Лъч на Предсказанието (четвърти лъч)

От Библиотека Ваклуш

Лъч на Изкуството

Лъчът на Предсказанието разкрива боговете в човека!

Не тайна, а разкрита истина е, че живеем в благодатта на Всемира, но се осъществяваме по личната си воля! А изкуството като израз на неизбродността на душата, като вътрешно вдъхновение и като божествено пратеничество е най-прекрасната разцветка, най-хубавата панорама на духовността, изразена в песен, приказ, картина, скулптура. И най-същественото в изкуството е образът на човека, защото Творецът го е ваял по Свой образ от планетната плът и е вложил изкуството в душата му, която Го изразява. Човек усвоява Сътворителя в демонстрираната творчественост — Сам в Себе Си Бог не се усвоява! Представете си тогава каква обширност и какво вътрешно усещане носим, за да можем да осъществяваме изкуството, потребността от което не може да бъде изчислявана, както душевността не може да бъде измервана!

Най-красивите светове, които човечеството е могло да остави, са благодарение на едно велико вдъхновение, благодарение на едно вътрешно откровение от един Лъч, наречен от окултните школи Лъч на Изкуството, който за мен е Лъч на Предсказанието, т.е. на ясновидството. Неслучайно поет значи „ясновидец“. И древността е раждала ясновидеца, тя го е пазила — от образното мислене и изразяване до вокалния азбучен напев, чрез скриптирането, чрез йероглифа, чрез пиктограмата.

Велико преживяване е, когато застанем пред един образ на изкуството! А как го усвояваме, как го признаваме, с каква всеотдайност благодарим, това е отделен въпрос — въпрос на йерархия на личния ни свят и в същото време на достижение на тези, които поднасят от хляба на Божествеността. Има творци, които се хранят с трохи, но винаги е имало и неизбродни, велики души, които отиват в незнайни светове, където кършат от голямата пита на Божествеността, за да дадат залък на всички.

Разбира се, не можем да осъдим онзи, който иска да прави изкуство, че опитът му още не е съвършен. Аз винаги деля изкуството от опита да се прави такова. Радостно е, когато една душа се пробуди, да иска в песента, да иска в картината да сложи личната си мъдрост, но трябва да живее в смирението, че това още не е всичко! Човек не може да се лиши от пробудено чувство за естетическа оценка, нито да спре ръката си, когато някое вълнение иска да премине през нея, нито да каже на гласа си „Не прави напеви, защото ще смутиш природата!“ Може и да не е Карузо, но пее; може да не е Рембранд, но рисува; може да не е Омир, но със слово създава картини; може да не е Микеланджело, но с длето и чук извайва някакъв образ; може да не е Иисус, но прави молитви! Свидетели сме на достатъчно праисторически фигурки, за които трудно можем да кажем с нашия съвременен естетически вкус, че са велико изкуство, но все пак онзи, който е взел чука и длетото и е направил образ — молитвен кумир или идол, е вложил своя естетика, вложил е религия своя.

Лъчът на Изкуството се ръководи от Серапис, т. нар. Египтянина. Той е египетско божество от времето на римското господство. Счита се, че Серапис като божество е акумулирал старите Апис и Озирис и отначало се е наричал Осарапис. А Озирис е божество на възкресението и на слънчевата даденост. Затова Серапис носи в себе си слънчевия бог Аполон, който е оракул и бог на изкуството; носи и Плутон, богът на подземните тайни. Съчетава ги в себе си и с Ескулап, бог на магията и медицината (която също е изкуство); носи и Меркурий, който е бог на науката (значи в изкуството можем да намерим и нотирането на науката). За мен това са различни състояния, в които Серапис минава. Така той поглъща в себе си почти всичко. И тогава ще разберем изкуство ли е магията, която лекува, щом има вибрация от Ескулап! (Дали винаги е почтена, това е друг въпрос.) Боговиждане ли е, щом има вибрация и от един Аполон! Разбира се само посветените са знаели пластовете на откровението и на виждането, другите са се тълпели край Делфи, за да чуят Питията, която, упоена от треви, стои над триножника и говори.

Изкуството е едно овладяно пространство! Малцина правят изкуство, защото то трябва да съчетае и картина, и музика, и мъдрост — трябва да се създаде форма под знака на светлината. Така изкуството събужда око и ухо, събужда сърце и ум, събужда вдъхновение и откровение. И стихотворната образност, и ритмиката, и вложената мъдрост са късове овладяно пространство, които трябва да уловим с око, с ум, със сърце! Този, който ще извайва образец в която и да е от формите на изкуството, трябва да го носи в цялост!

В една пирамида има и светлина, и зазидана сянка; има и картина, и писмо; под главата на мумията стои „Книга на мъртвите“, т.е. има и правила на живот. Така пирамидата е овладяно пространство от Божествения свят за видима и невидима реалност. Затова онзи, който ще прави една пирамида, трябва да я има в душата си трябва тя да вибрира в плътта му, та когато я гради, окото му да я вижда в светлина. А в овладяното пространство, в тази пирамида той трябва да сложи и музиката на Седемте сфери в тяхната песенност. (Сферите, за които един Питагор ще говори хилядилетия след това.) Наистина през прозорите на пирамидата се вижда Вселената в звездната и цялост — в нея са дадени измеренията на вселенната геометрия.

Нищо не може да бъде направено, ако не го носите в себе си! Затова някой трябва да носи целостта на Лъча на Предсказанието — и тогава ще видите колко лесно се изгражда йерархията за божество. Но понеже всичко това не може да бъде още жива плът в живота на всекиго, се слага символът, пред пирамидата се слага Сфинксът — смълчаната воля и овладяната, но неизразена още мисъл. Наричат го „въпросникът“, наричат го „неразгаданият“, защото го гледат, но не могат да вибрират с него. А цялата пирамида е живот.

    Изкуството е статичен израз на уловена динамика!

Светът динамично отива напред. Той е длъжен в своята еволюция да не се спира само на Седемте чудеса. Те са велики, изключителни, но не са всичко. Към Фидиевата фигура на Зевс, храма на Диана в Ефес, Родоския колос, висящите градини на Семирамида, Хеопсовата пирамида, Халикарнаския мавзолей и Александрийския фар отдавна са добавени и осмо, и девето, и десето чудо. За времето си Седемте чудеса на света са изразявали чувството на удовлетворение, естетическата цялост, мъдростта, красотата и хармонията в човешката потреба за божественост. Но съвремието вече не говори за чудеса — то живее в реалните граници на изкуство и на евристичност. Съчетаха се волята, изповеданието като виждане отвъд земята ни и науката, която се опира на интелекта, боравещ и с метафизика. Така се изработи реално гостуване в отвъдността на планетния ни свят — пращаме ракети до други планети и „разговаряме“ с тях — за да знаем що е там, а и какво сме ние. Чудо ли е? В ония времена щяхме да кажем, че е повече от чудо, но сега е жива реалност. Така че Седемте чудеса на света са надкрачени, но това никак не ни дава основание да нямаме чувство на признание, защото без градежа и без вложената изява на гениалност ние нямаше да вървим напред!

Факт е, че човечеството стигна днес до могъщество, за което с особена признателност трябва да влизаме в египетските пирамиди или да гледаме изумителната статуя на Аполон Белведерски във Ватикана. Ние успяхме да хванем паметта — Мнемозина, и да я вложим в компютъра. А Лъчът на Предсказанието е, който отбелязва цивилизацията и културното присъствие на историческия човек. Ето защо Мнемозина, богинята на паметта, ражда от Зевс деветте музи.

    Паметта лежи във валенциите на изкуството!

Това е една от големите му тайни. А без музите, без това вътрешно откровение, нашият ум нищо не може да ражда. Необходим му е бог на изкуството — Аполон; нужни са му и деветте музи: Клио — на историята, Евтерпа — на музиката, Талия — на комедията, Мелпомена — на трагедията, Терпсихора — на танца, Ерато — на елегията, Полимния — на поезията, Калиопа — на красноречието и Урания — на астрономията. Музата е идея за върховното вдъхновение! Казваме: „Вдъхновение имам, музата ме споходи“ — това е събудената наша духовност (припомняща дори животи, в които не сме имали съзнание, но те са глиптирани вътре, дълбоко у нас). И тогава от едно вдъхновение, от едно посещение на музата, идва нашето служение в дадено изкуство; вдъхновението събужда онова у нас, което твори.

Лъчът на Предсказанието е един от най-ширните, един от най-просторните. Той не може да бъде предмет на лабораторен анализ, когато се касае за дарение, за освобождаване на божествеността — защото без благоволението на Божия Дух не може да се прави изкуство. И първичното изкуство е стимулирано от божествеността като вътрешна пробуда на все повече обгръщащия се от материята Дух. Праисторическите фигурки-идоли, както казах са първични, но са напоени с вибрации на душата — този Лъч обхваща цялата ни същност: от ръката до сърцето! Дори когато религията е нямала обект на моление, а е била почитание, събуждащо се преклонение пред Слънцето, него някой го е рисувал, друг с песента си или със словото си го е правил изповедание. Така се ражда молитва за Слънцето, химн на Слънцето; ражда се и фолклорът — да се възпее един видим и невидим свят. Фолклорът е психологията на един народ в неговата степен на знание и посвещение!

Човек не може да събуди Божеството за благоволение, ако не носи в себе си признание и молитва! Ето защо религията си служи с изкуство. Какво е обредът или танцът в религиите? Изкуство.

    Изкуството и религията си делят огъня на сърцето!

Значи изкуството притежава орган — сърцето. Безспорно че има изкуство, което е и от откровението.

Йерархията позволява това, което може да се понесе, което може да се надмогне, за да се върви напред. Тя дава поносимото, но в същото време носи пулсацията за еволюция. Творците не следват покорно хода на еволюцията, те я пулсират! Този, който не може да еволюира, този, който стои само в поклонение, той или без култура живее, или само във фанатизъм.

Религията и изкуството си делят огъня на сърцето в една изумителна равновесност. Когато отлистите историята, вие ще видите не само пирамидите, ще видите Партенона — възпятата Атина Палада, ще видите пагодите на будистите — един материализиран будизъм. (Буда отрича Бога, но него направиха бог!) Ще намерите градации на вътрешни принципи, понякога по-опростени от вече дадени в хилядилетията. Така в пролога на „Махабхарата“ се казва: Разказвай ми, мъдрецо, и пей за древна слава, а Омир започва „Илиада“ с: Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев. Защото тайната на мъдростта като битие е откровението, което не се възпява от музите на вдъхновението. Това е изкуството — то излиза из духовните сфери и дава реална опорност чрез откровението, чрез вдъхновението, че светът е реален, че молитвите са необходими, че храмът е потребна душевност!

Ето нещо странно, казано пак в Махабхарата:

    Каквото има в тая велика епопея,

    и другаде го има. Каквото няма в нея,

    приятелю, да знаеш, че никъде го няма.

    Изслушай я, та равен стани с бога Брама.

Това е изкуство за богове — когато чрез тази култура, чрез тази поезия, чрез този епос влезеш в живота, ти се доближаваш до великите богове, ти ставаш бог!

В древногръцката митология ще намерим и една друга забележителна книга — “Теогония“ на Хезиод. Но докато Хезиод пише теология само, Омир извайва в своя най-велик епос стратегията на войната като наука. Представете си каква вещина е имал — да разгърне приказа на боговете и човешките нещастия и борби в тази деветгодишна война!

„Илиада“ — изкуство, което обрисува един реален паметник, отричан от модерна Европа до миналия век, когато Шлиман изрови Троя и каза: „Има реалности, няма митични заблуди!“ Това е изкуството като реално доказателство, като археологически паметници. Светът не искаше да признае за истина омайната приказка на слепеца Омир, а по-велик стратег от него няма. Девет години война и накрая една идея на дребния хитрец Одисей: Троянският кон — измамата да ползвате за религия и религията за измама! Можете ли да си представите с каква колосалност Омир е носил в себе си тази война! И след това какво прозрение на един Шлиман, за да каже още на седемгодишна възраст: „Аз ще открия Троя и ще докажа тази приказка!“

Троянската война — стратегия и военно изкуство, сложени в слова! Там ще намерите и най-блестящата художествена образност на всичко, което светът до това време има — цялата битност на древността върху щита на Ахила. И Вулкан, богът на огъня (а няма ясновидство, нито живот без огън), изработва този щит. Чрез Вулкан — не ковача, а твореца, Омир отразява една реалност с вътрешното си зрение. Представете си не само каква доктрина на войната е имал този певец, но и какво прозрение, за да вмести целия свят в един щит на Ахила! По-богата пъстрота от багри, по-голяма тънкост в изкуството никой не е правил — само Пенчо Славейков, описвайки в своята „Кървава песен“ дърворезбата на тавана в пруста на една къща, говори с подобна пълнота. И в същото време Омир дава ответ на всеки бог и възмездие на всеки човек! Той не само възпява една Атина Палада как, обидена от Парис, застава на противната страна, но и мотивира как тя мисли. Това е религия в изкуство, това е, което и изкуството дава — духовни реалности.

В Лъча на Предсказанието ще намерим и хилядите каменни божества на Елада, но и свещените книги на Индия — Ведите. Индийците разбира се не стигнаха до концепцията на монотеизма, въпреки че са гениални в прозрения и велики в религия — но религия на епоса. И те не можаха да се освободят от този митологичен свят (макар и божествен), защото не успяха да победят страстите си. Все пак, за отлика от другите митологии, те създадоха свещени книги, които са правила, които са морал, които са философия, молитви и заклинания. (Заклинанието също е изкуство. Затова в театъра се преповтаря и акцентира — този, който не може от словото да направи заклинание, той не е роден да въздейства.) Така в свещените книги ще намерим образци на изкуство.

А какво изкуство е и колко живителна е божествената тайна на Христос, когато казва: Аз Съм лозата на Живота; всяка пръчка, която не дава плод, се реже и хвърля в огъня! Има ли по-хубава поезия за реалността на личен и на духовен живот?! Това е и поезия, и религия; това е и мъдрост, и жизнелюбие. Може ли от трънка да берете смокиня? Може, но само ако я облагородите! Точно тук е идеята на промяната. Всяка от седемте напътващи духовности, от тези седем гения на човечеството, които водят Седемте Лъча, работи точно за тази ферментация, за тази промяна, за това наше пътуване към съвършенството.

Няма по-съвършено съчетание на Лъча на Предсказанието с Лъча на Молението и в една друга тайна — изкуството на светителството, на тези, които са се оттегляли в пустинята. Представете си каква корекция на цветовете на собствената си аура са нанасяли, когато с длетото на Вечното са отмахвали от себе си „гнойните рани на Йов“! Затова и агиологията — да бъдете светец, е изкуство; изкуство е, защото прави валенция за велико свързване. Който не иска да се освети, той не може да прави изкуство! Недоволството от себе си — това е отново да вземете лирата на Орфей в ръка и да свирите на струните на душата; да засвирите песента с тонацията на седемте си тела. Съвършен е този, който може да свири на всичките! Тогава в двубоя у вас между Атина Палада и Арахна ще видите коя ще изтъче по-съвършената тъкан. Разбира се богините са по-съвършени и затова Арахна ще стане паяк. Легенди ли са това? Не, всекидневно живеене — битка между мисъл и откровение! Ние винаги тъчем мрежата на мисълта и когато я сравним с откровението на мъдростта, ще изглеждаме бледи. Но великото е, че дръзваме да творим! И когато мъдростта ни намери достатъчно готови, музата ще ни нашепне.

Изкуството, оплодено от прозрението, е в едно ложе и с науката. В едно ложе е, защото му се предоставя правото на фантазия. А какво значи фантазия (не фантазьорство, което е опасно)? Едно мислене — реално мислене! Фантазията е творчески полет, който донася от друго небе хляб на света! И затова тя е покровителствана от Луната — тази бледолика Селена, която ни мами, която прави отливи и приливи, която е вдъхновение на толкова поети, и която в края на краищата стана и първата ни гостолюба приятелка. Но докато великото откровение надмогне очите, които правят отражение, ще има и подражателство в изкуството.

Човек се възхищава на света, който го заобикаля, и за да не го загуби, прави картини, които възпроизвеждат този свят. Но той може да изрисува и картина, която не е видял в света, защото някой в него някога му е откривал перспективи — било онази вибрация в кристала, чрез която е станал човек, било онова чакане в съня си, за да роди Ева. A чакането на Адам така безмълвно ли е било? Защо му се казва „заспи“? Защото в сън се събуждат, раждат се други, пак реални образи. Ето голямото изкуство! Но това никак не значи, че то не прави и отражение. Винаги трябва да разделяме изкуството, което отразява, от изкуството, което разкрива тайни и може да бъде наречено вдъхновение. И безспорно е така — затова са родени музите!

Лъчът на Предсказанието е и търпение, както Лъчът на Жизнелюбието. Търпението е първата нота от стълбицата на добродетелите! Този, който управлява и няма търпение, който няма проницание да понася недостатъците на поданиците си, той не е държавник. Това не значи, че поданиците трябва непрекъснато да грешат! И ето идеята — човек може да стане пустинник в себе си, за да излекува гнойните си рани и да се освободи от скръбната безизходност. Защото този, който се е прибулил в безизходност, нито е добър поданик, нито религиозно служещ, нито може да стане философ, нито да прави изкуство! Така че Лъчът на Предсказанието е урок за търпение, но и воля за осъществяване. Колко много трябва да се чака една муза да изсипе своята щедрост като дете на Зевса и да извади от паметта ни всичко, което събужда тенденция за развитие и осветяване, но без воля приложена като осъществяване ние можем само да се възхищаваме и да не направим дело, което е паметник.

    Изкуството има своя идеология — религията;
    има свое осмисляне — философията;
    има свое утвърждаване — науката;
    има свое осъществяване — волята!

На изкуството, за да роди едно голямо въображение, му е нужна и философска концепция, и творческа воля, и преданост, и деятелност. Необходимостта от наука, от идейност, ще му сътрудничи, защото иначе ще се получи преповтаряне, а идейността като вътрешно въображение ражда промените. Ако нямаме идея за промяна, ние ще повтаряме вибрацията на изкуството и ще отразяваме само това, което са ни дали очите. Но не само изкуството взема от Лъчите, а и във всеки Лъч може да се сложи изкуство.

Лъчът на Предсказанието е разкриване на боговете у нас! Творчеството е мисъл, оплодена от Духа. И колкото по-съвършено предадем чрез този Лъч знанието, което имаме, толкова по-близо сме до божественото. Изкуството одухотворява историческия момент, то осъществява човека на Физическото поле! Но, разбира се, битието не се обуславя от нагледността, а от поточността на духовните ценности!

В Лъча на Предсказанието има три вида изкуство — мануално, орално и скриптирано.

Мануалното изкуство, или изкуството на ръката, изначало е било потребата от оръдия на труда — брадвата, ножа..., идеята да се обработва. (От дялания камък много късно стават Фидиевите богини.) След това се прави олтар и се възпява онова, което е покорявало човека, т.е. има и идеята за възхищение. Възхищението е възземаща вълна, чрез която се гради новото. Ако в едно изкуство не се вложи възхищение, то само отразява, а онова, което възхищава, е бъдещето. И музите дават своята песен за бъдещето — те събуждат религиозната будност, която започва да се търси в Онзи, Който ни е сътворил. Затова се търсим в съвършенството, затова в чувство на благодарност ръката извайва образите на боговете. И представете си каква вибрация трябва да е отработила ръката в милионите години, та чрез нея мисълта да извае съвършенство! Когато великият Микеланджело завършил статуята на Моисей, я ударил с чука и извикал: „Говори!“ — дотолкова живителна е била. Тогава как когато видите тази скулптура, няма да я изживеете, няма да вибрирате?! Това е великото изкуство — ръката да вибрира с мисълта! Жестът трябва да бъде жест на душата. Ръката прави прашката, с която Давид побеждава Голиат; ръката рисува иконата, пред която цял живот коленичите (защото е вашата вътрешна вибрация); тя пише писмото; тя прави компютъра; тя сглобява ракетата, която ви отнася до други светове.

Магията на ръката е завладяното пространство! Тя строи и колибата като архитектура за пещерния, и пирамидата като архитектура за вековете. И сега пирамидата буди възхищение като паметник, който най-оптимистично ни свидетелства идеята за безсмъртието. На малкия човек с обширната душа се прави една пирамида от 147 метра височина! Това е изкуство! Ако там няма вложена астрология — а има, ако е вложена дори само геометрия, пак ще кажем, че е изкуство като идея, която ни говори и ни храни с трапезата на безсмъртието. Така трябва да гледаме на изкуството като Лъч, който ни дава трапезен хляб за Божие служение.

Оралното изкуство, или изкуството на устата, е вокалът, вълшебният глас; това е ораторството; това е словославенето и дори приказната народна гълчава. Това е словото, изразяващо тайните на голямото въображение; това е и молитвата, която, макар да извира от сърцето и да е нотирана от душата, се мълви дори в безмълвие. Разбира се устата могат да изрекат и много клевети и хлевоустия — дребни мисли, с които оскверняваме себе си, а не другите. Защото светът не може да бъде осквернен от нас — той има достатъчно вътрешна сила, за да се пази чист. Иначе, ако се натрупваха клеветата и хлевоустието, отдавна той да е потънал. А виждаме, че живее — понеже светли лъчи има вътре, дълбоко в него. Господи прости им, те не знаят какво вършат — тези думи на Христос са една велика хигиена, която човешките души получиха. А не само Той брани човешката душа. Десетки Велики посветени бдят над нея, защото знаят, че човешкият ум, човешката уста ведно с молитвата могат да родят и сквернословия. На тях, на Посветените, дължим изкуството живот!

Много е трябвало да се работи върху изкуството на устата. Един Демостен например е заеквал и е търсил как да се надмогне. Отивал край морските брегове, слагал си едно камъче под езика, за да не се „спъва“ и надвиквал шума на вълните. Така преодолява недостатъка и става велик оратор със знаменитите си „Филипики“ (прочутите му речи срещу Филип Македонски). Ето ви изкуство!

Гласът първо се е учил на напевност. Начинът, по който викате отсрещния, определя поведение. Другият трябва да ви приеме като близък, за да не живее с чувството на страх и несигурност. Така изкуството е било и идея за сигурност. Ето как се идва до съвършената разговорка, идва се до песента. Следователно преди да е имало друго изкуство, е била песента; тя е кореспонденцията, от която се извежда взаимността. Този повик, който е вътрешна музика, за да не плаши отсрещния, трябва да е хармоничен, а докато другият го усвои, се ражда и идеята за повтарянето. Гласът се е учил на ритмика, защото без преповтаряне на фразата музиката няма сила.

Музиката е безсловесна поезия — там пространството по-малко е материално. Жан-Филип Рамо казва, че не музиката е част от математиката, а обратно, науките са част от музиката. Има някаква логика и някакво предсещане, щом човек преди да почне да смята е пеел като знак на кореспонденция.

Скриптираното изкуство е изкуството на писмото. Писмото се роди, защото паметта се умори. Представете си милионите години, в които ние сме я пълнили. Този, който може да влезе в паметта дори само на своето съществуване, ще види една голяма, грандиозна планина; тя в цялост е едни Хималаи — от първичната вибрация на кристала, от взетата физическа плът от Сатурн, до мисловния човек, който може да гостува на планетите. А най-великата памет е на откровенията — че човекът е бог, както Триждивеличавият Хермес е казал: Боговете са безсмъртни човеци, а човеците — смъртни богове! Ето каква памет носим!

Така че, когато паметта се препълнила, дошла нуждата от писмо, което едновременно с това е и изкуство. Изписаният знак, който е израз и понятие, едновременно удовлетворява две необходимости — естетиката и знанието. Естетиката влиза като потреба и на писмото, и на картината, и на скулптурата, и на нотираността. В писмото има йероглифа, има криптограмата, азбуката, има и възхвалното Господно пеене: „Алилуйя!“ Виждате как от първичната сигурност до възхвалата присъстваме в една космична цялост. Онзи, който схваща изкуството отделено от космичната цялост или немотивирано от волята на жизнелюбието, като непотреба на религията или неосмисляне на приложението, не разбира от него. И затова изкуството е един начин на живеене!

Нужни са ни светлина и око, нужни са ни звук и ухо, измеримост и ум, за да вложим изкуството в своето битие или, нека така да го кажем, в своето златно сечение, докато сме още само приемащи, но не и даващи. Но този, който дава, ще трябва отдавна да е научил пропорциите. Льо Корбюзие[1] казва, че човекът изправен с вдигната ръка дава основните четири точки за заемане на пространството. Първата е между стъпалата, втората е в слънчевия сплит, на върха на главата е третата и в дланта на протегнатата нагоре ръка — четвъртата позиция. Така се определят три интервала, които образуват златни сечения.

А баграта какво е? Цялата природа е багра, но трябват вътрешни очи, за да се види коя вибрация на Божественото дава съответния цвят. И затова има цяла наука за цветовете. Влиянието им върху състоянието на организма и душевността ни има дори своето научно потвърждение и приложение. За откриването на светлинната терапия проф. Нилс Финсен получава Нобелова награда за медицина още през 1903 година. А още древните лечители са знаели, че дейността на сърдечната система е свързана с червения цвят, нервната система пък е зависима от синия. Така че цветовете са не само Божие присъствие, но и акумулация и отдаване на енергии. Нямаме ли ги отразени в себе си като аура?! Колко хармония и вътрешно равновесие. А изкуство без хармония не може! Но то е и борба да се надмогне обикновеното, за да се изведем в съвършеното. Одухотворяването не е борба срещу природния дух, а приближаване и търсене на естетическа хармония с онова, което е Божие в цялост.

За Рафаело има един надслов много странен: „Природата се сепна и се уплаши, че той ще я засени в красотата на своята багра, затуй го прибра!“ Много учудваща оценка е дадена за четката на младия Рафаело — природата се смути, че той може да е съвършен повече от нея. Естествено природата никога не се страхува, но изразът е великолепен — няма друг начин да се каже колко е съвършен Рафаело. Така че изкуството съперничи, в благородния смисъл, на Божията багра. И неслучайно в Египет — където фараонът се е считал за син на Слънцето и е обявяван за „велик бог“ (в свещените йероглифи, които Шамполион разчете), са наричали художника „творец на живота“. Египтяните вярвали също, че бог Хнум е изваял първия човек от глина, т.е. че човекът е продукт на божественото изкуство.

Звукът обаче е предшествал зрението, за да се събуди реалност в материята. Когато се победим като материя, т.е. когато сме одухотворили материята, тогава няма да имаме нужда и от материалния звук, от ноти. Но докато я одухотворим, ще я схващаме с определени вибрации — до, ре, ми, фа.

Един Бетховен при изгубен слух написва най-великата симфония — на съдбата (Деветата), защото е бил наясно с вътрешното откровение. В предсмъртното си писмо до своите братя той иска тяхното признание и обич, тяхното право да не го съдят, че е странничил, че е един чудак, понеже е лишен от слух. Това е най-странната благодат на Небето — той, който няма ухо да улавя външни вибрации, написва съвършената Девета симфония, защото тя е вътре в него. Тази скръбна песен е в душата му. А цялото му творчество е съдбовност — Бетховен просто преобразява страданието в съдба. И когато съм търсил във вековете защо е у него този гонг на съдбата, отговорът е, че той е бил Лаокоон — жрецът, който предупреждава Троя. Е, може ли човек, който е имал едно такова битие, да не пише музика — съдба на съдбите?!

Тази болка — от несъвместимост в света на човешкото, кара Бетховен да препоръча на своите близки да дадат на децата си добродетелта, която единствено може да донесе щастие и която го е крепила — изкуството. Той прави от страданието велика добродетел — трансформира го в изкуство; заради изкуството не слага край на живота си! Вижте докъде е отивала болката човешка и откъде е започвала отговорността пред Висшето.

Безспорно, не всеки в своето време е признат или награден. Има случаи обаче, когато на някои щедро е дадено, а в тях живеят две души — както Гьоте казва за себе си. Едната може би му е служила, за да бъде велик, а другата — да отиде до магьосницата да пие питие, за да бъде вечно млад. А при Бетховен изкуството не е само музициране, не е само композиране, а и достойнство, защото когато го поканват да дели държавни трапези, той отказва.

И както казвам, само гений може да оцени гения. Когато веднъж някой възкликнал: Е, това е Бах!, Бетховен извикал: Не, той не е „бах“ (поток, преведено от немски), той е океан! Виждаме как изведнъж реагира душата — как можеш да събереш Бах в поток!? Бах е един океан, в същото време и една проповед! А Бетховен е една цяла Вселена и гонг на съдбата! Изкуството му е стратегия на войната, когато пише Четвъртата симфония, поведение към един реален свят — във възхвалната Пета, но когато пише Деветата, той изживява болката от съдбата в трагичната битка за защитата на Троя.

Разбира се, че във всяка картина можем да видим оракула, но доколко тази картина е една епохална битка или имаме само формула на отражение, ето тук трябва да разделим нещата в изкуството — дали отразяваме, дали творим, или с откровение даваме новости.

    Изкуство, което променя света, е творческо вдъхновение; изкуство, което служи за живот, е вътрешно откровение!

Лошото е, когато изкуството се впрегне в доктринерство — тогава вече то е слугуване. А когато се слугува, не се знае чуждата воля, която води, дали няма да нареди като Данте девет кръга в ад. За мен тези големи мъже, които са писали такива странни и страшни произведения, са идеологизирали религията в нейната пошлост. Целта на религията е да ви направи съвършени, а не само да ви смути, когато грешите. И тогава когато Данте ни оставя девет кръга на Ада, в които се пластят грях след грях, за да смути цялото вероизповедание на Католическата църква, се ражда най-страшната корупция — индулгенцията. Такъв род произведения не са изкуство, те са разсъждение върху доктрини (не говоря за описателността), а това е една гибел.

Данте внася отново страха. Ето трагедията на европейското мислене — върна си еврейската уплаха: възмездието да бъде по-властно от прозрението и развитието! Трябва да погледнем реалностите — упражни се насилието и страхът от греха, вместо да се пулсира развитието, което ни открива тайни чрез изкуството.

Един налудничав дон Кихот на Сервантес се впусна в борба с вятърни мелници, но поне в борба, Дулцинея Тобозка бе идеалният образ. А Данте оставя Вергилий, римския езичник, да ни води из кръговете на Ада, без правото самият той да влезе в Рая (трагедията на Старозаветието — няма право друговерец да влиза в Рая!). И трябва да ни въведе Беатриче — образът на Любовта. А Христос слезе в Ада да изведе всички! Защо Данте Алигиери не можа да прозре това? Защото носи натрапчивата мисъл на Вехтозаветието — страх пред Саваота. Виждате и изкуството какво може да прави — може да руши! А каква идея дава един Омир: когато увлеченият по сирените Одисей губи свяст, той моли своите съпроводници да го вържат. Така минава край Острова на сирените като само ги чува, но не може да отиде при тях. Това е концепция, и то хилядилетия преди гениалния Данте. Трагедия на непрозрението е да се купуват индулгенции за прощение — а Одисей пътува съблазнен, но вързан!

Индия пък оставя едно друго солидно стъпало — от своето епосно изкуство извежда мъдростта, Упанишадите. Европа не можа от Христос да изведе мъдрости, не можа дори да приложи Любовта в идеята на прощението! А Той сложи най-великото начало — Обичай врага си! Значи не е толкова страшно, че има врагове, разбойници, грешници, важното е има ли Рай и кой ще ни води там.

Казвал съм, че поезията като изкуство носи трите тайнства — музика, картина, мъдрост. Музиката е, която се усеща. И когато някой, който носи музиката, слуша една хороводна песен, той вибрира — с крака, с рамене, просто не може да се спре. Друг, когато чуе Реквиема на Моцарт, не може да не види гробищата, каруцаря, ковчега и едно куче.

Второто тайнство на поезията е картината, която се помни, защото е живителна реалност на зримата ни памет. И затова поезията е едно образно мислене. Писаници има много, стихоплетства има чудесни. Те не са за осъждане, защото са проблем на търсене на съвършенство — неуморността е добър повод за похвала. Но неуморността не е достижението още!

И третото тайнство е мъдростта, която е като кръвта — не се вижда, но дава живот. Това е вече съвършената поезия. Ако в поезията няма концепция, ако в нея няма мъдрост, тя е само отреагиране на действителността. Изкуството е божествена действителност и затова поетите са наричани ясновидци!

    Поезията е музика, която се усеща; картина, която се помни; мъдрост, която дава живот!

Това е изкуството! То овладява пространството, притежава нотата, дава на ръката правото на писмо, което започва с картина и свършва с фонетичност. А ще бъде ли освободено човечеството и от него? Да, с предаването на мисъл. Защото мисълта има и цвят, и звук, и ритъм. Но нека не бързаме, нека не се опитваме с първоленските си умствени възможности да правим телепатия. Рано е още, още буквата ще прави писмо, баграта — картина, звукът — мелодия.

Изкуството обаче трябва вече да прерастне в идея за свобода! Аристотел казва, че то трябва да преодолее страх и състрадание — да издигне човека над сляпата съдба. То трябва да търси идеята за свобода от тази фаталност, тази Ананке, която в древното изкуство лежи; да освободи душите ни от възмездието, да ни освободи от Орест и Едип. Това е необходимо да правят хората на изкуството като първи нашественици в идеята за хармония между личната душевност и Божествената цялост. За съжаление дори и онзи голям, наистина изключителен, гениален творец — Шекспир, остана в трагичната разпра на добро и зло. Вижте как се влачат последици от неразбиране тайната на големите Духовни учения, а те са всичко — и изкуство, и воля, и религия, и философия, и делотворство. Трагичното е, че когато едно Учение идва с всичката си величественост, след това го намятат с вретище, както казват в Старозаветието, и погасяват огъня на чистотата.

Трагедиите човешки не могат да бъдат битие, те могат да бъдат само уроци. Уроци са нужни, но щом са в наличие, значи имаме още път. А когато живеем битие без предназначение, само с уроци, значи сме се капсулирали. Съвременна Европа е капсулирана в доктрината на себеизмъчването, на безизходните идеи, на статуквото, балансирано с милиони жертви. А това показва, че на света е нужен нов идеен вулкан.

Изкуство и Религия, Философия и Администрация, Наука, Дело и Преданост — Седем Лъча ваят една нова фигура. Това е Мъдростта! Нея никой още не е рисувал. Тя не е ангелче с крила, нито е цербер. Мъдростта е не да имаш, а да бъдеш — опорност, от която трябва да се тръгне, за да не кажем, както големият френски поет Луи Арагон в последните си години с разочарование:

    Голяма пустота във думи аз изрекох,

    механично, както се изсипва и снегът.

    И с тези думи много пъти аз облекох

    вестници натруфени да странстват по света.


    Вървиш и спира те във смут внезапно

    от изпаднала монета звън от тротоар;

    нявга тъй и думата звъни — натрапно

    и продължително в твоя слух, като кошмар.


    И кажа ли аз облак, роза или вятър,

    или вечер, време и небесна ширина,

    жътва или минзухарче под есенен шатър,

    аз слушам думата да плаче — на сърцето със скръбта![2]

Виждаме колко е обидена думата, когато е натруфена с шарении, когато механично я изсипват по вестници да странства из света. От тази хабилница на енергии трябва да се пазим, от изтъркани думи и конвенционалност! Да можем, както великият и неповторим Теодор Траянов, да изкажем моленията си:

    Когато бурните години

    в кръвта ти бавно отшумят

    и от забравени светини

    започнат сълзи да текат,

    душата, страшно обедняла,

    ще коленичи в някой час

    сред непозната катедрала,

    пред величав иконостас.

Лъчът на Предсказанието ни учи на ясновидство — той предупреждава, той изобличава, но той е онзи, който милва и прощава. Ако пророк Натан не беше упрекнал цар Давид за похожденията му, нямаше да имаме сто и петдесет псалма; ако Христос не беше рекъл „Прощава ви се“, не бихме имали голямата идея за обич към врага. А сега великата тайна е прозрението, което ще ни научи, че няма враг, има събожник!

  1. Френски архитект, един от основателите на конструктивизма
  2. Фишер Е. За необходимостта от изкуство, София, 1963, с. 126.