Историческата роля на Българската православна църква (Духовните дарове)

Българската православна църква е провиденция на историческото ни битие!

Под „историческа роля“ на Българската православна църква не трябва да се разбира хронологията `и, а историчността, която тя е оставила. (Защото преди Църквата ни да я има, пак сме имали история.) Дори когато сме нямали Църква като официална институция, тя е правила историзъм – давала е духовни стимули и достатъчно основание да не се загубим както като народ, така и като предназначение в историята. Затова Българската църква и историята, в идеята си за духовно съзнание и култура, са били неразделни по пътя на своето развитие и плодоносие.

Религията е душевност! Тя е душевността на един народ, тя е душевността на човечеството, независимо какви кумири има то за поклонение – от тотемния свят до Сина Божий. От своя страна, тя изгражда и органите на съхранението: църкви и църковна йерархия; обреди и книжнина – изгражда историческото битие. И всичкото това, в края на краищата, се вписва в страниците на планетата. За всеки народ събитията на неговата история се глиптират в душите на поколенията му, които се хранят от това битие.

Религията е духовна потреба, нравствена градация и социална сила!

Няма народ, който да не е имал религия, и няма религия, която да не е имала институция! В българската история върху Господнята нива – а тя има своя и светски, и духовен бит – съработници са както светският служител, така и духовникът. На тази нива (на която Господ е насадил Своя виноград) е работено в историята ни повече от тринадесет столетия – тук, на българската земя.

Ние не можем напълно да обхванем един такъв хилядолетен път; не можем да оберем всичките плодове от богатата нива на тази институция – Църквата у нас; не можем да оберем всичкото грозде от този виноград, който Бог е посадил в душата на българския народ... Затова трябва да попитаме как сме се молили – както самарянката на кладенеца пита Христос да се покланя ли сега в храма в Иерусалим, или да се покланя както нейните бащи в планината, за да `и отвърне Той: „Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина“.

Човечеството е изживяло големи различия, минало е през различни етапи – молило се е със своя инстинкт на съхранение, със своята мисъл, със своето сърце и най-после се е молило с дълбоката вяра да вкуси от Божествеността.

• Човек се е молил със закона – в Духовната вълна на Правдата;
• моли се още с прощението – в Духовната вълна на Любовта;
• ще се моли с прозрението – в Духовната вълна на Мъдростта;
• ще осъществи вложената божественост – в Духовната вълна на Истината;
и ще живее в Бога – в Духовната вълна на Свободата!

И през всичките му пътувания винаги е имало Учения, които стават религии и които се самосъхраняват със съответните институции.

Църквата като институция е много цялостна, защото всеки народ се осъществява в цялост. Геният на народа ще даде прозрението; трудолюбието ще даде плода; религиозността ще даде нравствените правила и некъсаната връзка с Бога; вярата ще даде идея за спасение и теза за безсмъртие... Затова историческото битие на Българската православна църква не трябва да се схваща само в едно направление. Ролята на Църквата ни в историята не е само отделната формула на служение в нравствеността или в изкуството – нейната роля е и в национално-етническото ни обособяване. Така Църквата минава в цялостния живот на българския народ и затова с основание се казва „Българска православна“, докато други религиозни формации не могат да кажат, че са български църкви. Те имат изповедници българи, но не и историческа предопределеност в нашите земи! Тази разлика е много съществена. Ние имаме изповедници католици, които са българи и немалко са дали; имаме изповедници в мохамеданството и в други вярвания, но провиденция на историческото ни битие е Българската православна църква!

Самата Църква като духовна институция е щедро дарена от едно Богооткровение, каквото е Учението за Любовта. Сравнено с Ученията за Правдата, които Моисей, Буда и Мохамед дават, наистина Учението на Духовната вълна на Любовта е едно Богооткровение! То променя националните духовности на битието на историческия дух, а не само на общественото обособяване. Християнската църква изгражда своите общества върху Любовта, която се възправя срещу Правдата, иззидала храма око за око, зъб за зъб. Тук се разминават две концепции – концепцията за възмездността на Учението на Правдата като отмъщение (и като наказателна възможност, която влиза в публичното право) и концепцията за прощението на Учението на Любовта, което рече: Обичайте враговете си! Тези антитези се възправят в историческия път преди повече от две хиляди години.

Християнската религия в българската земя е повикана на живот от княз Борис Покръстителя. Това, което като тревога (и сънна, и реална) изживява водачът на тази държава, е как да намери, как да изведе повече валенции от племенния състав, заради това, което се нарича народ; как да свърже душевността му и да направи едно духовно цяло, което да представлява и народност, и държава. При това не да асимилира – Покръстителя не ражда такава идея, а иска да обедини. Защото от славяните трябва да вземе словесието (което Европа познава), а от българите да утвърди кремъчната воля за национално битие.

Кое може да направи спойката? Религията! Това е била нуждата от религия и тя е трябвало да бъде християнската, защото тази религия е универсална (благодарение дейността на ап. Павел). Тя се ражда с универсалната тенденция: „Идете, научете всички народи“ и не остава просто една секта в иудаизма. Идеята е ясна, и точно това българските държавници виждат в лицето на Византия, която е конгломератна.

Така че религията като институция в своите пазви храни идеята за единство. Тук е било голямото прозрение на Борис – да се намери мостът, по който да преминат етничните групи, за да се получи обединението. Това е можело да се извърши само от институция, която е вън от повеленията на администрацията. Общата религия е трябвало да стане духовна трапеза, от която никой не може да се откаже, както хлябът като потребност е всекидневие.

Религията като молитвеност е не само мощна потреба, но и далечен исторически ход!

След като се ражда идеята за национално-етничното ни обединение, е трябвало да се свали дрехата и на митологията, и на тангризма, за да се сложи одеждата на новото верую за единство чрез Христа. Това е дързостта, далновидността и пророческото предназначение на княз Борис. След това идва и признанието, че е равноапостолен – тази личност влиза в сонма на българските светии. Това величие не е само социална даденост – Борис I носи християнството като една вътрешна потреба. Потребата на белязания човек, който в историческото си време трябва да даде нова духовност. Защото има духовни личности, които не могат да направят историчност. Но прозрението е, когато социална личност направи духовно битие за един народ и го обедини с онова, което е вече белег на историчността. Прозрението на княз Борис I е на държавник с далечно стратегическо виждане!

Така че първата тайна, която Покръстителя носи, това е духовното предназначение на новата институция Църква – чрез един олтар да направи духовно братство от две племенности в името на един народ. Никой държавник не може да осъществи своята воля без сливане с историческото време, без национална отговорност и без провидението да даде благослов! И князът, със събудения божествен огън в себе си, трябва да направи голямото чудо – да извърши Кръщението.

Благодарение смелата стъпка на Покръстването, Църквата става будността за историчност в българската държава!

Друго прозрение на Покръстителя е да поиска свободна и независима Църква. От 864 до 870 г. се води големият двубой между двете църкви – Западната и Източната, към коя от тях да принадлежи Българската църква. Макар че не са още разделени, те имат вече свои различия, особено в Символ-веруюто. В първите два събора (325 и 381 г.) е изготвено Никео-Цариградското верую, което остава пазено чисто и непроменено досега само от Източноправославните църкви. Католическата постепенно внася промени...

Така на Осмия вселенски събор в Цариград (869-870), след изслушване исканията на Българската църква, е взето решение. И на 4 март 870 г. Българската църква, с прозвището Православна, е определена като архиепископия под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. Така този Събор определя нейната принадлежност и с това – нейната историчност. Там се решава да се изпрати в България църковен глава – архиепископ. Българската църква е имала правото вече на свое лично съществуване. И това, което я прави белег на историчност, са несънните нощи на Бориса – освен религия, да се бори да получи и самостоятелна Църква.

Оцеляването на Църквата ни изисква този специален статут – статута на автокефалност, т.е. на независимост. Под ведомството на Папската институция това е невъзможно. Под ведомството обаче на Цариградската патриаршия получаваме вече право на самостоятелност, но още без свое духовенство и свой език. Ето тук е другата голяма борба, която след Покръстването провежда княз Борис I за изграждането и богослужението в Българската православна църква.

Първата бразда на историческата роля на нашата Църква е да роди книжовен език, за да създаде опорната китайска стена за защита срещу чуждо нашествие. В тази борба Борис Покръстителя, като голям дипломат и като белязан държавен (и духовен) мъж, води една наистина тежка битка. Защото Източната църква, както и Западната, пращат свои емисари в България, но те проповядват на латински или на гръцки език. Може нещо и да подразбере мирянинът, но не може да го приложи, когато не е станало в него жива плът – не е разбираемо слово. Мисълта дава, но словото одухотворява! Това е разликата, която правят навремето учениците на Христос – „Ти имаш думи за вечен живот.“ Защото Той им дава слово, което ги одухотворява и освобождава.

Точно това иска Покръстителя – слово разбираемо. Църковните емисари четат фрази от Евангелието, но българите не се докосват до словото на Христос с душата си – не могат да го слушат с „думи за живот“. Затова Борис I си поставя голямата задача (приемайки повелята на Цариградския събор да принадлежим към Православната църква) да се пребори с най-страшното – невежеството, което е основа на всяко робство. А то е налице, когато народът няма своя буква, няма своя писменост. Идеята на княз Борис е именно чрез писменост и култура да спаси от асимилация своя народ!

Българската православна църква е духовно, но и културно средище – духовна същност, която ни защитава!

Грижа на Църквата ни, браздата, върху която тя сее благодатно семе на Христовото учение за историческо битие, това е културата ни чрез своя писменост. Преди това сме имали устна култура – песни, легенди, приказки... но не и писмена. Това е другата страна на Църквата ни, която държавникът много разумно употребява. Прави от Църквата културна институция, защото вярата най-добре служи като проводник на духовност и дарованието се излива – това е планинският извор, от който идват водите на културата.

Така голямото дело за създаването, консолидирането и приложността на идеята за Българска църква е свършено от княз Борис Покръстителя. Разбира се, след това държавниците ни се борят да осъществят отделна, самостоятелна Църква с най-големия ранг на йерархията – патриаршия. Но това е дело на следовниците. Ъгловият камък, както е казано в Евангелието, Борис не го отхвърля – напротив, слага го в основата на българската държава. И върху този ъглов камък – Българската православна църква – се изгражда едно голямо битие. Създава се и религия, и писменост, и култура! Изворното начало на културата е религията! И затова тя градира духовните възможности на личността!

Българската православна църква е губила във вековете своята самостоятелност, но никога не е губила присъствие в душата на българския народ!

Като религиозна институция, като верска сила и като храна на културата Църквата обхваща цялата същност на държавата. Тя става образец и стимул за изява на изкуството, тя дава благослов на държавния глава в т. нар. „церемония на коронясването“... За да се търси равенство със световните държави, които имат коронации, българските царе също я въвеждат. Така Църквата е в цялостния живот на човека – от държавника и църковния служител до обикновения мирянин – всички имат в душата си едно изповедание. Изповеданието на християнството става неделима същност от целия живот на българина!

И в нашия епос, в нашата фолклорност ще намерите песни, които свидетелстват за това. Има едно пение, където майката прави своето моление върху чедото си да бъде честно, да няма страх: „Не убои се от мучение, сину мои. Се Христос невидимо предстоит приимет светую твою душу...“ Да не се убои! Ето как народът е направил Христовия път жива тъкан и трапезен хляб.

За съжаление, Църквата ни няма класическа доктрина върху тези същности. Всяка религия има повече от наредбата и изповеданието; има своя догматика, свои канони (които могат да бъдат нарушени и тогава да се явят спорове, които създават разколи), но тайната, класическата тайна е присъщността на Учението (не степените на разбирането му). Това е неговото историческо и духовно присъствие, както се казва, като кръв и плът от живота на човека. Един със своята мистичност, друг със своя ум, трети с ръката – всеки поотделно слага своята тухла в сградата на националната, всечовешката и Мировата култура, и всичко това, в края на краищата, идва от един духовен извор, от едно духовно Учение. То става живот и ако някой не го живее, не може да го материализира...

Тогава, когато сме една от трите най-големи държави в Европа, нашата Църква служи да се разгърне култура – култура на духовното Учение, станало религия. И виждаме голямата българска базилика в Плиска, която по това време е сред най-големите катедрали в Европа – една материализирана духовност. (Както идеята за безсмъртието е материализирана в пирамидите!) Духовните учения в своите иносказания и символи се материализират, за да могат да бъдат изживени и чувствани. Докато човекът живее с доктрините на очите и на сърцето, а не с доктрината на Духа, той ще трябва да има и предметност. С нея битието на Църквата се вгражда в живота, който създава своите социални форми като семейство, племе, общество, държава. Така религията ражда душевността и тухла по тухла гради културата на народите!

Църквата има още една функция – борба срещу това, което се нарича ереси. И Българската православна църква се е борила с арианството, с адамитството, варлаамитството... но най-вече с богомилското движение. Много идеи идват от Изтока тук. Някои са социално употребени с лошо направление, други като културна тенденция са един атавизъм. Не бива идеята за единобожието да бъде заменяна с идеята за дуализма. И много странно е, когато се говори за богомилството, да се изтъква само социалната му същност като отрицание срещу църква и държава. А не се засяга метафизичната страна на диаметралното разделяне – че Христовото учение е монотеистично, а богомилството в същността си е дуалистично. Защото за богомилите светът е в ръцете на сатаната.

Тук именно Църквата ни изпълнява своята историческа роля. Тя застава в защита на Православието и оставя един великолепен паметник, от който можем не само да вземаме ценности (метафизични и социални) на прозрението в религиозните диспути, но ни дава и достатъчно основание да кажем, че е била на мястото си. Оставя ни „Беседа против богомилите“ от Презвитер Козма – една малка книжка, достатъчна за стотици томове.

Трябва да подчертаем, че от всички православни църкви българската е била най-устойчива в прозрението и най-малко е чувствала умора в борбата срещу отклоненията. (Това е било и подготовката `и за дългия тунел на робството.)

Българската православна църква издига стена срещу еретизма и срещу сектантството!

Провеждат се църковни събори, които осъждат т. нар. неверници. (Едно отклонение обаче не значи неверие – то може да не е в руслото на официалното изповядано, но не значи, че няма упражнена вяра.) Единият е свикан в Търново по времето на цар Борил (в 1211 г.) – срещу богомилите; след това, по времето на Иван Александър, са свикани още два събора на осъждане (около 1350 и 1360 г.). Осъдени са пак богомилите, но и адамитите, варлаамитите... Тези събори не са бисери в огърлицата на Българската православна църква, но и не могат да бъдат забравени. Защото решенията им са онова, което тежи и на Западната църква (и го наричаме действие далеч от Христовото учение) – инквизиция за всяко инопоклонение. Все пак тези събори на жестоки осъждания стоят доста изолирано в нашата държава.

Ведно с книжовността и бдителността за чистотата на Православието, се създава и една друга книжнина, която също крие много ценности – апокрифът. Има апокрифна култура, която не бива прекалено строго да съдим, а съвършено отговорно да преценяваме. Апокрифността като каноничност и апокрифността като култура са две различни неща. Защото Светата църква е канонизирала много книги, но сред тях няма Евангелието от ап. Петър или от ап. Тома например, а от други ученици, които впоследствие идват, има. Значи това, което можем да наречем апокриф, трябва достойно да го оценим в същината му. Както митологията може да си е отишла, но митологичното съзнание като идеи стои... (Разбира се, ако митологичното съзнание като традиция продължава, трудно е възземането на Бога у нас.)

Източната църква е много по-богата, много по-метафизична от Западната, защото още с раждането на християнството тя започва своите културни и догматични уточнявания с всички новоявили се противни или съпровождащи я схващания, идващи от Индия, от Персия и от Египет.

Западната църква не изживява това – тя няма такова докосване до различните религиозни съзнания и концепции както Източната. Защото Източната е създадена там, където има школи, където има мирогледи... Западната църква в това отношение е много бедна и там не се създават ереси в този смисъл, в който тук са квалифицирани. Вследствие културата или школите, които са били – Антиохийската и Александрийската, Всемирните църковни събори решават проблема за двете естества на Христос, за двете воли на Христос – неща, които Западната църква получава само като решения на Съборите. На Запад няма този рояк, но и от медната пита те нищо не изваждат. Елинизмът, византизмът и т. н., всичко това богатее културата на Източната църква. Средновековието обаче затулва това богатство може би от страх да не се раждат нови ереси, а Източната църква е наистина един рояк от култури. Не е само сбор на етнически племена, а на културни и духовни концепции и философски мнения.

Източната църква е била вулканична в концепциите си, а освен това и борбена в защитата на Православието. Тя наистина е имала десетки ереси и секти, но и не по-малко от десетки белязани имена, дали своята дан във формиране на метафизичния, догматичния и приложно-литургичния план на Православието. Като започнем от великите Йоан Златоуст, Василий Велики, Григорий Нисийски...

Папската институция прилага една тактика – когато някой има различно мислене, му позволява да направи орден (независимо че тя извършва поголовни инквизиции, а и въвежда индулгенции, с които се откупва грях). Този орден целува ръката на папата и брожението се изживява. Така тя поглъща отрицанието и, създавайки десетки ордени (има ги и сега), се пази от онова, което Източната църква с основание нарича ереси. Ние не съдим дали тези ереси или други учения като метафизика или като приложност са били потребни, можем да кажем, че тук просто са се раждали такива явления. И още, че чрез своята възпираща сила Източната църква ги е изтласквала на Запад, където те са правили течения и създавали свои култури. И нито един голям Учител не се роди на Запад – имат философи и учени, но нямат мъдреци и Учители!

Реформацията не е нито сектантско, нито еретично учение – вътрешната разпра, която прави, е теза на свобода от папската ръка и погнуса от индулгенциите да се откупва грях. (Затова Протестанството не става орден.) То е една разумност, приложена в религията – протестът, който се прави от Мартин Лутер, не е на духовно прозрение, а е рационална защита срещу поругано човешко достойнство.

Действително е имало конфликти, и то големи – идеи са ферментирали и са кристализирали в душите на народите. И Източната църква в своите Вселенски събори – седем на брой (след това Западната църква прави още четиринадесет, но Източната признава само седемте), изгражда своята теория. С това християнството става фактор, който формира душевността, защото има идеология, има Учение – Учение, което става религия, даващо и социология. Защото религия без социология остава вън от живота!

Източната църква е цезаропапистка, а не папацезаристка. Това не значи, че тя е робиня на държавата. Не, тя, както се казва, е „апостолска и всемирна“. И за разлика от Западната, Източната има самостоятелни църкви. Патриаршиите имат само признание на Цариградската патриаршия като първа между равните (primus inter pares).

И така нашите държава и Църква осъществяват своята историческа роля. Те с определена историческа съдба започват едно битие в областта на книжнината. Защото това е, което ни спасява от „византийската хиена“. Княз Борис I е живял като обоснован страх, че Византия ще търси да ни подяде с внасянето на своята църковност. И наистина, когато им се противопоставяме и не успяват, започват да правят нови комбинации. В това отношение „Великата Рус“ помага на Йоан I Цимисхи да подчини Източното българско царство през 971 г. Но Църквата продължава живота си – тя извиква на благослов комита Никола и синовете му, за да създадат Западната българска държава с нова архиепископия в Охрид. Именно тук за втори път Църквата прави историческо битие и става акумулатор на съпротивата. И в Охрид тя продължава своя живот ведно с държавата до 1018 г. Дори когато погива и Западното българско царство, Охридската архиепископия остава самостоятелна и отстоява българската позиция. Тя запазва независимостта си дори с подновяването на Българското царство през 1186 г. от братята Асен и Петър, когато се възстановява и Търновската патриаршия. Охридската архиепископия е ликвидирана чак в 1767 г.

Така Църквата не само живее, но продължава да брани духовната ни съвест и чистота. Тя като същност изгражда нацията. Води тежки битви, но никога не оставя съзнанието на народа ни вън от своята воля, че е Христова!

Много съблазни се предлагат, много обещания в това време дава Католическата църква, но нашата Църква не отстъпва. Запазва националното самочувствие като религиозна потреба. И дори когато нямаме държава, Църквата ни прави история. Самото въстание на братята Асен и Петър ползва религията, за да изведе жертвения ентусиазъм до победа. Те разпространяват вестта, че св. великомъченик Димитър – закрилник на Солун, е напуснал солунчани и се е преселил в Търново в защита на българите. Това може да бъде квалифицирано като психоза – национална верска психоза, която се материализира в израза на въстание – за да донесе свобода. Ето религията като социална сила! Реалният факт е налице – събудена е душевността на народа чрез една вяра. Религията е идеология и в личното битие, и в социалната общност, и в държавния живот за историзъм!

Така се стига до изграждането на Второто българско царство. Започва една борба за запазване на онази мъничка територия, която ни остава; започват жестоките битви с Византия, за да се опази народът и държавата. Тук е вече големият дипломатически ход, който прави цар Калоян ( царувал от 1197 до 1207). Той сключва уния с папа Инокентий III, за да спаси Църквата и да получи правото на самостоятелна държава и ранг на крал на България (корона, която му дава Папската държава). Но дори и тогава Църквата ни не само че не приема филиоквето, т.е. че Светият Дух произхожда и от Сина – нещо, което е талвегното разделяне на Източната и Западната църкви, но и не променя православните обреди. По-късно политическият брак с унията се разтрогва, защото Кръстоносните походи не отиват да освобождават гроба Господен, а разграбват и унищожават Цариград. Опитите ни да лавираме между папата и император Балдуин са несполучливи и тогава Калоян не пожалва латините (1205), пленява дори Балдуина и с това договорите му с папа Инокентий III свършват...

В това време Църквата ни няма признание от Цариградската и от другите патриаршии и живее в ранг на архиепископия. Едва в 1235 г., при цар Иван Асен II, тя получава патриаршеско достойнство. И оттук в нейното битие до оробяването ни от турците е вече устойчива и сравнително чиста. (Разбира се, като кажем чиста, не трябва да приемаме, че една църква не може да бъде смущавана с друго мислене.)

Българската православна църква лежи в основата на държавния живот – тя служи на държавата!

Едноличната власт не напуска нашата държава. Ние имаме отделни моменти на сепаратизъм, но нямаме феодално начало. (Проф. Мутафчиев има интересна теория – че в България никога не е имало класически образ на феодализъм.) Следователно Църквата ни никога не е била в колебанието на служение на този или на онзи феодал – тя е цялостна в служение на държавата. Оставаме в историческото време единствената единна държава от нейното основаване (с изключение на един-два момента) до ликвидирането `и. Когато Западът се е молил за единна държава, когато са се пеели хвалебия, че Людвиг IX (1226-1270) започва да се бори за централизиране на властта, България си има един цар. Каквото кажел царят, това е ставало. Царят (като Теодор Светослав) е можел да прати патриарх (Йоаким III) да бъде хвърлен (в Етъра) от Лобната скала, защото го е подозирал в изменничество. Но никой патриарх не е можел да каже на царя: „Аз те анатемосвам“, и нямаме такъв случай. А в историята на Запада е известен изразът „в Каноса“ – в замъка, където император Хенрих IV, отлъчен от църквата, чака бос три денонощия папа Григорий VII да му даде опрощение.

Българската православна църква, следвайки тенденцията на осъществяване на историческия ни дух като национална същност, във втория етап от своето развитие, именно във Второто българско царство, показва една изумително голяма култура. Това време не е наречено Златен век, защото сме били навикнали на духовни ценности (а те никога няма да се изчерпят с вече даденото в историческото битие), но е век, който създава нещо много странно и много достойно – учението на исихазма. Една доктрина, внесена в Църквата ни от Патриарх Евтимий, която с нищо не отрича Източното православие, само го прави много по-мистично. Прави го и по-реално, освобождавайки го от натрупаните суеверия, които времето слага (защото спазването само външната страна на символа и догмата е първото стъпало към суеверие).

С исихазма Българската православна църква приема тайната на безмълвието!

„Исахия“ или „исихия“ значи „покой, мълчание, безмълвие“. По-точно е да се превежда като безмълвие, защото мълчанието е упражнена воля да не се говори, а безмълвието е вътрешно съзерцание! (Ето защо този момент от нашата история е историзъм, а не хроника на историята.) Безмълвието и онова, което се нарича праксис и теория, водят исихаста към екстазата, за да види Таворската светлина. Наличието на нетленна духовна светлина е едно от големите понятия като категория както във философията, така и в религията. А тази светлина в исихазма се разделя на същност и на енергия... философията и религията в общност са били набогатени от този дар, който прозрението на исихастите дава в световното служение!

XIII и XIV век са белязали наистина една промяна в България, за която трябва да кажем, че е Ренесанс, преди да се хвали с такъв Европа. Особено в образа – онази четчица, която в Боянската църква първа (през 1259 г.) оставя ренесансови образци. Така че един Леонардо (1451-1519), един Рафаело (1483-1520) и пр. идват двеста години след незнайния, т. нар. Боянски майстор. Да не говорим за онзи наистина чуден замък на цар Симеон, за който в „Шестоднев“ е дадено изключително описание – как обикновеният човечец или чужденецът са изпадали в захлас пред величието му, пред богатството на сребърните и златните украси... Това е материална култура, която една религия чрез един държавнически поглед слага в живот.

Историзъм е поведението и на един св. Йоан Рилски по време на управлението на цар Петър I и това не може да бъде отминато. Макар и цар Петър I да е обявен за светец, никой не му прави поклонение, а ширнатите процесии със столетия отиват при гроба на св. Йоан Рилски.

Църквата ни отстоява и религията, и държавността! Ролята `и във Второто българско царство слага корона на своя историзъм с това, че държавата ни е оставена в ръцете на Патриарха да я брани в Търново и той с чест я защитава. Духовният баща на българската държава става и военачалник в столицата на България. Той води защитата в неравната битва и предлага главата си тогава, когато измамата иска да посече главите на болярите; той поема пътя на отговорността и на утешната ръка към народа си. И легендата говори, че на канарата, на Лобната скала, ръката на палача се вцепенява...

Идва нашествието и сме покорени. В периода 1393-1396 г. държавата ни е завладяна, а Църквата ни е ликвидирана като самостоятелна и независима институция. Цариградската (Константинополската) патриаршия ни слага под крилото си – не за защита, а за унищожение. Този период е изумително тежък, но и несравним – никой народ не е изживял такава беда с толкова достойнство и устойчивост както българският! Благодарение на това, че имаме в тъканта си своята Православна църква, тя започва да циркулира като спасителна духовна струя в душата на целия ни народ в просторната ни земя. Нямаме царе, престолонаследници, болярски съвети; нямаме епископи, патриарси, но имаме църквици и манастири – огнища негаснещи и надежди неумрели. Оттам започва нашето възкресение!

И наистина българският народ възкръсва – възкръсва, както се казва, от пепелта на Феникса. Но ние не сме били пепел – нашият народ остава в продължение на петстотин години точно такъв, какъвто Христос го иска – верен на верската си клетва, верен и на националния си дух!

Българската църква фактически е унищожена със смъртта на Патриарх Евтимий (през 1402-1404 г. ), но и без наличието на институция, тя съществува като храм в душата на всеки българин в протежение на пет века. Това битие на народа ни е битие на посветени! Няма друг такъв народ в историята на човечеството. България не намира свой заник, защото като обречена орисия тя носи именно историзъм! Институциите ще се сменят, личностите ще отхождат с величие или с упрек, но историзмът на онова, което една душевност създава или един Божий пратеник дава, не отминава...

Пет века църквата ни не е можела да има своя сграда, по-висока от джамия, но тя винаги е имала глава, по-висока от който и да е фес в тази земя. Тя е имала вътрешното признание на народа да живее своята религия и затова създава празници като този, който се нарича „машала“: в неделята на прощението пред Великденското запостяване (Сирни заговезни) се палят огньове. („Машала“ на арабски значи „факел, главня“ .) С огън са сигнализирали християните, че идва един велик празник – Възкресението. Българите са имали Голгота, но са имали и огъня на Възкресението! Ако църквите ни не са можели да бъдат високи, то нашата духовност е била небесна!

Българската православна църква изнася своя антиминс на всяка поляна и прави своята велика литургия за свобода!

Тя поема тежката не голготска вече, а божествена пътека на просветност и потайно носи иконата в пазвата си. Когато нямаме държава и самостоятелност, какво е тогава Църквата? Сборност е от вярващи, които изпълняват повелята на едно Учение и чакат благословението на онзи, който е получил дар да служи, т.е. на свещенослужителя. Душевността ни в онези столетия е осветлявана от българските расоносци. Това е голямата роля, която Църквата изиграва в момент, в който трябва да очертае границите ни, трябва да ни създаде потребата да се съзнаем като политическа необходимост. Този народ е трябвало да знае, че е имал царе, че е имал държава, че и на него са му плащали данъци. (Ето това Паисий връща.) И както е казано, монахът криел в себе си бунтовника и бунтовникът е ставал монах!

Църквата, в лицето на манастирите и в потулената служебност със своите таксидиоти, върши великата будност! Така се раждат светци... Ако един Йоан Рилски е бил вече признат за светец, то Николай Нови Софийски, Георги Нови Софийски и др. тогава стават светци. Всичко това е дело, вписано в душата на народа ни чрез ръката на институцията Църква. И тази вътрешна иконография, която народът ни носи, започва да оживява. Вековете не са могли да му отнемат великата тайна, защото манастирът е бил убежище на култура, на евангелие и на меч. (Мечът на словото, макар че някои духовници са носили и реален меч.)

Българите е трябвало да проявят и воля, и сърце: волята изявява гнева на недоволството, сърцето – молитвата на светостта! И в историческата ни борба нито волята пада, нито спира пулсът на сърцето.

Волята прави събитията, духовността води историчността!

Тези две доктрини – на волята и на духовността, имат своето право на присъствие и те взаимно не се отричат.

Вековете не са погубили у нас идеята за свобода, не са могли да погубят и духовната ни същност. Идеята за свобода е стояла жива в душата на народа ни и е извикана чрез словото и молитвата. Това довежда до Чипровското въстание (1688), където българското православно верую подкрепя бунта, подготвен и ръководен от българи католици. Българите са правили история и не са се делили! Личности – малко, но свидетели – цял народ; деяния и дела – неизмерими като исторически принос! А гръбнакът на националната ни будност е Църквата. Това е период на апокрифност, на апостолство, което върши Църквата ни в борба за български епархии срещу гръцкото владичество.

Църквата води борба и получава Хат-и-шерифа (1839) и Хат-и-хумаюна (1856), с които се дават правдини на християните в Турската империя. Тя получава най-голямото, което е можело да се даде на един народ в дългото му робство, забравил, както се казва, род и родина, но не забравил своя Бог. Бог е неотменима даденост в човешката душа! И ако никой не можа да асимилира българите, то е, защото никой не можа да им вземе техния Бог! Който има Бог в душата си, не може да Го загуби!

Затова не трябва да казваме, че изведнъж от „сън дълбок“ сме се събудили. Народът ни се е люшкал между сън и реалност, но все пак църковниците са поддържали будността. В робството ни няма институция Църква, но има институционизиране на църковност! И подемаме борбата за независимост – за свободна Църква...

Започва да зрее нуждата от едно ново чудо, също така неживяно и несътворено в друга история.

Българската православна църква прави прецедент в световната история – Църковен въпрос!

Никоя история няма такъв дял в своето присъствие; никоя църква не прави духовната си потреба историческо събитие! Нито Гръцката, нито Сръбската, нито Румънската църква правят църковен въпрос. Няма в света друго движение, наречено „Борба за църковна независимост“ – независимост църковна в робско време! Другите народи получават своята църковна независимост, без да я поставят така коловозно в душата на историята – и национална, и Мирова. Затова казвам, че това е един изключителен феномен. Феномен, който иска будност, а в същото време и отговорност; феномен, оценен като църковна потреба и изява на духовен бунт. Нямаме своя независима институция Църква, но църковност и вероизповедание имаме! И правим този странен дипломатически акт като историчност и като социология.

Църквата се проявява не само като институт на морал, тя поема и социална отговорност, като ражда голямата идея за църковна борба, с която поисква не само избавяне от опеката на Цариградската църква, а изисква и политическа свобода. И ако Египет може да се величае с височината на Хеопсовата си пирамида, ние нямаме мерилка за височината на Църковния ни въпрос! Защото египтяните са градили, за да увековечат малкото тяло с голямата душа, а ние с голямата душа на будителите изграждаме идеи – в светостта на служението си те правят величава пирамида за институция и култура! Нещо, което можем да измерим само като теза в идеята на устойчивостта ни да имаме свобода. Будителите извоюват независима Църква с лична воля, с доблестни дела и с понесената мъка, че се прави схизма над душевния кръст на България!

Наистина никоя история няма будността на българската свяст! Затова такава съдбовна люлка е люлнала националната ни съвест, та да излязат безброй черноризци-будители, за да върнат и памет, и достойнство! Това са, ако можем така да ги наречем, „расоносните ратници за свобода“ – имена, които никога не могат да бъдат забравени. Те не са били революционери, защото са мирното течение в българската борба, но са повече от революционери (и Христос не е бил революционер, но взривява света). И ги виждаме: след Паисий Хилендарски (1722-1773) – Будителя, след Софроний Врачански (1739-1815) – великия български епископ, книжовник и будител, идва и Неофит Бозвели (1783-1848) – една величава личност в нашата история, който живее с всичката болка, който преминава през страдания и заточения. Този монах и книжовник казва една колкото опростена, толкова и велика истина:

„Аз, окаяний, съм затворен,

Но пак е в меня дух храброборен!

Но вие дерзайте, говорете,

Греци из България изпъдете!“

До плач наивно и изключително молитвено и убедително! Можете ли да си представите в каква душевна вибрация живее този гигант – неведнъж бит и заточаван, десетки пъти прекосявал тази страна – греци из България изпъдете. Та кой от българските царе не е прозрял това, което легна като нарицателно – „византийщина“; как незаличимо ще остане в историята ослепяването на нашите войници.

Страхът на Неофит Бозвели именно от гърчеенето е вятър за пламъка на огнеността му. И какво още ще каже този страдалец? „Ах! Болгария, всеокаянная Болгария!“ Неговият вопъл като вулкан покрива със скръбната си дреха националната ни история... И нито краката му се уморяват, нито духът му се подчинява! Заточение след заточение – към своята смърт! Но какво дава?! Идея за свобода, която след това един изящен дипломат и одухотворен църковник – Иларион Макариополски (1812-1875), осъществява. (През 1858 г. Иларион Макариополски е ръкоположен за епископ и става представител на Българската православна църква в Цариград.)

Бозвели и Макариополски са два наистина белязани знака, две негаснещи звезди в хоризонта на Българската православна църква. Борци, които с нищо не могат да бъдат сравнени, неизмерими по жертва и смирение – какъвто всъщност е българинът. Българинът няма горделивост, но е горд с националното си самосъзнание. Горделивостта е себично унижение, а гордостта е готовност за себежертва! Трябва да правим разлика между горделивостта и гордостта, за да отдадем заслужена почит на тези великани в нашата история.

Заточения, послания, протести... И най-после великият акт, който извършват – обявяват независимост на Българската православна църква тогава, когато нямаме държава! На 3 април 1860 г., по време на Великденската литургия в църквата „Св. Стефан“ в Цариград, поменават не името на патриарха, а името на султана! Тази провокация спрямо Цариградския патриарх извършва именно Иларион Макариополски. Дързост – духовна, неизмерима! Взривена е Цариградската патриаршия. При наличието на вековната `и власт, този човек, ведно с починалия вече Неофит Бозвели, събужда душата на българина, за да се възправи срещу хилядолетната институция. (А Цариградската патриаршия е подкрепяна и от Руската патриаршия – в идеята `и за власт над славянските народи тук.) Да обявят независимост – това е съдба и история!

Не е можело да се мисли в това историческо време, че има църковници, които нямат държава, а правят история – не признават Цариградската патриаршия, но признават султана. Да признаеш оробителя си срещу онзи, който уж ти е покровител – няма в световната история такъв тънък дипломатически акт! Такава дипломация може само българската душевност, защото в нея няма нищо по-потребно от идеята за свобода. И кой след това ни дава екзархия? Султанът, а фанариотите излизат срещу нас. Така будителите ни сублимират идеята за лична независимост в принцип на устойчивост чрез църковна независимост, която изиграва най-съществена роля за политическото ни освобождение!

И какво прозрение – независимостта на Църквата ни е демонстрирана в Деня на Възкресение Христово! В съзнанието на българския народ и в историята ни стои Възкресението – празнуваме го много по-осъзнато и по-потребно от Рождеството. Не че сме пестеливи в своето признание за Рождеството, но тържествуваме във Възкресението. Защото историята ни е имала нужда от възкресение на своите синове и на своята цялост. Родината ни, сложена като смъртник на одъра на историята, е трябвало от този одър да възкръсне! И неслучайно будителите избират именно този ден – Деня на Възкресението, не идеята на раждането. Защото ние имаме родена България преди хилядолетия!

Скъсваме отношенията си с Цариградската патриаршия, която фактически иска да ни погребе, като пледира, че българските земи някога са били византийски и че в тях е имало византийски църкви. Българските свещеници, българските йерарси устояват и отхвърлят тази теза – непокорността е проява вече на историзъм. Така ролята на Църквата е и история, защото не може да се прави религиозно учение вън от неговите следовници. На този народ е трябвало да се даде насъщност, а това е идеята за самостоятелна Църква, защото фанариотството е по-зловещо в асимилацията си от Турската империя...

Започва великата борба, продължила едно десетилетие – имаме обявена църковна независимост, но още непризната. Цели десет години се води неравната битка! Турската империя се колебае – поощрява и отрича; Руската политика не е съгласна. Дипломатическата роля на граф Игнатиев не винаги е в полза на България – той не подкрепя тезата на българите по отношение църковната ни независимост. (В интерес на Руската империя, във вечните `и апетити да бъде третият Рим, е да не се наруши балансът за Цариградската патриаршия.) От другата страна протестантски мисионери проникват в български градове и образуват свои ядра; активизира се и римокатолическата пропаганда в България. През 1859 г. се създава и унията в Кукуш и новоизлюпеният (каквито личности за нещастие винаги ще се намерят) епископ Йосиф Соколски става през 1861 г. глава на униатството в България. (Драган Цанков е първият му подкрепник.) За щастие, историята показва как качват Йосиф Соколски на един руски параход и го изселват в Одеса, където той се отказва от униатството...

В тези условия нашите църковни деятели, нашите велики мъже поемат кръста на борбата срещу гръцкото духовенство. Стоян Чомаков ръководи течението на „младите“, водещи борба за окончателно скъсване с Цариградската патриаршия; Гавраил Кръстевич умело подготвя турското правителство за акта на нашата църковна независимост; Петко Славейков (този гений на българския език) се бори с унията... Тогава не е можело да се прави революция, а са се правели бунтове – събирало се е негодуванието в четничество. Но една църква е можела да направи революция, защото в душата на всекиго може да няма идеята за свобода, но има Христос!

И ако трябва да дадем известна признателност на Тончо Жечев (1929-2000), е точно за това, че той извежда мирнопросветното движение и църковната ни борба през XIX век на истинското място и признание. Защото всеки, който гръмнеше пушка, биваше обявяван за голям революционер... Не че трябва да отречем революционността на българския народ, напротив, тя е безспорна, но в много моменти е била безпочвена.

Четничеството и личната форма на отмъщение (негодувание срещу осквернеността), борбата само срещу личности, а не срещу институции, не може да даде свобода. И затова Раковски ще говори за всеобщо въстание; затова Левски ще пише по повод писмо на Каравелов, че комитетите още не са готови... Но църковната борба, в идеята за целостта на българския народ, се осъществява. Тя завършва с един велик акт – с т. нар. султански ферман от 28 февруари 1870 г. С този ферман се учредява самостоятелна Българската православна църква. По-велик акт на тържество в историята ни не е имало! Цялата борба, която водят Бозвелията, Макариополски, Чомаков, Кръстевич... става наистина акт на историзъм. Това е венецът!

Актът на обявяването на независимост на Българската църква е не само църковен, а и политически, защото Цариградската църква (наречена Вселенска) ни осъжда и ни отстранява от Източното православие. След това се ражда друга идея на дипломацията ни – да правим дуалистична империя... Идеята за автономност, идеята за дуалистична българско-турска държава е родена от българския революционер Пандели Кисимов, изложена от него в Мемоар и разпространена сред политическия свят през 1867 г. от Христо Сариев (т. нар. Гълъб войвода).

Българската нация в духовното си търсене притежава изумителна далновидност. Без наличието на монарх, без наличието на патриарх, без наличието на парламент отстояваме идеята за държава! Като институция Църквата ни изпълнява воля за народ, който трябва да има поданство, който трябва да има битие. По време на нашето Възраждане тя брани както кръста, така и меча. И затова е обвинена във филетизъм, т.е. в родово-политическа страст – по-скоро в племенна грижа, отколкото във всемирно църковно убеждение. Но племенно-родовото отношение в дадени моменти е по-ценно дори от религиозната принадлежност. Защото религия винаги може да намерите, но съзнание за национална принадлежност не можете да намерите другаде освен в себе си! И затова може да се каже, че това е един български феномен – феномен на достойните!

Колко дълбоко в душата си тези борци за църковна независимост, като Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, Паисий Пловдивски и пр., са имали чувството, че са българи! Така ние можахме да създадем един исторически взор за сетнешното ни църковно служение – борба, която понесохме с такава устойчивост и героизъм, защото чак през 1945 г. се вдига схизмата. А Патриаршията се възражда едва в 1953 г. Това не бива да ни оскърбява. И трябва да знаем, че тази сублимация е потребна. Тя е израз на духовните сили, които ние имаме и които безспорно ще ни дават нова проповед чрез олтара на религиите – проповед за България като избраница на Божия дух, както казва акад. Дмитрий Лихачов! Това е, от което ние не можем, дори когато искаме, да се откажем!

В султанския ферман, освен че Църквата ни е обявена за независима и че може да има своя екзархия, се определят и нейните епархии (диоцези). Те са изумително обширни – почти цяла днешна България и Охрид, Скопие, Ниш... А плътта на тази борба е идеята за територия – диоцезното право, което с фермана (ирадето) на султана очертава границите на българската етничност, на българската вяра в поклонение на християнската религия. Фактически с идеята за поклонение пред олтара ние намираме осъществено, демонстрирано и подписано от султанския указ правото на териториалност. Необходимостта ни от държава е подкрепена и с подписа на султана!

Така, когато изтръгваме свободата на Църквата, ние очертаваме и географски, т.е. териториално, плът от нашата историчност – плът, наречена българска територия. Диоцезите определят етническата ни граница. Това е гениална геополитика! Въз основа на нея е подписан Санстефанският мирен договор и ние имаме една Санстефанска България, очертана в това, което Църквата поисква и което султанът дава – екзархия, България от Охрид до Черно море (макар че след това ни я отнемат, но там вече причините са от друго естество). Диоцезите са географската и политическата ни карта, която нашите защитници в своите манифести, а после и в своите борби, пледират. Фактически това е един юридически акт, който определя нашата християнска принадлежност, но дава основание и за политическа борба.

За да си изработи устав, Българската църква прави свой Църковен народен събор в Цариград на 23 февруари 1871 г. Нямаме свой архив, но в търсенето на институция имаме поведение, равно на богооткровение! Там се приема т. нар. в нашата история Екзархийски устав.

Признанието от турското правителство и така изработеният устав налагат избирането на екзарх на Българската православна църква. Разбира се, че изборът първо ще падне на най-неоспоримата личност – Иларион Макариополски, който по това време е Ловчански митрополит. Но нито Цариградската църква го приема, нито султанското правителство го желае. Ето защо за екзарх е избран на 16 февруари 1872 г. Видинският митрополит Антим I. Той е приет от Високата порта с едно невиждано благоволение на султанската власт. Приет е от великия везир на Османската империя (на 18 март 1872 г.), който казва: „Слава Богу, освободихме от гърците пет милиона народ... Свободен си да дохождаш при мене и да ми казваш искрено, каквото желаеш!“. Екзархът ни по-късно (на 12 април 1872 г.) е приет и от султана. Разбира се, Антим I не е послушание, а служение на една Божия църква!

Така в 1872 г. Българската православна църква има екзарх, който живее в Цариград и който започва да ръкополага български митрополити на съответните епархии, определени от фермана, и да работи за църкви, за училища във всички тези земи. Така по този мирен път се извършва най-великото признание, че сме народ! С това фактически се решава голямото дело на Българското възраждане, което извършва най-тежката работа в историята на освобождението ни.

Църковната независимост на Българската православна църква е първият камбанен звън за политическа независимост!

Цариградската църква, като първа между равните, налага схизма на Българската църква на 16 септември 1872 г. С нея се солидаризират и други православни църкви. Ние сме се борили за националните свободи на съседите си, пращали сме борци от 1821 до 1829 г., които проливат кръв за свободата на Гърция, но те да пожертват капка кръв за Българската църква или за българската политическа свобода – не... Действията на Цариградската патриаршия и на другите православни църкви ни поставят в изолирано положение, но Българската православна църква не изживява тревожност и продължава да се организира в отговорността да брани Христовото...

Може да бъде поставен проблемът – дали наистина Цариградската църква, като всепризната първа между другите, не е служила повече на личните си интереси, отколкото на всемирните, за да си позволи да лиши Българската православна църква от духовно общуване с нейните сестри?! Тя по-скоро (както е била наречена „фанариотска“) е имала мегаломанската идея за отдавна отсъстващата империя – идеята да върне една форма на Римската източна империя. Следователно `и е липсвало служението да дава свобода – да дава спасение на милиони християни българи. Имала е своите подбуди да прави „велика“ църква.

За нещастие, ние не сме подкрепени и от поведението на Русия, която винаги е твърдяла, че защитава християните. Затова си е позволявала и походи на Изток, но походите са били с други намерения. Колкото походите на рицарите са били само за освобождение на гроба Христов, толкова и поведението на Руската империя е било само за защита на християните. В момента, когато Османската империя разрешава независима, свободна екзархийска църква на българите, ние срещаме опонация от страна на онези, които уж ни защитават. Когато Българската православна църква иска да сложи свой екзарх, граф Игнатиев работи против българските интереси. А когато Антим I изпраща писмо до Високата порта (1873), че не признава схизмата, Рашид паша му съобщава, че турското правителство също не я признава и няма да позволи да се изпратят гръцки владици в българските епархии... По време на Априлското въстание екзархът обаче застава на страната на народа си и това кара турското правителство да го изпрати на заточение. Антим I е предупреден, че може (както се случва с гръцкия патриарх в борбата на народа му срещу султанската империя) да заплати с главата си, но той отговаря: Дай, Боже, както когато обесиха гръцкия патриарх Григорий, и сега, ако обесят мене, това да създаде свободно българско царство...

След като екзарх Антим I е отстранен от поста, е избран за екзарх Йосиф I (роден в Калофер през 1840 г.), митрополит на Ловеч. За късо време той израства до най-висшата йерархия на Църквата – нещо, което Източната църква не изключва. Такъв е случаят и с патриарх Фотий – светско лице, което за много кратък срок става патриарх (858). (Фотий е един от големите византийски дипломати. Той е, който нарича княз Борис I „обичан и въжделен син“ и пр.) Така и Йосиф – много бързо се издига до екзарх на Българската църква (на 22 април 1877 г.). Като се има предвид, че е завършил философия и право в Сорбоната, като се има предвид неговата голяма култура и изтънченият му дипломатически маниер на действие, разбираемо е, че той успява да изведе Българската православна църква от войната, да я спаси след това от тежките договори, които ни осакатяват, да спаси верското и културното битие на земите, които остават под властта на Османската империя. А след това да се върне в България и да завърши своята велика мисия.

През 1878 г., по искане на руското временно управление, нашата Екзархия се оттегля от Цариград и за около година и половина екзарх Йосиф остава в Пловдив (в Източна Румелия). Но под предлог за борба с униатството, екзархът се връща в Цариград и запазва Екзархията ни като единствено упование и приютен дом на българите, останали в империята – за да развива българското църковно и културно дело в тези земи. И да води една голяма борба през всичкото това време за оцеляване на етническото ни съзнание с идеята, че когато има народ, ще трябва да има и дом на вероизповед! А този дом е там, където има и икона, и поклонение за жертва!

Нашата екзархия пази църковно-народното ни единство в Цариград от 1872 до 1913 г. И силата `и да устои срещу схизмата е именно поведението на екзарха. Той съумява да запази равновесие, когато се водят големите битки за неосвободените земи. Това е историзъм! Екзарх Йосиф I се завръща в София през 1913 г. (след участието ни в Междусъюзническата война), а през 1915 г. умира. Така се слага край на екзархийското служение и Българската православна църква минава в синодално йерархическо служение...

След Освобождението борбата на Българската църква като че ли се сменя. Духовенството по онова време започва да прави повече политика вместо историзъм. Митрополит Климент (Васил Друмев), който е русофил, се противопоставя на външнополитическия курс на България и е пратен на заточение в Гложенския манастир през 1893 г. Църквата ни, вместо да ратува за Православието, вместо да ратува за Христовото, остава предимно на плоскостта на политиката. И наши видни историци имат една много интересна констатация: Българската църква се отнася отрицателно относно присъствието на княз Фердинанд в България, като не критикува католицизма на новия княз, а това, че той не е одобрен от Русия... А в Конституцията ни изрично е писано, че нашият престолонаследник трябва да бъде източноправославен по вероизповедание. Занимават се дали Фердинанд е одобрен от Русия, а не дали той ще кръсти сина си в източноправославната вяра... (Разбира се, второто кръщение на княз Борис III е източноправославно.)

По-късно Църквата ни започва да търси контакти и основава през 1920 г. Български национален съвет – клон на Световния съюз за международно приятелство чрез църквите, независимо от схизмата. Чак през октомври 1944 г. Софийският митрополит Стефан в писмо до Синода на Руската православна църква моли тя да се застъпи пред Цариградската патриаршия за вдигане на схизмата. (Разбира се, ние сме вече в орбитата на новата световна империя, а тя има и ново пособие – чукът и сърпът, което прилага великолепно.) Скоро руският патриарх Алексий обещава съдействие на нашия митрополит, че ще се застъпи, и през 1945 г. схизмата се вдига, като се избира Софийският митрополит Стефан за нов екзарх. Но нямаме онова, което е достойнството на Църквите – патриаршия.

Българската православна църква след 9 септември 1944 г. (когато се слага синор в историята ни) се отделя от държавата – нещо, което е достойно, но тя няма право на пропаганда, на обучение, на благотворителна дейност, т.е. няма право на свое социално битие. Има право само на религиозно служение, но `и се отнемат прерогативите в някои социални области. Например бракосъчетанието, което е било цялостно предоставено като законно в църквата, преминава в гражданско бракосъчетание; отнета е присъствеността на Българската православна църква и в учебните заведения, прекратено е издаването на митрополитски вестници и списания... Без право на пропаганда, според новата Конституция, Църквата ни е само служителка.

През 1948 г. екзарх Стефан е отстранен и е пратен на послушание в Павел баня. Преминава се отново към синодално служение и синодална йерархия и за председател на Синода е избран първо митрополит Михаил, след него – митрополит Паисий, а през 1951 г. – Пловдивският митрополит Кирил, същият, който през 1943 г. се противопоставя на депортирането на българските евреи. Кирил иска връщането на патриаршеското ни достойнство и Църквата ни изработва нов устав, утвърден от правителството през 1950 г., според който тя възстановява своята патриаршия. Така на 10 май 1953 г. Българската православна църква получава своята катедра като патриаршия, връщайки си достойнството на една от патриаршиите в историята на Православните църкви – избран е митрополит Кирил за български патриарх.

В трудовете си най-модерните тогава специалисти (като Н. Мизов и Т. Стойчев) пишат как Българската православна църква се е модернизирала с марксизъм. Не е ясно как може безверие да модернизира вяра, но излизат томове с безсмислици. А ония, които имат правото да отстояват, не са на мястото си... Безсмислието не е виновно, че се ражда, виновно е това, което го понася!

За поведението на Църквата ни в този период е много трудно да се поеме отговорност дали да бъде съдена, или да `и се пее възхвала. Има недоволство, което я съди, има процеси, които я ограничават. Разбира се, нейната дейност няма да бъде отмината без историческа преценка. Трагичното е другаде – когато тези моменти от историята на служението на Българската православна църква спекулативно се използват след 10 ноември 1989 г. с користни намерения, с невинна уж престъпност, а всъщност много добре запланувана и много умело приложена към тези, които нямат представа от религиозните дела. Посредственост, която не е обидна, а просто е ирония на времето, поисква да оглави Църквата. Извинение за нея може да се намери само когато опростителството се счита за достатъчна култура. И точно тук е неориентираността на някои, които разчитат на този момент в историята и изпълняват чужда воля. Това никак не оправдава поведението на бездушие, а най-малко поведението на малодушие. Още понедостойно е, когато заради себе си служители могат да погубят Църквата. Това, което тогава я обявява за нелегитимна, е нелегитимно в мисленето си; а това, което не я поощрява в нейната еволюция, е наистина собственото `и бездушие... Църквата не е орган за демократизация, а пазителка на вяра за нравствените и духовни ценности!

Така в нашата църква се създават четири фракции: Светият синод, който (грешен или негрешен) остава легитимната същност на Българската православна църква; Нов синод, който се обявява за такъв без наличието на свои последователи с изключение на стотина души, създаден през 1992 г. от шест от тринадесетте митрополити, начело с Пимен Неврокопски, Панкратий Старозагорски и Калиник Врачански (които са „червени врани“ в Светия Синод до 10 ноември 1989 г.); Всеправославна българска архиепископия на Христофор Събев, който след монашеството си не получи нито един акт на признание от официален институт, за да бъде епископ; и още една – Българска старостилна православна църква, която обвинява Църквата ни, че приемайки Григорианския календар, тя отстъпва от истинската православна вяра, свързана с Юлианския календар. През 1993 г. йеромонах Фотий (Росен Сиромахов) е ръкоположен от гръцки духовници старостилци за епископ на старокалендарците – позорно и престъпно национално дело!

И досега със заличена съвест се оправдава безличието на колективния сбор, наречен Свети Синод...

Историята на Българската православна църква е свидетелствала за културата, както културата е свидетелствала за историята `и! Това, което тя е оставила в историята, нито може да бъде забравено, нито може да бъде отминато. Може да е имало облаци и за моменти слънцето да не ни е светило, но него никой не може да го лиши да дава светлина!

Българската православна църква е цялостна в идеята за своето предназначение – тя е пълната вибрация на изповедание и народност!

Българската църква е правила историчност – чрез акта на Кръщението; чрез писменост и култура, чрез расото, носило вощеница и кандило... Цариградската патриаршия ни налага схизма, за да променим и дрехата си – но не можа да ни я свали; други поискват да сменим душите си – но малцина си ги сменят...

В кръвната картина на Църквата ни лежи целостта на Православието (другото е изповедание на иноверство от българи). Тя с основание може да каже, че е Българската църква, благословена и кръстена от един княз, който става неин монах. Блясъкът на Борис Покръстителя е в тази идея – кръста! А кръстът е борбата между Дух и материя, осветена чрез Възкресението с победа на Духа!

Има едно кандило, което още мъждее – кандилото пред националния олтар. И то няма да изгасне! Когато се опитват различни ветрове да го духнат, трябва да знаят, че има един вечен огън – Възкресенският – негаснещият огън от Божия гроб. Който не може да си направи достоен гроб, трябва да знае, че няма да последва възкресение! Гроб, но и възкресение имаме в тежки исторически моменти. И всеки, който се опитва да свали от националния ни олтар светостта на собственото си служение, би трябвало да изтръгне вярата си...

Един от старите отци на църквата, Тертулиан, е казал: Anima humana naturaliter christiana – Човешката душа е християнка по природа. Какво значи една душа по природа да бъде християнка? Това значи, че тя изповядва оная велика тайна, която Христос оставя на човечеството – Учението на Любовта. Духовната вълна на Любовта е цял велик океан! И тогава виждаме бледността на израза „преди новата ера“ и „след новата ера“ – та нали именно Христос е брегът, който ги дели! Иисус Христос не може да не е бил исторически. И Българската православна църква е била историческа – седем века я е нямало, но е била!

Имали сме екзархия, имаме патриаршия... Нека имаме негаснещо кандило за Божие служение!

Историята ще даде на всекиго място и присъда!