Независимостта - Право на трон и на лична съдба

Независимостта короняса и освети институцията Българска държава!

Националният дух, принадлежащ към дадена родова група, има основание да се осъществява в своята биологична даденост чрез това, което е пратил; има основание да търси вложените възможности и реалните дадености!

Каква е била ръката на щедростта на Небето към българския народ, е безспорно зримо, защото големи империи ги няма – България е тук! Предоставена ни е Мирова енергия, която националният дух е акумулирал в идея – идея за история, а не само за присъствие, каквото историческото време отнесе с Византия, с Римската, с Османската империя... Историята на България като вложена политика на възможностите в националния дух на нашия народ само тук има над 1300 години битие, а преди това – поне още 2-3 хилядолетия.

Най-голямата доблест на българския народ е Независимостта! Тя е национална потреба, при наличие на държава с територия, но подвластна; тя е право на достойнство на българите.

Най-същностната страна на Независимостта е правото да искаме обединена България. И единствената сила, която мотивира жертвите ни, е свободата – свобода от сюзерена и от международния надзорник; свобода от наложените контрибуции; свобода да присъстваме на международни конференции, отнасящи се до съдбата на собствената ни държава...

Като исторически феномен и като историческа даденост Независимостта сублимира онова, което енергията на еволюцията е градила в нашата история. Ние водим битки за освобождение, но го получаваме, без да имаме свобода! Цели 30 години от Освобождението си нямаме свобода и цели 23 години от осъществената част на нашата национална потреба за съединение нямаме независимост.

Независимостта е отворената завеса пред олтара на свободата!

Затова тя се предшества от идеята за осъществена свобода: първо, на личността; второ, на социалната даденост на личността – обществото; трето, на това, което изразява обществото в път на развитие – държавата!

И актът на Независимостта е предшестван от няколко много съществени белега, които той изисква. Преди всичко ние сме задължени да осъществим Освобождението; след това сме принудени да извоюваме Съединението (защото сме оскърбени – Освобождението ни е окуцено); и най-после сме предназначени да демонстрираме пред света правото си на присъствие тук (както нашите предшественици, когато идват на тази земя, правят от нея храм на живот).

Човек трябва да има измерение в преценката какво е да си зависим и какво – да си независим. Зависимостта на човека е право на неговата йерархия и еволюция. Затова не можем да упрекнем човека, че не е свободен. Можем обаче да кажем, че тръгвайки по пътя на зависимостта, той трябва да направи принос на личната си готовност да си извоюва независимост. Именно, че човекът е в еволюиция, е възможността за свобода от веригата на зависимия.

Отделният човек обаче е и част от целокупност, в която един народ прави история и една нация слага паметници както на културата, така и на своята битнина като държава и територия. Затова в социален план ние трябва да видим нещо друго: кой захранва обществата в техните тенденции за развитие в историческия път? Безспорно идеите!

Най-голямата идея са Ученията, които са направили религии. Духовните учения дават азбуката на промяната! Другата голяма идея е зрелостта да се прави история!

И ако един човек е цезар, той има право да упражни волята си да създава независимост на онези, които води. Така се разбира защо упълномощеният цезар може да упражни понякога повече воля от позволената – с оглед на бъдещето. Тогава неговата потреба да освети делото си е да извика жреца за молитва пред олтара. Но когато молитвата на жреца е грешна, волята на цезаря може да стане престъпна. А когато пък волята на цезаря е насилие, молитвата на жреца може да играе роля на спасител.

Ние, българите, сме имали велики цезари, носили идея за държава и създавали трон; имали сме смирени жреци, правили молитви и освещавали олтари заради националната битнина и историческата ни пътека!

Когато историята се е опитвала да ни насилва с робства, това е позволявало, в липсата на свобода, да раждаме нови добродетели и да оставяме бразда дълбоко в човешкото битие – не само в собственото ни като народ. Така сме изработвали готовността, когато някой след това ни отнеме свободата, да я потърсим чрез независимост.

Свободата държи в пазвите си идеята за независимост!

Ние знаем какво значи голямата тайна за свобода в тезата за защита на целостта ни. Така както в една притча пише как пеликанът (символизиращ жертвата на Христос) пази своите малки птичета от змията, която иска да ги погълне. Тъй като не може да отиде да им вземе храна, този пеликан разкъсва своята гръд и със собствената си плът храни децата си и съхранява живота. Така прави и българската будност в идеята за свобода, когато получаваме Освобождението – разкъсва своята духовност във взетите части от територията ни, за да ги съхрани. Защото ни оставят едно малко Княжество, васално до 1908 г.

Свобода без независимост е само освобождение! Тази разлика трябва много добре да се направи, защото само стъпка след прокламацията на Санстефанския договор България е разкъсана от, както го наричаме, „Берлинския диктат“, макар че го обличат в прозвището „Берлински конгрес“ (13 юли 1878 г.). Не! Това е диктат на зломислието и приложеното злодействие, с което Великите сили – от имперска Русия до коварния Албион – в респект пред една бъдеща България, не `и позволяват цялост.

Гробарите никога не са се уморявали – не само в реалните гробища, а и в политическата гробница на Европа! Ужасна реалност – ние сме сложени в ковчег, но нямаме мъртвешко покривало, защото националният ни дух дава на света да разбере, че не сме мъртвец, който обстоятелствата на политиката на XIX век могат да погребат. За нас и за нашата историческа битнина няма саван и няма надгробен надпис – това го показват онези, които правят Съединението, това го показват и тези, които осъществяват Независимостта!

Българите знаят закона на възкресението, защото имат личното си самокръщение! Не получават реална възможност за обединена България, но знаят тайната, че няма да умрат – че са имали Първо и Второ българско царство, че оня Танг Ра, който е дал своята велика духовна сила – Орендата, в главата на кхана, предоставя на националния им дух правото да правят история на тази земя! Това е голямата тайна и националният дух на България се надсмива над гробарската политика на Европа. Защото България е една негаснеща клада като потреба на бъдната история на човечеството! Тя е изпълнила най-великия дълг към неблагодарна Европа – погълнала е инвазията на азиатщината, за да даде възможност на европейците да правят цивилизация (култура те не са могли да правят)!

А ние сме имали култура – култура, която е създавала идея за независимост! Така че в робската нощ е имало тревожност за непроходност, но винаги сме знаели, че има една зорница, която в края на краищата ще ни доведе зората на нашата свобода. Затова след Освобождението продължаваме да водим битка чрез два важни елемента, които са стояли в неизразходваната енергия на народа ни за осъществена България – Съединение и Обединение!

Част от тази голяма енергия, като първи знак в идеята за независимост, дава Българската православна църква в 1860 г., когато обявява своята самостоятелност от Цариградската патриаршия, т.е. от фанариотщината. Това правят българските владици – обявяват независимост, защото Цариградската патриаршия обслужва в своите тенденции освободената през 1830 г. гръцка държава в нейната мегаломанска теза за Велика Византия. Независимостта на Църквата ни е идея за история, а не е акт на обстоятелствата! Тази идея слага в подножието на бъдещия ни трон правото на политическите мъже да търсят свобода, осъществявайки нагледната история – на социалната ни реалност, не само на олтарното ни моление.

След Освобождението ние не губим прецедента да правим история, която е крайно необходима, защото имаме доктрина на националната ни независимост, или тенденция за националната ни същност. Но защо тогава нямаме показна доктрина за обединението си? Още след освобождението си гърците връщат своята мегаломания; след свободата си и сърбите, и румънците търсят национална доктрина... А ние, българите, след Освобождението не демонстрираме национална доктрина, макар че запазваме националните си идеали. Защо? Защото иначе е трябвало да влезем в конфликт със съседите си, като искаме собствените си земи. (Има една фраза в нашата история: граничим със собствените си земи.) Тогава какво ни е оставало? Да съхраним това, което сме получили; да намерим пристъпа на своята енергия в осъществяване чрез комитети, битки и отново върнато съзнание за едно обединение.

Започва битка за единство на Отечеството, но не е можело да търсим целокупност чрез сепаратизъм. Има недоволници, които казват: „Не биваше да правим Съединение, а трябваше да направим Обединение“. В политиката измеренията са на историческия миг! Точно това ползват българската политическа дипломация и българският княз Фердинанд в идеята на Независимостта. На някои той може да е неудобен, но историята не може да го махне, не може да отрече това, че е бил държавник с измерения – идеологиите не могат да оценяват поведението на големия!

Идеята ни да осъществим формулата свобода след Освобождението създава доктрината на Съединението, но не е можело да осъществим и доктрина на Обединението. Не е можело да се възправим срещу съседи, които са били хранени с надежди от политиката на Руската империя, от политиката на Австрия, която е толерирала Сърбия, на Франция, която е подкрепяла Румъния, на Англия, която е хранила Гърция, и на Турция, която е била опорност за всички тях. Затова Санстефанска България е разкъсана от Берлинския диктат. Ето защо от Съединението искаме да изтръгнем независимост, за да имаме после основание да правим битка за обединение.

В тази вътрешна битка се предоставя на народа съзнание да не губи търсенето си, защото битката за история е да се възправим в жертва! Разбира се, в смислена жертва, за да може това, което ни дава по-късно право на суверенитет, да бъде реална възможност и да има кой да го осъществи. Имаме Княжество България, имаме и Източна Румелия – едно наименование, възродено и наложено от коварността на т. нар. освободители – руснаците, и от властниците на Берлинския диктат: англичани, французи, немци, австро-унгарци... Тогава ние сме били тревожност в мисълта на великите държави, защото сме със съзнанието за една изключително голяма България (решавала съдбините не само на Балканите) и защото сме притежавали една култура, с която европейците не могат да се похвалят.

Ето какъв пъстър килим от държавни и политически тенденции, от дипломатически ходове и престъпни намерения обрисуват образа на нашето Освобождение. Получаваме едно Княжество, което е васално; една Източна Румелия, която е автономна провинция в Османската империя. Нямаме право, според решенията на Берлинския диктат, на своя редовна войска и флот, нямаме право и на свое Министерство на външните работи. Не можем да пращаме свои дипломатически и търговски представители в други страни...

Княз Батенберг и следовникът вече на другата монархическа династия в България – княз Фердинанд, водят битка за това, което създава лик на независимост. Въпреки диктата, княз Батенберг не се спира пред запретите, нито пред руската заплаха. Изпраща дипломатически агенти (не пълномощни министри, това става едва в 1909 г.) първо в Цариград; назначава, сега както ги наричаме, посланици и в Букурещ, и в Белград. После Фердинанд назначава свои агенти и в западните страни. Тази е необходимостта от наши представители в дипломацията и мълчаливото им признание от Великите сили. И Западът праща свои агенти, защото битката е кой да владее пазарите в Европа, кой да поддържа Източните (Хиршовите) железници и пр. Започва един държавен живот, който се разкъсва между това, че е васален и че трябва постепенно, въз основа на великата история на народа ни, да започне да създава величието на бъдеща България.

В наличие е и признанието, което Търновската конституция предоставя на екзархията ни – да представлява целокупния български народ, въпреки натиска от страна на освободителите, които искат екзархът да се върне в България. И той оттегля своето присъствие от Цариград като радетел за българщината и почти две години стои в Пловдив. Но независимо от давлението на Цариградската патриаршия, а и на Турската империя, ние успяваме след това да си върнем и запазим седалището на Българската екзархия в Цариград. Така наши земи, останали извън държавата ни, се представляват и ръководят от екзархията ни. (И там ние правим училища и църкви до 1913 г.)

Ето как започва да се води битката за България. Възникват първите недоволства – формират се комитети за съединение на Източна Румелия с Княжество България. И на 6 септември 1885 г., с волята на българското воинство, с жертвата на народа ни, се прокламира Съединението.

Тези, от които чакаме беда, те ни приемат. Западна Европа, в недоволството си, изпраща на битка срещу нас Сърбия и тя е покровителствана от освободителката ни. Враг на нашето Съединение е точно Русия! (В историята ни имаме българоубийци, но имаме и българомразец – руския цар Александър III.) Въпреки това правим Съединението, което е върхът на достижението на една дипломация и готовността на един народ, който оставя имена като Сливница и Пирот. Не сме загубили самочувствие и побеждаваме Сърбия, която е мислела, че два дни след нападението крал Милан ще пие кафе в София. И ако не е ултиматумът на Австро-Унгария и поведението на Русия, ние сме можели „да пием кафе“ не само там, докъдето сме стигнали...

Така се ограничаваме с невъзможността да направим пълно обединение, защото най-вече Русия въстава срещу идеята за обединена България, която би била бариера на пътя `и към Проливите. Започва една много интересна битка. Водят се въстания, в които трагичната неучастност е налице. Защото в Илинденско-Преображенското въстание (1903) не сме със скръстени ръце, но стоим с вързана воля. Изживяваме болката, но не можем да направим жертвата, която народът ни е готов да даде. (Това въстание отново – след Априлското – събужда тревога в Европа.)

В борбата ни е трябвало постепенно да се създаде възможност да обявим независимост като необходимост не за национално самочувствие, а заради исторически път! Зависимостта ни е имала граници, но независимостта не може да живее в граници!

Битката за Независимостта следва съдбата на българската национална духовност!

Ние не излизаме с четничество за независимост (четничество имаме за обединение и помощ на българите в Македония), не развяваме байраци. Тук ролята е вече на нашата дипломация, особено при княз Фердинанд. Дипломацията е пъпната връв на държавата ни с националния дух и окото на историческата ни потреба!

Идването в България на Фердинанд не е проблем на насилие, макар да имаме изявени недоволства. Русия не го приема до смъртта на Александър III (1894) и убийството на Стамболов (1895). Тайната е да се направи голяма дипломация от държавник с качества. Фердинанд показва, че ги носи! И в един от най-върховните моменти, когато синът-наследник Борис се ражда (1894) и е кръстен в Католическата църква, голямата дипломация започва. В името на една бъдеща династия и една бъдеща история, баща му го предоставя в лоното на Православието и с това на историята ни донася достойнство и просперитет. Фердинанд поканва за кръстник на сина си руския император Николай II. Така Борис получава източноправославно причастие и кръщение. Отварят се вратите на бъдещата ни Независимост – папата отлъчва Фердинанд, но Русия го признава. Това е голям дипломатически акт и голяма жертва на един държавник. Дипломатът не е проблем само на довереността и моралната висота – той трябва да носи културата на времето и прозрението за бъдещето!

Ето как се тръгва към вдигане на завесата и приемане на българската монархия без наличието още на независимост. И трябва да видим какво значи национално съзнание в пътя на историята ни – идея за история. История, която знае да утвърждава и да търси признание на България пред цяла Европа!

За голямата теза са нужни държавни мъже и изключителна отговорност на поданиците, които трябва да вярват в прозрението на държавниците и предназначението на България. Постепенно започват да се водят тайни преговори за нашата независимост. Тя е изключително необходима и ни отрежда правото на свобода от данъка, тежащ като налог над българската държава към Турция.

Ето защо първата формула в потребата за осъществяване на Независимостта е да се търсят исторически моменти, които биха дали основание да се направят акции смели, решителни, добре мотивирани, отговорни пред бъдната история, без да загубим това, което притежаваме. Дипломацията е прозрение за бъдеще, а не искане за настояще!

Проблемът за независима България зрее – Великите сили се разделят. И нашите държавници ползват един голям момент в историята на Турската империя – преврата, който прави младотурската партия на 10 юли 1908 г. Младотурците подхранват надежди в освободителните движения на Македония, Беломорието и пр., че ще дадат независимост на тези земи и население, които преимуществено са български и които екзархията ни жертвено брани. Те дават на Македонската организация голямата надежда и наши борци отиват в Цариград да ги подкрепят в битката със старотурците. Но когато се обявява превратът, борците ни пият, така да се каже, по един шербет и са изгонени...

Идеята, че младотурците ще намерят формула за реформация на Турската империя в нейното поведение към оробените земи (които Европа много добре е пазела със своя Берлински договор), излиза ялова. Този акт обаче предоставя на българските държавници една изключителна възможност – ако някой не може да влезе през централната врата на олтара, трябва да знае, че има и странични врати. Това прави българската дипломация, в лицето на своите държавници. Дипломацията вместо сила е такт и прозрение, вместо меч – слово и умение, вместо армия – далновидност и разузнаване! В тази игра – в идеята за реформиране на Турската империя, българите намират врата да влязат в олтара на своята потреба за свобода!

Когато младотурското правителство прави прием (има един хубав анекдот, че те не знаят как се яде с дълги лъжици – че трябва да се дава на отсрещния) на 30 август 1908 г. по случай възшествието на султана на престола, не е поканен с другите европейски представители българският представител в Цариград Иван Стефанов Гешов, а го третират като подвластен. Това е т. нар. „инцидент Гешов“. Така младотурците ни „поканват“ да направим венчалната обредност с бъдната ни невеста – Независимостта!

Ето момента, за който дипломацията ни е посъветвана от някои от Великите сили, че може да ползва прецедента като акт на недоволство. В същото време (на 5 септември 1908 г.) избухва голяма стачка на служителите в компанията на Източните железници. Тогава българското правителство, оглавявано от Александър Малинов (един изключителен политик на България), прави дипломатически акт, който не е толкова насилие, отколкото прозрение. Българите окупират железниците, спират стачката (която е от друг социален разряд) и поставят Турция под наша воля относно тази железница, за която пък западните банкери – нейните собственици, изживяват тревога. И ние не я даваме, макар и след това да я заплащаме – тя става наша собственост и карта в голямата дипломатическа игра.

В това време се ражда още един момент от възможността да повелим своето искане за независимост – Австро-Унгария решава да анексира Босна и Херцеговина, нарушавайки Берлинския договор. И в преговорите, които тайно се водят между княз Фердинанд (вече приет като държавен глава с почитта на независим държавник) и император Франц Йосиф, е пошепната тайната: „Направете го!“. Франция и Русия също споделят тезата за обявяване на независимост. Така диктаторите, които са били срещу България, са разединени в идеята да просперираме...

Въпреки колебанията дали е настъпил моментът, или да се изчака Австро-Унгария да анексира, министър-председателят Александър Малинов поддържа тезата да използваме инцидента и да избързаме с обявяване на независимост от сюзерена султан. И в идеята на бъдещо признание, с изключителен дипломатичен усет ние изпреварваме с обявяването на Манифеста...

22 септември 1908 г. – актът на Независимостта! (Това е акт на независимост, не още протокол на признанието, при който също има един тънък, пак бих казал, изящен дипломатически маниер.) В Търново, на Царевец, в Иван-Асеновата църква „Св. Четиридесет мъченици“ (изградена в чест на победата ни при Клокотница) княз Фердинанд, завърнал се предишния ден от Австро-Унгария и пристигнал в старопрестолния град, прогласява пред официалните лица – Министерския съвет и властите в Търново, както и пред гражданите на града, Манифеста с думите: Съединената на 6 септемврий 1885 година България става независимо Българско царство! Съединената – колко уточнено, защото въпреки Съединението, все пак е имало деление и непризнание, а Източна Румелия е плащала данъци на Турската империя. Какво признание на ограничената зависимост на съединена България с търсената и обявената неограничена независимост; колко определено – ставаме Царство България!

Ето как личността е защитена в една институция – княз Фердинанд I е вече Roi des Bulgares – царят на българите. Тази потреба е респект! Свобода, която не ражда респект в теза за грижа, е оробяване. Тя е това, което казвам: Когато робът ви дава свобода, тя е в измерението на робското мислене!

С Манифеста за Независимостта приносът на цар Фердинад към българската история е безспорен. На този ден тържествува не само доблестта, а провиденцията на историческото предназначение, излязло от ковчега и направило своето велико възкресение. Това определя една нова физиономия, една дълбока бразда в историческото ни минало, от която израства споменът за предишно велико присъствие на осъществяващата се България. Да обявим своето право на личен държавен живот, на свое историческо себесъзнание, на международно присъствие с връщане трона на царете като йерархия на взаимоотношенията – това е акумулираният, изобразеният лик в историческия иконостас на българската държава в нейния акт на Независимост!

Право и дело на дипломацията – не само на мига, а на цар и правителство!

Независимостта е същината на енергията на бъдещата ни история!

Това е енергията на бъдещата ни държава – с нея след това водим битки като независими; правим победи, които са неповторими. Отделен е въпросът как Великите сили ни се отплащат за това...

Прокламираната Независимост надига бунт в душите на нашите съседи – сърбите са недоволни от българо-австрийското съгласие, за турците да не говорим... Но Турция е била вече съгласна с независимостта ни при условие, че се сключи българо-турски военен съюз. Пред историята е извикано нещо много странно – дава ни се възможност от тази имперска държава да получим освещаване на своя акт на Независимостта. Няколко месеца трудни, жестоки за българската държавна политика. Да илюзираме грижата на Англия, да проявим уважение към Руската империя, която не е искала да признае самостоятелност на България... И както пишат историците – когато княз Фердинанд е обявен за цар, руският цар Николай II изпаднал в истинска ярост и го обявил за маниак, без да отчете, че те са нямали държава тогава, когато ние сме имали царе.

Но защо Турция прави уговорки, че е готова да направи признание на независимостта ни, ако сключим с нея военен договор? Защото само ден след обявяване акта на нашата Независимост, на 23 септември, Австро-Унгария действително присвоява Босна и Херцеговина. Турция губи част от крайниците си. Един ден след анексията на Австро-Унгария, на 24 септември, Гърция присвоява остров Крит. Така постепенно идва разпадът на голямата империя.

Ето кой нарушава Берлинския договор: една от големите държави, подписала го – Австро-Унгария, както и Гърция. Тук нашата дипломация играе своята изключителна роля – използва възможността и изтръгва признание на Независимостта. Високата порта поисква огромна сума за дълговете на България – нещо, което е невъзможно, и разбира се, българското правителство не приема. Министър-председателят казва една знаменита фраза: Независимостта си България е готова да изкупи с кръв, а не с пари. Тогава се стига до една друга формула – България предлага да заплати 82 милиона златни лева, а Турция пък иска 125 милиона. Русия се намесва и поема тези 125 милиона срещу онова, което Турция `и дължи като контрибуция от войната, при условие България да `и върне 82 милиона.

Така на 6 април 1909 г. се подписва българо-турски протокол на признание на нашата Независимост – за българската страна от Андрей Ляпчев, а за турската от Рифаат паша.

Но защо в историята ни през годините на социализма никой не говори за Независимостта?! Защото това щеше да е признание на институцията монархия. Това е болката на времето ни – посегателството: та може ли една България да има трон, да има история по-голяма от социалистическата?! С какво обаче е виновна историческата ни реалност, че една идеология да иска да я лиши от институции!? А голямата тайна трябва да се знае – жертвата на тези държавници. Но се премълчава – много трудно е да се говори за независимост, когато в „свободна“ България независимостта ни беше подчинена на една империя, наречена Съветски съюз. А този ден е толкова свещен, че булото на забравата (което е проблем на идеология) е обида за историческата правда!

Независимостта е апогеят на българската историческа доблест и национална тенденция!

Но ние ще намерим в България и по онова време сили, които не споделят тази радост. Кои се противопоставят на акта, кой го омаловажава, кой иска да не бъде толкова властно обявяването на Независимостта в 1908 г.? Българският земеделски народен съюз и Българската работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти). Протестират, че се разширявала мощта на монархията (тях не ги интересува България, тях ги заплашва институцията!), и плачат за това, че не може да предложат България на Балканската федерация! Защото трябваше да бъдем интернационалисти, преди да бъдем българи. (Тогава защо се учудваме, че Коминтернът „купува“ цялата бъдеща история на Македония!?) Ето как някои бяха поставили своите идеологии над идеята за независима България. И няма защо да се изненадваме, че този празник въобще не се празнува по времето на социализма. Бяхме лишени 45 години от това право. Нещо повече – направеният през 1913 г. паметник-пирамида на Независимостта в Търново е премахнат през 1952 г. ...

Проблемът с признаването на Независимостта е бил проблем на зависимост от идеологии, което е най-обидното за националната ни тенденция. Разбира се, това нащърби историческата ни памет и унижи националното ни достойнство. Да не може да се прецени жертвата и да се изживее радостта; да не може да се изкаже благодарност на цезаря, в лицето на един княз, за дипломатическата му роля; да не може да се говори за жреца, в лицето на една екзархия, колко благодатна роля изиграва в поробените земи... Да искаме да отречем формулата на нашата Независимост, е примитивно; да искаме да докажем необходимостта `и, е смешно; но да искаме да я живеем – това е нашата предназначеност! Така трябва да схванем акта на Независимостта – като потребност в нашето божествено пратеничество!

Ето защо това, че с години не сме празнували Деня на Независимостта, за да не дадем признание на монархията и дипломацията ни, е непристойност в културата на нашата будност и отговорност. В големи сборници, които излязоха дори и след 10 ноември 1989 г., може да не намерим този Ден. Независимостта не беше същностно разбрана нито от историци, нито от философи, нито от политолози, защото настоящето не е буден исторически живот. Осъзнаването на нашия исторически живот сега е по-скоро въпрос на идеология, отколкото на идеи. Затова преценки на акта на Независимост липсват като прозрение. Не считам, че бедността е белег на нашите историци, не считам, че и безотговорността също тъй е белег, защото печат слагат идеологиите. Но скръбно е, когато нямат усета, че един народ е тържествувал в Независимостта си, както е тържествувал в идеята за Съединението!

Тези са причините да не се стигне до признание на онова, което големите ни държавници са направили и дали. Не както цезарите на Рим – хляб и зрелище, а будност в духа на българина. Те му създават една идея, която навремето се е изповядвала: „Credo, quia absurdum est!“ – „Вярвам го, защото е абсурдно!“. Предоставят му вярата за една независима България. А вярата е сила, която може всичко да приютява и да преобразява – тя е най-добрият проводник на духовността!

Не трябва да се омърсява и снижава онова, което е направил духът на България, който е казал: „Вярвам го, защото е абсурдно!“. Кой е можел да повярва – 30 години от освобождението си сме без право на независимост! Абсурдно е, но са вярвали – и държавници, и народ. Тогава можем да търсим какви ходове са правили нашите политически и държавни мъже тогава, когато е трябвало през три войни да минат и това, което се нарича България, да има свой цезар и свой жрец!

Както казах, история се прави от волята на цезаря – от енергията, която осъществява тайните на бъдещето. Тя се прави и от молитвата на жреца – без енергията на която не може да се направи някой готов за жертва. Цезарят – с волята си, жрецът – с молитвата си! Това българският държавник – цар Фердинанд, е знаел и затова дава сина си в Източното православие. Фердинанд извършва дълга на една еволюция и прави с акта на Независимостта историческо събитие.

Защото идеята за Независимостта възправя България и само месеци след този акт чуждите държавници посрещат Фердинанд като цар. Той влиза в Европа след мъченичеството си в продължение на 22 години – от 1887 г. до 1909 г. там не е приет. Така че този, който иска да прави история, трябва да има проницание за отговорност, а не да служи на идеологии и съображения.

Не мога да приема и че дейността на Фердинанд в Балканската война, в Междусъюзническата, след това в Първата световна война е достатъчно преценена. Преценката, която му дават идеологиите, е под нивото на отговорността.

В идеята за история, а не в обстоятелствата на географии и народности, царят и българските държавници унищожават Берлинския диктат. Нямаме право на войска, а побеждаваме Сърбия; нямаме право на дипломати, а назначаваме свои агенти... Триумфираме, защото имаме дух и мъжество, което нито миг в нашата история не загубва присъствие да решава проблеми тук, на Балканите, независимо от подлостта на съседи! (Неслучайно пеем песента „Съюзници – разбойници“.) Никой не може да упрекне българската история и нейното водителство в изстъпление; никой не може да ни упрекне в атентати срещу несвое. А всички съседи правят атентати срещу нас – защото владеят чуждо. И те, и други намират достатъчно предпоставки – подклаждане, подхранване, подкупване и продаване на съвести и потребности, за да ни разделят в идеята за единство и национална присъственост. Но фактът е, че прокламираме акт на Независимостта и че получаваме протокол и решение на турската държава, която го признава, а след това имаме признание и от Великите сили.

Независимостта е потреба на нашето историческо търсене. То не може да бъде наречено ехо, то е глас на историята ни в идеята за национално осъществяване. Не можем да живеем с тезата да извадим меч и да осъществяваме обединение, не! Но можем и имаме право на присъствено мислене в отговорност за това, което бе не царят на България, а царят на българите (защото има българи и вън от България)! Това, което наричам битка за човека, е нашата най-голяма карта в дипломацията ни. Може би нашите държавници тогава са знаели тази тайна – трябвало е с отговорност да водят битка за човека, защото онзи, който е бил вън от границите на нашата Независимост, не е бил третиран като човек.

Идеята за отговорността е част от голямото битие на ниспосланието на събудения Дух на България! И точно това липсва в сегашния период на търсена потреба. Но отговорност с оглозгани идеологии не става. Може би тук е властта на бъдното – да се роди една нова идея, която няма да оскърби личното ни достойнство и няма да бъде оскърбена от маскираните добродетели на отколешни изживени идеологии! Затова ни е потребно онова, което Независимостта извиква. Признателността ни – след толкова битки, след толкова години от Освобождението – че е дошъл един Ден, в който ни се отрежда и Независимост! И не е важно дали по идеологически съображения на някого е потребен. Той е част от историческия ни път, той е гласът на нашата национална съвест и на нашата историческа отговорност! (Добре, че през 1998 г. Независимостта се утвърди като национален празник, както и Съединението бе утвърдено като празник по-рано през същата година.)

Без значение е колко преценката на отделния човек или на идеологическите мислители съвпада с историческия път на един национален дух – той се манифестира и без личната потреба на негови граждани. Оттук понякога се явяват сътресенията, които наричаме революции на Духа, който в своето осъществяване е донасял това, което хората обикновено наричат страдания или форма на отмъщение. Един народ, който живее с формулата на отмъщение, не може да просперира в своето бъдеще, но може да понесе (така както го направихме) изстъплението срещу историята си заради великия урок, който са ни оставили тези, които извоюваха независимостта на България, срещу онези, които направиха Берлинския диктат – жестоките отмъстители на българската история и живот.

Има една идея, която не бива да забравяме.

Получаваме Освобождение, но сами си извоюваме Независимост!

Не чакаме някой да ни я даде. Когато ние я осъществяваме, другите са принудени да ни я признаят.

Идеята за независимост е поведение на личността – доколко може да се осъществява като свобода! За мен свободният човек е ограничен Бог! Но свободният човек трябва да осъществи неограниченост – да даде възможност ограниченият Бог да се изведе в живот. Ограниченият е трябвало да свидетелства за свободния българин! Трябвало е да върнем доблестта като отговорност и жертвата като готовност. Тогава ще намерим какво ни е предоставило човечеството в своите култури. Защото нацията не оспорва универсалната теза „човечество“!

Човечеството страда от безидейност. А ние правим Независимостта, защото сме живели със своята национална потреба! Така че, ако искаме да правим развитие, нека събудим жертвата като готовност за независимост – потребно ни е това, което една независимост извиква. Не е проблемът във формата на управлението, не е проблемът в това, че можем да кажем „Roi des Bulgares“ и след това цяла Европа да ни приема – не! Проблемът е – можем ли да направим човека свещен, а не институцията! Независимостта е първата валенция на голямата тайна: човекът е свещен!

И този празник е щедър дар, отреден от Космичната даримост на българина в неговата хилядолетна битност! Когато казваме, че 22 септември е Ден на българската независимост, трябва да помним, че това е денят на равноденствието.

Ние победихме чрез жертва за националната история, която ни повели да имаме независимост, защото Небето ни определи за културата на бъдността. Българският народ не е белязан в заник-слънце, а за едно ново утро в историята на тази планета – утрото на Мъдростта!

Доктрината на Мъдростта ще стане нов олтар на човечеството!