Кришна

Мъдрият не скърби нито за живите, нито за мъртвите!

Човечеството заради историческото си живеене води много битки. Но ведно с победните мечове, завладяващи нови земи, винаги има един неогънат меч — меча на словото, на духовното. Фактите свидетелстват — Духът е, който твори, той дава основание за присъствие. В това време и пространство, наречено история, са отминали хиляди човешки формации, милиарди човешки същества, но онова, което не може да бъде заличено, е писаното в душите ни. Това е голямата битка, която се води — с неогънатия меч на религиите за завладяване на душите човешки. А те, религиите, са есенциалът на душевния живот както на народите, така и на отделния човек. Те са есенциалът и на Небето, защото то ги изпраща, то е пълен участник в земните промени — без неговото послание и присъствие никой не може да гради нов храм.

Сега е модерно да се говори за homo sapiens — разумния човек, но се забравя, че той преди е бил homo divina — божествен човек. Колкото и да е умен този homo sapiens, колкото и мощно да се разгръща спиралата на неговото интелектуално развитие, той не може без Божествеността — без Бог не може! Как ще Го нарече — Безначалният, Великият разум, Всемирната сила, няма значение; как ще го отрича — също. (Отрича Го онзи, на когото прозрението не е достатъчно и работи само с ума си.)

Светът винаги ще има нужда от Бог и от Божии пратеници, прокарващи духовни бразди. В световната история няма религиозно учение без своя изявен божествен представител. В нюансите на различните религии те се наричат Учители, Синове Божии, но в древността тези пратеници се считат за богове. Действително, те носят божествени знания от всемирната пита на живота, които формират в религии. А религиите са стълбата на човека към Небесата и като концепции определят човешкото битие. Дълбоки са пластовете на битието. Науката се опитва да се докосне до тях, като създава изобилие от дисциплини и философски доктрини, но не може да надмине възможностите на ума и сетивата. Само големите Учители внасят всемирно знание, което се усвоява и прилага със съответната будност от човешкия род. Те оставят нравствени таблици, метафизични учения и олтари, пред които човекът прави моления; те приемат стрелата, търсеща сърцето, принасяно в жертва на развиващото се човечество. Тези големи личности официалната култура на Европа често нарича митологични. Това е недостатък — да наричаме нереално онова, което не можем да обясним. А с митологията често си служим, защото тя ражда оптимизма, че от пепелта отново както феникса ще се възродим.

И ако от митологията не, а от тази реална духовна и приложна история на народите успеем да издухаме пепелта, за да останат само въглените, ще открием образа на Кришна, на този човек, наречен и бог. Така измежду сенките на митологията, из тази гора от значими образци можем постепенно да разкрием неговото велико дело. Той намира път, посочва стъпала, по които както човечеството, така и отделната личност трябва да се осъществяват в добродетели, а оттам да помагат и на това, което споделя тяхното битие. Цялата еволюция в нейната съвкупност — животни, растения, кристали, е толкова зависима от нас, колкото и ние сме отговорни пред нейните повели и примирени пред неизбежността, която тя ни налага.

Когато човек се опита да изведе един образ от древността, така, както го описва епосът, така, както го живеят милионите, които го изповядват, винаги ще бъде затруднен да му даде плътност. Защото трябва да се надмогне нагледността, за да се предостави на душата и Духа правото една личност да бъде божество. А божествата нямат плътен образ в съзнанието на човека. Наистина ние си ги връщаме чрез икони, скулптури и пр., но онова, което има трайност не е материалният израз, а оставената в душата ни вибрация. И ако зрението я връща, то е, за да може душата да бъде успокоена или удовлетворена, като съзерцава образа на божеството. (Безспорно, човечеството ще достигне и до съзерцание, което е необразно.) И затова, дори да очертаем някаква сянка като образ на Кришна, трудно ще е да бъде задържана, а така, както е рисуван или както индийската епична литература го описва, е възприемане, но не и поклонение.

В своя път Кришна съчетава човешките белези с божествените превъплъщения, но получава и историческо признание. Макар и далечен в историята, той е жив в съзнанието на милиони хора, вписан е в личния им дневник с учението си, чиято най-чувствителна струна е близостта с Учението за Любовта.

Всяка духовна вълна носи в своята утроба и миналото, а превъплътените като Учители, които в определено историческо време свидетелстват за нова божествена истина, са проява на Всемирния дух.

Кришна, както всеки Учител, е акумулирал енергии на Мировата еволюция от зачатъка `и — както индийците казват — преди манвантарите, калпите, кръговете. (Неслучайно един Соломон казва, че няма нищо ново под Слънцето.) Затова учението на Кришна има удивителни аналогии и с Учението на Любовта, и с прииждащото Учение на Мъдростта, което е кристализация на Духовната вълна на Мъдростта. Следователно Кришна също като Хермес и Христос е един Син Божий. Това че идеята за Сина е изявена чрез Кришна още, не оскърбява ничия вероизповед.

Кришна, Хермес и Христос са един и същ бисер, носен в различни исторически времена. Разбира се, различия в доктрините им има, защото са йерархирани според духовните потреби на човечеството и възможностите му да приема даваните тайни. Но прецизният поглед ще различи обикновените митологични доктрини от оформените вероизповедания, каквито оставят тези три колоса на космичната еволюция. Даваното от тях е раждано или като откровение, или като размисъл на човеци-богове. Нищо странно няма и Христос, и Хермес, и Кришна да бъдат наречени човеци-богове — щом Бог е предоставил на човека Своето дихание, защо да не бере Неговите плодове!

Религиозните истини винаги се възвестяват от големи, посветени личности. Но кога една личност се характеризира така? Не само когато дава сакрално учение, не само когато е белязана с мащаба на обхващането на нещата, но и когато има доблестта да признае, ако не може да достигне границите на Слънцето. Доблестта е едно от основните качества, които големият трябва да притежава. Когато една съблазън за величие мине границата на достойнството, тя вече е унижение. Учителите, Великите посветени носят доблест и тя впоследствие ги довежда до себежертвата. А това е, бих казал, промоцията за духовната титла безсмъртие.

Себежертвата носи само една титла — безсмъртие! Белегът на такава жертва е доброволността. Насилената, предопределена жертва (отбелязана и в линията на ръката) не е белег за величие. Човек може да я приеме с примирение от невъзможност, но когато е със смирение, родено от служение за всемирност, той получава и големия знак на безсмъртието. А всичко, което е дадено в историята от митологичните богове-човеци, от Божиите синове, пророците и гениите, както и от обикновените хора, има една единствена цел — човекът да признае Божеството и да приеме според своята будност тайната за безсмъртието.

Преди да разгърнем знанието си за Кришна, нека спрем поглед върху особеностите на индийската култура. Всеки народ, когато възпява историята си, слага в нея и своята промисъл. Това са нишките, с които се тъче фолклорът, и затова той е толкова багрен и в същността си психологически верен. Фолклорът е психологията на един народ в неговата степен на посвещение и знание. Духовната схема на индийската култура, в частност изразена в литературата `и, е повече епична, фолклорна, отколкото метафизична или философска. Индийският епос е резултат на едно присъствие в етера — междинното поле между астрала и физиката, защото в онази далечина липсва бремето на завесата на мисълта. Затова книжнината му трудно може да се нарече свещена, макар че съдържа избистрени теософски концепции. Във Ведите ще намерим същината на едно вселенско знание, кристализирало по-късно в Упанишадите, което дава виждане и критично, и рационално, и метафизично за системата, оставена на човечеството от тази подраса на петата коренна раса.

Дълбоката индийска тайна в недалечното минало беше наричана „тъмна“. „Тъмна Индия“ си е светла, но необяснима за нас с ученията си, противоположни на европейското схващане за култура и религия, добили приложна рационалност. Протестантизмът през ХVI век в бунт срещу католицизма поиска едно рационализиране на религията, а това позволи Аристотеловата мисъл да стане основа на християнството в средните векове. Затова Индия с нейната мистичност остана „тъмна“, а големите философи и мислители на Европа наричат културата `и повърхностна, бледа. Но те не схващат, че тази бледина е отражение на едната страна на криещата две тенденции индийска философия — слънчева и лунна. Кришна дава тенденцията на слънчевите синове в противовес на тенденцията на лунните. И така, когато някой схваща само лунната страна, ще му изглежда бледа цялата тази култура, но ако я улавя в слънчевостта `и, т.е. ако може да навлезе в същината, ще разбере, че тя е лъчезарна. За съжаление философите на Европа не се докосват до слънчевата страна и оставят не толкова пораженство в душите на хората в представата им за Индия, колкото съмнение за нейните ценности. А съмнението е или израз на невежество, или чужд шепот, и понякога е разрушителен фактор. Но понеже Европа остава под шепота на големите си рационални мислители, избягвам да кажа, че прояви невежество.

Животът на Кришна — раждането, борбата, посвещенията му, също може да бъде преценяван по два различни пътя: или чрез окултното виждане, или чрез рационалността. Затова и името му има различни значения според мирогледа и ролята на доктрината, която ги определя. „Кришна“ буквално значи „Черният“, „Тъмният“, „Тъмносиният“. Бил е възприеман и като представител на злосторните сили. Като такъв може да го намерим и в будизма — там дори е наречен глава на черните демони, враг на Буда. Разбира се, тълкуванията, които дават времената, се разминават. Приписваните на Кришна отрицателни качества лесно можем да обясним с неподвижността на човешката норма, с тежката верига на традицията. А всеки, който носи нещо ново, е неудобен.

В сакрален смисъл „Кришна“ е „Свещеният“, „Сияещият“, „Всепроникващият“. Счита се, че е божество, което е осмото въплъщение на Вишну.

Ето два различни образа. Кришна в рационално-материалистическото огледало е „Черният“, а в огледалото на езотеричновглъбеното е „Свещеният“. Дори под втория надслов приглушено се твърди, че не бива да се знае неговият произход — името му е една сакрална формула. А на сакралните формули, в която и да е езотерична школа, обяснение не се търси. Това не означава, че се стига до догматизъм. За посветения догми няма, защото той има знание за незнайното.

Различни са легендите за битието на Кришна, защото индийците са изключително богати на въображение.

В тезата на рационалното мислене се приема, че Кришна е син на Деваки и Васудева. Деваки е сестра на Канса (в някои източници наречен Камса), владетеля на град Матхура. Канса се надява да има велико потомство и храни амбицията да овладее цяла Индия. Жени се за Нисумба, която е почитателка на черната богиня на смъртта Кали и дъщеря на големия злосторник цар Каланеми, отдаден на черни магии. Когато Нисумба е изведена пред огъня на жертвоприношението, за да кажат жреците дали ще роди великия син, когото Канса очаква, те предсказват, че тя няма да му донесе такава радост. В това време неговата смирена и лъчезарна сестра Деваки застава пред същия огън, молейки девите да дадат син на брат `и. Тогава жертвеният огън навява промисъл на жреците, че тя самата ще роди този син, който ще наследи земното царство и ще преобрати света. Така се поражда големият конфликт. Канса, след като чува предречието — че няма той да бъде господарят на света, а синът на сестра му Деваки, решава тя да бъде затворена, а нейните чеда убивани, за да не застраши никой господството му. Така той убива шест от децата на Деваки (шестицата символизира степента на посвещението на Кришна). Спасен е само седмият `и син Баларама (Баладева), също считан за въплъщение на Вишну. Той е отгледан от овчаря Нанда и по-късно помага на Кришна в борбата му срещу деспота Канса.

Преди да роди осмото си дете — Кришна, Деваки е заключена в затвор заедно със своя съпруг Васудева. Там Васудева получава откровение — явява му се Вишну, който му казва да занесе новороденото на овчаря Нанда. Неговата съпруга Ясода в същото време ще роди дете, което ще бъде сменено с Кришна. Това е една много интересна спекулация — може да се помисли, че малоценното се жертва, за да даде жизненост на онова, което ще прави битие. Но се оказва, че това дете на Ясода и Нанда е Йоганидра, т.е. великата илюзия, и то изчезва, когато Канса иска да го убие. Така младенецът Кришна оцелява, за да извърши после предопределените му подвизи.

В митологиите се повтарят проблеми, които външно изглеждат жестоки — особено когато някой трябва да дойде, за да даде нещо ново, този, който вече е свършил своята задача се себеотрича в един двубой. Кронос в древногръцката митология яде децата си, Канса в страх за властта си решава да унищожава децата на сестра си. Това е двубоят вътре у нас — на астралното и менталното ни тела, с преценката и господството на причинния свят. Затова и Кришна се пожертва — приема стрелата, която го възвеличава за вечни времена. В последните си земни минути той казва: Синовете на слънцето победиха. Така жертвата му извежда света на Духа над желанието и приложния ум (в лицето на Канса). Кришна жертва сърцето си за Небето, като подсказва това, което впоследствие Христос дава на света — идеята за Царство Небесно.

Според друга версия Деваки няма още деца, когато, застрашена да бъде убита от брат си след предсказанието на жреците, потайно бяга в обителта на риши отшелници. Там тя получава благословение от мъдреца Васищха, бащата на ордена на тези посветени — Ти си жената, която ще съхрани в своята утроба плода на промяната. С такава фраза Деваки е посрещната и научава, че ришите я очакват отдавна. Васищха `и казва, че тя е избрана за делото на избавлението и че в утробата `и лъчът на божествения блясък трябва да приеме човешка форма. Във всички религии, този, който ще остави белег, за да бъде изповядван като божество, има някаква странност в своето поселение на Земята. Това е пътят на свръхестественото, чудатото пратеничество на онзи Божествен лъч, който ще оплоди утробата, за да може тя да роди Син — Син на богове. Съприкосновеността на Божиите пратеници с планетната същност, тяхното предназначение не може да се осъществи без присъствие с плът от нашата планета.

След благовестните си думи към Деваки, Васищха заповядва на ришите да `и се поклонят и я нарича Майка на великата тайна, Майка на всички, защото в нейната утроба ще се съхрани Духът. (Така тя ще стане Божествената майка на цяла религиозна гама от изповедания.)

След като Деваки влиза в отшелническия скит, дълго време е в посвещение и постничество (храни се само с диви плодове). Хилядолетия по-късно Дева Мария също минава по стълбите на храма Иерусалимски, където получава своето посвещаване, за да е достойна за благовестието.

В тази свещена област, която ришите обитават, от незнайни времена расте дърво, наречено „Дървото на живота“. (И в християнството се среща това дърво, и в будизма, където се нарича Будхи — дърво на просветлението.) Под него Деваки, търсеща в душата си вложеното и предсказаното, в унес чува и вижда в образ на човек Махадева — Небесния жених, Онзи, Който носи Духа на световете. Тя загубва съзнание за земно присъствие и осенена от Него, зачева божественото си дете. И понеже брат `и — царят Канса, продължава да я търси, Деваки се оттегля при пастирите в планината Меру. Планината също е образ, присъстващ в различни религии и езотерични школи. Там се дават посвещения, закони и заповеди. Затова и Кришна — свещеният, всепривличащият, е роден в планина.

В планината Деваки е приета от старейшината на пастирите Нанда, който се грижи за нея, а после и за детето `и Кришна, за което ще се говори, че е син на гандхарвите, т.е. на духовете на гениите, приети в индийската поезия за покровители на женитбите по любов. (Тези, които сега наричаме гении, наистина са покровителствани от духа на любовта и щедростта на всемирната енергия.)

Но кое е странното? Когато Канса научава, че сестра му е родила син, той издава заповед да се убият всички младенци във владенията му. Много е интересна аналогията с християнството — когато Ирод разбира, че се е родил чаканият (обещан и предречен) цар на Иудея, дава повеление и всички младенци във Витлеем и околностите му са убити, та дано сред тях да е и този некоронован цар, застрашаващ трона му. Не може да се приеме това като реална историческа изпълнимост — то е символ, че кръвта на младенеца ще бъде дадена за спасението на света.

Кришна има своето детство с белези, които за всички посветени се повтарят — изумителни качества и чудни подвизи. Преминава обучение, което от овчар го превръща в голям воин и политик. Развива се в една непрекъсната борба със злите сили. Канса изпраща един след друг демони да го убият. Една омайваща демоница му дава да суче от пълната `и с отрова гръд, но Кришна така изсмуква жизнеността `и, че тя умира. Всяко отрицание е победимо, ако се знае как се трансформира; всяка отровна съблазън на природата може да бъде надмогната!

Друг от демоните — Тринаварта, или Вихрушката, го грабва от ръцете на Ясода и го понася, но Кришна обръща вихрушката обратно, развихря я и я унищожава. Ето какво са знаели в древността — да се обърне силата и да се унищожи. Детето ли върши това или прероденият Вишну?! Ако обърнем страница от древногръцката митология, ще видим, че и синът на Зевс Херакъл още в пелени удушава две змии. Това са божествените личности!

Кришна е подлаган на много изпитания, но божествените му сили надмогват всичко. Той поглъща огъня на горски пожар, за да спаси овчарите и стадата им; в пороен дъжд повдига планина над главите на хората, за да ги предпази от удавяне...

Така, не в земни радости, растат великите личности. Деваки, неговата майка, изчезва, когато синът `и навършва петнадесет години (всъщност връща се тайно в монашеската обител, призована от Васищха). Кришна я търси, но никой не знае къде е. Само майката на Христос, единствена от всички мирови майки, придружава своя син в обучението, в Разпятието, във Възкресението, а след това — и в апостолство. А Деваки е далеч от сина си.

Кришна се вглъбява в себе си, напуска безгрижните игри с приятелите си и се отправя към планината Меру. Там неговият голям вътрешен копнеж по Деваки се трансформира в светлина и той изживява голямата радост на вътрешната будност — вижда един старец, един великолепен образ в сияние. Къде да намеря майка си? — пита той лъчезарната личност. При Онзи, Който никога не се изменя. Търси я!, казва му старецът. В това странно видение Кришна разбира, че няма да намери Деваки на земята. (В индийската митология след Бога е Майката, а не Синът.) Тебе ще те видя ли отново? — пита Кришна стареца. Да, когато дъщерята на Змията подбуди сина на Бика към престъпление. Кришна трябва да поеме борба срещу дъщерите на змиите и срещу синовете на биковете, за да направи преобрат, да порази главата на змията, както е казано и в книга Битие. Така Той ще разбере, че лъчезарният образ във виденията му и самият той са едно и също и че те ще се съединят във Великия бог. Ти и Аз сме съединени в Него; търси Го, са последните думи на стареца, преди да простре ръката си за благослов. Ето как Кришна в себе си вижда Вечния, търсейки майка си. (Затова не трябва да скърбим, а да копнеем!) Не казва ли и Христос: Аз и Отец едно сме! И още: Чукайте и ще ви се отвори, искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите! Ето духовните ценности! Къде е тайната тогава?! И може ли да се оспори приемствеността между религиите?! Трагично е обаче, че и до днес изповядват Кришна, работейки с ритъм отпреди пет хиляди години. Бог е навсякъде и винаги, но хората Го циментират, слагат Го в клетка, както древният цар Кир в клетка затвори Крез, за да го показва на публиката. Но след като Кир чува от него мъдростта на Солон, че никой на този свят не е блажен, докато е жив, го освобождава. Така и ние трябва да освободим своя Бог от клетката, в която сме Го заключили. Кришна оставя свещени песни и танци, но те вече са анахронизъм. Мина времето на необузданата астрална енергия (останала все още в танците на африканските племена). Израсна душата ни, израсна умът ни, в друго царство сме вече. Трябва да сменим и метода си на работа. Време е да заработим със съзерцанието, с вътрешното вулканическо изригване на екстазата!

Всичко, което поднася Кришна, е родено на великата планина Меру, на която той неведнъж се изкачва. Знаем от Евангелието, че и Христос на планина се пречиства. Там Той изрича и най-сакралната Си проповед — Проповедта на блаженствата. Планината е огнената сила на дисциплината — дисциплинираната огнена власт! Затова ако речем с жезъла: „Дай вода!“; „Дай огън!“; „Пред теб е твоят син на посвещението, дай му знание!“ — дава! Имаме ли тази планина у нас? Да, това е причинният свят, светът на прототиповете.

След диалога (по-скоро монолог) с Вечния в себе си, Кришна слиза от планината Меру, преобразен от нова енергия и със съвършено други тенденции в битието си започва борба срещу биковщината и змийщината в живота — в защита на доброто срещу злото. В тази битка той трябва да кали тялото и духа си. С лък и меч Кришна предвожда другарите си срещу дивите зверове, т.е. срещу нисшите желания и мисли. Лъкът и мечът, т.е. сиянието и просветлението, са нужни, за да победим, за да смъкнем от себе си кожите на неовладените мисли и страсти — да съборим, когато дойде времето, основите на храма на богинята Кали, основите на нисшето в нашето тяло. Хилядолетия е работено върху този храм, хилядолетия още то ще се усъвършенства.

Гората, борбата със зверовете не е вън от нас и точно това показва Кришна. В своя път, наситен с битки, той се преборва с голямата змия от храма на Кали. Успява да отсече главата `и, а тази глава, все още жива, го пита: Защо ме уби, безумецо? Понякога човек чува жалбите на миналото, на което уж е иззел живеца и е пратил в забвение; понякога се долавят вибрации, които сякаш са надмогнати, а продължават да питат: „Защо ни уби?“ Но в последните си мигове змията му разкрива една велика тайна: Животът е в смъртта и смъртта е в живота! Изтъква се един велик закон, за да се спре ръката — никой не може, като убие, да лиши от живот. Какво прозрение! С тази мисъл, искайки да го възпре, змията всъщност му дава пулсацията да върви напред.

Така Кришна успява да надвие чудовището, тласкан от копнежа по майка си и съпровождан от неотменното видение, което носи в сърцето си.

След победните си подвизи Кришна се завръща в планината Меру при пастирите и под големия кедър отново потъва в размисъл за майка си и за лъчезарния старец. Тогава се осъжда за своите подвизи, които му изглеждат детски игри. Възрастният се осъжда за игрите на мисълта, на желанията, за борбата в тези “вечни” храсталаци. Кришна боледува в душата си, но с това я извисява и от нея се излива един великолепен химн на признателност към Махадева. Особената, божествената мелодия привлича десетки жени и девойки, които са покорени от нея. Такава песен ражда Кришна в своето моление под големия кедър! Под него той получава вдъхновения импулс за онази поезия, впоследствие отразена в цялата индийска повествователност, която неговите ученици преразказват, а после различно интерпретирана достига и до нас.

Кришна свири на флейта — вълшебната флейта! Всеки, който чрез своето дихание твори, е вълшебник; всеки е маг, когато словото му е благословено. Кришна чрез флейтата си привлича тези, които чуват нейните звуци. Хората напускат работа и увлечения, гордост и величие, защото флейтата е диханието на боговете — израз на душата, а не на ръката. Затова е вълшебна! При Кришна не се стичат зверове, както при Орфей, а пастирки и господари, за да чуят вечната Господня молитва. Това е един от големите дарове — победата над всекидневието с неговите тревожности и радости. За тревогата човек има неуморни нозе към извора на спасението; за радостта си има ложето на неудовлетворената страст. Но когато Кришна свири, всеки отива, за да се докосне до Божествеността. Затова в Евангелието е казано за Христос: При тебе има думи за вечен Живот!

Така Кришна ражда вдъхновени мелодии, молитвени песни и ритмични танци, които се превръщат в ритуал, изпълняван от запленени от него жени и девойки. Индийският епос изобилства с любовни истории на Кришна с пастирките (прочутата сред тях е Радха), но неговата обична съпруга е царската дъщеря Рукмини.

Рукмини е едно от превъплъщенията на Лакшми — богинята на щастието, съпруга на Вишну. Брат `и Рукмин я сгодява, без тя да подозира, за демона Шишупала. Но Кришна побеждава Рукмин и Шишупала, открадва Рукмини и я качва на вълшебната си колесница, за да се ожени за нея.

В приказките някой трябва да бъде изключение, за да спечели царската дъщеря. (Дори когато за Пенелопа се състезават, никой не успява да опъне лъка на Одисей — само той може и отново взема собствената си жена.) Принцеса се краде, а с овчарки и пастирки се ходи всеки ден! Те са нашите тревоги, а принцесата е душата ни. За нея трябва колесница — царственост, трон.

Казано е, че Кришна има още шестнадесет хиляди и сто жени. Разбира се, това нито е реално възможно, нито е социално мислимо, но се счита, че той едновременно може да бъде поотделно с всяка жена. Това е податка, че не става въпрос за личността, а за присъствието на духовната му цялост и жизнено начало в света на желанието; за астралното му всеотдаване, което не бива да се тълкува нито като разврат, нито като развлечение. Ако приемем, че жената — Ева, е астралното тяло на човека, ще оценим до колко много съзнания Кришна се докосва, за да ги наплоди. Като син на Великото божество неговата любвеобилност безспорно може да проникне навсякъде. Ето защо в този епос, в който можем да видим митологията като тайна на вътрешната ни лаборатория, се говори за едно многочислено потомство на Кришна. Епизодите на неговия живот, описани в индийската книжнина, показват само външната страна. Трябва обаче да се отметне завесата на видимото, за да се открият бисери, да се прозре, че голямата любов на Кришна с Радха, с Рукмини и т. н. са образци на жертвеност и нямат нищо общо с човешките истории. (В Стария завет е казано, че Соломон има седемстотин жени и триста наложници. Всъщност той има седемстотин прераждания и формирани в отработения му вече астрал триста присъствия на жена.) В индийския епос ще намерим доста еротизъм, тъй като будността на древните индийци в етерното и астралното полета е била много властна, дори в дадени моменти по-реална, отколкото в самото физическо поле. Затова понякога извеждаме погрешни заключения, губейки действителността в измерения. Те даже имат специална йога — тантра, носеща идеята, че може да се постигне усъвършенстване и просветление посредством техники, които само външно изглеждат сексуални. Трябва да сложим в съображенията си кое в хилядолетията е било възможно и кое сега е достъпно за сетивата ни. Не бива сегашната реалност да предоставяме като изискване на действителността, когато те са работили с третото око (макар и като през одимено стъкло).

Наистина трагично е да не се отмята завесата, за да се видят на сцената и по-други образи, а да се преценяват индийският епос и религия едностранчиво и да се определя тяхното битие като порнография. Не, нека го погледнем и в тяхната мисъл и приложение!

Смутени от идеята за еротизъм, известни мислители в края на миналия век се опитват да изчистят Кришна от еротичността, да свалят дрехата на „елементарното“, да заличат не спомена за скитника (Кришна е и скитник в битието на Индия), а ненужните пристани в този скитнически живот, или пък всеки пристан да бъде разбран в неговото предназначение, а не като ложе на сладострастието. Така че образът на Кришна доста изчистен се поднесе на Европа. Един от големите индийски културни дейци Бонкимчондро Чатопадхой написа „Животът на Кришна“, в която с чувство на деликатност го освобождава от „неудобствата“. Учудваща е тази мисловна реакция — по-скоро трябваше да го обяснят! Но ако необясненото може да е неудобно, обяснението може да е невежество. Едно е да се знае тайната, друго — тя да бъде разтълкувана, а трето — да се спести, макар да се знае същността. (Неудобство предизвикват и някои интерпретации на Христовото слово, а и на Откровението на Иоан.)

Така че тези автори, загрижени в любовта си към Кришна, се опитват да „спасяват“ индийските религия, философия и литература от неглижирането на „целомъдрена“ Европа. Ето защо не е особено постижение написването на книгите за живота на Кришна в един такъв аспект. Това, разбира се, няма да заличи същността на Кришна, но истината е, че се прикрива персоналността му, като се извежда неговото битие в една имперсоналност, безличност. Ние не можем да говорим за персонален бог, освен в целостта на Тримуртието да считаме като такива Брама, Вишну, Шива, но и не можем да кажем, че е налице имперсоналност (дори тогава, когато Буда иска да мине без Бог).

Известният индийски религиозен философ и мислител Шанкара (автор на най-ценните коментарии върху Упанишадите и „Бхагавад гита“) приема, че Кришна е от върховните божества (прояви на Абсолюта), че е личност, а не безличие. Ако направим аналогия с християнството, то тази личност е божествено превъплъщение на Втората ипостас, макар че не по този начин се интерпретира в тяхната троица Вишну. Така се утвърждава върховното тържество на личността Кришна и се заличава дирята на „безличния“ скитник, която всъщност е диря на праведник, на животворец.

Кришна е израз на едно източно съзнание, с неукротимо въображение, с всичката близост с онези полета и тела, за които светът започва да се събужда.

Той възкресява едно ведическо, вътрешно знание, което става и религиозна изповед; дава и идеята за безкрайността, т.нар. „ананта“, а това има стойност като метафизика. Кришна говори още и за самоизлъчващата се вътрешна даденост от един Начален и Безкраен, от Безпричинната Причина. (Буда в по-ново време е с доста по-ограничени представи в тази посока.)

Ето какво е казано в „Ригведа“, един от най-древните паметници на индийската литература:

Не е имало тогава несъществуващо, и не е имало съществуващо,

не е имало нито въздушно пространство, нито небе над него.

Какво се е движело насам и натам? Къде? Под чия закрила?

Какво е била тази вода — дълбока бездна?...

Не е имало тогава нито смърт, нито безсмъртие

не е имало нито следи от ден или нощ,

дишало е, без да движи въздуха, по свои закони Нещо Едно

и не е имало нищо друго освен него...

Отначало го е обзело желание.

Това е било първото име на мисълта.

От най-дълбока древност остава вечната тайна за Незнайния, за Абсолютния. В послешните религии този въпрос стои в един опростен, по-лесно възприемащ се вариант — единия Бог, а не за Абсолюта и Нищото. В Светото писание в идеята за Сътворението се казва: „В начало Бог сътвори небето и земята.“ Забележете, казано е недефинирано — в начало, не в началото. Следователно оставена е една възможност за извън начало, т.е. за Абсолют, за Безпричинна Причина — за Вечния и Неизменния. „А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата. Рече Бог: да бъде светлина.“

Така в една безначална, безкрайна тъма-пространство една Божествена сила върши своето дело — И Дух Божий се носеше над водата. Ето, в Хаоса — в този Божествен кълн, е началото на Гея и Уран (Земята и Небето), от които започва проявата на всемирността. Там ще има и две сили: Тартора — тъмнината, и Ероса — любовта, т.е. светлината, от които всичко ще започне.

Великата индийска епическа поема „Махабхарата“ е книжнина много пъти по-обемиста от древногръцките „Илиада“ или „Одисея“. По-същественото обаче е друго — „Илиада“ и „Одисея“ разглеждат къс от историческата даденост, в която внасят и теогония. Боговете там са участници, докато в индийската митология те творят историята. Ако един Омир взе за боговете това, което Хезиод дава в своята „Теогония“, то в индийския епос всеки бог има свои простори, свое виждане. Оттук идва и тяхното приземяване и обожествяване. Затова Брама, влюбен в своята Сарасвати, от страх да не я загуби, иска четири глави, за да я вижда непрекъснато. Гърците нямат такова въображение. Епиката на индийците е себетворческа и затова извайваща!

След като от душата на Кришна се изливат свещени песни и танци, той отива към последното посвещение, преди да поеме отговорността за своето учение. Тази йерархия на посвещенията е потребна заради един сигурен и вечен бит.

В това време старецът Васищха, покровителят, бащата на ордена, предупреждава Канса и неговата съпруга Нисумба, че синът на Деваки, заради когото той бе повелил убийството на толкова деца и преследва отшелниците, е жив и денят на възмездието наближава. Така старецът у нас — прозрението, предупреждава жестокостта. Канса иска да се защити и без да знае, че Кришна е омразният син на Деваки, го кани в двореца заради славата му на най-смелия, най-известния воин в цялото царство. Решава да го използва срещу този, който застрашава престола му. И така Кришна става негов верен служител. В двореца царицата Нисумба се опитва да го прелъсти, но Кришна отхвърля всяка мисъл на изкушение. (Това напомня един епизод от старозаветието — когато Иосиф, най-малкият син на Иаков, е продаден в Египет на Потифар, началник на телохранителите на фараона, съпругата на Потифар иска да го изкуши, но тъй като Иосиф я отблъсква, тя го наклеветява и той е пратен в затвора.)

Разгневен от думите на Васищха, Канса решава да го убие. Затова тръгва с Кришна да търси мъдреца и му нарежда, след като го открият, да го убие. Но когато намират в една затънтена гора стареца и Кришна се изправя пред него, той познава образа от видението си и обзет от неописуема радост, коленичи в краката му. Тогава Васищха му разкрива, че е синът на сестрата на злосторника Канса, който е искал да го убие. Смутеният Канса в яростта си стреля в Кришна, но стрелата улучва стареца. Преди да издъхне обаче, Васищха казва на Кришна, че той е избраникът, спасителят на света. Така Кришна научава тайната на своя живот. В този момент душата му се съединява с тази на мъдреца и така се издига към седмото небе, към Махадева. Там той съзира сияйната Деваки — своята Всемирна майка-Девица. Тя го обгръща и той разбира, че е Синът, Словото на Живота. Връщайки се в земното си тяло, Кришна е осъзнал вече великата си мисия.

Странно е, че Кришна не знае дори името на майка си, но в това е идеята за Всемирната девица, за планетната утроба, предназначена да роди Всемирния син. Логично е персоналността на майката да бъде загубена от съзнанието, когато се говори за всемирно учение, въпреки че за индийците тя е образ от троицата им. Във Вишну-Пурана е казано, че дори не е възможно да се съзерцава образът на Деваки, защото обилността на нейната духовност, светлината на нейната еманация е толкова силна, че не може да бъде понесена от никого. Силна е, защото носи преродения Вишну, следователно цялата е осветена от Бога. Деваки се отъждествява с безкрайната и неуловима Пракрити, носила Брахма в утробата си, а също и с енергията на Създателя. Така създадената около нея свещеност наподобява на католическото отношение към Дева Мария. Поради догмата, че Светата майка е непорочно зачната като Сина си, тя преминава в най-висшата йерархия, дори получава малко повече почит и от Христос (понеже в идеята за застъпничество пред висшите светове тя е по-близо до човека).

След като Васищха е убит, отшелниците предоставят ръководството на ордена на Кришна. Те извършват погребален обред на светеца, а Кришна получава неговата тояга със седемте чепа — знак на власт, приоритетно право на бащата на ордена.

Седем години Кришна отново е в планината Меру, където в пост обмисля учението си и идеята за спасението на хората. И за индийците е властна идеята за спасението, макар че в доктрината им отсъства тезата за първороден грях. Там, в планината, Кришна овладява нисшите си тела, за да бъде истински Син на Бога — озарен пратеник от рода на слънчевите същества. Едва тогава той извиква при себе си своите ученици, сред които първи е Арджуна. Той започва да им разкрива тайни за човека, душата и Бога. Учи ги, че душата е безсмъртна и се преражда, докато получи освобождение и се слее с Бога. Така ги освобождава от робската психика, която носят в душите си. (Нещо, което после ще видим така добре изявено в доктрините за антикастовостта и победата над желанията в учението на Буда.) След тези проповеди Кришна и неговите ученици се отправят към бреговете на реката Ганг, където той продължава да проповядва сред народа, учейки хората да вършат с любов добри дела.

Там при него идват Нишдали и Сарасвати — двете дъщери на Нанда, овчарят, който го е отгледал. Още по времето, когато Кришна пее своите песни и дава танците, станали свещени, Нишдали и Сарасвати са запленени от него, но той се оттегля, за да се подготви за учителството си. Опечалена, Сарасвати се отдава на лек живот, но изживява много разочарования. Тя разказва бедите си на своята сестра Нишдали, която я съветва да отиде при проповядващия вече Кришна — само той може да я спаси, като `и прости грешките, защото има вечната любов. Това е една от големите тайни, която трудно се разбира, но осъзнавайки я, човек може собствените си вибрации да превърне във всемирен пламък. Този голям пламък, в който изгарят малките страсти, ще видим и в една притча за Буда. Когато учениците му го упрекват, че прегръща жена си, че проявява любовта на човек, Буда кротко отговаря: Оставете малката любов да се изживее в голямата, т.е. там да изгори.

Сарасвати е изхабила своя чувствен свят по пазарите на удоволствието и има нуждата от спасител. И наистина Кришна `и прощава греховете. Ако у Нишдали има вяра, то у Сарасвати има любов — и те решават да съпроводят Кришна в битието му.

Измъченият от страх Канса се уверява, че пророчеството се е сбъднало и синът на сестра му проповядва край Ганг. Тогава той многократно изпраща войски да го заловят и убият, но пленени от словото му, те стават негови последователи. В една от версиите Кришна сваля от престола Канса и заедно с Нисумба ги праща на покаяние и изкупление, а за цар на Матхура слага Арджуна — славният потомък на слънчевите царе. Преди решителната битка с лунните синове Кришна разкрива на Арджуна тайните на човека, природата и Бога и така се ражда Господнята песен — Бхагавад гита.

Но идва моментът на прощението, на раздялата на Кришна със света. Мисията му е приключила. Когато зрелостта на плода е налице, неизбежна е волята да падне — с вятър или без вятър. Кришна се оттегля в полите на Химават, където доброволно ще приеме смъртта. Той знае, че Канса не се е покаял и търси отмъщение. Двете сестри улавят интуитивно неговото решение за себежертва и молят да го придружат в пътя му до сетния час. Кришна не иска никой да приеме със себе си, но те му казват: Ако сме те обичали, позволи да те последваме. Колко странно искане! Той е, който трябва да даде преценка дали са го обичали и са му вярвали, готови ли са на жертва — той е, който трябва да каже дали тази любов е чиста. И Кришна отговаря: В моето небе нищо няма да бъде отказано на любовта. Той единствен в света казва тези думи!

Тогава Кришна прави и последното си предсказание — че трябва да умре пронизан от стрели, за да повярва светът на думите му. Смъртта служи зрелостта да не остане неядена! Кришна решава чрез смъртта си да освидетелства делото си и да привлече враговете си към своето учение. (Това след хилядолетия виждаме реално и в Христовото битие.) Тримата стигат в пустинната местност до голямо кедрово дърво. Там седем дни те са в молитва и обмиват телата си. В края на седмия ден стрелците на Канса пристигат, за да извършат най-великото посвещение на Кришна и най-позорното дело на Канса. Но волята трябва да бъде изпълнена, както казва и Христос на Своите ученици. И още една много интересна аналогия. Връзват Кришна на кедрово дърво — разпнаха Христос на дървен кръст.

Когато първата стрела пронизва Кришна, той изрича: Васищха, синовете на слънцето са победители. Това не само освидетелства делото му, а е и демонстрация на универсалното знание, което има. Той знае за наличието на един слънчев период на мировата еволюция на нашите души, последван от лунен, после от сегашния земен. И в Стария завет се казва: „Синовете Божии видяха, че дъщерите човешки са хубави и взимаха си от тях за жени.“ Това донася на човечеството беди, но етиката е поведение на мислещия човек, а не на Твореца. Тя има основание да каже: „Грешка е децата на слънцето да се женят за дъщерите земни, защото слизат в материята“, но как иначе ще стане?! Нали Адам от пръст е направен! Тогава негодуванието към космогонията, която Кришна дава, е негодувание на човека, на етичната личност. Основно религиите въздействат с моралните закони, защото много малко хора знаят висините.

При втората стрела, която пронизва Кришна, той казва: Лъчезарна Майко, нека тези, които ме обичат, да бъдат с мен в твоята светлина! Деваки се уподобява на Майката, на Вечната материя. Тя е принципът на светлината, на движението. Следователно всичко е духовно, щом е движение. Всяка вибрация, всеки атом, всяка частица на материята е божественост. Атомът е утроба — вътре има деца. Това е майката, която начева живота — движението!

И Кришна, както по-късно Христос, говори за обичта, за всеотдайността, за предаността като воля на вътрешното съзнание в себе си да потърси светлината на Ишвара, т.е. на Бога.

При третата стрела последните думи на Кришна са: Махадева няма да умре! Така той освещава великото дело на посветените.

Ето колко изчистена е концепцията му за Човек, Светлина и Бог. Аз съм Пътят, Истината и Животът, рече и Христос. Тези, които следват Пътя на Слънцето и поемат отговорността да дадат Светлината на Истината в душата на хората, ще бъдат в Живота, т.е. вечни!

Когато занасят тялото на Кришна на кладата, за да бъде изгорено, двете сестри се хвърлят в огъня заедно с него и така освещават живота си. Тези две сестри са у нас — мъдростта и всекидневният ум. Умът търси развлечения, но рано или късно ще се върне в нозете на Духа. И в края на краищата мъдростта и умът, безгрешното и грешното, ще изгорят в огъня със своя Велик учител. Смъртта на Кришна не е еднолична. Тя е смърт заради дадена любов — не личностна, а любов, която след векове ще видим като духовна вълна на Любовта.

Така Кришна остава в света като един Син на Небето. Той дава път за съвършенство, а съвършенството е предназначение, защото Бог вечно живее в човека. Никой не минава нито една стъпка в своето битие без Бога и никога не се губи идеята за безсмъртието — само пътища се търсят към тези две велики тайни!

Ето защо Кришна ще каже на най-близкия и верен свой ученик Арджуна: Мъдрият не скърби нито за живите, нито за мъртвите. И не е било време, когато да не съм съществувал, нито някой от нас ще престане да съществува!