Орфизъм

Живата Евридика ме дари с любов,
мъртвата ми посочи пътя на Истината.

Когато се правят съпоставки между известни личности, белязани в историята — било със светските си доктрини, било със светкавиците, пратени в душевния свят на човечеството, същественото е дали те донасят нови идеи, или само кодифицират даденото преди тях. В този смисъл нито Моисей донася нещо ново (нравствените закони и най-вече идеята за монотеизма се появяват в историята на религиите много по-рано), нито Мохамед обогатява човешкото мирозрение. Но тайните, които дават Учители като Кришна, Хермес и Орфей, не само в областта на светската мисъл, но и в областта на духовните науки, са една велика тревога за човечеството. И неслучайно ученията им с хилядолетия са знайни.

Образът на Орфей не би бил пълен без неговото учение, без пътищата, които той прокарва, за да може човешката душа да достигне единството на Дионисовото и Аполоновото начала. Това единство е нова тайна, изведена из духовните дълбини на този велик мъж. Той има дързостта не само да руши стари схващания, да разкъсва вериги, спъвали човека; не само да променя света, но и когато трябва да го напусне, да каже това, което малцина в доблестта да познаят живота и смъртта могат да изрекат: Аз умирам, но боговете са живи. В основата на неговото учение лежи безсмъртието на душата и както всеки посветен, той го има като вътрешен живот.

Ще се опитаме да съберем трохите от магичното учение на Орфей, оцелели до наше време, за да върнем поне залък от големия мистичен хляб на древността. Много е потуленото от това учение, не само заради далечината му с хилядолетия във времето, а и защото в същината си то е окултно. Знанието, което Орфей вгръща в своите химни, като апокриф върви в подполието и затова много трудно се събират зрънца от неговата мъдрост — от космогонията, от нравствените повели, влезли в живот като правила и задължения, като молитвени формули. (Разбира се, затова не могат да бъдат винени нито времето, нито тези, които са ги съхранявали.) Но всеки, имащ възможността да вземе дори късче от този хляб, ще познае зърното, от което е направен — ще познае величината на Орфеевата посветеност, озареността на неговото пробудно посвещение. А от един залък може да се направи храна за мнозина, както Христос с пет хляба и две риби нахранва пет хиляди души — нахранва ги със Своето слово!

Ние нямаме петте хляба от учението на Орфей. Изследователите му събират щрихи, фрагменти, които служат по-скоро за гадаене, отколкото за изграждане на цялостна система. Но и това е достатъчно, за да бъде озарен — както светкавицата осветява тъмната нощ — пътят, вървян от човека тогава.

По времето на Орфей най-съществен е двубоят, който се води между двете изповедания (формирани като религиозни съзнания), вследствие култовете към Дионис и Аполон. Всяко поотделно има свой апогей, но също и свой заник. Аполоновото начало изразява екзотеричната — външно-рационалната страна, а Дионисовото — езотеричната, мистериално-окултната страна. Тъй като Дионис е не само син на Зевс, а и божество на възкресението и разрушението (които са една нагледна битиейност и метафизика във всяка религия), логично е да се приеме, че именно той в приложно-обреден смисъл изразява мистичността. Тази идея се опорочава постепенно от т. нар. вакханки и в своята принизена форма култът към Дионис има твърде жестоки обреди — най-вече приносът на кръвни жертви. Такива жертвоприношения не са присъщи на никое окултно учение. (За съжаление кръвни жертви и сега се принасят, проникнали от юдаизма и в християнството.) Дори човекопринасяне се среща в обредите на Дионисовите, а понякога и на Аполоновите тържества, въпреки че поклонението на Аполон има своята вътрешна миротворност. Така с времето се натрупват отрицания върху Дионисовия култ и недостатъци върху Аполоновия.

Траките имат две форми на жреческо служение: лунна — на женския принцип, и слънчева — на мъжкия принцип. (Това са принципи, не полова диференциация.) Когато преобладава лунната сила, господстват жриците, почитащи тройната Хеката, като създават вакхански ядра в мрачните долини, а когато преобладава слънчевото начало, жреците са мъже, изграждащи храмовете си на височини. Само равновесието между двата принципа дава възможност за формиране цивилизациите на човечеството.

Орфей се завръща от Египет в тракийските земи като велик посветен — с една вътрешна митология, с познание за същината на вероизповедта. А в езотеричните школи един от законите е посветеният да приложи овладяното знание заради светостта му и еволюцията на света. Затова Орфей с обетност се завръща в родината си. Той трябва да освободи напрашените крила на човешката душа от първичните формули на молението, както и от жертвоприношенията. И Христос по-късно казва: Не жертви искам, а милост! Не жертви — милост, защото жертвата непременно ще търси възмездност, а милостта е възможност не само да простите, но и да изграждате. Не е милост, ако сте дарили, а не сте изградили.

Освобождаването на човечеството от кръвните жертви е една от най-големите победи, които орфизмът, а след това и питагоризмът, дават на Европа. Това извършват западните посветени — освобождават човека от кръвния жертвопринос! Разбира се, не всичко, каквото казват, се спазва, но нека не забравяме, че школите им са окултни и до днес. Все пак дори и няколко души да имат своята благодатна мисъл за милост над човешкия род и над това, което го съпровожда, те вършат своето дело.

Водейки жестока борба с духовния песимизъм и погрешната мистика, Орфей изпълнява тази своя задача на Учител. Създава за хилядолетия една нова религия — обединяваща и освобождаваща — като намира мост между слънчевото божество Аполон и мистично възкръсващия Дионис. Аполон и Дионис са два принципа твърде антиподни не само в зрението на човека, но и в другите полета, и Орфей ги обединява — идеята за слънчевостта като царство с идеята за безсмъртието на душата — едно съчетание за висш световен ред. Така той извежда човека в идеята за безсмъртието, за да го направи владетел и на трите царства — на Ада, на Земята и на Небето.

Има податки, че самият Орфей не е бил изповедник на Дионисовото начало, но това не отговаря на истината. Може би европейците в оценката си изхождат от натрапеното мнение, че Дионис е разгулник, съпровождан от вакханките и сатирите, от хоровода на пияниците — нещо съвършено невярно! Дионис е животът в приложност — раждане, умиране, възкръсване. Можем да го сравним с Шива — бог на разрушението и сътворяването в индуизма, но той не влиза в троица, каквато индуизмът ни представя, защото олимпийските богове са достатъчно характерни като себесъзнание и себеживот. Дионис, ведно с Озирис и Христос, е едно от известните в историята на религиите божества, които възкръсват (в още по-древни времена, има и други възкресения).

Това, което Европа сложи в своето виждане за Дионис, в същността си е грешно. (За мен културата и цивилизацията на Европа са лош пренос на знанията на Древния изток, Елада и Тракия.) И именно срещу такова виждане се възправи Ницше, който с безспорността на проницателя брани Дионисовото начало. Ницше може да има грешки, но това не е основание да оспорим мащаба на проницанието му. Не можем да отминем идеята му за свръхчовека — онова копие, изхвърлено в особени далечини: Между животното и свръхчовека има един мост, който се нарича човек. Това е вулканично изригване, на което и съвременната окултна наука направи своето поклонение.

А коренът на Бакхус е „вак“, което на санскрит значи висша божествена сила. Европа не можа да разбере, че съпровод на всеки голям небесен пратеник е онова, което е още в нисш стадий на развитие, онова, което съпровожда и Орфей — животинският свят.

Напоследък има много информации за наличието на предгречески, тракийски Дионис, който не носи онази упречност, която е отправена към еладския. Този въпрос беше поставен във втората половина на нашия век и вече има достатъчно доказателства, че тракийският Дионис предшества еладския. От „Илиада“ е известно, че траките са взели участие в Троянската война на страната на троянците (макар че битуват с гръцките племена) и там вече орфистите са налице. Следователно времето, за което се говори, че Орфей живее в нашите земи и изгражда своите храмове, е преди това. Счита се, не без основание, че неговата жизнена пътека има някакво равняване с Моисеевото време — втората половина на II хилядолетие пр. Хр. и по-точно между 1305 и 1196 г. пр. Хр., и ако видим кога е Троянската война — около 1275 г. пр. Хр., не е нелогично да се търсят доказателства, че тракийският Дионис е предшествал еладския. Създадените тържества и празненства също свидетелстват за това.

Орфей отново вгражда Дионис в храмовете на Тракия, но като духовна същност; вгражда го в церемонията на Делфийския храм на Аполон, където е и жрец, а след това и в Дионисовия, намиращ се в сърцето на Родопите.

В тези празненства, посветени на раждането на Дионис, по-късно пред посвещавания са извиквали душата на Орфей, за да ги възземе. А Орфей, който е вече посветен, влиза в своето царство, слиза в своето подземие, за да победи — да изведе човешката душа! Така той е и божествената душа, която викат, за да се влее в иницииращите се, и духовният пътеводител, който ще ги изнася в различните царства или в степените, за които те са готови в дадено посвещение.

Така че не можем да приемем, че Орфей не дава признание на Дионис. Но по това време има конфликтност в реалното приложение между Аполоновото и Дионисовото начала. И когато едното доминира, безспорно хармонията се нарушава. Орфей, както казахме, точно в такъв момент изиграва съдбовната роля да ги събере в едно общо светилище и да извърши кръщение — кръщение в името на една нова религия, по-късно наречена орфизъм.

Тази нова тайна Орфей предава на своите ученици, за да имат нов светоглед за Божеството. Разбира се, това сливане се манифестира и за официалното всекидневно изповедание в една нова религия като възможност за мнозинството.

С тази идея Орфей довежда учениците си до ново свещенослужение. Първо те трябва да се научат да се прощават с миналото, за да влязат в посвещението. При това приобщаване към мистичността Орфей като велик жрец носи специална дреха — бяла от ленен плат, скиптър от абанос и слонова кост и златен колан, инкрустиран с кристали. Това не са само символи на властност и царственост — с тези атрибути на жречеството се приемат силите на Планетния Логос, а след това с ръката на хиротонията се предават на посвещавания ученик. А от него се иска да се съсредоточи в себе си с всичките си възможности, за да се отправи към началото на нещата, към Великата троица, която блести в чистия Ефир. В този бляскав етер трябва да изгорите своето тяло, казва Орфей на своите ученици. (Защото в етера са нашите изображения, но не в смисъла на настоящите интерпретации, където етерът се схваща като един почти приземен слой на Мирозданието.) Ученикът трябва да надделее с огъня на мисълта земното притегляне на своята тленност, за да се отдели от материята и Духът да се издигне до вечните причини. Действително в причинния свят няма обективизация на духовността — няма материална субстанция от вида на физическата, астралната и менталната. Издигането до причинността отваря вратите на пробудата и на душата се дава възможност да се види като божествена даденост (но не още и като Бог). Ето това иска Орфей — да освободи Евридика в своя ученик.

Затова на иницииращия се в първата степен на посвещение той казва: В устрема към вечните причини душата ти като орел ще полети към трона на Юпитер. А орелът е знакът на висшето откровение! (И затова над главата на Иоан Богослов, който пише не само с боговдъхновение, а и с богооткровение, стои орел.) Но щом ученикът стигне престола на Тронника вечен, той може да открие същината на световете, тайната на Бога. Тогава може да чуе великото съкровение, че има само едно Същество, Което царства над Небето, над Земята и над Ада. (Тази тайна само причинният свят открива — не астралните акашиеви анали, не дори полето на висшия разум.) Митология ли е това, многобожие ли е? Не — монотеизъм и то с най-изчистена образност, изразен чрез учението на великия тракиец Орфей!

Това е Зевс, който е и омразата (схващана не като злосторство, а като правда, възмездие), и любовта; който е и диханието на нещата. Той е Царят и Властта, Вечният Учител; Мъжът и Жената (категории от т. нар. културни духовни раси). Той е Баща и Майка, от чието единство идват огънят и водата, земята и въздухът, денят и нощта, титаните и боговете... Той е Съпругът и Съпругата. Тайната на съпружеството ще намерим и в едно по-късно историческо време: „... ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът.“ Нищо не е вън от мистичната наука, а нейните производни са давани според религиозната необходимост и възможността да бъдат усвоени. Единството на Съпруга и Съпругата е единството на Дух и Материя! Тази тайна Орфей открива на посветените (другите трябва да се възприемат като полово диференцирани, за да се възпроизвежда живот). Човекът в своята микрокосмичност е същото това единство, което се съзира и в Космичността. Той самият е мъжът и жената, небето и земята, денят и нощта, доброто и злото. Очевидна е тогава стойността на принципа на Мъдростта — няма зло, има нееволюирало добро, изведен от цялата Космичност, себеосъществяваща се заради самия Бог!

Друга тайна, която се разкрива на ученика в тази степен на посвещение, е, че семето на Зевс е Вечният огън — Огънят съзидател. Този огън се излива от десницата на Гръмовержеца. От десницата на Бога излиза и целият свят! В Евангелието е казано за Христос, че ще седне отдясно на Отца; и неслучайно хиротония се върши не с лявата, а с дясната ръка. Посвещаваният осъзнава, че Зевс е и пламъкът, и главнята — че носи в себе си огъня на оплождането и благодатта на обновлението. Това научава ученикът на окултното знание, когато ще посети преддверието на храма, преди да влезе в самия храм — Орфей го въвежда в обитаемостта на душевното и небесното, на земното и подземното. Тази цялост на познанието го прави посветен в първата степен на Орфеевото учение.

Тогава Орфей ще му каже да се приготви за следващото посвещение. Твоят дух ще влезе в пламтящата област, където Великият Творец размесва душата на света в Чашата на живота. (Великата Чаша! Ето защо в чаша, наречена по-късно Свещен граал, се събира кръвта на Христос; ето защо от чашата, от т. нар. потир, се взема причастието.) В тази Чаша е смесено упоителното питие на радости и скърби. Отпили от нея, душите забравят божественото си жилище, потъват в материята, за да започнат еволюция в печалните мрачини, но винаги носят негаснещата искра на Божествеността! Човекът не губи Бог, когато слиза на земята, т.е. когато инволюира. Идеята за забравата в процеса на проникване на Духа в материята е внесена и в Библията — Ной, след като се спасява от потопа, пие вино. Защо? За да забрави небесния свят и се осъзнае като реална потреба в този свят, и да осъществи тук своята еволюция. Затова е онзи странен израз, че синът му го видя гол, т.е. в плът. Същото неудобство изживяват Ева и Адам — голи се виждат, т.е. в плът.

Всеки е индивидуализиран и в същото време космичен. Индивидуалността се загубва в сливането — в осъщественото единство на човека с Бога. Но това става, когато се надмогне законът за прераждането. А неговото усвояване — не само като идея, но и като реалност — е едно посвещение. Много личности, дори цели народи, които не приемат този закон на развитието, имат само една повеля — послушанието; докато законът за отиването и връщането изисква приложение на принципа на отговорността. Хората се питат: „Защо не помним миналите си прераждания?“ Защото или белегът на величието, или ужасът на съмнението в справедливостта не би им позволил да изведат своята душа. Те могат да я видят и „грозна“, нещо твърде страшно, а душата винаги е красива! Затова е необходимостта да се спусне завесата, за да не гледа човекът назад и да не гасне енергията, вложена за нов живот. Миналото не трябва да спъва бъдещото му развитие, докато не получи великото си посвещение.

Тази тайна е вгърната и в митологията — слезлият в царството на Хадес трябва да пие вода от реката Лета, за да забрави своето минало. Слизайки, забравяме, за да можем да понесем всичко и да се върнем. Чашата на живота и реката Лета — това са живи реалности! И неслучайно в схемата на енергийните ни центрове, т. нар. чакри, един от тях — четвъртият, се нарича чаша. Когато той работи, човек може да излиза от личното си съзнание и да влиза в мировото. А присъствие в свръхмировото съзнание е възможно едва когато седмият център се отвори. Човекът подминава небрежно тези висши знания в желанието си да бъде модерен. Затова му е нужен Орфей — заради скръбната обида, че е невеж!

Чаша на живота можем да наречем и нашата планета, поселница на всички „упоени“ души. Тук има печал и мрачина, но има и радост и слънцегреене — и тук трябва да се познае законът на слизането и връщането! Тогава не е истина, че е печална и плачеща човешката душа, когато се лута из мрачините на преражданията. Не! В това посвещение същественото е не печалният, а развиващият се човек. Той ще се отлъчи от Великия творец, за да Го познае чрез Неговия Син. Човек ще види проявяващото се Слово — Бащата в Сина. Ето къде е мястото на Синовете Божии, ето къде е Дионис — разрушението и възкресението, смъртта и раждането. Зевс е Великият творец, Дионис — проявеният Логос, т.е. проявеното Слово. Следователно идеята за Логоса е известна векове преди християнството, в чиято свещена книжнина за Христос се казва, че е Слово.

В космогонията на Орфей се казва, че сияещият в Ефира Дионис, себесъзерцавайки образа си в дълбините небесни, се себевлюбва (и Нарцис се влюбва в своето отражение) и така вглъбен се спуска надолу. Това е Генезисът — проникването на Духа в Материята. От Божията (Зевсовата) цялост започва да се излива Логосът, Словото, докато се демонстрира във физическата материя. Дионис се оказва в една долина и влиза в пещера. Там той вижда Персефона — съпругата на Хадес, и Майа, която тъче було — булото на етера. В него тя втъкава образите на всички същества. Всеки изобразен там е един Дионис — видим и влюбен в света.

Това е великата Майа — акашиевите анали или т. нар. астрален музей. Там великите будители, съзрат ли променящ се образ, подават ръка и отвеждат търсещия във висините. Това е смисълът на израза: „Когато вие сте готови, Учителите са при вас.“ Личните ни покровители и Великите учители, ръководещи битието на човешкия род, по този начин прилагат възмездията, които собствената ни душевност извиква. Несправедливост няма! Затова и Зевс е наречен клетвеник. Справедливостта е негов основен атрибут — до клетвеност! А щом има идея за справедливост, има и закон за възмездие. Следователно любовта (самовлюбването) не е единственият стимул на развитието. Ето полярността!

Това е, което ученикът усвоява във второто посвещение. За да намери Бога, той трябва да изживее своя ад, своята земя и своето небе. Тогава ще има благословията да му се разкрие същността на боговете чрез науката на сърцето (не се говори още за наука на Духа).

Но как се стига до идеята за сърцето? Докато Дионис се удивлява на булото на Майа, го съзират титаните. Завидели на красотата му, те го разкъсват. Това е големият двубой между приземената (демонстрираната) и чистата духовност. Такъв двубой — между богове и титани, трябва да изживява човечеството, за да търси своята свобода. Разкъсаният Дионис е изгорен, а сърцето му заровено. Тогава Зевс поразява титаните и посочва на Атина Палада къде е сърцето на неговия син. Тя го отнася в ефира и там то отново става сияещо слънце, става Аполон (ето съчетанието, което Орфей проповядва на своите ученици).

Сърцето на Дионис пламти във висините, а от дима на изгорялото му тяло изхожда човешкият род. Ето една генеалогия: от дима излизат сенките на човешките души, които винаги ще се стремят да се върнат при своето сърце — сърцето на Дионис, при това слънце на света. Но Слънцето е сбор от привършили своята еволюция същества, както цялата наша клетъчна система е сбор от души. Устремени към пламтящото слънце, когато то ни осени, откриваме знания, получаваме своето посвещение. Пламтящото сърце е една тайна на мъдростта (изразявана след това чрез изкуството). Така Дионис — синът на Бога, е във всяко човешко същество и търсейки се, хората възпроизвеждат живото му тяло. Самият той възкръсва в седмото небе, символизирано от седмата струна на Орфеевата лира.

Между Дионис и Всемирното възкресение на Христос обаче разликата е много голяма. И точно тук ни е нужно окултното знание, за да разберем и признаем величието на Христос. Единствен Той дава учение за Възкресението, а отделни личности в историята на религиите само осъществяват вложената възможност за възкръсване!

В египетското си посвещение Орфей изживява акта на възкръсването, което след това внася в учението си. Той освобождава посветени и ученици от жестоката обредност в Дионисовото служение, но не и от Дионисовото начало като смърт и възкресение.

Дионис не може да се загуби в душите ни — той ще разрушава и ще изгражда, докато има еволюция.

Неговото възкресение е предназначено за хората. Дионис живее в нас — в скръб, любов, сенки и слънце!

В седмото небе, там където отива възкръсналият, се възпроизвежда животът. Там Бог умира в нас и отново се ражда в нас, казва Орфей на своите ученици. Това е пътят на посветения — знание, което носи спасение на душата и копнеж към Вечното небе. Бог вече няма да умре в душата му от питието в Чашата на живота, когато в процеса на посвещението той се види като единство в гроб и утроба. Ще умре всяка скръб и омраза, а любовта ще спаси душите! Това е голямото посвещение, което ще получи ученикът и ще овладее и трите царства — и адовото, и земното, и небесното. Тогава Аполон-Дионис ще му се открие и той ще разбере, че зримият и незримият Зевс е във всичко.

След като получава благодатта на тези тайни, за ученика идва следващото посвещение. Той трябва да хвърли в огъня на олтара стиракс — благовонните смоли и треви, и да призове Върховното божество. (Благовонни треви горят и в триножниците, над които питиите се упояват, за да гадаят.) Това е принос на жертва, а не кървавите ритуали, както при вакханките. Посветените принасят ароматни треви. Затова и химните на Орфей са озаглавени „Благовония“ — не възхвали за боговете, а благовония!

Хвалебствените химни на Орфей се сравняват с упойни вина — така властно въздействат. Те променят съзнанието, защото са ритмика, която може да докосне и нисшия, и висшия ни свят, може да докосне дори божествеността ни. Такъв е смисълът и на молитвата! (Разбира се, човек трябва да се пази от рутината — да се пази от повтарянето на мантри до вцепение!) Молитвата е вътрешен живот! И когато човек я мълви, трябва крила да му израстват, както на Еос, богинята на зората. Тя не си пришива крилата — те сами израстват на раменете `и! В химните трябва да търсим не само магнетичната сила, която те еманират, но и благодарността, която Орфей отдава на своя Дионисово-Аполонов бог. В тях е очертан пътят от и към Бога, признанието на душата и нейното безсмъртие; в тях влизат боговете и небесните сили, влизат съзерцания и възхвали на чистата природа.

В химните е описана и съдбата на героите и прорицателите с тяхното тежко и буреносно, но неотклонно служение — получената благодат не е удоволствие, а служение! В човешкия род винаги ще има вакханки, ще има маловерие, но той трябва да се изкачи до своя Олимп и затова се нуждае от жертвеници. Такава е участта на пророците и прорицателите. Посвещението е трудно, а служението — отговорно. И който не може да служи, той се лишава от дара на пробудата. Ако зримо или незримо някой го получи, а го направи удоволствие — било за пари, било за забрава от мъка, било за да отиде в „храма“ на улицата и там да покаже колко благодати носи — той невидимо срива връзката си с небето. Посветеният винаги ще носи отговорността за служението. И затова Христос преди още да бъде съден и разпнат, казва на онези, които искат да Го върнат от служението Му: Мислите за земните неща, а не за небесните! Могат ли да бъдат спасявани боговете от страдания?! За тях няма страдания — те трансформират!

Когато Орфей разкрива същността на света и боговете, ученикът (който винаги ще иска) пита: Ще мога ли сам да видя същността на боговете? Да, е отговорът, но с очите на Духа. Човек трябва да спре да търси знания чрез доктрината на очите, дори и чрез доктрината на сърцето — той трябва да погледне с очите на Духа! Орфей му казва, че в мистичен храм в долината Темпе в Тесалия Дионис се явява само на посветените и на ясновидците. След година ще бъде заведен там, за да бъде поставен в магичен сън, в който ще му се отворят очите да види божествения свят. Чрез този сън Орфей въвежда посвещаваните в тайни, за които те нямат още пригодността на вътрешното посвещение. Тогава съмнение не може да има, защото по друг начин се вижда истината. Но животът на този, който ще бъде пратен на такова посвещение, трябва да е непорочен, свят и чист. Защото ако не е готов — душата му не е чиста и животът му е порочен — и в този магически сън покаже вътрешно неверие, силата на божественото осенение ще го изпепели, божествената светлина ще го убие. Не боговете убиват — те раждат светлина — убива великата сила, която трябва да мине през нас, за да станем като тях. А човек трябва да стане обиталище на Божествеността — той има в себе си храма и в трите му съставки: преддверие, наос и Светая Светих. Естествено е тогава, че за влизането там е необходима съответна отговорност и чистота, каквато изисква от ученика си Орфей.

За да се подготви инициираният за магическия сън, Орфей му дава сакрални знания. Кани го в своята килия в храма и там му предоставя книги, които разкриват тайната на йероглифната писменост, знаците на Духа. Орфей оставя много книги, от които до нас достигат само фрагменти. Една от тях е посветена на делата на Хермес. А кой може да опише бащата на духовните науки, на тайните на Откровенията — само родственият с него!

Друга изгубена много ценна книга, която се приписва на Орфей, е „Деметриада“ (няма автор от древността, който да не я е цитирал). Това е книга за Деметра богинята на земята. Орфей пише трудове и за свещените песни на Бакх; за булото, спускано над душите на хората и т. н.

Според стари текстове Орфей оставя и труд „За мутациите, химията и алхимията“. Винаги е имало окултна химия — още в онези далечни времена Орфей говори за превръщането на обикновеното в скъпоценно. От обикновеното си физическо пътуване трябва да направим духовното си възземане, защото тук — на Земята, е голямото училище на човека, тук сярата трябва да се преобразява в злато, т.е. страданията в благодат. Да се похули Бога е най-лесното (а и най-примитивното философско убеждение), но да може бремето, мъката да се трансформира чрез вътрешната алхимия — това е път за съвършенство!

В книгата си „Коридантите“ Орфей описва земни тайни, като земетресенията например. Сега говорим за сеизмографи, но този велик посветен има „уреда“ в сърцето и в душата си. Земетръсите, вулканическите изригвания, ураганите са последици от психотравмите, които народите си нанасят. Никое природно явление не е вън от вълненията и вибрациите на човешката мисъл, защото човекът и космосът са обвързани. И когато хармонията между тях се наруши, се проявяват стихиите, прииждат бедствията.

В своите книги Орфей излага и науката си за атмосферата и за магичната ботаника. (Езотеричната наука не е специализирана. До миналия век универсалното знание е предмет на усвояване и квалификация — нашият го разчленява на специализации.) Магична ботаника — всяко растение е една магия! (Народът ни има поговорката: „За всяка болка — билка“.) Безспорно за орфистите много по-естествено е откривателството, евристичното начало, и затова изучават такива науки. Те не са обременени с многобройните съображения и скептичността на „голямата“ ни култура.

Ето каква универсалност има Орфей, този божествен пратеник — като всички богове, пратени от Олимп в докос с човечеството, за да го учат на приложни знания. (Науката и досега не намира генетичния произход на житното зърно. Оттук е хипотезата, че може да е донесено от друга планета.) Такива личности вършат велико служение пред света, за да го видят развиващ се. Техният принос, с който сътрудничат на планетната еволюция, е дълг на жертва!

След година подготовка в тайните науки, запознал се с книгите на Орфей, ученикът се отправя към Темпейската долина. Там той среща няколко степени новопосветени, които с поведението и задълженията си изразяват различни духовни йерархии. Едни се посвещават на Аид, други — на Бакх и т. н. В тази долина всеки ученик първо изживява тревогата на изпитанието — понася упреци и обиди (неща, което след това ще видим и в Питагоровата система на обучение), за да възпита в себе си търпимост и надчовешко съзнание. Преди да стигне до храма на Дионис, всеки е поставян и пред необходимостта да мине един мост — моста на правосъдието. На него е везната и никой не може да избегне нейното справедливо отмерване. (Не е ясно „очите“ на тази везна какви са били, но „езикът“ е бил несмутен. Може би неговото безпристрастие е породило съмнения в някои и затова на очите на бъдещата богиня на правосъдието — Темида, слагат превръзка.) Но този, който тръгва, трябва да върви, а не да се брани. Мостът трябва да се мине и ученикът не може да избегне правилната присъда.

При влизане в свещената Темпейска долина има странен закон — да се оставят старите дрехи и се облекат нови, да се смени и името. Никой не знае как се нарича другият и дори собственото си име забравя — защото, който получава тайни, не бива да се ласкае, че е велик. Ако ученикът има такава съблазън, няма място за него в храма. Седем дни и седем нощи той се подготвя за среща със светлината на Дионис!

Объркан и измъчен от преживените трудности, след дълъг път ученикът най-после стига до вратите на храма. Там го чака Орфей, който му казва, че чрез вярата и страданието той е победил и ще намери единството на тялото и душата си в Дионис. Страданието е в душата, която усеща болката на тялото, но „болката“ на божествеността е одухотворяването на плътта. Религиите не отричат страданието, те сочат средства за освобождаване от него, но то е тенденция, вложена възможност за развитие — преходът през моста. (Разбира се, само ако може да се понесе, страданието развива!) А вярата е абсолютно необходима за победата, необходима да се осъществи единството на тялото и Духа!

Единството в светлината на Орфеевото учение се постига чрез превръщане на божествената искра у нас в цяла лампада. Така Орфей става съзвездието Лира, Дионис — слънце, а личната ни душа — лампада. Към свободата ни води небесният Ерос; води ни любовта към човечеството, за да намерим избавлението, възкресението на Дионис, тържествуващата и скърбящата Персефона. Тогава се надделява страданието, надеждата се опложда и любовта към светлината надмогва увлеченията ни в тъмнината. Трябва да се освободим, за да може светлината на Дионис-Аполон да разгърне пламъка си в душата ни и тръгвайки към Небето, да станем звезда. А Христос какво рече: Аз съм Пътят, Истината и Животът. Следователно вложена е търсената, освобождаващата духовност — Истината. Всяка религия я подсказва, но единствено историческото време и духовната даденост могат да я осъществят!

Само чистите и силните могат да отидат в слънцето на Дионис, казва Орфей и призовава всички в храма да запеят призива към божеството: „Евохе“ (произнася се „хе-во-хе“). Това е свещеният вик на човека, който търси и влиза в тайната. И на иврит ще го намерим — „йод-хе-вау-хе“, което значи името на Божеството, Бог във вечната Му и цялостна присъственост в природата. „Йод“ — това е самата Божественост, великият Озирис, непроизносимият Бог на старозаветието, Бог Отец в християнството. „Хе-во-хе“ е Вечната жена (като принцип), т.е. Природата в невидимото — несътворената още форма, и във видимото — оплоденото от Бога. (Човек трябва да се вижда цялостен, както Адам и Ева — макар, че се виждат голи, са една плът и душа.) Това е призивът „Евохе“ — песента на посветените в храма. А той се е пеел и в пирамидите на Египет, и във Финикия, и в Иудея, и в Самотраки — навсякъде, където се извършват посвещения. С тази тайна живеят посветените — тайна, която сгръща всичко: Дух и Материя.

Така в храма започва великата церемония, ръководена от първожреца, чрез която се приспособява като вибрация посветеността във Всемирната даденост. Посвещаваните минават през нея, за да могат да вземат и носят една от главните, оставени от Вечния, и да водят човечеството в път за съвършенство.

Ето къде ще видим събрани Моисей и Орфей — родоначалниците на две течения, които исторически се съпровождат с векове (макар че Орфей едва от VI век пр. Хр. е властно изповядван — тогава за пръв път се споменава от лирика Ибик). И двамата са посветени в едни и същи тайни в Египет, но по различен начин изповядват и прилагат усвоеното. Моисей сгръща идеята за единния Бог само в скрижалите на духовенството и пазейки това знание, налага на народа си сурова дисциплина, за да се създаде социална формация — теократичната държава. Затова са толкова строги и жестоки законите му. А при Орфей актовете на инициация са всемирни, те (въпреки че и в орфизма има жречество) не са поверени само на едно съсловие. Тук посвещението се дава на всички. Може би заради това не се създава теократична държава от народността на траките и задължителна религия от изповеданието на Орфей, както при юдеите. За съжаление и до днес юдаизмът не се е променил, а орфизмът в своя хилядолетен живот получава различни осенения. Орфизмът е много близо до идеята за Троицата, която впоследствие християнството глиптира в душевността на народите.

Целостта според Орфей има три същности. Първата е Природата — Великата майка, от чиято утроба излиза светът (Великата жена, която намираме във всички религии — в християнството чрез нея се явява Синът Божий, в индуизма чрез Сарасавати Брама има своите деца...). Втората е Синът — Слънце и третата е Човекът. Всяка същност от Троицата — и Природата, и Човекът, и Небето, поотделно носи възможностите на седемте струни. Следователно орфизмът е една реална духовност в и между различните царства. Без природната даденост не може да има човек, а не може да няма за човека и Небе, щом той бъде достоен за него.

В юдаизма сакралността остава само в Светая Светих, а орфизмът прославя името на Бога във всичко видимо и невидимо. Орфей е единство с природата, той е цялостен и затова кореспондира с нея и чрез поезията, и чрез музиката си. Природата винаги има обятия за музика, защото тя я ражда и изповядва. Ето защо когато Орфей свири на своята лира, се подчинява цялата природа, а когато Моисей ръководи, се подчинява само човекът.

Лирата на Орфей е всемирният храм, а седемте `и струни — божествата, които носим и в себе си с Орфей. Евридика е нейната душа — лична и всемирна!

Според космогонията на Орфей във всичко Бог е един и винаги е подобен само на Себе Си, но полубоговете са безбройни и различни. Бог е във всяко тяло и душа — това е единобожнически пантеизъм. Всяко тяло си има своя душа — казва Орфей — звездите, слънцето, луната, земята. Всички са произлезли от свещения огън на Зевс и първоначалната светлина. Всяка планета увлича в своята сфера божествени духове, които слизат и се изкачват през циклите на развитието — чрез тях Бог се себеосъществява, диша, движи се, управлява света.

Такова е учението на Орфей — могъщо и властно! То търси боговете, за да се слеят Земя и Небе. Затова жреците (както и самият Орфей, когато е първожрец в храма на Темпе) отправят призив към Кибела — великата майка на боговете, богиня на природата; призовават тази велика майка да присъства със светлината си, с етерните си пламъци — с всички дарове на изобилието, които Всемирът носи, за да благославя пътя на посвещавания. И тази всемирна душа идва при него и той се потапя в магичния сън. Там Евридика е вече във величие и всеки трябва да се научи да я оживява и извежда от своето подземно царство. Човекът трябва да се научи да живее и умира, защото знаен гроб има само онзи, който знае как да умре. Това постига Орфей! Гробът му е известен на всички — човешката душа у нас. Той се себеосъществява, като дава себе си в нея!

Затова Орфей има право да бъде едно съзвездие, наречено Лира — Орфеевата лира. Миналият от първата струна на своето земно битие до седмата — на Божественото си осъществяване, получава този божествен дар. Ето я градацията на великото посвещение: Дионис е Син Божий, а Орфей е жрец, посветен — и става съзвездие. Със струните на Орфеевата лира ние осъществяваме битие — пеем онази песен, която може да укроти у нас зверовете и дървесата, бурята и океана, вулкана и земетръса! А само Великите посветени имат осъществена любов, живяна истина и божествен живот — само те владеят и седемте струни на своята лира!

Всеки от нас може да се обрече на аскетизъм за тайната на божествените науки, може чрез пещерите и кладенците на мъдростта да изведе от гроба възкръсналата си душа. Това е и повикът на Христос: Дерзайте, Аз победих света!, и чрез Възкресението смело да каже: О, смърт, къде е твоето жило? Този, който знае вратите на живота и на смъртта, вярва, че само Животът е непобедим, а смъртта — смяна на обиталища. Това Орфей открива на учениците си. Те трябва в едно от посвещенията си да умрат, за да усвоят урока на безсмъртието. Така посветените стават синове на Слънцето. Египет дава великото знание на Тракия, а тя — нашата Тракия, го връща на Египет. Аз идвам от смъртта, за да подиря в нея живот. Аз трябва да умра и да живея, казва Орфей, познал закона на кръговрата, защото минава през мистично-вътрешния огън на Дионис, съчетан с рационално-външното приложение на Аполон.

Старото храмово традиционно обредно служение обаче в един момент побеждава и Орфей е разкъсан от вакханките, предвождани от великата магьосница Аглаоника — жрицата на Хеката. Така Орфей показва смърт и възкресение, показва как се влиза в царството на Хадес, за да се изведе човешката душа:

От любов се обрекох на посвещение;

от любов потърсих тайните на божествената наука;

от любов минах през пещерите,

през кладенците на пирамидите

и през гробниците на Египет преминах.

И в смъртта потърсих живота.

Имах за бог Ерос —

с него проникнах в тайните на света.

Ето това е науката на Орфей — от любов да преминеш през всичките страдания; никое терзание на посвещението да не ти тежи. С това той става път — не пътека.

Орфей е участие в пророчествата на Земята и в смирението `и на Небето.

А който извърви един такъв път, оставя пътни знаци за другите. Ако тези ориентири не можем да видим в битието му, то нищо не сме научили от неговото голямо учение. Орфей е историческа личност и божествена даденост (както всеки от нас в своето предназначение). Той ни оставя различни възхвални химни. От тях извеждаме неговата космогония, теогония, метафизика. Тези благовония Орфей посвещава на митологични герои и богове. В благовонието на богинята, която бди над вратите на Сторакс, се пее:

Помогни ми,

о високопочитана богиньо,

... ти, която покровителстваш раждането

и която гледаш благосклонно жените,

които се готвят да родят,

покровителко на женския пол...

А в благовонието за Майката на боговете е казано:

Високопочитаема Майко

на всички небесни богове,

дойди, велика богиньо,

притечи се на жертвите,

които ти принасяме,

и впрегни колесницата си

с подвижните лъвове,

които умъртвяват бикове!

Това е историческата памет; това са аналите на душите и сърцата на тези, които минават преди нас. В Орфеевите химни се долавя тонът на древногръцкия епос. Не е известно дали след това тази приповдигнатост е внесена, но така одично е епосното. Молитвите имат по-друга ритмика (затова се съмнявам в тези фрагменти), те имат друга вибрация — не толкова на похвала и признание, отколкото на смиреност, на приглушена послушност. Не демонстрираната — приглушената послушност! (И ненапразно при монашеското въвеждане в ордените има обет за послушание.)

Известни са още много химни за богосътворителството и светоустройството като част от метафизиката на орфизма (човечеството още ще разтълмя тези тайни). Там се третират въпросите, които постоянно стоят пред човека. Още тогава те лежат като метафизично, догматично и ритуално решение. Това е мощта на голямото посвещение — дава всичко съществено. А дали съответства на тези, които ще го приемат — това е проблем на йерархията на посвещенията.

Разбира се, не го пожалиха. Когато някой дава, никой не го жали, а когато иска, могат да го упрекнат! Но давайте, въпреки че ви разкъсват! Това е голямото, което трябва да върши човекът на тази земя след двубоя, който ще изнесе в душата си. Всеки има в своята душа един Аполон, има и един Дионис! Макар да вършим обреда на увлеченията си, носим и едно съзвездие. Нека имаме силата да разгърнем Орфей в себе си — да изходим пътя от Лирата до Слънцето!

Този свод издигна Орфей в нашите предели, в нашата земя, която винаги ще носи белега на посвещението. Тя е не само земно царство, а и небесно, защото тук можем да намерим своята пробуда, тук великите богове оставят вибрации, за да ни сътрудничат. А всяко сътрудничество е стъпало в стълбата към обожествяването!

С тези тайни орфизмът има своя духовен, исторически и социален принос и право на живот. Ние сме душевни следовници на тракийците, а Орфей писа не само в планините и моретата, но и в душите ни. От това не можем да се лишим — Орфей не може да умре, защото го носим именно като преселение на душите ни.

Битието сътворява човека — бъдещ бог и бъдеща вселена! Ето какво може да се изведе от учението на Орфей! Ако се възприемем така, ще знаем, че всички правила, с които е изграждан човекът, за да стане бог, са изпълними, а ние трябва да упражним силата на благодатта, за да ги приложим!

Учението на Орфей е достатъчно предизвикателство да потърсим, а предизвиканият има едно право — да удовлетвори неудоволетвореността си! Ако това богатство е малко за нашето мислене, то нека се родят нови богове, за да дадат повече знания и тайни!