Питагор

Питагор не създава от човека бог, той създава Бог у човека!

За да разкрием Божествеността, вечното трябва да търсим в себе си. Но човечеството се храни по-скоро с външната, отколкото с вътрешната енергия. Затова в съзнанието ни образът на един от най-великите мъже на древността — Питагор, е останал предимно като математик, а не като окултен учител. А той положи основите на една от големите езотерични школи, направила дълбока бразда както като религия, така и като философия. За разлика от Кришна, Хермес и Орфей историческият лик на Питагор е безспорен, защото приносът му в областта на науката е безсъмнен. Мистичната тайна обаче на неговото учение е останала само за посветените и затова то е част от окултната схема на човешката духовност.

Най-добрият израз на духовната посветеност на Питагор и пробудата, която той дава на човечеството, е мъдростта, повтаряна във вековете — Еволюцията е закон на Живота, Числото е закон на Вселената, Единството е закон на Бога. Трите основни тайни: Еволюцията, Числото и Единството, са еднакво необходими, всяко за себе си прави закон, а всички заедно — Бог в живот!

Еволюцията обслужва Бога у нас и природата вън от нас. Тя е закон на Живота, защото обхваща неговата цялост — няма недосегнато битие в цялата Вселена, няма битие, което да не подлежи на еволюция!

Еволюцията е от Бога до плътта и от плътта до Бога. Тя е пулс за съвършенство.

Числото е приоритетно в концепцията на Питагор — той отработва науката за числата, преминала във всички окултни науки. За него Единицата е символ на самия Бог, а това е една декларирана форма на Единобожието. Единицата твори като Двойка, т.е. когато започва да ражда, тя става Двойка. Така неизменният Бог в творението Си се раздвоява, създавайки закона за еволюцията. А понеже проявата Му е видима, нея наричаме реалност или живот. (Оттук в дуализма се извежда и обосновката за две божества.) Следователно началото е вложено в Единицата, която, прибавена към което и да е друго число, променя самия Космос, понеже всяко число има своя принадлежност в космичната същност.

Числото е космична същност, а не само количественост — то е енергия и предназначеност в Сътворението.

Питагор точно това извежда в научно-духовната си система — числото като градивен елемент на Вселената. Числа е имало и много преди Питагор, но не са разглеждани като енергии, формиращи светове, и не са възприемани като закони, от които започват и съответни гадания. В неговата теория имагинерното става реално приложимо и ни дава информация и знание за небесния свят, който, обитаем или не от нас, от Духа е винаги обитаем. Така Питагор влиза (и то дълбоко) в живота на човечеството в два различни пласта — на реалното мислене и на мистичното знание.

Третата тайна е Единството — като закон на Бога. Всичко е в Едното и Едното е във всичко!

Единството не е в това, че няма различие — единството е в Бога, Който осъществяваме.

Да се познават тези три големи закона — Еволюцията, Числото и Единството, е основно битие и духовна потреба на човечеството. Това Питагор е знаел и дал на своите ученици.

Ще започнем с разгръщането образа на Питагор. В случая имаме облекчението, че няма да се лутаме в дебрите на митологичното. При Кришна, Хермес и Орфей е невъзможно да изведем точни биографии, защото се губят датите на битието им, забравена е обективността. А безспорно тогава между биография и мит, между човек и посветен трудно се правят разлики. За Питагор, въпреки че не всичко е така достатъчно достоверно, въпреки, че е фрагментарно, има не малко информации, които свидетелстват за реално присъствие, за битие.

Някои автори твърдят, че Питагор е роден в 570 година и е починал в 497 година пр. Хр., други посочват периода 580 — 496.

Гръцкият историк Диоген Лаерций приема, че годината на неговото раждане е 584, докато по-нови изследователи (като Ларше например) посочват около 600 година пр. Хр. Тази амплитуда в историческите данни е разбираема. Само преди един-два века някой се е родил и вече е спорно коя година е било, а какво да кажем за онези, които са били преди християнското летоброене?! Разбира се, различията в биографичните данни за Питагор могат да бъдат предмет на дискусии, но не и основание за отричане историческото му присъствие.

Повечето изследователи приемат, че родното място на Питагор е остров Самос. Други оспорват това, като твърдят, че той има тиренски произход или че е роден в Сидон, близо до Витлеем. Всъщност къде и как е роден, не е съществено, защото е казано: „Учителят има местопребиваване, но не и местожителство.“

Различни са и легендите, създали ореол около величието на този белязан мъж. Може би легендите идват, след като такива личности са свършили своето дело, а са изказани впоследствие в биографиите като предречение. Но защо да не приемем, че има и предречия, които дават основание да се осъществи едно дело! Това е характерно за всички белязани личности, които създават школи и духовни учения; които правят история и оставят след себе си вечното. Техните майки имат предвестие, че ще родят син, който ще извърши велики дела. Както за Орфей, Буда, Зороастър, Иисус, така и за Питагор има сплетени навеи и легенди, които говорят за едно предсказание, за едно обричане преди неговото рождение; предсказание, че ще донесе мъдрост и духовна причастност на народите. И наистина Питагор с учението си слага основите не само на своята, но и на следващите мистично-философски школи. (Люлчината песен на философското мислене на Платон, а по-късно и на Александрийската и Римската неоплатонистки школи е именно песента на Питагор.) Той въвежда термина „философия“. Следователно Питагор е и в сърцевината на историческото битие, и в културните скрижали на човечеството. Затова логично е и на него, както на всички велики личности, да се припише едно мистично рождение.

В книгата си „Животът на философите“ Диоген Лаерций пише, че Питагор е син на Мнесарх, родом от Самос, който е от благороден произход и изключително дарен в изкуството да обработва скъпоценни камъни. Този намек, че баща му е могъл да обработва, да извежда искрата от камъка, за да направи от обикновеното скъпоценно, има повече алегоричен, отколкото реален смисъл. Като податка такава алегория ни дава основание да кажем, че този баща наистина е обработил или дал в утробата на една предизвестена майка изумителен бисер — и на историята, и на Духа!

Странно е, че Лаерций не споменава така утвърдено майката на Питагор, но в някои източници срещаме за нея познатия в историята върховен момент на посвещение на майките. А майката на Питагор се е наричала Партенис, което значи „девица“. Ето къде е възелът на мистичността и енигмата на вечното! Всички майки на големите учители носят име, което говори за девственост. Това ще намерим и при майката на Кришна — Деваки, и при Зороастър — Пурушастра, и при майката на Буда — Майа, което пак има смисъла на Дева. За майката на Иисус е казано, че е зачнала от Светия Дух. Затова тя е Дева — „невеста неневестная“, т.е. не е невеста по правилата на бракосъчетанието. Мария е покривалото, Девата е утробата! Една утроба, която трябва да създаде изграждането на анатомия пригодна за приемане на велики духовни вълни и идеи, ще трябва да бъде достатъчно чиста за вселение на такава душа. Дори да не се приеме, че е зачнала от Светия Дух, душата, която след това е един Христос, сама за себе си е посветена в миналото. Тогава тя не е ли една висша сила, която се себевселява, а следователно и осенява?

Така за всички белязани синове има тази тайна на свръхестественото или на неестественото зачатие и то винаги от деви! Това е една от големите не само социални, но и планетни, и всемирни мистерии. Затова посветените са мистериални по същност, защото първом са поставени във Вселенната утроба, а след това тя ги слага в майчина — избраницата благословена.

Партенис и Мнесарх отиват в Делфи, където е храмът на Аполон, за да видят страница от своята предстояща съдба. Според легендата Питията им предсказва, че ще имат син, който ще даде знания и духовна сила на човечеството. Той ще създаде опорни точки — пристани на човешките души, ще изгради нови храмове и ще остави нови пътища за съвършенство. Трябва да признаем казаното от Питията като голямо пророческо прозрение, защото и днес в науката и изкуството прилагат даденото от Питагор, а в езотеричните школи ползват неговите съкровени тайнства и правила за посвещение.

След предсказанието в душите на Партенис и Мнесарх настъпва една тревога — къде да намерят благоприятни условия за раждането на предреченото им дете. По заръка на Питията те се отправят към финикийския град Сидон, където има така необходимите и атмосферна, и духовна чистота, за да бъде опазено детето от злосторната мисъл на родния им град и въобще на тогавашна Древна Гърция. По това време Елада е в упадък. Онова, което преди няколко столетия Орфей е успял да съчетае в един бог — Дионис-Аполон, отново е в разруха и безличието и на двете божества свидетелства за липса на духовен и културен живот. От учението на Орфей е останало само ризницата, но не и огънят. Едва от VI век пр. Хр. в Елада започва нов културен превес и то предимно във философията, по-малко в религията.

В Сидон Партенис разбира, че е плодна — предреченото се сбъдва. В легендата се казва, че от благодарност към Питията тя нарича себе си вече Питазис, а детето кръщава Питагор. Още преди раждането Партенис и Мнесарх обричат сина си за служител на Аполон. Това под един или друг предлог съществува във всички религии, но най-вече тази традиция е вградена в юдаизма — там всяко първородно мъжко е най-напред дете на Бога и след това на своето човешко предназначение.

Когато навършва една година, Питагор е заведен в Ливан, в храма на Адонис. Там той получава първожреческо благословение. След това семейството се завръща на остров Самос и започва отглеждането и изграждането на това дете, което има в очите си огън на духовност и изумително прилежание за труд. Питагор се обучава в науките на своето съвремие — физика, математика, философия, музика. Учи при едни от най-големите учители по онова време, каквито са Хермодамант от Самос и Ферекид от Сирос. Ферекид е написал първата писмена теогония, известна като „Седемнедрие“ или „Богосмешение“, в която защитава тезата, че битието е следствие от намесата на Божеството на Земята. Питагор се среща и дискутира в Милет с известните тогава представители на еладската култура — Талес и Анаксимандър. Така той, воден от волята на небесните сили, усвоява знания и започва да гради пропито с дух и мисъл творчество.

Не само като предречен, но и като дошъл със свои готовности, Питагор заживява с мечтата да разкрие една тайна — тайната за великата цялост! И безспорно, когато будността е налице, тя рано или късно, както поточната вода от планината, ще си направи свое леговище, ще търси океан. Така е с дарения, с белязания!

Питагор в копнежа си за знание започва вътрешно вглъбяване в търсене тайната за единството. Той търси вгърнатата истина в Земята, в Храма и в Звездното небе, т.е. в материалното, в духовното и в божественото — три същности, на които трябва да намери ключа, за да вземе тяхната сила.

Първата същност, в която Питагор се вглъбява — Земята, е Майката на света, утробата, чийто Син ще даде благодатта и поклона за храм. Мъдреците са разкрили на Питагор, че от нея произхожда всичко и че нищо не идва от нищо. Те са му казали, че душата е родена от водата и огъня. Водата съхранява, Огънят опложда! В тях — астралът и менталът, е тайната да се себепознаем, тайната да влезем в същността на природата, да овладеем нейните закони и да `и се подчиним. Древността е имала по-точен усет и по-вярна насока — да се подчиним на природата, защото тя е Цялото! А в съвременността правим точно обратното — искаме с научните си достижения да подчиним природата (не стихиите в природата), без да сме овладели законите. Не, ние не можем да заробим природата, но сме в състояние да я овладеем! Това са две коренно различни становища — познавайки законите, овладяваме природата; стремейки се да я подчиняваме, искаме да я оробим. А можем ли да оробим своята майка?!

Втората същност, в която Питагор се вглъбява, е Храмът. Вглеждайки се в триъгълната фасада на дорийския храм, Питагор прониква в тайната за тройната природа на човека и Вселената. (Затова храмове, църкви, пирамиди изглеждат като триъгълник — символ на троичността.) В синтеза на този троичен свят трябва да се намери космичната тайна, да се разгърне микрокосмосът в макрокосмоса, да се види Божеството, което е троично, но само за Себе Си единно.

В храма са блясъкът на звездите и сиянието на Небето, а отгоре стои господството на Великата сила. (Ето защо личностите, които са осъществили просветлението си, са наричани Синове на Небето или Синове Божии.)

Затова Питагор се вглъбява и в третата същност, в Звездното небе — един свят, изпълнен с духовни ценности и енигми, написани с огнените думи на звездите. Жреците от храма на Хера в Самос са му казали: Небето и Боговете са съществували преди Земята. Оттам е дошла твоята душа. Моли се, за да `и позволят отново да се върне там. Следователно като синове на боговете ние предшестваме земното си битие. Това е инволюцията — изхождаме от боговете и слизаме, докато стигнем вибрацията на материята. Ето защо Питагор говори в учението си за преселение на душите — нещо, което Платон три века след него вгърна в своята философска доктрина. Това не е упрек срещу Платон, а потвърждение, че душевността като култура и религиите като градации никога не се късат. (Вероятно и Кант е изучавал Питагор, за да може да изведе преклонението си пред звездното небе и категоричния императив в душата си.) Даже и най-примитивният образ на религията води към Съвършения!

Питагор се вглежда и в социалната реалност, която ридае в гърча на страданието и скръбта. В битието гърчът и болката винаги са ни придружавали, но човекът трябва да свали скръбната дреха чрез пробудата за развитие и да търси свобода — да снеме от себе си идеята страдание. Тази тайна Питагор е носел в своето пътуване и развитие. Той е осъзнал съдбовността на Земята като подчинение на Небето, което дава провиденцията. В този дует — Земя и Небе, Съдба и Провидение, всеки човек трябва да намери единството и свободата.

Това знание, което двадесетгодишният Питагор има, е все още първично. То ще го отведе към други тайни, които ще го освободят от неудовлетвореността и съмнението, за да ходи пътя, водещ до Единицата. Тази неизбежност — да вървим към Бога, е вложена в битието ни и винаги ще ни води, за да можем да надделяваме страданието и скръбта и да се реализираме.

В този момент на търсене Питагор си спомня, че е обречен да бъде син на мъдростта, син на бъдещето. Той вижда в своето въображение и вътрешно съзерцание храма на Адонис, в който жрецът беше казал, че науката за Бога се пази само в пирамидите (живи и до днес паметници, толкова малко разгърнали своята гръд, че и сега са тайни за света). Тази повеля е знакът, който го отвежда в Египет.

За Египет Питагор заминава с препоръката на Поликрат — тиранинът (управителят) на Самос, който му дава писмо, за да се представи пред египетския фараон. Ето как ръката на съдбата се е грижила за тази личност да внуши доверие, когато я приемат в чертозите на великото посвещение! След срещата си с фараона на Мемфис — Амасис, Питагор е представен и на жреците. Оттук нататък той става ученик на Великата школа. В пирамидите усвоява учението за Всемирното слово, за Свещената седмица — за Седемте лъча на човешката еволюция. Цели двадесет и две години Питагор изучава тайната наука при великия жрец Сонхис, като минава през всички трудности и митарства на изпитанието. Тук неговата дисциплина и огненост в търсенето на знанието, неговата непоколебимост до смърт позволяват на посветените да го въведат в тайните. В египетските пирамиди той усвоява два ключа на посвещения, които впоследствие намираме приложени и в школата му: първият е изкуството на послушанието и мощта на силната воля; вторият — окултната математика, музика и астрономия.

Така Питагор преминава през египетските посвещения — до последната страница на всичко, дадено в тях, за да търси вътрешния човек, да се прости със стари истини и да вгради в душата си нови. Той черпи знания, той се надмогва, защото е дошъл да осъществи предреченото — че ще даде път, мъдрост, живот за хилядолетия! Ако такова обещание в душата на човека е усетено, тогава трудностите не могат нито да го отвърнат, нито дори да родят в него съмнение.

Първото, което трябва да намерим в себе си, е убедеността на предназначението. А всеки може да изведе от себе си обричащия го вложен Бог! Човек не трябва да чака само пития да му каже: „Ти си белязан.“ Това винаги може да му нашепне неговият Вечен и той, покорен на този глас, да надмогне всяко съмнение, да мине вътрешния си праг. Ето какво е човек да тръгне да търси Свещената единица, да намери господстващия Бог над Вселената и Космоса, да се види в Сътворението, да прибави своя образ към проявената Двойка, за да направи свещената Троица!

Това Питагор учи в египетското посвещение — там познава Сътворението на света; принципите на висшата наука за числата и законите на еволюцията. Човек може да се оправдава, че изпълнява пулса на предопределението или да се извинява, че всичко е карма, но посветеният знае преходността, знае възможността еволюцията да бъде коригирана, а кармата — отметната. Кармата е средство на развитието, но не и вечност! Това Питагор научава в Египет, като опознава низходящия закон на Божеството в неговата инволюция и открива истината за възземането — еволюцията. Там той изтръгва и последната страница на тайната, че светът и Бог са единство!

Така Питагор посвети живота си на науката за Бога. От храма на Адонис, където бяха събудили неговото вътрешно въображение: Ти ще бъдеш!, Питагор отива в Египет и взима тайното писмо, т.е. научава очите си да четат в душите и сърцата на другите — защото там е писано! Във всяка душа, във всяко сърце е скриптирана вечната предназначеност, че човекът е бог в развитие. Можещият да чете това писмо, е потребност на развиващия се, който му вярва и го почита.

Усвоил висшето знание в пирамидите, Питагор вече е достоен да изпълни повелята на египетската школа — на готовия ученик се казва: „Иди и върши делото на боговете!“ Но точно когато великите жреци смятат да отпратят Питагор да проповядва великата наука за Бога в Елада, от Азия нахлува в Египет Камбиз — персийският деспот, господар на Ниневия и Вавилон. Започва рушене и ограбване на храмове, прощават се духовни доктрини със своето материално представяне — светът е в ръцете на това, което в старозаветието е наречено „Вавилонската блудница“. Това е термин, който не толкова отразява, че блудството е имало там присъствие, а че във Вавилон науките на приложната магия са имали повече властност, отколкото чистото храмово религиозно служение. Тези науки такава степен на съблазън са били, че дори голяма част от изповядащите единобожието израилеви синове са ставали изповедници на „великата блудница“.

Свидетел на поруганията над духовните ценности, Питагор вместо да потърси избавление като замине за Елада, остава и е отведен като пленник във Вавилон. Каква е била историческата необходимост? Вероятно да разшири познанията си и да изгради духовна устойчивост и несмутена душа, за да устоява на униженията, на които може да бъде подложен. И наистина там Питагор научава закона, че нищо не е в състояние да смути свободния дух; че веригата на стари религии може да бъде строшена само от посветения в свобода и от този, който не се страхува от унижение. Каква необидна чувствителност е имал този човек; каква смиреност да надделее гордостта, че е Велик посветен, маг на науките, търсен от всеки властник! Не само това — Питагор остава да изпие чашата на „блудницата“, за да смекчи съдбовната `и греховност; остава да акумулира отрицанието и да бъде опорна вярност на онези, които могат да кажат: „Аз имам свой Бог!“

Така човекът, който владее всемирното слово, прие робство. Но свободният духом никога не е роб — роб не може да бъде този, чиято воля е воля на Божеството! Онзи, който само своята воля осъществява, когато му липсва достатъчно смелост и доблест, покорството го прави роб. Непокореният Питагор видя възможността „великата блудница“ да бъде победена, като се внесе съмнение в нейните ценности!

Това направи и Орфей, когато се завърна от Египет в родината си: той претопи в огъня цялото блудство, за да смени образа на Дионис и махне булото от Аполон и да направи Дионисово-Аполоновото начало — божество в душите ни и съвършенство в тялото ни!

Питагор остава цели дванадесет години във Вавилон. Тук той усвоява принципите на Зороастризма. Знанията, които получава там, стават негова приложна доктрина. Именно от магите, наследници на Зороастър, той се запознава с великата тайна на огъня, наричан от тях „небесен лъв“. (Затова по-късно ще видим в средата на неговия храм на музите да стои Хестия с пламтящ факел в лявата си ръка.) Магите са владеели този нематериален огън, пораждан от електричеството. Те са можели да събират електрическа енергия от атмосферата и земята и да я кондензират. Знаели са и как със свещени жестове да я довеждат до светлина и да я разпръскват. Разбира се, тогава те не са имали проводници, но са разполагали с пространственото електричество. Това звучи много странно за нашето рационално мислене, но не е фантастика. Тези знания са били реалност! А защо ги загубихме? За да не злоупотребяваме, когато не сме още достатъчно посветени!

Така Питагор научава как се владее природната сила на светлината, т. нар. небесен или многообразен огън — огънят, който лумва сам от себе си! Тази сила му е необходима, за да бъде победител. Той е можел да чете тайното писмо, но във Вавилон научава и как да разполага с космична енергия, как да пали вечни, негаснещи огньове. С „небесния лъв“ Питагор запалва канделабрите на стари и порутени храмове; този огън той вгражда и в душите на своите последователи!

А кой у нас е „небесният лъв“? И менталното ни тяло, и душевността ни, и нашата божественост! Този свещен огън, наречен „свети Нур“, по-късно го виждаме на гроба Господен в Иерусалим. От него в деня на Възкресението миряните палят своите вощеници, палят своите души.

Във Вавилон Питагор е свидетел на разцвета на азиатския деспотизъм. Нашествието на азиатското варварство в Египет и в Иудея води до разрушение на ценности, до оскверняване на тайнства. От храма Иерусалимски се вземат свещените съдове и се оскверняват; в Мемфис светилището на Амон е ограбено и разрушено. Питагор предсеща, че Европа е заплашена от инвазия и предупреждава за тази опасност. Ето колко отдалеч, когато още Европа е непробудена (когато още няма „бебе“ да бъде люлнато да расте), Великите посветени са я пазели от инвазията на азиатщината в нейната отрицателна същност — деспотизма. Деспотизмът с хилядолетия остава в Азия, а е можел да сполети и Европа. С каква историческа далновидност, с какво прозрение Питагор издига бариера! (Този усет е носен и от българския народ, който прие отрицанието на азиатския деспотизъм в защита на европейската цивилизация от турското нашествие.)

Разбира се, историята има своето право. Но все пак, когато рушим, трябва да помислим дали имаме ръката на Шива или Дионис и да възстановяваме; дали имаме съзидателната сила на Христос, Който рече: Този храм за три дни ще го разруша и за три дни пак ще го издигна! Еволюцията е закон на Живота и затова не може да късаме само по едно парче от нея и да казваме, че щом е от хиляди години, то е порочно. Трябва в своята преценка да решаваме нещата с предназначението — както като история, така и като дух. Ето тези предни стражи на духовното оплождане на Европа е необходимо да разберем, а не да мислим, че Питагор е дал само една теорема или че Орфей е изпял една укротителна песен...

След тридесет и четири години скитничество, обучение, откровение и служение Питагор поема обратния път към родния си край.

Ако съберем цифрите на тридесет и четири, ще видим, че те дават седмица. А двадесет и две — годините на посвещението му в Египет, също е едно специално число, от цифрите на което се получава четворка. А когато съберем цифрите на дванадесет — годините на пленничеството му във Вавилон, ще получим тройка. Нито една от тези години не е произволна, а е подчинена на великата наука за числата!

За тридесет и четири години Питагор минава през пустините и оазисите на човешката култура и през всички тайнства на духовните посвещения. В храмовете в Мемфис и Вавилон той усвоява вечните принципи на Вселената, както и тяхното приложение. Защото каква щеше да бъде стойността им, ако само ги е разбрал, а не може да ги вложи в живота си?! Тази необходимост от приложност Питагор изучава до пълнота, а след това щедро дава в своята школа. По време на скитанията си той има възможност да види и веригата от световните религии — запознава се с преимуществата на юдейския монотеизъм, с колебанията на гръцкия политеизъм, със странната индийска троичност, с персийския дуализъм. И най-същественото: научава, че всички религии са от един лъч — Лъча на Истината!

Така след тези години на египетски посвещения и вавилонски уроци пилигримът за нов живот и ново мислене се завръща в Елада. По това време отечеството му се намира под гнета на персийското владичество. Училищата и храмовете са затворени, но Питагор носи обет да начертае нов път на своята родина. Той поставя в душата си голямата цел да повика, да събере дванадесетте еладски племена. Отгръщайки „Илиадата“, можем да открием тези племена и да направим една аналогия и с дванадесетте Иакови колена, създателите на Израиля. Дванадесет ученика ще намерим и при Христос. Това показва, че дванадесет е сакрално число и посветените са знаели как се работи с него.

Питагор започва великата си мисия, като хигиенизира Дионисовото начало от вакханалията и връща чистотата на полузападналите вече храмове на Аполоновото поклонение. Расата на Великите посветени е почти загубила своите гнезда и той трябва да мине като една обновителност, връщаща силата на духовното битие. С тази мисия Питагор обикаля Древна Гърция, като възстановява някъде разрушено светилище, другаде разрушава порочен храм. И навсякъде преимуществено говори за един преобраз на монотеизма, като дава друго осветление на наученото във Вавилон за персийската религия. Ето каква историческа предвидливост съществува, за да може да се реализира идеята за освобождаване от веригите на политеизма. И голямата школа на Орфей преди него, и блестящите философи на Елада работят упорито за една свобода от многобожието. Даже Сократ е осъден на смърт заради това, че развращава младежта, като говори за един бог на любовта. А това е една далечна предсета, едно преддверие за християнството, донесло и осъществило Любовта. Ето каква трапеза се е готвила за Европа! Тези велики предшественици фактически са каменоделците на нейния нов образ (отделен е въпросът Европа какво направи).

Навсякъде в Елада Питагор е посрещан като учител и с внимание и почит се приемат неговите знания и назидания. Но предназначението му е да отиде в Делфийския храм — тази перла на митологичния свят, скътана под върховете на Парнас, да се върне към свещената Делфийска гора.

Не е известно кога точно е построен храмът в Делфи, но е разрушен от галите в 279 г. пр. Хр. В тогавашното историческо време паметниците на културата не са били пощадявани, но за съжаление и по-късно са налице подобни посегателства, каквото е унищожаването на Александрийската библиотека от християните (защото била съдържала знания за стари богове). Това е не само невежество, а и изстъпление чрез невежество!

За Делфийския храм има информации (например от Есхил, който е син на жрец и самият той тайнознаещ), че е посветен най-напред на Деметра — богинята на Земята, после на Темида — богинята на правосъдието, и чак след това на Аполон — богът на Слънцето. Ето с каква последователност са слагани подпорите на добродетелите: от Деметра — плодородието, и Темида — справедливостта, до Аполон — висшата небесна наука. Зад Делфийският храм се е намирала пещера, в която от една цепнатина излизали студени пари със специален аромат и упоителна сила. Историкът Плутарх разказва, че един ден някакво овчарче като се приближило до тази цепнатина унесено от ароматния мирис на парите, предрекло нещо, което впоследствие се сбъдва. Оттогава това място става светилище на човешката тайна. Там, до тази цепнатина, Питията сядала на триножника и изпадайки в транс, произнасяла своите пророчества. Подобна формула за будност е възможна, но често не носи вярна информация. Тогава, когато чрез упойки се стига до будност, не може да се определи дълбочината на прозрението и затова, когато е пророкувала Делфийската пития, казваното е било двусмислено. Не всичко излиза вярно, защото в екстаза при упойка могат да изпаднат три от нашите тела: физическото, астралното и нисшето ментално — информация от причинния свят не се получава.

В Делфийския храм Питагор решава да възвърне предишната чистота на Аполоновото начало. Той трябва да разреши и неяснотата по отношение двете божества — Аполон и Дионис. Според орфическата доктрина тези два образа са двете начала на едно и също божество. Дионис е езотеричната даденост, мистичният вътрешен живот, а Аполон е екзотеричността, образът на външно усвоимото, демонстрацията на осъществен живот на планетата.

Ето как започва присъствието на Питагор в Делфийския храм — с ясно разграничение на божествата, които имат една и съща задача: съвършенството на човека. Той променя голяма част от ритуалите (както прави и Орфей), като освобождава храмовото служение от суеверията, които мрачат, облачат посвещението, и от кръвните жертвоприношения. Поднасят се вече нови дарове: цветя, плодове, ароматни масла. Така с учението си Питагор възвръща силата и чистотата на жреческото съсловие и на Аполоновите жрици (жените, подготвяни за питии), оставяйки им истината в душите. Делфийският храм отново става важно духовно средище чак до неговото разрушаване.

Тук Питагор слага своето благоволение над жрицата Теоклея (името `и значи „божествена хубост“). Тя принадлежала към школата на Аполоновите жрици и имала известно духовно посвещение. Когато вижда за първи път Питагор, Теоклея разбира, че това е предопределеният `и учител — човекът, когото чака. За проницателния Питагор не убягва нейната будност и той се заема с посвещаването `и в тайните, като успява за една година напълно да я подготви за великата мисия да бъде Пития в храма на Аполон.

След като обикаля цяла Елада и връща чистотата в храмовото почитание на Аполон, благославя и просвещава голяма част от жреческото съсловие, Питагор напуска Делфи и заминава за град Кротон, дорийска колония в Южна Италия. В Кротон той основава своята школа, която и досега нито вековете могат да отминат, нито душите да изведат от себе си и забравят, защото знанията `и са вложени в дълбините им.

Първите стъпки на Питагор в Кротон са решително насочени срещу сладострастието, суетността и разкоша. Постепенно той успява да убеди аристократите, че е необходимо за дорийското устройство на Кротон да се изгради специална школа за нравствено възпитание и духовно служение. Не след дълго сенатът на този град, т. нар. „Съвет на хилядата“, впечатлен от влиянието, с което Питагор властва над умовете, дава съгласието си и съдейства за изграждането на великолепна бяла сграда за тази цел. Тя се превръща в един лицей (казано на съвременен език), в който новопостъпващите трябва да минат през определена подготовка, преди да се пристъпи към истинското им обучение за служение в името на новата, съвършено чиста и наука, и философия, и религия. Затова трудно може да се каже, че мистицизмът в тази школа е чист. Откъси от „Златните стихове“ на питагорейците свидетелстват за наличието на рационален мистицизъм, което показва, че Питагор, макар и минал през най-мистичните посвещения, иска да събуди в човека още един орган — разумността му чрез ума. (В нашия век с тази идея — да се открехнат вратите на ума, Джиду Кришнамурти работи около петдесет години.) И неслучайно именно Кутхуми — познатият ни Питагор, е онзи, който настоява (според окултните ясновидци) пред Всемирното братство, ръководещо управлението на планетата ни, да се даде повече мисловна енергия за човешката еволюция. На европейската цивилизация се увеличи изливът на енергията на мисълта, тъй като не можа да се постигне достатъчна будност в отвъдността и изработване на органи, които да дават духовни знания. Така цивилизацията направи апарати, достатъчно потребни в търсенето на светове, свидетелстващи и за иреалности. Ето колко трудно е да бъде изведено из душата и на един Велик посветен това, което е сложил в браздата и е чакал впоследствие и жътва!

Безспорно трябва да правим разлика между мисловната енергия и интуитивното откровение, но потребно е мисълта да става все по-съвършена, за да могат едно откровение или един интуитивен излив да бъдат много по-добре изразени и със словото, което притежаваме.

Съпроводът — рационалност и мистицизъм, е тайна, която Питагор донася на човечеството!

Тази неделимост — рационален мистицизъм, всеки човек носи в себе си. Ако в даден момент той даде превес на рационалността си, няма да има зрение за тайната; ако пък се отдаде само на мистичното съзерцание, няма да изведе в приложност необходимото за развитието. Ето защо Питагор бележи пътя — дух и наука! Науката има само една гръд, от която се храни — религията. А когато науката укрепне и започне да си търси сама храната, но не взема от тази гръд вдъхновение, тя прави само констатации. Големите открития са плод на дълбока вяра, защото религията не е въображение, а позитивност в едно отвъдно мислене! Кой друг може да докаже като вярно неотвъдното мислене, че има безсмъртие на душата ни? Религията слага най-дълбока резка в душата на човека, защото е и наука, и вяра, и перспектива!

Питагор, оспорван или не като окултен учител, като учен е неоспорим. Всеизвестна е Питагоровата теорема, която има голямо приложение и влияние в геометрията. А възможно ли е учен, и то на позитивната наука, да залитне чрез религията във въображение? Не, просто Питагор е можел да отразява, да донася чрез вдъхновението си от интелектуалното, интуитивното и причинното полета онова, което е свещено, макар и за времето си недоказано. Потвърждението е потреба за ума и очите, но когато вътрешната същност усети, доказателство след това се търси. (Идеите за пирамидата, кръста, триъгълника са израз на една жива реалност, стига да имаме зрение за нея. Трябва да се научим, сведени като символи, каква енергия съдържат и за какво са предназначени!)

Така в школата си Питагор съчетава дух и разум, наука и религия. В нея учениците му минават подготовката си в четири основни степени на посвещение. Те започват от прага на себеобучението и себепобедата (защото е казано: „Познай себе си и ти ще познаеш Вселената и Боговете“) до приноса към Всемирното, към Нулата, която е всичко. Нулата е неопределеното, недиференцираното Същество. Тя се отбелязва с храмов знак кръг или змия, захапала опашката си — символ на самодвижещата се безкрайност. За Питагор Нулата, умножена с безкрайност, е равна на Единица. Това той разкрива на учениците си, водейки ги и до идеята за всесливането на Мъжа и Жената — потребността Духът да бъде уплътнен, за да върши божественото и във физическото поле. Тази идея мотивира и поведението му, когато е почти на шестдесет години, да сключи брак с една от най-будните девойки в школата, наречена Теано, която след смъртта му разпространява неговото учение.

За будността на Теано е достатъчно да споменем знаменитата фраза, с която тя отговаря на въпроса колко дни са потребни, за да се пречисти една жена от докоса си с мъж: Когато е собственият ми съпруг — веднага, когато е чуждият — никога! Ето какви морални принципи са лежали във взаимността на това семейство! Колко властно и колко чисто е поднесена идеята за прелюбодеянието — от собствения си мъж винаги можеш да се очистиш, но никога от чуждия!

Питагор живее тридесет години в град Кротон и минава по дух и мисъл за аристократ. Неговото влияние в града стига дотам, че той успява да въведе нов управителен орган — „Съвета на тристата“, една научна власт, която има ролята на върховен регулатор на политическите и държавни въпроси. (Впоследствие същото намираме и при Платон, който в труда си „Държавата“ иска държавното управление да е от философи.) Това духовно наместничество над социалното и гражданско управление не остава без противодействие. Конфликтът започва от Сибарис — град близо до Кротон. Там става сблъсък между аристократи и демократи, в който аристократите са победени. Петстотин изгнаници от Сибарис молят Кротон за убежище. Кротонци решават да им помогнат и по настояване на Питагор отказват да ги предадат, когато сибаритите ги поискват. Това става причина за война между двата големи града, в която кротонците нанасят пълно поражение на сибаритите. Сибарис е превзет, ограбен и сринат до основи. Безспорно, не може да се припише, че такова действие става по внушение на Питагор, макар и последиците да се прехвърлят върху него и школата му.

След превземането на Сибарис, демократите кротонци, недоволни от подялбата на земите, поискват реформа на държавното устройство на Кротон, която премахва привилегиите на „Съвета на хилядата“ и разпуска „Съвета на тристата“, като установява само една власт — всеобщото гласоподаване. Разбира се, Питагор не може да се съгласи с такава реформа, която е против делото му. Това става причина за бунт срещу него и последователите му. Начело на бунта срещу питагорeйците застава един от отлъчените, неприети от Питагор ученици — Цилон (Килон). Той до такава степен е нагнетил отрицание срещу учителя и школата, че става не само идейният подбудител за унищожаването на Питагоровата школа, а може би и физическият изпълнител. Такава е версията на Диоген Лаерций, според която Питагор и първите му ученици са били изгорени живи от развилнялата се тълпа. А има версии, че Питагор е останал жив — Дикеарх например твърди, че след този метеж той отива в град Метапонт, където умира в храма на музите, отдаден на постничество. (Нашите мисли много често са своеволие на тълпа, която живи ни гори. Ако свобода от тях не можем да дадем на душата си или не знаем храма, където трябва да отидем, тогава съветът на избраните няма да ни спаси.)

Тук може да се породи въпросът кой е по-завидният край, коя воля трябва да се упражни — дали волята на пристойното изчакване, или на предизвикателството; дали търсейки спасение в пустинническо мълчание да се приеме смъртта, или просто да се прости на възмездието, както Христос на разпъващите Го, това е проблем не толкова на преценка, а на ситуация. Великите посветени имат право да умират достойно, а оценката, която ще дадат поколенията, ще говори доколко те самите познават истината. Духът не може да бъде победен, каквото и да е покушението над душа и тяло!

Не бива обаче една ситуация да остане без преценка — особено, когато се предприема нещо, то трябва да се сложи на окомера. Апелът за разумност, т.е. разумът да води делата ни, не всякога е достигал да спре гнева, но и не всякога разумността оправдава ръката на палача — в такъв случай и историческата обстоятелственост, и проявеният моментен неовладян гняв, не могат да оневинят извършителя.

Така отмъщението покосява живота на този божествен син. Трагично е, когато гневът, инспириран от унижение, премине в престъпление (и може би затова Питагор не е приел Цилон, защото е разбрал, че той няма търпението и смирението да понесе унижението като възпитание за устойчивост). Тази разлика — между гневен бунт и съсипничество, е много съществена. Затова, когато разглеждаме дадени еволюционни явления в тяхната размерност, трябва да ги преценим и от тази страна. (За Френската и за Октомврийската революции дълго се мълча, но когато се отвориха вратите, се разкри една невиждана престъпност, унищожила хиляди и милиони хора!)

Гневът е една мощна енергия и не бива да бъде употребен за отмъщение. Гняв може да събудим, възможно е той да премине в роптаене, но никога в унищожение, защото рушим и себе си! Това е другата тайна на развитието, която всяко духовно учение е длъжно да даде. Този, който точи ножа си на камъка на гнева, все пак трябва да прецени размера на възмездието, защото възмездието може да е плод на вина, но ръката мине ли вече в размера на отмъщението, винаги се натоварва и извършителят.

Ако нещо не е в състояние да събуди у човека разкаяние и той да потърси не отчаянието на бягството, не самоубийството, а молението да му се прости и той да прости на онзи, който е събудил в него лошото чувство, то отмъщението няма никакъв смисъл. А който може да събуди в себе си разкаяние затова, че е стигнал до положение да търси възмездие, ще благодари, че не е извършил отмъщение. Ето какво трябва да направи всеки (дори когато иска да излезе на социалната стъгда) — да влезе в храма, за да приеме причастието за прощение.

Школата на Питагор е разрушена, но може ли да бъде разрушено това, което той остави в душите на хиляди в продължение на тридесет години? Как може оттам то да бъде взето и унищожено! Умира ли това, което е живо? Не, то е показало, че възкръсва! Това трябва да спре ръката на палачите, светът трябва да се освободи вече от тях — както от физическите, така и от мисловните. Нека те се оттеглят спрямо ценностите, които дава Духът!

Ето какво Питагор остави като завет, вписан и в статуята на Хермес пред вратите на школата: „Нечестивци, назад!“ А всеки, който пристъпи закона на любовта, макар и с основание да търси възмездност, е направил ръцете си нечисти. Това Питагор завеща на жена си Теано, на дъщеря си Дамо, на двамата си сина и на хилядите свои последователи. Те продължават делото му в изпълнение на едно голямо учение, с което Питагор изгради не само пирамида на посвещението, а и въобще духовна пирамида на културата за цяла Европа. Европа макар и само сянката от тази култура да взе — това, което като отражение в еладската философия влезе и като школи на философията и мистичността се формира, все пак е достатъчно. И неслучайно питагоризмът почти до VII век след Хр. има своята внушителна сила на духовна знайност. Разбира се, това учение може сега като философия и религия да не се прилага, но неговият дух, неговите тайни и знания нито могат да бъдат отминати, нито ще бъдат забравени.

Всеки от нас трябва да отваря страниците за Великите посветени с готовност за знание и една стражевост на вътрешната си будност, защото интелектът констатира, но мистичността открива. А Питагор ще остане във всички времена син на Небето и баща на рационално-мистичната истина!