Песен на гласните

„Аз ще възпея Владетеля на Творението, Цялото, Едното.“ Хермес

Има радости, които не могат да бъдат изживени – като радостта, която рече: „Дерзайте: Аз победих света“[1].

Имам един дълг, който трябва винаги да изпълнявам, това не е да поддържам традицията, защото дългът е вътрешно обещание и мисловна отговорност. Когато традицията изчерпи цялата си същност и остане само институцията, има риск – ако институцията надживее Личността, която я е родила, и ако в хилядолетията нова Личност не дойде да даде Духовна вълна, която може да създаде нови институции.

Безспорно история не се прави от друг освен от цезаря в съчетание с жреца. Но те не са институции. Те са личности, които са сградили институции, а институциите имат своята дан – да хранят човечеството. Но ако те надживеят човека в неговата потреба и останат само в традицията, тогава мисълта ми, че традицията е убийца, е съвършено вярна.

Сега Децата на Деня имат една обща песен, една обща отговорност – служение пред един нов олтар. Логично е да кажем тогава къде бихме намерили лист, на който да е написана една песен на гласните. Естествено е листът да бъде и част от новия олтар – Книгата на Живота. А безспорно зримият теогон е, който има зрението, който има и посветеното слушане на тази песен. Това е, което той трябва да знае, за да може да се освободи и да може да победи традициите.

Човек трудно би намерил нотирана гласността на азбуката на един народ. И все пак най-съвършеното, което е оставено във вътрешното изповедание на даден народ, е в азбуката му – за да има енергии, които създават възможност да се състави слово. А тези енергии са съхранени в различна доза в това, което се нарича гласни. Само от съгласни слово не се създава и не може да се изрази тайнство.

Къде можем тогава да намерим една такава песен на гласните? Хермес Трисмегист е оставил своя Песен на гласните.

Когато съм говорил за Хермес, съм казвал, че не Египет посвети Хермес, а Хермес посвети Египет[2]. Песни като химни има много...

• Песен на гласните е не само химнология, а е жизнена знайност, която хилядолетията са оставили в душата на посветените!

Те са я занесли, разбира се, на съответните олтари, на които е позволено да се даде нещо ново. Песен на гласните е първата превратност, която човечеството е трябвало да научи. Въпреки че може да се спори дали този отбелязан момент в историята на знанията е предшестван в това, което Хермес е оставил. Но ако искаме – без да правим съпоставки кой е предшественик и кой е след това – ние ще намерим в историята на религиите нещо, което наподобява. Това е един химн на вярата на зороастрийците – една песен на Ахура Мазда, или Ормузд, в двубоя му с Ариман. Една молитва, в която се казват двадесет и една думи в битката между двамата богове – между бога на злото Ариман и бога на доброто Ормузд.

Щом се говори за думи, аналогията я търся, че те са последие от това, което е оставил Хермес – гласните. Думи, двадесет и една думи са употребени от Ормузд в тази битка срещу Ариман (а двадесет и едно е три седм`ици). Предречение на Сътворителя е, че Ариман ще има определени години на живот. Следователно той ще изчезне както като изповедание, така и като приложна воля в битката между добро и зло!

Така че дори в една дуалистична доктрина, където богът на злото е персонален и дели власт и живот, далновидността и прозрението са му оставили ограничено време. Значи, когато от богослови, философи и теософи се говори за дуализма в зороастризма, трябва да се знае тайната, че там има вложен монотеистичен живот – злото е с определено време! (И тогава ще се разбере защо в списание „Нур“ стои надсловът: Няма зло, има нееволюирало добро!)

Битката между боговете на доброто и злото е ставала до голяма степен жестока. Защо? Когато материята го обгръща, Ормузд започва да се губи, защото материята е това, което еволюира – тя взема връх над него и надделява. Все повече душата ни е обгръщана от стените на „гробницата“, както някои твърде неприлично наричат собственото си тяло, защото нямат прозрение... Макар че още в Учението на Хермес се говори за душа и за пневматизиране на материята[3]. Но официалните религии оставиха в човечеството отрицанието към материята и бягане от нея, бягане от света. Така че, колкото повече нашата душевност се е обвързвала с материята, толкова повече е губела присъствието на Ормузд. И дори, както в зороастризма са разделени на четири етапа по 3 000 години битките между двете божества, имало е години, когато Ариман взема връх...[4] Но никога Бог не може да се загуби в онова, което е сътворил – материята.

Когато проследяваме историята, ако преценяваме по различните нравствени таблици – Акадски таблици на съдбата или Десетте Божии заповеди и пр., ние ще видим, че има само повеления да не се правят злини и нито една заповед няма „да бъдеш благороден“. Какво показва това? Показва, че отпечатъкът, с който сега разчитаме душевността на онова време, е повече подвластен на Ариман – в грижа само как да се освободим от Ариман, вместо да се обожествим. И може би точно тук Зороастър е поискал безсмъртие – защото се е страхувал, защото е губел своя вътрешен бог. Убедеността е, че не можеш като дете на Бога да бъдеш друг освен безсмъртен, но тази застрашена от смъртта божественост плаче за безсмъртие. И какво му казва Ахура Мазда: О, Заратустра, мой ученико, искай смърт, за да познаеш чрез възкресението безсмъртието! Ако можем да направим възкресение, което е най-съвършеното достижение на Христос в битката между материя и Дух, в която Духът побеждава, тогава ни е осигурено безсмъртието.

Разбира се, в еволюцията ние не можем без Ариман. За това се говори във всички Свещени книги. Но има нещо друго – когато Ариман взема връх, голяма част от душите могат да изпаднат в изкушението, че са загубили Бога. В тази битка обаче, която е решаваща в последния етап от 3 000 години, може да се каже, че Ормузд взема превес над злото – битката е решаваща и след това победата над Ариман идва. Това се казва в този химн на вярата – песента на Ахура Mазда, която е песен чрез пророците, песен чрез неговите синове. При всяка дума Ариман получава смъртни рани – химнът се запява и Ормузд побеждава Ариман. Следователно в културата на душата, в Свещените книги, с които очите и умът се удовлетворяват, подобен феномен съществува. Не е изключвана песента на гласните в общия ход на историята на душата и културата на човека.

Това, което можа да създаде зороастризмът, е да намери думи, в които да сложи огнена сила, която може да унищожава т. нар. зло. Но не става въпрос за бога на злото Ариман, става въпрос за концепцията на отрицанието, която в дадените моменти на еволюцията е много потребна и която след това започва да тежи, както всяка традиция. В кой момент трябва да бъде освободен Ариман? Чак в последния етап от живота му. В първия започва двубоят между добро и зло (тази еволюция), след това злото взема някакъв връх.

Разбира се, когато разтълмяваме, ще кажем – това е идеята да сътворим човека, в когото трябва да се води битката, за да изведе той Бог от себе си. Да го изведе! Това са пътищата, по които човекът минава, но тълкувателите нямат нито куража, нито прозрението да кажат тази голяма истина. За неизбежността както на Коренните раси и Духовните вълни, така и на идеята за познанието и приложението за извеждане на Бога от сътворения човек.

Така че не се касае за бог на злото, а за еволюционната потреба на човека. Вижте Хермес колко добре го казва: ...човеците са смъртни богове. Но кой да го вземе и да го даде на трапезата на човешкото знание? На митологиите се е гледало само като на предания. Въпреки че Хермес не е митология, а е едно от най-живите и най-творчески същества, които сме имали на земята.

Тогава трябва да видим не биографията на Хермес, а характеристиката. Аз винаги ще правя разлика между биография и характеристика. В биографията на човека се говори кога се е родил, колко е живял и кога е умрял; в характеристиката се говори за пълнотата на излива, който харизматично Небето му е дало, и приноса, който той оставя като олтарно четмо или като олтарно тайнство, от което човечеството се възпитава и преобратява. Хермес като присъствие е не биография, Хермес е наистина характеристика! Ние трудно бихме казали нито рождената му дата, нито датата на кончината. А още по-трудно бихме казали дали е само човек, или само бог, затова разумно е да кажем, че той е бого-човек и човеко-бог. Той е, който оставя: Боговете са безсмъртни човеци, а човеците са смъртни богове. Отпреди хилядолетия човеците са наречени богове – но богове като предречие, които чакат своето извеждане. Да бъде изведен Богът от човека, влязъл в него чрез Диханието Си! Ето голямата битка, която хилядолетия се води и в която всеки Учител се е опитвал да даде схема, ск`ала на приложна воля в идея за безсмъртие.

Оставям настрана науката, която често се задъхва от отрицание или пък възхвално пее химни на някого. Тя има това, което се нарича доктрина на очите, до известна степен и там, където философията може с доктрината на сърцето и с въображение да създаде учение – това може тя да ни даде. Но има нещо повече – доктрината на Духа. Имаме прозрението и това, което е оставено в душите ни!

Историята на Хермес в древногръцката митология е изначална от Зевс, който се счита за негов баща, и от Мая – оная висша нимфа, която го ражда. (Въпреки че може да е син на човек – защо човек да не роди един бог?!) Знае се, че когато е на един ден още, този човек-бог успява да заблуди майка си. Когато заблудите майка си, вие не заблуждавате само личност, защото майката е утроба, от която светът излиза (майката-природа, майката-небе и пр.) – вие заблуждавате и света. А дали е заблуждение? Какво прави този човек-бог – от корубата на костенурка прави първата лира, слага я в леглото си и отива да краде кравите на брат си Аполон.

Ние мислим, че той краде, както сега крадат – не! Краде от тайните, които Вечният е оставил, а някой трябва да бъде дързостен да взема. Може ли човек да краде и да бъде добродетелен? Няма собственост, когато се касае за Духа; няма собственост, когато се касае за творчеството! И Хермес отива и открадва кравите на Аполон, за да последва една великолепна история – баща му Зевс го съди (ние не можем да кажем дали тези богове-стихии са имали своя кръвна група, но безспорно като родственици на върховни божества могат да бъдат във взаимна отговорност и съд). Тогава Хермес прави своята пледоария: Може ли някой на един ден да краде? А баща му казва: Ти си бог, а бог носи отговорности дори когато е на един ден.

Това трябва да знаят хората, когато искат да пораснат като еволюиращи богове в служение на голямата тайна в храма на Мъдростта – не възрастта, божествеността е, която определя отговорността, тя определя смисъла на жертвата в служението. Зевс отсъжда Хермес да върне кравите на своя брат. Разбира се, той ги връща, но когато дръпва струните на лирата, богът на изкуството става пленник на това, за което е предназначен, и разменя откраднатите крави за лирата...

Откъде знае тайните Хермес? Как илюзира брат си, т.е. как му открива тайната на самия него – че е бог на изкуството? Оставя на своя брат изкуството, но той е, който е раждал изкуство, защото той е изобретил инструмента. Много са нещата, които характеризират този човек и бог, който е толкова универсален, толкова цялостен!

Всяка от легендите за Хермес ще говори за правото му да извършва подвизи. А те са безбройни, те са легендарни. Но ако човек не може да тълми легендите, той винаги ще говори за приказки, а не за знания. Хермес създава лирата, която е със седем струни. А сме сътворени със седем тела; Книгата на Живота е запечатана със седем печата; планетите, които определят поведението ни, са седем; седмосвещник е в олтара на Иахве... – всичко това съпровожда битието ни. И всяка песен се пее от седем ноти; седем са и гласните. А всяка буква, която ще запеем, се отразява на трите свята – на Божествения свят, на Мисловния свят и на Физическия свят, без който не можем да правим съществуването си.[5] Да потърсим и една друга аналогия: седемте обиколки на Йерихон с тръби – звуците влизат в резонанс с крепостните стени и след обиколките с тръбенето стените рухват.[6]

Така Зороастър, когато говори с Ахура Мазда, говори с думи, а Хермес го е предшествал, защото говори за гласни. Не можете да кажете дума без гласна, а в думата характерна е енергията на гласната. Дали ще е междинен звук, дали ще е междуметие (дори и „шшшт“ пак е с едно гърлено „ъ“). Дума не можете да кажете без гласна. Оттук великата тайна е коя от гласните с каква размерност на енергии и вибрации създава думата. И тогава вече да се определи приложната `и сила – в определение на отношения или идея за сътворение. Не само приложение, а се създава енергия с определена вибрация и образ, който съответства на идеята за сътворение.

В гласните е сложена динамична власт и вибрационна честота, с която вие можете да извикате едно име, което в резонанс да направи хармония или пък дисхармония, когато не можете да го понесете. Оттук, може би, е третата заповед на Десетте Божии заповеди: Не изговаряй напразно името на Бога![7], защото може да предизвикате обратни рушителни реакции. Една дума с нейната гласна наистина носи толкова много бомбардировъчна сила, че може да те разруши.

Ние още не сме направили преценка на стойностите на това, за което окултните учения говорят – за мисъл-формите. Но мисъл-формата е нещо бледо, сравнено с непрецизното ползване на това, което гласната в известна дума дава. Тук беше и моята смелост да поискам пред ООН в Декларацията за правата на човека той да бъде защитен в неговата душевност, а не само в неговата телесност. Да се защити тезата, че не трябва да се употребява анатема, която е проклятие над душата, както и думата враг.

Хермес като божество в египетската митология е Тот, бог на мъдростта, бог на писмеността, покровител на лекарите и на всички науки.[8] Той се счита за баща на човешкото писмо. Защото, когато паметта се е уморила, тя е нямала повече съсъди, в които да съхрани събитие. Тогава е трябвало да се даде на ръката право да пише, а на словото да създаде буквата.

В гръцката митология Хермес е вестител на боговете. Божество, което има жезъл и обувки с крила, с които прекосява всички земни и небесни царства. Къде е била властта му? Властта е в това, че е знаел за всеки бог тайната и е могъл от всеки бог да получи каквото му трябва. (Както на своя брат Аполон дава лирата и Аполон му дава кравите си.) Знаел е езика на тайните на боговете... Затова той е сумирано божество.

Тази знайност идва именно от името на всеки бог – това е прозрението, откровението на Хермес. Във всяко име на бог, който и да е той, има гласни, а енергии има само в гласните. Хермес е знаел силата на гласните и следователно характеристиката на божеството. Именно енергията е ключът, с който Хермес е отключвал „досиетата“, т.е. битието на ритмичността на боговете. Всеки от боговете е носел своята гласна, а той е знаел нейната валентност. Така е могъл да прави съединение, защото е владеел силата на енергията и на вибрациите, които има гласната в името на това божество. Така всяко божество пред него е било „разсъблечено“. Той е знаел как да употреби гласните, как да употреби тайните или, дори как да спаси върховния бог Зевс.

Това е бил Хермес – една космична цялост. Както казвам за Иисус Христос, че е живяно човечество и осъществена Божественост, можем да кажем за Хермес, че е един живян бог. На всеки е знаел тайните, а тайната се е криела в създаването на това верую, на тази песен – на гласните. С тази мелодичност се овладява света – нещо, което е правел Орфей с магията на своята песен.[9]

Но тук има нещо повече – онова вътрешно проницание, с което Хермес създава у изповедниците си една обща молитва, един обред, в който ги обвързва като колективна цялост и им дава огледалната възможност да се видят. Тази колективна цялост в обреда с тази молитва на гласните представлява онова тайнство, което със специална молитва и напевност се извършва в нашето християнство при освещаването, преобретяването на даровете от хляб и вино в тяло и кръв Христови, с които човекът се причестява в идея за спасение и път за развитие. Тази молитва е една отлистена песен на Хермес – там са вложени гласни, които могат с вибрациите си, с огнената си мощ да преобразяват. Това трябва да се търси и да се намери. Песента на гласните е тайната молитва, магичният напев, с който се извършва преобретяването, освещаването на даровете от обикновеното към свръхестественото. Тя е химнът, който продължава да служи на човечеството, без то да го съзнава – химнът на евхаристията, химнът на великото тайнство!

• Песен на гласните извиква ритмичната тайна, вложена в човека чрез Диханието – за да може да разгърне целостта човек – бог в развитие.

В книгата „Песен на песните“ Соломон се възхищава на символи и реалности – че гърдите на любимата му били такива, пък устните `и онакива...[10] – да, макар че е мъдрец, е много далече от Хермес. Защото Соломон не е уловил както дължината на вълната на една гласна, така и честота на трептенията, за да може да направи Песен на гласните, а не „Песен на песните“ – душата, която се опитва да възпее, и то със средствата, с които разукрасената мома го съблазнява. Не!

Хермес е незаличим – защото е живяно божество. С тази своя Песен на гласните той едновременно е човек, общност и бог. Защо? Защото всяко едно от тях със съответната гласна има своята образност. И чрез Песента на гласните този и човек, и общество, и бог е в състояние да подчини съдба.

Виждаме, че се опразни от съдържание идеята за съдбата в Древна Гърция. Какво беше? Да се събере хорът да иска наказанието или прощението на героя и да дойде Ананкето да отсъди. Човекът не се е лутал, а не е разбирал кой го води. Трагедията не е в лутаницата, която историята ни дава, трагедията е в неузрялото схващане и затова тайните са се съпровождали в мълчаливост. Защо? За да не се оскверни Великото. Затова, когато посветеният научи великите тайни, той трябва да се научи на мълчание. Оттук е фразата от източната мъдрост: Когато ученикът е готов, тогава Учителят идва.

Голямата магия в „Corpus Hermeticum“ на Хермес[11] е, че са дадени степени, през които посветеният трябва да мине, за да види вечността. Въпреки че там – във Видението на Хермес, се говори за преминаване на един начален стадий на посветеност, защото се описва как тялото се сковава, как от него излиза това, което наричаме астрално тяло... Това все пак са неща, които тогава са били потребни. Великият посветен вече няма защо да се сковава. Но това е проблем, който само този, който може да надскочи световете, го знае.

Всеки в своето име трябва да намери енергията на онази гласна, която го напътва към храма. Там го чака не само общото храмово моление, но свещенодействието в олтара на собственото му Божество в служение на Всемирността и на всеки човек, който може да бъде наречен негов събожник. Много често човек носи голямата енергия на името си, но не може да го приложи – или не са събудени всички центрове, или волята му не е в състояние да използва цялата енергия. Та човекът не се е замислял даже за името си! Ето за тези гласни, от които се построява най-великата песен, от които като съставка на това, което се нарича азбука, се пишат химните на Живота.

Казвам, че трябва да се сменят имената в рода. Не гледжосвайте, не се консервирайте в идеята да се преповтаря една родова тенденция, която по законите на кармата ви обвързва във взаимно познаване и повтаряне и дълго ви влачи в едно колективно непрогресиране. Вместо „Драган Иванов“, „Иван Драганов“ да се повтаря – да се сложи нова гласна, да се промени името, за да могат енергиите да създават ескалация, да се създаде нова субстанциалност, която приема и нови енергии.

Виждаме, че имената с идването на нови Духовни вълни се променят. Европа получи имената на християнството. Мохамеданите получиха имената на юдейството – само че Муса вместо Моисей, Нух вместо Ной... Когато юдеите произнасят не „Сара“, а „Сарра“ – има омекотяване не, а възземане на гласната „а“ в жената, за да не бъде само жена, а да бъде царица. Търси се промяната. Защо? Защото личната аура, която безспорно е намагнетизирана от азбуката отвътре, от гласната, трябва да създаде и социалната аура, която отработва историческия дух. И колкото повече тези вибрации са одухотворени, толкова повече близостта на общността с Бог е неизбежна, потребна и властна.

Оттук е и предаността на прабългарина – силата, която кханът съхранява – великата Оренда, която обгръща. За която отговаря цялата общност и за която, ако кханът си позволи да я оскверни, получава безкръвно умъртвяване – удушаван е.[12]

Виждате какви тайни са вложени. И каква съкровеност е направил Отец, когато е направил Адам – това, което ще прави кореспонденция с цялата природа – завежда целия сътворен свят пред него. Пред Адам, пред ума – да му даде имена, с чиито вибрации да правим кореспонденция, да правим еволюция. Имена, чиято градация става памет – когато искаме да призовем и когато искаме да употребим. Човекът даде имената, защото в него е вложен Бог!

Всичко е толкова прецизно предвидено, казано, направено. И знаете ли кое е страшното – страшен е анархизмът, а не хаосът! Хаосът е благодатната тъмнина, от която може да се сътвори свят. Хаотичността е именно благодатната материя, а анархистичността е от сътвореното да се направи безредие. И затова, когато започва светът, ние ще видим Хаосa като изходно начало – той е благодатният. Не анархистичното, не отрицанието, а онова, от което можеш да изведеш и твориш, да сътворяваш.

Без зрими гласни не може да се състави слово, а без слово не може да се създаде изречение. Затова се е търсила вложената тайна на гласната – какви енергетични измерения носи и колко е властна, когато е съчетана в слово. А древноегипетската писменост се е състояла само от съгласни. Еврейската азбука също е била без гласни. Гласните не са се изписвали, само са се произнасяли, но нямали са зримост, нямали са графичен образ (много по-късно масоретското писмо ги въвежда), което много често предполага, разбира се, и големи грешки.

Химнът на обредното тайнство и служение е песен на гласните. Можем да търсим тази песен, изявена и в религиозния, и в културния живот на човечеството. Като казвам културен живот, имаме една представа и за духа на българина в това отношение. В световната литература и култура има акростихове, но само ние имаме т. нар. „Азбучна молитва“. Само ние! Ето това е прозрение. Тази „Азбучна молитва“ на Константин Преславски аз наричам душевната изповед на нашето българско духовно прозрение!

Можем ли да кажем, че в седемте ноти, в седемте гласни, в седемте тела в себе си ние слушаме Песен на сферите? (Както Питагор говори за тази песен – Музика на сферите.) Според космогонията на Хермес Небето се разделя на Седем сфери, които имат седем отделни мелодии. Тези висши сфери йерархират седемте гласни, които съответстват на седемте имена на Бога. Те музицират във взаимност и в същото време имат помежду си дистанционност, за да бранят своите тронове на Богове и да не се унищожат.

Виждате ли какво се е разменяло в цялата Космичност, за да работят и тези, събрали се в струните на лирата на Хермес Седем Лъча, с които съм извел културата на света. Седем Лъча, по които протича цялата планетна култура – от Лъча на Волята, до Лъча на Религията – на олтара, на който се прави молитвата, до Лъча на Изкуството – на четката и нотата, и т. н. Това е гласната – да я сложиш във всичко и тя да те изведе в развитието.

Когато в тези седем тела всяка една от тези гласни започне да дава своята енергия, телата оживяват. Оживяват, когато всяка една от тези гласни йерархира своята мощ и чупи печат по печат от Книгата на Живота, както го направи Христос. Тогава започвате да отлиствате от тази жива Книга на вашия жизнен път, за да прочетете това, което като битие между бреговете на добро и зло, на посветеност или на обикновено битие, сте могли да напишете в изпълнение на своето предназначение: Аз и Отец сме едно! Когато искате да влезете в общение със света и с тази морална таблица – вие пишете своята песен с тези седем „ноти“.

В разгръщането на тези тайни ние сме били свидетели на какво ли не – на богове, които се съвещават и имат или пък нямат своите решения; на богове, които правят питие на безсмъртието. Защо им е било нужно то, ако са били родени с безсмъртие?! Следователно те са си правили безсмъртието. Вижте каква изходна точка има за човешкото битие!

Човечеството си е служело с различни форми, наречени питиета – хаома, сома – само и само да „опита“ сладостта на един друг свят (не говоря за упойките, не говоря за наркоманията). Щом боговете могат да си направят своята сома за безсмъртие, тогава на човеците какво им остава – идея също да си направят питие на безсмъртието. Именно Учителите са предоставяли на човечеството правото да търси своето питие на безсмъртието...

Митологичните богове бяха безсмъртни, но пазеха безсмъртието само за себе си. Това беше нивото на еволюцията – йерархията на Духа в манифестираната материя – богове-стихии и многобожие. Бог, разкъсан в това, в което трябва да бъде овладян, за да може след това да дойде единобожието, което пък забрани в юдейската религия да се произнася името на Иахве. Учението на Любовта създаде един Трилик, но Единосъщ Бог, Който, когато Го разглеждаме в себе си, ще ни даде физика, ум, Дух. А Учението на Мъдростта предостави на човека тезата за сътворението му да освободи терена за тезата той да се изведе в Бог.

От голямата наука, която Хермес оставя в историята на човечеството, се ражда алхимията. Алхимията – да се преобразява. Да се преобрази оловото в злато, т.е. да преобразите валентността на своята отрицателна мисъл в богатата валентност на добродетелта, да метаморфозирате събудената омраза или ненавист и да ги направите добродетел на жертвата; да преобразите физиката си и да я одухотворите. Да намерите моста между физиологията като наука и религията без „рацио“-то, това е да намерите в колбата на алхимика тази велика тайна: да направите от религията – рационалност, и от естествената наука – психология.

Човекът безспорно без вяра не може, но религия без разум също вече не е най-същественото битие на човека, както наука без психология също не е достатъчна трибуна за просперитет. Така един от големите съвременни психоаналитици – Карл Юнг, когато изследва личността на Хермес, неговата усетност е била, че човечеството в съвремието ни недостатъчно е разчело това, което се нарича символи. Когато обеднеем от символи, ние се лишаваме от проницание, за да ги тълмим, за да ги разтълкуваме. И тук можем да кажем, че Карл Юнг е прав – нашата епоха е оскъдна откъм символи. Оттук е безпътицата; оттук е играта на дивашката песен (което няма нищо общо с нотите на Хермес); оттук е да се събере в един стадион ексцесията както на моралното изстъпление, така и на физическата изкорубеност – да се крещи, да се вика.

Символите трябва да бъдат обяснени. Един символ се материализира в онова, което в „Книга на мъртвите“ се нарича „петте свещени хляба“. Ние намираме в юдаизма дванадесет хляба, дадени към светилището, от които не може да яде обикновеният – хляб на предложението. В християнството също има петохлебие, защото Христос с пет хляба е нахранил пет хиляди души. А събират повече къшеи, отколкото са били хлябовете[13] – това е най-добрият символ! Защото сега пет милиарда се хранят от хляба на голямото Учение. Това е една Песен на гласните – хлябовете на предложението, петте хляба, с които се е давало знание. Трябва да знаем тази велика тайна, с която молитвата на Песен на гласните е създала Причастието.

Точно с такива символи, които имат своя специална енергия и закрила, постепенно човечеството смъква дрехата, прави от тях реални образци и човекът става изповедник на една духовна песен, за която безспорно малцина знаят. Но не без благодатта на личността, която стои над институцията... И оттук е създаден пиететът към това, което се е наричало „жрец“, към това, което сега наричаме „свещеник“, „владика“, „патриарх“. Не говоря за изкушенията и дребномислието им – това е вече другата страна. Ние говорим за сънността, с която човечеството преживява. А отговорността предоставяме на онези белязани, които са идвали да рушат и да градят – като величието на Шива, величието на Дионис, които знаят как се пее Песен на гласните.

Без символи човечеството винаги ще бъде скъдно в своето голямо предназначение, защото докато направите символа реалност, вие трябва да извървите жертвен път, както го направи Христос – от символа Кръст Той направи жертвен Път, наречен Голготски.

Трябва да се направи усилие да дебушираме символите, за да извадим енергии. Но символите станаха само букви, само банални факти на идеята за страданието. Затова, когато се говори за Кръста, се говори за мъченическото дърво, а не за великата енергия, която във всеки човек стои – двубоят между Дух и материя и идея за Възкресение. Банализира се. Защо? Защото човечеството навикна да живее с оскърбителната теза – заслона на скръбта. Много му е удобно на човека да бъде жален, че е скръбен – дори си измисли „мирова скръб“ (дадена и при Байрон), живее столетия с „мирова скръб“, а хилядолетия ползва Стената на плача.

И точно тук се загуби Хермес, който даде гласни, с които можеха хората да вършат подвизи. Трагедията е, че повече се правеха исторически подвизи от фактологията вън от душевността, а не от прозрение и култури. Човечеството оплакваше руините и след това отиваше при Стената на плача да получи утешност, или както когато се влачат към някое светилище да вържат едно червено конч`е за своите „червени“ болки. Загуби се божествената изява на Духа, загуби се Огънят. Остана земният огън, за който наказаха Прометей.

Затова, когато сравните доктрината на Сътворението на Зевс с тази на Прометей, ще видите, че Прометей създава човек от кал и вода, а Зевс – от кал и огън. Тази стихия – огънят, трябва да кажем, че е нашето мисловно начало – Адамовото начало, мисълта.

Разбира се, един Хермес не е само символен, той е много реален и много следван. Затова, когато съм изследвал тези личности с универсални религиозни съзнания и битиета – Кришна, Хермес и Христос, съм намерил, че те са една и съща индивидуалност. Точно това трябва да се намери. И тогава ще се види – не че няма символи, а те не са дебуширани.

Сега ковчежето на Мъдростта е отключено и една нова Духовна вълна може да създаде нови символи, които човечеството трябва не да разгадае, а да понесе до часа на разгадаването. Както това човекът да не изживява неудобството, че може в лицето на другия да види свой събожник. И няма да обича враг, а ще обича себе си в другия. И нещо повече, в едно бъдеще сигурно няма да има нужда да пише, защото приказките за телепатиите няма да са халюцинации, както приказките за ясновижданията не са – телевизията е първият материален образец на ясновиждането.

Ще се смени ли тайната на институцията на пророците? Да! Защото тя бе институция на слизането на Духа, а бъдещето е на Змията-Огън, или на Диханието, което ще ни дава светлина с Окото на вътрешната зримост. (Така както този Хермес-Тот можа да каже смело: Аз съм този, който е в окото на Хор.) Страница от Книгата на Живота може да чете само Окото, дарено с вътрешното прозрение и благословено с ръката на Вечния. И човекът ще има надграждане на петте си сетива с дарение на още едно.

Всяка нова култура е създавала по един хляб – свещен хляб на посвещение, с който се извършва великото преобратяване. Сега ще приемем благодатната радост на внушението, че не законодателят, а провиденцията на Духа е, която ще създаде Път и бъдещ живот. Трябвало е волята на бранителя да направи закон, но може да се прави и пряко внушение. А Хермес не е давал закони, правил е внушения – внушения като вътрешна потреба. Защото е трябвало да даде чертан път на човечеството. Това е ролята и отговорността на Учителите, които трябва да оставят път на човечеството.

Учението на Хермес не може да познае заник. (Макар че в историята на човечеството се губи за няколко века, ние отново ще го видим в Средните векове заедно с тези, които са упрекнати, че правят магии.) „Херма“ в превод от гръцки е „камък“. Пак една предвидливост: хермата – каменното божество. А вие знаете, когато се говори за произхода на човека, че в Сатурновия период в кристала е вложен Духът – влиза вибрацията на Вечния. И затова Христос се възправя срещу това с камъни да се убие грешницата, т.е. със себеначалието да се убива. Да убиват другия със себе си. Никой не каза какво е писал Христос по земята с пръста си, когато са искали да убият грешницата, след което Той рече: Който от вас е безгрешен, нека пръв да хвърли камък[14]. Виждате ли – камъкът намери просветление в тезата на Христос. И за да създаде отново защита на първата Божия искра, рече: Ти си Петър [Камък] и на този камък ще изградя Своята църква[15]. А после: Камъкът, който зидарите отхвърлиха (т.е. Него), той стана ъгъл на бъдещия храм[16].

В Старозаветието пък главата на Яков е сложена на камък, за да има той своя знаменит сън, за да остави на човечеството една стълбица, наречена Якова, която от земята към Небето отива и така ангелите (и посветените) са слизали и са се качвали. Най-отгоре е светът на Бога...[17]

Безспорно, че всяка една буква има своята сила, има своята дължина, има своята вибрация. Разбира се, знае се в езотериката, че буква „А“ – „алеф“, „алфа“, и числото 1 – Единицата, символизират Божествения свят.[18] Това съчетание е неизбежно и не може човек своеволно да прави разместване, когато иска да работи в Света на Божествеността, в Света на интелектуалността, в Света на физиката. Тази троичност трябва да намерим във всяка буква, когато я употребим за един или друг от тези светове – за Божествения, за Мисловния или за Физическия.

Известно е, че на всяка буква съответства определено число. Затова във фреските на пирамидите ще намерите пояснението буква–число[19]. (Буквите имат числена стойност и в старобългарския език). Във всяка буква има енергии, които могат да ви обслужат, когато сте в годност да приемете Божествеността. Има енергии, които може да понесе само менталът; има енергии, които може да понесе, както си го казваме без обидност, само „зоон политикон“ – социалното животно. Тогава може ли дума да причини болка до такава степен, че да убие? Може. Затова именно само на посветените се разкрива тайната на енергиите.

• Във всяка от гласните има по една струя от най-съвършеното.

В тях има и енергии, и вибрации за това, което ще ви създаде пешеходната сила на краката; има струя, която да нахрани всеки орган, който е толкова потребен, колкото е потребна главата. Коя гласна каква енергия съдържа, е отделен въпрос. И не може на една гласна да `и предоставим само една енергия – енергия за богове. Ами енергия за човеци, за общество? Макар че „А“ е първата буква − Единицата, Бог, то във всяка гласна има и Бог. В „А“ има и за човека, има и за общността. Това искам да се разбере, за да можете на своя клавесин да изсвирите тайната на тези гласни. Тайната за Божествеността, която извърши великото бракосъчетание, наречено човек – Бог, Бог – човек. Това е великото бракосъчетание – човекът да събере божествените си сили, за да може да каже, че душата му е за Божието благословение.

Напевът на тайнството на буквите се нарича музикално изкуство. Тези, които знаят тайните на музиката, знаят, че нотите са седем, но неизчислими са възможностите с тях да се направят песни, симфонии, какво ли не. Седем ноти, а хиляди преобрази. И няма име на нота без гласна. Човек трябва да се научи да разпознава тона на гласните, както разпознава тоновете в нотната стълбица – знаете фалшивият изпев колко може да наруши хармонията. (Някои сега с фалшива знайност правят хороскопи и тем подобни гадания.) Човек трябва да знае и трите тайни, които крие всяка гласна – светът на Божествеността; светът на Ментала във всичките му разклонения; и светът на Физиката. Когато прехраните физиката си с някаква развалена храна, знаете бедата. Тогава защо, когато развратите ума си, да не знаете, че и там има беда? А малцина могат да направят смущение в Божествения свят. Това, което някои се опитват да правят, то не го досяга, макар че почти всички, които правят разни феномени (а те са от съвсем ниско естество), казват, че говорели с Бога. С Бога не могат да говорят, твърде обидно е даже.

Ето как Хермес се обръща в това велико тайнство на преобратите: „Благодаря ти, Отче... Твоето слово чрез мене те възпява; през мен приеми Цялото в думи като духовно жертвоприношение“[20]. Каква дързост пак! И затова Христос рече: Аз съм в Отца и Той е в Мене[21]. Виждате ли, че ги има тези неща? Само че някой трябва да махне булото. Както пред Забулената Изида, когато водят някого за посвещение – три дни някой ще прекара в саркофага – в мнима смърт, за да получи знание и да владее енергиите на гласните. След това го пращат да служи на света, но връщат този, който не може да научи урока. Всичко това се придружава с едно действие на напевите, с един велик обред. (Затова си позволявам да направя сравнение с нашата молитва за освещаване на даровете: „Твоето от Твоето от всичко и за всички“.)

И оттук вие ще видите защо молитвата е толкова ценна. Аз не говоря за бърборенето, което си прави човечеството. Всички бърборят и си правят молитви, но те нямат нищо общо с това, което наричам молитва. Молитвата е Бог в теб и ти в Бога! Ако можеш да Го понесеш, направи го!

В химна към Отца Хермес още ще каже: „Отвори се, земьо!... Аз ще възпея Владетеля на Творението, Цялото, Едното“[22]. Така че този химн има само едно служение – служение на великото тайнство на преобрат в душата на човека, на преобрат на Земята, на преобрат на световете в Небето. Това е тайната. Гласните съпровождат обикновеното слово, за да бъде чуто и да може с енергиите си да създаде цялост на живота във физиката. Те съпровождат напева на тайнството, както е казано: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен“[23]. И най-после с това велико съприкосновение с Божествения: Да бъде Твоята воля!

Всичко това при историческите издирвания на Хермесовата фигура го намират написано в „Изумрудените скрижали“ („Смарагдовата таблица“), в които е вложена великата тайна на Хермес-Тот. Той е, който пръв говори, че от Словото се получава огън. Защото именно това е знаел – от коя гласна може да се изведе енергия, която дава светлина; от коя гласна може да се изведе енергия, която дава огън; от коя гласна може да се изведе сила, която дава вода, въздух... Така той владее елементите, с които светът се сътворява. Защото и неговата идея за Сътворението е такава. Всичко това е ключ – ключът на гласните.

За тази Песен на гласните няма нищо казано – просто така ще си остане. А тя може да отвори вратите на храма на посвещението. Защото без посвещение не може да се извърши велико тайнство, а пътят на посвещението на човека е пътят на изпитанието.

Пътят на посвещението е жреческото начало, тайната на Египет. „Книга на мъртвите“ се е поставяла под главата на мъртвия фараон и когато пътува в отвъдното царство, ако е посветен, той ще каже: „О, богове, които идвате да ме посрещнете, ръцете си към мене протегнете, защото станах бог, ваш равен!“[24]. Виждате идеята за човека-бог. Защото при тях душата е, която свързва смърт с безсмъртие и не може да не свърже човек и боговете. Душата ще тръгне на едно пътешествие, ще се пречисти – ще я изпречат на съд четиридесет и двама, както е казано там, съдии. След това ще търси оправдаване от Тот – мъдростта, който ще `и отреди съдбата. Така „Книга на мъртвите“ ще обучава човека, за да разбере това, което в Учението на Мъдростта казваме – че е бог в развитие.

Да се остави на човечеството „Книга на мъртвите“ е да се знае закона за безсмъртието и е голямата грижа да се създаде един олтар, на който то да отива да върши своите обреди, когато се погребва някой (когато я откриват, я наричат „Ритуал на мъртвите“ или „Погребален ритуал“ – по-късно тя става „Книга на мъртвите“). Но ако човек живее, особено в съвременните религии, със страха, че няма да се върне – това е да се осакати душевността на милиарди човешки души. И тук е безотговорността, както казвам, за институции, които са надживели Личността – че стават гибелни. Тогава няма защо да се чудите, че понякога големият земетръс – природен, социален, душевен, срива всичко. Природата е безжалостна – не жестока. И това е нейното величие – да познаем закона за еволюцията, да нямаме страх, че това, което се руши, е преходност. Защото нашето истинско битие не е преходно – то е свидетел на преходности, но не е преходно, защото е инобитие – за което малцина са казвали.

Човечеството бе много дарено, но познавателността идваше с органите на зрението и с експеримента. А велика тайна е прозрението – прозрение, което може да ни открие вътрешното знание. Така можем в безспорност да потърсим потвърждение в това, което наричаме експеримент или аргумент – студеният факт, който сме нямали сили да разчупим, за да видим енергията, която го е кристализирала. Ние се удовлетворяваме от една банална фраза, с която човечеството живее хилядолетия – „Когато фактите говорят, боговете мълчат“. Тогава или фактите са толкова непълни в същината си на вътрешно познание, или боговете не са посветени!

Така че човек не трябва да търси аргументи, а прозрение, защото аргументът е удовлетворение на ума и човек наистина може да бъде удовлетворен и да си прави, както се казва, разменка на мисловности. А прозрението, че човекът е един бог, е вложено във всички посветени книги.

Хермес ни оставя своите книги, книгите на посветените – всичко, каквото човекът е можел да понесе. Въпреки че тайната на посветените е, че те не пишат. И Христос не е писал – спазвана е още тази догма, ако можем така да кажем, на посветените. Но в никакъв случай не са били лишавани следовниците да запазят това, което след това вековете ще вадят като знание. Първом, Той е писал в душите и сърцата на човечеството, а те са Книгата, която нито може да изгние, нито може да бъде изгорена. Книгата на Живота, на която Христос можа да счупи печатите, не може да изчезне. И нея рано или късно всеки ще се научи да я разчита; там йероглифът е знайност, защото душата е повече от очите.

Казано е, че Хермес ни е оставил четиридесет и два труда, макар някои да му ги оспорват. Дори не приемат, че „Смарагдовата таблица“ е негово творение – особено през XIX и XX век се търси начин изцяло да бъде отречен. Разбира се, това е, защото XIX век е белязан със своята рационалност. Но колкото и да искаме да отречем Хермес, не можем да не го живеем като културна вълна.

Това, което той създава – „Асклепиос“, или „Речи за посвещенията“, не може да бъде отминато, защото следовници го врязаха както в културни паметници, така и в личното си поведение. Не може да бъде отминато това: „О, Египет, Египет! За бъдните поколения от теб ще останат само фантастични легенди и нищо твое няма да пребъде освен думите, изсечени върху камъните“[25]. Нека се върнем на това, което Христос каза: О, Иерусалиме, камък върху камък няма да остане от тебе. Ако някой има тънката нишка на прозрението, ще види как се нанизват съдби на личности, които са оставили вечното. Така че студията „Кришна, Хермес, Христос – духовно родство“[26] не е произволно мислене. Защото прозрението винаги ще бъде по-голямо от разумната доказателност, която няма да остане.

Докато човечеството се научи да чете в Акашевите анали, докато се научи да чете в Менталния свят, то ще има камъка, т.е. херма, която е съхранила това велико тайнство на бог Тот, почитан като изобретател, създател на азбуката и покровител на мъдреците. Покровител на мъдреците... Той е оставил на човечеството толкова много, че цялата култура да я стопите, няма да може да даде какво остави този човек-бог. Затова казах, че не можем да му направим биография, а да му правим характеристика. Хилядилетният човек, когато разбере, че е бог в развитие, тогава може от тези седем ноти, от тези седем гласни да прави чудеса.

• Молитвата на херметизма е Песен на гласните, а олтар е „Смарагдовата таблица“!

Песен на гласните − тази пята песен, безспорно в хилядолетията направи дълбока бразда в онези, които като посветени трябваше да я изживеят и да я познаят. Хермес остави този надслов в своето Откровение, за да бъде човечеството изведено едно или две стъпала по-нагоре от общата теза, която съществува във всички векове.

В световната култура има две Откровения. (Не говоря за пророчества – пророчествата не са Откровение, те са благоволение, те са богознание, но не и Откровение.) Едното Откровение е на Хермес – Поамандрес[27] – Видението на Хермес. И другото е това, което Христос даде на Своя ученик Йоан. Ние всички говорим за Апокалипсиса на Йоан, но това е Откровението, което Христос взема, когато чупи седемте печата на Книгата на Живота, и го дава на Своя ученик. Така светът има две Откровения. И двете имат благоволението на Посветения да получи това, което развиващият се трябва да научи. Само Великият посветен може да го получи, защото може да го понесе, а другият трябва да го учи.

Много са тълкуванията върху Откровението, или Апокалипсиса, както е казано, на Йоан. Но това, което интерпретират и тълкуват различните нива, е умуване, не и прозрение. Умуване дори на един Рудолф Щайнер, който има дванадесет публикувани социални конферанса. Да не говоря за другите формации, религиозни или философски, които се опитват да дадат нещо. Не може да бъде тълкувано едно Откровение, ако не минете границата на разумността, дори на висшия ум. Тълкувания на Откровенията може да даде само онзи, който може да влезе в Причинния свят. Онзи, чиято интуиция може да му даде това, което Христос посочи – дързостта да влезе пред трона на Отца, около който двадесет и четири старци стоят и Му пеят възхвали и никой от тях не може да счупи печатите на Книгата на Живота.[28] И понеже не са били счупени печатите, тълкувателите на различните мисловни нива си дават какви ли не щете определения – и за четирите животни около трона, и за числото шестстотин шестдесет и шест...

Тезата на Апокалипсиса се счита за теза на разрухата, което е много грешна теза. Там обаче се казва, че ще бъде изграден един нов Йерусалим. Но аз не мога да разбера защо трябва да се изливат седем чаши на гнева!? Това е остатък от една философия и религия на отмъщението. Затова Хермес не говори никъде за отмъщение. (Хермес дори търси благосклонност от Зевс как Прометей да бъде откован.) Христос говори за бъдещия нов Йерусалим, където Слънцето и Луната ще загубят своята светлина, но човеците-богове – с Божията слава, ще си светят сами.[29]

Това е, което човечеството ще има да изживее. И колко странно е, опирайки се на това Откровение, да внесете смутителния страх на разрухата. И понеже в Откровението още в първия стих на глава 1-ва е казано, че „трябва да стане скоро“ – още тогава човечеството почва да живее с гибелта на разрухата. Разбира се, и досега светът не е погинал. А когато говорим за спазмите на Космичността в нейния образ на природата и в болката на човека, ние не можем да кажем, че това е последица на едно откровение, а това е брегът на еволюцията, на нашето неизбежно развитие.

Светът ще еволюира, ще се преобразява и всичко това, защото му е дадена Песен на гласните.

• Песен на гласните е тази най-мистична мелодия, с която древността се запази досега жива!

Творецът на тази песен – Хермес, е наречен Трижди велик... Разбира се, някои автори, по-специално в XIX и XX век, ще оспорят и понятието „Трижди велик“. Например един Едмънд фон Липман не приема той да се нарича Трисмегист – Триждивелик, и открива някаква тенденция на това символно значение – че един знак на египетската писменост – йероглиф, е повторен три пъти. Това не значело, че е триждивелик, а само, че е много велик. Много е удобно човек да бъде буквоядец – страшно е, когато е „изял“ голямата буква. (Когато сте погубили книгата на величието, ще кажете на алхимиците: „Не се опитвайте да правите злато, а го копайте!“.) Три пъти употребеният йероглиф свидетелствал за множествено число.[30] За ума е така, за Духа – не!

Духът не се съобразява с единствени и множествени числа. Духът има само едно – Живот! Само Живот. Него не го е грижа за дрехата, която му обличаме, нито за наградите, които му даваме. Така че, когато Животът присъства, тогава Хермес е Трижди велик – потребен на времето си, неизбежен за бъдещето. Той направи знак на Възкресението като първи израз на Вечното. Защото казва на Изида, че ако с жезъла докосне своя брат и съпруг, той ще възкръсне.

Няма феномен в културата, религиите и философиите без диханието на Хермес. Защото този човек сътворява азбуката, дава седемте велики факли на гласните, с които се написа както рождението и живота, така и идеята за възкресение чрез смърт. Това е пътят на големите личности. Той позволява на света познанието да стане потреба не само за очите, а и за душата. А щом душата, която е кореспондентът между Дух и тяло, е облагородена, тогава можем да искаме плода на Духа – за пристан сме му направили място – Духът да живее!

Трагично е, че съвременният човек няма време за великите тайни. Говори се, че тезата на Платон за философите се провали. Но Хермес говори, че философията като нравственост и като доктрина стои над предопределеността. И пак ще кажем – тези, които искат да правят естествени науки без „психе“, и тези, които искат да правят религия без „рацио“, няма да имат успеха на посветените!

Любовта, като изява на взаимност, напусна своето убежище на биологичност и на мисловност и стана Мирово Учение в лицето на Христос. Защото мина онази граница на анатомичното, на разсъдъчното и премина в границите на душевността; защото това, което Христос помоли човечеството да направи, беше да обича врага си... Думата „враг“ вече я махам и казах – събожник, защото това е валентността: Бог в човека и човекът в Бога.

Неудобството на човека е да каже: „Аз съм един бог в развитие“. Разбира се, че отговорността е двойно по-голяма, но такова неудобство е изпитвал и когато е трябвало да излезе от пещерата със своята космата дреха и да чуе този глас: „Сътворих човека!“. Сега паметта ни го връща, връща ни онзи праг на неудобството. То не идва от това, че е оскърбително, идва от това дали величината на измерението е толкова морално извисена, че да можем да се понесем като богове в еволюция, вместо ниската стълбица: „Ние сме човеци“. Да, извиняват ни с: „Errare humanum est!“ – „Да се греши е човешко!“. Не само това. Религиите дори ни сложиха и самара на греха... Човекът може да открие ново стъпало за съвършенство! Затова казвам: Да не се греши е божествено!

Човечеството, поради своята естествена историческа необходимост, изживява класация на моралните си добродетели, както и на правните си формули, с които трябва да изгражда и социалната общност, и индивидуалната си съпоставка на право на живот. Вие не можете да съществувате в едно общество без измеренията на отношение, което безспорно трябва да дойде от един морален закон. А в една социална формация – племе, народ, държава, дори семейство – не може да се прави просперитет без признание на закона. Законът е сложен да ограничи глупостта, но иначе вече е да осигури Пътя на Мъдростта.

Затова, когато искаме да изведем присъщността на човека в Пътя – когато искаме да начертаем тази таблица или да изпеем тази молитва на седемте гласни в съответния контакт с човека – ние трябва да го изведем от едно историческо минало. А всеки има достатъчно богатство. Дали вярва, или не вярва в прераждането – това е друг въпрос, но той не може да се лиши от минало; той не може да не изведе преценката си от това, което се казва – национална даденост, присъща на неговата потреба да се разгърне и да се осъществи в онази национална утроба и онзи национален терен, който е присъщ на неговите вибрации и в края на краищата на великия закон – закона на съвестта.

Това, което чертае съдбата ни, безспорно е в три формули: Бог, Светлина, Свобода. Без светлината на Знанието – която в Духовната вълна на Мъдростта наричаме прозрение, а не отражението, което ни дава умът – ние не можем да стигнем до идеята за Свобода. Свободата не е волност! Разбира се, тя е волност за този, който няма измерение, но в Учението на Мъдростта казахме, че законът за мъдреца е верига, а за обикновения е парапет, който го пази да падне отвисоко. Така – Бог, Светлина и Свобода! Това за човека е единността, в която Божествеността е Самата Същност. И когато формирахме тезата за Пътя на Мъдростта, казахме: не да имаш, а да бъдеш! А какво е да бъдеш – екзистенциал, същност. Същност, която работи с гласните – гласните, които дават характеристика на Божествения свят. А безспорно човек ще живее в Интелектуалния свят, ще живее във Физическия... И трябва да се научи да обича събожника си!

Колко знайност е било да събере боговете в себе си Хермес, който е бил властник над тях със своите гласни; и колко знайност е в душата на настоящия човек, в пробудената Мъдрост на служението да има събожник, с когото взаимността ги прави отговорни в пътя на съвършенството.

Духовната вълна на Мъдростта има едно основание – да иска човекът да търси не прощението, а Знанието. Тя не може да прави религия без Нус, без Висшия разум, без Божественото послание. Пророческите институции се изживяха. Пристанът е – Духът в Живот!

Изворите няма да пресъхнат, когато са от това, което рече Христос: Водата, която Аз давам, е за живот вечен[31]. Ако е кладенецът на самарянката, той ще пресъхне, но Мъдростта е обилието на живата вода!

Голямата тайна са енергиите. В идеята за смешението човекът трябва да направи своята душа съприкосновена с Мировата сила. Тази Мирова сила, която културата нарича „Нус“, или „Миров Разум“. Това смесване е, когато пневмата може да проникне в материята. А ние какво казваме – одухотворяване на материята. Тогава, когато човек събере божествеността си и към образите и култа направи предаността си, направи бракосъчетанието между човек и Природа – Пракрити. А когато Кундалини от първия център, от първата чакра се качи в седмата, се постига Мировият, Вечното Божество, наречено Пуруша.

 

Въпрос: Доколко личностите, които дават божествено знание, добавят нещо свое – нещо, което се дава за първи път?

Личностите, които могат да окажат въздействие върху битието на човека за божественост, безспорно са Великите посветени. Те са, които дават в измеренията на знанието си. Знаем, че има Велики посветени, има по-малко посветени. Дори в институцията, която се нарича пророчества, пак има четири голeми пророка и други – малки. Следователно има измерение, с което посветеността позволява знание. А какъв път на божественост да дадат на човека, се съобразяват с това, до каква степен, на коя расова група – хайде да не кажем „расова“, но племенна съставка – какви повеления от знания и пробуди за съвършенство са необходими. Следователно има една взаимна отговорност: не може да се даде повече от това, което може да се понесе. Така че измерението, което Учителите дават, е за божественост, но не значи, че последователите са станали божествени.

Когато Митологията дава идеята за безсмъртието, боговете си го пазят за себе си. Но когато юдаизмът дава идеята за безсмъртието, дава го на човека, обаче той трябва да бъде съвършен, безгрешен. Предварително го прави грешник, та докато стане съвършен, да има много да се развива...

Следователно това е измерението – доколко вие сте божествен като личност, която може да даде едно Учение. Защото Ахура Мазда като божество казва на самия Зороастър – Учителя, който дава Учение: Поискай смърт, за да познаеш възкресението. Тогава – безсмъртието! Виждате, и на него се дава измерение. Ахура Мазда е, който знае и дава; Бог Отец е, Който знае и дава на Христос какво ново да каже на човечеството.

Така трябва да се разбира: божествената Личност ще даде толкова, колкото може да понесе онова общество, което е натоварено да получи. Самият Христос казва: Аз работя това, което работи Моят Отец. Но все пак на едно место казва: Това дори ангелите не знаят, и Аз не зная – само Отец Ми. Сега, дали е знаел или не, не е въпросът, че трябва да слезе от величието Си, а да не изкушава света. Той може и да знае, но не е длъжен да го каже. И другото вече: Има неща, за които не сте готови.

Така трябва да се разбира идеята за божествеността, която дават Учителите, и техния ранг на божественост. Тази отговорност е, за да могат да видят след това човечеството, облечено в дрехите на едно ново Учение, докъде стига. Това, което е великото в християнството, е личността да стане повече от колективното съзнание. И това направи Христос: няма евреи, няма римляни, няма гърци; и няма расово божество – всички са деца на Бога, отделен е въпросът в коя йерархия. И тогава Църквата измисли: имаш светец, имаш блажен, имаш преподобен – те си ги измислиха, за да си направят, както се казва, стълбица и да не нарушат Божието повеление. Много голяма е тази тайна.

 

Въпрос: Може ли да се приеме, че музиката на сферите всъщност дифузира в материята чрез гласните и чрез нотите? Иначе тя не може да се чуе.

В окултните учения се говори за тази музика на сферите. И всяка еманация от тази музика, от тази песен е може би сбор от няколко гласни или само от отделна гласна, когато трябва да се даде една енергия, било на човечеството, било във Всемирността, за да се разгърне нещо и да се развие. Когато потрябва на някое място, било тук, на нашата планета, или някъде другаде, където се изготвя бъдещото ни присъствие и има нужда от това, което бихме нарекли Юпитерово начало, т.е. администратора, водача, безспорно тези сфери ще извикат „а“. Аз не подсказвам конкретно гласните, които стоят, просто само пример давам... Ще извикат „а“ и ще пеят „а“, за да могат да създадат еманация и атмосфера, да могат да създадат възможности да се понесе бремето. Защото водачът, когато е в обществото, носи една особена тенденция − цезарят трябва да създаде история, а жрецът – храм за молене. И тези сфери просто целокупно ще изпеят една песен.

 

Въпрос: Кажете нещо повече за всяка гласна – с коя планета е свързана, към кой свят принадлежи?

Това е нещо много отговорно, за да не се получи увлечение, че гласната „а“, а и Единицата, които работят в Божествения свят, не могат да бъдат употребявани, защото ще нарушат хармонията. Всяка от тях е потребна за всеки свят и за всяка планета. Когато сме разглеждали планетите, ние казахме коя какво излъчва. И тези Седем Лъча на еволюцията – всеки един от тях, както и всяка личност, свързана с Лъча, има свой принцип...

Така че, когато се работи с буквата „А“ или с числото Едно, това не значи, че поселението на човека в даден момент (това, което се отричаше – астрологическите и други тайни) е непригодност към възприемането на друга планета. Принципът на планетата Юпитер като принцип на Водачеството безспорно ще работи с това, което наричаме Лъч на Волята, Лъч на Администрацията, но в никакъв случай не можем да го лишим от правото да има при себе си принципите и Лъчите на Религията, на Философията, на Изкуството... Защото държавник, който няма религия, няма универсална отговорност и не знае седемте гласни на песента.

Не искам да фиксирам, за да не се увлече някой, че иска да стане водач и да прави само молитва към Юпитер, или друг, който има пещерата за своя молитвеност, да остане само в пещерата. Универсално е времето ни, за да се фиксираме. Универсално е! Мъдростта не може вече да има само една добродетел – добродетелта на прощението. Не. Колко е била добродетел, това е отделен въпрос, но все пак е поведение на Любовта. Така че трябва така да се разбере. Аз избягвам, както казах, от обреди и от уточнености в този смисъл – за да не се съблазни някой в своята събудена водаческа тенденция или пък само в молитвеност.

 

Въпрос: Казвали сте, че много е важно в думата да се постави правилно ударението, това посветеността на съответния човек ли е?

На посветения се позволява да употреби правилно ударение, за да отвори енергиите. Оттук е възпитанието, което имат в Далечния Изток, а безспорно на това и Хермес е учел – как да се употреби една дума, за да даде енергия, да отвори врата: „Сезам“... Сто души казват „Сезам...“, пък не се отваря. Но онзи, който знае, той може да отвори.

Думата „Ом“, както виждате, много хора я казват, но едва ли на милиардите някой знае да отвори нейната енергия. Има и нещо друго – това, което направиха будистите – че именно от молитвеността, която дава енергия, когато ударението е правилно, т.е. ключът, с който се отваря, те си направиха т. нар. молитвени мелнички, които напомняха мелодията на мантруването. Инструментът не им даде енергия. И те си останаха само в мантруването.

Ударението безспорно е същественото. Затова в поезията се тръгна към ритмичната група. Ритмическата стъпка не се определя от съгласни. За да намериш съзвучност, търсиш съгласни, но не и ритъм. Не и ритъм. И безспорно в съзвучието даже римата не може да остане без това. И тук е умението на тези, които правят голямата поезия. А онези, които искат да я пресъздадат, наистина трябва да знаят играта на фразата. Играта на фразата не е в това, на което ги учат в училищата – тя е във вътрешната ритмика на човека. Затова вие ще намерите хора, които никога не са учили театрално училище, да декламират великолепно. И ще намерите хора, които са учили слово за театър – да не могат да кажат правилно нищо...

 

Въпрос: Словото предизвиква ли материализация?

Естествено, много естествено! Защото не бихме познали в еволюцията, в която се намираме, или в образа, в който Бог се претворява, не бихме познали Словото – не би се демонстрирало, нито би се преобразило, ако няма материализация. Оттук и обратната теза: одухотворената материя се връща при своя Сътворител. И така Иисус Христос демонстрира чрез Своето Възкресение една одухотворена материя, за която и самият Хермес създава една от ск`алите, по които трябва да мине човешкото развитие. Одухотворяване на материята! Затова посветеният, минавайки, примерно казано, египетските посвещения (защото е имало няколко и всички вече са отживени – сега има нови академии и нови тенденции), тези посвещения са водили човек да минава най-грубата илюзорност, с която трябва да започне да се различава като Дух и материя. Материята, която може да се преобразява – това е, което алхимията се опита да прави – тя е алхимия вътре в нас!

Така че със словото може да се предизвика материализация. Затова в една по-късна епоха и с не така благородни тенденции създадоха и формата на магията, която със слово магнитизира предмети – муски или нещо друго, които фактически получават реална действеност. Мисълта е реална и осезаема и чрез мисъл-формите може да създадете това, което искате – благоприятна атмосфера или лоша атмосфера. Дори най-обикновеното – „лошите очи“, както казват хората – че бил урочасан някой. Всичко това може да се нарече „бабини приказки“, но не и да се отрече, че бабата е знаела нещо, което бъдещето трябва да го открие. Както „бабините приказки“ в Митологията се оказаха живи реалности. Вълшебното килимче сега стана ракета, с която се отиде на Луната. Това са реалности. Тази незрима кореспонденция, за която се говореше, стана телефон, радио... В храма, в който се отиваше да се търси оракула, се говореше за един феномен – феномена на ясновиждането, който сега като телевизия го виждаме.

Така че в човека е заложено всичко това!

 

Въпрос: Според Вас битието на мисълта следва ли битието на думата? Може би ако нямаше думи, нямаше да можем да мислим?

Естествено е... Вижте, когато съм говорил, че милиони години се е работило да се направи мозъчна материя, която може да приема, и да се направи ларинкс, за да се изразим, а не да крещим – има се предвид бъдещето, което трябва да създаде хармония между изказа, словото, което трябва да бъде прието, или формулирането в тази Песен на гласните, за да се получи тази велика хармония и мелодичността. Когато един оркестър свири, диригентът трябва така да направи, че всеки, свирейки своето, да излезе цялостното.

Ние приемаме много мисли. Трябва обаче всяко слово, което има една предначертаност, да е ясно за какво се касае. Тук е предсетата. Тук е понякога и закъснението на ума. Но предсетата е, която предварва (ние много често говорим за пресантиман, която е чужда дума, аз си я превеждам като „предсета“) и определя дори предназначението. Защото то е, което може да направи разлика между необходимостта, като потреба на предопределението от карма, и предречението, с което еволюцията те тласка.

Така че, колкото повече хармония има между словото, което е духовност, и словото, което е израз или дума, толкова по-хармонична е и самата реч на човека. Речта е нещо изключително!

 

Из Слова на Ваклуш, 1998 г., в Пловдив, София, Хасково, Добрич, Варна, Бургас.

 

Бележки

[1] Иоан 16:33.

[2] Ваклуш Толев. Езотерични школи и мистични учения. Ч. 1. Пловдив, ФДК, 1995, с. 107.

[3] Вж. Бонардел, Фр. Херметизмът. София, Панорама, 1997, с. 52–53.

[4] Вж. Отран, Ш. Митра и Заратустра. София, Шамбала, 1998, с. 254–255.

[5] Вж. Шюре, Е. Велики посветени. Ч. I. София – Плевен, Евразия – Абагар, 1991, с. 121–122.

[6] Вж. Иисус Навин 6:14–19.

[7] Второзаконие 5:11.

[8] Книга на мъртвите на древните египтяни. София, Хелиопол, 1994, с. 323.

[9] Вж. Шюре, Е. Велики посветени. Ч. II. София – Плевен, Евразия – Абагар, 1991, с. 105.

[10] Песен на песните 4:1–7.

[11] Хермес Трисмегист. Corpus Hermetikum. Т. 1–4. София, Мириам, 2011. (Бел. ред.)

[12] Вж. Стойнев, А. Светогледът на прабългарите. София, БАН, 1986, с. 60, 114.

[13] Вж. Матей 14:17–21.

[14] Иоан 8:7.

[15] Матей 16:18.

[16] Матей 21:42.

[17] Вж. Битие 28:11–12.

[18] Вж. Шюре, Е. Велики посветени. Ч. I. София – Плевен, Евразия – Абагар, 1991, с. 121–122.

[19] Пак там, с. 121–122.

[20] Бонардел, Фр. Херметизмът. София, Панорама, 1997, с. 65.

[21] Иоан 14:10.

[22] Бонардел, Фр. Херметизмът. София, Панорама, 1997, с. 66.

[23] Иоан 6:54.

[24] Книга на мъртвите на древните египтяни. София, Наука и изкуство, 1982, с. 57. (Бел. ред.)

[25] Шюре, Е. Велики посветени. Ч. I. София – Плевен, Евразия – Абагар, 1991, с. 106.

[26] Вж. Нур 2/99, с. 7. (Бел. ред.)

[27] Шюре, Е. Велики посветени. Ч. I. София – Плевен, Евразия – Абагар, 1991, с. 133.

[28] Вж. Откровение 5:1–9.

[29] Пак там, 21:23.

[30] Вж. Хермес Трисмегист. Corpus Hermeticum. Т. 1. София, Мириам, 2011, с. 99. (Бел. ред.)

[31] Иоан 4:14.