Лъч на Делотворството (седми лъч)
От Библиотека Ваклуш
Лъч на Дейността
за достойното се страда;
за великото се жертва;
за божественото се възкръсва!
За обикновеното се работи! Не можем да отречем необходимостта от всекидневие, за което безспорно ще трябва да се трудим. Колкото и тежко да е, то винаги е провиденциална потреба на неизбежността в царството на нашата планета. Ето защо и да твърдим „не си заслужава“, това е преценка често на малодушието. А в нас хиляди божества работят, за да понесем плискащите ни вълни на Космичността! Необходимо е да навикнем да работим като обикновени, защото трябва да се култивираме в пътя към достойнството!
За достойното се страда! Достойнството е себепознаване в преценката, че имаме предназначение. Предназначението може да бъде и социално, и духовно. За социалното предназначение трябва да се събудим. А този, който се е събудил, има един дълг — да стане; този, който е станал, има една задача — да тръгне; този, който е тръгнал, има една обреченост — да се качи на едно Голготско разпятие! Духовното предназначение е да се понесе страданието като път за развитие, като се поеме отрицанието на времето. И тогава в достойнството няма страдание, има идея за величие!
За великото се жертва! Съзнанието, че има по-велико ражда стремеж към съвършеното, а то дава готовност за жертва. Великото е оценка на свръхусета и то се изживява и защитава само с жертва. Така величието е белегът на жертвените! Жертвата им дава градация — от послушанието, през пробудата, до Възкресението. А това е битка за извеждане божествеността в човека!
За божественото се възкръсва! Само осъзнатият бог в човека може да възкръсва. Но трябва да се изходи целият път — от Адам до Христос, от Сътворението до Възкресението. Това е божественото ни служение. Не цел, а служение — целта ограничава, служението разгръща! Целта е нещо, което се изживява, нещо, което може да се осъществи, а служението е дългият път за единство с Отца. То е неограничимост — служението не е служене. Служенето е работа за себеобработване, а служение вършат само Божествените синове!
- Бог живее, Боговете служат, човеците работят!
Седмият Лъч е наречен Лъч на Дейността — на приложната воля (не на висшата творческа Воля). Но Дейността е свързана с предметното съвършенство, към което има отношение повече цивилизацията, докато културата е духовност. И модерните социолози говорят за две крила на социалната еволюция — цивилизация и култура, като ги разграничават. Затова по-точно би било Лъчът на Дейността да се нарича Лъч на Делотворството. Този Лъч се води от Ракоци. Ракоци организира Унгарската революция (1848 г.), сътрудничи и на други революции.
Лъчът на Делотворството няма специфичен, личностен образец. Образци има в Лъча на Предсказанието с поредицата си от поети, художници, композитори; в Лъча на Доктрината със своите учени и архитекти; в Лъча на Проницанието, където личности дават концепции с метафизика и приложност; или пък в Лъча на Молението, където един благословен Син или посветен брат дава на верующите олтар или обредно служение, но в Лъча на Делотворството не може да се каже, че отделни личности го характеризират. Той е във всекиго — белязан или не, поет или религиозен молител, обикновен или гениален — всеки го носи!
„Ora et labora!“ („Моли се и работи!“) — тази стара римска поговорка най-добре изразява същината на духовното и приложното, но и събира всичко, каквото този Лъч е дал на света, в едно велико съчетание. Защото нищо не може да се започне без молитва — без вътрешната потреба на смирение и чувство на благодарност. Молитвата е подтик към Небето! Тя е връзката с божествените енергии, които чрез нея трябва да бъдат освободени. А трудът е приложността на тези енергии, които с преценка на разумност трябва да изграждат у нас корпусността, за да може тя да служи в идеята за съвършенството.
„Ora et labora“ е в една хармонична цялост и с мисълта на Христос, Който изпълнява дълг към Сътворението: Аз работя това, което работи Отец Ми. И Той дава Своя енергия в този Лъч — енергия от Вълната на Любовта. Но Мировите, Духовните вълни не сътрудничат на отделни Лъчи. Те, носени от Големите Учители, са за всички Лъчи, за да обновяват и градят осъществяването на Човешката божественост до Божията човечност!
Кога и как започва Делотворството? В Свещената книга идеята за Сътворението на света започва с Fiat lux! — Да бъде светлина! Ето първият импулс, който слага началото на Лъча на Делотворството. Fiat lux!, но след това ни се дава основание да бъдем като Твореца — Да сътворим човека и да го направим Наш образ и подобие! Значи няма дело, щом е на Бога, да не може да го върши човекът — бъдещият Бог! Затова му се създават съблазни, въвеждат го в грях, осъждат го, изпращат го на заточение на земята — той да сътворява свят. Човекът сее, плоди; усвоява изкуство; ражда идеи и иска да ги реализира; създава олтар, за да прави моление; прави трон, за да ръководи. Това е великата тайна — всеки за себе си е един лъч на сътворението! С Делотворството започва светът и с него човек се осъществява. Защото работата не е само на ръцете — човек преди да направи нещо, ражда го с ум, твори го с идея.
Малко или много, всеки от нас трябва да изгради сътворение, трябва да каже „Fiat lux!“ на собственото си съзнание; на собствения си дом той трябва да рече: „Нека тази утроба да роди дете; нека тази нива бъде плодна, за да я жъна; нека това дърво да се налее с плодове, за да ги бера!“ Не всеки може да бъде поет, философ, но всеки прави една неосъзната бездумна молитва и със сърце, с мисъл, с воля, с ръце, малко или много, сътворява.
Лъчът на Делотворството, изхождайки от Отца, ни показва свой лик в света, в който и човекът е творение, и то с правото не само да сътворява, но и да ражда — само той може да възпроизвежда вложеното му Дихание! Във великата тайна на Божествеността в светата Троица Единосъщна на християнството само за Един е казано, че е роден — Бог Син. Той е роден, Единороден! А човекът е сътворен! (Ето голямата разлика на Делотворността, която е създала образ и подобие на Бога.) Но волята на Всемирността предоставя на сътвореното, в лицето на Адам и Ева, правото да ражда. Това е най-съвършената Божественост в човека! И виждате колко основателно можем да кажем, че човекът е развиващ се бог — Иди, плоди се, овладявай земята, бъди господар над океани, над планини, над всяка жива душа! Праща го на труд и моление. Когато го сътворява, както вече говорих, в Рая Адам няма олтар на моление. Не е в наличие и прегрешението, за да си прави олтар, но той няма и друго какво да прави. Идеята за прегрешението е първата му трудова крачка — да протегне ръка да вземе плод. Това му създава идея за знание, доктрина за развитие, полюсност за изграждане: добро — зло!
Колкото и първичен да е бил човекът, когато е излязъл от Рая, т.е. когато е слязъл в астрал и после астралът се е облякъл в тяло, той е служител на една велика идея. Разбира се Адам ще започне с ралото, но ще завърши с великия си полет. След като посява нива и получава плод, той има право и да принесе дар на Господа. Създава му се религия, ражда се идеята за смъртта чрез Каин и Авел, за да се достигне чрез знанието до идеята за безсмъртието.
Митът за Авел и Каин е една от най-същностните и много неудачно интерпретирани трагедии. В Библията е сложен един израз, който се отминава със слепота — когато ражда Каин, Ева казва: Придобих човек от Господа. За Авел не казва така, а: Роди още и брата му Авеля. И след това: Авел стана пастир на овце, а Каин беше земеделец. По-нататък забележете: когато поднасят дарове на Бога, Каин поднася плодовете на земята, а Авел — тлъстината на овцете. И Бог благосклонно приема не даровете на Каин, а на Авел. (Не е ли обидно за Господа?! Добре, че е човешка работа.) И огорчен от това Каин убива Авел. Защо, къде е тайната? Защото Каин е астралното тяло, а Авел — физическото! Авел се ражда след Каин, а смъртта им е в обратен ред — първо умира физическото тяло. Затова Господ Бог ще рече: „...всекиму, който убие Каина, седмократно ще се отмъсти.“[1] Това не е братоубийство, а преход!
И в идеята на древногръцката митология за двамата братя Кастор и Полидевк единият е смъртен, другият — безсмъртен. Когато умира смъртният, безсмъртният отива до Зевс и го моли да сдели участта на брат си. Защото безсмъртието трябва да влезе в смъртното. И тогава: един „ден“ безсмъртният в нас е при смъртния и един „ден“ смъртният е в безсмъртието. Духът е, който е безсмъртен и може да приеме смърт, за да спаси своя брат!
Всички тела, както и седемте Лъча, са у нас; всичко е у нас. И ние трябва да се учим как да го употребяваме — тогава ще знаем и как да служим. Съдим отсрещния, че е проявил понякога своя Арес — бога на войната, а не сме видели в него молитвеника. Христос и тук е велик: Не съдете, за да не бъдете съдени! — защото другият още не е довел до живот един от Лъчите.
Така „Fiat lux“ е „Да бъде живот“, който ще трябва да се претворява, който ще трябва да изгражда. Това изпълняват Лъчите: Лъчът на Волята ражда идеи за човека и обществото; Лъчът на Религията гради олтар за моление и образ за поклонение; Лъчът на Науката извършва експеримент на познанието и пробужда вътрешно зрение... „Fiat lux“ като сияние дава своите Седем Лъча, осенява седем планети, гради седем тела и извиква седем ангели на служение — създава ритмиката на Седм`ицата! Ето как се е тръгнало от Единството към Творчеството — тръгнало се от Подобието, което всеки носи, но с лично поведение, което създава йерархия на обожествяване.
В личната си еволюция Лъч на Волеизлиянието всеки трябва да има. И да не е тронът на Юпитер, това ще е тронът на собствената му домашна църква, на собствените му дом и нива. А когато се научи да ръководи себе си, му се предоставя йерархия да ръководи племе, после държава, световност. Томас Масарик казва, че на малките държави, които трябва да правят велика политика и да покажат устойчивост, им са нужни държавници, които да са и поети, т.е. да имат въображение. Ето как всеки Лъч е нужен. Философията изгражда това, което религиите са дали — нравствената градация, и когато я има в държавника, то за поданика е благодатен хляб. За да бъде цялостен и Лъчът на Делотворството, е необходима морална устойчивост на отделния човек. Следователно, малък или голям човек — няма значение, той трябва да бъде и Юпитер, и Христос, и Кант, и Микеланджело. Дори да не може да нарисува нищо, той твори с мисълта си — и малката мисъл го прави голям за мястото в своя дом! А този, който е стигнал съвършенство в ръката си като скулптор, той не може да не възжелае и вибрацията на поета и в същото време да не поиска да прави и наука. Защото науката също тъй му е потребна, когато ще извайва една анатомия — наука в изкуството.
И колкото по-съвършено е осъществен определен Лъч от една душа, толкова повече тя е наплодила атмосферата, така че и този, който не принадлежи към този Лъч, може да си вземе от плодовете му.
Така трябва да се преминат всички Лъчи и да направят своята плетеница. И тук е големият спор за далновидността, за вътрешното виждане — какво носим, кое е началото? Някои мислители се разминават като слагат Лъча на Делотворчеството преди Лъча на Лъчите. Но Творецът не може да бъде отделен Лъч; човекът — да, чрез нас Той се изразява, Бог — не! А един Гьоте ще каже:
,,В началото бе Словото!“ Прочитам,
и спъвам се. Кой би помогнал тук?
Но словото тъй много не почитам
и ще го преведа по начин друг,
ако духът докрай ме просветли.
„В началото бе Мисълта!“ - веднага
дълбоко този пръв ред обмисли,
не бива твоето перо да бяга!
От Мисълта ли всичко се създава?
„В началото бе Силата!“ - едва
написвам, нещо ме предупреждава
да не остана също при това.
Помага ми духът. Дочух съвет.
„В началото бе Делото!“ е мой пръв ред.[2]
Това е антитезата на Фауст: „В началото бе Делото!“ За този Лъч — да, но като идея за Сътворението, той е в явен противовес с цялата теология — и на християнството, и на митологиите. Самият Гьоте е в редиците на естествофилософите, затова говори, че две души живеят в него; затова ще каже:
И жалък пес даже не би тъй живял,
затова на магията съм се отдал.[3]
Ето кога се отива до магията! А магията също е делотворство. Понеже в своя стадий на развитие като еволюционност човекът не е могъл в едно пълно съвършенство да постигне отговорна будност към Божеството си чрез това, което притежава, той прави една кръстословица между словото, материята и паранормалното. Когато човек е в себе си — е в Бога, когато е вън от себе си — върши човешки дела! И така се явява магията. Тя е упражнявана, както казах, в първичните светове на човека за по-реален контакт със своята вътрешна същност — защото мисловната плътност е препречвала вътрешното духовно знание. Милиони години човекът е трябвало да отработва материя, за да възприема по-фините лъчи. А междинният свят — между будност и овладяна материя, е светът на магията. Магията съвсем не е била това, което е през по-късните векове, когато, пробила завесата на мисълта, спекулативно е ползвана и разделена на черна и бяла. Когато мисловността не е могла още да разграничава, тогава магията е ползвана като енергия — била е и лекарство. След това вече тя си слага, така да го кажем, веригата на злосторството.
И до днес в южните африкански страни има официални лечебни институти на магичността, които сътрудничат на науката. И там магията има два полюса — положителен, т. нар. лечителен („нганга“), който лекува и гони злите духове, и отрицателен — на злосторството („ндоки“), с който се гадае, врачува и се извикват зли сили за нещастие над другиго.
Всичко това безспорно свидетелства, че не само умът е знаещ — особено когато духовното прозрение още не е било спънато от неговата завеса. И дори при наличието на силна мисловна, интелектуална изразеност, например при еврейския народ, има една доминанта на т.нар. профет — пророкът. Пророчеството е победа на духовната йерархия — на Духа над мисълта! А евреите са не само спекуланти, но и вълшебници в мисълта. Знаем колко блестящи произведения и колко мъдрости са оставили в Светата Библия. Не говоря за историческите им книги, нито за безнравственото им поведение, а за мъдростта на Иисус, син Сирахов, за мъдростта на Соломон, за Псалмите, където наистина има достижения. Тази голяма интелектуалност е хранена от осенението, което вече не е магия. Профетът е и изумително интелектуален, и в същото време пророк с прозрение, а не с магична сила.
Сили съществуват, съответни органи се изграждат, но приложението е проблем на етика, която вековете са отработвали. И не е неморално да се употребява една сила, на която още нямаме обяснение, за да се вършат благородни дела. А дори и най-добрата енергия може да бъде употребена в отрицателен знак. (Свидетели сме, че атомната енергия, която е богато битие за човечеството, бе злосторно употребена.) Така че, когато говорим за енергии, ще трябва ясно да съзнаваме етичната стойност и правото на приложение като вложена възможност за развитие. Тогава ще разберем защо дадени сили в съответни моменти са упражнени в отрицателен аспект. Защото преценката за войната сега, в нашите морални стойности, е, че е чудовищна. Но когато е трябвало да се разграничи стадното от организираното, да се прояви острота на ума за откривателство, да се заеме територия, тогава инициативността е събуждала това, което сега наричаме гибелно. Историческата необходимост от съхранение на онова, което ще се развива, ражда нуждата от подслон, за да се изгради дом и потребата да се изобрети защитна стена. Така ще се родят архитектът и строителят.
Кое съхраняваме, кое е необходимото у нас? Разбира се, всяко нещо е една необходимост. Защо трябва да съхраним например кръвта? Защото тя е реална дан за утвърждаване на Азовото начало, което има право на изграждане и свобода от това, което наричаме кентавър или минотавър. Можете ли да си представите каква борба е водил човекът-полуживотно, животното-получовек?! Кой трябва да изгражда нашето тяло; кой трябва да освободи главата ни от тялото на коня и човешкото тяло от биковата глава? Азът, кръвта! Защото в пулсацията на кръвта е индивидуализираната духовност, в нейната топлина се разгръща образът човешки.
И за да се осъществи победата на кръвта, ще трябва да дойде речта. Иначе как кентавърът с човешката си глава ще изрази болките на конското си тяло и как, без да употреби думи, ще нихилира коня в себе си? Ето идеята за словото! Слово, което идва от слънчевата същност; слово, което идва от Отца с всичката енергия, която трябва да трансформирате и да се освободите, фигуративно казано, от коня у вас. Слово, което след векове ще каже: Аз се освобождавам, като проливам кръвта Си! Това е работата на Духа върху материята, която трябва да изрази Неговото съвършенство. Този, Който беше водач на Предаността, в смирението Си осъществи това, което после цялата Негова религия даде — преданост за Разпятие, двубой между Дух и материя.
- Двубоят между Дух и материя е пулсация на Лъча на Делотворството — не да бъде отричана материята, а одухотворявана!
Христос в Своето слово каза как храни Лъча на Делотворството. Словото Си Той прати на света: „...идете, научете всички народи като ги кръщавате в името на Отца и Сина, и Светаго Духа...“[4] Идете! Това трябва да го извърши всеки — всеки е в Седмия Лъч. И там, в този Лъч, е великата енергия, там е и просветлението, ограмотяването. Защото знанието облекчава съдбовността на ръката — тя по волята на мисълта извършва акта на делотворството. Върху ръката е работено милиони години — за да вибрира на поетичния ритмичен удар на един Роден, който ще извае „Мислителят“, или за да драсне Гьоте с перото: Спри миг, така красив си ти! Но трябва да има хармония, трябва да има ред, за да може да се чака обилна жътва.
След като в хилядилетията се освобождаваме чрез Аза от човека-животно, идва Голготският път, за да се пролее кръвта и да се роди друго съзнание. Христос внася най-големия взрив на планетната еволюция — Духът, не кръвта, става огърлието в човешкото битие! Така Той основава и Църквата, но като вътрешно битие — като съзнание за Дух и борба срещу материята. Това не може друг Лъч да го прави, освен този на делотвореца. Говорим не за църквата Христова или за пагодата на Буда, говорим не за институцията като реална дан на една воля, която дава живот на Божественото слово — църква е нашето тяло, църква е нашето битие! Това битие не може без величавостта, която всички Лъчи са сложили там. И затова апостол Павел ще каже, че църквата е „стълб и крепило на истината“[5]. А Истината е последният дом на човека-богопътник преди Свободата!
В тази църква е изграждан под действието на всеки Лъч и моралът, който е идея за самоспасение. На човека лежи една тегоба внесена му разбира се пак от човек, но облечена в дрехата на Божия воля — че е грешен. Той не е съвършен и в такъв смисъл ще си изгражда и морал, и идея за спасение, но първата теза на подобно спасение ще дойде чрез самоспасението — личното дело, което е право на месианство или на мисия. И всеки трябва да определи дали е дошъл за развитие, или за месианство, за да не сбърка пътищата. Самоспасението може да бъде дело на неговите собствени усилия и усвоеното, и вложеното; то може да бъде дело и на свръхземни сили, които в зависимост от неговата йерархическа стълба могат да му дадат будност, увереност и както е казано, осенение. Но това никак не значи още, че той е спасен. А много често тази благодат е употребявана вместо за себеспасение за себевъзнаграждение.
Безспорно има и взаимодействие в идеята за спасение — когато личното дело е осенено. Това добре е изработено във вековете чрез ритуала и чрез тайнството. Ритуалът, който вие отивате да извършите, и тайнството, което е благодат на свръхестественото, се приемат в едно съчетание. Ето взаимодействието на личната ви пътека за спасение и свръхземната сила, която е ваш пазител. Най-добре това е изразено в евхаристията — светото Причастие, където имате едно велико тайнство на преобратение на земните дарове: хляб и вино в тяло и кръв Господни. Вижте колко неща се съчетават в една само фраза — ритуал и тайнство! И не само религиозния служител, но и всеки поотделно, всеки от нас и без да е хиротонисан има право на олтарно моление и на лъжичка причастие!
Ритуалът е една приложна мисъл, а тайнството, което го освещава, е духовна причастност, която работи и променя нашия астрален, мисловен и духовен свят. Човек винаги е цялостен, а йерархически се различава, защото чрез духовно развитие осъществява Божествената си цялост. Ето защо започваме да усвояваме материалния свят и чрез него да се обслужваме — за да разработим органи, които могат да възприемат менталните идеи и духовните лъчения. Развитието ни става чрез материална субстанция, чрез събуждането на възприемащите у нас органи-антени на духовните пулсации — защото и мозъкът приема, той не ражда! Когато върху него се изливат известни духовни сили, те го мотивират в развитието му. Следователно мозъкът не е „мислеща материя“, не материята мисли, а една друга субстанция — менталната, която може да приема идеи от светове у нас и над нас.
Митологичната еладска култура ни е оставила една изумителна тайна — Вулкан задвижва своите огнени мехове не с друга сила, а със слово, с мисъл! Нещо, което човечеството още не е стигнало. Сега има материализирана мисъл в роботите — това е също едно голямо достижение в този Лъч. Но един Вулкан ни е оставил повелята на мисълта, която задвижва меховете, завещал ни е тайни, за които още има да работим.
Мисълта е ръката на Вселената — тя е ръката на Космичния човек! Човечеството чрез Лъча на Делотворството постепенно ще стигне до двигателната сила на мисълта и ние вече я виждаме изразена в науката. Чрез нея надвихме земното притегляне, чрез нея в хилядилетната работа не само си „пришихме криле“, а отидохме дори на гости на Луната. Дедал ни даде един голям урок — събудена далновидност и експерименталност, родена идея и приложна възможност. Смешно бе, че си залепи крилете с восък, но важна е идеята да имате криле!
Така първо раждаме идея за една нова обзорност, второ — правим си криле, трето — извършваме експеримент. Сполучлив или не — това няма значение. Ако не сме предвидили Слънцето, както Икар ще паднем, но това е идея за жертва в името на Слънцето! Всяко дете пада и след това отново тича. Голямото е, че е решило да тръгне — родила се е идеята да се проходи!
Идеята да се твори — това е великото в Лъча на Делотворството! Да паднеш, но в устрема си към Слънцето! Великите мъже са раждали потреби, раждали са идеи и са правили опити да ги осъществяват, макар и да са падали. Хероизмът е добре дошъл, а не, както казвам — заслонът на скръбта и стената на плача. Къде е сега нашият Херкулес, къде е Тезей, за да убием минотавъра в себе си; къде е нашият Орфей да укроти змиите у нас?! Ето колко приложни неща са оставили световете на идеите! Но не били още осъществени. Та нали отидохме на онази пленница на поетите и господарка на ражданията и умиранията; онази, която освобождава души и тела — гостувахме на Селена!
Цялата космичност е в ръцете на Всемирния разум. Той със Своите Седем Лъча дава достиженията: волята за трон и жезъл — идея за държава; принципа на олтара — моление и безсмъртие. Ето как е работено. А всичко това е у нас — ние сме Вселената! У нас са Орфей и Евридика, у нас са Марс и Вулкан, у нас са Голготският път и Причастната чаша. Ние сме всичко и Онзи, Който рече „Fiat lux“, чака!
Христос каза: Стани, момиче!; Излез, Лазаре! Значи работи се върху промяната на нашата субстанциалност в Лъча на Делотворството — тя става все по-съвършена и все по-овладяна. Ето защо трагична е песимистичната теза на Буда — да отречем идеята за живот и желанията. Могат да се надмогват известни неща, които не са в хармония с една нова идея за съвършенство, но не и да отречем астрала си! Ние можем да го овладеем и това е победата — отричането е демонстрация.
Не можем да отречем и плътта си. (Индийските факирите го правят — закачват се, сушат си плътта и в края на краищата след прераждането си отново отиват да вършат онова, срещу което са се борили.) Плътта няма вина, ако в този Лъч някой не е употребил и Лъча на Религията, и Лъча на Философията, и Лъча на Науката..., за да я направи по-съвършена. В противен случай защо Космичността е родила тази Седм`ица?! Не може човек да бъде волев, а безсмисловен — това е фанатизъм! Воля без разумност е фанатизъм; фантазия без воля е фантазьорство. А ние сме създадени съвършено хармонични и много цялостни щом сме Божие творение; но сме в развитие.
Така на човека ще се дават идеи — идеи, които вземат храна от Духа, за да бъдат осъществявани в света на материята; ще му се създават наслада или страдание, за да има явлението в света на чувството; ще му се създава болка, за да има събудено чувство за отговорност чрез това, което наричаме закон на кармата. Ще му се даде и идеята за Единство, за да роди в себе си търсенето чрез най-съвършената будност, наречена екстаза. Защото екстазата е прозрение за света! И тогава Лъчът на Делотворството, който се ръководи от Сатурн, ще бъде венецът на духовност и култури, защото той ще предостави Мъдростта като живот!
- В Правдата сме се учили на възмездност;
в Любовта — на прощение;
в Мъдростта ще се учим на прозрение!
И тогава олтарът ще е у нас. Пред олтара на Правдата сме търсили утешност, пред олтара на Любовта — причастие, а пред олтара на Мъдростта ще търсим божественост. Защото този олтар е Книгата на Живота — съзнанието на Бога у нас!
В идеята за търсене на съвършенство са давани пътища, чрез които човечеството се е изграждало — науки за добродетелите, заповеди, които са правни или религиозни. Ето какво се казва в „Пътят на Бодхисатва“:
Както огънят, запалван при кремацията
в края на живота на човек,
Пробуденият Ум за миг унищожава
всички големи грехове...
...Безкрайната полза от Пробудения Ум е била поверена
от мъдрия Майтрея на неговия ученик Норсан.
А случи ли се някому поне веднъж
да пречи на благодеянията на бодхисатвите,
той все ще се преражда с лоша карма,
понеже животът на всички същества ще се влоши.[6]
Вижте каква надежност е вложена в пулсацията на „Пробудения Ум“, а това е идеята за Буда, за Просветления. Хилядилетията са давали пътеки и ако някой прекоси пътя на пробудността, това е беда — не лична, а Всемирна! Тук е идеята за личната отговорност пред Всемирното битие.
В „Агни Йога“ пък е казано, че и капка от империла[7] — отровата на раздразнението, създава тегота и страдания на цялото човечеството. Защото всеки е всичко и Всичкото се състои от всеки — всеки носи отговорност за битието на другите! И тогава се вижда дълбокият смисъл на Христовото Обичай врага си! Защото иначе ти усложняваш световната карма, внасяш злина в световното развитие.
Всеки е съставка на живия живот и всичко следва от други фактори, които на свой ред се ръководят от други, т.е. нищо не действа самостоятелно. След като сме разбрали това, не бива да се сърдим и гневим на феномените, които са явления не само на другите, но и наши. Няма място за гняв, когато трябва да се носи отговорност! Затова нека запалим своите клади, да изгорим непотребностите, за да остане въгленът на отговорността и този въглен да ни пари за делата, които трябва да свършим.
- Лъчът на Делотворството е Лъч на отговорността, защото той материализира.
Като сте направили криво огледало, криви ще изглеждате. И много добре предупреждава Христос: Този, който е сложил ръката си на ралото, не бива да се обръща назад — защото браздата му ще лъкатуши. Криво огледало — крив образ, крива ръка — крива бразда! Това е великата тайна — отговорността! И то не за себе си само. И ако някой пресече пътя на благодеянието на будния ум, тогава той понася жестока и неотменна карма.
Получи ли възмездност еврейството, след като извърши разпятие над Христос? Безспорно трябва да се прецизира този момент. Евреите получиха робство, но не бяха унищожени. Според тях когато са в робство, то е защото са сгрешили пред Бога; но когато не са, молят Бог да ги благослови в злините, които вършат. Не може обаче да се избегне отговорността — лична, социална, национална и всемирна. Затова казвам, че всеки е капка в океана на всемирната еволюция, колкото и незначителен да е. А човекът в себичността си иска да бъде велик, всепризнат. И не само това — когато дава преценка за големите, ще спести, за да остави за себе си. Никой обаче не може да краде големия, може само да се измерва — а мери се ниският!
Във всички Лъчи има разграничавания. Но в Лъча на Делотворството няма малък човек — всеки на мястото си е и необходим, и задължително отговорен. Защото, ако не свърши това, за което е пратен, след това каквито и големи дела да прави, потокът е отминал: — „Панта рей“. Човек трябва да се самоосъзнае и в момента на своето служение да направи онова, за което го е извикала неговата лична, родова и социална предназначимост. В Лъча на Делотворството разминаване с предназначението не бива да става, защото това са дела на живия образ. Един поет може да твори във въображението си без да остави нещо на света (макар че някога ще си го вземе), но в този Лъч — на Делотворството, когато сте отишли на война, трябва да се биете за победа. (Спартанците не са питали за врага колко е, а къде е.)
Усвоеното, ако не бъде приложено, не мотивира вибрацията за развитие. В молитвата „Отче наш“ ясно е казано: Да бъде Твоята воля и Насъщния ни хляб дай ни днес — приложност, без която не можем. Ако монахът не отиде да приложи тайната на своето монашество, изразена в трите аспекта — послушание, нестижание и целомъдрие, той нищо не е извършил. Какво направи един Паисий, когото наричам Будител? Взе торбичката, сложи книжицата и тръгна — тръгна да разнася житото на просветата. Ся в цялата ни страна — имали сте царе, имали сте патриарси..., за да дойдат нашите възрожденци и да жънат.
Ако човек не може да направи приложност, той ще бъде само един лабиринт, в който ще се върти неговата мисловност без Духът да му даде крила. Поетът, който знае да язди, прави от обикновения си кон Пегас. Това е, което трябва да направим — да родим въображение, което може да ни даде идеология и тя да стане наше дело!
Това е Лъчът на Делотворството — молитва, но и работа във всички полета. А какво направи един Байрон? В неговия „Чайлд Харолд“ ще чуем плачевната песен на скърбящите за миналото, ще намерим мировата скръб. Разбира се тя не уби човечеството, но Байрон се би за културата на миналото, за Елада! Той не можа да прозре, че скръбта по миналото е един тежък, много тежък ковчег, който отдавна трябваше да отворим и да излезем от него. Без минало не можем, но тежко и горко на онзи, който остава в неговия саркофаг!
Достижението, което ни дава Лъчът на Делотворството, няма нужда да бъде илюстрирано от оставеното от архитектурата, от изкуството — богатството му е в това, което тепърва ни предстои. Делотворството носи свобода от непосилния труд, а идеята за свобода в пътя към невъзможното ще ни позволи да кажем, че можем да станем господари и на най-далечното.
Когато умът се освободи от страх за невъзможното, душевността и Духът му дават крила! Защото неусетено не значи невъзможно — човекът утре ще е Божество! Не става въпрос за митичните божества, които като човеци слязоха на земята да вършат човешки дела, а за човека, който слезе, за да върши божествени дела.
Великите посветени, върховните бранители на човешката еволюция, дават пътеки, по които чрез религия, чрез философия, чрез наука, чрез изкуство и т.н. човекът върви към своето бъдещо осъществяване. Бетховен ще каже на една майка за изпълнението на дъщеря `и на пиано, че тя владее великолепно християнството, защото лявата `и ръка не знае какво върши дясната. Това е безпощадност, но на големия човек не му липсва нищо! Той знае как да приложи гениалността, държавничеството; той знае как да приложи нравствената градация. Лъчите, употребявани пък от обикновения човек, му позволяват да разграничава предметния свят от душевния. Това е достатъчно, за да си направи олтар за духовното, въпреки че си служи с предметното. Но той, човекът, разграничава — той дава имената в природата, дава идеи и осъществява път. И те — път и идея, създават съдба. Имаме ли я фиксирана в ръката си? Там може да има драсната линия на науката, на изкуството, на благотворителя; има и ярката линия на сърцето. Но голямата линия в нашето битие е тази на съдбата, на кармата. А карма значи работя, действам — тя се обуславя и от делотворството на ръката!
Безспорно човекът е повече от всеки даден Лъч. Затова той минава през всичките, за да може да осъществява себе си и едновременно с това да стане социален образец, да стане историческа, национална, героична личност, да стане всемирен изповедник.
- Лъчът на Делотворството градира:
личната карма в социален дълг;
социалния дълг в национална жертва;
националната жертва в служение Всемирно!
Когато свети Константин Кирил Философ води големия си диспут със сарацините, им казва, че като вали дъжд, вали за всички, като грее слънце, грее за всички. Човекът е Всемирност! И не бива да му се сърдим в стъпалата на изграждането, не бива да го осъждаме, когато се е напътил в един Лъч само за даден откъс от живота си или в един живот.
Завещаните Седем Лъча ще бъдат упражнени във всекиго и в определен момент в даден човек ще доминира едно, след това друго. Някой напътил се в един Лъч може и да не е още съвършен, но е тръгнал. Трябва да се победи кентавъра — работили са Лъчите и са направили човешка глава, но някои от тях са продължили да работят, докато премахнат и тялото на животното. Великият Сфинкс — оверижената воля и вкаменената мисъл, има и крила. Голямо въображение е нужно да се сложи еволюцията в Сфинкса! И който може да отговори на въпроса му, вече знае как да строши веригите, за да освободи волята и мисълта. Това е необходимостта от развитие, необходимостта да намерим Едип у нас, който знае отговора на Сфинкса.
Но какво не е достигнало на Едип? Той е имал знанието, чел е вътрешната си книга и смълчаната мисъл си е събудила път — той е познал, но не му е достигнало прозрение. Когато събудим в себе си мисълта на смълчания Сфинкс, но нямаме прозрението, идва ослепяването. Оставаме в ложето на страстта, оставаме в ложето на традицията. Това е страшното — да останем в ложето на своето минало!
Пътят да освободим Сфинкса е чрез Седемте Лъча! Всичко е дадено — само няма още идеята на осъществената свобода! И тогава ще разберем колко потребен е конфликтът вътре у нас (когато сме се събудили) и защо съществува вън от нас.
И така, всеки от Седемте Лъча на еволюцията си има свое поле, където се прилага. А съвършенството в единия дава свобода на право за друг. Затова този, който е съвършен, не осъжда, той напомня, че трябва да се развиваме. Иначе няма да видим мисълта си като дело от себе си към другия. Културата, която даде Христос — обичай другия, трябва да стане реална приложност, така както науката ще трябва да се потвърди с експеримента. Месията се пожертва — това е и метафизика, и рационалност. Не може да се изгражда нито държава, нито религия без идеята за общество, а отделната личност е едно общество, когато се схване като дълг за всеки!
Разбира се, всеки може да си изведе онова, което му е потребно, и съответно да работи. Без глина не може да се направи съд, но глина винаги е имало, важното е ръката — ръка, която пулсира с личната мисловна вибрация и с Космичната разумност. Ама направила оръдие — да, то е толкова потребно, колкото и ябълката на знанието! Когато завършим развитието си, тогава ябълката ще си е свършила работата, а и ръката няма да е нужна. Но право на Великото битие е да определи колко още хилядилетия културите и цивилизациите ще идват на нашата планета. И както Шпенглер го рече — ще имат изгрев, ще имат пладне, ще имат залез. Но дотогава човешкият род ще ражда нови и все нови култури, защото този, който е дете на Неизчерпаемия, не може да свърши с оракулствата на дребномислието!
Някой може да каже — аз съм малък поет, но ще се упражнявам да стана голям. И в това няма нищо обидно! Важното е да се работи! И има една разговорка: „Който не е посадил поне едно дърво в живота си, нищо не е свършил.“ Тук идеята е да можем един ден, свободни в своята отговорност, да кажем — свърших едно благородно дело; бях почтен, бях чист човек — оставих пример, нито крадох, нито лъгах, нито изнудвах. Тит Ливий ще рече: По-добре късно, отколкото никога! Така че човек никога не е закъснял да се определи в кой от Седемте Лъча ще работи, но в един от тях — в последния, той е! А като си има дарба да рисува или дарба да бъде лечител, нека бъде; но ако има дарба да се облагодетелства, нека не си реже ръката, а да си отреже мисълта за подобни дела.
Джуал Кхул има една много интересна констатация — че бъдещата световна космическа религия ще утвърди мъдростта и красотата на невидимия Космос. Идеята за красотата като тенденция на духовност беше изразена в Еладската религия на изкуството. Там се даде най-съвършеният образ на достижението дух в материя. (Защото по същото време в другите страни, като Перу, Мексико и пр., ще видим божества, от които човек малко може да се сепне дори.) Но красотата не можа да стане олтар на религия, тя е удовлетвореност. А религията не е удовлетвореност — тя е път за съвършенство; религията е най-непосредствената култура на човека. Тя е, която му дава всичко — тя удовлетворява и първичния инстинкт, и гениалното прозрение, и правото на пророчество, и истините на откровението. Тя единствена е създала чрез боговдъхновение или богооткровение свещените книги. А всеки от нас има своя страница в Свещената Книга на себесътворението си и величието ни е в това да се себепрозрем, за да се видим — какво сме сътворили в Лъча на Делотворството, каква свещена дума сме вписали вътре в своята страница в Книгата на Живота!
Всяка наша стъпка, всяка идея, всеки жест на ръката е една пулсация на Седмия Лъч — Лъча на Делотворството. Макар и последен, той присъства и в първото ни събуждане. Съвършенството няма да ни освободи от Първия, Втория или Третия Лъч само — съвършенството ще ни освободи от всички Лъчи! Всички сътрудничат за нашето обожествяване и те са, които един ден ще ни освободят от заземяването, защото сме родени с правото да летим. Това не е привилегия на архангелския и ангелския светове само, а те имат много по-малко еволюционна знайност. Благодатната воля на Отца е върху човека — да бъде Негов образ и подобие — ангелите и архангелите не са на Него подобни, те са сили, които Му служат. Всички Лъчи, всички Духовни вълни изграждат Божието подобие, извеждат Диханието на Сътворителя!
Първата Духовна вълна осъществява Сътворението на света и индивидуализацията на човека;
Втората Духовна вълна ражда Търсенето в света и конфликта в човека;
Третата Духовна вълна внася Законността в света и размерността в човека;
Четвъртата Духовна вълна пулсира Единството в света и възземането на човека;
Петата Духовна вълна носи Просветляването в света и прозрението в човека;
Шестата Духовна вълна изявява Одухотворяването на света и Божествеността в човека;
Седмата Духовна вълна осъществява Богоживота в света и в човека!
- ↑ Битие 4:15
- ↑ Гьоте В. Избрани творби, т. 3, НК, София, 1980, с. 42
- ↑ Гьоте В. Избрани творби, т. 3, НК, София, 1980, с. 16
- ↑ Матей 28:19
- ↑ I послание на св. ап. Павла до Тимотея
- ↑ Шантидева. Пътят на Бодхисатва, Шамбала, София, 1994, с. 13, 34
- ↑ Агни Йога, печ. Братство, Севлиево, 1935, §§15, 221.