Иудаизъм

Изворни начала и структурни особености. Моисей

Човешкото въображение трудно може да преброди океана от духовни ценности, от морални достойнства, от метафизични виждания и повеления за изграждането на човека, който е същината на боготворението в нашата планета. Ние носим планетна плът, но ние носим и Духа на Творителя — на Демиурга, както го казват гърците; или Иахве, както казват евреите; или Брахма, както казва индуската философия и религия; или Ахура Мазда за персийците... Това е човекът, който е всичко. Това е религията — човекът в човечеството, за да може да изяви Сътворителя. Най-плътно, най-осезаемо тази тайна на религиозното изповедание я дава християнската религия, която е едно послание, която е един изказ на съвършенството в Божието битие, наречено религиозно присъствие.

Невъобразим за нашето съзнание е градителят на иудаизма — Мойсей. Ние не можем да отнемем от величието му на социален радетел, не можем да прибавим и нищо от това, което е дал като законодателство. Не можем обаче да го наречем Син Божий! За отлика от другите религии, той не е баща на религия; той е един утвърдител, наречен е пророк. Мойсей унаследява един порядък, една броеница от божества, която постепенно изчиства, за да остане един съвършено освободен от стихийни богове Бог — Иахве. И този Бог в историята на човечеството, в историята на религиите, утвърждава вече монотеистичното начало.

Монотеистичното начало...

Въпреки че старата религия на еврейския народ (която впоследствие се формира под надслова иудаизъм) има своя културен диалог с всички останали предишни религии, има своите всмукателни органи, с които извежда всички ценности, които нравствената система и духовното поклонение са дали на човечеството — Мойсей прави тази пресявка, както казах, за да изкласи единство: Бог и човек. Религията не е дело на човешкия ум, воля и дух; тя е дело на Бога, тя е богооткровение, което човекът изявява. Този диалог е много сложен и когато тръгнем по линията на хронологичното изчистване на Бога Иахве, ще видим, че Той поначало е бил един тотемен бог на еврейското племе.

Мойсей е кодификаторът на религията със законодателството и на Петокнижието, на което ще се спрем. В тази лекция искам да дам само структурната страна на иудаизма, изворните начала и съществените особености.

За предшествениците на иудаизма (т.е. еврейското племе), макар и с едноличен Бог през времето на Авраама (който се счита баща на еврейския народ), имаме информации, че в своето скитничество, в своето пленничество, а най-вече в своето присъствие в египетската държава, имат и други богове. В тази предшествуваща фаза на религиозно битие дори ще намерим и човешки жертвоприношения, и най-добрият свидетел е жертвоприносът на Авраама — на неговия син Исаак. Вярно е, че то може да бъде интерпретирано като поведение на изправен на изповед, на готовност за жертва, на себеотдаване, но като възможност и като осъществяване го виждаме налице. Разбира се, че ръката на Отца го спира, като му посочва жертвата — близкия овен.

В поведението на следовниците на Авраама намираме също много съмнение и много недобродетелни прояви. И тогава, когато се говори, че религията е съвършенство; когато се говори, че Бог е свят, че Бог е съвършен, че Бог прощава греховете, ще видим змията на съмнението да смущава достоверността на Божията святост в неговите поклонници.

Иудаизмът има своя корен от Иуда — един от синовете на Иакова (дванадесетте синове на Иакова, основатели на дванадесетте колена, или дванадесетте племена). Когато се образува еврейското царство, само след стогодишно свое пребиваване, то се разделя на две царства: едно южно, наречено Иудея, и едно северно, наречено Израил. Именно южното (Иудеевото) царство, със столица Иерусалим, е изходното битие на иудаизма, макар че целият еврейски народ впоследствие става поклонник на това религиозно учение, когато Мойсей го оформява като държавна религия.

Израил, който е северното царство, изхожда от другото име на Иакова. Иаков, който е син на Исаака, изиграва своя брат Исав, който е първороден и трябва да получи благословията, но измамен от своя брат Иакова, за една паница леща продава своето първородство. (Знаете употребяваната приказка: Продаде първородството си за паница леща — оттам идва.)

Този същият Иаков, който има своето скитничество из Палестина, Месопотамия и т.н. една нощ е в борба при един кладенец — кладенец, който всеки от нас носи дълбоко в себе си. Оставайки сам и съсредоточен в своята вътрешна същност, той влиза в една сънна борба с Бог по стълбата, по която слизат и се качват ангели. (Това са форми, с които човекът винаги ще контактува и в предишните лекции казахме за тази непринудена връзка между будното битие и онова, което наричаме инобитие. Ние притежаваме всичката усетност и всички органи да правим този контакт, особено в ония по-първични времена, когато мисълта не е пущала завесата си и сме имали астралното съприкосновение. Когато мисълта пуща обаче своята завеса, прекъсваме това съприкосновение, за да имаме по-пряко присъствие на нашето учебно поле, наречено физическо или Земя.) В този двубой, уловени здраво, взаимно се питат: Кой си ти и какво искаш от мен? И тук Бог му казва: Ти няма да си Иаков, ти ще бъдеш Израил — което значи „борих се с Бога, следователно ще побеждавам човеците“. Ако се върнем към някои от миналите лекции, ще видим в този скрижал каква интимност се крие. Коя е оная стълба у нас, която ни възправя, която ни свързва с инобитието и ние можем, влизайки в контакт, да сведем до себе си Божествената сила, за да бъде победен човекът? Въпреки че историческото развитие не ни позволява да кажем, че човекът тогава може да побеждава така лесно в себе си човека, но в християнската религия изрично е казано, че вие сте богове и че трябва да се освободите от човека. (Ницше много фигуративно го беше рекъл: Между животното и свръхчовека има един мост, който трябва да се мине — това е човекът.) Бъдете святи и съвършени, както е съвършен вашият Отец!

Коя е тази стълба, която, като останете насаме със себе си, можете да качвате и да влезете в борба? Това е схемата, която окултните науки са дали; схемата, според индуистката терминология на чакрите, по които се възкачва и слиза съвършената сила, наречена Кундалини, или Змия-Огън. И когато извършите тази борба, бъдете сигурни, че сте победили и тогава можете да се наречете Израил.

Така че другото царство, северното, е Израил и изхожда (изведено е) от Иаков, който вече е Израил. Дванадесетте синове на Иакова се считат като родители на всяка малка тогава държавица, които след това вече се обединяват и след обединението им стават плячка на другите държави в лицето на Вавилония, на Асирия, на хети, на финикийци. Знаете за големия плен, на който Израил и Иудея са подложени; знаете за голямата страдалност, която те прекарват в дългото си пленничество; знаете за нашествието на Навуходоносор, който завладява и унищожава великолепния Иерусалимски храм. Всеки, който е бил на опера и е слушал „Набуко“, знае оня, бих казал, невъздържано мъчителен плач на евреите до върбите край реката. Това е една трагедия, за която никой не може да каже, че не я заслужават. Никой не бива в страданието да говори срещу Твореца си, защото страданието е форма на възземане. То е чистене, то е хигиена, социална хигиена. Те имат чувството на отговорност и казват, че са сгрешили. При наличието на такава констатация не може на страданието да се даде знак на мъчение.

Ако някой успее да трансформира, ако успее да постави едно число в степен — той знае, че ще го повиши; ако успее да трансформира и го постави в коренната система на извличане — той знае, че ще намали неговата стойност. И ако вие се научите да поставяте страданието в коренната система, за да го омаломощите в своето предназначение, вие сте получили най-голямата благодат, за която човечеството винаги се е молило. Защото благодатта не е да бъдете освободени, благодатта е да събудите сили за развитие. Да бъдете освободени — това значи да останете в царството, в което сте били. А Христос точно това предлага и точно затова слиза в подземното царство — за да изведе в Царството Небесно. Всеки трябва да поеме един такъв жизнен път — да се научи да трансформира, да се научи в свободата да вижда отговорността и с този реактив да нихилира злината. Пак ще повторя: за мен няма зло, има нееволюирало добро — и на социалната плоскост, и в личната битиейност.

Нееволюирало добро...

Така еврейският „народ“ (не е още обособен народ, а племенна даденост; като племенна формация не е още зарегистрирал свой социален държавен живот) стига до робство в Египет. Тази племенна формация, която е под контрола на фараонството, има един свой избавител, има един свой син, който поема обет пред Божеството. Той още не е монотеист, той е жрец на Озирис. Историята на неговото раждане и посвещаване в египетските храмове под ръководството на египетските жреци е следната.

Има една повеля, с която е наредено да се унищожават всички мъжки рожби на евреите в Египет, за да се спре преизобилното раждане на евреи, които някога ще могат да се противопоставят на Египет. В страха за оцеляването, майката слага своя син Мойсей в една кошница и го поставя в реката Нил. Там, както знаете, историята говори, че е намерен от фараоновата дъщеря, взет е и е даден на обучение в двореца, а оттам и в храмовете за посвещение. Затова и другото име на Мойсей, в жреческото му служение и посвещение, е Хозарзиф. Самото име Мойсей значи изваден, или спасен от водата — „мо“ значи „вода“, „усе“ значи „спасявам, изваждам“. Тук пак бих искал да напомня неща из първите лекции: какво е водата — тя е астралният образ на светлината, оная жизнена прана; това, което днес наричаме биологични полета. И ако така осветлим името Мойсей, ще познаем защо, изхождайки от Астралното поле и слагайки му окончанието „спасение“, този човек, минал през посвещенията, е предназначен за спасение на еврейския народ.

Мойсей получава в двореца и в пирамидите (където са били и храмовете на посвещение) своята голяма подготовка и йерархическо посвещение за служение. Там той усвоява магиите (казано така, като всекидневен говор), но не се касае за магии, а за овладяване на висши психични сили, които всеки човек има и може да изведе, когато спази великите закони за чистота и развитие.

Когато Мойсей е изпречен пред храма на посвещението и го питат: Какво искате? — Аз искам да видя, да погледна в ковчежетата! — каквито после той прави за собствения си народ: т.нар. Кивот. В този Кивот са сложени Свещените книги, които са акумулатор на една енергия и се знае, че който се докосне до тях, може да бъде унищожен. Логично ли е и вярно ли е? Да, безспорно, за този, който познава тази система. Аз искам да видя... Те, великите йерофанти, му казват: Но за това трябва подготовка. — Да, аз зная да чакам; аз искам да чакам; аз мога да чакам. В някои от аналите е казано, че Мойсей три пъти е връщан от прага на посвещението до посветеността му, но той е знаел да чака, той е чакал и е направил своето.

Тогава Мойсей започва да чете тайната, пилигримската тайна, на посвещението; тогава той е чел скитничествата на Адама. А Адам значи „мисъл“ и най-трудно е човек да се оправи в лабиринта на мисленето; най-трудно човек се чисти в мисленето и тези, които се занимават с йога, знаят това. Човек може да хигиенизира физиката си, човек може до известна степен да сложи юзди на астралния, на емоционалния си свят, но човек най-трудно се побеждава в мисленето, защото мисленето е брегът, от който той започва своето духовно служение. Когато мине този бряг, тогава той може да каже, че спокойно ще срещне другия — брега на духовната будност. И затова в свещените книги са сложени знаците. Винаги е имало в тях три тайни, три начина на изразяване (това, което и Мойсей прави): един естествен, логичен израз; един алегоричен — символен; и в края на краищата един йероглифен — свещен. Единият е земното ни битие, другият е човешкият ни път и третият — това е духовният ни път.

Така Мойсей, който тъче на своето мисловно платно фигурите на бъдещата религия, извършва престъпление (в една свада убива египтянин, както ни казва официалната информация), бяга и отива при жреца Йетро (Йотор) в храма на мадиамците за изкупление. Там е казано, че се жени за дъщерята на жреца — Сепфора. Но има една много малка, интересна скобка, в която е сложено, че този жрец е имал седем дъщери и ако наистина приложим алегоричното (а се знае, че седем са били пътищата, с които се открива кладенеца на дълбокото посвещение), тогава ще се освободим от физическия образ на Сепфора и ще видим, че той е отишъл да научи седем добродетели, за да открехне, да отвори кладенеца на великото си посвещение. От него ден, след като са изминали десетки години, той получава убеденост, за да прояви твърдост, безсъмнено поведение за религиозен път и извеждане на националните добродетели на един народ. (А трябва да ви кажа, че евреите не са притежавали много добродетели. Те са били едно скитническо племе с доста формули на жестокост — жестокост, която е и в самата им религия сложена.)

Започва отработването на социалната общност — най-лесно (и винаги, разбира се) ръководена от религиозна повеля. Много лесно е човек да претърпи едно наказание, родено от публичното право, и пак да повтори, но много трудно е да се освободи от повелята на греха, когато е Божий. И там именно всички религии имат своите спекули. Точно това прави Мойсей — прави една теокрация, в която отговорността не е вината, а грехът. Така той отработва законите и повежда борбата да изведе еврейския народ към благодатната, Обетованата земя, която е обещана още на Авраама.

Тук трябва да кажем нещо: Авраам има обещанието, Иаков има благословението, Мойсей има предназначението — явно е, че огърлието не се къса, но то има една тайна, която еврейският народ си дава (и аз не мисля, че е незаслужена като предназначение в историческо, социално и духовно битие) — това е богоизбраността. Всички народи имат религии (езически ли са, тотемистични ли са, имат религии), всички народи имат цивилизации, но никой не си е приписвал качеството или озарението на предназначение за богоизбраност.

Тези, които познават системата на Духовните културни раси, знаят, че в историческото битие ще се сменят различни цивилизации, раждани от различни културни дадености. Но в ядката на някои от тези цивилизации (или народности, раси) лежи един белег на посветеност — богоизбраност, чрез която трябва да се излее или да се утвърди в социалното битие, във физическото поле една нова религиозна формула. Тогава тя е идеята за монотеизма — единобожието. И тъй като еврейското племе е четвъртата подкоренна в Петата коренна раса, която е утробна майка на петата подкоренна раса, на нова Духовна вълна, на едно ново духовно огнище с оглед на една друга религия — именно това им дава приоритетното и логичното право на богоизбраност.

Странното е, че много малко от езическите религии са оставили свещени книги. Класически образци са оставили само няколко религии и народности. Дори ако вземем индийската религия и философия, ще видим, че е изведена от техните епоси. Имат идеята за Сътворението, имат метафизичното схващане, но подчертаната религиозност като свещени книги нямат. И гръцката митология не ни оставя никакви свещени книги; и европейската митология, в лицето на келтите, в лицето на германците, в лицето на славяните, не е оставила свещени книги. Свещени книги нямат. Легенди — да. Скандинавските държави ни оставят Едите (не сагите — те са нещо друго).

Така че иудаизмът е дългото платно, което Мойсей след своето посвещение започва да тъче и да внушава със своята чудодейност, започва да утвърждава и не бих си спестил думите: със своята строгост започва да налага. Знаете, че когато отива да получи Десетте Божи заповеди (Декалога) и се завръща, еврейското племе (което е в пустинята) си е направило своя Златен телец и си играе едни хора — стар езически ритуал. Тогава той е до такава степен разгневен, че хвърля скрижалите и ги разчупва. Ето, затова казвам, че си позволява в убедеността да упражни воля за утвърждаване; не казвам насилие — то се подразбира. Тази Декалога играе съдбовна роля не само за цивилизацията на еврейския народ, а и за всички езически народи и религии, които минават след това под надслова на християнството. Десетте Божи заповеди, както знаете, остават и досега. Но тяхната първична чистота или, бих казал, тяхното рождение само от благоволението на контакта на Мойсей в Синайската планина е сложено под съмнение.

Аз говоря за история на религиите, а не като апологет на дадена религия, трябва да се разберем. И ако в някого има смут от това, което казвам, то е смут от липса на широта. Човек може да изповяда нещо и в него да прояви фанатизъм, който винаги съм осъждал, но не бива да се лишава от широта. Имаше едно учение, което казваше: Няма религия по-горе от истината! — а то беше една голяма религия.

Впоследствие под съмнение е сложена, както казах, първичността на чистотата на тези Десет Божи заповеди, защото ще ги намерим не така уточнени, но съществуващи и в предишните цивилизации и религии, макар и политеистични. Малко преди Мойсей живее един от големите законодатели — Хамурапи. И ние намираме почти същите заповеди, разбира се, също така обявени за Божии откровения. Какво показва това — това, което винаги съм твърдял: религиите никога не са били само за себе си и само за един народ. Те може да бъдат за дадени епохи, но никога не късат връзката помежду си; от най-първичната до най-съвършената религия винаги ще намерите нескъсан живеца на отмиването на духовните дадености. Ето защо идеята за жертвата е и в тотемизма, и в най-съвършената религия — християнството. Тотемът се е ядял от Вярващите, защото са съприкосновени с него и осветени от него. Христос сублимира тази тайна и когато даваше хляба, каза „това е Моето тяло“; когато даваше виното, каза „това е Моята кръв“. Еквивалирайте ги в това, че те са великото посвещение — да бъдете едно с Бога — нещо, което тотемът също го дава.

Така че всичко, каквото е подложено и приложено от еврейския народ като нова религия, носи едно Величие — че е освободено от стихийните богове; че има един Бог, който се нарича Иахве или Елохим.

Оттук нататък, за обещаната Обетована земя Мойсей се напътва, след като получава втори път Десетте Божи заповеди. (Другото е вече дело на историческо пътуване, на изграждане на една формация, на социална градация от племе към държава.) Той обаче не достига Обетованата земя и умира на планината Нево. Обетованата земя, която е въображението, недостигнато от Мойсей, остава да бъде осъществена от неговия следовник Иисус Навин.

Впоследствие се пишат основните книги на иудаизма — т.нар. Петокнижие. Историята казва, че те са написани много след Мойсей, който живее и работи някъде 1300 години пр. Хр. Спорен е въпросът за тяхната чистота — дали само той е автор или има прибавки. Това е спор на историците в религията, на апологетите на религията, на различните течения. Например протестантизмът в своето изследователско дело много неща от Преданията и от книжнината, която е оставил еврейският верски живот, не споделя. Един Съндерланд пък създава една много интересна своя теза, без да оспорва делото и посветеността на Мойсей, но някои от нещата му не могат да бъдат приети.

При все това Петокнижието се счита за творческо, или боговдъхновено дело на Мойсей (затова тези книги се наричат и свещени, защото са боговдъхновени), а то, Петокнижието, по самата дума значи „състои се от пет книги“, а именно: Битие, Изход, Левит, Числа и Второзаконие. Някои от по-модерните автори считат, че към това Петокнижие би трябвало да се прибави и книга Иисус Навин и затова го наричат Шестокнижие, но като генерално знание трябва да имате така както е разделено в Библията — трябва да се казва Петокнижие.

В книга Битие е дадено Сътворението на света, даден е потопът. Книга Изход е извеждането на еврейския народ от египетското робство. Книга Левит е свещеническата йерархия и правилата. Книга Числа определя поведението и датировките. Второзаконието е едно допълнение към правилата на предишните изисквания в книга Левит и попълнение на социалното законодателство, което винаги ще изхожда от Десетте Божи заповеди, а те, разбира се, никога не могат да изчерпят както публичното право, така и религиозно-догматичните изисквания.

В много по-късните епохи вече (някъде към IV век пр. Хр.) след Давидо-Соломоновото царство, започва преводът на тези книги и тяхната подготовка за приемливост, тъй като еврейската писменост е повече консонантна — там липсват букви за гласните. Много по-късно влизат няколко полугласни и чак в масоретско време, някъде към VIII-IX век сл. Хр. вече, имаме прибавка на знаци за определени гласни, които пак не се вписват, а като точици се поставят в тази писмена. Защото буквата при тях е имала три лица — имала е идеята, имала е числото и буквения смисъл. Всичко това е включено като хармонична даденост на външна образност на Соломоновия храм. Оттам е и тяхната голяма болка; плачат за разрушението и ограбването на храма.

Така постепенно, с вграждането на още книги, които влизат в Библията, се създава целият техен Завет, който наричаме Вехтозаветие, или Стария Завет. Трябва да кажа, че еврейската библейска книжнина, кодифицирана вече, е призната за свещена (защото канонът, който определя коя книга трябва да влезе и да бъде считана за свещена, не е еднакъв) както за тях, които още преди Христа са канонизирали известни книги, така и за Източното православие, и за Западното изповедание — католическото и протестантското.

Еврейската Библия, т.е. техните свещени книги, са тридесет и девет на брой, докато в нашето Източно православие само старозаветните книги, канонизирани за свещени, са петдесет; и двадесет и седем имаме новозаветни — общо седемдесет и седем. Католиците изваждат някои от свещените и прибавят другите, а протестантите вземат от Старозаветието тридесет и деветте книги, които евреите приемат за канонични.

Библия (мисля, че почти всички знаете) идва от старогръцкото „βιβλίος“ (библос) — „книга“. Тя е стара дума; някои я извеждат из Вавилония, защото там се е намирала тръстиката, от която се правят папирусите. Иначе на гръцки „библос“ значи „книга“. Това е нейното название и трябва да ви кажа, че тя тоже е написана в три различни изразности: обикновения стил — обикновеното логично разбиране на израза; алегоричното; и йероглифното.

Така, ако можем да кажем, се закръгля генералният образ на битието на Мойсей с неговото неучастие в Обетованата земя, а след това и в страданието на собствения си народ. Ние не можем да не признаем, че в световната история такава историческа, социална и културно-духовна личност почти няма. Изключвам чисто духовните пратеници, които носят призива и названието Синове Божии, но Мойсей като историческа личност и като социално битие е изключение в световната култура.

И знаете, че няма отрасъл на изкуството, който да не го вгражда в своята изразност. Вземете например скулптурата на Микеланджело: най-мощно изработената досега фигура, изразяваща Мойсей като законодател, Мойсей — творецът на еврейството, Мойсей — бащата на иудаизма. Нямаме изваяна по-величава фигура от тази на Микеланджело! Нямаме и по-силна изразност в музиката от ораторията на Хендел; на Шьонберг също (в областта на операта). И Рубенс го рисува: в бягството и в извеждането на еврейския народ.

Но най-същественото е, че Мойсей не може да бъде вън от душата на историята на народите. Това е разсъмване на една цивилизация, която дава обилен плод в хилядилетията, на които ние сме следовници. Това е да създадете една платформа, от която могат да се извеждат идеи, от която могат да се класират системи за социология, системи за социално-икономически решения и всички правни институции. Отделен е въпросът дали Хамурапи е предшествал правните позиции на Моисея, но за цивилизацията Мойсей е колосален. Той е една потребност, която времето дава; той е едно пратеничество за историческо осъществяване.

След неговото битие, след Възземането на еврейската държава, след нейното разрушаване и отпращане в праха на времето, се ражда едно ново, по-модерно, по-уточнено религиозно учение и можем да го наречем новоиудаизъм. Това е, когато самото иудейство почва да бъде облъчвано от оная култура, с която гръцката философска мисъл и гръцката неоплатонична окултна тайна започва да го бремени, започва да го опложда. Така започват в много стриктния и строг иудаизъм да навлизат нови духовни вълни, които го променят. Навлиза неоплатонизмът, навлиза питагорейството, навлизат и нерелигиозни концепции. Дори нещо повече — навлизат науки, които в самото законодателство и в тълмежа на книга Битие и на книга Изход се считат за нарушение; дори физиогномията като наука влиза. По този начин учението се освежава и започва тълкуване на книжнината от книжниците — тълкуване, което създава вече основа на тяхната религия. Това е Талмудът — интерпретация, облъхана от нови мистични виждания, освободена от бремето на строгото законодателство. В старото законодателство, ако един евреин се къпе с някой от друга народност, се счита за скверно. Строгостта е изумително нечовешка и към жените. Ясно е, че има нужда от едно освежаване, от освобождаване от непоносимостта, която социалната форма е изисквала, за да се съхрани едно племе в народ, един народ в държава. Трябваше да падне този хомот. Така Талмудът изнася на преден план повече духовни ценности, повече достойнства на личността и човека. Затова казах изначало, че човек в човечеството е само християнската религия, макар че и иудаизмът говори за човека.

Талмудът има две форми: единият се нарича иерусалимски, другият — вавилонски.

Оттук нататък започва нова обработка, нова корекция, но вече с много повече мистични информации и задължения, отколкото в Старозаветието, отколкото в Талмуда. Това е Кабалата, която буквално значи „предание“. Не се правят тълкувания вече, а се правят предания, които имат чисто мистичен характер — тайни, които винаги са били съхранявани в много малки кръгове на посветените. И това винаги ще бъде — човечеството не може да се лиши от посветените, то има нужда от тях, които правят релсите на развитието. Но не всичко може да бъде дадено, не всичко може да бъде казано и затова именно се счита, че Кабалата е една вавилонска теософия.

В Кабалата е дадена и една друга тайна — тайната на Светотворчеството. Там е поставен Първопричинният, както в маздаизма (зороастризма) е казано Йон (тука е Ен-Соф), Който е самото Божество, Който е самият Бог; Който няма нито ограничението, нито атрибутите; Който от своя страна ражда десет Сефироти. Сефиротите, това са десетте първични творители. Първият изхожда от Творителя, от Отца, от Саваот, така да се изразя. От първия идва вторият, от втория идва третият и така се нареждат тези, които изграждат света на слизането до манифестацията на феномена, наречен материя и Земен свят.

Кабалата се разделя също на два клона, на две книги. Едната е Сефер Йецира, която е книга на Творението, където именно са вгърнати тези десет Сефироти. Там са дадени всички пътища на това Сътворение — от плоскостта на физическото поле до духовния Отец. Другата книга е Зохар (Зогар) — „блясък“. Тя е едно алегорично тълкуване на самия Вехт Завет и това, за което говорихме, йероглифното писане на книгите, те го разтълмят.

Един от най-фрапиращите примери е как тълмят, как разглеждат Авраам и Сарра, които се наричат прародители на еврейския народ. Те считат, че Авраам и Сарра — това са материята и формата. Не дават персоналното наименование да бъде израз на реалност, а слагат една алегория. Авраам и Сарра са материя и форма, фараонът, от когото трябва да избяга, да се освободи еврейският народ, е едно лошо явление, една еманация на злата сила. Египет се счита за тяло, а Мойсей — за Божествения Дух.

В такъв план Зохар разработва Вехтозаветието и го поднася на човечеството. Това става много късно, като се има предвид, че Талмудът започва своето учредяване и легитимиране някъде към V век сл. Хр., Кабалата — някъде към VIII — IX век, а самият Зохар — почти в XIII век. По този начин еврейството е успяло да съхрани духовните стойности на своето предназначение, напоявайки ги с новостите, които времето дава и така актуалността никога не се губи. А религията винаги е актуална, когато може да открие още една пътека към планината на съвършенството или пък още едно прозорче към вечните тайни, за които човекът мечтае.

Човек винаги ще се изкушава да узнае една тайна. Нейното присъствие в душата му го прави дори сам на себе си посветен, че знае нещо. Това е и европейската мисъл (тя е, разбира се, много по-стара): Зная, че нищо не зная, но това, което зная, вие не знаете. Това съкровище, което един Сократ съхранява в своето ковчеже, влезе и в европейското мислене.

В тази религия (както и в новоиудаизма, където има корекции) липсват някои основни ценности, какъвто е случаят с идеята за спасението, за която Христос поема отговорността да я даде на човечеството; т.нар. есхатология липсва. Те пращат душите на своите умрели в подземието — ужасът на непрозрението във всички религии, но то в йерархията на развитието си има своето оправдание. И те пращат там всеки от тях: Аарон, Мойсей, Авраам, Иаков, който и да е. Казват, че умрелият се е напътил към своите предишни, заминали там. Никой не ги качва в Небесата!

Въпрос: Може ли борбата на Иакова с Бога по стълбата да се свърже с борбата между Дионисиевото и Аполоновото начало у нас? Какво да разбираме под борба на Аполоновото и Дионисиевото начало?

Отговор: Ако разграфим в една непреходна гама на поведение борбата на едното божество с другото — да, можем. Но аз считам, че има едно погрешно интерпретиране на Дионисиевото начало и мисля, че когато говорих за Шива, подсказах нещо от това. Много погрешно е представен бога на разрушението и възкресението, бога на разрушението и възземането, какъвто е Дионисий. Повтарям: Дионисий не е, както е представен във всички енциклопедии — добрият пияч, веселият, напудреният, с рога и сатири край себе си Бакхус. Трябва да кажа, че рогата са много интересен дар — това е белег, по който се мери рангът на посветеност и се слага на императори и на фараони; белег на духовна енергия, която получават. Разбира се, че сатирите с рогата си не са вземали духовна енергия, с това да сме наясно! Но Дионисий, или Дионисиевото начало, като възкресение, като битие на физическото поле не може другояче да се осъществява, освен като колелото на отиване и връщане. Това колело е вечно в една планета на себеосъществяване и то не може да бъде отминато; необходимостта от присъствие на смърт е един от най-великите закони на свободата. Нека не се казва, че човек не умира свободен, не! В такъв смисъл не бива да предоставяме на закона на разрушението злия умисъл. Една мисъл, която съм казвал, е, че природата е безжалостна, само човекът е жесток! Ако в природата нямаше безжалие, ние още щяхме да бъдем с ихтиозаврите. Разберете, еволюцията има по-висши закони от мисловността на човека!

Аполоновото начало като ясновидство, като изкуство не може да не изходи от ония първични елементи на Дионисиевото начало в така наречените“големи мистерии“. Но послешното развитие, което има своя сакрална мистерия, това е гробът, от който има възкресение; тогава Дионисий отива горе. Така трябва да се разбира! И аз мисля, че само един има прозрението да го каже — това беше Ницше, който прави една пледоария страшна на Дионисиевото начало в своята трагедия. Дионисий не е веселякът, не е и пиячът, както и Шива (тъй като той е едно пълно покритие на Шива). Знаете и за Веда Словена, където тези божества присъстват.

Аполоновото начало постави Европа начело — това е вярно. Защото трябва да ви кажа, че Европа не получи духовни посвещения. Тя имаше задача, поради известни енергетични сили на ума, да създаде цивилизация, но не и духовни посвещения. И с изключение на Балканите ние нямаме огнища в Европа, където са вършени посвещения. А религия без посвещения не се осветява. Това, което наричаме храмове, е външната страна на осветяването, но никой не е изнесъл на преден план тайнството, сакралността на храма и начина на посвещението. Докато тези, които имаха Дионисий, имаха тези неща.

И при нас, в Европа, Аполон си остана само екзотеричното. Вярно е, че „поет“, преведено от старогръцки, значи „ясновидец“ и точно затова Аполон е ясновидец, но и друго е вярно — че в Троя той пасе стада.

Въпросът е много голям...

Въпрос: Какво означава името на реката Иордан?

Отговор: Значи „зора“; това значи „йордан“. Зора, от която е начевало всяко Слънце. Няма пладне без зазоряване...

Сакрална страна. Книга Битие

Проблемът за Сътворението на света, проблемът за сътворението на човека, проблемът за грехопадението — всички тези неща стоят пред съзнанието на човека. От най-мъдрия до най-обикновено мислещия, без да са лишени от Божеството в себе си, всеки за себе си е решавал тези проблеми; разбира се, удовлетворително за неговата йерархия, но не истинно за същината на Богоустройството, за Домостроителството, както е казано в книгите Битие — книгите на Вечния Живот.

Така в иудаизма са дадени основни начала за Сътворението на света, за сътворението на човека, за грехопадението, за възкресението. И тъй като Сътворението в книга Битие е и в основата на християнската религия, исках по-подробно да разгледаме иудаизма. Ето защо ще спрем своето внимание върху неговата метафизика.

Метафизиката като концепция и като дисциплина е влязла в употреба в научното мислене от старогръцката философия. След големия си труд „Физика“ Аристотел е написал и един труд за имагинерната страна на света и този, който е съставил издаването на неговите съчинения, го надсловил „След физиката“. Така този труд специално — „Метафизика“, е получил името си по начина на подреждането от самия издател. По този начин понятието за същностите на нещата влиза от гръцката философия и започва своето пътешествие. От него време имаме и като дисциплина, и като концепция метафизиката — „над физиката“, „свръх физиката“. Така метафизиката като същност е оная изначална, но необоснована с нищо от космоса сила. Затова и в теологиите се поставя проблемът за космоса и свръхкосмоса. Като процес на развитие има различни наименования: ние можем да говорим за космогония, ние можем да говорим за космотеология, можем да говорим и за космотелеология.

Космотеологията е идея за физичната страна на света, сътворена от един нефизичен, субстанциално необхванат, изворно непрекъснат, образно нефиксиран, имагинерен източник. Най-същественото за космотеологията е, че самият Бог и сътвореното са иманентни. Космотелеологията (от „θελεος“ — „целенасоченост“) е извод, че всичко в света има своя цел, свое предназначение и мотивировка. Това е целесъобразността на природата, която е вътрешен закон и безспорно определя поведението на явленията. В такъв смисъл трябва да разграничаваме метафизичната страна на Сътворението от чисто космично-телеологичната страна, защото телеологичната страна може да изхожда от една субстанция, каквато примерно философията на материализма дава — първична материя.

Може да съпоставим тези неща и с т.нар. „деизъм“ на френските просветители (те делят нещата на теизъм, атеизъм и деизъм), където една първична сила сътворява, но не взема участие в развитието на света, който носи в себе си, фактически, телеологичното, целесъобразното насочване.

Но когато ще говорим за Светоустройството (Сътворението на света) от чисто космотеологична страна, трябва да знаем, че в иудаизма той е изведен от един Творец, докато в другите религии, на които се спирахме, Нищото създава някого, който сътворява света. В иудаизма нямаме това раздвояване — светът изхожда не от Нищото, а от Бог Отец. От Него изхожда и в Него се връща, и Той е, Който мотивира и определя целенасочеността му, а не други външни сили. Той е и Всемирната Душа. Той е и Всемирният Ум. Той е това, което наричаме Бог Отец — субстанция, която трябва да мине през една Майка, която е времето и която можем да наречем най-разумната Душа, манифестирана в плът. Защото на физическото поле ние не можем да се осъзнаем без плът. Така човек е в божеството и Бог е в човека и взаимната потреба ражда връзката, т.е. религията

Хипотезите „има ли Бог“, „що е Бог“ и пр., и пр., мисля, че в един алюр бяхме ги нахвърляли. Има си идеалистическа хипотеза (не казвам теория, защото теориите са нещо статично, докато хипотезите търпят промени), има антропоморфична, има чисто материалистична. Различни са теориите има или няма. Аз тук казах, че Бог не се доказва — Той се живее!

Основният въпрос в настоящата лекция ще бъде Сътворението на света. В предходната лекция казахме за Петокнижието. Първата книга от него е книга Битие. В някои от Библиите (в по-старите Библии и църковно-славянските) пише „генезис“ — нещо, което е съвсем логично. Хубавата българска дума обаче е „битие“. В книга Битие е дадено Сътворението на света; там е дадено сътворението и извеждането на човека от сътворения свят; там е дадена и концепцията за греха, или грехопадението.

В тезата за Сътворението има нещо много странно. За да говорим за Сътворител, трябва да имаме нещо сътворено. Това сътворено именно е, на което искам да се спра. Сътворителят е имагинерният, субстанциално неопределеният, а сътвореното е това, което е осезаемо както към себе си, така и в околния свят — осезаваме и изповядаме.

Еврейският народ има два глагола за сътворението, за творението, за изграждането на света. Единият глагол е „асà“ — изграждам, творя, правя нещо, но от материал; нещо, което е в наличност — от него вземам и правя. Искам да направя една къща, вземам тухли и изграждам: сътворявам, но с нещо — това е глаголът „асà“.

Другият глагол, който лежи в книга Битие на староеврейски, това е глаголът „барà“. „Барà“ — сътворявам от себе си, еманирам, т.е. аз съм си първопричината. Бог не може да бъде подбуден, за да прави излив, не! Той Самият си е причина и затова е казано Безпричинната Причина. Този глагол е употребен, за да няма съмнение, както в другите религии беше казано, че от Яйцето ще излезе Брама и Брама ще сътворява. Не, тук нямаме нито Златното, нито Сребърното яйце; тук имаме себеизлиянието — глагола „бара“.

Към това е прибавено и едно друго понятие — съществителното „йом“. „Йом“ значи „ден“. И в книга Битие е казано: първи ден, втори ден, трети ден... до седми ден, когато си почива Сътворителят. Ако изходим буквално от нашето понятие за „ден“, от дванадесет часа само или за денонощието от двадесет и четири часа, няма да разберем цялата теория на косморазвитието, на космоустройството. Затова трябва да се знае, че под съществителното „йом“ староевреите бележат две неща: ден и период. Затова на много места в Библията е казано, че един ден е хиляди години и хиляди години са един ден; за да няма смут, когато се говори, че светът е сътворен за шест дни. Да, изглежда наистина смешно без да се е разбрала интимната страна или по-скоро протяжността на деня, който е хиляди дни, хиляди години. Така че не бива да предоставяме уязвимост там, където има достатъчно доказателства, че светът наистина е сътворен за шест дни — за шест периода.

В този смисъл трябва да изречем името на Сътворителя, за да видим какви потенциалности е носел, за да сътвори. Когато евреите го наричат Иахве, те имат същностното име Бог Саваот. Саваот на еврейски е Цебаот, което значи войнство от духовни сили, войнство от ангели, архангели, престоли... — както искате. Изброени са много сили, които съдействат и всичкото това е сумирано в една огнена сила. Както една главня пламък виждате, а в нея има хиляди искри — Саваот! Бог Саваот — Той е един. И в Неговото творение нямаме нито теогония, нито други богове. Това е точният, бих казал дисциплиниран монотеизъм на еврейството, който въпреки всичко е имал своите разсейки към политеизма. Но в самата схема на Сътворението и в самото изискване на изповядването, дисциплинираното монотеистично начало лежи.

В този случай, дали ще го приемем така, не е въпрос на доказателство, защото този Сътворител е априорен; апостериорните Му дадености само Го доказват, а най-доброто усещане за плътност на Творец е чрез вярата, която винаги дава очите на интуицията. Вяра, в чистия смисъл на думата, не значи догмат (както много често примитивизмът в мисленето, дори и в официалното мислене на църквите приема), не е така. Апостол Павел много добре ги дефинира тези неща: Вярата може да ви открие познание за незнайното, но това е степен на посвещение, от което се изхожда, за да има човек интуицията, която може да кореспондира с неплътните, поне за физическото поле неплътни, сили. И няма религия, която да няма неплътни сили — архангелски, ангелски... — те са дадени там.

Кое е най-властното в часа на Творчеството, в часа на Сътворението на света, от страна на Бога Сътворител? Едно много странно слово има, големият ключ на вечната енигма „откъде сме“, „закъде сме“, „кои сме“. (Още в миналия век абат Монрьо беше написал пет-шест книги по този въпрос. Който иска, може да ги прочете, въпреки че в настоящия момент те имат повече информационен характер, отколкото чисто духовно присъствие.) Това слово е: Да бъде Светлина! Никак не е важно кои са били материалите, с които е иззидан храма на Домостроителството; важно е това слово: Да бъде Светлина!

Тази Светлина се носи дори и над Духа, над небето, над земята, над Водата; а зад Всички тези неща знаете, че има не само понятия, има реалности. Водата е толкоз реална, колкото светлината, но водата винаги ще бъде образ на светлината, на астралната светлина. Това слово, т.е. тази сила: Да бъде Светлина! — това е повелята. Без нея никой не може да направи сглобяването. Вие може да притежавате много материали, Вие може да имате и окичено цяло дърво с плодове и ако ръката ви не посегне да вземе, няма никога да усладите устата си с плод. Тази дързост може да я притежава само Творецът. Ако смалим, ако редуцираме силата на смелостта, за да вземем тайната на творчеството (всеки, който има дарованието да прави някакво изкуство, знае, че това е крайно нужно) трябва да кажем: „Да бъде Светлина!“

В начало Бог сътвори небето и земята.

А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата.

Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина.

Ето, Всичко е имало, но нея не я е имало, Светлината я нямало. И нека се спрем точно върху тази дума. Каква е тази Светлина? Това светлината на Слънцето ли е, за което дързостта на мъдреците е казала, че Слънцето е сбор от висши духовни същества? Не е тяхната светлина, не е светлината на Слънцето, не е учението на сабеизма — звездосветлеенето. Не! И в глава първа на Евангелието на Йоана е казано каква е тази Светлина:

В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.

То беше в начало у Бога.

Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало.

В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците.

Разбирате ли — Животът! В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците. Каква е била тогава тази светлина — Живот! И тогава, ако някой е родил в душата си съмнение, когато казах, че човеците още съществуват, но не живеят — ще разбере къде е била тази тайна. Светлината е Живот на човеците. Живот — това е Светлина. Другата светлина е светлина на Слънцето, светлина на звездите, ако щете личната ни светлина като астрално лъчение, но не Живот. Тази Светлина е, която оживява. Тази Светлина е, която във Възкресението на Христа ще я видите, че присъства в отвалянето на камъка. Тя е Живот! Ето това искам да разберете: Да бъде Светлина! — Да бъде Живот! И тук е казано още малко:

И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе.

Как ще обземе някой Живота! Никой не може да го обземе. Колкото и нерадостен да е и колкото и да умира човек — Животът остава. Това е волята на Твореца.

И рече Бог: да има твърд посред водата, и тя да дели вода от вода.

И така, ние вървим в схемата на Сътворението. Идва небето и земята и идват ден първи, ден втори... (можете тези неща да ги прочетете) и чак в четвъртия ден се създават светилата, за да не бъркаме никога светлината на Небесата със Светлината на Бога, който казва: Да бъде Живот!

И създаде Бог двете големи светила: по-голямото светило да управлява деня, а по-малкото светило да управлява нощта, създаде и звездите;

Слънцето, Луната и звездите — те разделят времето на нощ и ден, на видимост и невидимост.

Така се стига ден пети, когато се създават растенията и животните. Вижте колко добре (без археологическите доказателства, извлечени сега от земята) е казано:

И сътвори Бог големи риби и всякакъв вид животни-влечуги, които произведе водата, според рода им, и всякакви пернати птици според рода им. И видя Бог, че това е добро.

...И създаде Бог земните зверове...

Не е имало сигурно в него време, когато е писана книгата, археологически разкопки за ихтиозаври („ἰχθύς“ на гръцки значи „риба“), за динозаври. Идваме по-нататък, където Бог създава земните зверове. Ето, йерархията върви! Това, което всяка еволюция дава, го има и тук.

Идваме до сътворението на човека.

След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие;

Образ и подобие! Подобието е възможността, образът е наличността. Подобието е еволюцията на осъществяването и човек точно това върши.

„И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори.

Тук вече има нещо друго, което искам да кажа:

И рече Бог: ето, давам ви всякаква трева, що дава семе, каквато има по цялата земя, и всякакво дърво, чийто плод е дървесен и дава семе — това ще ви бъде за храна;

Така че, когато някой оспорва вегетарианството на някого с доказателства от Библията, нека не забравя, че в книга първа — Битие, при Сътворението още, е казано с какво да се храни човек. По-нататък, когато Мойсей извежда еврейския народ от египетското робство, те правят бунт срещу него. Въпреки че Бог ги храни с мана небесна (както знаете това е дъждовна медна капка) те изживяват страх, че ще умрат от глад в пустинята, където четиридесет години скитат (а аз вярвам, че това е вътрешната пустиня на човека), правят бунт и тогава той им позволява да се хранят с определени животни като акт на тяхното коравосърдечие. Значи това е човешко решение — поради неустойчивостта на човека, поради страха за битие, което той има, а не за битие, което му е дал Творецът. Най-разумното е никой да не брани нито с настървеност, нито дори с нападка своето битие, но тук го има. Това е същина, която трябва всеки да знае, не за да има оръжие, а просто да се опази от невярно или нечестно нападение.

Върху Сътворението на света може много да се говори. Много неща могат да бъдат сложени под съмнение. След като един свят е сътворен от Отца, как може да върви така, че да ругае Отца си, да върши злини? Къде е тогава съвършенството на Отца? Но сами виждате поредицата на еволюцията, а сътворението на човека е дадено малко по-надолу, в отделен параграф: той се сътворява от земна плът (пръст) и Дихание. И тогава трябва да знаем, че не Диханието еволюира, а плътта ще еволюира и тя не може да няма своето.

Никой не обвинява растенията или животните в непочтеност към Бога Отца. Но поведението на човека винаги е било осъдително и винаги ще се каже: „Така ли го сътвори Бог?“ Не, Бог го е сътворил добре, но той си има еволюция, защото е плът и Дух, защото е душа и Дух, защото е воля и чувства. Логично е пътят на еволюцията да има и своите спирали, а без спирала няма развитие. Спирала е всеки житейски ден, защото го следва нощта. Спирала е целият живот, защото го следва смъртта. Ето ви спиралата: отивате, виждате се и после пак не се виждате. Тя не може да бъде отречена като елемент на еволюцията и пътуване към съвършенството. Затова спиралата е най-добрата форма на развитието и тя е вложена в цялото Домостроителство. Това е голямото.

И рече Господ Бог: не е добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, нему подобен.

Господ Бог направи да произлязат от земята всички полски животни и всички небесни птици, и (ги) заведе при човека, за да види, как ще ги нарече той, та, както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името `и.

Ето, тук пак искам да спра. Целият свят на еволюцията, предшествал човека — от растението до животното — трябва да получи своето наименование. И кой му дава името — Адам. Не Бог, разберете! Заведени са при Адама, при мисълта, да ги наименува. Знаете ли защо — защото изговарянето на името е една ритмика. Това е една енигма и когато знаете да употребите ударението, вие освобождавате или внасяте енергия и тогава сътрудничите на цялата еволюция. Иначе сте безучастни. Ето защо човекът е, който трябваше да даде име, за да може да призовава и да сътрудничи. И да сътрудничи...

И даде човекът имена на всички добитъци и небесни птици и на всички полски зверове; но за човека не се намери помощник, нему подобен.

И даде Господ Бог на човека дълбок сън; и когато заспа той, взе едно от ребрата му и запълни онова място с плът.

И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека.

И рече човекът: ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарича жена, защото е взета от мъжа (си).

Тук е голямата тайна. Ако отгърнем частица от скрижалните тайни на Сътворението, ще видим как е взета. В инволюционния период тя се извежда надолу. Мисълта отлъчва от себе си още едно поколение и това е Ева, това е астралната енергия. За да живее, човекът трябва да има и една вибрация, наричана именно Ева и нейният превод на български е „живот“. А тези, които познават стълбицата на човешкото тяло, знаят, че онова, което му дава живот, е астралното тяло. Така са създадени и първите човеци, първата праотческа двойка за поселниците земни — Адам и Ева.

Настанява ги Бог в Едем — в рая. Едем е географска област между реките Тигър, Ефрат, Гихон и Фесон. Никой обаче досега не може да определи точно мястото, въпреки изследванията, но като наименование е на географско място. Играят ли географските места известна роля върху посветеността — безспорно! Не е едно и също да бъдете на Бунарджика и в Хималаите. Играят роля. Така Едем е една географска област и в него именно, както е казано, Бог насади рай. Под рай трябва да се разбира това място, което е направено градина („рай“ буквално значи „градина“), в която има плодността, която е един храм на Мировите енергии. Раят не е нравствена категория в иудейската религия, разберете, иудеите нямат рай като нравствена категория. Само християнството дава на думата „рай“ една приповдигната нравствена категория, една формула да се живее блажено, безгрешно, разбира се, заслужено. Иначе, това си е буквално „градина, насадена с дървета“.

Там, в тази градина, между многото дървета има две, които са много странни и от които изхожда след това грехопадението на човека.

И заповяда Господ Бог на човека и рече: от всяко дърво в градината ще ядеш;

а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш“

Човекът влиза в жизненост (влиза в своя ум, влиза в своето желание), човекът влиза в Едемската градина — в това Царство на енергиите, на Мировите енергии — и пред него е една повеля какво можеш да вземеш, за да познаеш света. Това е първата повеля, която поселниците вече на Земята, на сътвореното царство, получават. И оттук всички религии излизат с мярка за възмездност срещу нарушение и непослушание. В религиите, които разглеждахме (особено във Вавилония), са открити вече много паметници, където тази илюстрация на съблазън и на късане на плода е налице.

Змията беше най-хитра от всички полски зверове, които Господ Бог създаде. И рече тя на жената: истина ли каза Бог, да не ядете от никое дърво в рая?

Жената отговори на змията: плодове от дърветата можем да ядем, само за плодовете на дървото, що е посред рая, рече Бог: не яжте от тях и не се докосвайте до тях, за да не умрете.

Тогава змията рече на жената: не, няма да умрете;

Можете ли да си представите — конфликт между змията и Бога! Змията да оспори достоверността на думите на Бога! Изпречени сме пред една много странна енигма. Може ли змията да знае повече от Бога и да каже в противоречие — не, няма да умрете! И ако буквално се приеме, наистина човек има основание да заживее със съмнение, ако не и малко с ирония. Змията казва „не“ и ще видите, че тя излиза права. Къде е тайната тогава? Аз не искам да кажа, че змията знае повече от Бога. Не! Но ако трябва да се питаме коя е змията, тези, които познават учението на офистите и учението за Кундалини, Змията-Огън, ще знаят, че тя винаги е у нас и тя е Мъдростта, ако сме извадили жилото `и, че е зло. Така че, ако трябва да кажем в защита нещо, то е казано отдавна. И ето тук:

Тогава змията рече на жената: не, няма да умрете;

но Бог знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите, и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло.

Значи яденето плода на знанието дава отворени очи за нравствени категории. Какво подсказва това — че светът е имал и преди това нормативи. Преди това сигурно е имало същества, Духовни коренни раси, които са имали подобно нещо — че ще знаете, що е добро и зло. Никъде в Сътворението не е казана повелята как ще се управлява светът: ще има ли морални закони. Кога излиза тази потреба? (А змията я знае!) Това не е колебание, това не е да имате в душата си съмнение; това е едно продължение на Сътворението. Змията знае, че ще се отворят очите ви за добро и зло — една схема, която в еволюцията е вярна. А може ли някой да угаси тайната на своето търсене на знание? Тогава:

Видя жената, че дървото е добро за ядене и че е приятно за очите и многожелано...

Ето тази думичка „многожелано“, ако си спомняте в теогонията на индуизма, бог Брама почувствал желание, изявил желание да роди богинята на мъдростта. Ето, това желание (Ева) е тялото на астрала — алкаенето, искането. Многожелано, защото дава знание. Те и като презумпция го вземат. За тях това е един априорен акт — никой не знае, те не знаят. Змията им казва, че ще имат знание за доброто и злото, ще имат отворени очи...

... защото дава знание, взе от плодовете му и яде, па даде и на мъжа си, та яде и той.

Тогава се отвориха очите на двамата, и разбраха, че са голи, па съшиха смокинени листа и си направиха препасници.

До този момент човекът не се е виждал гол. Какво значи това — слизане във физическото поле, в плът. В момента, когато влиза едно знание, когато Ева трябва да сведе и Адама по-надолу, те вече имат отворени очи и знание за плът. Това е последната инстанция, в която човек ще започне своето обучение и своя обратен път. Инволюционният, слизащият процес е привършен. Човекът е плът — Бог е вгърнат в тази вечна къща. Сега ще трябва да става разграждането, обратният процес. И какво става — съзнали своята голота, Адам и Ева имат и първото чувство на неудобство. Желанието и знанието за добро и зло ражда чувство на неудобство или норматив, с който ние започваме да се съобразяваме. Така е възложен вече на човека закон. Нарушава се един закон и се създава друг, създава се законът на отговорността. Гол — неудобно — слага си ограниченията.

Тук вече идва Бог и ги търси и пита: Адаме, где си?

И извика Господ Бог на Адама и му рече: (Адаме,) где си?

Е, малко е странно за Божиите очи да не знаят къде е Адам — това наистина ме учудва понякой път, но такава е репликата. Пита бог у човека „Адаме, где си“, а не Сътворителят. Бог в човека винаги ще пита Адама „Къде си, човече?“ Затова после ще видим така добре изразена тази фраза да се знае човекът, казана чрез устата на Пилат: Ecce homo! — Ето човека! Само когато Христос се осъществи, когато разпъна плътта, когато одухотвори тялото Си, тогава можеше един да каже: Ecce homo! — Ето човека! И логично е тук този същият Бог в Адама да го пита къде е; а той е вече роб, роб-човек.

Така идва двубоят между тях и Адам се оплаква, че е съблазнен от жената, т.е. тя му е дала плода. Разбира се това, което на мисълта дава основания, за да има впечатления и знания за света, си остава желанието, остават очите, остава астралът. Той е, който ражда желанието и логично е тогава така да бъде. Иначе какво — ще извадим, че другата половина на човешкия род носи всичката вина, нали? Адам нищо няма, той е безгрешен — не е така! Тази Ева е в нас и този Адам е в нас. Тя е, която е дала познанието му, и логично е да отговарят — и Адам да си каже думата, и Ева да си каже думата, но те са неразделни, защото в сън изведоха Ева.

Но тук има нещо много странно. Наказва ги Бог: змията да се влачи; Ева да ражда с мъки (а ние не знаем преди това как е раждала, защото нямаме образец, така че малко нещата би трябвало да се разбират по-другояче); а на Адам рече, че с пот ще си вади хляба. Къде е тук тайната? Безспорно е, че когато слезете в едно друго поле, ще имате и друга вибрация. А тази вибрация ще ви донася и други усещания.

И направи Господ Бог на Адама и на жена му кожени дрехи, с които ги облече.

И рече Господ Бог: ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло; и сега — да не простре ръка да вземе от дървото на живота, та, като вкуси, да заживее вечно.

Е, аз питам тогава: как така извършиха грях, а пък станаха като Нас — богове — да знаят що е добро и зло! Слушайте добре признанието, за да няма колебание, когато искате да бъдете с истината и да знаете как се интерпретира, а не буквално да се казват нещата, защото е доста смешно.

Тогава Господ Бог го изпъди от Едемската градина, да обработва земята, от която бе взет.

И изгони Адама, и постави на изток при Едемската градина Херувим и пламенен меч, що се обръщаше, за да пазят пътя към дървото на живота.

Е, какво да кажа тогава? Змията ли е лъгала? Бог ли не е знаел? Не! Трябва човек чрез мъдростта да разбере защо тази енигма е заключена за човека тогава, когато се е давала. Защо? И наистина ли Адам, както е казано тук, не е ял от Дървото на Живота? От Дървото на Знанието Адам яде — пътят на тръните, които винаги ще бодат нозете му, както казва и апостол Павел: Аз искам доброто, но трънът ме боде в петата и аз все върша злото. А нали има дадени правила. Има ли злото своя извор в Боготворението тука — не! И пак повтарям, както винаги досега: няма зло, има нееволюирало добро! И много добре е казано — с яденето на плода на знанието вие различавате добро от зло, но не му давате нито персоналност, нито енергетичност, за да действа. То е нееволюирало добро и вие можете да го освобождавате, и не сте длъжни да му се подчинявате. Нито му е издигнат храм, нито олтар, както при другите религии.

Човекът наистина не беше направил другата крачка — не беше си късал плод от Дървото на Живота. И с дързостта, с която винаги съм говорил, че човекът съществува, но още не живее, ето ви потвърждението — човекът не е ял плод от Дървото на Живота! Представете си какво е знанието ни да разграничаваме добро и зло, мъдрост от невежество, светлина от тъмнина. Представете си, ако човекът беше ял от Дървото на Живота, какво още щеше да знае?! И затова Христос каза смелите и неповторими думи: Аз съм Пътят, Истината и Животът! Чак тогава ще дойде Животът, когато се извърви един Път и се осъществи една Истина!

И затова казвам, че Дървото на Познанието е мистерия на човека (всеки може да потърси ключа), а Дървото на Живота е мистерията на света! Тези две неща някога ще се съединят, но сега дързостта да съществуваме не бива да се смесва със съществуването ни. Вярно е, общоприето е да казваме, че живеем, защото не е намерено най-точното — битуваме. Ние съществуваме, защото сме социално дадени, защото сме изведени от една еманация. Сега трябва да се разгадае мистерията на човека, а когато той стане космична цялост, тогава ще се реши и мистерията на света. Подсказано е, и то винаги ще бъде дадено, че човекът е микрокосмос — носи всичко, но не е още Творител. Трябваше да имаме сътворено, за да познаем Сътворителя.

Ако можем да извървим Пътя, да осъществим Истината, ние ще създаваме Живот. В потвърждение на това в човека е вложено онова, което му е казано тук: Плодете се! Най-висшата енергия е вложена и това е в един особен стадий, защото присъствие на човечеството на тази земя е имало, когато не това е бил пътят на неговото легитимиране на Земята. Най-висшата енергия, за която тук нямаме още подсказана гама, е възпроизводството на живот — т.е. повтаряме Бог в микрокосмоса. Ето, ако това можем да правим — с чувство на отговорност да създадем един по-съвършен свят, тогава не бихме осъждали сътвореното. Всеки ден имаме в собственото си творение неудовлетвореност. Тогава? Хайде да не съдим тогава Твореца, защото не Го и разбираме, а не е и редно. А олтар винаги ще има, както ние всякога имаме своя олтар — олтар не на покорност, а на пиетет към Всемирността. И тогава, когато тя е наш цялостен живот, ние сме нейни, защото и Той е наш.

В такъв смисъл, когато говорих за Сътворението, за греха, трябва да кажа, че те могат да бъдат изведени като идея на целостта — органичната цялост на Бог и Неговите чада. Това е едната страна.

Другата идея, която се крие в Домостроителството, в Сътворението, това е идеята на раздвоението, като започнем от момента на извеждане Ева от Адам и стигнем до всекидневието, където макар и принципно да няма зло, има нравствена категория — добро и недобро. Тази раздвоеност е частица от възможността за еволюцията, без която не можем. Засега полярността, без да бъде персоналност, играе съдбовна роля в еволюцията на човека.

И третата идея, това е идеята за възвръщането ни. Къде ще скита, къде ще почива човекът — не е важно. Тъй или иначе ще се връща там, откъдето е дошъл. И тук именно трябва да познаем битката, двубоя между Дух и плът — нещо, което предшественикът на нашето битие, Христос, осъществи като образец, като поведение и като енергетична даденост, като потенциална сила, която всеки у нас има, дадена му от Него. Това е възможността за връщането, за възвръщането ни, за възвратността — както всяка капка от облаците се връща пак в облаците.

Въпрос: Как тълкувате отношението „по Наш образ и по Наше подобие“ — като отношение на тъждество или на различие?

Отговор: Да, в книга Битие изрично е казано. Първом е употребен глаголът в множествено число: Да сътворим. Значи явно е, че е имало и други съработници в Сътворението. И досега не може да се намери точното обяснение, но ако изходим от това, както е казано в Евангелията, че Христос (не Иисус, нека ги разграничаваме нещата) е присъствал при Сътворението на света, тогава вече лесно можем да си обясним защо е употребено множествено число.

„По Наш образ и по Наше подобие“ — няма място за тъждественост, но не е и в противоречие. Така в представата на човека Бог става личностност и като личностност е дадено точно това определение: по Наш образ и по Наше подобие. Даже и в християнските църкви рисуват Бог Отец като човек (по-възрастен, с третото око) и по този начин става едно подобие.

Къде се крие образът и къде подобието? Подобието е вложената духовна енергия — това, което във философията или в апологетиката ще се нарече Духът Божий. И той от своя страна е и възможност да бъде осъществен. И в този смисъл е казано, че човекът е един бог в развитие! Изхождайки от Старозаветието, в Новозаветието Иисус се обръща към човеците и казва: Вие сте синове Божии. А дали това подобие ще трябва да бъде осъществено в една еволюционна последователност; дали то добива своето утвърждение, когато се яде плодът на знанието, където е казано: Той стана като един от Нас — е въпрос. Но забележете, казано е, но не му позволяват да яде от Дървото на Живота. Значи не е напълно като тях и трябва да се разделят. Той е станал като тях — да познава що е добро и зло, но няма качествата на Безкрайността и на Вечността, защото го пазят да не яде от Дървото на Живота, което значи Вечност. Така е.

Въпрос: Откъде знае змията и кой е факторът спрямо предхождащите човека йерархии във Вселената, който наложи кръга на прераждането във физическото поле, а не Вечния Живот?

Отговор: Змията знае за това подобие, за което говорим, защото е вложеното в човека. Това е оная несменна, вечна сила, която индийците наричат Змия-Огън — Кундалини. Кундалини е божествената сила у човека, а не психичната енергия, както обикновено обичат да говорят. Тя не може да няма знанието като предадено, а не като после научено. Знанието на Кундалини не е апостериорно, то не е след опита, който е получил човекът. Защото, ако изходим така, ние и досега ще трябва да кажем, че наистина нищо не е научила змията, защото малцина знаят нещо. Така не може да се каже. А явно, че това е едно знание, което предхожда, което е самата същност на Бога. Бог в самия човек не може да не знае! А кога това знание ще излезе на преден план — тук вече методите за развитието и законът за прераждането, както казвате, имат своето място за създаване съответно и на йерархиите.

Трябва да се знае, че книга Битие е написана от Мойсей (така се приема, въпреки много оспорвани теории с много доказателства; сега не е време да кажа доколко едните или другите са прави в това отношение, особено Велдхаус много категорично отрича някои неща, обаче ние говорим върху същината) примерно 1 300 години пр. Хр. Е, можете ли да си представите, че светът е съществувал, както Старозаветието дава своята дата, 4004 години пр. Хр.? Това е нещо, което не може да бъде прието. И в такъв случай не са изключени йерархиите на други Коренни раси, на други човешки същества. Защото като отгърнете Библията нататък, ще видите, че Каин, когото гонят, намира още десетки други и т.н. Каквито и формули да се намират, че не е имало преди сътворението на Адама, на Авел и Каин, други същества, това е невярно. Адам като принцип на човек, като принцип е съществувал преди човешкия род и този Адам е старобиблейският. Не може да се приеме, че 4004 години пр. Хр. започва живеенето на човешкия род на Земята. Ние имаме култури преди шест — седем хиляди години. Не може така да се мисли, нали? Трябва да се разбира това, което казахме: един ден е хиляди години!

Въпрос: Кого другиго има предвид Бог в думите „по Наш образ“?

Отговор: По този въпрос мисля, че отговорих. Казах, че сътрудничество е имало и в този смисъл е: Да сътворим!

И както знаете, в Светото Евангелие изрично е казано, че Христос е предшествал света и е взел участие в Сътворението на света. Когато става въпрос, че Христос няма още петдесет години, а казва, че е по-голям от Авраама, тогава Той отговаря в този смисъл — че е взел участие в Сътворението на света и казвам — като Втора Ипостас на Бога в Троица Единосъщна. Безспорен е фактът, че тази сила, която е еманация на висша духовна енергия (защото Христос, това е и Помазаничество, това е висша енергия) безспорно е взела участие, но Той е Вторият Образ на Бога Отца. Светият Дух, който е Третият Образ, Третата Ипостас, също така взема участие. Така че тази формула — и други да са взели участие — е безспорна.

Второто нещо, което казах: Саваот значи войнство от енергии и сили; буквалният превод на Саваот, или Цебаот на еврейски, значи „сбор, войнство от енергии, от сили“. Тогава логично е така да бъде употребено.

Въпрос: Бихте ли пояснили категориите „добро“ и „зло“ в светлината на грехопадението?

Отговор: Аз не споделям тезата, че знанието носи смърт. В тази енигма има нещо неразгадано и оттук — погрешната теза, употребена като необходимост за социална здравота на една племенна или държавна формация.

„Доброто“ като необходим път не е отбелязано в Десетте Божи заповеди. Казано е: Не крадете! Не лъжете! Не прелюбодействайте!... Но не е казано: „Бъдете добри!“ Е ли е в самата композиция на човека, или е привнесено? Явно, че „доброто“ и „злото“ са привнесени. Ние искаме да извикаме другите добродетели, защото ги носим като сграда, като Домостроителство, но доброто и злото приидват в нас. Те идват от един външен фактор, какъвто е Дървото на Знанието. Ние не ги виждаме и в десетте блаженства, които Христос дава на планината. И тук е голямата загадка! Откъде дойде разделянето и наистина ли имаме два принципа, две категории, както Вие казвате? Имаме ли две божества, които виждаме в дуалистичните религии? Не! В иудаизма, в християнството нямаме две божества, нямаме Бог на доброто и Бог на злото. В старите религии — индуизма, будизма и т.н. — имаме божество, което е в състояние да внесе заблуда, но то не е изведено от самото Божество, а от втората половина, подкръстната половина на бог Брама. В християнството нямаме и това разделяне. И това ме е навело на мисълта да кажа, че злото е нееволюирало добро! Едно малко потвърждение на това намирам в тезата на св. Блажени Августин, който казва: Злото няма своя образност и свое битие.

Доброто и злото иде ги сложим в процеса на развитието като път за съвършенство, но не и като персоналност, защото персоналността предполага (както е дори в зороастризма, макар и в ограничено време) битиейна, индивидуализирана личност. В християнството го няма това нещо. Значи какво — тези две качества са присъщи на боговете. В такъв случай приливът на енергията, трансформирана от злото към доброто е божествената същност. И аз наистина понякога се учудвам защо трябва контрастът да бъде персонифициран!

В този смисъл степените на злото, в които човек може да го понася, могат да му допринасят еволюционен напредък, вместо да го връщат. Затова народът е намерил своята изразност: „Ела зло, че без тебе по-зло.“ Или другото: „Когото Бог обича, него наказва.“ Обича ви, а ви наказва!

В спиралата на развитието всички добродетели се градират. Няма добродетел, която да се е разгърнала изцяло в основния етап на човешкото развитие, макар да съществува като потенциална даденост. Доброто, така както е познато, когато се яде плодът на доброто и злото, и доброто, което сега илюстрираме и за което говорим, безспорно е едно и също. Но спиралата в това развитие, което предполага съзнание и будност в самата личност, му дава и съответните наименования. Имаме добро, по-добро, най-добро; имаме съвършенство, защото от него трябва да се изходи, но само за себе си то е било сложено в плода на знанието. И сега, това знание може да бъде един рефлекс; това знание може да бъде едно пещерно отражение; това знание може да бъде един първичен ум; това знание може да бъде един висш ум; това знание може да бъде една интуиция, и в края на краищата, това знание може да бъде една мъдрост. А доброто, само за себе си, от плода на знанието е дошло, за да ни даде именно мъдростта. Така че гневът, да се отиде в заточение след като знаете вече, не е много основателен.

Има една скала, която почти всички етични системи, а най-вече самите религии, са давали — как да се устои срещу изкушението или как да направим така, че да смалим силата на злосторството и да увеличим въздействието на доброто. И тези добродетели са изброени. Затова може би в Десетте Божи заповеди не е казано: „Прави добро, не прави зло!“ — тъй като всички те, сами по себе си, дават една обща физиономия. Явно е, че не бива човек да краде, не бива човек да прелюбодейства, не бива да лъже, защото с това се умножава общото зло. Не е зло само това, че някой ще накърни честолюбието ви; не е зло само това, че някой ще ви ограби. Зло е, че родената мисъл за нарушеното равновесие или истина умножава, разширява кръга си и по този начин злото взема своя връх. Обратното действие, когато умножаваме благотворната енергия за вътрешната промяна, която трябва като морален статут да спре действието — „не кради“, „не лъжи“ или нещо друго — това е верига или санитарен кордон, който постепенно стесняваме, докато спре възможността злото да се изявява. Няма начин злото да не бъде изчерпано. В такъв случай доброто, вземайки връх, не значи, че няма да има противодействие. Ние още не сме изнесли противоречието за развитието във вътрешния си свят. Ние говорим за феномените като противоречие в развитието, но не говорим за вътрешния свят и когато ще се спре с тези неща, ще намерим вътрешните противоречия. Те ще бъдат степени от Мъдростта към Истината, от Истината към Свободата, които ще бъдат противодействие на онова довчерашно кредо „само любов“ или „само добро“. С една дума — няма зло, има нееволюирало добро!

Какво е лицеприятието — това е едно зло, облечено в дрехата на доброто. Какво е понякога една добродетел като щедрост, облечена в дрехата на милостиня — това е, че можете да представите едно поведение на злосторника като грижа. Така че активността на желанието (Евиното желание да вземе плода) ще трябва да бъде оплодено от Адамовата мисъл, за да можем наистина знанието да го направим като просветност в Пътя, а не да останем в статута на злосторници и грехопадение. Това е ужасът на човешкия род — да го обявите, че е грехопаднал и с това да му сложите самара на вечно бъдещо живеене: грях и следователно злосторник. Не!

Ритуали, обреди, празници

С тази лекция за иудаизма ще завършим цикъла за първата в света еднобожническа религия. В нея искам да се спра върху оная ритуална основа, изхождайки именно, че имаме сътворено и трябва да помислим какво прави то. Светът е сътворен, човешкият род е в живот и сега трябва да видим той как се осъществява, как изгражда своя материален, културен и духовен живот — т.е. личности и институции. В този смисъл трябва да кажа: няма религия без олтар и няма олтар без ритуали! Ритуалът може да бъде изкористен, ритуалът може да слезе до фетишизъм, ритуалът може да изгуби вътрешната си духовност като стане суеверие — това е безспорен факт! Но същественото е, че досега няма олтар, в който да няма и ритуал. Ритуалът е свещенодействие, материализираната същност на идеята. Той е приложност на религиозното съзнание или на духовното учение.

Преди да дойде религията имаме сътворено, а сътвореното трябва да се осъществява. Минахме пътя на Сътворението, минахме поведението на личности, които създаваха институции (какъвто е случаят с Мойсей), трябва да минем и ония други исторически личности, които утвърждават олтара и ритуалите.

Първият исторически дом, на който трябва да се спрем и на чийто праг човечеството се е спъвало, това е раждането на човека от Адам и Ева. От тях изхожда човешкият род. Човекът е сътворен от Отца, но човекът ражда своите чада, защото в себе си носи Бог, който твори.

Първите чеда на Ева и Адама, или Адамовото потекло, това са Каин и Авел. С тях е свързана една от най-странните трагедии на човешкия род, за която аз имам по-друго мнение. В Библията е казано, че е извършено първото насилие, първото убийство, което потекло по кръвните вени на човечеството и до днес, и всички религии свързани с иудаизма така са приели — че това е първото убийство на Земята. Всички писатели са писали в изобилие за човешката трагедия, в това число и Байрон (знаете, че най-много тази негова пиеса се играе). И наистина човешкият род живее трагедията на онова бреме.

Искам да се спра на това, което е казано за тези чеда на Адам и Ева:

Адам позна Ева, жена си; и тя зачена и роди Каина, и рече: придобих човек от Господа.

Спирам се на тази дума — „Господа“: Придобих човек от Господа. Аз питам: как е вродена тогава престъпността, щом е от Господа? Защото за Авел не казва същото.

Роди още и брата му, Авеля.

Не казва, че е от Господ! Не искам да разлюлявам дървото на престъпността на човешкия род, не! Защото човешкият род не е престъпен. Това е една енигма, която може да бъде гадана само от посветени.

Онези, които познават езотеричната страна на тези тайнства, знаят какво е инволюционният период на човека, т.е. на боговдъхването в човек, което започва от по-висшата йерархия и слиза до физическото поле. Във физическото поле е Авел. Когато стане обратният процес на връщането, кой първи трябва да умре — разбира се, физическото тяло. И тези, които познават схемата на окултните знания, че човек не е само Дух и материя, а е една седмица от полета, много ясно могат да кажат защо тази тайна е такава. Обратният процес на връщането — ще трябва първо да умре Авел, а след това Каин, който е Господното тяло!

И в потвърждение на това ще кажа какво е всесъжението, каква е жертвата, която те трябва да принесат на Бог — Авел е скотовъдецът и поднася тлъстините на животните, а Каин е земеделецът и поднася само плодовете. И Бог приема жертвата на Авел, вместо на Каин. (Представете си, че Бог предпочита тлъстините — какви уникати има! И ако нямаме тайната, ключето за разгадаването, човек наистина ще се учуди. Разбира се, впоследствие кръвните жертви имат преднина, защото предоставят преднина на стихиите, но Бог Саваот не може да си позволи това нещо!) И тук в Каин се ражда завист. Аз питам кой е подбудителят на завистта — този, който такава преценка прави, или има някаква вродена завист в първичното още Божие същество? И ще излезе какво? Че в Каин влиза завистта, а не, че Бог предпочита другия. Съдникът поощрява тогава завистта — това е учудването! И в такъв случай, подбудата на Каин не е лична воля, макар и упрек да има, а е захранено престъпление. И така човекът, роден от Господа, става престъпник — теза, която в същината си не може да бъде вярна! Тези, които познават езотеричната тайна на Ученията, са наясно с тази формулировка. Аз не мога да приема вродената порочност, нито нейните последици, нито че човешкият род е престъпен. Аз искам човечеството да свали от гърба си товара (на престъпността, която впоследствие храним), че човешкият род е престъпен. Не може Бог да създава престъпници и не е редно!

Вторият исторически дом, където трябва да се спрем, това е потопът. Потопът — това е времето, когато Бог, разгневен на човечеството, заради порочността му... Вижте, нещата имат малко по-друг характер, макар и да имат своя исторически аспект, макар и да имат и своето физическо поле, където се осъществяват. Защото битието на човека е тук, битието на душата му е другаде, а битието на Духа е в лоното на Отца. Това са различни битиета в една и съща цялост.

„И Видя Господ (Бог), че развратът между човеците на Земята е голям, и че всичките им сърдечни мисли и помисли бяха зло във всяко време;

и разкая се Господ, задето беше създал човека на Земята, и се огорчи в сърцето Си.

И рече Господ: ще изтребя от лицето на Земята човеците, които сътворих; от човек до скот, гадове и птици небесни ще изтребя, защото се разкаях, задето ги създадох.

А Ной намери благодат пред очите на Господа (Бога).

Ако разгледаме човека в неговите пластове (дори в общата психология знаете — чувства, мисли, воля), много лесно можем да разберем интимната тайна, включена в този стих. Кое е разгневило Господа и кое е намерило благодат в очите Му? Подобно негодувание е изразено и от Зевса. Той също е разгневен от този човешки род, който е станал „говедо“ (така буквално е употребена думата от Есхила в „Прикованият Прометей“) и иска да го унищожи. Е, ако погледнем с очите на реалността, и следващите грешаха, и още грешат. Тогава някаква друга тайна има.

Както виждате, човешкият род не е унищожен, но нещо в човешкия род и в човека винаги ще бъде унищожавано — това е едно предишно съзнание; това е промяна на една културно-духовна тенденция; това е, за което Христос рече: В стари мехове ново вино не се поставя. Значи някой трябва да хвърли старите мехове, някой трябва да съблече старата, вехта дреха, защото някаква друга духовна култура навлиза. И тези, които познават схемата на Коренните Духовни раси, много добре знаят защо Ной беше избраникът и защо до ноевата култура трябваше да отстъпи мястото си. И как Ной премина в другото мислене, след като намери своето спасение, как премина в друга културна сцена — с виното, което намери и заспа.

И забележете пак това, което първата двойка беше съзряла — голотата. Първата двойка, след като яде плода на знанието, се съзря гола. Ноевите синове намират своя баща, виждат го също гол. Виждате — всяка една култура се оголва. Тя трябва да бъде унищожена. Тя трябва да бъде съблечена, за да се метне друга дреха. И синовете Ноеви метнаха дреха, за да прикрият. И Адам и Ева си направиха дреха. Ето, това е тайната. Аз мисля, че по нещо винаги ще се унищожава. А че има реални потопи — да! Защото неразривна е връзката между човека и другото сътворено от Бога — природата, или света. Тя, природата, също трябва да прави своята еволюция; тя също тръпне в гърчовете на промяната на нови Духовни сили и вълни. Така че цели континенти са поглъщани с оглед на това, което са сгрешили. До Ноевото, до потопното състояние, до отиването на Атлантида във водите имаме един пряк контакт между Астралното битие на човека и астралното поле вън от него. Трябваше човекът да слезе в плътността и мисълта да му сложи завеса, за да осъществява училището си на Земята. Това е ерата на Ной и откриването на Петата коренна раса. Така трябваше да се унищожи едно поверие или един начин на живеене, един начин на мислене. Това унищожение е и физическо, и е в съгласие с общата формула на Бога да се развиват. И Ной е натоварен с тежката задача да съхрани всичко в своя ковчег (от птицата, от животното по един чифт), за да го пренесе на другия бряг.

Третият исторически дом, това е родовото начало, от което тръгваме, преди да дойдем до Моисея. Това бяха поколенията на Авраама и най-вече белязаният син на еврейския народ, който слага началото и на еврейската държава — Иаков със своите дванадесет чеда. Тези дванадесет Иакови сина после стават изходни колена, племенни потоци, от които еврейството и всички араби (които са семити — трябва да знаете, че са от една подкоренна раса) основават битието на континента. След това идва Мойсей, който, извеждайки вече еврейския народ от поробителя — египтяните, създава религията, създава законодателството, създава моралния статут и онова, за което искаме да говорим — първия олтар с първите ритуали, т.е. скинията.

Скинията е незиданият храм, храмът на подвижността, ако мога така да се изразя, на еврейския народ, който започва своето дълголетно, четиридесетгодишно пътуване (както е казано, четиридесет години се скитат в пустинята). Това е пътуващият храм на еврейския народ, в който се извършват ритуалите, богослужебните благодарности, жертвоприношенията, за да се отдаде това, което дължи един народ на своя Бог.

В тази историческа редица и в нейния друг, чисто духовен състав има личности, които водят народа в неговото възвисяване, в неговото удовлетворяване като култура (материална или духовна) и по този начин оставят белязани имена. Това е четвъртият исторически дом — власт и култура. Казахме за Мойсей; за неговия последовател Иисуса Навина; следват съдиите, които оглавяват техния живот; царствата като начало в иудейската история. Както знаете, първият им цар е бил Саул, който след това дава своята благодат и благословение върху Давид а.

Давид е един от белязаните еврейски мъже както по дух, така и по дело. По техни данни и данни от историята, той е роден някъде към 1055 г. пр. Хр. и царува от 1010 до 970 г. пр. Хр. Давид става коронован цар, вторият от хронологията на еврейския народ.

Знаете, че с него има свързан един много интересен момент (аз много често на шега казвам, че той за първи път въвежда техническата революция), това е двубоят между Давида и Голиата. Голиат е представител на голямата физическа сила на филистимците и е бил страшилище за израилевите чеда. И в този двубой Давид за първи път употребява едно оръдие — прашката, на която слага камък. Вън от ръката пращате наказателното — патрона, да го кажем по модерному. И така, с този камък се разрешава големият спор — той удря Голиата в челото и Голиат е убит. Да изнесете мисълта си в материална сила и тя да има своето въздействие — това е Давид. Но, разбира се, не с това се прославя той. Онова, което прави Давид велик, това са неговите псалми. Той написва сто петдесет и два (152) псалма, които са изумително моление за прошка, признание на Бога като Светлина (както те си го казват — Великият Саваот), и разкаяние. Няма по-голям каещ се от Давида. Защо? Защото е „голям грешник“. Тези псалми са жив плач на една душа, която е сгрешила. Но това никак не го лишава и от величието да бъде и голям мислител. Защото в тези псалми имаме почти откровения, които се касаят както към народ, така и към бъдещето, така и към духовната тайна, която носи човечеството (неосъзната, разбира се). Той им отлисти тайни, той им даде зрение. И християнската църква от неговите псалмопения е включила в своите служения — почти във всяка утринна се четат по няколко псалма. Затова те, може да се каже, имат равностойност по предназначение с Петокнижието на Мойсей. Големият грях на Давида се състои в това, че праща на фронта един от своите военни — Урий — със задача да бъде убит, за да си присвои той, ако така мога да се изразя, неговата съпруга. И всъщност, Вирсавия — прочутата жена на Урий, която е била и достойна съпруга, става майка на Соломон, с баща Давид. Греховна мъдрост, но фактът е исторически. И ние не можем да го отминем. Оправдание всеки може да намери, но отговорността в разкаянието на Давид не ни дава основание да търсим мисловни оправдания. Давид сам не ги търси, макар да знае величието на своя син, на когото възлага тежката и голяма задача да направи Иерусалимския храм.

Така Давид закрепява монархическия институт. Последван е от един от най-блестящите в еврейската история царе — мъдрецът Соломон.

Соломон, което преведено на български значи „мирен“, „кротък“, царува от 971 до 932 г. пр. Хр. Известен е в Библията и на света със своята мъдрост, с т.нар. Притчи Соломонови, за които всички сте чували. Соломон се слави със своето законодателство, защото както съдиите, които са управлявали и са били духовни вождове на еврейския народ, така и царете — въобще всеки водач и ръководител на еврейската държава е упражнявал и съдебна власт.

Известен е с епизода за двете майки, които отиват при него в спор за детето. И едната казва: Това е моето дете, и другата казва, че е нейното, тъй като на едната детето е починало по невнимание. Тук именно проличала мъдростта на Соломон. В тази разпра той решава така: Добре, дайте ми — казва — меча, ще ви го разделя! Тогава истинската майка (както е вярно и това е достойнството на жената — че заради живота на детето си може да се лиши от радостта), заради битието на детето си, проплаква и казва: Не, дайте го на нея, но да бъде живо! Разбира се, Соломон като мъдрец го дава на тази майка и това е хубавият епизод, с който трябва да си служим в живота.

Неговата мъдрост е всеизвестна — знае се, че и Савската царица идва да го види заради мъдростта му. Но другият акт на величие е изграждането на Иерусалимския храм, който е познат като Соломонов храм, чиито основи се поставят някъде към 968 г. пр. Хр. Соломоновият храм е чудо за времето си. Спорни са нещата дали има своят прототип в Египет, Асирия (сигурно има своят прототип), но онова, което го бележи като недостижим, е вложената мъдрост и включените тайни образи. Не напразно спорът е много голям сред човечеството дали Соломон ги вгражда в този храм, или масоните (не тези масони, за които сега се мисли), които са имали своите пароли, своите вложени знаци. Трябва да ви кажа, че той наистина, като посветен и изповедник на шестолъчната звезда, е владеел тези магични изкуства и е знаел сакралната страна на фигурите. И ако разгледаме храма — т.нар. храмов двор, притвора, същинския храм (където са разположени съответните обредни пособия), завесата и Светая Светих — ще видим, че имаме символизирани едно физическо поле, едно Астрално поле, едно Ментално поле, един Причинен свят (който прикрива тайните на духовното ни развитие) и един Духовен свят. Защото това са и духовни образи. Храмът е направен така, за да се извършва тайнство — тайнство, което има материален характер на духовна същност.

Светая Светих съхранява Ковчега на Завета, в който се счита, че са и плочите на Закона. Това е непристъпното място, където само първосвещеникът има право да влиза след принасянето на жертвата и поръсването, и то само един път в годината. Там са съхранени висши енергии — затова само веднъж в годината се позволява само на първосвещеника да влезе в Светая Светих, и то след голям пост и чистота. В противен случай наказанието е смърт.

Счита се, че пророк Йеремия е укрил (генезирал) някъде Кивота на Свещения Завет, тъй като нашествията на персийци, на вавилонци и прочие са застрашавали неговата сигурност и святост, и сега там е само камъкът на основанието.

Защо е камък на основанието? Соломоновият храм е построен на планината Мория — именно на мястото, където праотец Авраам е принасял в жертва своя син Исаак. Затова се нарича „камък на основанието“, защото е камъкът на приложението на жертвата, а няма религия без жертвопринос. Върху този камък е изграден Соломоновият храм.

Между впрочем, сега този храм го няма. Разрушаван е няколко пъти от вавилонци, от персийци, но е възстановяван. От 70 г. сл. Хр. (а и в 135 г., но особено в 70 г.) при Тит Флавий Веспасиан е унищожен из основи. И там впоследствие са построени две от най-големите джамии — Омаровата джамия и Алакса джамия. Има много малък процеп от истинското място (това, което понякога можете да видите и по телевизията, то е само част от Стената на плача), действителният храм го няма.

Второто предградие е завесата. И аз мисля (когато се разтълмя по този начин), че това е Причинният свят, който не ни позволява повече да се вгледаме в дълбочините на най-сакралното. Това е завесата! За нея се знае, че по време на разпятието на Христа на Голгота се е разкъсала на две. Разкъсва ли се и отваря ли се пътят нагоре — да, отвори се и за Духовния свят. Защото Той казва, че иска да изведе човечеството в Царството Небесно. Завесата, която прикрива до него време тайната, се разкъсва на две.

След това идва същинският храм, където са сложени всички потреби, с които се извършва богослужението. Там е трапезата с хлябовете на обетованието, на обещанието. Там е светилникът със седемте свещника. Там е медният умивалник и след това жертвеникът, на който се слага жертвата.

След това идват притворът и храмовият двор, където става събирането на хората; където в неговата лява или дясна страна има място за жертвите, за заколението.

Така Соломоновият храм е един образец, а вътре в Светая Светих е ковчежето (направено от специално дърво, наречено ситим), което има размерите два лакътя и половина в дължина, лакът и половина ширина и лакът и половина височина, където е заключен именно Заветът.

Върху похлупака на този Кивот, на този Ковчег на Свидетелството, е един от най-важните елементи — очистилището, без което не може да се извърши тяхното велико служение. Това е една плоча от чисто злато, на която има излети два херувима с разперени крила (пазачи на светилището както в рая). Те фактически представляват един трон, една колесница, на която се счита, че Бог Саваот стои.

Можем да кажем, че скинията (пътуващият храм) е притежавала тези неща, защото Заветът е получен още от Мойсей и е вгърнат в този Кивот, а след това, по време на Давида, се счита, че е пренесен в Иерусалим. Давид е имал на сърцето си желанието да построи този храм, но по внушение е предоставил това на своя син. В този смисъл скинията предшества храма, а след унищожаването на храма еврейството, пръснато по света, има само молитвени домове — синагогите, и започва служение без първожертва, без първосвещеник.

Синагогите („кенесет“ на еврейски) са били училища, които са давали богословска грамотност — разтълмяване на Петокнижието най-вече, на Закона и четива от пророците. Самата дума „кенесет“ значи „събрание, събирам“, така че синагогата не толкоз е била навремето храм, отколкото събиране, в което евреите, без да могат да служат по време на робствата своето богослужение, се съхранявали. По този начин тя е наложена като потреба по време на робствата им, а продължава и след разбиването и разрушаването на еврейския храм и еврейската държава.

В България най-хубавата синагога, най-голямата на целия Балкански полуостров, се намира в София. Тя е наистина една от най-големите и е съградена от 1902 до 1908 г.

Соломоновият храм по размери е бил неимоверно голям. След разрушаването по време на вавилонското робство се изгражда втори храм, наречен на Зоровавел. След разрушаването и на него се изгражда третият — Иродовият храм, който по време на Христовото битие и Неговите проповеди съществува. (За тези събития в книга Ездра и другаде има дадени много данни.)

Какви ритуали, какви богослужения се извършват в храма? Едно от пособията, които има в този храм, това е трапезата на хлябовете — хлябовете на предложението, които са били дванадесет. Това е във възпоменание и признание на дванадесетте синове Иакови, или дванадесетте колена, от които еврейският народ се е разгръщал. За евреите цифрата дванадесет си остава винаги като една приложна свещеност, както цифрата седем като една мистичност за Сътворението. Навсякъде в техните ритуали ще намерите дванадесет или седем.

Богослужението се е извършвало в съответната йерархия. Най-висшата личност в еврейското свещенослужение си остава първосвещеникът. Само той, както казах, веднъж в годината може да влезе в Светая Светих и това е на специалния им празник Очищение. Първият първосвещеник е оня благословен, от началото още на излизането на еврейския народ от Египет, брат на Мойсей — Аарон. Той е белязан с белега на свещеничеството. Той и неговите синове са родовото коляно на свещениците.

Свещениците са втората градация. Те образуват едно съсловие и тяхното посвещение минава през известни обреди: това е измиването, това е поръсването с кръв от жертвоприношението. Докато левитите — третото коляно и третият разряд на богослужението — не се поръсват с кръв като белязан знак на божествената сила, а с вода. Оттук можете да изведете колко властно е било кръвното право: само свещениците се поръсват с кръв, а левитите, които са допълнителни служители (както е нашето дяконство) и които не могат да извършват всички мистични актове, те са поръсвани с вода. Имат и разлика в одеждите, които са носили.

Първосвещеникът е имал и един особен белег. Той е препасвал и е носил нагръдник (Изход 28), на който има дванадесет квадрата. (Белязани са дванадесетте синове на Иакова, дванадесетте колена.) И там, на обратната страна на този нагръдник, има и един малък правоъгълен джоб, който съхранява идеята за чистотата, прозрението и магичната сила, защото там са сложени две неща — урим и тумим, за които човечеството няма още преводи, но в някои от тълмежите, специално и във Вулгата на Римската църква, се превеждат като „доктрина“ и „истина“ (doctrina et veritas), а в Източното православие са преведени като „явление“ и „истина“. Значи това са някакви магнетични елементи, които привличат силите; които дават право на откровение или на пророчество. В дванадесетте знака, които са носили на този тайнствен нагръдник, е съчетана мистичната сила на първосвещеника. (Първосвещеникът се е считал наистина за овластен за всички времена!) Върху всеки от тези дванадесет знака (белязаните колена) е сложен и по един скъпоценен камък и всеки от тях, излъчвайки своята енергия, съответства на името и коляното. Те не са били носени за украса, а като магнетична сила, която се излива и която приемат. (Така че, когато носите пръстени със скъпоценни камъни, преценете към коя ритмична група спадате и тогава си ги сложете. Защото един камък може да носи за вас отрицателна енергия.)

Имайки своите празници, евреите извършват и т.нар. жертви — това, което се нарича благодарност към Небето, това, което официалната Църква нарича литургийно жертвоприношение (всичко това произхожда оттам, само че в различна вече духовна висота). Жертвата, или жертвоприносът, е съществената част на богослужението — на латински е sacrificium, което буквално значи „изгарям“ (старобългарската дума е жрѣти или жьрѫ, което значи „огън“). И точно това е било — първите жертви са били всесъжения (всеизгаряне, без угощение). Жертвата се нарича още и Хляб Господен.

Евреите имат кръвни жертви, безкръвни жертви и възпоменателни жертви.

Кръвните жертви са принасяне на животни и се делят на три:

1. Всесъжение — когато жертвата, която принасят, се изгаря докрай и от нея не се яде. Това е всесъжение — всичко се изгаря

2. Мирните жертви — които се принасят към Божеството, но от които може да се яде.

3. Жертви за вина и грях, от чиято кръв се поръсва в Светая Светих и се измолва прощението. Такива жертви могат да се ядат само в деня, в който се принасят.

Този род жертви е дало основание на Бог да се приписват човешки потребности, т.е. антропопатическо жертвоприношение (Битие 4).

Безкръвните жертви са плодовете, растенията — всичко, каквото може да се поднесе от Земята. Да я наречем Каинова жертва.

И другите жертви са жертви на възлиянието — виното, елеят и другите благовония, които и в пътя на Христа, и в християнската религия ги виждаме употребени (те изхождат оттам).

Какви празници са имали?

Първом, т.нар. юбилейна година. Юбилейните години са през петдесет години, когато всички се освобождават от задълженията и ония, чиито земи са взети заради дългове и пр., се опрощават и им се връщат земите.

Съботната година — през седем години земята, която се счита свещена и по техния закон принадлежи само на Бога, се оставя да почине, не се сее. В такъв случай грижата преди това е налице и именно това прилага Йосиф, синът на Иаков: за седем гладни години взема от седем обилни години.

Друг празник е Пасха. Ще се спра много накратко. Пасха („песах“ на еврейски) се празнува на четиринадесети нисан и е признание, което еврейският народ извършва към Бог Саваот за избавлението си от египтяните. Това признание се извършва с една жертва, наречена „жертвено агне“. Оттам идва в християнството Великденското агне. Жертвеното агне непременно трябва да бъде мъжко, едногодишно и без каквито и да е недостатъци, без дефекти. Никое животно, което се е принасяло в староеврейските жертвоприношения, не е трябвало да има дефект. Дори рогът му, ако щете, да бъде счупен — не може да бъде прието.

Другият празник са т.нар. Безквасници. Той е с хляб, който не е подквасен (за който не е чакано да бъде втасал) и затова се нарича Безквасници — празник на тревогата, на бързото им бягство от египетската държава; празник на избавлението им, когато в бързината не са имали време да направят квасните хлябове. Те го празнуват цели седем дни. Той е празник и на жертвата (така, както си го наричат) и от своя страна — спомен именно за тези тъжни, тревожни, бързи дни.

Третият им годишен празник е Петдесятницата, за която нямаме преки указания в Петокнижието. Там той се нарича Празник на седмицата и е седем по седем дни — петдесет дни след празника за излизането на евреите от египетско робство, т.е. след Пасха. (Както знаете, жезълът на Мойсей прекъсва водите на Червено море и прави един сух път, по който минава еврейският народ. Дали е възможно — възможно е, ако знаем, че един жезъл може като един гръмоотвод да събере енергии.) Но не е много уточнено върху какво именно е стабилизиран, защото се свързва с другия им празник — на Люлеещия се сноп, когато е извършена една жътва вече и се принасят в жертва първите плодове*. Преданието дава и още едно указание — че е ден, отреден за възпоменание на Сионското законодателство, на Десетте Божи заповеди. Така този празник става доста букетен, но това е, което те правят.

Другият празник е Празникът на шатрите, на колибите. Той се празнува също така седем дни — от петнадесетия до двадесет и първия ден, пак на седмия месец. Това е едно възпоменание от миналите четиридесет години на скитничество, когато не са имали още храм. Това е за тях един от много големите празници. Събират се около светилището и от всички краища разпъват шатри, които покриват с клонки от върби, от маслина и най-вече от палми. (И ако трябва да ви кажа, празникът Цветница води началото си именно от Празника на шатрите. Тази неделя — на Цветница — и в българската църква, и в другите, се нарича Вая неделя, а „вая“ буквално значи „палмова клонка“.) Тогава се извършват много жертвоприношения; взема се вода от Силоамския извор, прелива се в колоните на храма и се правят над осемдесет жертвоприношения.

Празникът на очищението, който е винаги придружен с пост и е пет дни преди Празника на шатрите, е единственият ден, за който казах, че има право първосвещеникът да влезе в храма, да извърши поръсванията — да влезе в Светая Светих с кадилата, които дават своя кадилен дим; да се докосне до самия Кивот, който винаги е излъчвал една специална енергия. Счита се, че с този кадилен дим няма опасност той да пострада от светлината, която самият Ковчег и Светая Светих излъчват — затова винаги се палят кандилата, които замъгляват. Този празник се нарича още и Празник на покаянието, с което евреите считат, че трябва да се очистят. Първосвещеникът принася жертви първо за себе си, за свещеничеството, за народа. С кръвта на жертвата се поръсва пред Светая Светих, после очистилището; седем пъти се кади с кандило, после се прави обреда „козел отпущения“ и т. н. Това е ден за покаяние на Израиля. Подобен обред има у римляните.

Друг празник е Съботният ден (Sabat — „почивам“, „преустановявам“).

Празниците, които те правят, са една хармония между потребата и чувството за отговорност. Всеки ритуал е неразривно свързан с една вътрешна потреба, която е осмислена от една духовна даденост. Всички те имат обаче едно предназначение — да се отдаде благодарност към Онзи, Който е сътворил света, Който ги е избавил, Комутo дължат своя живот. В този смисъл те са направили една обилна книжнина, подпомогнати от прозрението на онези, с които евреите най-много могат да се похвалят — своите пророци (профети). Няма друг народ, няма друг държавен живот, който така цялостно и който в такова изобилие да е раждал своите пророци. Това е и една частица от онова, с което те с право се наричат богоизбран народ. Те имат големи пророци и малки пророци: четири са големите пророци, тринадесет са малките пророци, включени в Светата Библия.

Освен това те имат своите школи: школата на книжниците, или фарисеите (перушим), и школата на садукеите (цадуким).

Книжниците приемат безсмъртието на душата, приемат възкресението, признават Писанието и Преданието. Като правило — умерени при приложението на Закона.

Садукеите не приемат безсмъртието и не приемат възкресението; не приемат ангели и духове. Следователно няма Божий промисъл: човек сам си избира доброто или злото. Признават само Закона и пророците, отхвърлят Преданието.

Голям е конфликтът, но това е истината и тези, които познават Евангелието, знаят как апостол Павел, ползвайки тези различия между двете школи, прави своята знаменита защита, за да не бъде осъден на смърт от Синедриона, когато е бил призован за своето преминаване към християнството.

Ведно с тези школи са съществували и две много известни секти. Това е сектата на есеите, за която можем да кажем, че е била много смирена в пътя си. Тя още се нарича и секта на светлината — това е била нейната същност и някои от богословите (или по-скоро от анти-богословите) считат, че Христос, т.е. Иисус, е минал част от своето обучение и част от своя живот в есейската секта. Те са били против войната, били са против собствеността. Имали са общи молитвени събрания, общи трапези, но и една малка частица на дуализъм. За тях душата е непорочна (именно тук се явява лекият дуализъм), а тялото е една тъмница. Идеята, че физическата материя трябва да бъде осветена и изведена до духовност, не я виждаме тук. Това е, което Христос обаче подсказа — одухотворена материя.

Другата секта е на терапевтите. Тя е също така много особена за еврейския начин на живеене и мислене, защото в официалната еврейска религия нямаме монашество, а терапевтите са аскети по битие. То е частица може би от онова, което впоследствие виждаме в християнското битие — лека форма на аскетизъм. Казват се терапевти, защото са упражнявали свои сили за лекуване. Оттам е и думата „терапевт“. Не са били чисти сторонници на целомъдрието, но са спазвали известни обещания. Можем така да кажем: ако са спазели целомъдрието в душата си, те са създали един достатъчен повод за последование в бъдещето, което се изнизва в християнското монашество. Това е било достатъчен повод (достатъчно излъчена енергия) за оная пътека, която аскетизмът налага на християните монаси.

Така ние стигнахме до един край, без да имам, разбира се, претенции, че можах всичко да кажа върху материалния образ на една голяма религия с нейните елементи на земно служение — храм, ритуали, които след това виждаме до известна степен пренесени и в християнството. Това, разбира се, повече го дължим на апостол Павел, който е бил един от много добрите богослови в Старозаветието и тези, които четат неговите послания, ще разберат не само теоретичната обосновка на християнството, но и приносът му за възможното служение като ритуал и като форма на материализираната идея за Бог, човек и храм.

Въпрос: От коя гледна точка са оправдани кървавите жертви? Какъв е смисълът им?

Отговор: Никоя кръвна жертва не е оправдана, но ако се поставим във времената, когато се раждат тези религиозни съзнания и е трябвало да се учреди една устойчивост... Устойчивост не толкоз на личността, защото религията съхранява личността, религията съхранява една общност и изгражда един държавен живот. Тя е толкоз властна, колкото е властна и администрацията. Даже в теократичните управления, каквото е Моисеевото, тя е по-властна. Но тайната не е само в социалната `и страна на сборност и сигурност; тайната е в това, както е казано там — кръвта, с която се поръсва свещеникът, го прави божествен. Право ли е, това е отделен въпрос — времената са го казали. Кръвната същност на човека е азовият му представител на Земята — себесъзнание с отговорност. А щом това себесъзнание е осветено с поръсването на кръвта, то го прави вече три пъти по-отговорен и той внася в тази отговорност дълг. И както знаете, за еврейския народ специално, кръвната връзка е над всичко. И тук е смелостта, тук е величието на Христос, че можа да се опълчи срещу хилядилетната властност на кръвта; да каже, че не майка Му, братята и сестрите са Неговите, а ония, които слушат Словото на Отца — те са Негови майка, братя, сестри и пр. Това е най-големият преврат в световната история! В този смисъл казваме, че ако потърсим в ония времена (а знаете, че Мойсей живее 1300 години пр. Хр., а тотемството има още по-дълбоки корени), тогава бихме казали, че то за тях е било нужно, а за нас днес не е нужно и не бива да се прави. В такъв смисъл трябва да се разглеждат нещата — във времето.

Въпрос: Как схващаше книга Еклисиаст? Не противоречи ли тя на другите книги от Стария завет, които звучат доста по-строго?

Отговор: Вижте, книга Еклисиаст — това е една песен, наистина една песен на Соломона. Трябва да признаем нещо — че в Старозаветието, което се състои от тридесет и девет книги (за евреите, за нас са петдесет), има едно разнородие. Има книги с историческо съдържание, има книги пророчески, има книги, които просто са една жива нравствена песен, книги на мъдростта и Петокнижието, което е книга на закона. Както Праведният Йов, така и Еклисиаст са едни нравствени науки. А за книгата Праведният Йов се знае, че няма чисто еврейски характер, а по-скоро има арабски нюанси. Нещо, което е повече въображение, макар че арабите са също от семитски произход, но трябва да им се признае, че те имат повече въображение и затуй и тяхната поезия е така. Може би точно тук до известна степен и Еклисиаст се доближава. Той е по-скоро една песен и там, където ще ви каже една нравственост: Суета на суетите... Аз мисля, че в преценката за суетите трябва да слагаме някакъв уред според времето и дарбите. Лесно е да кажете, че е суета на суетите всичко, както лесно е било, например, на Соломон да каже, че няма нищо ново под Слънцето. Е добре, ние всеки ден се хвалим с открития. Възможно ли е на един човек с подобна посветеност (безспорно той е един от посветените, който получава и благоволението да построи Иерусалимския храм, въпреки че неговият баща се готви отколе да го направи, но на него се предостави това нещо), възможно ли е този посветен да знае, че няма нищо ново под Слънцето и да каже: Суета на суетите, Всичко е суета? Възможно е — за този, който може да обитава културите на една планета и знае като предположение културата, която има да се осъществи от съответните Коренни раси, а не това, което цивилизацията дава. Защото нека не забравяме, че цивилизацията беше вгърната в пирамидите египетски. Там има повече знания, отколкото в съвремието. Не всичко обаче още е дадено. Както знаете, в Хеопсовата пирамида са дадени всички измерения: небе, Земя, далечини, звезди, дадено е числото π (3,14) — всички тези неща са дадени. И той може да каже като посветен: Нищо ново под Слънцето.

Така че за мен Еклисиаст е една поема и едно поетично виждане, в същото време и една наука на нравственост и мъдрости. (Сега, доколко същият този Соломон, който е толкова мъдър, беше жертва на своите отклонения след това да отиде да се поклони отново на идолите, е въпрос на връщане.) Казах за мъдрите му съвети как раздели детето, когато му занесоха да бъде съдник — само с едно изпитание можеше да познае коя е истинската майка. Сега това би изглеждало доста смешно, ако някой ви го каже, но тогава е било мъдрост.