Мохамед. Мохамеданство

Искам да започна тази лекция като спомня какво казах за мохамеданството във въведната лекция, когато говорих коя религия и нейната цивилизация какво е оставила на човечеството. Какво даде ислямизмът — даде съмнение във висшите ценности и остави един натрапчив ритуал, едно граничещо с насилие обредно поведение и в социалния, и в религиозния сектор. Това е една цивилизация, която наложи своето духовно изповедание чрез меч и огън.

Под съмнение и със знак на отрицание мохамеданството като послешна религия (почти цели шест века е след християнството) отрича Троицата. То остава на онзи момент, в който юдаизмът има своето единобожие. Троичната тайна е еднобожна, но е триипостасна. С това, отричайки триипостасността, ислямизмът отрича и присъствието на Сина (нещо много съществено), от което следва, че пряката кореспонденция или ниспосланието на висшето знание от Божествеността не става чрез един Син, а чрез посредници — архангели и ангели. Така тайната, която ни донася Мохамед, е тайна, която му предава архангел Гавраил.

Ще повторя това, че преди всичко религиите се пренасят от ония белязани личности, които под различни наименования влизат в историята: пророци, какъвто е случаят именно с Мохамед; Синове Божии, какъвто е случаят с християнската религия; Божии пратеници или Велики посветени, или Велики Учители, каквито обикновено се наричат религиозните основатели в далечния Изток като Буда, като Кришна; реформатори, както се наричат Лутер, Цвингли, Калвин; бунтари, какъвто е един Савонарола, един Ян Хус... Хора, които са белязали исторически очертания и пространства; хора, които са оставили име на следовниците си; хора, които в края на краищата в дадени религии стигат и до обожествяването. Така и мохамеданството (или ислямизмът) е рожба, разбира се, на един божествен излив, на един Планетен, Логосен Дух, дал в лицето на Мохамед („възхвален“) едно Учение, една Духовна вълна, макар и предадена му чрез архангел Гавраил. И от това име — Мохамед, безспорно, е и названието на вероизповеданието мохамеданство, или ислямизъм. Ислямизъм, защото Мохамед се счита за пряк потомък на Исмаил, а Исмаил е синът на Аврама от египтянката, която е била прислужничка в дома на Аврама и Сара. Тъй като Сара не е имала деца, тя приема отношението между Аврама и Агар и се ражда синът Исмаил, който става родоначалник на арабите и на Мохамед. Самата дума „ислям“ преведена буквално значи „преданост“, „примирение“, защото наистина Агар е трябвало да приеме примирението — този син, който ще роди, да бъде едно примирение, да не носи горчилката на слугинята, както е казано. А самата дума „мохамед“ буквално значи „възхвален“, „прославен“ — личност, над която има благоволение, за да бъде възхвалена и за да бъде прославена! Така мохамеданството е рожба на Мохамед — Мохамед пророкът, Мохамед белязаната личност.

„Прославеният“, „възхваленият“ се ражда на 20 април 570 г. в град Мека. Произхожда от рода Хашим на племето корейш. Син е на Абду Аллах и Амина. Но и за него, както и за всички основатели на религии, знаменията и чудесата не са изключени. Казано е, че когато тези езически още народи празнували своя празник на жертвоприношението, на петия ден от празника бащата Абду Аллах се докосва до Амина и тя зачва по един също така непорочен начин.

В науката има такъв биологичен термин — имакулация. Знае се от всички поредици на религиите за това осенение, пренасяне на огнена сила чрез Святия Дух, чрез която идва и непорочното зачатие. Така че и този син на арабския народ, този основател в послешните дни на тяхната религия по този знаменателен начин идва на света.

Нещо, което е безспорно, това е, че той се ражда в понеделник, а за тези, които знаят тайните, понеделникът е ден на безплътните духове. (Мисля, че всичко така е подредено, за да липсва съмнението, а познанието на вътрешните същности да бъде за тези, които знаят окултната наука.) Цялата природа при неговото раждане е била разбудена. Явно е присъствието на всички елементи, на всички явления, които съпровождат раждането на белязаните синове. Ще видим при Христос и Витлеемската звезда, ще чуем и ангелския хор; ще видим и присъствието на магите при раждането на Зороастър; ще знаем и тайната на майката на Буда, която се оттегля да го ражда другаде... Ето и тук не липсват всичките тези неща. Нещо повече — цялата природа е в своя манифест на радост. Дори Иблис — представителят на техните демонични сили, дяволът, наричан от тях шайтан (или шейтан) — в същото време загубва своя трон и е върнат някъде долу, в ада.

Това са биографични данни, които искам да ви кажа, но още по-чудното и изумителното тук е, че това дете, когато се ражда, не е свързано с пъпна връв с майка си — нещо, което е много странно. Какво показва това? Показва оная малка нишка, която ще ни доведе до идеята за липсата на първороден грях. Мохамед по един друг начин е роден, което е свидетелство, че е освободен от греха, и не само че няма пъпната връв с майка си, но с раждането си той пада на колене и прави молитва към Аллах с думите, че Аллах е великият и единственият Бог. Още тогава той обявява своето присъствие за посланик на Аллаха.

Да, това звучи като басня. Наистина украсата винаги е имала своето място, но човек може да махне герданите, може да махне от една коледна елха свещите, може да махне от нея и подаръците, но не може да махне коледната елха. Присъствието на раждането — то не може да бъде отречено. Защо? Защото това е житейско право на присъствие на една духовност, която е облечена вече с присъствие на религиозно предназначение и духовно водачество. Всичко друго може да бъде махнато. То може да дава украса, но не може да лиши от същност — това е моята мисъл. В такъв смисъл искам да кажа, че всички тези атрибути и явления може да се махнат, но не може да се махне присъствието на личността Мохамед, която основава ислямизма. Хубав, лош, накичен — той е присъствие, което прави една голяма бразда в историята на човечеството; присъствие, което повежда в действие (отделен е въпросът с каква религия) милиони хора. Това е истината за него.

Има и още една тайна. Още при самото му раждане слизат ангели (другата версия е, че когато е на 6 години Мохамед, слиза архангел Гавраил), правят един отвор в гърдите му и вземат малкото сърце, от което изземат капчиците първороден грях, който впоследствие ислямизмът не признава в онази валидност, в която лежи над цялата религиозна доктрина на християнството и Старозаветието. Те изцеждат капките, за да няма присъственост на вина в изпълнение на божествения дълг. Нещо, което християнството прави в другия аспект — че Христос, понеже не е сътворен, а е роден, не носи греха на Адама, въпреки че идва да извърши изкуплението. Но тук имаме една такава тънка нишка — Мохамед не носи дори капка от първородния грях. Макар че изкушението съществува и при тяхното Сътворение, и при техния Адам, ала разкаянието на Адам измолва прошката на Аллаха и следователно Адам е опростен, но поради своето естество може да греши, без да носи бремето на първородния грях. Това е много съществен, бих казал догматичен проблем, който трябва добре да се запомни в различията на религиите. Така и казват — че до края на живота си Мохамед е носел една рана, макар и зараснала, един белег, че този син на боговете е освободен от грехопадението.

Бащата на Мохамед почива преди той да се роди, а майка му — след неговата шестгодишна възраст. Така той е отгледан, както българският народ казва, по чужди врати, от своя дядо и своя вуйчо. Това като беда в социалното битие има някаква роля, но мисля, че изработването на една личност без беди, не носи познание. А този, който може да изведе, че страданието е освобождаване, тогава вече може да каже, че предназначението за неговото отглеждане вън от бащиния дом има за цел да го съхрани в развитието.

На 25-годишна възраст Мохамед става работник при една богата вдовица — Фатидже (или Хатидже) — която с нейните кервани, стоки и търговии става причина той да мине през пустините и да гостува на големите тогава предазиатски градове, и да се запознае с почти всички религии. (Това са неща, които, разбира се, играят роля за неговото изграждане.) Без да се разпростираме трябва да кажем, че Мохамед се оженва за нея и имат шест деца. Тя самата вижда в него сияния, които носи; ангели, които му пазят сянка... Но тук няма оная чистота, каквато изисква християнството. Едва когато е на 40 години Мохамед, получава своето откровение. Той изживява от време на време свои религиозни явления от характера на халюцинации, както някои ги наричат, или на епилепсия, както други казват. Но тези, които знаят кореспонденцията между видимото и невидимото, могат да кажат, че той има своята екстазност и своето съприкосновение с другите полета и информации от другите светове. Така в 610 г. по време на пост той се качва на планината Хира, където пред една пещера, в своите съзерцания, получава и първите послания.

Явява се архангел Гавраил, предоставя му една книга, наречена впоследствие Коран, и му казва да чете. (Трябва да кажа, че Мохамед не е знаел да чете и пише.) На това място му казва, че трябва да научи молитви и трябва да тръгне да проповядва едно ново учение, да освободи своите братя — арабите, от тяхното идолопоклонство. Мохамед приема тези послания, които не се споделят от изповедниците на други религии. Само един много тесен кръг около него го подкрепя и се стига до конфликт с местните религиозни изповедания. Мохамед започва една голяма борба срещу тях, но има колебание в себе си. Признава за известно време три от техните божества; нарича ги дори „високо летящите лебеди“, но идва неговото разкаяние и след това пак променя сурата. (Неговите видения и неговите шепоти са, както казах, от архангел Гавраил и явно е, че Мохамед няма устойчивостта — ето тук можете да видите съмнението на човешкото мислене, осенено макар от един безплътен представител.) Започва едни спазарявания с тях, не стига обаче докрай. Така в 621-622 г. той е принуден да направи своето бягство от Мека в Медина. Това е също така един важен момент и се нарича великото изселение, или казано на техен език „егира“ — великата егира. Това събитие става начало на мюсюлманското летоброене, което за отлика от цялото европейско и настоящо летоброене почива на лунната година (с 12 месеца и 354 дни).

Знамението, което му се случва в тази пещера, това послание за ислямизъм, Мохамед приема като първо посвещение за едно божествено служение и тази екстаза продължава до края на неговия живот. Архангел Гавраил му праща съответните послания, които са вградени в Корана и които се наричат „сури“, т.е. глави във форма на стихове. Това негово помазаничество е отбелязано в сура 96, стих 1-ви до 5-ти.

Голяма част от посланията Мохамед получава в Мека (около 90 сури), а другите са получени в Медина (още 24 сури) и те всички съставляват Корана. Коранът няма други писания. Той е само от посланията, които Мохамед получава.

В душата на Мохамед се заражда вече идеята за Всемирната империя с Всемирна религия и той възжелава да завладее Египет, да завладее Византия, да завладее Персия и т.н. Така, фактически, от 630 година, с посланията, които му дава архангел Гавраил и задачата, че трябва да направи тази религия единствена, световна, Мохамед започва своето настъпление с кръв и меч. Знае се настъплението им и в Европа. Едва в 732 г. Карл Мартел успява да ги спре, макар че завладяха Мароко и част от Испания. При втората инвазия — нашествието им през Балканския полуостров — България играе спасителната роля като стратегия на защита на европейската цивилизация. Ние сме поробени от турците не защото сме гонили богомилите, както Дънов се беше изрекъл. Ние станахме спирачка срещу инвазията на Изтока поради своята наистина изумителна будност и отговорност пред историята и пред световната чакана бъдещност.

Не е нужно да се спирам, ще го намерите, че Мохамед е имал 14 жени, деца и пр. и пр. — това са неща, които те си правят. Той починал от треска на 7-ми юни 632 г. Искам да ви прочета част от последното му послание, което е направил пред 40 хиляди поклонници, час преди да почине. Обръща се към поклонниците и казва:

Днес завърших моята религия за вас и изпълних мярката на моето благоволение към вас. Моята воля е да бъде ислямът световна религия. Аз изпълних посланичеството си. Оставям ви книгата на Аллаха и ясни заповеди и ако ги пазите, никога няма да се заблудите.

Това е неговата жизнена пътека вкратце. Можете да намерите биография, можете да намерите и друга книжнина. Това, което прави Мохамед белязана личност, което го изкачи на хълмовете на историята, за да бъде забелязан, това е Коранът — книгата, която той остави.

Коранът, или ал-Коранът — „водителят“, това е преводът — е словото, което Аллах, чрез посредника си архангел Гавраил, дава на Мохамед. Той, Коранът, е единствен, цялостен, без други писания и без други автори. Съдържа 114 сури, разделени на стихове („аят“, казано на арабски) като всяка една от тези сури е наименована с най-съществената за това, което се говори в нея, дума. Примерно казано, сура 21 е озаглавена „Пророците“. Там ще намерите десетки пророци, спомнени преди Мохамед. В сура 65 ще намерите „Разводът“. В сура 26 стои надслов „Мравката“. Много изумителни неща, ако прочетете Корана, ще срещнете. Защото той е една компилация между полумъдрости, ако мога така да се изразя, като не искам да обидя изповедниците му. Съдържа разкази — хиперболични в по-голямата си част; описания — съблазнителни райски достойнства и ужасяващи адови огньове.

За мохамеданизма казах и винаги съм казвал едно — сравнено с християнството, това учение се получава от един посредник, наречен архангел Гавраил. Християнството се получава в пряката контактност на Сина с Отца и само Той можеше да каже: Аз и Отца едно сме. За ислямизма не можем да кажем същото. Писанията са по-скоро разкази, отколкото мъдрости. При наличието на три или четири големи религиозни школи и изповедания, каквито са будизмът, зороастризмът, християнството, да се поднесе подобен род религия, говори за един друг статус на йерархия на човешките раси. Но това е другата страна.

Както споменах, сурите могат да бъдат разделени на мекански (писаните и дадените в Мека), които са 90, и 24 медински. Трябва да се знае обаче, че Коранът не е завършен и не е написан от Мохамед, а впоследствие с известни корекции, с известни поправки е поднесен. Така че Коранът може да бъде разделен на три етапа в своето усъвършенствуване и написване. Налагат се корекции от послешните халифати: Абу Бекър, Омар и Осман — първите наследници на Мохамед. Най-ранните сури — меканските, са високопоетични само; мединските, дадените в Медина, имат повече законодателен характер и са писани предимно в проза; още по-късните, пак мекански, са поетични описания за рая, за пъкъла, за възкресението, за страшния съд и бойните речи на Мохамед, с които вдига арабското войнство за покоряване на онези народи, които не са приемали ислямизма.

Освен Корана, в исляма има още една книга — книгата на преданията им, която също така има валидност и носи известни задължения. (Защото, примерно казано, в Корана не е дадено наставление или повеля за тайнството обрязване.) Преданието (Хадит, или Суна) има също така свои разкази, повече за живота на Мохамед като пророк, като религиозен учител и всички други сказания за пророчества. Там има упоменати доста много други неща, които са важни за изповедниците на исляма. В Корана например няма никъде задължението за обрязването, а то в юдаизма е обред, равен на кръщението. Това е бил смисълът му — кръщение: обрязва се в името на Авраама. Фактът, че самият Мохамед признава първенството на Авраама, който въвежда обрязването, а не го поставя в задълженията си, показва, че Коранът е търпял много поправки и много чужди внушения. Коранът и това, което традицията дава, оформяват едно учение, извеждат една концепция, която създава и религията, и цивилизацията на ислямоизповедниците. Така се формира доктрината ислям, ислямизъм.

„Ислям“ на арабски, както казах, значи „примирение, покорство“, т.е. всеки, който ще изповядва тази религия, който ще осъществява една цивилизация, трябва да знае, че изначало той с примирение поема повелята на Великия пророк и словата на Аллаха. Безспорно, тази система крие в себе си онова, което като наследие имат от юдаизма, от еврейството, т.е. теократичността. Теокрацията е първият социален акт на тези две религии, защото тяхната тенденция е историческо присъствие и завоюване на сигурност. Затова Моисей създаде строги закони, които имат власт повече над социалното битие на човека, отколкото над духовното. Затова можеше да каже: Зъб за зъб, око за око. Един духовен водач, от когото и да е получил посланието си, не може да изповяда това. Но ето, че и следовниците на исляма, шест века след християнството и двадесет века след юдаизма, изповядват един теократичен принцип, за да могат да си осигурят социално и териториално присъствие. Така с теократизма като основен белег мохамеданството успява да създаде два центъра — единият в Дамаск, с омейядите и другият в Багдад, с абасидите. Те изиграват в историята своята роля. Но това сега не ни интересува.

Кое е същественото в ислямизма? Това е идеята за единствения Бог. Тук пак ще се върна на идеята, че те не приемат триличността на единния Бог, напротив. Те не само че не приемат триличността, но говорят в отрицанието си, че християнството е тритеистично, трибожно — нещо, което в същината си не е така, макар че се казва Бог Отец, Бог Син и Бог Свeтий Дух. Те са Ипостаси и йерархия на развитието. Бог не може да бъде роден, но Синът е роден; Святият Дух не е роден, а изхожда. Това са съвършено различни неща и в такъв смисъл тритеизъм (трибожие) не може да има. Но триипостасност в единобожие може да има. Ислямистите отричат това нещо. Те приемат един единствен Бог, Сътворител на света и на човека, със свой единствен посланик — най-великият пророк Мохамед. Място за Синове няма. Затова тук няма и идеята за помазаничеството, за Синовността; Мохамед е единствен — над Моисей, Авраама, Иисуса (за тях той е Иисус, или Иса, не е Христос), наречени също така пророци, но той е най-великият и последният. Това е тайната на тяхното вероучение, ако мога така да се изразя. Те също имат своя демонология (теория за демоните, които са лоши джини, шайтани, и водят началото си от Иблис; биват от двата пола — нещо непознато в християнството) и своя теория за задгробния живот и Страшния съд, която в много от началните пунктове е идентична на християнската и на юдейската; имат идеята за възкресението и още много други правила, с които задължават вярващия.

Първом, той трябва да бъде задължен с това, което ще намерите и в Десетте Божи заповеди — да няма друг Бог; Аллах е единствен и няма друг велик пратеник, освен Мохамед.

Второ, да се правят пет пъти дневно молитви (след умивания, разбира се) обърнати към Мека в признание на Аллах със съответните клатения на тялото. В превода е казано „да се клати тялото“ и аз предполагам, че преводачът не е разбирал много от богословие. Трябва да се каже „да се правят метани“. Между метан и клатене на тялото има разлика! Преводът, който е направен на Корана, е малко грешен и много несъвършен. Смешни неща! Явно не са разбирали от богословие, макар че са били професори по богословие и то в Германия. Както и да е... Пет пъти дневно трябва да правят своите молитви, разбира се, с метани. Метанът не е клатене, това е поведение, което е нещо от стойките, така да се изразя, на йогите. Има защо. То е задължително, макар че (много интересна е легендата в сурите) когато се учредява този кодекс на молитвата, Мохамед получава от Аллаха задължението да се молят по петдесет пъти дневно. Но се среща след това с Моисей и Моисей му казва: Къде ще задължите хората по петдесет пъти да се молят! Отиват, помолват Аллаха да намали молитвите на четиридесет и т.н. (няма да разправям историята), докато стигнат до пет пъти. (Вижте, това са шегаджийски работи в духовното послание! Какво да направят... Трагедията е там, че понякога „прозрението“, което идва от нисшите полета, създава съмнение за Висшия. Това е моят страх.) Задължително пет пъти дневно мохамеданите изпълняват моление. То може би има своята сила в това, че човек навиква, но моят страх е от навик, който няма прозрение за бъдеще. Навикът може да изхаби сърцевината на човека в отговорност към Божието служение. Както свещениците пеят някакви молитви, опяват или правят сватба без дълбоко да са вътре в себе си. Това е трагедия!

Третото нещо е спазването на пост, което е задължително, особено през месец рамазан. Това е месец, в който се гладува от сутрин, при изгрев слънце, до вечер, на заник слънце. А след като залезе Слънцето, започва безотговорното ядене... Това е ужас — да ядеш десет пъти повече, защото на другия ден няма да можеш да ядеш! Това не е постене. Постенето е пестене на личната енергия в безумни мисли. Освен това, ако човек има една чиста мисъл, тя няма да му позволи и да се храни неприлично. Това е постене — вътре в себе си да родиш чистотата на мисълта, чието предназначение е точно хигиена на физиката, на мисловното и астралното тяло.

Четвъртото е даване на данък за бедните, който е определен на една четиридесета част от имотното състояние.

Петото е поклонничеството, което всеки мохамеданин, всеки изповедник на исляма трябва да направи поне веднъж — да отиде в Мека и то (ако има, разбира се, възможност) в определен месец, който се нарича цулхиджа.

Всичко това е свързано с изисквания: да не се яде свинско, да не се пие вино (мохамеданството забранява виното), да не се играе комар, да бъдат гостолюбиви... Това са все морални, нравствени правила, които ислямизмът дава на своите изповедници — фактически, един примерен кодекс за хуманизъм, както сега всички обичат да говорят: „Хуманизъм, хуманизъм...“ Един народ, който не расте с тайната на Духовната вълна, която дава едно Учение, той има нужда от обеци, т.е. от законодателство. Така че, когато се казва: Бъдете гостолюбиви — то е гостолюбие по закон. И тогава можете да поднесете чудесно обяда и да изпратите гостенина гладен, а може да не го нахраните и с обич да го изпратите. Трябва тези неща да бъдат добре разбрани. Но въпреки всичко трябва да кажем, че подобен род повели са създали вече една традиция, един навик и малцина са тези, които биха казали, че изповедниците на исляма не са така толерантни и не са гостолюби. Напротив, гостолюби са.

Другото повеление е готовност за Свещена война (джихат). И когато ги извикат на Свещена война, жестокостта взема най-добрия си плод — тя се развихря. Защо? Защото в Корана е казано, че този, който падне за своята вяра (не за родина, а за своята вяра!) той направо отива в рая при всичката пищност на неговата щедрост — пилафи, шербети, фонтани, булки... За рая писанията са нещо нечувано и невиждано, така че да си извоюват едно такова положение за тях е велика работа! Такава е идеята за единния Бог, такива са правилата, това е отрицанието.

Въпреки че техният Бог е единен, около него има хиляди ангели. Дори във виденията, които има Мохамед (водят го през различните полета — от първото до седмото), ще видите колко много поселници има: много ангели, много архангели, господари на рая, господари на ада; дяволът със своето присъствие (при тях наречен Иблис); създадени от огъня духове, наречени „джини“, които биват добри и лоши... И при Сътворението, когато ще говорим, а и сега мога да го кажа, те всички — и ангелите, и архангелите — са по-нисши от човека. Тук поне имат някакъв приоритет в мисленето.

Така ислямът има и своята теория за Домостроителството (за Сътворението на човека и света). Първом, както е във всички религии, се създават Небето и Земята. След това вече и другите тела — Слънцето и Луната, които дават на Земята своята светлина и които трябва да вървят по своя определен път. Създават се и седем земи и седем небета, седем рая и седем ада. (Само Данте можа да направи девет полета в ада) Няма да се спирам на всичко в подробности. Ангелите се смятат, както казах, за подчинени и трябва да дадат поклон на човека, а от страна на човека те се считат за дъщери на Аллаха. Нещо, което в другите религии не е дадено — за дъщери!

Ще се спра, изброявайки седемте небеса.

Първото небе е направено от зелен смарагд. Там има поселници ангели, които приличат на крави. Второто небе е от кървавочервен рубин. Също така поселено с ангели, но като скорпиони. Третото небе е от жълт рубин. Четвъртото е от сребро и също така с ангели — крилати. Петото е златно-пурпурно. Шестото е с блестящи перли. Седмото е от блестяща светлина, където обитават човекоподобните същества. Тази система на поделяне е малко криво разбиране на тезата на индийците за седемте полета, в които човекът обитава, за седемте тела, които той притежава. Толкоз е изопачено, че човек се губи от претоварване и грешни тълкувания.

По същия начин, когато е създадено Небето със своите поделения, се създава и Земята. Разделят се, между тях е сложено пространство. Земята я поддържа един ангел, който се е опрял на една скала. (Нещо подобно има в митологията на гърците — Небето се крепи на раменете на Атлас.) Тази скала обаче е облегната на гърба на един бик, който плава в Световния океан върху акулата, наречена Бахмут. (В Старозаветието ще намерите Бехемот — морско животно, което присъства в космогоничния мит за борбата между боговете, заедно с Левиатан, като противник на Йехова.) Така тази Земя върху гърба на акулата е разделена на седем части, на седем подполета. Първото е нашата Земя, под която се намират безплодни ветрове. Второ е земята на прокълнатите. Трето е земята на скорпионите. Четвърто е пустинната земя, покрита със сяра, чиито изпарения измъчват тези, които са в ада. Пето е земя, пълна със скорпиони и змии — там живеят прокълнатите неверници. Шесто е земя, където са записани данните за лошите деяния, за лошите духове. И седмо, това е земята на неприятелите, мястото на Иблис, на Сатаната. Отвъд тази седма земя е огънят на пъкъла. „Пъкъл“ е българска дума, трябва да сме наясно, на гръцки е хадес или аид. (Знаете от гръцката митология за четирите реки, които минават там. Това са: Стикс или Лета — реката на забравата с лодкаря Харон, който прекарва мъртвите и те забравят миналото си, и още три реки има: Коцит, Ахерон, Перифлегитон. Съдии са Минос, Радамант и Еак; там стои и триглавото куче-пазач Цербер. Всичките, много добре, мисля, са дадени в Divina Commedia на Данте.) Над този пъкъл има един мост — мостът на мъртъвците. Тук е везната, окачена на трона на Аллах, която измерва греховете. Тази везна има език, който показва добро или зло, и има глас, който казва: Този е благословен, този е прокълнат. Такова Сътворение не може да не внуши в изповедника коленопреклонност и подчинение, което е равно на това в юдейството, даже е и по-жестоко. Ако всеки ден ви се казва, че тази везна и езичето определят вашето поведение, вие нищо друго не може да правите, освен да се подчините в Свещена война срещу всеки, който не е с вас, който е наречен неверник (което и ние изпитахме под названието „гяур“).

Така — Земя, Небе, Рай... Раят, също както и в Библията, има своето Дърво (само че тук не е ябълката, а смокинята) на Безсмъртието и на Познанието. И тук Адам и Хава (Ева) са подложени на съблазън от Иблис, който се преобразява на змия; ядат от плода, съгрешават, но Аллах, поради тяхното разкаяние, им прощава (в Библията Адам не се разкайва) и следователно не носят първороден грях към следовниците, към потомството, което те създават. (Тук има едно основно различие с християнската и юдейската религия.) Наказанието, което им е наложено, е да излязат вън от рая и да работят. Разбира се, Адам взема със себе си каабето — свещения за тях камък — и вън от рая си прави храм. „Каабе“ се превежда като „черен камък“, а всъщност той е бил бял, но от целувките на грешниците почернява. Каабето след това става основа на тяхната главна джамия и предмет на поклонничество. Нещо, което християнството върши с така наречените „кости на светците“ — в основата на всеки храм трябва да се вложи костица от някой светец (разбира се, хубаво е да бъде от този, чиито патрон е храмът).

Минаваме на тезата за сътворението на човека. Както в другите религии, така и тук човекът е сътворен от Бога. Самият Аллах иска от ангелите и архангелите тяхното съдействие за сътворението, създаването на едно същество, което да се нарече „човек“. Тук имаме нещо много странно. Архангелите и ангелите се противопоставят на Аллаха като му казват, че не е редно да създава такова същество, което ще носи зло и което ще пролива кръв (ангелите и архангелите знаят поведението на бъдещия човек!). Разбира се, Аллах им отговаря, че той знае защо и как, а не те, и ги праща да вземат от Земята съответната глина. (На друго място е казано, че човек е направен от съсирена кръв. Това е един много странен момент в тяхната теория на Сътворението, тъй като тези, които са ме слушали, знаят, че кръвта е азовият представител на личността тук, на Земята. Оттам и в правото е т.нар. „кръвно отмъщение“ — защото е азов представител кръвта.) Ако погледнем нещата в тази именно сакрална, окултна страна, то тогава ще разберем защо архангел Гавраил не може да донесе глина. Тогава архангелът на смъртта слиза на Земята и от три различни места донася три вида глина: червена, черна и бяла (сладка, солена; добра и лоша). Тук прозира тезата за географските и за коренните раси: червена, черна и бяла. Тези, които знаят тайната на Атлантида, ще знаят и това, което на остров Пасха беше открито — червенокоси големи, гигантски личности, които са предшествали и черната, и бялата раса. Така че понякога има много ценни тайни...

Така Аллах сътворява човека от глина. Забележете, четиридесет дни и нощи го оставя неподвижен, само глина, т.е. само плът, земна плът. Тези, които знаят обредите и защо след четиридесет дни се прави панихида на починалия, ще разберат тази тайна. След четиридесет дни Аллах му вдъхва своята душа и така човекът оживява и започва своето развитие. Но това, което е много съществено и което не бива да не бъде знайно от никого, това е, че Аллах кара архангел Гавраил и всички други архангели да се поклонят на човека, защото Сътворителят е, разбира се, Великият Бог и те знаят какво Той е вложил в него. Признание на Сътворителя и на човека, че стои по-горе от тях!

Тази теза за еволюционното разделяне е позната на окултистите и наистина архангелският свят, който няма своя земна еволюция, в много отношения стои по-долу (покровителството е друга страна на въпроса). Така всички архангели се покланят, с изключение на един — Иблис (техният дявол), който те наричат „шайтан“ или „шейтан“ — две различни фонетични имена. Иблис отказва да се поклони. Тогава Аллах го изгонва с наказание за непрощение, но той моли Аллах да не му прощава само до Страшния съд, а тогава да му прости.

Тук имаме една много странна теза, която християнството отрича, а именно, че сатаната може да бъде поправен — нещо, което Ориген обаче признава. Той казва, че дяволите също така могат да бъдат изкупени, както и човекът с първородния си грях — теза, която юдаизмът също не признава. И наистина Аллах казва на Иблис, че това ще му е наказанието, но той няма да съблазнява неговите верни чеда — проблем, който може да намерим в книгата на праведния Йов. В интерпретацията за праведния Йов богословската наука счита, че тя, забележете, има арабски характер. Тази аналогия е едно доказателство.

Така човекът става признат и започва своето съществование. Така Адам е приспан, както в книга Битие в Библията. Из него е изведена Хава (или Ева) — от реброто му я създава Аллах — и тя споделя неговата жизнена пътека. Казахме за плода, който човекът яде, и за греха, който изкупи с разкаянието си, за да може после, в това поле на живеене вън от рая, да счита, че ще се обожестви — нещо, което е много съществено за тяхната религиозна доктрина. В същото време трябва да спомним, че именно Авраам (вече потомък на Адама и без бремето на греха) изпровожда в пустинята своя син Исмаил. Исмаил ожаднява и по волята на Аллаха този син на пустинята пуща ръцете си в пясъците и извежда вода — открива т.нар. свещен кладенец, от който трябва да утолят своята жажда на взаимност. Това е тайната на мохамеданската религия, това е Исмаиловото начало. Това е техният свещен кладенец, който те наричат Зем-зем. При този кладенец Исмаил научава тайните.

Ислямизмът като концепция и като приложение, както казах, е учение за единния Бог и за единния пророк; отрича Троицата, не приема Сина, не приема Святия Дух. Като посредник се приема архангелската йерархия. Простен е първородният грях. (Въпреки че обяснението за инволюцията тук не съществува, но все пак има едно прозрение, че чрез разкаянието се освобождаваме от първородния грях.) Оттук, без да се прави абсолютност, се губи идеята за спасението. Тогава на тях им остава само една тайна — това е Аллах (както светителният Бог на евреите Саваот) да даде един пратеник в смисъла само на пророк, без пълната тенденция за спасението, който да им даде едно учение, равно за тяхната духовна потреба и тяхната духовна йерархия. Това именно извършва Мохамед.

Друго, което изповядва тази религия — това са обредите, каквито са обрязването, поклонението в Мека и една много смутителна теза — полигамията (многоженство). В Корана тя е приложена, защитена и до 1925 г. съществува (1922 г. идва Кемал Ататюрк, който отменя полигамията специално в Турция). До него време знаете за султанските хареми, знаете още десетки други неща... Странна е тезата, която мотивира това нещо. Аз ще си позволя само в две-три думи да кажа, че г-жа Ани Безант в свои сказки прави една много чудата защита на идеята за полигамията в ислямизма — чрез полигамията да се спаси порочната наклонност в човека и затова да не се приложи строгостта на закона за прелюбодействието. Аз не зная дали тя е изходила от тезата на Христос за виновната невинница, ако мога така да се изразя, но тя защитава тезата, че позволеният полигамичен живот на мохамеданите е спасил човечеството от развратност. Сам всеки може да даде преценка, доколко това е оправдано.

Ислямската религия се очертава в своето изпълнение вече в четири ортодоксални школи. Това са на ханефитите, шафиитите, маликитите и хамболитите. По-съществени обаче са двете големи секти, които правят прорез и разделят мюсюлманството, на което и сега сме свидетели. Това са сунитите и шиитите. Знаете конфликтите, знаете неспрелите още убийства в мюсюлманските страни. Сунитите пазят и признават правилата на Суна и неговите задължения, било то правни норми или някакви други морални статути. Те са внушени и дадени от трима халифати, които, разбира се, другото течение след това не признава. Това са Абу Бекър, както казахме, Омар и Осман. Шиитите са изповедници и привърженици на братовия син на Мохамед — Али (наречен от тях и Великият Али), който се счита за единствен законен наследник и отрича законното наследство на Бекър, Омар и Осман. И всичко в края на краищата създава една голяма ерес, която в ХVI в. се нарича шиитизъм. Шиитизмът е главна религия в Иран. И знаете преди няколко години аятолла Хомейни какво направи, конфликтите му с Ирак и т.н. Те именно бяха от тази секта, от тази школа, на шиитите.

Ведно с това трябва да кажем, че никое Учение не е лишено от свой окултен свят, от свое окултно живеене. И християнството има своите окултни школи, и юдаизмът има своите окултни школи (вземете Кабалата). Така и ислямизмът има своята окултна школа. Тя се нарича суфизъм.

Нека направим разлика от софизъм, защото софизмът в древна Гърция, а и досега, се превежда като обиграни играчи, измамници, а всъщност не е така, разбира се. Софистите могат днес една теза да я защитят блестящо, а утре същата да я опровергаят — това е популярното за софизма. Аз не приемам това определение, въпреки че старогърците така са го дали. Възможността за едно и също нещо да се говорят едни и същи неща не е достатъчно доказателство за прозрение. Така се сковава еволюцията или пробудността за възприемане. Днес може да възприемете един субект и от него да извлечете това, което вашата висота на прозрение ви дава, но представете си, че същата нощ сте получили пробудност, че ви е посетила една екстазност, в която разширявате вътрешното си знание и може да дадете едно друго обяснение. Не мога да приема и някои от „мъдростите“, които нашата народност е изковала: „Храни куче, да те лае.“ Щом не влизаш през вратата, ще те лае — това е пътят! Чистотата на отговорността трябва да стои над подкупничеството. Че като те е хранил някой, значи трябва да бъдеш послушен?

Суфизмът е една отшелническа школа, съвършено мистична, която прилича до известна степен на нашия исихазъм, и учи, че на човек е позволено да се слее с Божеството, да познае Бога чрез едно вътрешно екстатично състояние. Възможно ли е? Възможно е. Не само като даденост и не само като историческо свидетелство, че има такава школа, а като вложена възможност, която носи всеки човек. Това, че не е постигнато от някой, не му дава основание да прави отрицание. И може би един от най-белязаните суфисти, свише дарен, това е Ал Халаджи, който казва нещо много интересно (разбира се, Христос го беше казал преди това), заради което е осъден на смърт в Багдад и екзекутиран в 922 г. като богохулник. Това да си богохулник, явно, че винаги си имаш едно и също осъждане, това е! Ал Халаджи казва така: Аз станах Този, Когото обичам. И Този, Когото обичам, стана моя „аз“. Неговият и моят дух са се сляли в едно тяло. Е, можем да си представим колко богохулно е било това за тези господа, щом за Христос беше богохулство да каже: Аз и Отца сме едно.

Тази школа на суфистите е основана още във VIII в., има своето голямо присъствие в ислямизма и прави своето голямо учение. Забележете, и в християнството още в изначалните векове започват окултните школи. Защо? Защото чистотата на Учението започва още из първите години да бъде омърсявана с човешка мисловност, която се бори срещу богооткровение. Разликата, която имаме между едно боговдъхновение и едно богооткровение, е толкоз голяма, колкото между небето и земята. Защото много от книгите са написани с боговдъхновение, но само една е с богооткровение. Ами ако в това боговдъхновение се е намерил някой, който е сложил една запетая — както и днес много хора изпадат в своя транс и поднасят знания: могат да кажат една истина и девет лъжи или девет истини и една лъжа, която ще анулира всичко!

Съвсем накратко ще се спра върху виденията на Мохамед. Когато му се явява архангел Гавраил, който трябва да го изнесе в съответните небесни полета, Мохамед вижда, че цялата Вселена се крепи на 500 чифта снежнобели крила. Извървяването от едното до другото крило пеша е можело да стане за 500 години. Гавраил му дава обяснение, че иска да го води до трона на Аллаха. И тогава минават през Иерусалим, през Витлеем, там се покланя и среща съответните личности — Иоан Кръстителя, Иисуса… Това е вече в присъствие, когато може да отиде във второто небе. В третото небе е седалището на Давид и на Соломон. Четвъртото небе е от чисто сребро, там е ангелът на смъртта и Адам, който похвалва Мохамед за неговото предназначение. В петото небе, което се нарича „ал шафия“ — най-чистото, със злато, там управляват големите ангели на Вселената. В шестото небе, през сребърна врата (на която е написано, че най-велик е Аллах и неговият посланик Мохамед) има пътека, която отклонява за ада. Това небе се нарича „ал хазал“, т.е. „призрачно“ и там стоят Моисей и Авраам. Когато стигат до седмото небе, архангел Гавраил го оставя, той не може да влезе в седмото небе. Тези, които знаят кое е седмото небе, кое е седмото тяло, ще разберат защо наистина не може да влезе там. Защо ме оставяш сам? — Това е волята на Аллах — казва архангел Гавраил — аз не мога да пристъпя този праг. Оттук нататък го поема друг архангел — Рафаил, друга съдбовност в йерархията на архангелите. Той има един милион крила, един милион глави и всяка глава по един милион езици, като от всеки излиза огън. Стигат след това една завеса от седемдесет хиляди ароматни зюмбюла, огън, вода и т.н., още нови завеси на красотата и съблазънта, безкрайна власт, ослепителни светлини и там някъде е Аллах. Той слага ръка върху Мохамед и по този начин дава в душата му пробудност, натоварва го с мисията и му задава въпрос да каже кой е най-великият и най-съвършеният. И Мохамед отговаря: Ти, Господи! И аз да проповядвам твоето учение! Нищо друго Мохамед не желае за себе си освен това, което желаят хората. И тук е онзи разказ, за който казах, как от петдесет молитви да правят на ден накрая се стига до пет.

Накратко това е учението на ислямизма, дадено от Великия пророк на мохамеданството Мохамед. Трудно е човек да не признае наличието на една изключителна личност, но никак не е задължително да не сложи на преценка учението, което вече хилядилетие и нещо е в душите на хората. То е имало своето място, то е трябвало. И ако се върнем на първата мисъл — че това, от което трябва да се освободим, е завещаното от нашите бащи — ще трябва да продадем, както Христос казва, цялата си нива, ако някъде сме намерили бисер; за да се освободим от излишното трудолюбие да орем на едно и също място, да жънем едни и същи класове. Човек трябва да се научи да се прощава, колкото и свидни да са бащините богатства. Ако човек може да надвие непотребността и излишествата, той сигурно ще си сложи криле за нови промени. Не можем да осъждаме това, което е станало път и изповед, но не бива покорно да приемем отрицанията, които са носени.

Всяка религия има своята възраст и всеки пророк — своето място. Ние не можем да се отречем от Синовност на Отца, колкото и съблазнително е да сме най-велики пророци. Пазете се от тези изкушения!

Въпрос: Наистина ли мохамеданството е било нужно за арабската раса и не е ли неговата проява при други раси един вид духовно робство?

Отговор: И исторически, и духовно в пластовете на еволюцията, явно е, че тези племена — арабските народи (макар по потекло семити — от тяхното потекло евреите първи демонстрират единобожие, а след това и организиран социален живот), които при наличието дори на столетия християнска религия, юдейска религия и др. не са могли да променят своето идолопоклонство, е трябвало да приемат една религия, която ги приближава до нивото, с което по-лесно биха се освободили от стихийните божества, но не биха се лишили. Да се освободите от нещо не значи още, че сте се лишили! Те именно това правят и затова толкоз много украси има в тяхната догматика и по-скоро в тяхната приложна, ритуална страна. Затова толкоз много описания има на съблазните и на възмездното наказание в рая и ада. Адовите описания са ужасяващи, а райските са толкова съблазнителни, че човек наистина може да отиде на Свещена война, та да получи там всичките благодати — с фонтаните му, с ханъмите му и т.н., и т.н. Явно е това.

Второто нещо, в йерархията на еволюцията дадени народи, независимо какво потекло имат, могат да изостанат. И тогава вече задължително е еволюцията да им поднесе този род трапеза, макар че околните сили им импулсират живеенето. Така че като остатък на четвърта подкоренна от Петата коренна раса, те са имали тази потреба с това религиозно съзнание. И досега сме свидетели в двете религии — в юдаизма, с неговата саваотска жестокост, и в мохамеданската — на непромяна към битието на Любовта, Учението на Любовта. Виждате и сега възмездността. Защо не можаха да намерят съвместно вживяване, когато са от едно и също потекло — евреите и арабите? Защото са еднакво непроменни и еднакво жестоки. Саваот не прощава, но и Аллах не прощава. И евреите обявяваха свещени войни и искаха Саваот да ги подкрепи, и мохамеданите също го правят.

Така че и исторически, и в тезата за еволюцията на Коренните духовни раси това е решението, ако мога така да се изразя, на Божия план (хайде да не кажем на Световното правителство).

Въпрос: Бих желал, ако може, да бъдем максимално обективни. Може би още няколко века трябва да минат, за да може ислямът да излезе от своето детство и да покаже своите плодове. Освен това има още нещо — че когато човекът е създаден, Иблис не иска да му се поклони, казвайки: Аз съм участвал в неговото сътворение, а ти ме караш да му се поклоня? Тогава Аллах му казва: Добре, ти можеш ли да ми кажеш имената на нещата? А той не може. Тогава Адам ги казва и оттам вече, фактически, доказва своето превъзходство. А ако трябва да се говори за жестокост, то и християните тръгнаха да освобождават Божи гроб и също бяха достатъчно безскрупулни, водени от своя идеал.

Отговор: Първом, религиите сами за себе си нямат възраст. Цивилизациите — също. Никоя религия не може да се каже, че има детска възраст и след това става възрастна като същност, като догматика, дори като приложение, и след това става старческа — не! Учението, което дават Учителите, е първично цялостно, чисто, а след това се напрашава. Така че за възрастта на дадени народи — да. Една религия може да бъде съобразена с тях, но тя самата няма възраст. Това е първото нещо, което трябва да правим — разлика между религията като даденост и историческото време, и народа, който я изповядва.

А касателно другата теза, която казахте, и конкретно за Иблис и човека, в Библията е казано, че от Адам се дават всички имена. Той ги знае и е задължен да ги каже, задължен е да наименува предметния свят, с който ще живее. В Библията изрично е казано: Адам трябва да наименува всяко растение, всяко животинче и т.н., и т.н. Значи тази тайна, че той знае повече от Иблис има своето, бих казал, странично обяснение. Ако ние приемем, че Адам е умът и той не може да не носи отпечатъка на света, тогава логично е Адам да знае повече от архангелския свят, който няма еволюцията на човешкия род. И така тези пратеници и посредници имат своето присъствие в едно по-нисше поле и следователно по-нисша материя. Знанието е присъственост на ума и ето защо яденето плода на знанието се нарича грехопадение. А то не е грехопадение, то е инволюционност. В такъв смисъл Адам не може да не бъде повече от ангела, който не познава закона за доброто и злото. Нещо, което не го казва сатаната (както е казано), а го казва змията, която е Кундалини в човешкото битие, или Божият Дух в човека.

Тези именно разслоения, ако се разберат в окултния им смисъл, тогава логично е да знаем защо Иблис трябва да се поклони — той няма друг изход! Знанието, разбира се, ще бъде повече в Адама, който е Мисловното поле, отколкото в Ева и другите сътворители. Сътворението на света, както е дадено в другите религии, също не приема тази теза. Така че, ако търсим защо Иблис трябва да се поклони, ще изходим от това, че Адам знае имената на нещата. Иблис е направен от огън (не от знанието) — неговият протест е този: Аз съм сътворен от огън, а той е сътворен от глина. Ето разликата. В другите религии от огън е сътворен светът и се знае в зороастризма кой е сътворен от огъня. А тук изрично Иблис казва, че той е сътворен от огън, а Адам е сътворен от глина. Но не е казано никъде, че Иблис е получил Духа, който Аллах дава на Адама. Такова нещо няма в Сътворението и никъде не е казано, че те, които също са сътворения — ангели, архангели и сатаната — имат вдъхнат Дух от Аллаха, от Отца и т.н. В този смисъл разликата е доста голяма.

Въпрос: Бог е един и всемогъщ. Той е създал всичко съответно. Създал е и всички религии, дал ги е на хората, но последователно. Може ли да считаме, че всяка следваща религия е корекция на предидущите и Бог коригира сам Себе Си, и всяка следваща религия е по-съвършена от предидущата? Логично е да мислим така.

Отговор: Да, логично е, но не всичко, което е логично е вярно, защото логиката е възприемане чрез ума, а прозрението е възприемане чрез интуицията. Прав сте в конструкцията си, че всяка следваща религия коригира и става все по-съвършена, но има нещо друго. Дали една религия изразява една Духовна вълна, която внася промяна в човешкото битие, или дава само един мисловен свят, с който определя неговото поведение. Една Духовна вълна променя цялостното битие и извиква на живот едно ново възприемащо сетиво в човека, докато една разумност като мисловно-социално поведение, дава само ориентир и корекция. Една религия като Духовна вълна (каквато примерно дава Буда с Учението за Правдата, каквато дава Христос с Учението за Любовта) не може да бъде равнявана с религиозното битие, което е социално, и което наистина е логично и мисловно — например на юдаизма, а след това и на мохамеданизма. Те не казват нищо ново. Нищо! Ако дават на Учението на Правдата известна острота с „око за око, зъб за зъб“, това не променя човека. С една само словесност Христос я отвръща, нали? И тук е промяната!

Мохамеданството не е Духовна вълна, то наистина акумулира две или три религиозни системи и прави една социална религия. Аз затова твърдя, че това е една социална религия. Всеки голям държавник знае, че законът няма по-голяма валидност, за да внесе страх, отколкото идеята за греха, която винаги извиква коленопреклоние. Един социален и до известна степен религиозен мислител, какъвто е Моисей, много добре използва този случай. Той внася идеята за греха като социална теза, за да направи чрез нея една мощна държава. Ако кажем, че еврейството е дало идеята за единния Бог на световните религиозни школи — да. Но трябва да признаем, че монотеизмът е съществувал и преди тях, макар че те и сега твърдят, че са били единствените монотеисти в света. Вземете прабългарите — те са много по-чисти монотеисти, отколкото евреите. Много по-чисти! Докато в еврейството като четете Библията ще намерите на десетки места как си издигат своите златни божества (Златният телец), при прабългарите никъде няма подобно нещо. Там има един Танг Ра, който е Слънце, Правда, Живот — всичко.

Мохамед направи точно това — направи социалната си система религия, за да дойде тази инвазия, с която стигат чак до Париж; инвазия, обяснима в синхрона на една еволюция, но не всякога оправдана като световен ред. Значи има и някакви други сили, които изтласкаха това. Добре се постави преди малко въпросът за кръстоносните походи, но те имаха съвършено друго подчинение и предназначение. Второто нещо (съвършено спекулативно се преценяват известни неща, аз писах по този въпрос) е, че те не можаха да си поставят идеята за Всемирна империя, освен като защита на Цариградската и претърпяха един крах от българите, какъвто никога не са търпели, и цялата им империя свърши в 1204 г.

Но една следваща религия може да донесе корекция. Сега вече можем да си поставим въпроса дали религиозното битие е в една нова Духовна вълна или в социалните тенденции — това е спорният въпрос.

Реплика: Битието е първично, а религията идва, за да оправдае това битие.

Отговор: Вижте, аз няма да поставя въпроса за първичното, защото съпроводността никога не може да ги разделя. Не е въпрос тук на философско мислене кое е първичното и кое е вторичното. Без взаимността, ако се опразните от духовност, ще имате само тяло; ако се лишите от тяло, ще имате само Дух. Но за да бъдете човек, вие сте един синхрон. И в социалната система, която ще ражда социални доктрини, и в религиозната, този съпровод е неизбежен. И не може да се каже, че религията идва след битието. Ами тя, до известна степен, определя битието. И ако приложите един закон на древните индийци — законът за прераждането, ще видите мотивите на едно присъствие в историята на дадено място с известни културни ценности и цивилизации, определени от едно минало ваше състояние.

Въпрос: Аз имам такъв въпрос, по-точно молба: ако може да осветите по-детайлно един проблем, който е свързан с учението. Проблемът, който ме интересува, е свързан с това, че в мюсюлманството има духовно знание (това е неоспорим факт), но след като архангел Гавраил дава знанието, вече в приложимостта му, според духовното и съответно социалното равнище на хората, които го възприемат, настъпва може би едно изкривяване на знанието, т.е. това, което те поемат. Мен специално ме интересува архангел Гавраил — той е помощник на Твореца, на Бога, при него възможно ли е също такова изкривяване на формата, защото той може да предава знания, а отделно Мохамед да тълкува и грешката може да идва от тълкуванието на Мохамед, от неговото равнище, неговият ръст... А след това има и едно развитие от самите хора според равнището... И ако може по-детайлно да ни покажете, т.е. коя част е от учението и кое вече другото е самата религия?

Отговор: Разбрах, разбрах... Кое е човешкото и кое е божественото, нали? И дали всичко, каквото архангел Гавраил е предал, е божествено и възприето от Мохамед?

Така както е казано в Корана, щом архангел Гавраил не може да заведе Мохамед в последното поле, да го срещне с Аллаха, значи и знанията на архангел Гавраил са ограничени, затова на друга йерархия се позволява — на Рафаил. Знанието на самия архангел Гавраил нека го сравним сега с нас — имаме знание на висшия ум и знание на интуицията. Рафаил е, примерно казано, интуицията; Гавраил е висшият ум. Така че самият Гавраил получава знания, които не са чисто Божествените, както нашият ум може да получи познания, но не са интуицията, която е великото откровение! Мисля, че тази йерархия е много ясна вече, много разбираема.

Реплика: Да, те са обективни знания.

Отговор: Те са обективни. На него не му се позволява да се качи при Аллаха, значи той не може да черпи оттам. Висшият ни ум не може да черпи от Безпричинната Причина или от Причинния свят, но интуицията ни може. И следователно познанията, които Гавраил ще даде, са познания ограничени в това кръгче. Оттук нататък сега това, което един висш ум може да даде, е ли е в състояние възприемащият от донора да усвои пък всичко? Тук е вече другият цедник. Този, който възприема, може да възприеме, примерно казано, по-плътните неща, а по-фините да не може. Защото от поведението на Мохамед по отношение на известни сури, проповеди, или знания, които му дава архангел Гавраил, разбираме, че на него не му е лесно. Защо — защото той отива да прави пазарлъци с езичниците и те искат от него признаване на поне три техни божества. И той ги признава. Размисля една-две вечери (дали пак е отишъл при архангел Гавраил) и се разкайва и се отказва. Какво показва това? Показва, че той пряко не възприема голямата тайна, която му дава дори един Гавраил. Не става въпрос вече за Рафаил.

Второто, той самият е твърде неграмотен. Сега, тук ще кажем: „Ама той може да е неграмотен за този свят, но да е грамотен духовно по прераждане.“ Ако беше така, нямаше нещата му да са така неясни по отношение на много ясните неща. Той е неясен в ясни неща, защото е неграмотен като човек, който може да преведе една тайна. Това, да можеш да дефинираш едно знание, е наистина голяма работа. Това показва, че ти владееш висшата тайна, висшите знания, за които имаш антени да ги уловиш, и имаш изразни средства да ги дефинираш. Защото Платон е прав, имаме предсъществование на идеите, ама кой ще ги улови? Който има неговото знание. А след като вече платонизмът е сложен, аристотелизмът е сложен — те съществуват като култури. А Мохамед понятие си няма. И ето защо, когато идва до приложение на тези неща, той се люшка, колебае се и нещата му са преправяни, преправяни... Преправяни са, защото тези, които са правили мохамеданството — големите им теолози, не са равни нито на Василий Велики, нито на Иоана Златоуста, нито на Несторий, нито на Арийя.