Неоплатонизъм

Неоплатонизмът открива същината — наумена, а не феномена!

Официалната философска мисъл нарича учението на Плотин неоплатонизъм. Скръбна е тази недалновидност мисловна — би трябвало учението да се нарича плотинизъм, тъй като Плотин е достатъчно себеличностен! Вложени са в учението му Платоновите концепции за битието — за предшестването на душите, за наличието на духовен свят или на идеи, преди да бъдат демонстрирани в света на феномените — но всъщност метафизичната доктрина на Плотин (както вече казах) в много основни принципи се различава от тази на Платон. Затова би трябвало да съществува чисто, избистрено учение на Плотин, което се различава от това, което е наречено неоплатонизъм — духовни цветя, откъснати от Орфизма, от Питагоризма, от учението на Амоний Сакас, от стоиците, Платон, Аристотел, от самия Плотин. Може би този букет дава на съвременните философи (особено на подчертаната поредица от мислители на XIX век — белязаните Хегел, Кант, Хердер) основание да не го нарекат плотинизъм.

Плотин създава нов олтар в молението на човешките души, като чертае стълбата и стъпалата за съвършенството; подчертано изповядва прераждането и го брани; дава своя „теодицея“ — учение за съществуване на злото; изнася и аранжира добродетелите, чрез които човек, осъществявайки ги, се свързва и с божествата, и с Бога. (Неслучайно в учението му се долавя оттенък и на религия.) Ражда думата „теософия“ (понятие, направило във вековете свое голямо дърво), а теософия значи богомъдрие, за отлика от философията — любомъдрието. Различието е голямо, защото всички философски системи дават това, което като метафизика е родилната теза за света, дават и свои доктрини за нравствено поведение, но теософията — богомъдрието, открива нещо много повече. Тя посочва възможността човекът с вложената в него искра на Божественост, освен ходения път в историята, да извърви още един — този на вътрешното съзерцание, на инициирането.

Това ни дава Плотин — богомъдрието като метод на работа, вместо онова, което нашето мисловно поле, нашият разум ни открива чрез една обич към мъдростта!

Неоплатонизмът открива предимно същината — ноумена вместо феномена, не само докосването, а екстазното вживяване за познание на Бога!

За Плотин множеството от божества съществува като мислене, но като изповедание той остава в един монотеизъм. В системата си, както в метафизичното мислене за Домостроителството, така и в приложността, той е изповедник, бих казал, на един панентеизъм. За разлика от пантеизма, според който всичко е Бог, в панентеизма не всичко е Бог, но Бог е във всичко. Тази разлика трябва изначало да направим, за да можем когато разглеждаме градацията му за Бог, Вселена и Човек, да разберем някои от тънкостите на неговата философия.

Плотин живее във време, когато т. нар. ранно християнство е един взрив както за реалностите на философската и нравствената мисъл, така и за религиозните течения, за остатъците от един парсизъм, за живите още митологии с техни теургии, астрологии, концепции за теогонията. Можете ли да си представите какво е било през първите три века от Христовото летоброене?! А голяма част от метафизичната структура на учението на Плотин ляга в първите страници още на християнството.

През IV век християнството, легитимирано като равноправна на другите религия, е вече доминанта. Големи религиозни дейци тогава са светите Отци — Йоан Златоуст, Григорий Нисийски, Григорий Богослов, Василий Велики, Атанасий Александрийски. (Тогава „свети“ е имало престижността на високо звание, както сега се респектираме от титли като професор и академик.) И какви концепции са имали тези хора, и какви достойни дискусии са водили! Това е време на вулканическо творчество — нещо, което за съжаление трудно ще забележим в следващите векове. В едно ранно средновековие ще намерим няколко раждащи се бунтовни идеи. След това идва епохата на просвещението (почти разумно материално), родило и идеята за деизма, според която Бог сътворява света и го оставя да се развива сам. XVIII век е времето на просветители като Волтер и като Жан-Жак Русо, който с едно хрумване — че цивилизацията ни е лишила от нравственост, разбунва френската култура. След това в края на XVIII и началото на XIX век ще видим плеядата немски философи. Тогава проличава разликата между френското мислене, което е по-скоро социално, породено от едно материалистическо зърно, и немското — чисто теоретично. Френските философи не обогатяват теорията с това, което в един Кант, в един Хегел или Фихте ще намерим — прозрения, разслоения, и то много широки, на метафизиката и аретологията. Там ще намерим и идеята на Ницше — онова копие, изхвърлено в особени далечини — идеята за свръхчовека. (Ницше не може да не бъде ценен, независимо от някои отрицателни негови схващания.)

Метафизичната доктрина на Плотин е много тежка. Тя е съхранена и доразвита от последователите му Порфирий, Ямблих и Прокъл — една наистина белязана троица във философското мислене. Неговият учител Амоний Сакас обвързва своите следовници с клетвеното задължение да не записват нито казаното от него, нито своето лично творчество; да не свидетелстват с писмо за присъствието на духовни ценности, а да предават тайното знание само устно. Това нравило е съществувало във всички окултни школи и те с векове го следват. (Така се изключва и мисълта за тщеславието.) Счита се обаче, че късно в своя живот Плотин е нарушил принципа и е позволил на учениците си да запишат словото му и дори сам е писал. (Ориген също е нарушил принципа и е оставил изключително творчество.) Най-богатите и най-наситените с разработки страници на Плотиновото учение ни оставя прекият му ученик Порфирий в своята книга „Животът на Плотин“. Там той ни представя не само неговата пътека в социалното, но и творческата му изява в областта на философията, религията и най-вече на мистичността. Порфирий събира и може би до известна степен попълва произведенията на Плотин в „Енеади“ („Деветки“).

Освен тези книги има още някои, които представляват източници за културния и духовен принос на Плотин, но от тези съчинения (свързани с метафизиката) има само фрагменти и цитати. И наистина трябва да сме благодарни на учениците му, особено на Порфирий, че успява както да пресее, така и грижливо да запише всичко, за да стигне до нас тази, бих казал, книга на книгите — „Деветки“. В нея се разглеждат проблеми и чисто метафизични, и етично-нравствени, и практично-ритуални. Именно в „Енеади“ Плотин поставя въпроса за трите същности — що е Бог, що е Вселена, що е Човек.

Що е Бог? За Плотин Първосъществото, Единното е абсолютно, съществува само по себе си и е принципът на същността. Така се разграничава Единното, Безусловното, Всепричинното от света на феномените — То е, Което предполага Битие и Небитие, Дух и Материя. Единното излъчва Световния Разум (света на идеите), а той — Световната Душа. По-надолу са материята и природата, като материалният образ на идеите за Плотин е свят на сянката. Той е реален, но материята не е родена от Бога, а от Душата, която еманира света. Затова този свят в учението на Плотин не се счита за божествен.

За Плотин Бог е неограничен. Това е едно от различията с Ориген, който говори за Бога като за Същество самоограничаващо се, за да може да бъде познато, защото безграничното е непознаваемо. Ето още в ядката, в същината на въпроса стои различието между големите великани на духа — Ориген, който остава в лоното на християнството, и Плотин, който е един по-скоро богомислител. За Ориген самото съществуване е вече едно ограничение и това не ни дава всичката възможност за познание на Безграничното. (Идея близко до тезата на агностицизма за непознаваемостта, която нито единият, нито другият споделят.)

Ориген има и едно съществено различие с ортодоксалната християнска религия по отношение тезата за Сина Божий — Втората ипостас на Бога. Християнската теология говори за един Син, Който се ражда веднъж (макар че тя дава идеята за Месия, Който ще дойде при Второто пришествие). Според Ориген нито един момент на Своето битие Отец не може да осъществява без да ражда премъдрост — Бог не само е родил Сина, но непрекъснато ражда Синове! Виждаме два полюса в идеята за Синовността. И досега във философията на християнството тя остава неизбистрена, а за гражданската философия тези проблеми дори не можаха да добият величина — величината, която достигнаха в богомислието си древните философи. Може да се каже, че тезата на Ориген лежи в доктрините за възможността да се раждат нови Учения — щом има едно непрекъснато раждане на Синове. По силата на това ще има приносители на нови Духовни вълни и следователно на нови нравствени правила и методи за усвояването на Божеството! В такъв смисъл може да се обясни и поведението на иудаизма — макар и да чака Месията, не Го приема, защото тази теза не лежи и в старозаветната религиозна философия. Това донася и горчивият `и плод — неприемането и на новото Учение. Христос опазва от тази беда идващите след Него Синове с думите: Вие всички сте синове на Бога. Така Той освобождава от ограничението, станало причина за престъпление, което е извършило и продължава човечеството да извършва в късогледието си да не приема Рождествата (който се отклони или вярва в нещо друго, бива анатемосан). А тайната не е в ражданията, тайната е в Рождествата! Рождеството е белег, че нещо става в света — както в цялост като социална даденост, така и в личностното битие на вътрешния му живот.

Плотин също приема, че светът е вечен в аспекта на йерархиите му, т.е. процесът на еманирането е вечен: няма начало, няма край, има непрекъсваем произход. За Плотин Единното не се нуждае от нищо. Няма желания, мисли, воля, форма, граници... Няма личностност — друга отлика с християнското учение, в разрез с Триединството, с Триипостасността. Според Плотин не може да се приписва личност на Бога, тъй като тя предполага отличие сред многото — Той само съществува, но без качества. Причина е на всичко, но не може да Му се слагат определения — Той е навсякъде и никъде.

Наистина на Абсолюта каквито и характеристики да даваме, ще Го умалим. Не бива да се дава нито качествено, нито количествено определение на Бога — много е неудобно, много е ограничително да Му обличаме дреха и да мислим, че тя е най-разкошната. Бог нито е Любов, нито Мъдрост, нито Истина — ние Му даваме тези определения (и се извиняваме, че не Го осъществяваме). Те са за нас — ако можем да бъдем с любов, ако можем да бъдем с мъдрост и пр., ние се приближаваме към Него.

Въпреки всичко Плотин Му дава в известен смисъл белези: Единственост („έν“ на гръцки), Първопричинност („πρώτον αιτιόν“) и Доброта („αγαδον“). Единственост в смисъл че изключва множественост; Първопричинност — че е над преходното; и Доброта — в смисъл, че е последна, абсолютна не в нравствен смисъл и не като последица (Единното е съвършено, без недостатък в Себе Си).

Плотиновото Единно не е разпределено във всичко, каквато е тезата на стоиците за Логоса, нито пък създава света чрез творческия акт на Единната воля, която изрича Fiat lux, както е в християнството. Единното излъчва всичко от преизобилието на Своето битие, както Слънцето дава лъчите си, както снегът дава студа, както огънят — топлината. Такава е метафизичната тайна, с която неоплатониците говорят за Бога, т.е. за Сътворителя; и в петата „Енеада“ се казва: То прелива постоянно и от Неговата преизпълненост се твори всичко друго. Затова неоплатонизмът се нарича и учение за еманацията.

Що е Вселена? Вселената Плотин и неговата школа разглеждат като развитие на Единичността. Считат, че развитието е двойствено, но в пазвите на Единицата. За тях Единицата е основна, тя символизира смисъла на сътвореното и във всяка идея може да се види нейният знак. Това е тезата на Питагор (която Плотин добре познава и приема) — че Единицата е битие, че тя в развитието си прави формата. Първият стремеж, който тя събужда, са силите, които одухотворяват материята. Това е Вселената — развитие на Единицата, която вдъхва живот на формата, и след това развитие на самата форма.

Според Плотиновата теория Невещественото е първата същност (затова Бог се бележи с първата буква от еврейската и гръцката азбука), а числото се съдържа в Невеществеността. Всемирното число, както пише в „Енеади“, е било първото от съществата, от което започва роякът на послешното творчество на Бога. То е било в Божеството, в Първоизвора, и неговото движение дало пулсацията, за да се изтръгне от материята формата. Така числото е и същност, и енергия. То носи динамизъм, който определя лицето на Съществото, или на Монадата. В производството на множеството Съществото е забулено число, а съществата — проявено число. Световният Разум е числото в себе си, което постепенно слиза надолу. Така става мислящо число, т.е. развито число, което вече е едно същество (Адам е, когато става мислящ). Ето как Разумът формира веществото, вгърнало в себе си идеята.

В развитието от една страна е стремежът към все по-пълна проява на силите, оживотворяващи формата, от друга — все по-голямата годност на самата форма да приема в себе си силата на движението на Божествения излив и да се оживотворява. Следователно, материята трябва да съдържа в себе си движението, т.е. (както теорията на материалистите твърди) няма материя без движение. И тогава — има съвършено, но има и недовършено. Колкото повече вибрацията влиза във формата, толкова по-одухотворена става тя. Така човекът от първичното свое прави подобието Божие.

Единното в други философски системи има и други наименования — Безусловното, Безпричинната Причина, Нищото, от Което е всичко (в индийската философска мисъл), Единичното Битие... Еманираният от Него Разум (Нус) е Първопричината, Коренът на съществуването или на проявлението, Който пък в някои мистични учения се нарича Първият Логос. Този Логос — непроявеното Слово, в Себе Си съдържа възможната проява, раждаща света. Той създава нашата възможност да сме в света и светът чрез Бог да е у нас. От Първия Логос — Корена на съществуванието, произтича Вторият Логос като проява с две страни — Живот и Форма, Дух и Материя. Третият Логос е Всемирният Ум, Творителят на първообразите. И в Евангелията ще намерим, че Синът е Логос — Бог, взел участие в Сътворението. Йерархията в християнската Троица е Бог Отец, Който е Сътворителят, Бог Син, Който е Съсътворец с Отца Си, и Бог Светий Дух, Който е предпоставката за одухотворяването.

Разумът според Плотин притежава пет качества — битие, движение, пребъдване, идентичност и различност. Той съдържа чистите идеи, първообразите на нещата, които Платон нарича предшестващи идеи и души (а в окултните науки ги намираме като прототипове) — това, което в Причинния свят са образите на бъдното. Оттам извират всички същества, оттам идва и познанието ни за предисторията на света. Тези първопричини, тези изходни начала могат да бъдат наречени предисторически, защото историческо наричаме онова, което манифестира своя жизненост в материята. Плотин счита, че всеки индивидуален предмет в света има своя собствена идея. Когато от тази идея се хване една вибрация, дава `и се едно наименование. (Това е възможността на творците върху една и съща предметност да нюансират различни тънкости.)

Според неоплатонизма изтичащата от Световния Разум Световна Душа е неделима като същност, но от нея се отделят индивидуалните души. (Човечеството ще премине в една следваща фаза на битие за Всемирно съзнание: след като четвъртият център — сърцето (не още хилядолистникът), се събуди, човек ще се докосне до Световната Душа.) В йерархията на Плотин Душата е в Божествения свят и както Разумът, тя има вечно надвременно битие. Тя е на границата между Духовния свят и телесната делимост — между Нуса като свят и тялото като демонстрация. Затова Душата не е така самобитна, както Нусът.

Впоследствие Ямблих (основателят на Сирийската школа) доразвива доктрината на Плотин за генезиса на света. Единното, Първосъществото, за Ямблих се диференцира на Първо Единно, Което е неизречимо, и Второ Единно, Което е висше благо. Той разделя и Върховния Ум, еманиран от Единното, на един мислим и един мислящ ум — надразумен и интелектуален. Според Ямблих Световната Душа също се дели на степени. Сама по себе си тя започва да излива едно голямо множество от божества, които са разделени на три степени: небесни, поднебесни и природно-земни. Следват митологичните богове (които наричам стихийни сили), а после ангелите, демоните и хероите. Забележете до какви изтънчени схващания по отношение гносеологията, т.е. познанието на света, по отношение вложените в нас възможности стига Ямблих! И в библейските книги открито се говори за ангели, архангели, серафими, власти, престоли, сили. Ако се поднесат обаче тези йерархии като небесни и поднебесни духове — ето многобожничество, ето езичество. Това е, защото няма проникновение в света, който ни заобикаля, когато не се познава нисслизането на Световната Душа и нейните поселения в осъществяване движението от вещество във форма.

Въпреки че Световната Душа е в царството на Божествеността, тя е третата еманация. Оттук следва, че Душата няма да може да привнесе такава духовност в материята, че материята да бъде живот в Бога. Това е един недостиг в учението на Плотин, както и в другите религии. А материята трябва да се одухотвори, пазейки единството на слизането и възземането — проблем, който бъдещето няма да доказва, а ще живее! За Плотин във всяка отделна душа се проявява цялата Световна Душа. В четвъртата „Енеада“ е казано, че както Световната Душа, така и индивидуалната имат способността не само да са едновременно в цялото тяло, а и в неговите части се намират все като цяло. Оттук все пак може да се изведе, че материята в своя обратен знак ще бъде одухотворена, макар и, както Плотин твърди, да е плод на Световната Душа, а не на Нуса.

Платон учи даже на обратното (затова не можем да се съгласим с даденото име неоплатонизъм) — че душата, която е творение Божие, се привлича и временно се заробва от материята, която не е еманирана нито от Духа, нито от Душата, нито е непосредствено сътворена от Бога, а е съществувала като субстанция наравно с Него. Затова идеите, които предшестват Битието, от тази субстанция формират света на предмета, т.е. на образа. Така за Платон всеки образ, който виждаме, е образ на идея, всеки предмет е въплътена неиндивидуализирана идея. Материята според Платон е враждебна на духовното, а това е нюанс за персоналност на отрицателността, която в аретологията се нарича „зло“. Такава е тезата и на гностиците, които смятат, че материалното поначало е зло и отричат целия зрим свят. Това е беда и като социално мислене, и като индивидуална възможност. То е фактически протест срещу Божеството, че не е достатъчно божествено. Това не може да бъде прието! Материята не може да бъде отречена, който и да я е създал!

Последната форма на битието е материалният свят — светът на крайно несъвършеното според неоплатонизма, светът на сетивното. Материята е безформена и ако тя не бъде обладана от пулса на движението, не може да има форма, т.е. тя не е самобитна, както твърди материализмът. За неоплатониците материята е причинност или източник на зло, само защото тук е слаба проявата на божественост. Злото възниква от несъвършенството на нисшите стъпала на световната стълба на развитието, които създават несъвместимост със съвършеното. А това несъвършенство се дължи на множествеността, в която минава Единството. Плотин казва: Как познаваме злото? Доколкото мисленето се отвръща от себе си, възниква материята. Материята съществува само като абстракция на другото. Ако нямаше „другото“, нямаше да има и материята и следователно това не е една религия на естествениците, които смятат, че материята в своята цялост прави „causa sui“. Мисленето търпи противоположното на духовното, наречено зло! (За Адам — мисълта, чрез знанието дойде противоречието между доброто и злото.) Ако съществува добро, защо тогава — пита Плотин — е нужно злото? Понеже материята трябва да бъде в цялото, а то се изявява в противоположности. Така се смесват Нус и необходимост, т.е. Висшият Разум и необходимостта му да се манифестира. Ето тази необходимост, не стигнала още до съвършеното, е материя, която е вън от добротата и е храна или израз на злото. Ум и необходимост — неотменност на съдбата! Но съдба като Божественост, т.е. като път на Духа!

Откъде идва злото е един от най-същностните въпроси, стояли пред човека. За него има и философски обяснения, и религиозни концепции. Бил е предмет на смут за големи мислители. Почти всички философии се занимават с този проблем, но никой не го е решил. Лайбниц например създава своята „Теодицея“, за да обясни може ли Бог да бъде лош, а Кант възкликва: Щом злото не може да бъде възмездено, а доброто възнаградено достатъчно, аз вярвам само в звездното небе и в нравствения императив. Този проблем и в християнската философия и наука, в цялата христология, ако мога така да се изразя, е много дискутиран. Светите Отци още при канонизирането на християнското учение търсят тайната на злото — дали то е присъственост, равна с доброто (нещо, което дуализмът проповядва), или не. Давани са различни тълкувания, но понеже християнството приема тезата за първородния грях, с нея може да се оправдае злото. Не е така обаче в концепцията на Плотин, както и в концепцията на индуизма например. Там няма идея за първороден грях, няма и необходимостта от Изкупител. В такъв случай не може да бъде изведена и тезата, че злото произтича от един бог (както е в дуалистичните религии) и по този начин да му се припише персоналност, божествена дори. Ясно е, че това е предмет на религиозни и философски доктрини и тъй като зрението е различно, и оценките са различни. Има, разбира се, и лична позиция — всеки човек според йерархията си дава преценка на онова, което счита за зло. Например едно страдание за някого е зло, а за друг е опит да надмогне онова, което като вибрация на неговата плът му създава болка. Какво са една хулна мисъл или дума? Ако вие кажете на вашия брат „безумецо“, извършили сте грях за осъждане, казва Христос. Така че твърде различно може да бъде преценено — от нравствено и от йерархическо измерение, що е зло.

Плотин очевидно много дълбоко е вникнал в тайната за присъствеността на злото не като принцип, а като проява на непълно развитие; не като нещо субстанциално и реално, а само като един недостатък — липса на добро. Така той, разглеждайки го в смисъл на ненаправена стъпка към доброто, стига много близо до идеята, че злото е нееволюирало добро — нещо, което е голямо достижение (а времето го беше потулило). Плотин обаче не застава на тезата за одухотворяване на материята (тук, както казах нещо не му е достигнало), така липсва нашата отговорност, че тя трябва да ни съпроводи в Божественост — което Христос с Възкресението Си засвидетелства. Човек трябва вече да се освободи от страха, че принципът „зло“ съществува, да разбере възможността да надделее злото с еволюцията си. Трябва да се освободим от онова, което ни води надолу; не бива да се лишаваме от вложената възможност да бъдем богове!

Тезата за злото се развива по-късно в Атинската школа на неоплатонизма от Прокъл. За Прокъл материята е нито добра, нито зла, тя е създадена от боговете като едно необходимо условие за възникването на света. В такъв случай материята е едно негово продължение, продължение на Духа!

Във всички генезиси духовното е светлина, а материалното като израз на несъвършеното, недоведеното още до духовното — тъмнина. При това спорен е въпросът в различните религии и школи за вложената възможност една тъмнина да премине в светлина — че злото съдържа в себе си потенциалната даденост да еволюира. (Ориген също го поставя чрез твърдението, че изгонените от царството Небесно ангели — т. нар. сатани, могат да получат своята прошка и да се върнат в лоното Божие.) Това са тези много дълбоки, трудни и за обяснение, и за извеждане чрез доказателства. И учудващо е, когато се търсят доказателства за недоказуемото. А Плотин открива метода да се узнае незнайното. Богомъдрието може да се усвои не само чрез работа, но и като присъственост на знанието у нас чрез екстазата. Чрез нея се докосваме до своята същност — божествеността, за да сме съпричастни с Божеството. Защото Бог чрез естеството Си ни учи, а чрез откровението ни дава тайните Си!

Прокъл като Плотин приема познаваемостта на мистичното чрез сливането, като методът е екстазата. Сливането в учението на Плотин се градира в една триада — Ерос, Истина и Вяра.

Еросът (крилатият) на митологията обаче не е еросът на цивилизацията. Ерос е събудената духовност, любовта, която подготвя екстазността. Това е преданост чрез любов за сливане, а не възбуда на плътта.

Истината ни доближава до Разума. Докосне ли се до нея човек, не може да проявява вече съмнение в правотата, защото тя е несъмнена. А Истината Христос сложи (без да я обяснява, защото тя ще бъде Духовна вълна) в един друг пръстен — пръстена на Свободата: Само Истината ще ви направи свободни. Следователно, тя сваля веригата!

Вярата, която е и връзката ни с Бога, е може би това, което Плотин нарича екстаза. Именно вярата отстранява аргументите на ума. Един ум може да се противопостави на подчинението, което изисква дадено религиозно учение — той може да не намери в него достатъчно удовлетворение, може да открие обида, че трябва да колени пред Божеството, но една вяра не прави тези съображения. В този смисъл нейното пътуване е сливане с Божеството чрез екстаза.

Само свободният, миналият през всички изисквания, може да бъде в лоното на Бога! Ето защо неоплатониците казват: Еросът подготвя за екстаза, Истината доближава, а Вярата извършва сливането. Това е една от големите тайни за Бога.

Що е човекът? Различни философски школи, различни радетели за човешка добродетел и за човешко съвършенство, когато са се спирали на този проблем, са слагали ударението върху нравственото начало, въпреки че никоя доктрина не е подминала и сътворението на човека. Нравствени критерии се очертаха даже и в оценката за дадени култури (а дори и за дадени произведения) от гледна точка на хуманизма. Безспорно всяко учение, което има в своя генезис въпроса „Що е човекът?“, не може да няма и такива критерии, с които да го оценява, но дали нравствеността е самата същност?! Човекът е повече от едно религиозно съзнание, защото преди да имаме християнство, сме имали тотемизъм, паганизъм, индуизъм, будизъм... Дори да не приемаме тезата, че в преражданията си всеки от нас е минал през различни първични религиозни възгледи, като историческо битие и като плът те у нас съществуват. (И тук е трагедията на религиите — те със своето хилядилетно присъствие стават след време праг на развитието.)

В основите на някои учения лежи безотговорната теза, че човекът е агностичен, т.е. непознаваем. Можем да приемем, че Бог е непознаваем, но не и човекът. Изхождайки от различните метафизични концепции за неговото раждане — от коя същност произлиза, можем да оценим дали той е проява на същността на Бога в една разумна допустимост да се докосне до Божественото, или е просто някаква твар. Нека разграничим тезите — или човекът еволюира, или е в статиката на един първороден грях, както твърди християнската, и особено юдейската религия. Но там се изпуска, че еволюцията е вложена в човека, щом ведно с това, че е взет от планетната плът Творецът му дава и Своето Дихание. Следователно, човекът има вложена една, както Плотин казва, велика разумна душевност, която се докосва до Божествеността.

Все пак всички доктрини са съгласни, че човекът е проявена същност, надарен със самосъзнание; разумно същество, което има мислене. Мисленето е реакция за присъствие, белег на човека — то е, което го кръщава — Адам е умът! Разбира се, няма жива твар без съзнание, защото всяко същество носи в себе си Бог. Друг е въпросът дали винаги може да изрази свое самосъзнание, но няма как да отреагира, ако го няма. Факт е първичният инстинкт на всяко живо тяло — никое не приема безрезервно смъртта. Именно това е присъствие на съзнание в движението във форма и материя.

Мисленето обаче е белег на същина, проява на Божествеността! То може да определи, че някой ни е дал жизненост и тогава самосъзнанието има подчертано предназначение — мисълта характеризира, защитава и дава присъственост на Бога, чрез мисълта Той е наше знание. Оттук може да се дойде до идеята за тъждествеността на човека като мислене, като съзнание със Словото. Ето какво прозрение са имали светите Отци, извеждайки тезата Син Човечески и Син Божий. Значи Иисус Христос като същина е една тъждественост със Словото, т.е. с Логоса. Син на Бога, но в същото време е и човек. Човекът като същност е тъждествен с проявеното Слово, а като проявление е една троичност: пневма — Дух, психе — душа, сома — тяло.

Това е човекът — плът от земната планета, душевност от Световната Душа и Дух от Всемирната Разумност!

За Плотин човекът се състои от умопостижима душа (най-близката до Божествеността, както аз казвам — до Причинния свят), от сетивна душа и накрая от тяло. Но главното в Плотиновото схващане не е предметността (защото предметността е противоположната видимост, усвоимото), а единството на субстанцията. Тялото според Плотин е един проводник, който има свои разпластявания. Тези пластове съвременният окултизъм нарича етерно, астрално и ментално тела, а Плотин — светозарно, светлеещо (звездеещо) и бляскаво. Светоозарение — забележете каква тънка характеристика на полето, което наричаме етер и което създава етерния двойник; звездеене — а „аструм“ значи звездея, светлея; и — блясък! Плотин не може да не е имал живия опит, да не се е докосвал до тези тела. Екстазата, в която е изпадал, му е давала една трансмисия на физическия, полудуховния (душевния) и духовния му свят. Екстазата е прозрение за света!

След като вече знаем, че като сътворение Вселената носи от Единното всичко — от цялата Небесност до поселника на земята, можем да оценим прозрението на древните, които са нарекли човека микрокосмос, т.е. носи всичко, що е вгърнато в макрокосмоса. Достиженията на настоящото научно мислене показаха и неговия първичен път — в ембрионалния период плодът минава всички биогенетични начала — от растението до човека. А тогава са нямали рентген, но са имали очи виждащи и даже са знаели и много повече. Хермес в пътуването си за Откровението казва пред Великото Божество: Аз не гледам със своите физически очи, виждам с Духа си! Ето знаещите как са можели без инструментариума на цивилизацията да кажат преди хиляди години, че човекът е един микрокосмос, да кажат, че е пневма, психе и сома. Сега отиваме много по-далеч, с идеята за Свобода чрез Истината, с тезата за одухотворяване на материята и сливането `и с Божествеността!

Безспорно, човек не е длъжен всичко да приеме, но трябва до финост да развие вътрешния си усет, да навикне умът му към проницание, а боготърсещата му душа да дава знание на сетивната душа. Тогава душата и тялото му ще бъдат под негов контрол, а не на стихиите, не на желанията, не из лабиринтите на съблазънта.

Троичността на човека в теорията на неоплатонизма се различава от християнското учение, където се приема двухотомния човек: Дух и тяло (въпреки че апостол Павел в посланията си говори, че човекът е трихотомен — Дух, душа и тяло). Според официалната християнска църква тленното ще отиде в гроба, а нетленното ще отиде при Отца. Следователно кореспондентът — душата, не съществува. Част от окултните школи считат, че душата е един астрално-ментален свят, който подлежи на промени, докато Духът — не, защото той по същина е Божествен. Духът еманира върху душата своята духовна благодат, а тя от своя страна върху тялото.

Физическото тяло винаги се е приемало за твърдо и грубо. Все пак в християнството се говори за него като за храм, за обиталище на Бога — идея, която липсва в доктрината на политеистичната богонаука. Може един цезар да бъде обявен за божество, но я няма тайната, че тялото е храм. Иудаизмът също няма тази доктрина. Казано е в писанията му, и особено в псалмите, че човекът е син на Бога, но никъде — че той е обиталище на Бога. И виждате колко много може да се измести ъгълът на преценката. Тялото, ведно с другите наши съставки, като еманация и продължение на Божествеността има обратния знак — на връщане и обожествяване на материята. Най-простото доказателство е възможността на Христос да възкръсне, което значи, че може да се събира и пръска материята. Това е въпрос, който подлежи както на преценка, така и на изчаквано развитие: Онзи, Който е Христос, може, но този, който е още само Иисус — не!

Ето как се стига до онези основни правила на всички генетични начала — еволюция (развитие) и инкарнация (прераждане). Развитието, т.е. обожествяването, боготърсенето присъства като принцип в схващането на неоплатониците. И макар че не дават в цялост учението за прераждането, за техните видни представители то е безспорно. Прераждането не е само закон, то е властна необходимост, защото се мотивира от закона за възмездността (известен още като закон за причината и следствието и най-вече — като закон на кармата) и от големия принцип на вложеното движение, което обосновава еволюцията.

Древните са казвали: „Каквото посееш, това ще поникне, и каквото поникне — това ще пожънеш.“ Нашият народ пък има една поговорка: „Каквото си надробил, това ще сърбаш!“ Ето как е включен общият, генералният закон на развитието и как мисленето ни, за да бъде плодно, трябва да върши и своето жертвоприношение. Затова неоплатониците ще кажат: Прави всичко, което си длъжен, без да мислиш за плодовете. Върши го като жертва за Божеството! Животът е безсмъртен, формата е тленна! Да, ние констатираме преходността си и смъртта, но не сме я осъзнали като врата на живот. А правилото: Прави всичко, което си длъжен, без да мислиш за плодовете е добродетел, която без да иска награда, е стимул за действие. Христос говори за същото. Много пъти подчертавам некъсаната верига на религиозните съзнания, на Духовните вълни, на невидимата звезда Витлеемска да посочи нещо ново. Всичко като основно битие, като концепция, като метафизика, макар и с известни непълноти, съществува. Колко близост има Плотиновата идея за жертвопринос с думите на Христос: Когато отиваш в храма да принесеш жертва, ако имаш нещо с близките си неуредено, върни се, извърши прощението и иди да поднесеш дара!

„Ония — казва философията на Плотин — които са упражнявали човешките си способности, отново се раждат хора. Ония, които са упражнявали само чувствата си, и особено ония, които са били обладавани от ярост, стават свирепи зверове, тъй щото разликата на тялото (в което те отново се раждат) се дължи на разликата на живота...“ Това е представата им за прераждането, в която има много празноти, но ще трябва да разберем символа, за да не изпаднем в грешката на много модерни мислители-теолози — да се говори за символите като за буквални реалности. А идеята за символите улеснява повече служенето, отколкото вътрешното знание, защото това, което не може да се схване като концепция, но може да се схване като образ, извиква нуждата от символ. Според мен, прозрението на неоплатониците е достатъчно голямо, за да знаят, че индивидуализираната същност в душата на човека не се връща в животинския свят, но проявата в живеенето ни на една неовладяна страст, на една свирепост прави човека звяр. (Наистина звучи неудобно-смешно, когато в наши дни много теолози, най-вече отричащите закона за прераждането, наричат Изтока, където изповядват тази философия, езически и невеж.)

„...ония, които са понижавали чувствата си чрез своята леност, отново заживяват във вид на растения...“ Символът е много ясен. Кой е основният белег на растението? Неподвижността! Къде е главата му? В корените! Значи приковани са, в земята са заровени, нямат още очи за Небето.

„Ония, които твърде много са обичали музиката, бидейки чисти от друга страна, стават (животни) пеещи. Ония, които са управлявали несправедливо, стават орли, ако не са имали други пороци...“ Защо несправедливост упражняват, а стават орли? За да видят отгоре низостта си — отдолу не прозира, отдолу не се съзира тайната!

„Ония, които са говорили без мъдрост за небесните неща, гледайки често към небето, се променят на птици, които винаги летят твърде нависоко...“ — летят из небесния свят, но нямат знание. Много хора искат да бъдат птици, а не знаят, че са безмъдри. Нещата са много уточнени, стига човек да се освободи от приземност.

„Онзи, който се е сдобил с гражданска добродетел, отново става човек; но онзи, който не притежава достатъчно гражданска добродетел, се преобразява на животно...“ Но кой се преражда? Това, което се въплътява, не е Духът, защото над човешката душа взема връх силата на енергията. А умението да ползваме енергиите, силите, това е голямото ни битие — те са дадени на нас.

Неоплатонизмът развързва ръцете на духовните школи, за да внесат нови идеи за идващия нов духовен път, който е дал Христос!

Разбира се, не всичко от това учение прониква в християнството. Всъщност голяма част от него влиза не толкова под името неоплатонизъм, колкото с идеите на Платон. Средновековието обаче го измества с учението на Аристотел. И така идва жестокостта на „знаещото“ незнание, за да постави Европа далеч от духовните ценности и да я направи цивилизована (за което все пак сме благодарни — отидохме и до Луната).

Неоплатониците имат йерархия на посветените, за която говорят със свой символичен език. „Влажни души“ те са наричали хората, които се женят; „мокри души“ — онези, които се привързват към света на формите на живота; „сухи души“ — свободните от желания, които са свободни и от веригите на превъплъщението. Знаещите тези тайни затова са отивали в пустините — да станат „сухи души“. Българският език има хубавата дума „изпит“. Така се рисуваха и иконите ни — и спиритуални, и одухотворени.

Тази йерархия на душите съществува във всички окултни учения, под различни наименования. Вместо за „суха душа“, се говори за „небесен дракон“, „небесен лъв“ (в смисъл на духовна светкавица)... Очевидно самата приложна дисциплина ражда лексикалност, която трябва да бъде усвоявана, за да може да се борави с нея. (Както в различните науки от един закон се извеждат и приложенията му.)

Има йерархия и на мистичното посвещение. Когато човек е свързан с малките мистерии, будността му още не е цялостна — това са т.нар. „мисти“ или спящи, посвещавани в малки тайнства на празник по време на пролетното равноденствие. Те са носили митров венец и специална превръзка на дясната ръка и левия крак — живи ориентири, изразяващи символите на посвещенията. „Епоптите“ — гледащите, са били посвещавани в големите мистерии, извършвани през есенното равноденствие. Тогава се сменят теченията и съсредоточеността е вътре в нас, а не вън, не върху разукрасата. И ако установим кога е писано дадено произведение — било отделно стихотворение, или част от роман, ще забележим стойността на онова, което е творено от късна есен до дълбока зима. Пролетта сама за себе си е достатъчно пъстра и в човека идва игривостта вместо съсредоточаването.

Неоплатонизмът, както казах, не приема крайния дуализъм, но твърди, че предмет на противоречие и на противопоставяне между духовност и материя винаги ще има, т.е. противоположностите в единството на субстанцията са противопоставени. Защото има слизане, има и развитие. Слизането не може да не бъде противопоставено на онази материя, която не е задвижена. И точно тази предметност на противоположностите Плотин нарича привидност. Това трябва да усвоим: в реалността да виждаме привидното, за да се развиваме. Тогава страданието се трансформира в развитие — болката става не болезненост, а процес на раждане.

Преценката, че развитието е по-различно от страданието, е една приложена добродетел на присъствието ни в света. Но не светът е над нас, а Духовността, защото сенките на Божието творчество чрез Душата, без да изпадаме в отрицание, все пак като битие са сътворени. А екстазата ни въвежда в единство. Затова Плотин казва: Съзерцавай Бога! Този израз създава възможността да бъде упрекнат, че е мечтател — човек на нереалността. (Безспорно, при наличието на Аристотеловото разумно, рационално начало методът на съзерцанието не може да не бъде счетен за мечтателство.) За европейските философи, които не родиха философия като излив от Причинността, екстазата ще се смеси с измамата, със спиритическото явление, Плотин ще бъде един съзерцател... Но той е много далеч от това: Плотин е по-скоро знаещ и виждащ олимпиец — Аполон-прорицателят. А тези, които го наричат мечтател, или им липсва дълбочина в преценката или просто употребяват термини, които им служат за извинение, че са невежи. (Иван Вазов писа: Мечтател безумен, образ невъзможен, на тъмна епоха син бодър, тревожен. Каза го за Раковски, човекът, неизмерим като социална личност — и като теоретик, и като приложител. Това ли е мечтателят — той е толкова реален!) Когато се говори за мечтателите, трябва да се знае дали целта, за която те мечтаят, не е по-реална от самата реалност. Когато Плотин смята, че Нусът е самомисленето, съприсъствието на мисленето, т.е. присъствие на Същност в мисленето и самото мислене е една Божественост, това ли е мечтателство?! Кога Адам стана човек — след като Бог му даде Диханието. Мисленето е божествено!

Тук е голямата разлика с официалната психология, която обяснява мисленето като плод на мозъка (по внушение на материалистическата, а дори и на идеалистическата философия). Не, мозъкът е орган, чрез който мисловността се изразява — даже когато е висша или божествена. В такъв смисъл Нусът е самосъзнание, имащо изначало своя център в Единното, в Универсалността. Той е единство в съвършенството и създава разсъдъка като цялост и пълнота. Затова неоплатонизмът определя, че разсъдъкът е едно обръщане към Първоинстанцията. Разсъдъкът е съзерцанието на Абсолютната същност, а не в нашия смисъл — спекулативност от понятия, от възприятия и от комбинативности. Това обръщане към Първото Единство (където сме присъствали) е едно спокойно битие в Абсолютната същност!

Забележете: мисленето е божествено, разсъдъкът е съзерцание на Божествеността! Така се създава кръговото движение — змията захапва опашката си — за да стане съвършенството. Светлината, която излъчва разсъдъчността, ни дава идеята за Безкрайното. Тя ни разкрива тази нейна същност — да се излезе вън от Бога и да се търси реална представа за Него. Но това е сетивна представа. Така се създава необходимият образ за непосредственост, носен у нас и създаден вън от нас. По този начин възниква големият двубой за свобода от знание на очите — към откровение на сърцето, за да се стигне до нови понятия, за да се разбере, че в отваяния образ не е съществена материята, а вложената възможност, идеята! (Спомнете си за Пигмалион, който изведе от себе си Галатея — не беше слоновата кост, която го плени, а идеята, вложена в Галатея.)

Така Безкрайността ни се показва във възможно усвоимото, но не може да бъде преценена с това, което умът дава, а се разкрива в екстазата. Ето защо казвам — Бог не се доказва, Бог се живее! Бащата, Който е родил вечния Син, и Синът, роден от Бащата, в екстазата са едно. И ние когато познаем Сина, или станем Сина, ще можем, както Христос, да кажем: Аз и Отец едно сме!

Единното, ако стои Само за Себе Си, всичко остава скрито и тогава няма да има форма; Единното се излива, за да се познае в другото и така възниква формата, която носи пулсация, но не е същина, а за Плотин е само негово отражение. Материята е небиващото, което носи в себе си образа на Биващото, казва Плотин. (В такъв случай нямаме ли основание да кажем, че това небиващо трябва да го направим биващо?!) И именно небиващото е в развитието. Това небиващо обаче прави своите противовеси — създадена е формата, идеята е вътре, но материята е склонна към нещо друго, т.е. съществуват възможности да следва външни процеси. Това е идеята за свободната воля в християнството. С изключително проницание светите Отци са решили в съответните Вселенски събори проблема за двете воли на Христос — Божествена и Човешка. Метафизиката на християнството включва Волята, упражнена за Сътворение — нещо, което в неоплатонизма липсва. Ясно е, че Христос присъства при Сътворението на света, упражнявайки Волята на Божествеността Си.

Душата, която съзерцава Бога, може да бъде смущавана, казва Плотин. Да се върнем на идеята за злото, което, както казахме, според неоплатониците е в небиващото, т.е. в материята, която носи образа на Биващото, но не е Самият Творец; не е родено биващо зло. Така като образ на Биващото небиващото съдържа в себе си злото и точно това Биващо, което не е еволюиращо, ще ни го открие в небиващото. Виждаме много странната теза, че злото не е абсолютен принцип, но е една независимост от Бога, едно далечеене от Бога — образ, който още не е биващ. Ето ясното разграничение от дуалистичните системи с двете им божества — на доброто и злото.

В учението на Плотин има и психология, и етика. За да се освободи човек от природните закони, за да се освободи от противоречията, той ще трябва да култивира своята биология и своето мислене. Наред с гражданските добродетели голямо значение имат за Плотин и религиозните обреди — като подбуда и като коленопреклонение за мистична взримост и съединение. Но не обред, който е протрил прага на всекидневието, не напрашеното моление, защото Плотин чрез учението и живота си показа как да се освобождаваме от дрехата на старото! И тайнствата в християнството не са само видимост, а и йерархии на посвещението. Затова казвам, че религиите най-бавно стареят и най-дълго стоят стари, но няма религия без олтар и няма олтар без обред!

Най-важна от всичко обаче е мистичната екстаза — изпадането във вътрешно съсредоточаване, във вътрешна зримост. В биографията на Плотин е казано, че той няколко пъти е изпадал в екстазата, правеща човека родственик на боговете. Апостол Павел в едно от посланията си пише: Грабнаха ме и ме въздигнаха до третото небе. Ето друг израз на екстазата, на висшата интуиция. Има, разбира се, и една първична интуиция — тази на нашата биология. Тъй като сме изведени от цялата същност, ние не можем да не носим нейната усетност, както като реакция за съществуване, така и като възможност за себеосъществяване. Тази биологична интуиция (елан, както я нарича Анри Бергсон) трябва да разграничим от интуицията като будност в Причинния свят, изливащ своята духовност и правещ ни мъдреци. Има разлика между усета да се самозащитим и познанието на интуицията, изливаща ни откровения за мъдрости. Прозрението е вътрешно виждане! И трябва човек да предоставя на интуицията, първично биологична или божествено излята, да му дава предсещането или прозрението, а след това с мисловната, интелектуалната и словесната подготовка да се изразява. Но не трябва да обременяваме ума си да взема връх над прозрението. Хората обичат да се хвалят с ума си, но ум, вплетен само в разсъждения, затваря прозорците на прозрението. Затова казвам, че умуването е рамка на Небесата! Това не значи, че не трябва да култивираме и разширяваме своите способности. Чрез ума си можем да взимаме от мисловността и следователно трябва да разработим своя апарат, за да става той все по-съвършен, все по-гъвкав. Един първичен мозък може да позволи прозрение, но то няма да мине границата на първичната мисловност, а тайната е прозрението да бъде равно на откровение! Това е пълната хармония — когато не си пречат воля, ум и сърце (по официалната психология), т.е., когато не си пречат Бог, Човек и Всемир.

Има един особен момент в живота на Плотин, малко анекдотичен, достатъчно верен, но не и арогантен. Когато негов приятел го кани да отидат в храм, той казва: Защо боговете не дойдат до мене? Разбира се, Плотин говори за ония богове, които са имали езичниците, защото той вече има изграден Бог на единството! Анекдотът не го унижава, а показва само величието на мисленето му. И това е наистина белег на един прорицател във вековете след Христа.

И така, ние вземаме частици от знанието, които ни остави Плотин с теорията си за Сътворението, с отношението си към Вечното, с метода си на познание и със своята схема за нравствени потреби. „Защо боговете не дойдат до мене!“ — така се освобождаваме от стихийните богове, а екстазата ни сродява с Единствения. Имаме поне шанса да знаем, че това, което е съществувало, това, което някога и някъде е било, е възможно усвоимо от нашите душевни сили и възможно приложимо във всяко време, за да можем да чертаем един път към Мъдростта, която е ново духовно пътуване, която е едно послание, вградено, дадено от Христос — Аз и Отец едно сме!