Златен век на българската книжнина

Магията на Златния век е християнството!

Човечеството живее в хилядолетията чрез две велики тайни: поселничеството на земята и духовната енергия, чрез която се осъществява!

Без поселничеството „човек“ не би имало нито история, нито религия, нито култура. И безспорно, човечеството е преди историята, преди религията и преди културата. Само хората могат да правят история — като съхранен Дух в събития; и в историята си да създават религии, а религиите раждат културите — като кристализации на идеи, философски концепции и морални статути, т.е. като канонизиране на известни нормативи в правила на живот.

Историята е ниспослание на духовна енергия в овладяна мисъл и приложна воля! И тя се прави с идеи! Първом с идеите за държава и за земя. Но земята се покрива с култура само тогава, когато на нея се направи олтар.

Така трябва да разглеждаме тези проблеми — в цялост и в тяхната родилна болка, която всъщност е творчеството. От него историята отсява ценностите, които наричаме култура, а културата е създаденото от човека като израз на божествеността му!

Културата е социална молитва! На нейния канделабър всеки със своята даровитост поднася запалена вощеница — един с четката, друг с нотата, трети със словото, четвърти с изповеданието си... Всичко това създава културата на един народ. Всеки слага своето право да светлее и богатее историята му. Но в тази социална молитва религиите не са ограничението, а изворното начало, от което може да правите всичко, за да набогатите с цивилизация или с плода на Духа историческото си място и предназначение.

Културите се създават от плодовете на Духа!

Това са културите! Те идват от религиите, защото във всяка религия има сложено всичко, което ги осъществява. Културата може да бъде подкрепена от една идеология, от един мироглед, от един отмерен светоусет за ценности, но не може без религиозното. Тя има тази пулсация. Културата пие от извора на религиите!

Затова, когато говорим за българската култура, трябва да поставим въпроса: Щяхме ли да имаме Златен век на българската книжнина, ако нямахме Покръстването? Не!

Златният век на българската книжнина е исторически откъс, в който запалената свещ е християнството!

Магията на Златния век е християнството! Без идеологията на Христовото Учение нямаше да имаме и Златен век на българската книжнина!

Ролята на тази нова идеология в Първото българско царство е в излезлите именно из недрата и азбучни новости в областта на мисленето и освобождаване от чужда азбука, която след Покръстването почти 30 години е официално административен и официално богослужебен език — гръцкият с примеси на латинския. Така се сменят приносителите на Константинополската и Римската църква и се обособява едно ядро, което слага основата на Златната църква — кръглата, която в бъднините остава катедралата на Преславската ни култура. Именно Христовото учение става един преломен момент в историята на българския народ — въплътено и живяно в това, което наричаме история след Покръстването. Затова с тази благодатна роса, ако мога така да се изразя, над българската творческа нива се раждат твърде много плодности.

Наистина е нямало да имаме Златен век на българската книжнина или на българската култура без наличието на християнизирането ни; без наличието и на славянска азбука или както нашите стари учени казваха „старобългарски език“. Макар и да е от славянски говор, но е старобългарски — една глаголица, след това кирилица.

Академик Дмитрий Лихачов се възправя срещу цялата съветска култура, за да каже, че славянската писменост е старобългарска. Старобългарска! Този човек толкова дълбоко е вникнал в тайните ни! Това е и усетът му, защото кой е този Дмитрий Лихачов, за да има такова признато поведение към българския дух, към българската даденост, въпреки неприятностите, които си извиква от една власт? Върнат назад във времето, той е Йоан Екзарх — онзи, който ни оставя „Шестоднев“! (В това, разбира се, не е задължително да се вярва.) И тогава наистина виждаме, че мотивът му да обича България е даденост; че затова има прозрението: България е държава на Духа! За мен Лихачов е повече от пророк, той е боговидец, на когото безспорно ние дължим поклон!

Наистина, тази дан, която оставяме на човечеството — Азбуката, не може да бъде наречена само славянска. Славяните са тук почти век преди българите. Те имат земя, но не могат да я направят територия, още по-малко пък да родят идея за държава. Но идва един народ, който носи идеите за държава и за земя — българският. Това не бива да се изпуска — не от болезненост към националната ни отговорност, а поради ненужна заблуда да търсим признание за величие от други, когато сме го донесли ние.

Голяма е разликата между определения дух на нашата националност и това разстилане и разливане на културни ценности при славяните. Така че проблемът не е толкова дали нас щедро ни даряват сега славяните с признание. Ние не сме загубили лик да се наричаме българи, да наричаме държавата си България и това го е приела тогава славянската общност. Може да сме претърпели славянизация, но не сме загубили България! Устойчивостта на българския народ е в неговото предназначение!

Покръстването на българите от княз Борис I е трябвало да се осъществи и с това да се смени пулсацията на личното ни битие и да се даде репрезентативност на България пред европейската цивилизация и европейската (неоформена още) култура. Когато говорим за култура, трябва да погледнем предимно подквасата, която християнството слага като идеология в живота на човечеството и формиращите се социални общности, държави или народи. Така че същността на Златния век на българската книжнина, или онова, което дава живителни сокове на дървото на знанието и културата, е идеологията, моралните таблици, душевните откровения, които идват от Христовото учение. И изначало онази преводна литература, която изгражда нов мироглед в българина, са именно културните ценности, оставени ни от предшествениците в християнската история.

Религията е родова памет! Но преди да стане родова памет, тя е Божие благословение и културна потреба. Оттам-нататък се нареждат моралните таблици, чрез които тя се осъществява, и историческите институции, които се създават.

Култура се прави от Божие благословение, от голямо въображение и от исторически дадености!

Ако липсва и едно от тях, няма култура. Но най-важното е Божието благословение! Именно благодатта като Божия щедрост трябва да се усвои и историзира. Това е приложената вече провиденция.

В идеята за Покръстването протестът на старобългарската религия — на тангризма, показва, че религията е наистина родова памет. Затова новата религия е извоювана с жертвен принос на десетки болярски рода. Религията не докосва само ума, който може да създаде наука, нито само въображението, което може да роди образци на изкуството — тя докосва един друг, по-вътрешен свят, макар той да изглежда понякога примитивен. И само когато религията е в душата ни, можем да коленичим. Пред науката малцина коленичат. Трябва някой да има гениалност и прозрение, за да „полудее“ с едно откритие в областта на науката и да извика, както Архимед: „Еврика!“ Но пред Кръста на Разпятието или пред Каабето — колене, молитви... Затова казвам, че религията е родова памет — тя не се изтръгва тъй лесно. Но и не се ражда тъй просто!

Религията в своята същност е и една вяра в националното достойнство! И когато говорим за Покръстителя, не мога да не спомня, че неговото най-величаво достойнство е това, че иска да избави от околовръстието, в което се намира една от трите най-големи държави в Европа. Да я избави от най-страшното — невежеството, което може да я затрие, като позволи на Византийската хиена да я асимилира, въпреки устойчивостта на народа ни. Това е голямото, което княз Борис прави в националната ни история.

Следователно ние не бихме могли да говорим за култура, ако не е извършено Кръщението. Но то е родено от голямата потреба за единство в идеята не само за представителност пред европейския свят, който е бил много далече от нашата култура, макар че ние сме били с Танг Ра, а те — с Христос. Византия, безспорно, тогава е най-цивилизованата и най-културната, но Европа няма очертана физиономия. Арабите, които до XV в. са в Испания, занасят култура, но Европа тепърва започва да ражда своя. И когато ние вече имаме университети, европейците имат училища за начално образование...

Нашето Покръстване е и историческа, и културна необходимост. В потребата за оцеляване княз Борис ражда идея за книжнина, за култура. Точно тук е неговото прозрение — за културата като приложна воля на съпротива срещу политиката на византийците. Именно той, Покръстителя, освобождава от културна асимилация българите и славяните. Това е голямото му прозрение, което е повече от божествен дар — то е човешка потреба заради божествени дела в бъдещето. Защото цялата наша култура след това е благословение на един нов Бог! Разбира се, конфликтът в душата на народа е налице. Няма по-голям проблем за душата от това какво изповядва!

Но искам една друга скоба да отворя: Културата на България от Кръщението ли започва, или имаме и преди това култура? Безспорно българинът и преди християнството е притежавал култура, защото е имал достатъчно силна религия — тангризмът. Имал е култура в идеята за държава. Ако държавата не е предшествала Кръщението ни, какво щяхме да имаме тук — племена. Нямаше да имаме организирана общност, която да приеме просветление, да прилага писмо. Значи преди наличието на християнската идеология, която създава предпоставки за нова култура, ние сме имали идея за държава, което е изключително! Защото човек може да бъде гениален, но когато не е в тази обществена формация, наречена държава, ще плоди само в небесата. Няма да може да извърши принос в социалните ядра, наречени племе, семейство... Българинът обаче идва тук с идеята за земя и държава! Ръката на провиденцията го води. Води го из далечини — няколко хилядолетия прабългаринът броди. Броди със смелост и идея! И ние сме имали няколко държави.

Разбира се, България сега само тук я има. Но прабългарите са били в тези земи и преди — обикалят света и се връщат обратно. Затова носят едно Орфеево начало, което съчетава бога на Слънцето — Аполон, с бога на вътрешната мистичност — Дионис.

Така че всичко, което прабългаринът носи, е люлка, която отглежда, която кърми бебето на културата ни. Ако съберем всичката тази душевност, тези големи вълнения на това невъобразимо, неограничено въображение на творците ни, тази дълбока интуитивност, която те са притежавали, и го съчетаем с новата свещеност, с новата религия, която прабългарите са отричали, но все пак са приели, ще видим как се създава Златният век на българската книжнина! Това е голямата тайна и от нея ние не можем и няма как да се откажем, защото всичко това у нас е кръвна плазма, нашата кръвна група, с която сме деца на благоволението както на Танг Ра, така и след това на Христос. А никой не може да скрие благоволението, с което Небето го е дарило!

Ние идваме тук със своя културен лик — културен лик в една дълга памет. Културата ни е и в защитата, която кханската институция търси, за да намери опорната олтарност. Ето защо тя сменя едно Божество, единобожно изчистено — Танг Ра, с реалния, живия Бог, наречен Христос. Събира тези две начала с една звезда, която само ние притежаваме — седмолъчната. Само българинът притежава седемструнната лира на Духа — само той може да свири на седем струни, за да създава величава култура! Всичко това изгражда националния ни дух и приложната ни воля за осъществен историзъм и живяно творчество. А националният дух е майката на ония, които искат да правят историята на един народ. Той определя присъствието на всеки и безспорно дава името на нашата история — име, което остава повече от тринадесет века властно и потребно.

Националният ни дух е манифестиран в една дума — България! Естествено, тя е наситена от онова, което Духът като ниспослание, като харизма дава на своите синове — дарението да я набогатят с песен или молитва; с хоровода, който е съвършен у нас; с гълчавата, която е толкова красива — българската реч; с богатството на тази багра, която имаме в тъканите; и в края на краищата — с една природа, която също тъй е изключителна. Като че ли тя наистина е поезията на България, или България живее в поезията на дарението, което Бог и дава — тази земя!

За мен земята не само ни дава плодове — тя дава енергии! И безспорно ние и дължим благодарност, но и земята дължи благодарност на човека, че с прозрението си той я прави все по-съвършена, все по-красива и все по-необходима за небесното си пътуване. И тогава ще разберем съвместността „земя — човек — Небе“, за да можем да говорим за култура. Така че много логично е, когато ще разглеждаме духа на България и оттам българската култура, да изходим от това, че тя е както от Небето дадена, така и от земята хранена. Българинът винаги е имал съчетанието на онова, което Небето дава (силата на Херкулес), с това, което земята иска (силата на Антей).

Златният век е събрана енергия — от бродничеството ни в хилядолетия и от присъствието ни тук две столетия!

През тези две столетия отделната творческа личност няма начин да освободи своите вълнения — не притежава своя писменост като база и като понятия. Но тук етносът отработва мисловния си свят, приготвя духовността си и изведнъж — когато идва едно обновление чрез Покръстването, той е набогатен. Извикани са онези гениални личности, които могат да направят от небосвода ни звездно небе! За една държава понякога е достатъчна и една личност. Милионите са земни поданици, но за една личност може Небето да е откровение. Така че тук десетина-двадесет души правят една култура, и то изумителна, а тя от своя страна дава грамотност на милионите.

Културата се ражда от гениални идеи! Творческите личности могат да пулсират културата — могат да сведат идеите в облекло осезаемо — но само гениалните могат да я предвидят! И тогава се явява онова, което влиза в противоречие с ядрото, което дава културата. Ето защо един вулкан от ереси и от секти има във византийската земя. Но и това е творчество, и това е битие — проява на Духа. А как ще бъде канонизирано и как ще бъде рамкирано е проблем на социалните организации — църквата като институция и държавата като сила. Но без църквата, без религия държавата не е могла да живее. И затова има една непреривност още от времената древни, когато фараонът е и жрец, както и българският кхан е и жрец.

Волята на цезаря, която прави история, трябва да бъде придружена с изкласа на Духа — молитвата на жреца! Чрез волята с благодатта човечеството се осъществява! Бог, Мировото Съзнание, позволява духовно зрение, така че от историческата даденост в опорност да се създаде институция, която ражда култури. В такъв смисъл можем да кажем, че и държавата, и религията са институции, чрез които, осъществявайки историческото предназначение, хранено от един национален дух (оттук е и разнобагрието и богатството на световните култури), се осъществява целостта. Така че без волята на цезаря и без молитвата на жреца не можем да изграждаме институции, които създават духовно-материалните паметници!

Княз Борис Михаил I, с прозрението на покръстения, започва да изгражда култура. Изцяло поведението му е в търсене на култура и създаване на независима институция — църква. Тази идея за независимост е основният камък за изграждане на българската култура. Именно християнството и неговата институция — църквата като независимост, дават още една възможност на държавата ни като социална институция да ражда свобода. И затова княз Борис иска независимост за църквата ни.

Има събори, които стават с оглед оцеляването и опазването на Българската църква. Само четири години след нашето Покръстване Константинополският събор взима решение Българската църква да премине под юрисдикцията на Константинополската патриаршия. Така ние получаваме положение на подчинение. Първият български църковен глава — архиепископ Йосиф е от висшия кадър на Византийската църква и там е ръкоположен. Ние нямаме своя лична независима църква, нямаме свой синод.

Някои историци считат, че това решение не става без съгласието на княз Борис, но делото му се осъществява стъпка по стъпка. Тези, които го придружават, и български църковници, които започват своето служение, съставляват неговия епископат. И след Йосиф ние имаме още трима архиепископи — Леонтий, Сергий и Григорий, които не са византийци и вече се ръкополагат от Синода на Българската архиепископия. Те успяват да наложат свобода на българския епископат и митрополитство от Византия — л`истата на епископите е българска и не зависи вече от Константинополската църква. А след голямата историческа победа през 917 г. при Ахелой цар Симеон се обявява през 918 г. за император и на ромеите и провъзгласява българския архиепископ за патриарх...

Когато е изградена религиозната потреба и е изтръгната независимост от гръцкия език, се сменя и правната система — влиза гражданският кодекс на Византийската империя, т. нар. Еклога (ius publicum) и божественото право Номоканон (ius divinum). Създава се култура — правна идея, приложена чрез религията. Номоканонът се превежда на славянски език и се нарича „Кърмчая книга“ — ръководещо, напътстващо начало. А въз основа на Еклога ще дойде и първият български правен паметник „Закон за съдене на людете“, който предаваме на сърби и на руснаци.

Идва и идеята за свобода от чуждия език, защото словото, което езикът ще изрече, трябва да бъде в единство със съвестта и вярата. Когато се разминава словото на езика със съвестта, може много лесно да се изкористи и изповедание, и вярност. Това съзнава Борис, защото го изпитва в душевния си свят със собствения си син, на когото в новото вероизповедание езикът е тангристки. И трябва да ослепи сина си...

Жертвата е религиозната тайна за създаването на олтар и култура!

Така на първия народен събор — Преславския, който е един велик момент в историята ни, въвеждаме старобългарския език в църквата и в администрацията. Това е мотивация за една лична култура — култура на българския дух в Българската държава. Преславският събор решава не съдба, а жизнената тайна на богодарението на българския народ!

Религията е родова памет, но трябват големи личности и светила да направят вярата ни национално достойнство! За съжаление нашите историци точно това не отбелязват. (Не го слагам като въпрос на невежество, а на непрозрение.) „Приложение книг“ — да приложим старобългарския език в служението на олтара и на меча в държавата! Ще се кълнем чрез молитва на своя си език. Това е религия, това е история, това е зид, на който се изгражда културата ни!

Но как ли е работил княз Борис — този държавник, който е трябвало да отговори на реалния свят, свят на война, бедствия (България тогава изживява страшни гладни години) и непрекъсната е борбата между двете църкви — Западната и Източната... Прозрението на големия стратег са школите, и то там, където са били земите на България. Да създаде две големи школи, където да сложи огнището на българската култура, която след това неговият син — Симеон, безспорно приема и утвърждава. Тази идея за школите е нещо, което нито Великоморавия е имала, за да направи култура, нито някои от онези държави, които превеждат литературата си на гръцки и на латински език.

Така Покръстителя създава една от най-мощните духовни сили — собствена култура! Събира в своята държава белязаното и преследваното — дава покровителство на избягалите ученици на братята. Защото в 885 г., когато св. Методий почива, вече е сменен папата, сменени са духовниците и тогава идва гонението на неговите (и на брат му Кирил) ученици. Каква безсънна далновидност носи душата на княза, за да ги поиска! Когато те, прогонени, нямат приют, той ги приема; когато ги отхвърлят, той ги взема, за да създават култура, за да създават устойчивост, защото, както казах, невежеството е най-лесната плячка. И те след това стават духовните мъже на България. Това е прозрението на Борис, но и благоволението на Христос — съчетание на реалността и Божието предназначение!

Учениците — чедата на предопределението, се връщат в предназначението си! За една Тайна вечеря на културата в Плиска е събран елитът на просветителите. Тук са Климент, Ангеларий, Наум. Действително, това е една велика Тайна вечеря на християнския хляб, неяден още от всички българи, неубедени още в същината му.

Тайната в идеята за християнизацията ни е Азбуката!

Тя наистина е предназначена за България. Нито Велико моравия, нито някой друг я задържа. Тук, на тази земя, словото се одухотворява (както пише Иоан Богослов — „И Словото стана плът...“ Отгонените знайници на писмото славянско са приютени от княз Борис Покръстителя. Това е една голяма благодат. Азбуката идва тук и извършва великата ферментация на събудената гениалност! Защото тайната на писмеността ни е в това, което се нарича съдба. Буквата използва езика, а езикът използва буквите и най-добрият свидетел са великоморавците, които поискват, но не опазват книжнината на славянина.

Писмеността открадна бъдеще за България! Тази писменост след това ни прави тук основа. Не може да не се признае това, което направи Българската държава — мина в робство и погълна агресията на азиатщината с всичката нейна динамика към Европа. Европа ни дължи изключителна благодарност! И ако трябва някой да празнува нашата писменост, която оставя история и прави бъдеще, те са длъжни! Така че писмеността ни не е тържество на българина само. И утвърждаването на българския език в Европейската общност, ако не е прозрение, то е съдбовно приложение на волята на българина в историята на Европа, на континенталната конституция и социология!

Ние приемаме християнството не защото сме езичници — нашето „езичество“ с няколко степени е надвишавало добродетелите на най-съвършените религии. Добродетелта при българина не е проблем на нравствени таблици, а на прозрение. Но е трябвало да направим историческа постановка на приложна култура. Това прави княз Борис Покръстителя! Този човек провежда една от най-големите дипломации на века. Никъде в Европа няма да намерите неговия мащаб! Разбира се и този на цар Симеон. Баща и син — историята ги награждава с прозвища: княз Борис — Равноапостолен, цар Симеон — Велики! Симеон Победителя е съхранен героизъм, но Симеон Просветителя е и ще остане живата жарава на културата ни чрез името Златен век на българската книжнина.

Княз Борис създава стратегия за култура, цар Симеон — стратегия на културата!

Магнаурският възпитаник знае значението и силата на знанието и затова изгражда двете школи, двата културни центъра като фронтова стратегия на бъдна България. И в културата Симеон се оказва по-добър цезар, отколкото жрец, за какъвто го готви неговият баща. Прозрението му отсъжда този жребий. Той има радарните способности да улавя кой носи духовности, за да направи този голям сбор, който неговият баща оставя — да го направи едно слънце. И неслучайно ще го нарекат новият Птолемей. Птолемей I Сотер (305-283 г. пр. Хр.) е онзи, който заграбва властта в Египет и Либия — става техен сатрап, но какво прави — академия, която нарича Музей (Музеон), а Птолемей II Филаделф (283-246 г. пр. Хр.) създава най-голямата библиотека в света — Александрийската, и събира отвсякъде философи, мислители, творци, астрономи... Ето това правят Птолемеите, това прави и цар Симеон Просветителя! И с основание го възпяват като „нов Птолемей“. Явно е, че тогава творят голяма култура — „За буквите“, „Учително евангелие“, „Проглас към евангелието“, „Шестоднев“...

В същото време ще видим и една изключителна светска култура. Не само църковна книжнина, но и гражданска — „Троянска притча“, „Александрия“, „Християнска топография“... Йоан Екзарх в „Шестоднев“ ще оборва Аристотел като цитира Платон. Защото още ап. Павел слага предхристовите умове в своите Послания. Ето каква тайна е носена, носена е от християнството като подкваса.

В душевността на българина ценностите на Духа и плодовете на ума винаги са широко дадени! Българите, за да оцелеят сред една цивилизация и една хиенщина, носят някакъв изключителен усет и дисциплина. И затова казвам, че като символ Симеон ни дава меч и перо. Каква духовна ширина! Не само да поискаме култура, но и да я понесем. Защото много е лесно да се иска благодат, а да няма плещи да се понесе величие. Българинът има величие и винаги го е пазил и градял!

В този исторически момент на първо място като наши учители слагаме Седмочислениците. Тези избраници, като провиденция пратени, събрани в едно духовно валмо, идват с огъня на жертвата в служението, което изгражда Златния век на българската книжнина. Никой народ няма в историята си тези седем светци — Седмочисленици! Децата на посветеното бъдеще на България идват прогонени и отречени от Европа. Те слагат ъгловия камък на устойчивата ни култура — именно идеите на тези двама белязани бродника — Кирил и Методий, и на тези пет съпровождащи ги посветени!

Ние може би с историческа достоверност сме си присвоили двамата братя, защото с морална чистота и отговорност ги съхраняваме във времената. И когато гледам този откъс от българската история, който безспорно е свързан с християнизацията ни, се спирам на онзи много странен факт, наистина много странен: Тези, които искат Кирил и Методий във Великоморавия, нито ги имат в душите си, нито ги празнуват, нито ги канонизират!

И тогава се питам кое е съдба и кое е благоволение? Ние носим някаква странна душевност с тези двама братя. Да, те са славяни, но къде е нашият афинитет, къде е нашата душевна преливност? Не е ли в солунските славяни и онези прабългари — мирмидоните на Ахила?! Така българите се наричат „ахилови чеда“, както италианците — „енееви чеда“... Тази легенда — за Троя, се шири в средните векове като вътрешна изповед за единство с герои, т.е. повтаря се идеята за тотемния образ. (Средновековието повтаря лъва, мечката, вълка и пр. като родова хералдика.)

Така двамата братя, които през 862 г. ни отминават и отиват в далечините, за да дадат на княз Ростислав (846-870) славянска писменост — в защита срещу немското влияние, стават наша плът, стават наша душевност, стават наши иконни образи, които носим и като молитва, и като култура. Ние ги имаме като иконни светци! (А „свети“ е означавало академично звание — тогава са казвали или „учители“, или „светци“.) Тази святост те наистина я имат като харизма на божественото, което донасят на света. Наречени са равноапостолни — равноапостолни братя, и техните, разбира се, свети ученици. Но във всичката тази святост на тези мъже ние трябва да кажем, че те са повече от свети — те са свещени!

В историята единственото, което има право да бъде наречено свещено, това са книгите, които Божиите пратеници оставят. Свещени книги: тази велика тайна оставят Кирил и Методий чрез своите възпитаници и съратници — техни страдни братя, но достатъчно жертвени, за да не слязат от олтара, който имаме. Безспорно това величие създава основанието за националната молитва, която в по-късното време изрича този дял от нашата история — Златен век на българската книжнина! И ние наистина единствени ги празнуваме и като културни представители: не само на 11 май — в религията, но и на 24 май — Празникът на българската култура!

Историята не можа да ни ги оспори — сега времето ги оспорва!? А ние първи — още в IХ в., ги канонизираме, още тогава ги приемаме за светци и им отдаваме почит. Нито Византия, нито Русия, която сега си приписва, че тя ни дала азбука... (Няма да говоря за сърбите...) Защото Киевска Рус повече от век след нас — през 988 г., при княз Владимир приема християнството от нас и ние и даваме четмо и писмо, и то кирилицата... Нашето основание е и етническото достойнство, защото тези двама братя са от етническата група на солунските славяни и затова те слагат букви, които гърците и сега не могат да изговарят. Именно тези двама светители дават звук и мисъл, те написват в душите на българския народ и на славянството: Аз, Буки, Веди, Глаголи, Добро, Есть... Това, с което ние изразяваме както историческото си предназначение, така и духовната енергия, която носим за лично присъствие и за будност на ония, които взеха от нашия кладенец водата — водата на словото.

Единият от братята — Константин (827-869), после наречен Кирил, завършва Магнаурската школа и е изключение в културата на Византия. Имперският двор го приласкава в титли и византийската аристокрация иска да го ожени, но Константин отказва и става духовник и библиотекар в патриаршеския храм „Св. София“. През 850 г., когато патриарх Фотий напуска Магнаурската школа, го поставя там като преподавател по философия на своето место — имал е усет!

Тайната на гениалния човек е да си намери таланти, а на талантливия — да се поклони на гения; посредственикът отрича всичко — това е ужасът! Но ние трябва да бъдем трезви по отношение оценките си, когато говорим за сарацинската мисия през 851 г. в Арабия и отстояванията там на Кирил Философ, защото той е само в състава на делегацията на патриарх Фотий. (Аз не зная защо нашите историци често слагат венци от цветя, които много лесно могат да вехнат от исторически истини.)

Не е вярно и че ние сме разрушили триезичната догма: на еврейския, гръцкия и латинския. Още в I — II в. на сирийски (пешито) са преведени Евангелията. Не бива да живеем с илюзорности за евтин героизъм — славянската азбука е написана с разрешението на византийския император (Михаил III), а след това Евангелието, преведено на славянски език, е благословено от римския папа (Адриан II). Тогава какво сме рушили?! Достатъчен е подвигът на двамата братя, че раждат нещо, което е изумително, което се счита, че е само Божий дар — да напишат азбука. И тези, които познават историята, знаят, че коронацията на френските крале се е вършила с Евангелие (Реймското), написано на славянски език (първата част — на кирилица, втората — на глаголица). Това е достатъчно, за да не си приписваме излишни достойнства. Факт е, че папата благославя двамата братя; факт е, че св. Кирил е погребан в църквата „Св. Климент“ в Рим. Така че обструкция си прави сами, когато създаваме диалози.

Съвременният човек не може да си представи живота вън от писмената. И има една странна, изумителна тайна за двубоя между паметта и ръката. Когато паметта е била обременена, когато паметта е била пренатрупана, е трябвало да се освободи енергия за ръката. Защото, когато паметта е уморена, какво да се прави с това, което историята дава? Какво да се прави, след като не може да погълне събитията и с приказа си да издържи на бъдещето? Тогава е потърсена ръката. Паметта дава своя ритмика и свое въображение, за да се роди образът, наречен „буква“. И ръката се научава да пише. Но писането е ставало с образци, които е оставила природата. Тогава се явява прозрението — образът, който носим запечатан в себе си, да го изразим в звук, да създадем низ, който представя мисълта.

Двубоят между памет и ръка ражда буквите в света!

Буквата изначало има само символично значение, а след това и нотирана игра. И точно буквите са една от най-големите игри, които освобождават човешката памет от задължение и претовареност чрез възприемане след това на материализирано слово. За да може и този, който няма въображение по-голямо от това да изкара своята прехрана, да се научи на грамотност, което е отговорност към бъдната култура. Затова тази вътрешна гълчава, която е израз както на сърце, така и на мисъл, прави онова, което се нарича азбука. Как само е изведена една особена песенност — песента на будността! По този начин паметта се освобождава от умората си, а ръката дава път. И азбуката става израз както на вълненията лични, така и на историческите събития! Защото буквата е космична сила в реален образ!

Ето как се ражда всяка азбука. В древността тя е образна и я наричат свещена. Няма азбука, която да не е свещена! Но е трябвало да се освободим от магиката на свещеността, защото всекидневието няма да издържи на постоянна свещеност. То има свое основание да прави битология и тази битология е необходимо да се отбелязва. А тогава, при наличие на скиптъра на свещеността, можем да не споменем всяка дума и така бихме оставили непълноти в културата на един народ (както е забранено в някои религии да се споменава името на Бога). Но тъй или иначе ние имаме като потреба азбука — азбука българска!

Българската азбука от мистична реалност става реална култура!

Мистичността освобождава терен на онова, което се нарича култура. Култура на стратегията, защото всичко, каквото чрез азбуката се ражда, е защитна ризница в пътя на нашето осъществяване!

Историята е констатирани факти, но докато стане факт, който слагаме в наниза на своите исторически дни, има провиденция. И никоя културна общественост не може да осъществи своя път вън от провиденцията на историческия дух, който винаги се въплъщава за национално предназначение. Така националният ни дух се изявява чрез това, което като награда се нарече „кирилица“, осъществила се чрез Климент Охридски. За мен мастилницата на българската азбука е тази на Климент Охридски! Затова в поредицата от 13-те безсмъртни българи го наричам Азбучник. Той прави българската азбука, макар да е наречена кирилица в дар на двамата братя. И Климент Охридски изпява възхвалното слово на своя учител Кирил, където пише, че той е със „златозарни очи“, „ангелозрачни зеници“, „светлозарни нозе“ и т.н. Безспорно този стил на панегиричност, както е известен в културата ни, е свойствен за цялата тогава средновековна мисъл и начин на изразяване. В него има много тънкост и много (разбира се) разукраса.

Климент е наречен Охридски, защото тази изключителна личност е пратена там — в град Охрид (както старата българска държава е знаела: едно от крилата надясно, другото наляво, в центъра — държавата). Той е изключително просветен и делови — създава школа, университет и всичко това в синхрон с една държавна и национална политика. Неслучайно първите ни университетски мъже кръщават нашата Алма матер на негово име, а не на светите братя. Кирил и Методий са историческа необходимост, но не и духовна дан за България!

Целият живот на Климент Охридски е социална отдаденост и жертвен принос. Той, Азбучника, не може да бъде откраднат от чужди амбиции и прищевки. Климент има кръвната група на нашата земя и на нашия народ — по произход е български славянин. Той е, който сваля финикийщината от глаголицата, за да имаме и да си служим сега с кирилицата. И не е шовинизъм почитта ни към него, защото той има един реален живот и едно осъществено битие. Не по-малко радостен е фактът, че Наум пък в своята школа в Преслав създава един сонм от посветени, наистина гениални мъже.

Така този приют — България, става место на две големи школи. Оттам — от този костер, от тази запалена клада, започват духовните езици.

Великата Петдесятница на българската история са двете големи школи — Преславската и Охридската!

Осенение за какво — „Дайте азбука, дайте четмо на българския народ!“

Понякога, когато хвърлят съмнение, че ние сме шовинисти, или че нямаме основание за дадено историческо право, е твърде бледо и недостатъчно дори да бъде наречено недуховно — просто е престъпно! Има разлика между престъпност и глупост. Престъпно е да се говори и както сега в Македония за историята, защото Василий II не е наречен македоноубиец, а българоубиец! Не става въпрос за шовинизъм, става въпрос за провиденция, която историята е направила факт. А това, че един факт е оспорван, е съвършено друг проблем... Този именно Климент Охридски е, който извайва най-хубавата скулптура от азбучното ни мъчение. Глаголицата е една трудна азбука, защото тя е идиомно писмо. Там в наличие е финикийският свят, взети са букви от евреите... (Преди еврейската е финикийската азбука, която все пак е по-опростена от йероглифното писмо на египтяните.) Но Климент извайва кирилицата, в която влизат 24-те гръцки букви (тях, безспорно, старите гръцки племена са взели също от финикийската азбука). Той с прозрение слага още 14 славянски глаголически букви, за да обслужи артикулацията на българската реч. Облекчена е ръката, улеснена е изговорността. (Разбира се, по-късно отпадат някои букви.)

С това ще разберем, че братята Кирил и Методий наистина не правят азбука за България. Те (според Черноризец Храбър) сътворяват 38 букви, които занасят във Велеград. Когато идва необходимостта и тук ние започваме да ги прилагаме, тогава Климент усеща изговора, вътрешната гълчава — и като артикулация, и като психология. (Има думи, има букви, които някои народи не могат да изговорят. Поляците, например, могат да наредят няколко съгласни и да си ги кажат, но ние не можем да ги изговорим една след друга.) Но Климент зида от нашата гълчава азбуката, на която после се пишат великолепните трудове — и негови, и на неговия събрат Наум, и на ония, които идват в България, както и от тези, които са раждани тук (какъвто е случаят с Константин Преславски).

Азбуката става израз на овладяна психология и фантазия. И ние правим онова, което учудва света — Златен век на българска книжнина!

Азбуката ни служи, но Духът чрез приложната мисъл създава културата!

Това може да се нарече взривяване! Започва преводът на световната християнска култура в нейните най-същностни потреби — богослужебните книги, на славянски език. Осъществява се блянът на Борис Покръстителя да се създаде българска култура в нейната писмена реч, осъществява се и мечтата на неговия син, Симеон Просветителя. С основание казваме, че великият просветен цар Симеон е баща на Златния век на българската книжнина, но не можем да отделим предисловието, ядката на битието — това, което княз Борис I ни оставя. Без него ние не можехме да имаме книжнина!

Борис прави всичко, за да се зида култура, а Симеон — за да иззида култура в душата на своя народ! И всичко това започва в една държава, която не е имала нито книжнина, нито свои академии. Симеон, който се връща от една висша школа, който познава характера на знанието, той изгражда стратегия на културата. Културата ни опазва и като религиозно битие. Тя не само ни защитава като крепостна стена от вулгаризирането на социалния бит, но и опазва светостта на вътрешното ни изповедание, когато не позволяваме кандилцето в домашния ни храм да загасне по време на робствата. Защото имаме „Отче наш“ на български!

И така, св. Климент Охридски има около 3500 ученици, които след това продължават неговото дело. И прилага точно универсалната система — не само богословие, но и земеделие, агрономство и пр.

Седем дисциплини влизат в средновековното образование, наречено „свободно изкуство“ — нещо, на което е обучавала старата школа. Преподавало се е онова, което е властно навремето — три основни науки, наречени „тривиум“: граматика, диалектика и реторика; другите четири — наречени „квадривиум“, са: аритметика, геометрия, астрономия и музика.

Голямото дело, което ни оставя родителят на кирилицата, включва още и неговите слова, неговите проповеди, неговото строително дело на манастири и църкви. Това дело нито може да бъде отминато, нито може да бъде забравено, нито безверие може да го опровергае. Достатъчен е манастирът „Св. Пантелеймон“ в Охрид, който той оставя; достатъчни са и църквите, които прави. След поробването от византийците (1018) техният писател и български духовник Теофилакт Охридски (ок. 1055-1126), който е сравнително близо до това време (защото се знае, че Климент е починал 916 г.), пише „Пространното житие на Климент Охридски“, за което безспорно не само Църквата, а всеки българин е благодарен. А Теофилакт е архиепископ (1090-1126) в Охрид.

Много други са привлечени в служение — не само тези, които нашата история е оставила — един Константин Преславски или един Йоан Екзарх... Много повече са ония, които не са достигнали до нас поради една основна предпоставка — че онова, което сме писали със собствена воля и със своя култура, вековете след това го разрушават, разпиляват и е трябвало да открием и напишем собствената си история или от апокрифи, или от чужди истории. Това е трагедията на българския народ — от чужди извори да извеждаме своята история! (Димитър Съсълов точно тази трагедия изнася при написването на своя труд „Пътят на България“.)

Така на приют и на творчески живот тук идва Константин Преславски, който в първата половина на Х в. слага своята духовна сила в един голям превод на „Четири слова против арианите“ от Атанасий Александрийски (наречен Атанасий Велики). Едно знание, до което новопокръстеният български народ може би едва се докосва, но неговият първенствуващ ум му дава обяснение върху една от големите ереси тогава — на Арий.

Още неукрепнала, нашата християнска религия, под сянката на Източното православие, води вече тежка битка за чистотата на религиозното съзнание и има слова против арианите, които не признават Единосъщието. Виждаме, че тогава не крият противоречията в религията. А ние имаме тук един вулкан — богомилство, варлаамитство, адамити... Тук, на тази земя! И въпреки страха ни, че се разкъсва гръдта на националното единство, културата ни е богата. Защото, когато един държавник даде култура на поданиците си, той може да разчита, че тяхното знание ще бъде приложено в историческия път за просперитета на националния дух! А не да бъдат умъртвени в усещането за национален дух. Не, културата е битие на бъдещето!

Страшното е, когато се отмине с отрицание една култура, каквато например Византийската империя гради в продължение на десет века почти. Не е важно тяхното намерение да ни унищожат — важна за нас е била тяхната култура, която за съжаление и досега нито Европа, нито Православието изведоха в цялост. Западната църква няма културата на двубоя с десетките ереси, който създава философии и концепции. Къде е техният неоплатонизъм; къде е, дори ако щете, тяхното богомилство? А прозрението на Константин Преславски е да отстоява чистотата на едно религиозно схващане, което в същото време е част от основната гражданска култура на човека, защото в края на краищата религията е съставка от културата ни. Върху религиозния мироглед се изгражда философия, от която пък се прави и всекидневие, и история. Иначе какво ще правим? Ще дойде свещеникът и ще изпее едно „алилуя“ и — край. Това ли е културата?! Това „алилуя“ трябва да стане кръстен знак на мироглед, за да създаде Златен век на книжнина...

И ето, освен превода на „Четири слова против арианите“, Константин Преславски ще напише още в онова време „Служба на Методий“ — в IX в. имаме показано в Българската църква делото на Методий! А Методий и неговият брат не са само църковници — те са културен бяг, с който човечеството се измерва. (Затова ние с удовлетворение говорим колко могъщ диалектик и оратор е Константин-Кирил философ, когато казва знаменитите думи: Не пада ли еднакво дъжд за всички? Също и слънцето не грее ли за всички?) Имаме и един проповеднически сборник от Константин Преславски, който е тълкувания, това е т. нар. „Учително Евангелие“, написано през 893 — 894 г. Състои се, според някои автори, от пет части: Азбучна молитва — химн-акростих; Проглас към Евангелието — в стихове; Учително евангелие — 51 беседи, по една за всяка неделя; Църковно сказание — обяснение на църковния ред и служба; и „Историкии“ — хронология на световните събития. Създава се мироглед, който започва да влиза в нашата душевност, а с това правим преценка.

За нас сега е много лесно, когато се говори каква е църквата или какво е Евангелието. Но ако си нямал едно знание и го получиш, тогава разбираш как се разширяват границите на просветността ти. Много е лесно сега, когато някой вече го е казал; просто е, но този, който го е дал, трябва да е имал прозрение!

Така имаме тайни, които другите народи нямат — като този химн към Бога „Азбучна молитва“. Целият християнски свят има своето „Отче наш“, само българите (вече християнизирани) имат Азбучна молитва. Една вътрешна изповед на духовно родство със своето Божество — освободени от Танг Ра, вживени в Христос! Колко ритъм, колко енергии, какво прозрение за бъдна България са сложени там! Идея за самосъзнание и национално достойнство. Защо? Заради това, което казвам — белязан народ! Народ, който минава през толкова много горнила и остава жив, за да дава идеи. „Азбучната молитва“ наистина е нещо много странно. Сравнявам я с великото откровение на Хермес „Песен на гласните“. Хермес дава „Песен на гласните“, а Константин Преславски — „Азбучна молитва“! Какво съвършено проницание... И мисля, че най-добрия, бих казал, вълшебен превод прави нашият голям поет Емануил Попдимитров.

Аз се Богу моля с тия думи:

Боже-светотворче, що създаде

видим свят и дивен свят невидим!

Господ-дух прати ми ти в сърцето,

да ме лъхне с пламенното слово...

В тази молитва ще намерим знаменитите слова:

Литна днес и славянското племе

милостта на кръста твой да търси...

Сега на нас може да ни звучи тривиално, но това е призив за исторически път — едно племе, един народ да литне към онова, което е същината...

Ето това се врязва, това е дълбоката бразда, за която един Кирил философ говори преди смъртта си на своя брат: Братко, аз падам на браздата, като свършвам своя ден — ти продължи... Тези думи на Кирил са едно смирено разпятие — един дух, освободен от тлението си, не лишава от покров делото си. Той знае, че правят бразда в славянския род. Именно това са поучителните идеи, които такива велики личности предоставят на човечеството. И Кирил, и Методий дават ускорена пътнина на своите ученици, които след това са приети със странно по щедрост гостолюбие от Българската държава. Тази държава, която изписва и извисява донесените тайни на солунските братя; изписва ги със светостта на културата като необходимост за социален и държавен живот. Култура, която поемаме, утвърждаваме и естествено — защитаваме. Това, което един народ винаги трябва да има, е култура, която се пази от държавата му и която храни чедата му!

Културата не е рефлекс на мислене, а душевно развитие!

Колкото и да изглежда патетично — Литна днес и славянското племе... то е исторически вярно и е тъкан от тъканта ни. Не е само панегиричност, защото тези запалени кандила правят клада. Двете школи — Охридската и Преславската, а в по-късните векове и Търновската, създават предренесансова епоха, която Западът век и половина след това ще гони.

Тези хора, които съставляват канделабъра на българския културен живот, наречен Златен век на книжнина, не са, както византийците са говорили: „варвари“. Или както пише в „Солунска легенда“, че когато св. Кирил отива при солунския митрополит Йоан и му споделя, че сънувал да му се казва: „Иди в обширната земя и сред славянските народи, наречени българи, защото Господ те е определил да ги покръстиш и да им дадеш закон“, а митрополитът му отговаря: „О, безумний старче, българите са човекоядци, ще изядат и тебе.“ Това е политиката на Византия.

И това е боляло в душата на Симеон, за да създаде тази теория, която наричаме Pax Simeonica, т.е. Симеонов свят, за да разруши преклонението пред старата Римска империя в новия и образ — Византийската. Именно доктрината Pax Simeonica е първата „китайска стена“ срещу тези две империи: едната на насилието и втората на лицемерието. Двете империи, събрали се в тезата си да унищожат България — империята на Рим, която погива, но папската институция я повежда отново, и империята на Византия, която императрицата-майка — Зоя, води, и то срещу България.

Симеон със своята Pax Simeonica отстоява тезата, че ние не сме варвари; възправя се срещу обидата на националния дух! И за да се избавим, за да хвърлим тази дреха, първо е трябвало Борис с прозрение да приеме християнството и да събере онези запалени вощеници на културата, а след това Симеон да направи с тях Златния век на българската книжнина. Именно тези творци обслужват социалния ни живот чрез религиозната си култура. И когато поднасят своето духовно ядиво, знаят, че правят от хората граждани с добродетели, защото в религията освен просветността, идва и моралната гама от отговорности.

Pax Simeonica е идеята да се повика на жертва и да се създаде нещо, което трябва да възхищава поданика и да респектира гостенина. Защото, когато ти дойде гост и не може да бъде впечатлен от знанията ти, поне от материалната ти култура да бъде респектиран. Вярно е, че когато сме дошли тук, ние не сме могли да впечатлим със знания, защото сме нямали своя писменост, но сме респектирали с меч. А след това далновидността на княз Борис I за азбука и културата на цар Симеон респектират и с писмо...

Ето как е дебуширана душевността на българина в творчество. Това се дължи на огненото ни християнизирано битие. Въпросът е: Бихме ли били поласкани от Божията воля да имаме Златен век на българска култура без християнизирането? Отговорът е — не!

Златният век на българската книжнина е християнска пулсация!

Така, когато говорим за Златния век на българската книжнина, трябва да го разглеждаме като християнско виждане във всичката тази обемност, която, безспорно, не може да бъде описана. Тя толкова много богати пластове има... Ако погледнем дори само областта на изкуството в IХ — X в., ще видим една от най-старите икони — в манастира „Св. Пантелеймон“, керамичната икона на св. Теодор Стратилат. Имали сме към самите църкви школи за иконопис. Малки остатъци от изящни икони Византийската империя е оставила, но по-съвършено одухотворена, по-спиритуална икона от българската няма! (Затова Западът с нескрито желание и с изявено възхищение търси българската икона.)

Освен Константин Преславски, друг белязан в историята на нашата култура е, както споменах, Йоан Екзарх български. Той е основоположникът на българската православна философия и богословие. Изключителен диалектик, изумителен апологет, може би най-мащабната, най-културната личност. Този човек ни оставя освен лични свои трудове още и преводи. Превежда 48 глави от частта „Небеса“ на обемистата творба „Източник на знанието“ на византийския богослов Йоан Дамаскин под названието „За православната вяра“, написва и оригинален предговор към превода. А Йоан Дамаскин е също една изключителна личност на християнската църква в VIII в. Управител е на Дамаск, но заради клевета против негово съчинение халифът (сарацините по това време са владеели града) отсича дясната му ръка, за да не може да твори. Но Йоан Дамаскин отива в Иерусалим, където съчинява много духовни книги и църковни песни.

Този превод — „Небеса“ (в предговора Йоан Екзарх го нарича „Богословие“), ще бъде продължен после в нещо, което е безценно в ценностите — в „Шестоднев“. „Шестоднев“ — Сътворението на света! Сътворението ще го намерим при всички интерпретатори, които се занимават с възникването на света, но „Шестоднев“ от Йоан Екзарх е битие на християнската теологична мисъл — не е нито на митологията, нито на мохамеданството, нито на будизма. Концепция за Сътворението на света — с оригинален пролог и шест слова, всяко от които е посветено на отделен ден от Божиите действия при Сътворението. Единствен той си позволява да прави интерпретации в идеята за Сътворението, взаимствайки от известни вече произведения на Василий Велики, Севериан Гавалски, Йоан Златоуст, дори и от Аристотел. Така това съчинение дава на българската книжнина труд с космологичен характер. Това ли не е творчество?!

Българите никога не са били подражатели — те са творци!

В „Шестоднев“ (в Слово за втория ден) Йоан Екзарх ще каже смелата мисъл: Колко чудно и преславно са съставени, преплетени и съчетани противоположните елементи! Той характеризира човека, като ползва и тези от античната философия, най-вече на Аристотел, влизайки в една полемичност. Всичкото това му дава безспорното право след неговата кончина веднага да бъде канонизиран от нашата църква. Самата му титла „екзарх“ е означавала не толкова сан в духовната йерархия, колкото грижовник, надзорник на манастирите, на тяхното битие. Затова историята ще го нарече „черковен строител на българската земя“.

Разбира се, няма да му намерим икони. Имаме икони на св. Георги Софийски Най-нови, който е убит (защото хвърля на земята насила навитата му от турците чалма и я стъпква), но църковниците да върнат от IX в. някой си Йоан Екзарх — не... Можем и други да потърсим — толкова лесно достояние станали за канонизация. Но тези, които градят храма на българската култура и които слагат олтара на българското религиозно съзнание — няма ги по иконите. Това е беда! А Йоан Екзарх има най-голямата култура за античното знание.

Виждате какви обширни познания носят тези белязани български синове! (И тогава има ли защо да се учудваме, че нашето Възраждане в ХIХ в. е наситено с изключителни мислители?!) Трудно бихме намерили пристрастие в концепциите на такива титани на културата ни, а сега не могат да се отърват от бодлите на различни идеологически историци и културните ни дейци. Да не говорим за званията и наградите, които могат да изопачат всички културни ценности. При цар Симеон няма институт, който да издава награди. Дори някои от онези жертвеници не са направени епископи. (А сега духовниците се бият да станат епископи, пък други се отделят, за да станат патриарси...) Папата дава архиепископски сан на Методий, но на Кирил въобще не е даден, въпреки че го рисуват с такива атрибути...

Друг син на този род български е монахът Черноризец Храбър. Черноризец е свидетелство за одеждата, с която е бил облечен — черно расо. Затова върху името му има много разминавания. Някои казват, че това е псевдоним на самия цар Симеон. Съмненията са, защото Симеон е готвен за духовен глава на Българската държава — той слага расо и оглавява школата по времето на своя баща и на брат си. (Оставя сборника „Златоструй“ и два т. нар. „Симеонови сборника“, в които има подбрани слова от светите отци — св. Йоан Златоуст, св. Василий Велики и др.) Последните изследвания обаче опровергават тезата, че под Черноризец Храбър се крие черноризецът Симеон.

Черноризец Храбър ни оставя нещо, което също е изумително: „О писменех“ — „За буквите“. Този човек извършва една от най-добрите апологетики на славянската писменост. Там са и онези знаменити думи, за които знаем — че когато попитате славянските азбукарчета: „Кой ви е създал буквите?“, веднага ще кажат: „Св. Кирил философ и брат му Методий“, а рядко гръцки книжовници знаят кой е създател на азбуката им... Това е панегиричност, на която ние можем да се възхитим, но арменците, пък и други народи, си знаят създателя на писмеността. Така че този маниер има стойности, но все пак си остава панегиричност. Но възхвалното е, че славянските букви стават тухлите, с които градим култура, получаваме личен облик, правим световен пробив. Защото буквата сама за себе си нищо не представлява, колкото и хвалебни да са словата за нея.

Духът е, който одухотворява буквата чрез словото!

Тогава буквата обслужва словото, за да създаде култура!

Както казах, не всякога основателно говорим, че нашият език е четвъртият в света, на който е преведено Евангелието. Ние, обаче, сме тенденция на четвърта култура, славянската — това е съвършено друго. Но дали далновидността, или историческата потреба е родила тези идеи е въпрос, върху който може да се спори и да се говори. За нас е достатъчно, че тогава са имали преценка за стойността на азбуката, за да имаме „О писменех“. Това е достатъчно. Да преценим стойността на изобретеното, което ни освобождава да се изразим, защото паметта започва да изневерява.

Ето как е зидан този храм на културата — едно преддверие, един наос и един величав олтар. Със съответния Събор и с школите, които са изградени, в плътта на Българската държава влизат вибрациите за наука, за църква, за държава. Това е голямата тайна, когато един баща дава кръщение и един син дава култура. Те не са имали свое битие вън от служението на религия и държава. И затова в народната мъдрост се казва: „Не даде дрямка на очите си, за да изпълни дълг!“ Вижте колко фино е изразена душевността на жертвения — да не даде дрямка на очите си, за да изпълни дълг! А дългът е поведение на знание по отношение на жертвата!

Не зная защо нашата книжнина през последните няколко десетилетия иска да омаловажи битието на тези велики творци, а можа да възпее героичните отричания на държава и църква от един поп Богомил... А никоя кауза не е толкова добра, когато всичко отрича.

Във всичката тази цялост, когато е застрашена църквата, се явява една личност, която също оставя във вековете името си — Презвитер Козма! В защита на християнската православност в Х в., той пише един изумителен труд — „Беседа против новопоявилата се богомилска ерес“. Това са най-полемичните и най-реалните знания — характеристика с безпристрастие към управлението, църквата и еретичността. С еднаква съвест и строгост преценява действията на цар, на боляри, на патриарси, на свещеници, на монаси и гибелността на онзи, който създава богомилското движение — с една елегантна фраза, че той не е Богомил, а Богонемил.

Тази беседа е първият идеологически отпор срещу отклоненията; срещу инвазията, която Византия ни праща и родната земя ги отглежда — богомили, павликяни, адамити, варлаамити и други ереси. Но към всички е еднакво безпристрастен и строг. Презвитер Козма излиза с достатъчно теологични знания да посочи не само недъзите, но да посочи и пътищата. Защото да се кажат само недостатъците, това показва, че се остава в материята, а човек трябва да лекува мисълта си с Духа! Така се явяват нови тенденции, явяват се нови култури.

За мен Презвитер Козма е първият идеолог, който приема отговорност на апологет. Този голям просветител изказва много странни мисли: „Нека всеки от нас да се замисли, казвайки: Нима заради мене Бог да е изпратил тази война на земята?“ Изправя човека пред огледалото на отговорността — национална, историческа, мирова...

Къде е сега Презвитер Козма?! Защото няма нужда само да се констатира неустойчивостта и неграмотността — налице са порнографията и корупцията на държава и Църква. Така че нуждата от един нов Козма е много по-потребна сега, отколкото в X в. Не само защото в наличие са „богомили“, а защото държавата ни е опорочена. Разбира се, всеки сега ще се извини с това, че религията не се развива. Културата еволюира, знанието еволюира — и религията безспорно трябва да еволюира. Затова казвам, че църквата няма нужда от китари, има нужда от динамика! Тези, които я водят, трябва динамика да имат. Не да се вкарват китари, за да стане модерна. Защото на улицата не се прави религия; както култура не се прави само с пътувания... В онова време нямат интереси в гражданското поле и наистина водят битката си, както я води Презвитер Козма.

За културата ни безспорно са били нужни двете големи огнища — едното да даде нов тласък на азбуката, другото — да отхрани тези синове, за които казах — Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър... Каква култура са имали тези хора! Колко изтънко са познавали догматиката, канониката, правилата и символите на светата Църква... Това е голямото вътрешно посвещение, което те имат. Тяхното въображение е една жива реалност и затова пледират каузата за величие — защото го носят. Просто са струна от великата наша песен, от онази лира, чрез която е могъл Орфей да събуди милост, за да върне душата си — Евридика. Това е, което носят тези велики мъже. А тази същата фаланга от гениални личности вече можем да я пренесем след това във Второто българско царство, в онова ядро, което Патриарх Евтимий изгражда със своята школа на исихасти.

Така духът на българина ще продължи в творчество през цялата онази богата, и то наистина изключително богата култура на Второто българско царство. Търновската школа създава онези големи културни имена, които след падането ни под робство оглавяват и патриаршески, и други църкви на Русия; оглавяват и културата на Сърбия чрез един Константин Костенечки. Следователно в духовното ядро на българския национален път съществува неизбежната пробуда да създава култура и да води духа си към висоти. А Златният век е онова, което първенците на възземащото се в душата на българите християнство извикват на живот. И ние в продължение само на няколко десетилетия правим великото си посвещение култура като абсорбция на енергиите на Духа, осеняващ чувствата и ума!

Българският народ носи едно внушение — той поднася на света своите идеи! На света не само в неговите континенти, а в неговата всемирност дава духовни ценности. Родени идеи, макар и понякога неосъществени на една територия, хранят битието на онези, които знаят как да се докоснат до олимпийските висоти. Нашият Златен век предоставя голямото въображение — голямата драма на човека в битка: в битка с бъдната история — това, което един Дон Кихот дава; или в битка с великото съмнение — Хамлетовото начало. Ние ги раждаме още в IX в., не в XVI и XVII. Това е голямата тайна на българската духовност! Тази страна ражда блестящи творби, тя освобождава Духа от неговата бременност, тя дава прозрението като единствено качество на истината!

Истина без прозрение е мотивировка на ума, а умът поражда съмнение относно волята на Твореца. Това дарование на българския народ — да има прозрение — му дава названието: „белязан“. Народ с определена съдба! Ако някой белязването може да го вгърне, да го сложи в браздата на българската нива — той трябва да знае, че ще има духовна, богата жътва.

И когато Теодор Траянов — този маг на големите тайни, характеризира българина в своя „Вечен пилигрим“, изрича много странните и знаменити думи за пилигримите, т.е. за преносителите на духовните богатства:

Когато бурните години

в кръвта ти бавно отшумят,

и от забравени светини

започнат сълзи да текат,

душата, страшно обедняла,

ще коленичи в някой час,

сред непозната катедрала,

пред величав иконостас...

Толкова съвършено е уловена тайната на един народ — пилигримският дух, и е направен иконостас на битието, на който са коленичили и ще коленичат милиони още „сред непозната катедрала, пред величав иконостас“! Да, на този български иконостас стоят ликовете на десетки апостоли на българската култура. Там има царствени водачи, там има смирени монаси, там има български светци и гениални творци. Едва ли някой народ има нашия иконостас. Това не е драматизъм, нито е шовинизъм, не! Говоря за културния иконостас, не за институционалния. А културата можа да изрази духа ни и да бъде фиксирана благодарение на Азбуката.

Тайната на българската култура не е във външния глед — тя е в душевността ни!

Душевността иска и взема жертви, но тя е, която възкресява жертвите! Умението е Духът да се разцвети в една богата душевност и след това с дарованията на ума да направи писменост, четка, нота или камък издялан. Това е голямото битие. Народ, който няма Дух, той не може да направи Златен век!

Духът е потребата! И „Азбучна молитва“, и „Шестоднев“, и „О писменех“, а след това и О, неразумний, защо се срамуваш... — всичко това е огнената вълнà на великия български Дух — дарение с идеи, поведение за жертва, живот за достойнство! Пътища, бродени от Тракия до Хималаите, Китай, Монголия... и оттам обратно — до България. Пътища достатъчно дълги, предостатъчно мъчителни, но никога несвършващи!

Живеейки в Бога — в своя Танг Ра, след това в своя Христос, българите не се изчерпват, защото са концентрирани в националната съвест на едно духовно предназначение — България! Тази земя, която има един дионисов ирационализъм и един орфически ум; която има една екстатична драматичност в живота си, не може да не роди такава култура, защото нейната интуиция носи това предназначение.

Синовете на България имат необуздано творческо въображение и безпогрешна интуиция!

Те чертаят граници и изграждат битието на един народ! Народ, който има меч и перо, има свои победи и погроми, но никога отчаяния. Може Сизиф, чийто труд не е в безсмислието, а в липсата на отчаяние, да не е наш учител, но ние сме лишени от отчаяние! Ето тази дързост на българина му дава правото да съществува — още да продължаваме битие и култура. Това е плод именно на безпогрешната интуиция и творческото ни въображение. Един народ ако няма творческо въображение, не може от буквите да направи мисъл и да напише светостта за поклонението си. Това носим, това е индивидуалният ни белег, личната ни енергия, но и обществената ни отговорност, с която се изявява творческият дар, който историческият дух ни предназначава!

Златен век! Никъде другаде в световната история няма да намерим това прозвище — Златен век на книжнина. Защо? Защото именно българският народ е роден и живее за такива дела! Ако българите не бяха приготвени да приемат будност, нямаше да ги споходи щедростта на тези огнени езици, които нарекох Петдесятницата на българската култура. Този кладенец на българския живот остана неизчерпан за преценка и като жива вода на поколенията, които идват...

Много е трудно да намерим всички тайни, с които Духът си служи, за да направи материализацията като възможна усвоимост, за да имаме душевност. Защото културата се създава, за да храни и изявява душевността; създава се за тези, които са гладни за мисловност и за духовност. Тя се прави, за да осъществява човека бог в развитие!

Културата е наистина голямото течение, с което човечеството в хилядолетията отбелязва присъствия. Има много народи, поселили земя, които са отбелязали присъствие само като фактология, но не и като духовност с белязан знак за съдбовност и историческа последователност. Историята ги губи, макар че тя оставя в архив и в музеи много ценности. Тези ценности са били удовлетворение на мисълта или олтарно моление, което е имало своя външен образ. И не е оскърбление, че едно каменно божество е сложено в музей, но не можем и да не му признаем правото на присъствие в душевността на онези, които са го приемали за божество и са изграждали своя духовен свят. Така са давали жизненост и на определена култура. (Както от една пяна е родена Афродита и сега има написани томове за Афродита като еманация на енергията за любов.) Ето защо оставяме като възможност за преценка йерархията на Духовните вълни — усвоявани от човешката мисловност и прилагани заради необходимостта душевността ни да създава трайности.

Ние, българите, имаме благоволението на историческото предназначение, защото носим онова, което прабългарската култура дава в душевността на кханската институция — Орендата, висшата духовна сила за една търсена приложност.

И точно тук стои белегът на бъдещето на България — като белязана в Третото хилядолетие да остави Духовната култура на Мъдростта. А тя е: Да бъдеш, не да имаш! Защото уроците на божествата не са да ни направят благоденстващи и богати, а да ни направят събожествени. Беше позволено на човека да бъде греховен и се търсят формули да му бъде простено; рече му се, че може да бъде съвършен.

Време е да му се каже, че може да бъде и божествен!

Българският дух ще създаде културата на събожника!