Причини за робствата на България

Робствата на България не са предопределение, те са предназначение!

Когато разглеждаме различни моменти от българската история, можем да се попитаме защо нашите историци, дори и нашите философи не поставят въпроса, че цели два века ние живеем тук като организирана държава, непобедени и без робство, а след Покръстването започват да ни сполетяват робства, и то почти седем столетия? Покръстването ли е причина за робствата?

Този въпрос може да бъде разгледан от два различни ъгъла. Единият е историческите факти, които безспорно свидетелстват, че в историята на България след Покръстването съществуват реални и приложени робства. Но само наличните исторически факти дават ли основание да сложим знак на Покръстването като утроба на робството? Разбира се, не!

Другият ъгъл, от който можем да видим това феноменално явление в историята на нашия народ, е провиденцията — с оглед бъднините. Бъднини далечни, дори с хилядолетия, но чертаещи промяната на едни устойчиви както държавна система, така и религиозно-верско изповедание. Провиденцията на един белязан национален и родов дух, който устоява, а големи държави като исторически формации и присъствени явления ги няма на историческата сцена; загинала е и преходността на техните култури.

Ето защо трябва да се направи една съпоставка между религиозните съзнания в аспекта: Причини за робствата на България.

Христос казва: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии.“ Значи Той изрича нещо, което е неповторимо: миротворците... Няма блаженство, което да се отнася за робите — „блажени робите, защото те ще станат...“ Защото Той Самият не е вещаел робство — нито физическо, нито духовно. Обратно, първата Му задача, която извършва в световната история, е да разкрепости душевната подчиненост на религиозния статут на юдейството — страх от Бога, страх от царя... Така че Той не е могъл да изрече: „блажено робството...“ Следователно не можем да приемем метафизичната пътека, по която върви Учението на Христос, като предпоставка да ражда робство!

Подчинението пред властника е отговорност на поведение, не е жертва за служение! Това са съвършено различни неща. Когато приложността на една социална доктрина извика хората в подчинение и служение, тогава трябва да се потърси откъде идва изворът на подчинението. Една религиозна или верска доктрина може да бъде експлоатирана до безобразност дори от Административния лъч — това, което прави Моисей. Никой не го е направил по-гениално от него в идеята да приложи верското начало в служение на социалната доктрина. Заради подчинението той слага и грехопадението като най-страшната примка, която чака да стегне врата на човека...

Така че може да бъде експлоатирана една верска доктрина в служение на социални тенденции или в изграждане на държава заради исторически път, заради устойчивостта — от онова, което я заобикаля. Или пък провиденцията да си изпълни предназначението чрез характеристиката на даден народ. Както евреите си слагат: богоизбрани. Вътрешната история на Коренните раси дава това основание, но в никакъв случай не упълномощава всеки друг да бъде отрицаван...

Следователно в по-широк аспект трябва да гледаме религиите. Учението е едно, религията в нейната приложност или рамкираност е нещо съвършено друго. Ученията винаги биват слагани в рамката на религията! Така Учението на Христос, сложено чрез ап. Павел в границите на догмите, каноните и обредите, които еврейството е имало, става твърде юдейско. Но къде е величието на ап. Павел? В това, че ражда идея за универсалност (разбира се, че провиденцията ще я даде), за да спаси християнството от дребния сектантски живот в рамките на юдейството. Византийската империя пък употребява религията с цел да разруши устойчивостта на една дошла гостенка тук, завоювала от нея територия. Българите подчиняват и внасят в своята динамичност флегматичността на славяните, но все пак правят (за учудване на Велика Византия) държава, чиято устойчивост и досега стои! Конфликти, страшни конфликти…

Учението за Любовта не може да бъде изповядано като теза на насилието! Как е прилагано като религия — това е друг въпрос. Римската империя налага папацезаризма — тя прилага християнството като доктрина на насилие с подчинение всичко на Църквата, на папата. Теза, която не е налична пък във Византийската империя. Нямаме я преди това и в тангризма.

Ето защо искам да погледнем кое в християнството е новото, което вади тухли от защитната стена на Българската държава? Кои устойчиви стълбове на тангризма християнството срива със своите доктрини за морал и държава?

Българите, овладявайки динамиката на коня, два века живеят тук, изграждайки държава. Но вече говорим и за една статика — те живеят тук и проявяват изключителна устойчивост за защита на земя, която започва от Дунава и стига до Бяло море... Кое им дава тази устойчивост; кое е онова, което плете живия плет на съпротивата и непозволяване да се влезе в тези земи? Безспорно — Танг Ра! Неслучайно казвам, че два века Българската държава живя тук с меч и Танг Ра. Този меч е изковаван от доктрината на българите — да се защитава устойчивостта на родовото начало с приложните обичаи, с идеята за един бог и един кхан!

Това, което усвоява и защитава държавата, е волята и грижовността: мъжката воля, която има характер войнство и идея за изграждане, и женската грижовност — утроба на поколенията, която създава и трудовата сила. Защото трябва и войн, и работник! Войнът воюва. А кой върши работата? Жените и онези мъже, които не могат да воюват — неотишлите още във войнството и излезлите вече от него.

Ето защо в един голям период от историята на прабългарите стои многоженството. Жените обаче не са подчинени и считани за по-долна йерархия от мъжете, както при други народи. Това са много характерни тайни — чистотата на родовото начало и бранната сила на националния, или народностния ни дух! Родовият прилив, утробата, която трябва непрекъснато да ражда, се храни от този обичай, който е доктрина на древността — многоженството. Народът трябва да брани родовото начало, за да има сигурност войнството, готово да се жертва за Танг Ра в лицето на кхана. (Ние виждаме тази тайна в приложност и в мохамеданството, но там тя има тенденция на инвазия, на изнасяне на своята и морална, и физическа сила на историческото поле.) Многоженството като идея на родова мощ на прабългарите е обичай, който християнството им отнема. Защото провиденцията е придошла, за да направи или да предотврати нещо.

Родовото начало се скрепява не само като полигамно, а и с онова, което намираме в Моисеевия закон — друга тайна, която стои в нашия тангризъм, това е правото да не се къса родовата връзка, да не се разпилява родовата енергия, така че братята и синовете имат задължението да вземат за жени овдовелите съпруги на техния починал брат или баща. Овдовелите да останат в рода, подсилвайки родовото начало и неразкъсвайки обръча на рода. Но това право е без тезата на юдейството, че трябва онзи, който не иска да направи домство със своята снаха, да бъде проклет. В психологията на българина няма проклятие! Защото проклятието има само един прицел — душата! И освен това, докато в християнските държави монархическите институции си разменят невести, в ложето на кханската прабългарска институция няма чужда жена — от друг имперски род, с други тенденции...

Така че България е била родова държава! (Нещо подобно в еврейството има — расова държава.) Ето как ще правят конфликт две доктрини: доктрината на съхранението — че родовото начало, колективната цялост отваря исторически път и изгражда държава и религия; и доктрината на личността, в лицето на Христовата идея — че нейната свобода е съществена. Така, когато влиза християнството, се ограничава утробата на защитната ни сила чрез войнството. Започва да се руши защитната стена на прабългарина — освобождават го от родовата връзка, от колективното съзнание; освобождават го от отговорността, че няма по-властно нещо от държава и земя. А пък противникът му е пак християнин (който също има държава и иска земя)...

Така че отнемането на многоженството при прабългарите е рушене на държавата ни! Разбира се, че сега е смешно, макар че чак в XX в. полигамията в Република Турция е ликвидирана от нейния основател и пръв президент — Кемал Ататюрк, който установява равноправие на жените и прокарва много други реформи. И Ани Безант — една от ръководителките на Теософското общество, много добре защитава мохамеданската теза за полигамията — не в страстолюбието, а в идеята за свобода от изневяра. Прелюбодеянието е фактор, който знаем, че като грях в християнството стои...

В това време на българина му е наложена една институция, която той е нямал — институцията „робство“. Прабългарите имат свобода от идеята робство — като статут то липсва в историята ни, а като поведение не е упражнявано. Макар че е прилагано с хилядолетия навсякъде в света. Това е една изключителна, благодатна воля на националния ни дух! Ние не се изживяваме в тезата за властност като отмъщение, не се и оплакваме в повелята на унижението. Можем да си представим с каква метафизика за свобода вътрешна е живял българинът в хилядолетията, независимо от робските години! Защото той носи благодат, която другите нямат. Българинът наистина има метафизично съзнание и го нарича „Оренда“ — духовна сила. Това е нещо, което еврейската религия не е могла да роди; нещо, което в християнството може да се каже, че е Светият Дух. (Християнството донася манифестираната метафизичност на Бога в идеята на един образ — под формата на гълъб дава Светия Дух.)

С приемане на християнството се ражда и монашеството като институция, която тангристката религия няма. Колко много тревожност е изживял прабългаринът, когато е трябвало да приеме християнството! Узаконява се и една по-средна формула на „оробени“ — едно полуробство, един феодализъм, особено в манастирските земи, когато крепостничеството започва да вирее. Ето още една идея — идея за подчинение, но не само на държавата в лицето на болярите, а и на другата институция — Църквата в лицето на митрополитите...

А и шпионската мрежа на Византия тръгва по два различни пътя: докато нямаме християнство — предлагат се подкупи; когато имаме християнство — пращат проповедници и внасят свои жени... Имат достатъчно възможности, защото в наличие са две етнични групи — едната безрезервно вярна на идеята за държава, но другата — достатъчно нехайна и податлива към земни радости и безответна в идеята за отговорност! Известно е, че кхан Телериг (768-777), след като вижда, че започват да отпадат не само моралните, но и социалните предпоставки в оценка за държава, заявява на византийския император — Константин V, вярност. И търси покров в лицето на неговите шпиони — с мотив да го избавят в момент на бунт. Императорът му изпраща списъка на всички шпиони и така в ръцете на Телериг е цялата шпионска мрежа, която унищожава.

Безспорно, че всички си имат разузнавания заради готвените бунтове, или така както говорим в нашата история — междуособици. Следователно не е въпросът до шпионажа, а че средствата, с които една империя си служи, са с цел да разруши стабилността ни — и така приготвя бъдещите ни робства. Колко сили са упражнени да се срива брегът на устойчивата борба и на гневната (понякога) ръка на българина! И това, което наричам прозрение на Борис Покръстителя, е, както го илюстрирам, че от двете верски моления той прави един олтар; от двете гълчави — една езичност; от двете клади — един огън! Той ли не е имал прозрение, че ще се изживеят големи кризи, след като преди него баща му кхан Пресиан (836-852) е наредил да се напише: „Българите направиха много добрини на християните, християните ги забравиха, но бог вижда...“ Той ли не е знаел — това го е казал прадядо му, но е трябвало да събере двата етноса, трябвало е да влезем в Европа, трябвало е да направим култура!

Да си представим и какъв ужас може да изживее един кхан, когато трябва да бъде наречен „чадо Божие“ или „чадо на Църквата“! Той, кханът, който дава съдби; той, кханът, който е носителят на Орендата — на най-възвишената духовна енергия, която, събрана в неговата глава, дава живот — той да бъде наречен „чадо на Църквата“!? Вярно е, че Източната църква си остава цезаропапистка, т.е. императорът е властникът, но прабългарската държава и религия не правят кхана дете на религиозната институция — той самият е и върховният жрец. Жреците са подвластни на него!

Древната индийска култура оставя идеята за водачеството (в лицето на Рама)! И точно прабългаринът успява да упражни тази идея ведно със своята идея за земя и държава. Ние не намираме в прабългарската религия нито конфликти, нито секти. Коя е причината? Характеристиката на прабългарина. Когато има разрушение, не прави молитви на оплаквания, а проявява воля на изграждане. Пътят е ясен — цялостна принадлежност!

Кога се нарушава благодатната Оренда на избрания хан? Когато се ширва учението на Византийската империя като образец както за държава, така и за поведение — как се убиват императори, как се избождат очи, как се дели властта... Нагледност както историческа, така и възмездна — като морална позиция. И християнството я оправдава — това българинът гледа!

Ето как започват да се крадат мисловните стабилитети, които една доктрина на тангризма и един осъществяван исторически живот потвърждават. Стабилитетът! В името на други тенденции.

Християнството внася дуалистичност като мисловно поведение — не, разбира се, като вероизповедание! Българинът никога не е имал в душата си дуалистичност, но като поведение тя се внася чрез християнството. Колебанието е и в това, че кханът, който е орендното дарование и първородният жрец на Танг Ра, става „чадо на светата Църква“. И когато десетките болярски рода правят своя бунт, това е първият удар и пробив в стената на националната защита, с което се започва подронването на устойчивостта. Брегът на войнството ни се руши. То е разделено и с фаталния ход — връщането чрез княз Владимир Расате отново на старата религия в продължение на четири години... Един акт, който нито Европа може да похвали, нито Византия, която иска възмездие. Владимир Расате влиза в коалиция с немския крал Арнулф и папа Формоза срещу Великоморавия. Всъщност раждаща се Европа иска да разруши най-сигурната стена срещу апетитите за Дарданелите и Беломорието. Покрусата за сигурност е налице, метастазата на съмнение в кханската същност и чест разрушава докрай опорните точки на войнството на българите. Така започва да идва вътрешното неодобрение, което се излива и в апокрифи, и явно в тезата, че кханът им е дал „недобър закон“, че той е отстъпил от честта и славата на прародителите си. Ето защо, когато се приема новата религия, повече от половината белязани боили въстават. Но този нов, „недобър“ закон, който Борис оставя, продължава своето „недобро“, макар и да разкъсва гръдта на цялата българска духовност. Защото на бунта е отговорено с остър бунт, на недоволството — с още по-изразено недоволство. Водачът има право на насилие, за да тласне народа! Унищожени непокорни боили — повече от половината от цялата родова аристокрация! Приложност, която само Танг Ра може да сложи, когато има измяна. Конфликт между тангризма в приложното (не отмъщение, а възмездие) и християнския морал, което обаче се одобрява от Византия, защото `и осигурява Църква. Ето тази разкъсана гръд на нашия IX в. — създават се коловози, по които след това ще минат оробителите.

В идеята за отговорност най-важният белег на прабългарина е била честта. Чест — най-съществената добродетел! Можете да си представите какво значи констатацията, че кханът поругава честта и че е дал „лош закон“. Първото нещо, за което трябва да говорим, това е разколебаната убеденост. Разбира се, и заради новото виждане за свобода на кхана от отговорност към Орендата, която е носил...

За тези отстъпления от чест ще намерим и в отговорите на папа Николай I. В един от тях, след като Борис I го е питал как да се отнасят към умрелите си прадеди, папата му отговаря, че не бива да се молят за умрелите безверници. Христос слиза в ада да изведе умрели неверници, Църквата обаче забранява — нямат право да потачат прадедите си. Защото тези прадеди-божества нямало да могат да бъдат надкрачени, ако им се прави молитвено признание — не могат да бъдат затулени в забрава. Но те са не само кръвната линия и група, те са и духовната цялост на една народност, която се осъществява в исторически живот...

Ето какво друго се открадва от стабилността на българското поведение — родовото признание, битието на прадеди! Представете си каква скръб е било в душата на новопокръстения християнин — да няма право да прелее своя прадед, защото бил умрял като неверник! (Ами тези, когато са имали каменни божества — и техните умрели предци ли са били за непризнание?!) Ние казваме, че земята е хранилището на нашите величави прадеди, и изведнъж — някой да ви ги вземе от душевността. Не е позволено да се молите за онези, които са умрели без вяра, поради техния грях на неверие! Какво ли е било в гръдта на Борис и в културата на Симеон!? Защото Симеон Просветителя води една голяма битка за свобода от прозвището „варвари“. Това е легитимацията ни, това е нашият паспорт преди да влезем в християнския свят — „варвари“, а ние диктуваме поведение, ние през VIII век спасяваме Византия (и Европа) от арабите...

Така че трябва да се прави разлика между Църква и Христос. Църквата — като историческа реалност и доктрина, и Христос — като битие и Учение! Наистина, какво ли е ставало в душата на Борис Покръстителя? Колко далновидност е имал, за да намери теза за интеграция (това, за което сега се измъчват държавниците при толкова налични томове на съответни науки). Да се защити устойчивостта... Около нас всичко е християнизирано, Великата империя е глътнала десетки етнични групи с християнството. Какво да прави Борис I? Византия слага своите подводни канали и напоява благодатната душа на славянина, който и без това не е организиран мислител. Предлага му и една от най-разяждащите душата съблазън, която може да ти гостува няколко дни и да ти остави рани за столетия — съблазънта на разврата. Кой е можел да ви предложи сладострастия? Една империя. (Но няма информация прабългарите да са имали публични домове.) Ето как се е изземвало извътре. Защото с Покръстването ние не приемаме само Учението на Христос — ние внасяме Църквата и културата на Византия, донякъде и на папата, който пък в Рим е властният! (И фрапиращо е, че в италианския замък Каноса император Хенри IV е трябвало да стои бос три денонощия и да чака папа Григорий VII да му даде опрощение...)

Тогава, от какво е лишена Европа и от какво започват да се лишават българите — от водачи. От водачи с духовно прозрение и историческа предназначеност (нямащи нищо общо със Сталин)! Така се подбужда към разврат неорганизираната и безотговорна мисъл на славяните, а след това се създава съблазън за власт на целенасочените българи. А властта е най-многоликото изкушение!

Започват да губят стойностите си и паметниците. Излиза от употреба светилището — Мадарският конник. След християнизацията над него е построена църква. Унищожено е душевното светило на прабългарите. Как тогава да се иска опорност и вярност в служението?!

Разбива се и държавната ни устойчивост в нейната тенденция за една държава с централно ръководство и с ляво и дясно крило; разбиват се гъвкавостта на държавника и тенденцията на конната динамика. А българите винаги са внасяли нови стратегии и тактики, които са оставали поука за другите. Докато в своите бойни действия светът е едноредичен, те са пъстрата шахматна дъска. А прабългарите от деца се приучват да яздят на коне и със същата лекота, препускайки, да боравят с лък... Никой друг народ не е притежавал такова изящество във военното изкуство като динамика на владеене на оръжието! Не е само до това, че с черепа на Никифор се черпи победната българска войнственост, не. Една стратегия, която и световното военно изкуство изучава; стратегия, която я има и в по-късните векове — превземането на непревземаемата дотогава Одринска крепост. Когато Европа е възхитена от защитните ровове на тази крепост, българската армия за първи път въвежда огневия вал като поддръжка на пехотата; за първи път в историята на човечеството въвежда и авиацията като бойно изкуство — за разузнаване и бомбардиране... Така Одрин е в ръцете на българите! Да не говоря за предшествениците ни, които не са имали нито самолети, нито оръдия, но са имали лъка, който са владеели, и меча в ръцете за победа. Идеята за бранност е пулсация на историческия дух на народа ни!

Не става въпрос, че е липсвало на българското войнство воля за оцеляване. Но оцеляването е най-лошото поведение на историческите формации! Още по-недостойно е, когато е религиозно или верско изповедание. Да оцелееш в една религия, това е да търсиш само извора на чудотворността, а не еволюцията си за духовност, не да разгърнеш Божеството, търсейки Го в себе си, за да станеш единство — това, което Христос дава. Внушение е, че българинът е с психология на оцеляващия — никой народ не е имал толкова много доблест да не приема оцеляването! Защото то е под достойнството му! Ние почти седемстотин години сме живели в робства и никога не сме се борили за оцеляване — борили сме се за висши потреби. Идеята за оцеляване е загубено съзнание за достойнство!

Затова казвам, че можем с две различни светлини да разглеждаме проблема за робствата. Едната — само историческата фактология, която да ни каже: ние сме нямали силно войнство. Напротив, имали сме войнство непобедимо! Както и в ХХ в. — печелим всички битки. Отделен е въпросът, че губим всичките си приоритети. Проблем не само на евтиното слово на дипломацията, а по-скоро на съдбовност и провиденция! Защо трябва при наличието на толкова победна мощ да създаваме толкова бледен дипломатически мисловен образ? Защото има нещо повече от видимото — големи идеи сплитат своите велики тайни!

Тогава виновен ли е за робствата ни Покръстителя или неговият следовник — Просветителя, който пък извършва една културна инвазия за влизане в Европа?! Заобиколени сме от кръстени християнизирани народи по-немощни от нас както като държави, така и като култури. Откъде вземат азбука? От нас и от Византия. Но ние със своя тангризъм интеграция в Европа не сме можели да осъществим. А сме по това време една от най-големите държави на европейския континент: Византия, която дели и азиатския континент; България, която е сърцето; и Западната империя на Карл Велики. Трябвало е да се предприеме акционност, която да ни даде интеграция! Фактът е, че признание за исторически живот не е било възможно да имаме, освен приспособяване към повика на времето. Но това е светът — Римската и Византийската империи християнизирани. Така че държавният ни глава, който иска да получи репрезентативност за съществуване в континента, трябва да предприеме акцията на Покръстването. Да се освободи от великото си место на неповторим и да получи или благоволение и благоразположение на византийския патриарх, или благосклонната ръка на папата — която би ни употребила след това в ужасните кръстоносни походи. Това е пък религията (употребена) като социална сила.

Казвам, че религията е духовна потреба, нравствена градация и социална сила! Обществото не може без висши тайни, не може без морални правила, не може и без социална сила. Дори обредът е една част от личното поведение на социалната сила, а да не говорим за великите церемонии. Така трябва да гледаме на известни духовни реалности.

Идеята на големия държавник Борис, а и на неговия велик син Симеон е да създадат християнска култура в България. Но първоначално тя се изгражда с мислене елинистично. Дори и самите силогизми, с които правим своята лексикалност, са елинистични. Защо? Защото почти тридесет години си служим с езика на елините и четем религиозната си служба на този език. А в това време попълзновенията и на Църква, и на държава са да отнемат устойчивия образ на България в идеята и за живеене — те махат от душите на българите Танг Ра и слагат Христос, но не като Учение, а като приложната религия на Византия.

Пресветли и преобични..., духовни наш сине Борисе, ще пише патриарх Фотий. Патриарх Николай Мистик ще ласкае Симеон като любим свой приятел и ще го нарече човече божи, най-любим от приятелите ми... Но ще се готви унищожението на България. Кои бяха употребени? Мария (внучката на императора), прекръстена на Ирина („мир“) т.е. „миротворката“, съпругата на цар Петър I (син на Симеон), както и повиканият от византийците киевски княз Светослав. Битки след битки с току-що покръстената от нас Киевска Рус. И двамата престолонаследници на цар Петър — Борис II и Роман, са взети като заложници в Цариград...

Безспорно, че грешки в едно управление ще има, не може без тях, но не е грешка да се разбие мирогледа на един народ и да се подхрани амбицията на една племенна съставка в него. Това е една преднамерена политика, една византийска формула. И неслучайно историята създаде прозвището „византийщина“.

Разбира се, има автори, които изцяло ще отрекат Покръстването, измервайки нанесените беди. Съвършено прави като историческа фактология, но напълно без прозрение за онова, което след това ще ни извика, макар и да ни поднася робства! Винаги съм твърдял, че фактите са гробари на истината! Истината може да я каже само провиденцията и да я види само с окото на прозрението — защо дадено историческо събитие става такъв исторически факт; кои са енергетичните сили, които го изграждат? Устоите на една държава се рушат, защото в нея постепенно се влива нова течност, но тя, според лакмуса на историята, е основа, не киселина.

Ние трябва много изтънко да премерим дали робствата ни са толкова гибелни. Лишиха ли ни от историческо присъствие пред възможността да останем тангристи, което можеше, вследствие настъплението на Византийската империя, да ни заличи завинаги?! Или пък в едни бъдни дни на историята, ако бяхме оцелели с тангризма (а това значеше да оцелеем до ХIV в.), дали нямаше да намерим сродство с една по-първична религия, каквато е религията на мохамеданството (както босненските богомили)? Това можеше да стане!

Покръстването ни донесе робства, но и съхранение!

Така че, когато говорим за измеренията, виждаме колко сложна е картината... Бедата не е страшна, страшно е бедствието! Казват, че е трябвало Кръщението си (или по-скоро подчинението си за кръщение!) да вземем от папата. Това също щеше да е гибелно. Щяхме да имаме не само християнизиране, но и гибелта на папацезаризма; щяхме да се лишим от културата, която Византия има. Защото живо постничество е папската институция — с няколко свои събори. Да не говорим за последствията от това, което тя проведе чрез Инквизицията и отбивната стена на Реформацията, където се разби вътрешното прозрение. Защото Реформацията е проблем на мислене, не на верска тайна!

А християнството като религия, изпълнява еволюцията на държавите в тенденция за власт. Защо приемаме, че планетната еволюция може да създава вулканични изригвания, а да не може да приемем в социалната реалност конфликтите? Казваме, че природата има гърчове — ами държавите и човеците не са ли също част от тази природа?! Ферментирали ли са те в своята същност, еволюирали ли са... Конфликтът е съпровод на еволюцията — той е потреба за познание!

С Покръстването се открадва устойчивостта на вяра, даваща прозрение, но за да се роди съзнание, даващо закон за живот!

Като гледаме фактите, логично е да упрекнем историята, но част от българската история е културата ни! Не че преди Покръстването сме нямали свое поведение в културата, не че сме нямали някакви „драски и шарки“, с които сме отбелязвали символиката на своето мислене, но сме се ограничавали в примитивизъм по отношение будността да нарушим всекидневното си мислене с въображение за големи неща. Защото след християнизирането ние правим Златен век на книжнина! Ясно е, че сме имали потенциални творчески сили, които само за някакво десетилетие правят чудеса в мисленето. Тогава нека сложим на преценка и това — в историята нещо да си отиде не е оскърбление, стига да се носи съзнание, че се дава път на друго, което може да не е най-доброто, но е по-потребното. Така че християнството е потребност в сравнение с нашия съвършен тангризъм. Потребност! А злоупотребата с чистотата на християнството е вече социална отговорност — хората са, които могат да го опорочат, те са, които му дават социален характер! Чистотата на Учението започва да се губи, когато религията започне да се съхранява!

Христос е проповядвал мир и взаимност, но Църквата на Христос прилага жестокостта за унищожаване на държави, които са спирали аспирациите на мегаломаните във Византия, а след това, разбира се, и на „непогрешимия“ папа. Защото той изпраща своите кръстоносци през времето на Калоян, да завладеят империята с идеята след това да тръгнат от Цариград към България. Кръстоносците превземат Византийската империя през 1204 г. и провъзгласяват Латинската империя. През 1205 г. се напътват да потушат въстание в Одрин, където вече имало български войски. Но благодарение на това, че цар Калоян е бил с психологията на прабългарин, той разгромява непобедимите западни рицари и пленява техния император Балдуин.

Постепенно обаче реката на съмнението относно новите неща минава през бреговете на устойчивостта и руши, руши... Но не може да се отправи упрек към Учението на Христа, а срещу голямата политика на тенденциите, които Европа е имала да изживее до великото разместване и след това вече до гибелта на държави. Защото в средата на V в. Атила умира. Малко преди това той стига близо до Рим, но (след срещата си с папата — Лъв I) се оттегля. Имал е и страх да влезе в Рим, за да не разврати (ето преценката на други религии!) своето войнство и своите поданици.

Когато правим анализ, цялата историческа трапеза ни свидетелства не само за причастия, а и за отровни питиета. Това не дава основание да се определи за правдиво поведението на боилите, които говорят, че князът им е дал лош закон. А законът, който като исторически хляб храни душите, е да обичате враговете си; законът е онова, което Христос изрича на планината: Блажени миротворците... Къде, обаче, са те? Християните дори помежду си не са миротворци...

Сменяйки религията си, ние сменяме и поведението си в защитата. И тогава се получава онова, което римляните са казвали: „Bellum omnium contra omnes!“ — „Война на всички против всички!“ Един от старите лозунги на Римската империя. Но това не е могло в нашата психология да бъде жива действителност...

Необходимостта да се приеме Покръстването прави промяна и в държавния ни порядък, изгражда и нова религиозна институция. Източната църква е цезаропапистка и Българската църква в своя начален стадий е подчинена на Византия. А точно цезарят, императорът, иска да я ползва за унищожение на България. Тогава далновидността на княз Борис I е да се бори и да търси самостоятелна Църква. Още по-далече отива — да търси и азбука, защото българското слово се изразява с изговор, който има словореда на Византия. Не трябва да се краде душевността ни — да навикваме да мислим, както мисли византиецът; да мислим, както мисли гръцката култура. Затова по-късно Европа в своя Ренесанс си връща старогръцката култура, но България в своето Възраждане (пак единствена в целостта си) връща собствената си култура. Ако беше повторила Европа, щеше да получи онова, на което доста българи бяха почнали да подражават — да се гърчеят. И тогава — нито църковен въпрос, нито свободна държава!

И така, с приемане на християнството държавата се нагърбва да изгражда църковното си устройство и устойчивост, но с чужди свещеници и чужди архиепископи, с чужди образци. Ето как влиза новият взрив, който фактически разкъсва душевната цялост на прабългарите и в същото време улеснява славяните да се освободят от своя митологизъм.

Далновидността и предназначението на княз Борис го извикват — чрез една нова религия, да изведе държавата ни в бъднини! Ще не ще, обаче, след едно кръщение и искайки да намери единство, той внася неорганизирания, недисциплинирания елемент в ръководството — славянина. Така че разпадът е вътре, метастазата ще започне... Българинът трябва да смени олтара си, да промени трона си, да приеме волю или неволю тази церемониалност, която византийският двор ни натрапва. Оттук — приливът на един чужд ум, безспорно и на една чужда кръв — кръвта на света около нас.

Сдружението с идея да се брани целостта, за да се прави история, принуждава прабългарите да правят кръвно братство — бракове със славяните. Славяните наистина имат една ширна душа, но нямат приложна воля. Затова те нямат държава, а предшестват тук прабългарите. И изведнъж българинът се вижда принуден от необходимостта да създаде стабилитет срещу империята. По този начин внася една нова кръвна група, ако така мога да се изразя, в чистотата на своята биология. Защото в края на краищата, когато той прави своето хилядолетно скитничество, наистина е бранил биологията си. Бранил я е, за да не си създаде чрез чужда кръв и ум съмнение в тенденциите, че прави своята мирова обиколка, за да създава култури! Но когато вече привнася чуждия елемент, това ражда смут в целостта му и играе подривна роля в онова, което наричаме държава и път...

Каква психоза! Обикновените българи стават бедни жители на скръбта. И след това им услужва едно дуалистично учение — богомилството, което ги отвежда къде ли не: от безсмисленото отричане на плътта до немотивирано хокане на държавно управление и Църква — и двете институции богомилите искат да унищожат! А те самите от една „злина“ отиват към друга. Ето още един коловоз, по който Византийската империя, а после безспорно и идващите други сили — на Азия, ще минат върху ранената гръд на българската държава. Богомилството, и то най-вече в неговия първичен, опростен характер и доктринерство, наистина прави рана.

Най-евтиният етикет, който може да се сложи, това е корумпираността — че владиците в Църквата (и новодошлите вече, защото през време на цар Петър имаме собствена патриаршия) и управленческите пластове на държавата са разбойници. Богомилите отричат градивността и поругават земята, която обитават. Тогава какво войнство им остава на българите?! С какво могат да се противопоставят на Светослав Руски, когато и византийският император Йоан Цимисхи тръгва на поход срещу тях. Така в 971 г. християнизирана Североизточна България е покорена. Разбира се, остатъкът на известни сили образува Западната българска държава. Тя устоява до 1018 г., когато Василий II Българоубиец сломява и последната съпротива на българите...

Ситуацията изпраща българина в робство и душевността му е наранена. Създадената психология ражда поведението на роба! Но Златният век е вложил духовна енергия и култура в душата му, за да може да изтърпи византийското робство без то дълбоко да го засегне. Ако това робство е приложено към българина преди да е имал своята християнизация, преди да е имал Златния си век — щяхме да бъдем без`образни. Така че, ако трябва да говорим за едно изтощение, за една изнемога по времето на Симеон (както историците казват) — той хвърля силите ни във войни една след друга, но там се изтощава една физическа енергия и един мисловен стратегически път. Онова обаче, което е духовната ни сила, онова, което ни създава култура, за да не станем византийски поданици, е книжнината, и затова годините робство не ни лишават от това, че сме българи.

Големи са конфликтите в нашата история и, за съжаление, съвсем неразнищвани. Ще се даде характеристика на малодушие, на предателства... Но кое е най-важното? Трябвало ли е да приемем Покръстването, можело ли е иначе да се легитимираме в Европа? Да, приемаме и робствата! Изтърпяваме едно робство от 1018 до 1186 г., но белязано с непримиримост и въстания. И след освобождението ни, чрез въстанието на братята Асен и Петър, за няколко века показваме на света, че сме пак битие — най-голямата и най-силната държава на Балканите, и че владеем територия до Бяло море, до Адриатическо и до Черно море! Така само след 170 години българинът се връща на историческата сцена, възкресява се и показва отново своята сила — че духът му е мощен и идеите му за държава и култура не са умрели!

Правим Второто българско царство една от най-големите държави на света, с много културни институции и с изключителни дарования както в дипломацията, така и в икономиката и културата. Правим школи като възкръснато поведение на Преславската и Охридската; раждаме културни паметници; предварваме Ренесанса; приемаме едно от най-мистичните християнски учения — учението на исихазма, и го прилагаме в църковна реалност... Това не значи, че не е имало рушителни елементи, това не значи, че известни доктрини не са могли да пробиват место и не намират път и живот. Отново ще видим богомилството, само че в една друга йерархия на културата — в йерархията на аристокрацията. А Иван Асен II ще прави редица сватби, защото Византия ни дебне... — трябва да бъдем отново разрушени, след като от едно робство се възземаме и извършваме чудеса. И не искат да ни признаят неподчинена на тях Църква. Но през 1235 г. налагаме пак с волята на меча си — с меча на Иван Асен II, независима патриаршия! (И тези неща се повтарят — ние до 1945 г. нямаме свободна екзархия, имахме схизма от 1870 г. — византийщината се премества в руския двор.)

Ето как е трябвало да се борим за институция, която е плът от плътта на Българската държава, да се борим с чужди власти и сили, за да ни бъде призната. Докато Танг Ра никой не е можел да го оспори и никой, където и да сме били, не е можел да ни го вземе! От никого не сме искали благоволение, от никого не сме искали патриаршеска була, за да бъдем признати. Голяма битва се е водила — битва на две големи идеологии!

Но християнска ли остава душата на българина в първото робство, християнска ли е в продължение след това на два века още? Разбира се, не. Славянинът приема християнството в услуга за власт, но става ли християнин в услуга на България? Имал е не устойчивост, а фатализъм. А българинът, който е имал единобожническа религия, не е можел лесно да разкъсва душата си и държавата си!

Изтърпяваме и едно турско робство, но най-великата добродетел на българина е, че няма идея за подчинение! Ние сме навикнали да даваме определения исторически и социални без далновидността на духовните провиденции. Когато се говори например за една ситуация на подчиненост, тя в очите на историята се нарича робство, но в очите на еволюцията може да е благоволение. При това ние, българите, притежаваме универсална поносимост! Националният дух в своето търсене е дарил този народ с нещо, с което не могат другите да се похвалят — търпение. А търпението е основната нота в симфонията на добродетелите! Неимоверното трудолюбие на българина го прави изключително търпелив. Изключително! И то не е обидно, защото търпението в единия край е долното „до“ в нотната стълбица на добродетелите и стига до тяхното горно „до“. Така то прави великата осмица, която е равновесието на земния човек, който може да понесе благодатта на Небето. Това показва българинът!

Българският народ е понасял робства, но никога не е бил роб!

Робствата са били една хигиена на нашата мисловност и на нашия дух, която минава през онова, което наричам будност в идеята на страданието.

Няма страдание, има развитие! Човечеството се оплаква от страданието — логично е, защото усеща плътта да го боли, но когато започне да боледува и да скърби неговата мисъл, че са го лишили от олтара на голямото прозрение, тогава ще разбере, че страданието е преходно. Социалните гърчове също са част от развитието — когато един дух иска да направи нова доктрина. Страданието е импулс на развитието и българинът не се съзнава в болката, защото той е навикнал да я трансформира в растеж, в реалности в името на доброто!

Няма друг народ, който почти седемстотин години да е бил под робство и да не е бил робски! Това е и тайната ни да владеем болките на времето и да ги превръщаме в идеи на бъдещето.

Така по време на турското робство ние сме духовна стена и устояваме. Приемаме инвазията на ислямизма, спираме дивашките напъни както за мохамеданство, така и за други тенденции, защото ги асимилираме за нещо много голямо! България не получава петстотингодишното робство по възмездност, а за да спаси Европа! Това са можели да го направят само българите!

Ето защо се учудвам, когато някой казва: „Ние получихме робство, защото гонехме богомили!“ Такава нелепост! Те сами се гонеха в непрозрението на дуализма си тогава, когато изповядваме йерархията на единобожието с една недостижимост в световната култура за Троица Единосъщна. Робството ни не е казън за сторен грях, българският народ не е изкупител в продължение на пет века! Той е определен като най-устойчивата, иззиданата „китайска стена“ срещу бруталността на азиатското нахлуване; определен е да защити в утробата на Европа раждащата се цивилизация, за да могат след това те, родили своята цивилизация, да обслужат и нашето битие. Без християнска България не можеше Европа да съществува и да създава цивилизация!

Ние укротяваме цялата енергия, която е щяла да унищожи Европа — не е можел друг народ да погълне и да трансформира жестокостта. Защото и като религия мохамеданството не е много благотворно. Ние поемаме цялата жестокост на тази инвазия — понасяме тези страдания. Може би точно тук се крие един от върховните моменти на нашата история — онова, което исихазмът оставя на българина: безмълвната молитва, вътрешното моление, защото са взети храмовете ни! Проблемът да се трансформира страданието в добродетел е нещо изключително! И българският народ може да пие както от чашата на страданието, така и от чашата на причастието!

Българите са акумулатор на отрицателна енергия, защото са достатъчно утвърдени в духовност! Имали сме нравствени висоти, пили сме от чашата на величието — никой друг народ е нямал Златен век на книжнина! Безспорно тази йерархия на българската култура довежда до това да устоим, да надмогнем.

Българският народ е вгърнат в пазвите на историята и тя намира моменти да отгърне неговите страници!

Защото ние не отхвърляме скрижалите на Бога. Ако някои, когато са им ги носили, са играели около Златния телец и са си счупили скрижалите, българинът никога не ги маха от душата и сърцето си. Той винаги е имал само един Бог! Живял е устойчивостта на едно поведение, дадено от Танг Ра — един небесен, слънчев Бог; живял е и смирението и богатството на Христос — Твоето Слово е живот! Докато Европа е имала един митологичен бит, едно поселение в душите си на стихийни сили, българинът е имал само Танг Ра! Той не е можел да се промени — целият е бил организиран за божественост, а не за бруталност!

В душата на българина динамиката на коня отработва защитния плащ, Танг Ра влага олтара на неотстъпчивостта, Христос ражда молитвената жертвеност!

Ето това е нашата сигурност да спрем бруталността, за да дадем време на Европа да направи цивилизация (тя и до сега не можа да оцени този акт!). Цивилизация — не казвам духовна култура. Защото Европа само ум има, няма духовност! И какво прави? Инквизиция и Реформация, т.е. слага ума пред Духа. А българите правим Възраждане със страшно големи идеи!

Разбира се, Европа ни интегрира чрез християнската теза тогава, защото ние не можем да я браним без християнско вероизповедание, изповедание срещу нашествието на мохамеданството, което е една много по-ниска като концепция и като морал религия. Какво става с онези, които са останали във Великата Волжка България? Мохамеданизират се. Тогава провиденцията кого е бранила?!

Фактологията е ужасна. Но фактите имат стойност до момента, когато някой се научи да ги дебушира, за да види каква енергия е съхранена там. Тогава можем ли да кажем, че Кръщението е гибел? Фактологията изглежда жестока, но провиденцията е страница от гаданието за бъдещето и тя прави история!

Робствата от страна на фактологията са гибелна реалност, но от страна на провиденцията — необходима историческа бъднина!

Така би трябвало да се погледне на въпроса: Защо след Покръстването ни настъпват робства? Философията трябва да дава анализ на събитията, а не събитията да омаломощават философията!

Не зная тежестта и на другия воденичен камък върху психологията на българския народ — когато никога не го е имал, да му прикачат първороден грях... И шепнещите проповедници да му внушават страх от Бога, за да стане верен поданик на Византия или на кръстоносците, които идват да ни „гостуват“. След това и на мохамеданското вероизповедание — толкова жестоко и първично!

Какво е онова, което трябва да свали тези дрехи заради ново битие? Това е новата Духовна вълна на Мъдростта! Тя трябва да освободи от душата на българина страха — страх от Бога, страх от греховете, страх от това, че е по-малко от божество в своя път. Човекът е един еволюиращ бог! Христос го подсказва — Аз и Отец сме едно!, но Го лишават от присъствие в душата на човека — „Не, ти си грешник!“ Как тогава няма да имаме и византийско, и турско робство!?

До Покръстването ние наистина нямаме робства. Но робството никога не идва само от мироглед, идва и от съдбовно предназначение — от предопределение и предназначение! Предназначението е силата да се изживее предопределението! Разбира се, че предназначението е на страната на българина, който упражнява една активна воля за съизмерение в идеята за защита и за бъдеще. И това е голямото му дело!

Ето защо не може да се подели вината между всичко това, което като нова тенденция изхабява устоите на държавата ни, и онова, което византийщината внася, за да има своя богата дар-плячка — България. Но понеже, както се казва: „Който копае гроб другиму, сам пада в него“, те отиват във вечен гроб, преди въобще да са осъществили идеята си, че могат да покорят българите. Няма я Византия!

Можете да си представите какво е било в душите на българите: Без християнство не можем да бъдем интегрирани в Европа, а с християнство понасяме и двете робства!? Когато говорим за тази велика изповед, сполетяла историята на българина, без колебание трябва да признаем причината, но да изведем и необходимостта. Не можем да приемем, че новото религиозно съзнание е толкова фатално, че да ни донесе робства. Защото всяко робство има и предназначение! В историята обаче малко се говори за предназначение, а преди всичко — за последователност и възмездие.

Безспорно, от националния дух може да се измери предназначението — в зависимост от нивото, което има определен народ, той носи и съответна отговорност! И тогава, когато българите са изпреварили всички народи, отиват в бедствие, което в края на краищата е тяхна благодат! Робството в България не е предопределение, а предназначение! Ние не е трябвало да изпреварваме културата на човечеството с това, което правим. Танг Ра е несравним. Несравним! Той вижда, Той знае! Той не казва, че знанието е грях. Затова е посветен този народ, затова може да изпреварва!

Българите тук изпреварват човечеството със столетия и те биват обюздани чрез робство!

Всъщност те стават мъдри! Защото голямата тайна на Духовните културни раси преизбира, отсява със ситото на бъдната отговорност дарението на определен народ. Така че, когато се говори за нашето мъченичество на робството, аз казвам, че никой не позна каква грижа е на Боговете да съхранят този народ за голямата култура на бъдещето!

Българската духовност носи едно предназначение — да бъдем, не да имаме!

Българският народ носи предназначение да създаде Мирова култура — културата на Учението Път на Мъдростта! Затова понесе робствата без да изгуби надежда. Надеждата не е само това, с което човек се захранва с бъднина, а е част от енергията на предназначението. Така че никога не сме губили надежда и никога булото на песимизма не ни е лишавало от зрение за бъдеще!

Проблемът не е — има ли история, проблемът е — отговорността пред бъдещето! Историята отбелязва минало, но се прави от настояще и дава пътища за бъдеще!

Битието на бъдещето ни е благословено от Вечността! Вечни империи няма, но вечни идеи, като Духовните вълни на еволюцията, винаги ще има!

Духовните вълни са степени в усвояването на Бога — Вълните на Сътворението, на Митологията, на Правдата, на Любовта, на Мъдростта, на Истината и на Свободата!