е отбелязвана, защото има своята голяма опашка, друга — своята драконовска глава... Но, нещо е вън от нормалното. Като казвам вън от нормалното, не значи че имам предвид анормално, а просто велико. И стига някой да е готов, ще му признаем достойнствата. Отделен е въпросът системата, която ражда тези велики посветени мъже, какъв нюанс дава на онова, що е било. Защото Иоан Кръстител например е изключение, но не е вън от утробата на иудаизма. А Христос е смирение и величие заради нещо ново! Тези неща трябва да бъдат разбирани и много добре схващани. Иоан Кръстител издига тезата за разкаянието, но тя е логична след като иудаизмът вече е дал своите повеления и дори всадил страх от Бога — докато Христос проповядва идеята за прощението и обичта към врага, идеята за единството, идеята за свобода от кръвната връзка. Ето големите разлики! (За съжаление теологията не ги прави, да не кажа предумишлено.)

Мнозина големи личности повтарят или нюансират вече даденото, но има такива, които идват и дават нещо съвършено ново — Духовни вълни! Голяма е разликата между Школа и Духовна вълна и историята потвърждава това. Безспорно, значим е Питагор, но други трябва да са измеренията, когато ще говорим за Хермес, за Заратустра, за Буда или Христос. Школи винаги ще има и то много на брой, защото те нюансират, те отмятат страници от аналите на тайните, които съпровождат всяко голямо Учение. Христос много открито казва: Аз говоря пред народа с притчи, а на вас — учениците Си, ще открия тайната. И още: Тези, които имат очи да видят — ще видят; тези, които имат уши да чуят — ще чуят. Следователно Той има страница, за която някои нямат очи. В такъв смисъл трябва да се правят разграничения, без да се снема достойнството на личностите, давали школски знания. Духовните вълни идват за хилядилетия — те обновяват, те имат едно цялостно битие, за което е казано: Ново вино в стари мехове не се слага. И затова трябва да разграничим новото от мекия, хубавия грим, който някои от школите дават само като разцветка.

Големите Учители изливат нов духовен живот и само с един израз отричат и извисяват над вековни традиции. Духовните вълни стават религии като вътрешна присъщност и като социална присъственост в историята на милионите, санкционирани от администрацията и приложени в хилядилетия. А школите ядат от трапезата на Духа, ядат от трапезата на Мировия Учител. Това, за което Христос каза: Идете и извикайте аристократите, извикайте знаещите, синедрионните мъдреци, извикайте ги — Аз отварям една трапеза. Те, обаче, си имаха работа: единият си купил вол, другият си купил нивичка... И тогава Той рече: Извикайте тези, които са по улиците свободни — това са мистиците. Защо са свободни по улиците? Защото улицата не им влияе. Това е! Казал съм: Пътят е един, улиците са много! Мистикът не се влияе от улицата — в най-гъстия площад той може да направи молитва да обърне света. А мислещият и в най-тихото място има с какви мисловни глупости да си насели главата. Това е разликата.

Историята ще отсъди поведението на всеки учител, на неговото учение и на изповедниците му. Тя не всякога, разбира се, е най-вярната съдница и не всякога, когато нещо е в забрава, то е, защото е невярно. Може исторически в даден момент да не е потребно — това също трябва да се има предвид, когато слагаме свои присъди. Потребността е въпрос и на йерархия на необходимостта. Понякога историята може да извика едно половинчато съзнание и да го облече в правомерност, защото е утвърдено, а една гениалност или една съвършена духовност да я отмине. И все пак, въпреки че отсъждаха за Христовото учение забрава, ние сме свидетели, че то съществува две хиляди години (макар и като религия доста изопачено). Буда е с пет души ученици, Христос — с дванадесет. Отричани и неприети, но времето ги налага, защото са носители на Духовни вълни, а не на школски образования; защото дават целостта, а не само поучения или тълмежи.

Без да бъдем съдници, ще кажем това, което Петър Дънов и неговите последователи изповядват и прокламират като учение. Когато правим паралели, когато посочваме какво в това учение е битиейно и какво то повтаря от вековете, ние не отправяме упрек към никой, който е решил да колени пред един олтар и да изповядва един учител. Доколко то ще стане живот на милионите — вековете ще покажат.

Когато историята се изправи и извика своите личности, тя е длъжна да отбележи поне няколко черти от това, което ги прави човеци. Страшното не е, че всички духовни учители след смъртта си стават митологични образи, а че митологията се смесва с хиперболата. Затова трябва не толкова разумното човечество да бди, отколкото интуитивното, прозиращото човечество да е наясно. Не митът е проблем — проблем е хиперболата!

Основателят на Бялото братство в България, наричан от своите изповедници и последователи Учителят Дънов, прави безспорно една голяма бразда в българския културен и още по-подчертано — в мистично-религиозния живот. Защото ние имаме много религиозни представители, професори по богословие, авторитетни учени в областта на теологията и религиозната философия, но трябва да кажем, че те не оставят школи и последователи, а са само апологети на християнската църква и идеология.

Петър Константинов Дъновски е роден на 11 юли (стар стил Петровден) 1864 година в Николаевка — едно селце край Варна. Баща му Константин Дъновски е бил православен свещеник. (Някъде този епизод се отминава — не зная преднамерено или не). Още в ранните си години, в желанието си за повече вътрешна духовност и вярност към църквата, той се напътва към Светата Атонска гора и по някаква „чудотворност“ е върнат, защото съдбата му е определила по-друг дар и по-велико служение — в т. нар. църковна борба. Константин Дъновски взема голямо участие в църковно-културния живот на България, и то не само като просветител. Българското Възраждане е изключително — благоволение на Небесни сили и воля на национална духовност. В тази духовност узряват десетки личности, за да се извърши нещо, което в световната история аналог няма. За един малък кръг от години, не повече от петдесет, националният ни дух се концентрира и излива неимоверна благодат върху културното ни будно съзнание, върху църковната и просветната ни дейност, а и върху бунтовната (защото тя не е прекъсвала). Това не може да бъде приравнявано в никакъв случай с европейския Ренесанс. Той копира, а нашите възрожденци раждат националната ни битност в култура, в служение и в жертва — нещо невиждано и досега!

Майката на Петър Дънов се казва Добра — име, което се счита като добър знак и като добродетелност в един дом. (И в езотеричните науки се отбелязва важността на ритъма на името.)

В някои от информациите е казано, че Петър Дънов завършва Варненската гимназия. Според други съобщения, които приемам за по-достоверни, той завършва през 1886 година т. нар. Американско научно-богословско училище в град Свищов. Това показва, че Дънов е в редиците на обучение на протестантските школи, на протестантските формации, един много интересен факт. Названието „научно богословско“ е малко смутително. Няма богословски училища, които да не са научни, освен ако се приеме, че Протестантизмът е по-научно богословие от Православието — но това не е вярно по същина. И кое те наричат „научно“? Това, че отхвърлят преданията, че не приемат голяма част от тайнствата... Това ли дава научен характер на теологията им?! Този термин е много знаменателен за поведението на протестантските формации — те винаги са се наричали научни, сравнявайки се със Западното или Източното вероизповедания, на които предоставят повече верската страна, а следователно и някои ненаучни тези.

Протестантизмът в целостта си, а и в отделните свои разклонения, не приема Светото предание, което и в двете други църкви влиза като задължително. Безспорно то, погледнато от окото на науката, щом е предание, не е научно... Преданието допълва онова, което официалното учение не е могло да вгради. Защото не може човек да си представи, че цялото учение на Христос или целият жизнен път на Иисуса е в клетката на този исторически откъс от три години. Явно е, че вън от това, което е прецедено, вън от това, което официално е признато като Проповедта на планината, като Изкушението в пустинята, като срещата със самарянката..., има и други феномени, които са плод на Неговото знание, на Неговите разкази. Явно (това, което стои и в Евангелието), че на дванадесет години Иисус учудва синедрионните старци с мъдростта Си — и за да ги е учудил, сигурно е казал определени неща! Къде са? Това е именно другата страна, тя е Свещеното поверие, не написаното, а словоизливите — не всичко е писано.

Може би и от други съображения протестантите слагат надписа си — „научно богословие“. В едно учение обаче, каквото е религията, кое може да се нарече научно? Тайнството е толкова нагледно приложено, упражнявано, но кой може да го обясни научно?! Някой може ли да докаже, че Светият Дух е слязъл и е благословил Иисуса във водата, за да се създадат предпоставки на формираното първо тайнство — Кръщение?! Имаме един феномен, за който учените не могат да дадат обяснение и следователно, щом няма обяснение, не е научно!... А кой е дал обяснение на най-великото от тайнствата — евхаристийното благословение — от хляб и вино да стане кръв и плът Господня?! В една историческа пътека могат да се дадат известни фактологии, които да кажат: да, тази страница е научна, но в една апологетика кой ще докаже защитата на религията като потреба на душата?! А някой може ли да даде достатъчно доказателства, за да каже какво е душата?! Психологията прави едни комбинации — воля, мисъл и чувства, и ето ви: това е съзнанието и това съзнание ние ще наречем душа... Това ли е научно ?! А религията казва, че душата е отделен живот; тя е, която може да облъчи това, което наричаме съзнание... Затова „религията“ като воля на съзнанието се различава от „религията“ като Воля на Всемира. Това прави разделността между школите и Ученията.

Понеже Дънов учи в протестантско училище, ако имате възможност да разлистите това, което говори, ще видите, че той избягва догматичната страна, поставя я така, както протестантите — „без догми“! И тогава ще разберете, че първичното му ограмотяване върху богословието наистина става в такова училище — протестантското училище в Свищов. Защото Иисус, когато прави Учението Си и из основи се освобождава от богословието на иудаизма, ще видим как все пак изпълнява обреди, как не може магията на божественото да бъде махната от едни ритуали. Затова, когато Иоан казва: Не, аз не мога да Те кръстя; аз имам нужда от кръщение, не Ти! — Извърши това, защото тъй нам подобава...! А после онова, което като морална верига тежи, виждате как го отмята. Всичко, което като социално бреме иудаизмът влачи и досега (идеята за семейство и идеята за държава — властни в смисъла за съхранение), Христос го разкъсва. Разкъсва кръвната връзка, но не отрича — Той освобождава! А Дънов просто е пленник на това, което са му дали...

След като завършва Свищовското училище, Петър Дънов е изпратен (1888 г.) за Америка да продължи образованието си във факултета по теология в Бостън, където през 1893 година се дипломира. През 1894 година той завършва и едногодишен курс по медицина. Това е неговата последователна грамотност в учебни заведения. (В биографичните информации се отбелязват всестранните му търсения за познания във всички области.)

В Америка Петър Дънов се запознава и с мистичните и окултните науки. Оттук започва неговото духовно училище. Тогава Америка безспорно е най-пъстроцветната страна на религиозно-философски, но най-вече на религиозно-мистични учения. От една страна протестантските общини набъбват през този XIX век предимно там. (Една много малка част има в Англия, защото непосредствено след прокламирането на протестантството там се оформят няколко отделни църковни общини, но в Америка те просто кипят.) От друга страна обаче в апогея на своето развитие и в щедростта на духовната си трапеза се намира Теософското общество. Фактически Дънов е сред богатството на идеи, чрез които намират своето философско обосноваване и признание най-странните за религията, най-неупотребените и отричани в цялост от официалната църква знания. Християнските църкви на Православието, на Римокатоличеството и на Протестантизма не приемат законите за прераждането, за кармата и еволюцията. Дънов се запознава изцяло с тези идеи и с някои от практично-приложните, но непризнати официално науки, каквито са френологията, хиромантията, физиогномията. (Затова неговото общество е пълно с хиролози, астролози и пр.) Той живее в Америка, когато тя излъчва своите големи окултни страници на познание, в които човечеството с т. нар. потайни общества в лицето на масони, розенкройцери и пр. се докосва до езотеричните знания, а Теософското общество прокламира вече своята програма пред целия свят. Разбира се това знание се разгръща не само в Америка — и в Европа приижда онова, което в своето съществуване в различните прераждания е имало близост до окултните общества.

Има едно непотвърдено сведение, че Петър Дънов е за кратко време и в Индия. Но дори и да съществува някъде потвърждение на този факт, нека не се смесва едно реално посещение с едно възможно духовно посещение. Посвещението не става с отиване, то става с вътрешно призоваване. Човек може и да не отиде на мястото и пак да присъства в кръга на Великите посветени; духом може да посещава и планети. Чрез достиженията на цивилизацията реално се отиде на Луната, а други „нереално“ са ходили там хиляди години преди космонавтите. Ето другата възможност, която човекът носи като вложена от Божествеността му — да преминава всички материални прегради, защото той е и Дух. Това окултните учения приемат, изповядват и щом има събудени сили прилагат. Теософията точно това прави: дава тайните знания на Кришна, на Хермес, на Зороастър... — обстоятелства, които са реален живот тогава за американската религиозна култура.

В нашата културна действителност преди Освобождението, с идеята за Възраждането, което е и духовно, и политическо, не можем да говорим за обособяване на отделни общества с претенции за донасяне или раждане на някои нови големи учения. Църквата трябва да се бори за независимост — тя води една тежка борба, обявявайки се за свободна, непризнавайки Цариградската патриаршия — една борба, която обслужва политическите ни тенденции. Самата тя е обявена за схизматична, въпреки признаването `и в 1870 година със специален Султански ферман за екзархия. Но Църквата трябва да води борба и срещу тенденции, които обхващат религиозното съзнание на народа ни, който още няма държава. Такава е инвазията на католицизма — т. нар. Кукушка уния, нещо много сериозно и много тежко, защото бастионът, ако можем да кажем, на религиозна устойчивост и на българщина стои в Македония. Глава на униатството става епископ Йосиф Соколски. Тогава нашата Църква повежда една много безкомпромисна борба и новопроизведеният епископ на българската униатска църква изчезва от нашите простори — качват го на някакъв руски параход и го изселват. Това е голямото спасение. В същото време съвсем бледо, но с много ентусиазъм започва и протестантизмът да прави своите стъпки в България.

Така че у нас по това време не можем да търсим окултно знание. След Освобождението властничеството на религията е в три направления: Православието в своята традиционна умозрителност; Католицизмът със своята униатска теза, воден вече от Драган Цанков; и Протестантството, представено от американски и английски пастори, които основават няколко гнезда.

Запознал се с окултните учения, Петър Дънов се завръща в България през 1895 година и започва своята дейност. От 1895 до 1900 година се оттегля в самота, в съзерцание, както твърдят последователите му... Известен е неговият изказ: „Аз съм тук и се подвизавам за Господа.“ На 6 (7) април 1900 година той призовава своите ученици на среща във Варна, а те са само трима — Пеню Киров и Тодор Стоименов от Бургас и д-р Георги Миркович от Сливен.

От 1901 година Петър Дънов започва дванадесетгодишно скитничество из България. Прави изследване на българина като френологическа форма за вложени възможности и усвоени дарения, които показват докъде е отишла йерархията му. Безспорно, всяка вибрация, която една върховна мисъл може да постави в душата и сърцето, се отпечатва в плътта. Измежду най-хубавите форми за изява например е възхищението, понеже то води до издигане на съзнанието. Една голяма мисъл може да вземете като свое богатство и да я осъществявате или една малка вибрация на сърцето да простите на врага си и да го обичате — всичко това се отразява върху тялото и дава съответните белези. Тези добродетели се отработват, за да направят гамата и на нравствените качества — дори една само когато се събуди, тя вече има своя белег в сомата. Целомъдрие, богопочитание, прозрение... Те бележат своите знаци и върху човешката глава. Това изучава френологията и има богати френологически карти, от които може да се прави справка, без, разбира се, човек да се огорчава, че не притежава всичко, защото е в еволюция. Човекът от пещерата до гения е бог в развитие и тук е дълбоката тайна на искането да събуждаме Бог и да Го осъществяваме с добродетели. Цели дванадесет години Дънов се занимава с приложни френологични изследвания. Ведно с това изнася много беседи и лекции и с неуморност събужда и подготвя. Проповедите навсякъде са в разширяване, в обяснение, в извеждане от християнството на Любовта. (Най-вече стойността на Любовта, ръководното начало на Учението на Христос.) Голямото в неговите проповеди е да се освободи от притесненото схващане, било на ритуалите или някои други ограничения, същината на Учението за Любовта. И той това точно прави, но не прекрачи прага Адамовото поколение да бъде изкупено от грях, т.е. остана във вярата и любовта.

През 1904 година Петър Дънов се преселва в София, където с част от последователите си основава една малка група. Построяват си по-късно къщи — това, което впоследствие става квартал „Изгрев“. Там заживяват по един свой начин на живот: приемат законите за прераждането и кармата, спазват вегетарианство и въобще поведение, присъщо на някои езотерични школи и религии като задължително правило. И тези къщички сутрин осъмват израснали като гъби. Въпреки че пожарната команда ги унищожава през деня, през нощта пак ги градят... Докато най-после цар Борис III се намесва и спира действията на властта. Някои приписват на цар Борис, че е дъновист. Не, той никога не е бил дъновист. Един от късните му съветници Лулчев — да, но той — не! А цар Борис е окултист и то много дълбок окултист.

През 1921 година в Русе е регистрирано обществото на Дънов, наречено „Бяло братство“, което пледира идеята за новия човек, за новата култура. През 1924 година започва издаването на списание „Житно зърно“ (продължило да излиза и след смъртта на Дънов с главен редактор Боян Боев).

Идеята за Всемирното Бяло братство като мирова същност е известна отдавна на посветените. Докато Бялото братство, което Петър Дънов основава, има физическата си формула и физическото си представителство тук, за Всемирното се счита, че е поселение във висшите полета и то изпраща свои посланици като Учители (Кришна, Хермес, Заратустра, Лао Дзъ, Орфей, Буда, Христос и т.н.). Всички те дават доктрини и обяснения както на Сътворението, така и на развитието. Светът се води от тази Всемирна Бяла ложа, от Великите посветени, които са над нашата еволюция и чиито енергии ръководят и създават ядра, откъдето човечеството взима дух, път, истина и служение. Великите посветени съставляват, ако можем да кажем, корпуса в целостта на служението за различните Духовни вълни, за общия еволюционен ход, в който безспорно и всяка една нова тенденция влиза.

Братството на Дънов е един добър емник на енергията, която Всемирните Бели братя изливат, за да сътрудничат в това, което човечеството има да осъществява!

Тези големи Учители са в диплите на сърцата на посветените и те, връщайки ги като съзнание, осъществявайки ги като път, правят новото и по този начин дават култура (може би не всякога официална) на будността.

В учението на Бялото братство на Дънов стоят идеите за прераждането и кармата. Тях можем да намерим във всички окултни учения като подчертан факт. Великите школи посочват пътя на едно идване и отиване, на вложените възможности, с които човечеството ще трябва да тръгва. Тук е конфликтът с официалните религии — в идеята за прераждането, в тезата за коренните раси, които осъществяват историята. Това дали една воля, или институция ги изповядва няма никакво значение, защото тайното знание историята си го осъществява. Когато Христос разкрива Своето учение, то не е прието от цялата иудейска общност, а само на отделни места или от отделни личности. Но това, което провиденцията с нейния Свещен Дух изрича: Това е Моят възлюбен Син, Него слушайте, и това, което историята има да направи, се осъществява.

Нещо много важно в учението на Петър Дънов, с което трябва да започнем, това е идеята за културите. Тази идея, разбира се, не е негово самородно знание, а е представена още от Елена Блаватска. Тя първа изнася тази тайна, която след това е разработена не толкова в дълбочина, отколкото е поевропейчена от д-р Рудолф Щайнер. После влиза във всички школи. (Дори розенкройцерите включват тезата за расите в своята космогония едва миналия век.) Дъновистите въобще не представят собствена космогония. Те вземат космогонията на розенкройцерството и затова считат Розенкройцер и неговото общество като предтечи на учението на Дънов.

Разбира се този, който не познава нещата, ще приеме, че всичко, което открива една школа, е рожба на нейния родител. Вярно е, че никой не може да се отдалечи от корена и никой отделèн клон не може да даде плод, но трябва да е ясно, че един цвят, който ще даде плод, е оплоден от прашеца на друг. И нищо лошо няма в това, когато едно учение се разширява, но трябва да се знае, както казах, кога е школа и кога — Духовна вълна.

От цялата окултна литература е известно, че Първата и Втората духовни раси нямат земно присъствие. Липсва информация за тяхното битие тук. Първата основна раса е наречена Поларианска, след това идва т. нар. Хиперборейска раса (за тях Рудолф Щайнер пише много подробно в своя труд „Въведение в тайната наука“, издаден през 1910 година). Всяка духовна раса със своето идване развива и по едно сетиво у човека. Затова едва в Третата коренна раса — Лемурийската, с нейните поделения имаме изградени паметници, защото са в наличие съответни сетива. Тогава живеят циклопите, които вече имат по едно око (то в Шестата коренна раса, при наличието вече на петте сетива, отново ще върне своята зримост и ще стане един от органите за познание на света). За център на Третата коренна раса Дънов сочи Шамбала (пустинята Гоби) — там има остатъци от циклопски храмове. Тогава се общувало с едносричен говор, а човекът на земята имал сънно съзнание. Счита се, че напреднали същества, наричани кибири, са се въплътявали, за да помагат на еволюцията.

За Четвъртата коренна раса вече има пълна информация с подробности за нейните седем подраси, в които се осъществяват седем култури. Тя се нарича Атлантска с континент на обитаване Атлантида, който потъва. Има информация, че около един милион години преди нашето битие имала свое разгърнато съществуване и една съвършена за онази степен държава. Човекът бил с четири съзнателни сетива за усещане, с една непрекъсваемост в Астралния свят. (Ето защо Ной трябвало да заспи — за да се премине от едната коренна раса към другата със събуждане на петото сетиво.) За Дънов Четвъртата раса има свои седем култури: рисхали, тлаватлийци, толтеки, туранци, урсемити, акадци и монголи. От петата култура на Четвъртата коренна раса, т. нар. първоначални семити, след това се образуват семитските племена и еврейският народ, който носи белега на богоизбран, за да стане утроба и майка на една Духовна вълна.

В Атлантската раса се води голям двубой да се разлъчат земя от небе, което тогава е било толкова осезаемо, че повече присъствие и знание хората са имали в Астралния свят, отколкото във Физическия. Атлантите знаели и владеели атомната енергия, но злоупотребили и преди около 480 хиляди години става първият от трите взрива, които разрушават Атлантида. Ето защо в старата книжнина на индийските племена се намират познания за строежа на атома. (А не както Елада го поднася на неука Европа — неделим, и тя става много „цивилизована“.) Тук е ролята на великите посветени; тук е ролята на техните школи; тук е и смиреното дарение на Бога в Учителите и на Учителите в техните ученици — будност, която е отговорна пред Всемирния Разум!

Петата коренна раса — Арийската, също създава свои ядра и свои култури. Първа е древноиндуската култура, която е един великолепен епизод в световната история за знание и мъдрост под формата на епос. След това идва древноперсийската, трета е египетската ведно с асиро-вавилонската, която оставя това, което сега се нарича астрофизика. (Модерната физика нека отвори забравените скрижали и да види, че се е знаело не само всяка звезда къде е, но и какви енергии дава.) Четвъртата култура е гръко-римската. Петата е западноевропейската, съвременната. Тя не е мистична, предимно е рационална. И затова с един вътрешен бунт, с едно брожение в душите младежта на Европа и Америка преди години се напъти с покъсани дрехи към Индия да търси дух, мир и успокоение, но явно не знаеше, че там още се къпят в Ганг, че Индия няма да им даде нищо. Върнаха се за съжаление с дрипави души... Защото тайното знание е в душите на посветените!

За европейската култура Блез Паскал казва следните думи: Съвременният човек приема за по-голяма обида да бъде наречен глупак, отколкото безнравствен и лукав. Докато зороастристите например могат да приемат безверието, но не могат да приемат лъжата. Ето какви антитези има! Но да не забравяме, че за тази пета култура на Петата раса част от Всемирното братство поиска да се вложи повече енергия за импулсация на ментала в търсенето му на цивилизация, отколкото енергия за нравствена престижност, която да даде и будност на духовните очи.

Ако обхванем цялата духовна култура на човечеството, легитимирана в неговата история, ще можем да кажем какво да очакваме в шестата култура на Петата раса. За Дънов това е идеята за побратимяването, когато трябва да се изведе и нравственост, и цивилизованост, и ум към свръхсъзнанието. Но идеята за побратимяването (а тя не е и на Дънов!) е много овехтяла като духовна социология на Третото хилядолетие в сравнение с идеята за събожничеството!

Петър Дънов призовава българския народ към един нов живот, към идеята да вземе в собствените си ръце битието си. Но той прави само едно приготовление на българската нация. А изказването му, че тя заслужено носи своята казън от петвековното робство, защото преследвала богомилите, е напълно невярно. Ако се изходи дори само от социологията, се разбира, че подобни данни няма. Наистина дадени народи плащат дан за гонения, но от друга страна, християнството дава своите жертви къде ли не, а не може да се каже, че казън получиха всички онези народи. Ако тук са вдигани клади — и другаде са вдигани, и то не по-малко жестоки. Винаги ще има инакомислещи и друговерство, но това не може да бъде достатъчен аргумент за историческа беда в размерите на столетия...

Българският народ има като стратегия предназначение за спасение на цивилизацията на Европа от инвазията на азиатщината, в резултат на което виждаме и столетната `и култура в областта на мисловните достижения (не в религията). Ако ние плащаме дан заради богомилството, би трябвало в такъв случай да има богомилска Европа, а такава няма. Следователно тезата на Дънов в същината си е невярна! Заради спирането на едно учение, което за някои е окултно, а всъщност е дуалистично, не може изкупителната жертва да бъде пет века робство на един народ. Не, Византия изчезва от сцената, а няма богомилство! Ако вижданията достигат дотам, че да се търсят оправдания да не се изсипе гняв върху нас, това е само пресметливост за защита, но не и прозрение в Небето!

Кое е невярното в учението на богомилите? Тяхната апокрифност извън страната ни е гордост, но неразбирането им на метафизичната тайна на Учението на Христос е беда. Критиката срещу корупцията е съвършено правилна, но желанието да се отрече формацията държава е престъпно. Доведеното до формалност в Църквата Учение на Христос е критикувано с основание, но отричането на Църквата заради това, че то е опорочено, е беда. И още по-същественото — изповядването на дуалистичното начало е нещо, което се провира и в тезите на Дъновото учение. Дори една голяма част от последователите му приемат, че са преродени богомили...

Има и още нещо — богомилството не е учение, което можеше да се равнява на християнството, независимо че, както казва Дънов: Християнството като църква се изгради върху скелета или върху сянката на Христовото учение. Че много ценности от чистотата на Христовото учение са занемарени, са отхвърлени — това е другата страна на въпроса. Тайната на преражданията се премахва от християнството, както вече казахме, в Петия и Шестия Вселенски събори. Това е официално решение, но Учението на Любовта в същината си не загива; една школа може да загине, но една Духовна вълна — никога! Така тезата, че българският народ плаща с петстотин години робство, защото гони богомилите, която се поднася на последователи и на общественост, е несъстоятелна по прозрение и оправдателна като поведение!

Другите пророчества на Петър Дънов по отношение на България са, че тя не бива да повтаря войните си, защото `и носят беди — нещо, което е вярно. Но една война не е въпрос на благопожелание, нито се стимулира от недоволство само: тя е плетеница от провиденцията на национален дух с тенденции за историческо развитие; тя е кармичност, която времето натрупва, и предназначение на еволюцията като степен на развитие. Осъдителността на войната идва не от това, че трябва да бъдем милосърдни, а от това дали законът е приложен правилно в неговата цялост като еволюция, като карма, като предназначение. Една Духовна вълна е част от еволюцията, една война — също. Когато потокът тръгне към океана, срещу всеки бент той води война! Човечеството има бентове и има своя океан в Бога! Всички сме против войната като деяние, но не можем да я отречем като възпитание, като раждаща тенденции, защото тя събужда понятия, които стоят над ежедневното схващане на човека. Какво е идеята Отечество? Днес нищо може да не значи, но вчера е имала значимост, защото е започвала от личното, наречено самозащита. А тази самозащита е възправяна срещу всеки звяр, срещу всеки бент, за да се отиде в океана на Вечното.

Трябва ли да търсим вина в Христос като казва: Аз донесох огън и меч!? Човекът води една голяма война — война със себе си, понеже е част от еволюцията. Воюва в мистичен, космичен и реален свят чрез Кръста — и като себеразпятие, и като световна мистерия. Боготворецът води война с цялото Си творение, но казва на Ной да си направи ковчег: Над тебе е Моето благоволение, събери си чедата, ще направя потоп. В себе си потоп ще правим! Голямата култура е един потоп, за да избере годните за чистота и път.

Когато разглеждаме тезите на Петър Дънов за българите, основна е идеята му за славянството. Но не можем да приемем да се пее такава възхвална песен на славянството и на Русия. Разбира се, не отричаме предназначението на България, но като следствие от наличието на прабългарите. България е белязана — тя е огнище и утроба! Затова дори когато дъновистите имат самосъзнанието, че правят нещо ново, трябва да го познаят в лицето на българите, а не на славянството. То е наистина неразорана целина, както те казват — това е безспорен факт, но славяните имат разточителство на неиндивидуализирана духовност. Това разточителство не идва само от просторността, а от липсата на един еволюционен етап, който трябва много внимателно да разгледаме, ако искаме въобще да знаем тенденциите на нашата история и духовните огнища.

Така че, славянството като бъдеща шеста култура, според Дънов, от която се чака в продължение на десетки години да даде пламък на света, е една илюзия. Всеки може да се излъже и тогава в себе си трябва да се разкае. Но когато се лъже един народ...?! Историята има този дълг — да проследи осъществяването на националния дух. И не е имало Учител, който да не е страдал за народа си. Учителите не принадлежат на никой народ, но имат чувство на отговорност към онези, от които идват, и към тези, на които ще дават Учението си. Учителите нямат отечество, но имат Синовност към Твореца, на Когото принадлежи сътвореното.

Славяните са девствени по отношение на своята интелектуална изявеност, но не и по отношение на своята духовност. Те имат преимущество над Европа не защото са източноправославни, а защото имат великани на духа. Тук е заблудата на Петър Дънов — той подхвърля идеята за страданията, които има руският народ: бедите, които го сполетяват; трагичния спазъм, който трябва душевността му да усети. Защо? Според Дънов Русия е виновна за катастрофата си, защото не послушала гласа на Толстой. (Много се страхувам, когато има само рефлекс без дълбочини — когато такъв рефлекс стане мисъл, той не е мъдрост.) Затова казва: Болшевизмът — това е камшикът на Бога в Христовата ръка... Христос е, Който действа в Русия, а не някакъв сатана. Разбира се, дълбочината на Толстой е в идеята му за непротивене на злото. Но той не я разтълмява в нейния генезис, а само прави една етична доктрина, достатъчна за социална съпротива, но не и за прозрение в развитието на историята.

В Русия има друго, по-одухотворено учение, така наречените духоборци. Те много повече допринасят за благото `и като молитва, отколкото поведението на Толстой — без да го осъждам и без да не признавам величието на този гений. Това че можем да имаме почит, не ни лишава от правото да казваме истината. Почитта е добродетел, но истината говори за божествено съзнание! Аз признавам гения му и ведно с това не мога да приема както социалните, така и духовните му схващания. Толстой не е духовният ас на Русия, а тълкувател на една само съставка, на един само елемент от Менделеевата таблица на добродетелите — именно идеята за непротивене на злото. В тази идея по-добре вниква Ганди и прави чудеса в своята държава. Той е изповедник най-напред на Толстой, но от непротивене на злото еволюира в тезата за мирна съпротива и вдига на борба милиони (Толстой не можа да вдигне дори собствената си жена за поклонение).

Дънов поставя и въпроса за злото, което сполетява Русия, като пее венцехвалия на болшевишката революция — нещо, което и т. нар. махатми на Индия правят: изпращат своето „велико“ послание да поздравят „махатма“ Ленин за голямата истина, която донася! Никой не съзира в това покушението над човека. (Не като форма на насилие — защото чрез насилието като потребност се ражда и едно дете, но след това, както казва Христос, майката още не е спряла да плаче, а пък почва да се радва.) Индийските махатми не могат да хванат пластовете на две съвсем различни тенденции. Идеята да се разрушава стабилитетът на едно изповедание не е достатъчна, ако новото зърно, което се слага, не е божествено, а е само човешко. Една революция, която руши църкви и религии, е истинска радост за индийските мъдреци и за европейските учители, понеже ги освобождава от бремето на отговорности и от преследването от тези институти, но не виждат, че тези революционери носят двойно заколение. Защото в марксизма като идеология и в социализма като приложност — политическа, социална и религиозна, има три принципа (ужасни по същност): първият — безбожие, вторият — класова борба и третият — революция.

Махатмите индийски са жадни да видят една теория безбожническа, защото голяма част от доктрините в Индия са безбожнически — не става въпрос за политеизма, става въпрос наистина за безбожие. Подкрепиха като морален статут и социално действие класовата борба, защото на времето се бориха да махнат кастите в Индия. И третото не осъдиха — пътя на идването, на това една доктрина да стане господстваща по пътя на революцията. А революцията какво е — изваден меч в действие; какво е кла совата борба — освобождавате от земното присъствие всеки, когото ненавиждате; какво е безбожието — развързани ръце за действие, защото съдник няма. Мълчи се една „гениална“ фраза на Ленин: Няма морал, има революция! Представете си какво мото! Мълчат! А това е мото, с което действа цяла една култура.

И във всичкото това до такава степен заблудата на Дънов е властна, че една голяма част от неговите привърженици стават членове на Българската комунистическа партия. И затова след 9 септември 1944 година Дъновото общество не е инкриминирано, а всички други общества на т. нар. окултна нива са инкриминирани и членовете им съдени. Те — не! След това съвсем кротко им вземат по съветска потреба поляната, но гробът на Дънов е още там, а тленните останки на цар Борис III ги изхвърлят от Рилския манастир. Ето ви съпоставки! Има един удар с изземане на литературата им, но не се стига до ликвидация. Казва се, че когато Георги Димитров е гонен, преследван (никой не го е гонил, но...), намира подслон при Дънов и Обществото му. Други казват с известна по-голяма историческа достоверност, че майка му, когато той е вече в Лайпцигския процес, е под грижата на това общество. А трябва да се знае, че неговата майка, баба Парашкева, е протестантка. Така че, има логика пак. Но и дъновистите споделят участта на ужаса от тази „всемирна“ култура, която даде славянството, и то по-скоро Съветският съюз.

„Голямото“ предсказание на Дънов може би има известни допирни точки и с илюзорността, която Николай Рьорих създава в културата на окултните знания. Именно Рьорих носи благословението на индийските махатми върху Ленин. Аз не зная дали иронията е по-силна от меча, но такова унижение могат да направят само екстрасензуалните знания на нисшия разум. Едно е вярно, че великите доминират с етичната страна, но никой не може да отрече, че тяхната метафизика е тази, която дава храна и на спекулативния ум и следователно може да си изработи такава етика, каквато е потребна и каквато я приложиха — „Няма морал, има революция!“ Но дори и най-големите антисъветисти не можаха да направят една голяма характеристика — Моисей, приложен в лицето на Маркс. Потърсете паралела, за да го видите, защото не се къса историята! И ще разберете защо тези, които пледират идеята, че държавата трябва да отмре, понеже какво е тя — насилник, изведнъж си измислят враг в лицето на чуждия зад тяхната граница и се въоръжават до зъби, не толкова за да се защитават, а да овладяват. Това са страшните неща. Къде стоят като доктрина? В учението на Моисей! Къде са приложени като доктрина? В учението на Маркс! Европа толкова много критики направи на марксизма-ленинизма, а не може да види това нещо — да види една стройна система осъществявана, както един Моисей я осъществяваше! Наистина много се учудвам на песента, която учителят на Бялото братство пише за комунизма и светлото му битие! Будността на Учителя на Любовта е да каже на фарисеите и на книжниците „варосани гробници“. Това е предназначението Му, а не да им пее химни на възхвала! Ако се търси подслон, той трябва да бъде личен, но не и на едно общество. Обществата са клади, личността е само подпалвач! Дънов не съзря битката за свобода от съдба, нито роди идеята за Духовните вълни, които йерархират олтарните моления.

В учението на Петър Дънов стои, както споменахме, идеята за новата култура и новия човек. (Аз мисля, че в посланието на апостол Павел цитатът е безспорен: „И да се облечете в новия човек...“ Идеята е за Шестата коренна раса вече, за нейното битие, а то ще излезе от майчината утроба и ще се храни от майчината гръд на шестата подкоренна раса на Петата коренна раса. Една нова култура трябва да намери и обиталище; това обиталище е пак човекът, само че той трябва да бъде нов. А щом се вярва в прераждането, колко нов ще бъде, щом носи всичко, което е имал... Всъщност трябва да се изгради свободният човек, който е надмогнал всичкото това, който е иззел като Шива от змията отровата. А отровата е най-доброто лекарство, защото е от мъдрост!

Идеята на Дънов за културата, която ще носи едно ново духовно учение, преди това развиват и теософите, и антропософите. Но, както казах, той слага ударението, че битието на новата култура ще е рожба на славянството — според Дънов това, което не е могло да направи еврейството, ще довършат именно славяните. Трябва да се знае обаче, че кръговете, по които се развиват както една коренна раса, така и културите, които ще създаде, имат своя предначертан изказ в предтечите, кодиран в еволюцията като възможно осъществяване. И никоя от съответните раси или подраси, когато създава една култура, не може да изчерпи всичко, което е вложено. В едно Мирово учение също са сложени всички тенденции. Когато Христос дава Учението на Любовта, ние можем ли да Го упрекнем, че не казва нищо за Мъдростта? Не, тя е там! Или когато Буда дава Учението за Правдата, да кажем, че не е дал Любов? Любовта там съществува, но тя като Духовна вълна е нещо различно от творческия акт на Бога, сътворяващ човечеството и света. Духовната вълна е степен в усвояването на Бога у нас, тя идва да събуди дремещите сили на вложеното от Божието Дихание развитие!

Шестата коренна раса ще има своите поселения определено в по-цялостен план. Дали един стар континент ще освободи място за нов, това e не толкова проблематично, колкото исторически определено и необходимо (както някога Атлантида е трябвало да освободи място за Петата коренна раса). Тези бъдещи култури, които Дънов посочва, са били известни и наистина те ще бъдат утвърдени. А в периода на тяхното изграждане и школи ще се раждат, и нови Духовни вълни ще прииждат. Именно с идеята на една нова Духовна вълна Христос идва да смени предшествениците, да смени Правдата в лицето на старозаветието, а и на будизма.

Учението за Любовта с всичката своя цялост е големият канделабър на Петата коренна раса! И оттогава насам имаме много културни и духовни школи, които разкрасяват, гримират Учението на Христос. С прииждането на шестата подкоренна раса на Петата коренна раса ще дойде нова духовна култура, за да може посятото вече да бъде жънато, а сятото днес да почне да никне. Жетварите, както казва Христос, са малко, жътвата е узряла. Жътвата на Правдата е узряла не затова, че е осъществена като социално-историческа и културно-духовна потреба и принцип, а защото е минала своите хилядилетия съществуване. Трябваше да дойде Вълната на Любовта като прощение, която плисва, озонира диханието на всеки, като му казва: Обичай врага си! Слушай словото на Отца Ми! Христос подсказва, че всеки е един бог в развитие и с тази теза е можело да бъде ограмотяван човек, можело е да бъде обогатявана трапезността му, но не и още като плисък на Духовна вълна. Това могат да правят и са длъжни всички Учители — постепенно да вземат скрижали от Книгата на Живота и оттам да разчитат онова, което може човечеството да понесе. Защото сме в Петата раса и вече отработваме шестата `и подкоренна раса, в която Мъдростта ще бъде насъщ хляб, в която интуицията ще бъде средство за знание. И затова има превратности, затова Дънов ще каже, че мъдростта е предшествала любовта. Съвсем не е вярно — няма начини! Ако хората бяха мъдри, нямаше нужда да прощават — щяха да знаят и нямаше да грешат.

Дънов дава описание за всички ценности и удобства, които Шестата коренна раса щяла да поднесе. В беседите си казва, че ще се стигне само до два часа работа на ден и че човек ще има всичко необходимо. Тук неволно си спомням Томазо Кампанела, който в своята книга „Градът на слънцето“ пише за тези неща, само че той стига до четири часа... Светът никога не се е лишавал от това, което Томас Мор нарича „утопия“. Утопията е най-хубавият плод на човешката възможност, но докато стане религия не бива да не признаваме жизнеността на историята и йерархията на развитието!

С настъпването на културата на Водолея представители на Шестата коренна раса ще започнат да се раждат на земята. Те ще гостуват и на други планети. Щом човек сънува, че може да лети, трябва да знае, че тази реалност е вложена в него и след хилядилетия ще я осъществи. Той не бива да се лишава от бъдещите възможности, но и не бива да губи отговорността за развитието си! В антропогенезиса и теогонията на Петата коренна раса са налице вече пет сетива и цялата космогония спрямо предишните има съвършено друга структура. Това трябва да се вземе предвид, когато прозрението ни го дава. (Виждаме с каква уточненост един Жул Верн е предвидил подводницата.) Историческото време не е важно; важно е онова, което разгръща, събужда у нас все повече божествена усетливост за познаване на света край нас и промяната му чрез нас. Човекът „скъси“ разстоянието с Луната, но той не би имал нужда да го скъсява по този начин, ако беше упражнил пробудата на своето астрално и ментално тяло, за да отива дотам сам. Възможно ли е? Възможно е. Съвремието ни дава комуникациите, будността на петте сетива, а с Шестата коренна раса ще дойде и шестото сетиво, т. нар. трето око. Вътрешната ни зрялост е проблем на пулсация, а не вече на хилядолетно развитие. Това трябва да се разбере — възможността на нашия сетивен свят, който, облагороден или осветлен от Духа ни, много по-лесно (материята ни става все по-съвършена) ще ни услужи за една такава будност.

Безспорно ще намерим два различни бряга — брега на официалното религиозно мислене и това, което окултните школи донасят и дават на своите изповедници. Противоречие между тях има и в догматичните начала, и в метафизичните схващания, и в ритуално-приложната страна на религиите. Така например християнското учение е в конфликтност с теориите на еволюцията и прераждането. Великото Всемирно братство праща непрекъснато Синове с мисия на земята — това Църквата не може да приеме, но Дънов въз основа на общата теза на всички окултни схващания проповядва постоянното раждане и идване на Божи Синове, които са едновременно и човешки. Идеята за Единосъщната Троица обаче се губи при Дънов. Той проповядва едно учение, което е християнство, но свободно от неговата триликост.

Дънов не признава персоналността, триличието за него не е ипостасност — в смисъл, че Бог Отец, Бог Син и Бог Светий Дух не са персони в Единосъщие, а са принципи! Добре, но как се създава една институция, наречена пророчество — с принцип ли, или с излив на една известна сила, която се нарича осенение?! Той много добре е знаел, че човекът има свои чакри, има свой Кундалини. Защо тогава една духовност в Единосъщието при него е само принцип, но не и ипостас? С това, фактически, цялата метафизика на Христовото учение е сметена от Дънов. Той първом характеризира Бог Отец като Божествената Мъдрост. Но Бог не може да бъде Мъдрост, нито Истина — това са наши потреби, с които Му правим огърлие. Защо Му е на Бог Мъдрост, като е всичко! Бог Син бил Божествената Любов. Значи Бог Син няма да бъде Мъдрост!? В Бог Дух Светий за Дънов е Учението за еволюцията на човека. А нали човекът е бог в развитие, нали ще бъде утре и Синовност — Син Човечески и Син Божий! Само Бог е мъдър, след това Синът ще си остане само с любовта, а Светият Дух ще еволюира човека... Схема, която улеснява мисленето, но не казва тайната. Не! Това са свойства на човека, който носи Бог в себе си, защото Бог го ражда и човекът Го осъществява.

Човек е проява на Единното битие и не може да бъде разделян в божествеността си. Той може да бъде развиван и никога няма да му липсва Бог в него като мъдрост, любов и еволюция. И когато се осъществи, ще Го живее. Христос казва: Аз съм Пътят, Истината и Животът! Трябва човек да може да изходи един Път, да познае една Истина. Когато я познае, да я усвои; когато я усвои, да може да я приложи — тогава тя става Живот. Така тези световни знания и символи винаги ще стоят пред нас като необходимост да сме Синове на Бога.

И няма някой, който да не може да се спаси. Един Ориген дори има дързостта да каже, че и дяволите ще се спасят; а те са сили, отпаднали от Божията благодат (защото Луцифер е най-светлият ангел на Бога). За Дънов дяволите и ангелите са някогашни хора. Дяволите са онези, които хулят Бог, а ангелите пък ще се превъплътяват в свещени, във възвишени духове и затова ги нарича невидимите помагачи. Той казва, че когато те са били хора, ние сме били животни, а когато ние отидем в ангелския свят, животните ще стават хора. Това е в общата теза за преминаване през планетите на Вълната-живот, но тя трябва да се сложи в протяжността на времето, за да се знае в коя манвантара става. Една планета ще изживее своите седем култури с по седем поделения и тогава, както е казано в индийската митологична религия, ще настъпи Нощта на Брама. Така трябва да приемем различните позиции по отношение на метафизичната, догматичната и приложната страна.

Мъжът и жената за Дънов са два принципа — на активността и на пасивността: волята, която трябва да осигури битие, и утробата, която трябва мълчаливо да отхрани. Принципът на разумността и волята и принципът на милосърдието и любовта се сменят и Христос добре отговаря, когато Го питат какво ще стане с тази жена, която е сменяла седем братя за съпрузи (по еврейския закон): Там не се женят! Полът като разделяне горе е принцип, а тук — еволюционна възвратимост. И понеже ние винаги живеем и тук, и горе — като съзнание в себе си носим винаги всички полета, в даден момент властен е принципът мъж — волята, която трябва да даде пробив, откриване, в друг — жената, т.е. утробата, която трябва да съхрани бъдещето и да даде милосърдието.

Човешката душа според всички окултни учения има своето предсъществуване в милионите и милиарди години преди това и по закона на прераждането и принципа за индивидуализирането тя минава в развитие. Според Петър Дънов онова, което внасят Адам и Ева в нашия живот, е забраненият плод. (Всичко друго е последица, защото те стават наши родители след като излизат от Рая.) Този плод в християнството е причина за жестокото отмъщение на Бога — нещо, срещу което винаги ще протестирам. Но за съжаление както всички окултни школи, така и Дънов приема подобна теза. Той казва, че забраненият плод, това е съвременният егоизъм. За мен това не е вярно. Наистина когато Адам и Ева живеят, те нямат мисълта за егоизъм още, тъй като не познават тезата за доброто и злото. Няма откъде да я познават, за да родят егоизъм, няма и срещу кого. Змията, т.е. мъдростта у нас, не иска да сдели плода с тях — дава им само информация за знание. Адам го яде, но не знае сладостта му — Ева казва, че е многожелан...

Забраненият плод е една от великите тайни не на егоцентризма, а на инволюционния период — когато човек не извършва грях, а само слиза, за да поеме обратния процес. Другото виждане е трохарство. Познанието на закона за доброто и злото не е грехопадение и Бог го освидетелства в своя изказ: Адам стана като един от Нас да познава добро и зло; да го изгоним от Рая, за да не яде от плода на дървото на живота! Ето признанието на Бога — да се намери тази тайна е вече въпрос на прозрението няма зло, има нееволюирало добро!

Дънов разширява Учението на Христос, без да каже нито една нова тайна. Това, което въобще теософията дава като откритие за обикновения, за културния, за посветения, ако щете, е изповядано от хиляди години, но не е направено достояние на Европа. Тогава... — оставаше да се сложи обяснителността. И ето защо Дънов не решава един важен, голям въпрос — въпросът за грехопадението. Щом имаш прераждане, защо не отхвърлиш закона за грехопадението? Розенкройцерите се опитват под една много интересна формула да намерят изход, но прозрението не им стига; другите просто го оставят нерешен.

Продължава в света да се натрапва и Каин — убиецът! Какво общо има Каин с убийството?! И тези, които разбират от тайните, да четат в Библията какво пише — кого роди Ева: „... придобих човек от Господа“. Е, детето на Господа — убиец, как стана това?! А Авел, който не е дете на Господа, е жертва! Как никой не можа да прозре, че тук има някаква енигма и тя не може да бъде баналният израз „детето на Господа е убиец“! Защо Господ казва за убийството на Авел Каин да бъде пропъден от лицето на земята, а за убиеца на Каин седмократно да бъде отмъстено? И защо на този Господ така му е сладичко да вземе тлъстинките, които Авел му поднася, а плодовете на Каина — не?! А вътре в себе си знаете, че онзи, който е поднесъл чистия дар, не може той да не бъде приет. Защо Дънов не рече на хората тайната, че Каин е астралното, а Авел е физическото тяло, за да ги освободи — защото го нямаше като прозрение!

Много трагично е... Много трагично е това — да освободиш човечеството от мрежата, както направи Христос, а следовниците да вземат да оплетат нова мрежа. Той каза на учениците Си: Хвърлете мрежите... Защо? Защото мрежата лови къде — във вода. Какво е водата — астрал! Хвърлете мрежите, елате да ви науча да ловите човеци, т.е. ум — за да ги изведе! Обратно, сега им плетат мрежи, да си ловят риби още. Разбира се, че така лесно не се овладява астралът — той има седем подполета.

Знаете как е пробождана лемурийската плът — с колове, за да стане чувствителна. А след това колко много капани е трябвало да направим на чувствителността, за да я вържем и да я обюздим. Ето това битие на инволюционност и това битие на еволюционност създават голямата тайна: човекът от Сътворението — вложеното божество, човекът от Митологията — разкъсаното божество, човекът от Правдата — божеството без име, човекът от Любовта — индивидуализираното божество, да се вживее в човека от Мъдростта — зримото божество, да направи след това човека от Истината — овладяното божество и да се освободи в осъщественото божество. Но не можаха да йерархират Духовния свят!

Според Дънов Индивидуалното съзнание е епицентърът, който разделя полето на Абсолютното съзнание от полето на Потенциалното съзнание. Ето как той вижда степените на съзнанието:

Абсолютно (Божествено)
Космично
Колективно
Индивидуално
Племенно (родово) нисше колективно
Пантеистично
Потенциално

Вложената потенциалност у нас е нашата първичност в най-хубавия смисъл на думата, нашата примитивност, която има здравината да издържи всичко и която ни развива. От нея не можем да се лишим, тя е наш вътрешен свят. Носим я като потенциално, като пантеистично, като племенно-родово съзнание и поведение; носим я като индивидуалност; носим я и като колективност, като космично и като абсолютно съзнание (така както в спирала от подсъзнанието се върви към съзнанието, себесъзнанието и свръхсъзнанието). Това е тезата за човека, която Дънов разгръща и която окултните учения дават.

За едно Абсолютно съзнание трудно може нещо да се каже. (Затова безмълвието в исихазма е едно велико състояние!) А Космичното съзнание има две опорни точки — едната е в сърдечната чакра, другата е в хилядолистника. Можем да кажем, че имаме две различни негови същности.

За освобождаване от нисшето колективно съзнание обаче, от родовата памет, пещерният човек е трябвало да се егоцентрира (в най-добрия смисъл на тази дума), за да може след това вече да премине в другите полета на себесъзнанието. Ако егоизмът в наше време е лош плод, това е социална и етична норматива, но не и генезисна. А ние говорим за генезисния проблем добро-зло. В пантеистичното съзнание цялата природа е наша мисъл и ние живеем с нея. Така човекът отреагира и може би наистина има нещо вярно, че с този отглас в душата му природата създава божествата, които са стихийни сили. Но това никак не го лишава от Бог, когато съзнанието му може да Го вмести, а не само страхът да Го оприличава и да Го определя.

Колективното съзнание е аурно, светло поле, което една общност, един исторически дух или една национална сила са направили; което бди, храни и дава. То не е онова първично пещерно състояние, от което ще трябва чрез егоцентризма да се извоюва индивидуалност. Егоизмът е бил благороден, когато се тръгва от пещерата, за да се напусне стадото, но когато сте станали вече пастири, тогава трябва да обичате стадото и няма място за егоцентризъм. Затова казвам, че в Алтер егото намираме единството си, в егото — хода на йерархията! Това са обратите. И ето индивидуалното съзнание — то започва да се легитимира като личност. Това е, което не бива да отричаме и от което и да искаме да се отречем, не можем.

Дънов пише: В изпълнението Волята Божия е спасението на човешката душа! Но нека не се мисли, че когато изпълняваме само Волята на Бога, не развиваме себе си. В Божиите дела няма философски детерминизъм — човекът е свободен в правото на избор! И тук е въпросът дали той е сгрешил, когато е проявил дързостта да вземе плода на знанието. А щом знанието му дава проблема за раздвоението като воля в изпълнението, тогава ние не можем да го осъдим. Без полярност еволюция не се върви — поне до Разпятието (когато човек го извърши в себе си, когато надмогне този двубой между Дух и материя). Оттук той има свобода на избор. Но в изпълнение на Волята на Бога той не е чужд, защото е Негов. И този, който мисли, че трябва да се отрече от Волята на Бога, за да се изяви, той не е познал още, че е Божий. Няма друга сила (независимо дали се съзнава, или не), която да върши еволюцията. Затова тези, които са идвали да дават с дързост това прозрение или да осъществяват този път, са получавали и съответната градация — от светеца до Сина Божий. А дързостта прави светеца мъдрец, мъдреца — Учител, Учителя — Син Божий! Човечеството ще има нужда от тях, защото еволюцията е бавна, неравна, но човешката добродетел е, която ги градира. И тогава, когато в един миг само някой направи своята велика жертва, той прелива в живачния стълб на човешката еволюция радостите на своята духовна висота. Това е, което трябва несмутено да вършим в своите дни; това е, което трябва като тълмеж, като разгадка на вложеното у нас подобие да търсим, т.е. да осъществим човека като един бог в развитие.

Дънов приема малките и големите мистерии Христови, отричани от официалната църква, но негова е фразата, че няма дърво, на което може да бъде разпнат Христос. Да, за Христос няма дърво, което може да поеме разпятието Му, за Иисус обаче има.

Смисълът на Разпятието не е в дървото, а в двубоя между Дух и Материя!

Дори исторически Разпятието да не е вярно, то като мистериален акт на личното ни поведение, до момента, когато материята бъде одухотворена и от гроба, от нашия ковчег, излезе Възкръсналият и каже: Дерзайте, Аз победих света!, разпятие винаги ще има. В поредицата на коренните раси Разпятието е преломният момент от инволюционния към еволюционния етап. Arbor mundi — Дървото на света, e и Ос на света — Axis mundi, около която той се върти. Несъгласието с изповеданието на другите не значи, че трябва необходимостта на мистериалния акт да се отрече като реалност на космичната потреба. Космосът като световна ос винаги ще има нужда от разпятие — двубой между Дух и Материя! Това е една логическа последица на жертвоприноса като идея, в която трябва този двубой да се извърши. Не може страдалецът да не мине през това вътрешно разпятие, иначе ще счита (както един монофизит в армено-григориянската вяра), че Христос е само с Божествено естество и следователно много лесно Му е било без физическо естество да мине през Разпятието. Човек трябва да мине във физика разпятието си, защото материята не трябва да се отрича, а да се одухотворява. Този, който отрича материята, той не познава Бога в Сътворението Му!

Идеята за Възкресението в учението на Петър Дънов е същата, както при теософите, антропософите и всички окултни учения. То ще се повтаря — Христосовци ще има, докато човечеството се осъществи. Официално се приема, че Христос е възкръснал едноактно, един път завинаги, но Той казва: Тези, които Ме следват, и по-големи дела от Мене ще вършат. Това не е поощрение, за да изходят тежък път, а една голяма истина.

Друга констатация на Петър Дънов е, че битието не се изчерпва в триизмерната материя на света — нещо, което всяка окултна школа градира в полетата и в телата ни. Официалната църква не признава тази йерархия, но не може да не признае йерархията в Божието царство, защото разделя душите там на адови и на праведници. А Католическата внася и междинно поле — Чистилището.

Разбира се, Църквата отрича идеята за коренните раси; отрича идеята за ясновидството и яснослушането, като ги предоставя само на онези пророци, които са били до времето на Христос. Затова Дънов казва, че сегашната Църква е построена върху сенките на Христовото учение. Да, тя е мъртва, мъртва е голямата вяра. Но винаги ще твърдя, че има разлика между учение и религия — религията е една приложна идея на Учението. И тя непременно ще всмукне традицията с нейното бреме на митологии и на ритуали. Още когато се отработва философската `и концепция, тя започва да губи от своята първична чистота. Ако в такъв смисъл приемем този израз, макар и малко да го омекотим, можем да кажем, че различията между Учение и религия са не само реални, но и очебиещи.

Една от най-великите възможни сили на религията като нравствена градация е монашеството. (Вече няма монашество — има монашествуване, а това са различни неща в извора на чистота.) Една нравствена градация отива до обречение, каквото прави свети Иван Рилски, каквото правят основателите на монашеските ордени в християнството (макар че 600 години преди това има монашески ордени и в будизма). И в такъв смисъл може да се говори, че църквите са вече сенки. Може би и затова в основата на всяка църква се слага свята частица — реликва, за да има духа на този, който е неин бдител.

Дънов отрича кръстенето, иконите, обредите. Днес никой не може да каже, че принасянето на един жертвен овен трябва да е обред — но някога е бил необходим. Стихийните сили освобождават терен за Едноличното божество, но нужно е било още малко да бъде хранено с кръвна дан. Човечеството обаче трябва да възмъжее в силата си на съпротива срещу отрицанието и да надмогне жаждата му. Бог казва на Аврам: Ето овена! Първото, което е поискано от човека, е да осъзнае, че пътят му е жертва — заради неговия Отец, а след това той трябва да прилага жертвата, за да удовлетворява себе си в дан на Бога. Ето тези знания трябва да се дадат, не просто обредите да бъдат отричани, а енергиите да бъдат видени!

Не може да се отрече Причастието; не може да се отрече и Кръщението — то не е затова, че с потапянето във водата човек се освобождава от първороден грях, а за да бъде той астрално охранèн! Явно е, че водата не е достатъчна, защото Христос кръщава и със Светия Дух! Ето сублимацията: съпричастието с Божеството е вашата пълна духовна зрялост на принадлежание. И затова хлябът и виното преосвещаваме в тяло и кръв Господни. Съприсъствието на Божеството у нас, докато с дух и мисъл Го постигнем, ще има и своя материален израз. Когато Бог осъществява мисълта Си за човека, му дава материален израз, иначе щеше да остане само въображение. Адам е и плът, и мисъл! Това трябва да се разбере и тогава да се осмисли обредът, защото няма религия без олтар и няма олтар без обред! Може в дар да бъде принесено едно цвете, вместо в жертва най-здравото и хубаво добиче (както е в иудейството); може да бъде поднесена една дума, щом вече живеете с думи. Но само за Христос досега е казано, че думите Му дават живот. И още — че поучава с власт (Той отрича светската власт в пустинята на Изкушението). Човекът е свят и светостта вътре в него е необходимо да се опази. Така трябва да се разбере ролята и на най-обикновения обред, защото човечеството бавно ходи, но сигурността му е в храма.

Всеки ред в природата според Петър Дънов има своето равновесие от трите закона — законът за гравитацията, който определя и развива материята; законът за мисълта, който развива ума до точката на съвършенство; и законът за „биоса“ — живота на душата, който пък е въпрос на духовното ни присъствие във висшите и нисшите полета. В нисшите полета човек може осезаемо да не прилага будността на Духа, но не може без неговото присъствие, ако иска да се осъществява. Дори и най-обикновеното цвете проявява своя „биос“. От този общ план се развива цялата Божия творба, наречена Природа. Човекът в този план е воден от еволюцията като закон за цел от нисшето към висшето, за да осъществи основната тенденция — сътвореното от Бога да живее у Бога. Безспорно във всички тези разпластявания главни и основни тенденции винаги ще има. Ще има Закон за Правдата, за Любовта, за Мъдростта, за Истината. Всичко това съпровожда, а до каква степен го осъществяваме, е въпрос на еволюционен етап. Но никога човекът и природата не са лишени от тези направления. Никой не може да оспори, че има проява на истината в природата; ако не я вижда като изказ, трябва да я види като пулсация! Не може да се каже, че няма проява на любов в едно дърво или в едно животно; изказ няма, но процес — да! Нищо в тази планета не е лишено от който и да е принцип. Те като предназначение за самосъзнание се носят от човека, но ги има в света. Самата борба за съществуване ги показва — показва един инстинкт, в който има всичко. Затова можем да видим наличието на общ закон, наречен Братство. Това е тенденцията на Мировото учение, това е и искането на Дънов, когато възпитава своите ученици: Създайте помежду си братство на съприкосновението — от инстинктивното до съзнатото!

Материята се превръща в енергия; енергията преминава в светлина; светлината се кондензира в мисъл; мисълта преминава в любов; любовта е един плод на Духа; Духът е проява на Твореца — това е схемата, която Петър Дънов дава. И част от нея вече се доказва от достиженията на съвременната физика и психология, което ни свидетелства за реалността на мисълта и нейния двигател Духа. Ако приемаме тази йерархия, тогава защо се страхуваме от възможностите да ускорим присъствието на това, което Шестата коренна раса ще ни даде; защо трябва в една ленивост на духа да чакаме пулсации? Та нали с будността на нашата сетивност ние усвояваме света и започваме да го движим! Много евтино е извинението „всичко е карма“ или „чакам благодатта“. Не, човекът ще трябва да се осъществява като божество, за да позволи на Твореца да направи в него най-великото — „Аз и Отец едно сме!“

Излъчванията, които великото Всемирно братство дава, според тезата на Дънов се проектират в човека в четири лъча — светлина, живот, любов и свобода. Лъчът светлина действа в ума с пулсация той да намери пътя; животът — в душата, за да се постигне целта; любовта — в сърцето, за да обедини живота; и накрая — свободата действа в Духа, за да концентрира силите. Тази четворка създава зародиша на Шестата коренна раса като духовна трапеза. Усвоявайки или вграждайки в живота си четирите лъча, според Дънов ще живеем в онзи Град на слънцето, където всичко е в хармония с Божеството. За мен не свободата внася хармония в Духа, тя е само условие — Духът е, който освобождава. Той може да освободи човека от веригите — от най-нисшето му царство до най-висшето, и да го направи царствено свободен.

Един от най-подчертаните белези на това, което слагат като символика дъновистите в своето учение и в своето утвърдено общество, това е триъгълник с котва в него, вписан в окръжност с надпис: Глава на твоето слово е истината (както теософията има надслов Няма религия по-горе от Истината). Емблемата пък на Дъновото общество е живият кръг (както е и при теософите), в който е вгърнато: В изпълнението Волята на Бога е спасението на човешката душа. Вътре има пентаграма и върху нея са нанесени петте добродетели, или изисквания, които трябва човек да постигне, ако иска да получи освобождение — лъчите на правдата, на любовта, на мъдростта, на истината и на добродетелта. Аз никога не съм бил съгласен с това, тя — добродетелта, да бъде такова изискване. Правдата, любовта, мъдростта, истината — да, те могат да бъдат добродетели. Но самата добродетел е родово понятие и в себе си загръща тези неща. Да не говорим, че добродетелите не са принципи, а енергия на принципа!

Петте добродетели са съпроводени с будното око, символ на всемирното знание, а триъгълникът, в който е вписано окото, изразява Божията същност. Изобразена е вечно горящата мисъл — птицата Феникс. Има нож, книга, чаша и ключ. Дървото, бих казал, че е на живота, тъй като плодът от Дървото на доброто и злото се яде вече. Човечеството в Шестата коренна раса ще яде и от плода на безсмъртието. Чрез Дървото на доброто и злото човек трябва да вложи принципа на развитието си и чак когато стигне своето съвършенство, той ще може да вземе плода на вечността! Във всички досегашни легитимирания във видим и невидим свят човек се ражда и умира. В Шестата коренна раса обаче той ще посегне към плода на вечността и безспорно тогава в Седмата ще познае безсмъртието. Ще овладее и пластиката на материята — възможността да я събира и пръска.

Самата пентаграма служи като образец за паневритмията. Паневритмията е една ритмична игра, която се изпълнява от групи от по пет двойки. Образува се мистична верига — пет лъча, които изхождат от общ център. След това в паневритмичния кръг се играе упражнението „Слънчеви лъчи“, като композицията вече е от дванадесет лъча. (Известно е и поведението на дъновистите да се посреща сутрин слънцето като обред.) Паневритмията е един всемирен танц на душевна енергетичност и на взимане на прана и святост от света на природата, защото човек трябва да се види в природата, не вън от нея. Пощадата над природата, за която сега скърбим, е един късен плач, но все пак много потребен. Срещу това разбойничество трябва всеки поотделно да въстане — да опази дървото, да посее цвете пред къщата си или да благодари на Бога, че ги има. Това е да се влезе в Природата — когато е вън от нас, тя е видимият лик на Бога; вътре у нас, тя е Диханието! Ако така се гледа на нея, тогава се сътрудничи в нейната еволюция, която обслужва и нашето развитие. Но има и друга страна — да влезем в оная природа, която Бог е сътворил у нас с Диханието Си, за да се освобождаваме от властта на обстоятелствата, защото за Него те не играят роля.

Паневритмията в своята основа е мистично, магично и волево действие; въпрос на душевна присъственост, която, разбира се, има своето влияние. Не всеки ще усети нейната ритмика, но безспорно като акт на упражнение, като акт на мистично живеене, тя се прилага. Рудолф Щайнер, както казахме, също я прилага, и то много по-рано — паневритмичността не е негово откритие, нито на Дънов, а на индийците. Тя води началото си от много стари религии. Нещо подобно има и при огнепоклонниците. В България също има огне`игри (нестинари) и те правят подобни упражнения преди да влязат в огъня, докато изпаднат в един мистичен транс. Може ли да не изгорят краката им? Може, щом събудят в себе си етерния двойник и астралността. Това не е някакво чудо, а даденост, която се упражнява и прилага.

Паневритмията става първа обредна формула на дъновистите, придружена съответно с песента и с това, което Източната църква никога не внесе в своето служение — инструмента — било цигулка, било китара... Западното християнство си позволи да сложи органа, за който един Бах написа своите великолепни духовни песни, но — Бах! В дъновизма има това, което вече протестантизмът направи много официално. Протестантизмът първо внесе клавирите, а сега вече спокойно и китарите... Вижте как почват да се далечеят нещата. Така и възпитанието на Дънов в тези богословски училища се проявява.

Една джазова музика, която я свирят до припадък и изпадат в какви ли не щете екстази, не ражда нищо и няма да роди. Отдавна мина времето, когато се възпитаваше плътта на дивака за молитва. Дивакът трябваше да бъде укротен в неговата напорност на астрални чувства и сили, трябваше да бъде уморен — за да стихне и да може да направи молитвата си хармония. А сега откъде да дойде хармонията, къде да се задържи?! И безспорно, дъновистите я въведоха с музика — първо цигулки, а вече и с китарите... Дънов въвежда музиката като най-съвършената потреба, защото самият той свири на цигулка. Това е подходящо наистина, когато искаш да въведеш някого в транс от най-ниско естество — с елементарни мелодии и текстове. Не, човекът винаги за молитвата си трябва да бъде сериозен! А няма по-съвършен композитор от природата. Тя е, която може да създаде всичко, тя — природата!

Така че, гениално го е направил Дънов! Защо? Защото най-добре топлината на съседа се изпитва, когато го хванете на хоро. Какво да ги прави тия, които са се наслушали на баналности (все е имало между тях някой по-умен), освен да им създаде един обред, който е общ. Обредът е много силно нещо! И аз понякога се учудвам с каква устойчивост (а той е вътрешна потреба) някои искат да имат обреди. Защото обредът събира, прави ги роднини — всички отиват: подгънат коляно, запалят свещичките; отидат някъде и пеят общо. Това всичко събира, събира и се създава какво — кръстословицата на неразделните. Обредът е сбор на неразделни! И Дънов много добре го е направил. Няма да ги праща да палят свещи, разбира се, той ги праща да правят паневритмия!

И другото, което ги събира (това действително е много важно, то е потребно, за да създава спомен), е лагерът! Събират се на лагер, където с промените хората се сродяват, но почват и да се уеднаквяват. Идеята за свобода от колективно съзнание се връща отново като формула на владеене. (Вместо да богатей на знание и да се индивидуализира, и да дава с щедрост, защото му е дадено в злато, човекът започва да прави алхимия!) В тези събори с тези паневритмии човекът създава плетеницата, кръстословицата на обредната взаимност.

Когато се протестира срещу обреда, срещу кумира, когато се протестира срещу образното поклонение, все пак нека не се забравя тайната, скрита в него, както и йерархията на поклонника. В разказ на Достоевски се говори за един духовник, който носил свещен съд с целебни води: някои се покланяли пред съда и го целували, други протестирали, защото рационалното им чувство не можело да позволи да се целува съдът, вместо да се тачи свещената течност. Така се случило, че счупили съда и течността се разляла. Какво да правят, как да се поклонят тогава на светостта? (Ако някой ни разчупи и у нас излезе Духът, кой може да го види?...) Решили да съберат това, което е останало, но земята вече го била погълнала. Затова, ако някой протестира срещу обреда, нека първом намери формула, която може да опази тайната на Духа, без да проявява суеверие. Трябва да знаем, че свещен е и съсъдът, в който е съхранен Духът ни! И ние ще му дадем почит, но можем да се пазим от обредност, която ни хаби. И в този смисъл има известни отдалечавания, когато са отказани някои тайнства в дъновизма.

Идеята да се освободим от религията и да направим независимо нашето съзнание носи опасността да се освободим от онова, което съхранява Духа. Защото духовност трябва да предаваме не само на своята душа — ние трябва да одухотворим и своето тяло! Материята е продължение на Божията мисъл, манифестацията — дело на Божията воля. Така че осмисленият култ не ни лишава от духовност, но и бездуховността не унищожава култа.

Духовните общества в началния си стадий са много добродетелни. Но след това почват сами по себе си хората да създават непоносимост и слизане (което понякога е много срамно и обидно). Едно от най-съществените неща, които човек трябва да научи от окултните школи, това не е само, което един Питагор е възпитавал — търпимост, да понесеш другия, а и устойчивостта, че този, който няма още зрялост, ако не му отвърнете, ако не захраните отрицанието в него, той ще се умори да бъде лош. А това е много важно. Не е лошо, че има лично унижение, лошо е, че няма личен просперитет. Когато се вегетира в една общност, тогава най-лесно минава змията на съмнението. Човек трябва да се изгражда първом за себе си, после — капка в океана на Всемирната еволюция. А когато вече е недосегаем, тогава клюката, каквато и уста да има, не може да го досегне.

За съжаление в Дъновото общество много непоносимост имаше, въпреки създаденото убеждение, че живеят в братство — наричат се брат, сестра. Вярно е, че Христос рече: Този, който слуша словото на Отца Ми, той Ми е брат, сестра. Но когато един отиваше в храма, Христос го спря и му каза: Прости ли се със своя брат преди да дадеш дар? Ето това е потребното. Няма значение дали ти е кръвен, или духовен брат. А те дори когато са напътени към храма, не се обръщат да видят, че храмът няма нужда от дарове, а душата им има нужда от свобода — свобода от зломислия!

Аз не поставям теза срещу теза, а прозрение срещу зрение; предназначение срещу предопределение! Не поставям, защото Учението Път на Мъдростта е Духовна вълна, а не тълкувание на Учението на Любовта! А историята ще изпречи на своя екран всеки и всеки ще получи съответстващата му преценка, без да се осъжда верското родолюбие и поклонението на тези, които са вярвали!