Пантеизъм, монизъм, монотеизъм

Големият учен на Европа в областта на философското мислене и на ония откровения, които станаха платформа на много окултни школи — Фридрих Ницше, има една много странна мисъл. Когато слага идеята за свръхчовека, той казва следните думи: Между животното и свръхчовека има един мост и този мост се нарича човек. Аз искам образно да сложа този мост между тотемизма, паганизма и дуализма от една страна, и монотеизма от друга, като поговорим за пантеизма. Тотемизмът, паганизмът и дуализмът, колкото и да са били властни в душите на човечеството, идва едно освобождаване от стихийните богове, от ония стихийни сили, които са го владеели и на които то е трябвало да прави своите обреди. Този преход постепенно минава чрез ПАНТЕИЗЪМ.

Идеята за многобожието дълго време е владяла човечеството, но този преход се е наложил поради едно духовно осъзнаване на себеприсъственост, освободена от стадното. Себеприсъственост, която човекът е носил от своето пещерно до своето висше духовно съзнание. И тогава вече, самосъзнавайки се като личност, съзнава и утвърждава и самия Бог като личност, като единство. Пантеизмът не говори за личен Бог, а говори за божество в единство, което е вече цялата субстанция. Неговият Бог не е наименуван — субстанцията е съществената.

Ако разгледаме тотемизма, паганизма и дуализма, ще видим, че те нямат в себе си един суфикс „-теизъм“, както е в самата същност на етимологията на монотеизма или на пантеизма. Явно е, че там, това което наричаме „бог“, „деос“ или „теос“ (deos на латински, θεός на гръцки), липсва като суфикс на понятието.

Пантеизмът като етимология е дума с корен „пан“ и със суфикс „-теизъм“. „Пан“ в превод от гръцки значи „всичко“, „цяло“. Това е всемирност, нещо цялостно, което има всичко в себе си. Изхожда се от света като самопричина и самоцел на битието. Или „пантеизъм“ значи „Бог е всичко и всичко е в Бога“ — светът живее в Бога и Бог живее в света. Светът вечен ли е и същевременно божествен, или е някаква несъществена проява на едно Абсолютно битие — явленията са преходни, но субстанцията е абсолютна. Дори това обяснение дава пълната тайна на цялото учение, но то само за себе си има доста разклонения и като философско мислене и доктринерство, и като религиозно битие.

Като философско мислене ще го намерим още в древността. Ще го намерим и в лицето на стоиците. Древногръцката философия на стоиците е пантеистична като метафизика и е оставила съществена черта в живота на народите като етика, като нравственост. Тя има своето крило в Рим. Там, знаете, е живял и работил един от най-маститите стоици — самият император Марк Аврелий, който казва: Въздържай се! Прояви твърдост, строгост, търпение! (Затова се наричат и стоици, което значи устойчивост, издръжливост, непроменяне на битието, на съзнанието от ветровете на страстите и сладострастията.) Живей в природата с миролюбие и доброчестина, а с разума бъди в хармония! Това е един от великите мъдреци не само на Рим, но и на света. Разбира се, пантеизмът има и други последователи — там е Епиктет и други.

В основата на това учение е идеята, че цялата субстанция сама за себе си („causa sui“) е и производител, и божество; но от нея идват явленията, защото тя все пак е несменната.

В ученията на философите-стоици стоят принципи, които не задължават поклонението, защото по същината си тогава са политеисти. Но те изработват една нравствена философия, която чрез това кредо, чрез това верую създава вече едно нравствено поведение, един етичен закон. Първият им етичен закон е: Въздържай се! От него започват да се люпят пилците на търпението, на твърдостта, на строгостта, на вътрешната почтеност — нещо, което макар и предварено при стоиците, ще го намерим после при монотеистичните религии. Нравствените закони, които стават и публично задължение, каквито намираме в будизма, в юдаизма, каквито намираме след това и в християнството, са предшествали в едно такова религиозно-философско битие. Самият пантеизъм не прави храмове и няма вдигнати олтари — това трябва ясно да се разбере — но като мост, който създава вътрешно самосъзнание за себе си и който отвежда образа на божеството, е много съществено нещо.

От тази строгост на неговата нравствена философия ще намерим след това в учението на Плотин, който в основата на своята духовност и на своята концепция слага идеите на Платон. Платонизмът също така не издига свой храм, както и идеите на Платон не стават храмово правило, каквото имаме на Делфийския храм: Познай себе си! Но трябва добре да разбираме тази разлика между един нравствен закон, едно философско доктринерство и едно религиозно битие. В такъв смисъл Плотин създава основите на едно мистично виждане и затова после християнските религиозни общности от учението му изземат една духовна субстанция и слагат основите на неоплатонизма, който от своя страна е гръбнакът на съответните мистични школи. Онези от вас, които са запознати с тези школи, знаят много добре неговото учение, дадено в книгата му „Енеади“ („Девятки“), където е казано: Само чрез екстаз човек може да се свърже с Бога.

Пантеизмът в no-късните векове го намираме в учението на Спиноза (1632-1677, Холандия) за субстанцията, която той нарича природа. Даже неговият израз е: Бог е природата — Deus sive natura. Бог е единствената субстанция, има много атрибути, но ние познаваме само два: простора и мисълта. Светът се проявява чрез тези два атрибута, а освобождаването от страстите и съзерцанието те сливат с Бога.

Спиноза разделя света на субективен (предметен) и обективен (свят на промяната). Ето защо той говори за предметния свят като явление, а за Абсолюта като свобода и Бог. Затуй субстанцията е „causa sui“ — „причина сама за себе си“. Затуй светът е Бог, защото целият живот в света е живот на Бога. (Но не всичко в природата е Бог!) За Спиноза човешката дейност — колкото и да е акцидентно (случайно) явление — наред с другите, все пак в своята „Етика“ се занимава с нея и я разделя на две: радост и скръб. Активността дава радост, пасивността — скръб. Той отрича пълната свобода на волята — тя се обслужва от други явления.

Едни в областта на философията разграничават или идентифицират субстанцията с Духа, други — с материята, и така се явяват двете школи: на идеализма и на материализма. Под идеализъм не можем да разбираме теизъм — трябва да сме наясно — защото идеализмът за първична субстанция приема идеята. Това малко по-късно намираме в другия пантеист — Хегел (1770-1831), където идеята е в основата на развитието, а то се ражда от тезата, антитезата и тяхната цялост след това — синтезата. В този конфликт на еволюционния сблъсък се получава диалектиката. Тези, които са се занимавали с философия, знаят, че от тази обективна идеалистическа доктрина Фойербах, а след това и Маркс, правят вече материализъм и обосновават своето учение.

Системата на Хегел е един одухотворен пантеизъм. За основа той взема живота на човека и човечеството, т.е. историческите събития и техния смисъл. За него субект и обект, идея и субстанция са неразделно свързани като противоположности. Благодарение на това противопоставяне се появява единството — диалектиката, тезис и антитезис с продукт синтезата. Борбата между двете ражда третата — това е еволюцията, която се устремява към съвършенство и самосъзнание, т.е. Живот на Абсолютното. То живее и в неодушевената природа, но главно в Духа и най-интензивно в изкуство, религия и философия. Промисълът е съзнателният Живот на Абсолютното (Абсолютната идея). Хегел учи, че човек е мимолетно явление — вечното е държавата.

Субстанцията в лицето на материалистическите мислители става материя, от която всичко идва, но по пътя на диалектиката, т.е. на конфликта. Колко са прави? — когато стигнем до раздела, където ще разглеждаме религия и материализъм, тогава ще говорим по този въпрос.

Кое е интензивното? Безспорно, за едните материята е интензивна, за другите Духът е интензивен. Но и при Спиноза, и при Хегел, структурирали философската мисъл, а оттук послужили за базис и на религиозните мислители — Духът е същественият и той се изявява в своите най-ясни образци чрез изкуството, чрез религията и чрез философията.

Изкуството е едно от най-първичните съзерцания на Идеята, или на Божеството, ако я привнасяме на плоскостта на религиозното мислене.

Религията е Абсолютът в предметност, в чувстване! И никоя религия не може без обред. Религията като мислене остава само философска концепция — било когато ще изведем космогонията, било когато ще направим нейната приложност. Но във всички случаи тя е една същност с предметност или ритуал. В него винаги са сгърнати най-свещените, най-сакралните неща на пътуването на Духа от изначалността на първичното мислене до най-съвършеното.

Един такъв образец е например евхаристията, причастието. Ще го намерите в тотемното мислене и в тотемното приложение на религията като обредност. Като обредност — това е да се яде тотемът, с който ставаме съпричастни, единни. Какво е най-съвършеното в най-модерната, най-чистата и най-достойната за времето ни религия — християнството? Какво е причастието? Образно вие ще видите, че още на Тайната вечеря Христос взима хляба, разчупва го и го дава с какво — със следните думи: Ето Моето тяло. Този хляб е Моето тяло — яжте, за да бъдете чисти и вечно с Мене. Взема чашата с виното и казва: Ето това вино е Моята кръв. Това е Новият Завет, който имам да ви дам, който вие трябва да извършите за спасението — собствено и световно.

Както виждате, религията като мислене, като концепция е едно, а като обредност винаги трябва да бъде задължителна — нещо, което философската доктрина не изповядва и не задължава. Нито платонизмът, нито неоплатонизмът, нито хегелианството имат свои ритуални храмове и свои ритуални обредни игри; но няма религия, която да няма своята обредна игра. (Дори вземете нашето нестинарство. То е остатък от една религия и то от тази на персийците — огнепоклонството.) Това не бива да се забравя в съчетанието религия и философия. Пантеизмът вече го избистря, изчиства го като философска концепция. А като религиозно битие той се счита от официалното религиозно мислене (което е чисто монотеистично) за един остатък, вежлив остатък на атеизма.

И третото същностно поведение на тази концепция е, че тя е и едно философско усещане. Както казва Хегел, философията е вече абсолютно чистото мислене. Тук имаме странна йерархия на едно съзерцание, на едно предметно-чувствено поведение и на едно чисто мислене. Тези, които са запознати с йерархията на възприемателността, която имаме, много добре знаят: човек може да възприема със сетивата си; човек може да възприема с усета си; човек може да възприема и с мисленето си, както Хегел казва за философската страна на пантеизма. Но най-същественият начин на възприемане на субстанцията вече (която за пантеистите е материята или идеята, а за религията е Бог), това е интуицията. Само чрез нея човек може да познае абсолютната същност, субстанцията, която е неограничена и независима от друго. Тази същност, която Хегел нарича Абсолютна идея, се демонстрира според него в чист вид само в държавата, защото всичко друго отмира, дори и човекът, но държавата остава (нещо, което стана след това и концепция на социална доктрина, но това е друг въпрос).

Само интуицията...

Това е във философската страна. Имаме ли интуиция в религиозната страна? Имаме, и тя също може да бъде градирана, но нейното най-съществено име е откровение. Религията не си служи с философското понятие за интуицията и знаете, че много философи работиха върху това. Най-подчертаната доктрина беше на Анри Бергсон — доста много негова литература имаше в България преди 9-ти септември (1944 г.) и доста много последователи. Така че последната възможност на себепознанието (защото, ако Бог е у нас, ако тази субстанция е у нас; а тя не може да не бъде — като сътворение ние сме) е най-чисто, най-точно чрез интуицията, в областта на философското усещане, и чрез откровението — в религиозното поведение и мислене. Методът на възприемането, или средството, чрез което ние можем интуитивно да усетим и да познаем субстанцията или откровението свише, за философията си остава висшият разум, за религията си остава вярата. Без вяра не може човекът да получи откровение за същината на своя Бог. Като казвам за същината, нека не носим самообладанието, че Всичко у Бога може да бъде открито на човек, както и в областта на философията. Защото сме свидетели, че и най-първите философски мислители са дали много тайни, но не всичко е казано. И не всичко е изгребано из кладенеца на Домостроителството, на космогонията и на светоразлиянието — като започнете от човека и свършите до божеството в неговото развитие.

Този преход, който в областта на философията нарекохме пантеизъм, има едно много странно отклонение, което чисто натурфилософското начало в мисленето на Европа нарече МОНИЗЪМ (пак липсва суфиксът „-теизъм“, както е в монотеизма — „единобожие“, а тук имаме само монизъм — „μονος“ — „сам, един“) и то е вече една философска концепция, по-скоро само на естествоизпитателите. Затова в школите на философската поредица е наречен „натурфилософски монизъм“ (не в буквалния смисъл натурализъм, защото и в изкуствата имаме натурализъм). В основата му също стои принципът, че тази субстанциалност е единствена: за тези, които имаха своя Бог в материята — материална; за тези, които имаха Духа като първично начало — идейна. Единството, което тази субстанция носи, по различен начин обяснява светоустройството. Защото светът вечно ще иска да бъде обясняван; мислещият човек вечно ще иска да бъде удовлетворяван; и тъй или иначе, той винаги ще гради свои тронове и свои храмове. За натурфилософите субстанцията си остава една — тя е вечна, от нея се изливат всички неща. Тяхната концепция най-вече популяризира Ернст Хекел, който излезе с една книга — „Световните загадки“, в която са дадени всички тези неща.

Но какво е същественото в монизма, за което исках този мост да поставя? Монизмът отрича Бога, като приема, че по един естествен еволюционен път материята или идеята се осъществяват (както и Дарвин казва, както и Хекел обяснява и пр.), отрича и безсмъртието на душата. Макар че религиите без идеята за душа не могат и на нея също дават право на живот, но някои я заключват с хилядилетия да не работи и да чака съд. Те, монистите, съвсем не приемат свободата на личната воля, защото сме зависими от обстоятелствения свят. Така че голяма част от неговата структура създава идеята за т. нар. естествена религия, без монизмът да е изповядана религия. Макар и с натурфилософско предназначение, той също така няма своите олтари, своите храмове. Монизмът отрича Бога, безсмъртието на душата и свободата на волята.

За монистите обаче има един много странен елемент, към който почти никои философи не са се връщали. Те признават етера, който хората, запознати със схемата на религиозното мислене в далечния Изток, знаят, че съществува и като етерна материя, и като етерно тяло. През 1905 г. професор Шарко във френската академия заснема този етерен двойник. Не говоря за това, което правят спиритистите, които много отдавна демонстрират наличието на етерен двойник. Не говоря за другите възможности, които носи човекът — от себе си да излъчва и да борави с такива енергитични сили, които могат да демонстрират образност. Това е безспорен факт. Отделен е въпросът какви са доказателствата. Но монистите в своята йерархия на развитие на света (раждане от висшата субстанция) извеждат този елемент, това тяло, тази материя, която окултните школи наричат „етер и етерен двойник“.

Етерен двойник...

От тези предмостия, които исках съзнателно да пусна, идваме до последната точка на нашата програма — МОНОТЕИЗЪМ.

Етимологията е много ясна, много конкретна: „монос“ и „теос“ — „един е Бог“ или „един Бог“. Това е преходът, който човечеството имаше да извърви в своите многохилядилетни и многолъкатушещи пътеки и исторически събития — монотеизмът. И той не е най-модерното и не е и първото, което дадоха монотеистичните учения. Съществува поверие (а тези, които са се занимавали с дълбочината на историческото битие, знаят), че човечеството е имало свой Златен век. В този свой Златен век то е имало едноначален, първоначален свой божествен свят. Още тогава имаме наченка на единобожие. След това промяната и йерархията на човешките раси, на човешкия род създава отклонението, но този Златен век е едно предразвитие на човешката история.

Ако живеем с илюзията или само с поднесеното ни знание, че човешкият род има своето живеене 6000 години (както от Старозаветието извеждаме историята), това е наистина една незаслужена за нашето битие заблуда и една безотговорност по отношение моралния статут на човека пред Бога. Това, че дадена религия може да скове (както една религия разпна Христос) човечеството само в един кратък период на живот, не ни задължава да не бъдем недоволни. Ние трябва да недоволствуваме! Не заради това, че искаме да опровергаваме, не заради това, че искаме да отричаме, а заради това, че искаме да бъдем почтени към Божеството, на което сме отдали своето мислене, своето поклонение и своето битие.

Така че преди езическите периоди, преди всичкия този тотемен, митологичен свят, човечеството е имало своето историческо битие като единобожие. Защо? Защото един от изводите, че Златният век е имал свое единствено божество (искам да го свържа и с прабългарската религия) е, че думата „Бог“ на санскритски е „дий“ — „светлея“, „светлина“, а след това преминава в „деос“. А знаете, че прабългарите единствени в историята са били монотеисти и си останаха монотеисти. Затова и на въпроса, който ми беше поставен: Защо българският народ се счита за атеистичен, какви са историческите предпоставки за това? — аз отговарям: само той единствен носеше единобожието, с нищо не го смени и с нищо не го обремени. Той нямаше друга мисъл, освен това — светлина! И знаете, че бог Танг Ра точно това значи: Бог-Слънце — светлина! Това никак не снема величието на монотеистичните религии. Не!

Как се ражда монотеизмът? Забравена е една тайна именно в този Златен век на първичното човечество — този монотеистичен път, който минава през целия политеизъм. Всички монотеистични религии носят един основен белег: получени са като внушение отвън, като откровение на Пратеник. Това е най-същественото в монотеизма. И Буда е благословен и получава будността си, и Христос е благословен... Получават битието за една религия като внушение на сила вън от тях или като откровение, което може да бъде дадено като трапеза за духовна храна на онези, които ще ги следват. Това е основният белег на монотеизма. И макар че в основата си го признават, официалните религии малко искат да отрекат този белег, за да създадат дистанцията.

В учението си за произхода на света монотеизмът приема, че Бог го сътворява от Нищо, т.е. той е от волята на личния Бог. Светът има начало, а не е вечен. Няма две съставни начала. Светът е у Бога, но не е Той светът. Юдейската религия има своето учение и признание на единствения Бог — на Саваота, Който е много строг, но получаването `и става вън от хората, дадено е като белег на природата, като образност и действие на цялата природа. Знаете, Мойсей отива да получава законите си на планината при гръмотевиците, докато всички други Пратеници ги извеждат из себе си или са дадени в тях чрез откровението.

И трябва да се забележат йерархиите както на получаването, така и на духовните ценности, дадени в религиите. Затова с такава смелост Христос отрича голяма част от Старозаветието: Казано ви е око за око, зъб за зъби. Аз ви казвам — не! Ако някой ви удари от едната страна, обърнете му другата! Обичайте враговете си! И няма да намерите онази геноцидност, която извършват едните, докато у другите, поне като концепция и като мислене, тя не съществува, а като обредност и действие е въпрос, който ще разискваме.

В този аспект на монотеизма трябва да кажа няколко думи и за един от големите европейски мислители, които иерархира цивилизациите. Това е Освалд Шпенглер. Той има великолепни трудове върху цивилизацията и прави йерархия на културите, изхождайки от тяхната не само социална същност, но и от тяхното религиозно битие като предназначение, което създава култури. Култури, които според неговите преценки не съществуват повече от хиляда години. И той разделя историята на няколко етапа. Приема културата на Египет, на Вавилон, на Китай, индийската култура, гръко-римската култура, мексиканската, западно-европейската и арабо-византийската (или т.нар. магична) култура. Всяка една създава своя религия. Египет увековечава безсмъртието (пирамидите); елините изгарят мъртвите и отричат бъдещето (Икар); западноевропейците са устремени към всемирност (Бог е необозрим) — затова занемаряват култа, а пазят вероизповедта.

И понеже ми се каза: „Ако бяхме приели католичеството, нямаше ли да бъдем по-добре защитени в историята и в духовния път?“ — именно тези неща биха свидетелствували за „не“-то. Защото арабо-византийската култура не беше сбор на народи, а беше сбор на религиозности. Там ще намерите великата цивилизация на александрийската култура, която легна в основите на всички други мистични учения, които след това се създават. Там дори е и школата на Плотин. И докато арабският свят създаваше прагматичното виждане и приложността, Византия създаваше метафизичното и теоретичното мислене. Колкото и много да са черпили византийците от гръко-римската култура, те имаха своя особена себична или себесъздаваща се духовност, а не раждана от друга, чужда утроба.

Тази взаимна култура имаше свой белег в една цивилизация, която според мен, за нещастие, Европа малко оцени. Това, разбира се, е лично мнение. Аз считам, че Европа нагази в един Аристотелов порядък на мислене, който лиши християнството от неговата духовност и създаде неправилното схващане на мистичната му страна. И вместо пълната мистичност на християнството, получихме гоненето на вещиците, получихме грешната теза за атомната теория и за геоцентричната система, която изповядаха.

Докато във византийската култура, която за нещастие много малко познаваме, има много по-големи достижения в метафизичното мислене. У отделни мислители на по-късното Средновековие го намираме, но не така плътно, както би трябвало да се пожъне едно зряло духовно знание.

Така че Шпенглер в своето схващане, като приема теорията за монотеизма, за волята на Божествения проглас, който трябва да мине през всички, прави това разграфяване на цивилизациите като казва, че безспорно битие на всяка култура е религията!

Религията...

Когато едно човечество се осъществи като обредно служение и се изчерпи като религиозно мислене, идва едно бреме. След изчерпването на религиозния живец настъпва един аморфен религиозен момент, остават само традицията и суеверието. Идва едно напрашаване и влиза един стар силует от митическия свят. И тъй като тази изживяност е една пепел в битието на историята, тя започва да посипва историческата култура и духовните ценности, които са дадени. Получава се това, което сега бихме казали (за някои вече), че стигат до цивилизация, но не и до култура. И когато дадени култури или дадени народи започнат да живеят в цивилизациите, те нямат метафизично мислене и не творят. Те могат да преповтарят, те могат да гримират... И много често можете да прочетете един труд, който така добре е гримиран, но нищо не ви дава, защото му липсва идейност.

Когато се ражда една религия, тя носи всичките потенциални възможности за идейност. Когато една история и един народ се осъществява, той носи всички възможности. Ако един народ преповтаря чужда мисъл, ако един народ преповтаря чужда жътва и от чуждо зърно мели хляб за своята култура, бъдете сигурни, че той ще остане гладен в духовните си търсения, ако ги има; или достатъчно наситен, за да си умре доволен, че нищо не е дал — самодоволството е достатъчно. А едно самодоволство създава само цивилизация, но не и култура. Точно този страх понякога ме обзема за културите, които си отиват, и за цивилизациите, които се натрапват. И ние много често вдигаме знаме на цивилизация, като се лишаваме от прозрението за култури. Нека не забравяме това — аз го правя като повик за вътрешно съзерцание. Защото култура, която прави отражение, няма чувство за съзерцание, а в такъв случай никак няма да получи и друго мислене, и откровение за развитие.

Именно монотеизмът в лицето на християнството, като последна религия на историческата сцена, направи този вулканически взрив, тази културна и духовна тревога в човечеството, за да го изведе от брега на една латентност, от брега на една вехнеща не само като цивилизация, но и като изповедание религия, каквато е юдаизмът. Много обредности може да има, много задължения, много вътрешен страх човек може да има към своето божество — това не е религия, това е самар върху коня на вашето надбягване в историята. Народ, който може да прояви самодоволство и да защитава овехтялата мисъл на своето историческо, културно или духовно битие, може предварително да си направи своя погребален обред. Така е и в социалния живот, така е и в религиозния живот. Ако човек няма уточненото вътрешно съзнание за Възкресение, може да бъде сигурен, че е само един мъртвец. Така е и с обществата. Така е и с историите на държавите.

За щастие, вие сте в народ, който винаги е имал чувство за Възкресение, убеденост и осъществен път. Ще бъда доволен, ако Всеки има сили да отметне плочата, която иска да го погребе. Трябва да се живее с Вътрешната откровеност, с утрешното предназначение, с религията на Мъдростта. Бог е и Мъдрост. Той никога не ни е губел, нека ние не се губим!

Въпрос: За произхода на изкуството има различни мнения: че то произлиза от труда, че произлиза свише или че е просто рожба на първобитните хора, които са правили едва ли не елементарна магия за по-добър живот. Можете ли да кажете нещо по този въпрос — за генезиса на изкуството?

Отговор: Да. Трябва едно да ви кажа като най-важно: който и род от изкуствата да искате да бъде обясняван, ако наречем вдъхновението магия, приемам, че идва от магиите. Преводът на думата „поет“ от старогръцки значи „ясновидец“. Това се отнася за всеки род изкуство. Ако си послужи някой с магия в добрия смисъл на думата, за да може да влезе с едно ясно виждане за онова, което иска да предаде, то е наистина най-достойното и то се нарича изкуство. Другото е отражение на реалности, рефлексия на всекидневие. И аз казвам, че някои пишат стихове и ще им ги публикуват във вестниците. Друг обаче прави поезия. Но малцина са оставили изкуство.

Изкуство е да донесете от Необятността, където има един Космически разум и където вашето присъствие като духовност е, да донесете от тази пита един къшей. Ето това е изкуство. Другото е рефлексия на нашата биология или на нашия ум — ум, който може да се удовлетвори, но Дух — никога! И тук е прецизността, когато се прави изкуство — онзи, който се удовлетвори, той свършва. Ето как можете да направите изкуство така, че да не свършите — да направите един брак с него. Това е Пигмалион, за когото ви говорих. Какво изкуство прави, че така се влюбва, че става жертва — ето изкуство! Това е.

Въпрос: Доколкото знам Кришнамурти се е отказал от мисията си на Миров Учител, но не знам защо. Знам само, че е свързано с България.

Отговор: Това е един от големите проблеми на Теософското общество. То го прокламира за Миров Учител тъй като Теософското общество, което е основано миналия век (1875 г.) изявява своя план и прокламация — да подготви общественото мнение и духовната атмосфера за прииждането на един Миров Учител.

Джиду Кришнамурти, който е наречен след това Алционе, на 14 г. получава едно свое откровение. Малко преди това Ани Безант го осиновява. И понеже получава откровение, естествено е, че ръководителите на Теософското общество са помислили, че това е белязаният човек и прокламират пред света, че това е бъдещият Миров Учител.

Той наистина поема тази отговорност и някъде към 1928 г. се оттегля със своя прокламация, че не може да поеме тази отговорност и продължава своето бих казал служение, защото до преди 3-4 години той постоянно пишеше и нещата му излизаха, като работеше повече в Мисловното поле и и даваше правила за корекция на мисловното тяло на човека и неговата мисловна дейност.

Ако трябва да Ви кажа, защо той се е отказал — това е един проблем много тежък. Аз съм давал обяснение защо, но не зная доколко то може да бъде прието. Тъй като по данни от своето минало прераждане той е Зороастър, в такъв случай в него дуалистичното начало може да вземе в дадени моменти връх (както до известна степен, извинете, в Дънов богомилството надделява).

С оглед на това поведение, че може... (а знаете в духовните Учения колко е потребна чистотата на несъмнението) — това е голям риск. Затова Христос казва: Ако не се сьмните, кажете на тази планина да се премести и тя ще отиде в морето. Ама кой е онзи, който като си помисли за това, може да не се съмни, че една планина ще отиде? Вижте неразмерността! А какво показва това — че в себе си не носим целия Бог, а носим човека само. А Той Ви говори за един цял Бог, който може да каже наистина „Хвърли се!“.

В такъв смисъл мисля, че поведението му е прецизно отсъдено от самия него, защото щом е имал своите контакти с другите светове е много достойно постъпил. Това, което малцина правят сега.