Лъч на Доктрината (пети лъч)
От Библиотека Ваклуш
Лъч на Науката
Всяка звезда може да бъде Витлеемска щом сме чули хора на ангелите, щом сме дочакали овчарите и щом сме приели мъдреците. Време е мъдреците да бъдат събудени в нашия душевен и мисловен свят!
Петият Лъч от основата на изграждането на Всемирната цивилизация, в която безспорно най-съвършеното творение е човекът, това е Лъчът на Науката. Духовният Учител, отговорният за Лъча на Науката е Иларион. В някои от окултните писания се твърди, че този посветен е явявал своето служение и като апостол Павел. Петият Лъч дава своята духовна сила и своята енергия на ума. Затова той е най-тревожният проблем за човека — защото Адам е менталният ни свят!
Първата практична наука, която човекът започва да учи, това са формите за себезащита в света, в който присъства. Когато излиза от пещерата, той трябва да се защити от стихията и тогава ражда идея за стихийните божества. Това е нотата на себесъхранението. Човек се усеща и като биология, и като психика, чрез която изживява страх от неизвестното. Защото и светкавица има, и дъжд, и буря, и звяр — и той трябва да прояви рефлекс за себезащита. Психозата на страха като рефлекс, събуден от незнайната тайна на вятъра, на водата, на Слънцето, ражда от своя страна идеята за молитва. Молитвите идват като сигурност пред стихийността, която постепенно в своята еволюция човек ще трябва да овладее, защото няма по-голяма стихия от тази вътре у него. Срещу външната му е дадена пещера, срещу дъжда той измисли чадъра, но срещу вътрешната стихия има ли външна защита?! И тъй като човекът е нямал още набогатено тяло и поле на ментала, той рефлектирал в защитата си — събуждала се гъвкавост в онзи телесен орган, наречен мозък, за да приема той вибрациите на ума. Така идеята му за приложна защита започва да го извежда в размисъл и той прави от ума си вече доктрина. И затова този Лъч наричам Лъч на Доктрината!
- Адам в размисъла си потърси доктрина — да стане равен на боговете!
Лъчът на Доктрината можем да изведем от свещените книги. Първите две глави на книга Битие дават идеята, науката за Сътворението. Там се чете първата страница от великата книга на Космоса: от небето и земята през тъмата и водата, т.е. през Астрала, до Адам — до Менталния свят. После на това творение — Ума, Бог дава Дихание — дава Свое присъствие. Диханието е дадено, когато вертикалният гръбначен стълб на човека може да поеме върховната енергия на Отца. Иначе животинският свят е сътворен също с живи души, но няма живия Дух! И затова става нещо много странно — целият този свят, който трябва да бъде познат, отива пред Адам. Диханието прави Адам божество, на което са представени живите твари да им даде имена. Това е наука! Той им слага вибрационност, която те трябва да разгърнат и която трябва да осъществят, за да преминат от царството на животните в царството на човека и после — от царството на човека в царството на боговете. Умът дава науката за имената! Представете си какво е знаел — точно каква вибрационна нота да даде на съответното животно, с която то ще се хармонизира с право на съществуване и развитие. Това е науката за индивидуализацията, т.е. да се излезе от пещерното стадно състояние.
И сега ние използваме Адамовата словесност. Дори Иисус — за да нарече Ирод лисица, знае какво е лисица и го характеризира така. Ето каква наука е трябвало да познава Адам, за да определи: „Ти си лисица, ти — лъв.“ А както казвам: и сто миши опашки не правят една лъвска. Защото лъвската опашка отговаря на лъвска глава! Англичаните са взели една поговорка от Соломон: „По-добре живо куче, отколкото мъртъв лъв!“, защото за някои е по-редно да бъдат живи кучета, отколкото мъртви лъвове.
В човека е вложена цялата творческа сила на Бога — затова е възможно да познае света. А името е специфична енергия. Следователно с вибрацията на лъв едно животно става лъв; друго с вибрацията лисица — лисица, с плъх — плъх. Вижте колко диференцирана енергия носи всяко (независимо на какъв език се изказва)! Отделен е въпросът, че животните имат групова душа и тя е вибрация на даден вид, на дадена категория. Това е знание — знание за енергиите! И когато съм инспирирал в някого желание за смяна на имената, това е, за да се сменя аурната верижност, кармичната обвързаност в даден семеен род. Ако потърсите изворите на гъвкавостта и жизнеността на българина, ще видите, че покръстването наистина смени вибрациите. Действително отидохме в робство, но робството с друга енергия нямаше да издържим. Това са големите неща — да дадеш име и от него да направиш школа, от него да направиш история.
Адам направи точно това — една духовна школа на нови вибрации. И тогава ще разберете ролята на този голям Лъч — Лъчът на Доктрината, който започва от едно инобитие, за да се върне в истинското битие. От този момент идва разслоението на доемпиричната, дометафизичната, доокултната наука. Когато се отгърне страницата в донаучното мислене, ще се види, че то е написало първата нота на идеята за наука; „крадейки“ от нашето ментално тяло енергия, за да чертаем линията на ума, сме създавали наука. Представете си колко милиони години е работено в първичното — от онзи Адам, който е трябвало да заспи, за да извадят от него Ева и той да има съблазън за знания. Това е и първият тревожен и в същото време експулсивен лъч на откритието — Ева, роденото желание за знание. То, желанието, най-близкото до физическата материя, събужда отношение към двата големи принципа на еволюцията: добро и зло. Рефлектирането на астрала, в лицето на Ева, протегна ръка и яде ябълката, за да сложи първата верига на бягащия, на пъргавия, на „лудия“ ум. И затова и до днес ябълката е символ на менталната енергия — на енергетичната тайна на мисълта. Но кой съблазнява Ева? Змията — Мъдростта! Мъдростта е просветлението, което променя и мисълта, и душевността. Менталното ни тяло се облъчва от Причинността; Божието Дихание го облъчва, за да го направи гъвкаво!
Всичко, което по-късно е изграждано, е една пулсация на ума в неговото осъществяване с идеята добро-зло, но изначало науката е била универсално знание. Добро и зло — това е голямата наука, с която човекът се диференцира в еволюция, с която е наречен вече бог. Науката е събудено търсене за знание и приложна воля на дързост!
Това е идеята за великата дързостна ръка на Ева — идея за наука и знание, заради развитието ни на земното поле. Стои една повеля „Не яж!“, но самата теза „Дърво на познанието що е добро и що е зло“ е принцип на науката и закон в еволюцията: плюс-минус, да-не.
- Бъдещата пътека на науката е единство, но човек се развива с добро-зло, с полюси се осъществява като еволюиращ бог!
Човекът трябва да познае цялата вибрация на света: от плюс-минус до Единството! Така, научавайки великия закон, който е част от бъдещата наука на развитието, той познава пътя до своя Отец в една нагледност и в една приложност. Всяко познание е степен от доктрината Живот!
В пътя на познанието към себе си човекът има различни йерархии на доктрини: Доктрината на очите, Доктрината на сърцето, Доктрината на Духа.
Доктрината на очите, т.е. на видимостта, е, чрез която възприемаме света. Окото ще трябва да види, да направи възприятието; възприятието ще премине в понятие; понятието ще формира мисъл и т. н. Знанието на очите идва от естествеността — познава се това, което ни заобикаля, това, което експериментът показва.
Когато природата в нейната волева хармоничност дава очи на човека, тя го освобождава от колективната душевност. Без очи той е нямал представа за плътта си, за това че се ражда и умира. Но с вложените в него духовни сили постепенно обработва материя, която вижда, за да се формира във великата тайна на егоцентрика. Така от Доктрината на очите човек започва своето себесъхранение и ражда идея за поклонение към стихията.
Доктрината на сърцето, т.е. на усета, ни е бранила в тезата на себесъхранението. Това, което отличава човека, за да осъществи самозащитата си, е родената мисъл. И от Доктрината на сърцето човек обособява стихията като божество; тя може да бъде съзерцавана вече с молението. Вярата за облекчена съдбовност го кара да коленичи. Доколко е получавал верен отговор, когато се е молил срещу светкавицата, срещу дъжда, срещу бурята, е отделен въпрос, но в душата му се е налагал Бог. Ето как действащите сили след Сътворението ни изграждат от първичния усет за ориентиране, от несъзнатата и неприложно съзнатата воля, която пулсира в кристала, до Сина Божий. Те събуждат в човека чувство на признание на Вложеното, което, освен в проява на образа, носи пулсациите и на подобието!
Доктрината на Духа, т.е. на Богознанието, ни дава Пътя за Божествения живот — предсетен, определящ и живототворен, или интуитивен, боговдъхновен и богооткровен. Това са интуицията, боговдъхновението и богооткровението — лъчи, които гонят тъмнината, ограждаща Вечната светлина. Затова казвам, че Бог чрез естеството Си ни учи и чрез откровението ни дава тайните Си!
- Доктрината на очите дава зримостта на смъртта и възраждането;
Доктрината на сърцето ражда духовни пулсации за промените;
Доктрината на Духа праща в царството на Богооткровението!
Това, което Доктрината на очите дава и Доктрината на сърцето ражда, тялото на ума отразява. И един от старите китайски йерарси казва: Умът е като огледало, което отразява и най-малката прашинка, затова е необходимо винаги огледалото да бъде почиствано. Умът е тревожен, защото той като принцип и осъществяване освобождава от злото; защото той създава онова, което окултните науки наричат карма, и извиква прераждане; той акумулира плюсовете и минусите от сърцето и той се озарява от Доктрината на Духа. Умът е който, в края на краищата, трябва да доведе човека до вътрешното разпятие, когато ще стане двубоят между Дух и материя. И в това ментално тяло не трябва да има нито йота от съмнение, нито прашинка, за да постигне откровението и служението.
С Доктрината на Духа започва служението. А тайната на служението е свободата — освобождение от себе си заради Себе Си! То е победата над еволюцията — себенадмога, жертва и възкресение!
Мисловният свят е напоен с тайни, от които ние ще вземаме, но и ще му даваме. Ако някой мисли, че Менталното поле само дава, се лъже — и ние му даваме, когато у нас се събуди Духът. Какво е откровението — будност; какво е пророчеството — виждане! Следователно и ние му даваме, защото Менталното поле е изява от Бога, но не е Бог! И човекът множи тайните на мисловното знание. Онези белязани личности, които могат да взимат от Божията трапеза, когато дават на човечеството, правят една друга вибрация на енергии, която повдига общото ниво, прелива на общия мисловен свят повече духовност и будност.
Така науката ще започне от първичното, ще мине през емпиричното, ще бъде наречена и свещена; тя ще бъде позитивна, символична, окултна; ще бъде обща или частна. Ще бъдат различни и методите на познание, защото осенението и развитието на ума са две съвсем различни неща. Умът си създава методи, за да изфини колкото може повече своя възприемателен орган, а тогава идва осенението и той има откритието.
В науката освен констативната страна идва едно степенуване, което е знание на въображението, а после и евристичното знание, и откривателството. Творчеството е живецът на нещата — същност на събуждащия се Бог у нас. Той чрез едва пробиващия лъч на духовност в разгръщащата се мисловност и в тежката дреха на телесата ни напомня за същността. Това са методи на възможните наши усвоявания с организираната материя за познание, за да се стигне и до екстазата, която, приложена в т. нар. материални науки, е вече едно друго стъпало.
Екстазата е върховният момент на вътрешното откровение — човек се вижда в Бога и Бог се Себепознава в човека! Докато откривателството е умствено търсене, то откровението е духовно прозрение; Откровението е слово на Всевисшия, изречено чрез устата на творението Му!
Плотин дава доктрината на познанието чрез екстазата, дава вътрешното знание — парадигмата. В края на миналия и началото на този век Европа е ощастливена и от присъствието на един друг голям философ и мислител — Анри Бергсон, с неговата доктрина за интуицията. Интуицията вече е в пряко роднинство с Причинния свят и не ни дава формули, а виждания, от които можем да правим идеи. Щом ни храни интуицията, можем да градираме мисълта от формула в идея, а идеята да премине в доктрина. Така знанието на ума дава формула, знанието на интуицията дава прозрение, но само знанието на откровението дава истина. Трагичното е, че науката още живее основно с мисловните формули. И затова я наричам бедната сестра на Истината — но е сестра!
Разбира се, не само науката взима трапезен хляб от Полето на ума. Религията не е негов плод, но това, което храни религиозното убеждение, за да бъде достояние и приложност в пътя на човека и за изграждане на олтар, трябва все пак да мине през ума. Вярата може да създаде религиозното изповедание и почитанието, но умът е, който ще направи концепцията, и той е, който ще приложи обредността. Обредът е ум, приложен с естетична подготовка, а след това и с емоционална зарядност. Христос казва на самарянката, че Бог е Дух и с Дух и истина иска да Му се кланят, но хората се кланят все още с ум — с обреди, дори и жестоки.
Приложният ум в един емоционален взрив създава и психозите на религиите. Какво са мистериалните ходения? Цели процесии — това е Лъчът на Молението, когато се отива да се изпълни един мисловен дълг, фиксиран в обред. Поведението е мисловно, повелята е Божествена — както Десетте Божи заповеди са дадени от Саваот, но приложението им е едно поведение на ума. И точно тук Моисей е обиден, когато вижда ума си незачетен — вижда поклонението пред Златния телец, обиден е приложният ум. (Когато правят поклоните си на Десетте Божи заповеди, той не е обиден.) Защото Моисей е учил свещената наука на посветените, а евреите са били още със своя първичен ум.
Науката и теологията наистина имат съпровод, но и са въставали една срещу друга — за да могат цялостно да изграждат човека. И когато науката не се е хранила от гръдта на религията, тя е правила само констатации. Доказателствата са потребни за ума, но човек ги търси след вътрешна усетност. Така големите открития са плод на дълбока вяра, която е позитивност в едно отвъдно мислене. Религията също е имала дързостта да отрича науката, но е трябвало да признае и нейното знание, и проницанието на философа за усвояване и приложност в една историчност.
Адам е сътворен от Отца, но не може да има човек без историчност, защото Отец се вижда в историчността и се чака чрез нашето богоосъществяване. Ако това не прави човекът — ако не се осъществява в историчността, която започва от неговото пещерно виждане и стига до възкресението му, той не е син на Бога! И тук е голямата тайна на Седемте Лъча — оспорват се, за да се съгласят; разделят се, за да са в единство — работят човек да стане Бог!
В периода на Адамовото пробуждане науката е била и религия, и философия, но диференцирането слага отделните линии в ръката, анатомически очертава линиите на ума и на вярата. Разбира се, има ги и линиите на съдбата и на живота, които отразяват самосъзнанието, че живеем в историчност. Но съществува и линията на науката. Всяка линия в човешката длан, била тя малка или по-голяма, свидетелства за събудено отношение към света на предметността и към света на метафизиката. Наука без ум не може да има и затова много живително, много релефно върху човешката ръка е сложен белегът на ума. Лесно се вижда линията на ума, но малцина могат да видят тази на науката, която е дарение на великия Меркурий (така както линията на изкуството е дарение на Аполон).
Така науката има свой жрец в лицето на Меркурий. А кой е този магьосник? Не е ли Хермес, или богът на мъдростта Тот? Да, Меркурий е крадец и търговец, но и баща на науката. Той всъщност ни учи да крадем от нощните часове, за да правим наука, философия, изкуство, а не да пилеем безотговорно мисловна енергия! Значи този Хермес колкото е бог на крадците, толкова е бог и на дисциплината, когато ни подбужда да крадем от съня си. И ученият, откривателят знае, че безсънните му нощи са голямата ръка, с която жъне и богатее някъде. Същото безсъние го има и в Лъча на Религията — в монашеското моление, във всеотдайното чакане в пустинническата жега и жажда, които градят, разбира се не академика, а светеца. Вижте колко ширно е платното на развитието и колко отговорно е служението!
Но не само кражбата от съня ни — и сънят също е метод на познание. Сънят е велико изобретение, една окултна тайна ползвана от еволюцията. Той като знание има различни форми, има три различни съновида: откровение, алегоричен и физиологичен.
Сънят откровение просто се сбъдва. (Да не се бърка с информацията от медиумството.)
Алегоричният сън насочва и затова са създадени съногадателни учебници.
Физиологичният сън се предизвиква от реакции на тялото.
Много велики учени са твърдели, че след като са работили дълго и са стигали до нещо трудно разрешимо, знанието е идвало в съня им. Защо? Защото там човек е в себе си и няма пречката на долните нива на Астралното поле. Един медиум може да ви говори от долно подполе, а един учен може да присъства и в седмото подполе на Астрала, което е в границите на Мисловните области.
Безспорно основният, трапезният хляб на науката е Умственото поле, но, както казах, осенението е вече от Причинния свят, т.е. Христовото съзнание. А Христовото съзнание е цялост — живото присъствие на приложения Бог на земята. Затова Иисус извървява акта на двубоя между Дух и материя — за да се освобождаваме постепенно от принципа на нееволюиралото добро. Така умът ще стига до своите съвършени вътрешни познания. Възправят се емпиричност срещу метафизика, материално срещу идеално, теоретично срещу откровение, но противници ли са? Външно да, но в дълбокия смисъл — не. Науката не може да си противоречи със съвършеното. Тя може да не го приеме, само докато още нейният инструментариум мисловен не е достигнал съвършенството. Полюсите не се отричат — има само невъзможност за възприемане в съвместимост поради несъвършенството и непълнотата на ума. И винаги тайни ще лежат, които носят повече от това, което знае науката.
С развитието си умът започва да върши нещо, което е повече от миналото — да създава бъдеще. Тогава можем да кажем, че науката е една дреха, която слагаме, за да вършим подвизи за бъдещето — както воинът си слага своята одежда, взема своите меч и копие, за да върши деяния за бъдещето. Така Лъчът на Доктрината осъществява една борба срещу миналото и тогава паметта, която е пазител на миналото, влиза в конфликт с науката. Конфликтът е между устойчивото, което ни ориентира, и търсенето на евристичната тайна. Защото знанието не може да свърши с паметта и паметта не е достатъчна, ако не се умножи в ново знание!
- Науката се бори с миналото, за да освободи сили за бъдещето!
И точно това правят тези, които създават наука. Тук е двубоят — паметта ще ни дава солидно потвърждение, но провиденцията трябва да ни открива новото, да дава ново знание, да създава дори нова действителност. И Христос създава точно такава тенденция с присъствието Си на Разпятието. Материята да побеждава до него време е всепризнатата истина, а Той я постави на Разпятие, за да освободи човека. Това е голямата тайна за осъществяване на евристичното, а и на емпиричното — от въображението на митологичните божества за възкресение до реално Възкресение и от живителната сила на Възкръсналия до Възнесение. Това е наука — не метафизична, не метапсихична, а реална! Ето колко неопределимо е богатството и колко малко човекът умее да се набогатява! Защото и интелектуалността понякога изневерява на духовността, и мисленето може да е една вещомания.
Интелектуализмът според Рудолф Щайнер е изследване с ума само на външната, на материалната страна на нещата, без да се изследва и духовната им страна. Това като констатация е вярно, но като дълбоко прозрение — не! Човекът именно чрез интелекта си ще стигне до духовност, защото умът му служи за ориентиране — без него не може да се качи на Върха. И затова Давид ще каже в псалома си: Рече безумец: „Няма Бог!“ Значи ако е с ума си, няма да го рече.
В дадени моменти науката наистина има своята динамичност във външния свят, но това не значи, че тя няма проницание за вътрешната тайна на нещата. Защото когато се изследваха чрез физиката външните неща, се откри тайната на атома. (Отделен е въпросът, че това преди хилядилетия се знаеше от посветените, а в XIX век теософите го бяха предрекли.) Така XX век не само откри атома с неговите „триста птици“, но и приложи силата му.
В Средновековието е казано, че целият свят е една „книга, писана от пръстите на Бога“[1]. Проблемът е обаче до кой лист сме отгърнали тази книга и дали собствената си страница сме отворили да прочетем. А тя, Книгата на Живота, е със седем печата — седем тела има у нас, написани от пръстите на Бога. Човекът е един подвижен храм на познанието! Никое от тези седем тела не е недуховно — всяко от тях служи на висшето откровение. И затова тези, които отричат материята, нищо не знаят от Божието дело! Бог не е създал плът, за да я отрече — еволюцията не отрича, тя развива!
Бог създава и астрономията — Той казва да има Слънце, да има Луна, да има звезди. Защо тогава една културна Атина в V век пр. Хр. налага най-тежкото наказание на онзи, който разпространява астрономически знания?! (А Питагор вече е казал, че Земята се върти около Слънцето.) В Атина — люлката на културата, на философията, Народното събрание да гласува закон срещу тези, които разпространяват астрономия!? При това науката астрономия е дори нещо повече — в старата Вавилонска държава тя е и астрология.
Всеки човек изгражда лична култура. Днес ние наистина ядем от общата трапеза несмутено, но представете си ония първи будители, излезли от пещерата — оня вожд, който е трябвало да застане начело на едно стадно човечество, колко егоцентризъм му е трябвало, за да се надмогне стадото! А сега науката има грижа да го освободи от егоцентризма и себичността; нейната голяма задача е да прави универсалната ни същност. Защото в Алтер егото намираме единството, в егото — хода на йерархията! Ето какво е науката — свобода от личност, и големите учени са това — те не дават патент, а панацея!
Айнщайн — този маг на знанието, този голям философ и учен, нито за миг не е оставял душата си свободна от Бога. Той Го е търсел, а Бог го е дарявал с щедростта Си. Така и в предишното свое присъствие като Нютон — за него изрично е подчертано, че когато чуел думата „Бог“, е коленичел, дори да е бил на улицата. Такъв е бил респектът, защото той е знаел тайната, знаел е какви енергии крие тази дума. Ето на големия ум как не му пречи голямата вяра, нито на голямата вяра как големият ум не `и носи унижение.
Като се започне от първичното донаучно, през теоретичното и се стигне до Божественото откровение, всичко е наука! Ние не можем да оспорим донаучното. Магията също е била наука — лечебна, просветна, поетична, заклинателна. (Две неща изпълват душата ми с все ново и растящо възхищение и страхопочитание..., звездното небе над мен и нравственият закон у мен, пише на гроба на Кант[2]. Тогава повелята не е ли заклинание в душата на този магьосник на практичния и ирационален ум?!) Била е наука, когато още е нямало позитивността на ума да ни каже кой елемент колко валенции има.
И преди милиони години всички енергии ги е имало, защото онова, което е кристализирало, онова, което е направено в Сътворението (не разбира се за шест дни, а за шест епохи), носи своята еманация. Адам точно по вложените вибрации на сътвореното познава животните и им дава имената. Фигуративно казано — при такова относително тегло, ето какво име ще носиш. Това е голямото космично знание, което в различните времена се нарича магия, алхимия. (Алхимията като вълна също е владеела вложените космични енергии.) Странното е, че и сега, когато умът, дори Духът вече са господари, когато имаме откровение, още някои отиват да правят или развалят магии. (Всъщност никой не може да ви направи магия, ако сте светъл; никой освен вашата душевност не може да ви свали от трона!) Умът е отговорност спрямо Божието! Човек не трябва вече да създава нова алхимия, но може да освобождава енергии. Защото знанието е енергия!
Знанието довежда човека до великата тайна за Богочовека! Древните слагат надписа: „Познай себе си и ще познаеш света и боговете!“ Значи науката е познание за микрокосмоса, за човека, но той ще стане макрокосмос, защото в него е желанието да знае; в него е умът да създава наука; в него е причината, за да търси следствието; в него е истината, за да се освобождава от първично знание; в него е откровението, за да върши тайнството. Човекът трябва да може в цялост да се схваща и в отделност да се осъществява, т.е. когато се осъществява като отделна личност, да се освобождава от себичното. Тогава, прилагайки този метод към частните науки, ще се слее с космичното знание, което Лъчът на Доктрината дава. Знанието е йерархия на посвещението!
Аристотел класифицира науките според същността на знанията, според естеството на техния предмет и според начина, по който се третират техните проблеми, като практични, творчески и теоретични. Под практични науки той разбира етиката, икономиката, политиката. Творчески науки за Аристотел са тези, които притежават и „движението“ от Сътворителя. Теоретични науки според него са физиката, математиката и т.нар. първа философия, т.е. метафизиката („метафизика“ е термин въведен след Аристотел).
В Средновековието науките се разделят на теология, физика и математика. Теологията говори за невидимите същности на невидимите неща, физиката — за невидимите причини на видимите неща, и математиката — за видимите форми на видимите неща.
Хуго от Сент Виктор казва, че съществуват три групи неща, които съставляват три позиции в гледището на науката[3]. Първата група са тези, които нямат нито начало, нито край и са вечни. Това са безспорно Божествените неща. Втората група са, които имат начало, но нямат край и са вечни. Това са субстанциалностите на нещата — надфизическият ни свят. Третата група са, които имат и начало, и край. Това са временните неща — делата на природата, светът на видимото, на преходното, което гърците са наричали хаос. Класациите са различни, но тайната винаги си остава събуденото Божество у нас.
В поемата на Хезиод „Теогония“ се казва, че историята е преодоляване на хаоса и неподвижността. Но защо, когато се характеризират божествата, трябва да се извеждат от неподвижност, след като хаосът не е неподвижен!? Хаосът само чака онова, което Бог-Отец е дал на Адам, чака Дихание.
Човекът притежава магичната ръка на творец — от собствения си хаос да прави поредица. И тук е правото на себетвореца — да прави себе си. Ние преминаваме от това, което има и начало, и край, към онова субстанциално, което има начало, но няма край, и от него към безначалното и безкрайното. Ето обратния процес на еволюцията до съвършеното единство с Бог Отец! Тацит казва, че движещата сила на историята са деянията на водещите личности, а народът е тъмна и невежа маса[4]. По въпроса още се спори: Кой прави историята — масите или личността? Но Тацит ясно го е казал — водещите личности. Благодарение малкото на брой Личности светът върви към съвършенство, въпреки общия поплак на човечеството!
Според Хегел в световната история господства и се реализира Световният дух, който прави историята — тя е саморазвитие на идеята за свободата. Това е неговата абсолютна идея, която се демонстрира в свобода и най-добре се осъществява чрез държавата.
Освалд Шпенглер отделя в световната история осем култури с различни предназначения и счита, че Западноевропейската култура трябва да ни води към пространство, стремящо се към безплътност. (Културата — не науката, е сбор и от материални ценности, и от религиозни убеждения, и от философски концепции.) Това е култура към далечина — пространствена далечина, а не пространството овладяно в египетските пирамиди, където душата трябва да живее и да се освобождава от материята. Тук се говори за освобождаване с обезплътяване на пространството. Ето как като дялан камък идва тезата, че материята не може да бъде отричана — тя трябва да бъде одухотворявана!
Има обвинения, че хората днес са станали приземни. Да, но преди са били земни. Пещерният човек е трябвало да се бори със земята като присъствие неотменимо; той не е можел да я усвои като доктрина, като концепция — усвоявал я като присъствие. А сега суетите и страстите, които говорят за земност, са още ненадмогнатото астрално желание и ментално нисше съществуване. Но има и дадени идеологии; има науки, които говорят за наличието на няколко тела; има четвърто измерение, доказано от Айнщайн — той въвежда пространство-времето като нова категория. Вижте как науката ни освобождава от бремето земя без да я отрича. Култура на обезплътяването, овладяването, далечеенето! И тогава можем ли да кажем, че ще бъдем гости на планетите?!
Да се стигне до идеята за обезплътяване е наистина едно добро прозрение, защото в наше време отидохме твърде далече чрез цивилизацията и науката. Построихме ракетата и така Лъчът на Доктрината осъществи този верен усет да приближи далечината, от която бяхме лишавани.
Науките еволюират! Не можем да ги фиксираме и замразим. Във всяка от тях стои в потенциална възможност творческа промяна. Не може етиката на първичния да бъде сравнявана с етиката на съвременника. Колкото и да са властни Десетте Божи заповеди, човечеството им придаде много по-други светлини и разцветки. Идеята да се освободим от известни недобродетели е предмет на вътрешна будност и озарение — както Христос не отрече възмездието, но го степенува чрез прощението. И в политиката могат да се повтарят едни и същи понятия, но в методите на нейното осъществяване те се променят. Когато говорим за древногръцката демокрация, не можем да не забележим, че сега в света демокрацията има много по-друга разцветка и други нюанси относно правата на човека. Значи и там има промени, а камо ли в духовното творчество, където проникналите у нас повече лъчи на божествена, на причинна енергия изменят понятията, които вековете поставят, изменят онтологичното начало, чрез което се определят боговете и Бог.
Науката не може да бъде статична, тя е динамична, защото взима храната си от Менталното поле, а то се пълни с нови тенденции. Умът е неуморен и това е неговото голямо качество — да бъде неспирен, макар и да греши. Основателката на Теософското общество Елена Блаватска казва, че страшното е не когато паднете, а когато не искате да станете и да тръгнете. Не е страшно, че в този Лъч се греши, че науката понякога стига до тъмни и неизходни сокаци. Страшното е, когато човек няма куража да се върне и да тръгне отново. И не е най-голямата беда, че е злоупотребено с научни знания, но беда е, ако не сме на стража и допуснем в бъдеще да се злоупотребява или ако не сме вече в съвършеното откровение, да спрем дотук! А подвижността на творчеството е още по-потребна, докато се освободим от онова, което наричаме бреме на плътта. Наука, която може да се спре, след като е открила серума срещу бяс да не търси сега серум срещу СПИН, не е наука; наука, която е открила и приложила теоремата на Питагор и вече не търси нови формули, е просто мъртвило! Трябваше ли Адам и Ева да си стоят в Рая и да чакат; и какво щяха да правят там?! Тогава се приложи принципът на науката, принципът на знанието: Знаят! Знаят що е добро и що е зло, а пък нека им слагат воденичния камък на първогрешници. И кой ли не е упреквал науката?! Дори гениални личности са грешили, когато не са могли да оценят прозрението, както Наполеон отхвърля идеята на Фултон за парахода. Знанието е универсално и затова е потребно смирено да се приема.
Найден Геров в своя шесттомен речник на българския език дава на науката характеристика каквато, разбира се, времето е наложило: първо — тя е излагане, изказване на познания по съответен ред; второ — тя е ум, тя е съвет, поука. Там той извежда и поговорки. Българският народ си има много поговорки от рода: „От ума си пати“; „Без мъка няма наука“; „Без наука няма сполука“.
В нашата фолклорност се крие нещо друго много интересно, на пръв поглед с дух на принизеност — „Учи, за да не работиш!“. Такава квалификация на науката изглежда обидна, но българинът просто е искал да види детето си умно. А като няма начин да му каже какво е умът, той се извинява като го поощрява: „Който учи, той ще сполучи!“, „Учи, та да не работиш!“... Не бива да се слага знаменателят на отрицанието като подтик, но просто народът ни има изключителна склонност към ученолюбие. И неслучайно възрожденците ни издават списание „Любословие“, въпреки че сме били петстотин години под робство. Ето каква вибрация има в душата на българския народ! И затова не е за учудване, че в IХ век можахме да градим храм на Златен век на книжнина, защото този Лъч в изобилие дава и наука, и религия, и изкуство!
В народната ни песен има следното: „Мама на Пенка думаше: Пенке ле, мила мамина, макар да съм ти мащеха, наука ще те науча.“ Разглеждам този фолклорен елемент не защото в българската наука и култура няма светила — искам да покажа, че този Лъч е навсякъде, дори в душата на една мащеха, за която толкова лоши неща се говорят във фолклора. И тя иска да даде приложна наука на дъщерята, когато дойде сватбата. Там, в песента, е казано как трябва да се поклони на кумовете и пр. Това е приложната страна на Лъча на науката — да сложиш ума си на трапезата на най-обикновения и с неговата възможност, получил поука, да правиш наука.
Всеки ли прави обаче наука? Да, всеки за себе си, но има една наука, която обслужва и другите — това е отговорността да давате знания! Когато се себеобслужвате, вие се развивате; когато давате знания, вие носите отговорност! Значи първият знак на науката е отговорността.
Отговорността на мисълта не само ни съхранява лично, тя сътрудничи на Космичната еволюция! Големият учен най-напред върху себе си прилага своето откритие. Това е отговорност! Когато давате, трябва и да поемете отговорността за даденото. И затова има голяма мъка в душата на Айнщайн, че откритието му за атомната енергия е употребено зле. Когато видите употребено откритието ви за унищожение, а сте пратени да създавате благо, не може да не изживеете трагичния плач. Отделен е въпросът за нравствените мерилки — кое доколко е зло, къде злото е еволюиращо. Това е етичен, но в същото време и прецедентен елемент за евристика. Защото наука без евристика е само памет, задържане; традицията е убийца на раждащото се — нека си я празнуваме, нека да правим хороводи, да говорим за нейните ценности, но традицията е верига срещу евристиката!
Заради отговорността в науката и символът има своето място. Тя не може да не сложи символа, защото чрез него скрива тайни, което пък дава основание да се създадат т. нар. окултни науки. Скритата наука не е бягство; скритата наука се прави заради сигурност — когато тайната е сложена на безотговорността, тя принася злина. Тогава енергията на отрицанието взема връх. Затова е минавана и школата на посвещенията — за поемане на отговорност. Разбира се идеята за съблазънта може да събуди излишно тщеславие за себичност, но тя трябва да се изживее в търпеливото изпълнение на клетвата за отговорност.
В древните огнища на посвещението пише: „Вън страхливите!“; и вратата към Изида се отваря на онзи, който знае да мълчи! Повереното знание е ключово и чак когато инициираният може да пази тайните, го пращат на служение. Виждаме, че и Иисус Христос ни направи съпричастни с цялата Космичност, с Логосната Си същност, но с грижовност в душата Си изрича: Имаше много неща да ви кажа, но не сте готови...
Това е големият Лъч на Доктрината — великият магически жест на цялата Менталност, която е над нас и у нас! Това е олтарният звук, който трябва да чуем — великото заклинание, с което обикновеният човек си служи, когато иска да прави наука. Така всеки ще краде от своята линия на ума, за да си напише с една, две или три ноти линия на науката.
Лъчът на Доктрината един ден ще бъде цялостен с Лъча на Проницанието, с Лъча на Молението, с Лъча на Жизнелюбието..., с всичко — това ще бъде нашата духовна цялост. И в Откровението е казано, че сами ще си светим. А кой свети — Бог! Ето и наука, и философия, и религия — човекът като еволюирал бог. Това е ролята на тези Лъчи и ние трябва да я разберем — без тревожност и без упречност! Когато сами ще си светим, тогава няма светило да ни плаши и буря да ни застрашава. Тогава няма да излизаме от външната пещера на т. нар. донаучно знание, а ще излезем от собствения си храм, където сме си запалили своята духовна светлина. Разбира се развитието ни е проблем на йерархия, изградена от нашето лично служение и от Духовните културни вълни.
Знанията влизат сега много неусетно с един нов кръгозор. Този кръгозор е свобода от страдание, страх и грях — взривяването на най-тежкия воденичен камък на човечеството с идеята на Мъдростта за злото: Няма зло, има нееволюирало добро! Това ще бъде вътрешният надпис, с който ще се освобождаваме от енергетичната сила на персоналното зло, наречено сатана, дявол и пр., като го предоставяме на полюса на противоположността в еволюцията ни до неговото изчерпване.
Духовната зрялост е вътрешното ни знание! От знание отвън навътре, ще извикаме знание отвътре навън. И тогава науката няма да повтаря заключенията на експеримента и ума — прозрението ще бъде доказвано! Пътят на Мъдростта е новата доктрина, която ще йерархира съзнанието на човешкия род в идея за обожествяване.
- ↑ Каприев Г. Механика срещу символика, Унив. изд. „Св. Кл. Охридски“, 1993.
- ↑ Кант И. Критика на практическия разум, София, 1974, Изд. БАН, с. 64.
- ↑ Каприев Г. Механика срещу символика, Унив. изд. „Св. Кл. Охридски“, 1993 г.
- ↑ Стоянов Ж. Идеята за историята — от Хезиод до Маркс, Унив. Изд. „Св. Кл. Охридски“, 1991