Религията като духовна потреба, нравствена градация и социална сила

Започваме с първата лекция, а именно въведение в религиите. Ще се опитам да отгърна йерархиите на човешките възможности, които са писали тайните им. Затова разделям етапите на нашето осъществяване в религиите — религията като духовна потреба, религията като нравствена градация и религията като социална сила.

За мене е условност, че човекът е лишен от Бога. Административният норматив може да затвори прозорците, може облакът да затули Слънцето, но едно е вярно — че той никога не го е лишавал от светлина. Администрацията не може да реши будността на човека. Бяхте свидетели, че цяла една конституция, каквато беше албанската, вписа в своите членове: Няма религиозно съзнание, няма религиозна изповед, няма религиозна община. Ако има някаква запрета за духовната изповед на човека, тя може да смути ума, тя може да разколебае чувството му на принадлежност, но никога духът не може да бъде смутен в своето изповедание. Човешкият ум може да бъде заблуден, но човешкият дух — никога! И дори ако човек е лишен от официална църква, той има своя вътрешен и духовен храм, за който някога Христос рече: Там, където двама души са в Мое име, Аз съм при тях.

Затова бих започнал тъй: Безверието е най-тежката болест на отчаянието!

Отчаянието...

Някога бях попитан какво ще кажа за Сизиф, защото всички — и философи, и учени бързат да кажат: Безплодният труд на Сизиф, който качва камъка на върха на планината, а той все се връща — безмерен, безплоден труд. Не, господа! И тогава казах тъй — не! Величието на Сизиф не се състои в безсмислието на труда, а в липсата на отчаяние. В липсата на отчаяние! И ако този митологичен образ го свържете с тълмежа на мистичното въззрение, с оная изкупителност, която се нарича карма, ще бъдете убедени, че търкалянето на камъка е отиване и връщане, т.е. прераждане. И той, тъй или иначе, се изхабява и ще дойде време, когато може да се носи на ръце, тъй като кармата и преражданията не са вечни. Вечен е Бог! Затова започвам с безверието е най-тежката болест на отчаянието! Аз Ви казвам, че точно от това Сизиф се пазеше.

Има една вечна истина, която Христос изрази навремето в Своята обич към човечеството с думите: Ego sum Via, Veritas et Vita! — Аз съм Пътят, Истината и Животът! Никой тъй цялостно не е казал смисъла на религията! Когато Той е давал тези думи на човечеството, е знаел, че създава едно Учение, което след това ще бъде религия — защото религията е приложната идейност на Учението. Но никой тъй цялостно не беше събрал смисъла на религията именно като потребност и нейните ценности като нравствена градация! Учението съдържа много повече ценности, то остава като вътрешно съзерцание. След това идва институцията, която като самосъхранение си създава канона, създава догмата, създава обредно-приложната страна на Учението. Защото обредът е едно проницание в приложност, за да навикне цялата наша не само духовност, не само мисловност, но и нашата биологична, телесна, сомна същност. Защото идеята за преклонението като вътрешно признание има символен знак — кръстенето е символен знак, с който ние вибрираме своята телесност, защото всяка клетка в нас е една душа. И когато тя както с корекцията, така с усвояването на физическото упражнение уж, е мотивирала в себе си преклонението, тогава с подчинението на мисълта ни и чрез молитвеното съзерцание, чрез духа и душата си ние стигаме до едно цялостно служение — ето това е величието на религията и тук е дълбочината и прозрението на Христос, да каже: Ego sum Via, Veritas et Vita! — Аз съм Пътят, Истината и Животът! Няма религия, която да не е дала тази златна нишка, но няма толкоз чистота в бисерите, както Той ги каза: Аз съм Пътят, Истината и Животът! Пътят е един, улиците са много!

Пътят е един...

Към оная планина, на която Сизиф е носил своя камък; към оная планина, която индийската религия нарича Млечната планина; към оная планина, която е родила заповедите; към оная планина, където са давани светлините. Именно Христос даде този Път и той е свързан с една от най-великите тайни, казвани на човечеството: Аз и Отца едно сме. Е, има ли по-светъл път от това — Аз съм Пътят, Аз съм Истината, Аз съм Животът! Аз и Отца едно сме! Това единство между човека и Божеството ражда религията.

Религията е образност и както всеки път, тя има две страни, както всяка река, тя има два бряга — човек и Бог.

Два бряга, две страни...

Но същественото кое е? Че винаги може да има два бряга, че винаги може да има две страни, но онова, което прави реката не са бреговете, а течението. Ако няма течението, ще има брегове, но няма да има живот. Същественото в реката е течението! Същественото в живота е това именно верско — онова, което прави у нас течението, онова, което може да каже, че: Аз и Отца едно сме! Една ръка може да прави събития, но духът чертае Пътя.

Що е религия? Откъде е изведено и какво значи самата дума „религия“? Различни са интерпретациите. Цицерон я извежда от „religio“, „relegere“ — „препрочетено“, „размислено“, „направено“. Лактанций я извежда от „religio“, което от „religare“ значи „свързвам“, „съединявам“. Християнството я извежда от „religio“, „religionis“, което освен „свързване“, още значи „свещени връзки“, „съвест“ и „благочестие“. Виждате как йерархира познанието като признание, че тази връзка е с Онзи, Който викаше: Адаме, где си? — с Господа-Бога, Който е у нас, в плътта загърнат, Който мъчително живее, но винаги иска, вика! Затуй става свещена, защото я усещаме вече! Тя не е връзка на две, тя е връзка на единството! И доминантата е на Този, Който вика, защото Той е и съвест, Той е и святост. Затова народът казва: В него заговори съвестта — т.е. заговори божествеността, а тя е безцеремонна по отношение простъпъка, който не е в гамата на доброто. В такъв смисъл „заговори съвестта“ — заговори Бог.

Какво дават религиите — хляб и култура! Тяхната властност е несменна. Тя може да еволюира, тя може да се градира, но е несменна. Религията винаги е давала хляб не само на стомаха, а и на чувствата, на мисълта, на интуицията (неизменно вечно потребното не като физиология само, а и като духовна потреба) и винаги е давала култура, която е себеосъществяване на духа в историческата проекция. Всеки, който малко или много е разгръщал световната история в нейния културен аспект (в оная дъга с всичките `и цветове), знае, че всичко е плод на едно Учение, след това сведено до религия. Учение, където духът оросява, опложда, където духът дава своята святост, а концепцията след това става настолност. Изкуството, културата извират от там. И когато отлистите свещените книги и отлистите световната литература, наречена класически образец, ще видите това нещо — цялото изкуство на Средновековието изхожда от Иисусовото Учение; цялото изкуство на древна Гърция изхожда от олимпийските богове; в книга Битие ще намерите потопа, в „Прикованият Прометей“ от Есхила ще намерите същата идея... Е, кой лежи В дъното на всичко? Несмутеният творчески Дух, който се манифестира в историята като събитие! Но не всяко явление става събитие, което съдбата е напоила с властност, за да бъде образец, за да бъде следвано. И тогава идва жертвата, а жертвата осветява събитието!

Така идеята за РЕЛИГИЯТА КАТО ДУХОВНА ПОТРЕБА е безспорно най-големият дар, който човечеството можа да получи. Какво значи духовна потреба — това, което казвам: културата е социална молитва, обществена молитва. Тя е една потреба заради личното, социалното и мировото еволюиране от битност към святост, от святост към божественост. Ето защо духовната потреба е лично поведение. А дълг е на религиите да посочат стъпалата, по които йерархира човешката ни знайност за богове. Затова се е ширнала в историческата памет сянката на Сътворението на човека. Човекът, който беше плът от плътта на планетата; човекът, който беше Дихание от Диханието на Отца си — Сътворителя; човекът, който трябваше да започне еволюция с основното разделяне за знание. Знание за себе си от целостта на Божеството; знание за Онзи, Който е разделен от целостта, за да го роди; знание, което се осъществяваше в общия улей да познае един от другите принципи — принципът на добро и зло. Вижте духовната потреба като вътрешна сила на знанието! И вижте нейната социална приложност в идеята за знанието: добро и зло! Бог сътворява човека и казва на Своите сътрудници: Адам и Ева станаха като нас — да знаят що е добро и зло! Морален принцип! Ето защо религията не може да бъде нито само духовна потреба, нито само морална градация, а ето, идва и другото — приложна, социална сила. Религията като социална сила потърси идеята за себераждането. Вижте, на Адама се даде една основна привилегия — сътвореният Адам можеше да ражда. Сътвореният можеше да ражда! Раждането е плодене на социалната сила. Затова казваме — религията като социална сила!

Религията разглеждана като социалност се разделя в два аспекта. Религията като теория, като учение — будизъм, мохамеданство, християнство... Това е едната страна, която винаги ни се натрапва. Другата страна на религията е религиозността, която е вътрешно изживяване на събуденото божество; феноменът, който има друга субстанция — субстанцията душа! Религиозността е поведение, тя е вживяване, тя е преживяване. Един човек може да преживее страдалния, Голготския път на Христос, и дори да получи стигмите — раните от гвоздеите със знаци и с кръв дори. Това е религиозност — то е вътрешно изживяване, то не може да бъде имитирано. Хората много често го употребяват, за да оскърбят някого, че бил мистик. Недосегаемостта на мистичното въззрение за обикновеното зрение винаги ще остане анормално. Къде да имаше повече „анормални“ хора! Хората много често се оскърбяват (защото Бог оскърбяван не може да бъде) и това е тяхната най-голяма грешка. Оскърбяват себе си, когато проявяват невежество, а невежеството е най-тежкото наказание за липсата на будност.

Когато говорим за религията като духовна потреба, тя, освен като официална култура в живота на народите, е и един вътрешен, мистичен живот, едно свръхестествено преживяване. Може ли да бъде събудена тогава религиозността само от религиозен казус или религиозна принадлежност? Или всяко изживяване на мистичното докосване на човека с Бога е една религиозност? (Защото самият превод на „религия“ е „свещена връзка“!) Разбира се, когато се касае за доктрината, тя трябва да бъде стабилизирана в поведението на ума и тогава ние ще извикаме аргумента и доктринерството, което много често унижава самата тайна на учението (това са белези, които не всякога говорят за религиозност); ние ще извикаме в устойчивост обреда, който като спомен и като всекидневно повторение банализира волята, но утвърждава покорността на човека. Това е обредното начало. И затова казвам, че религиите много бавно стареят и много дълго стоят стари.

Трябва, разбира се, с много тънък, фин нюанс да разделим обредно-коленното служение от великите тайнства, които всички религии са давали. Тайнството е нещо друго, то е частица от онова, което наричаме религиозност. Тайнствата!

Нека вървим тъй и в пластовете на религията. Нека разгледаме вкратце хипотезите как е създадена религията. Не това, което вярващият официално знае като провиденция на Бога, а какви теории има, когато се поднася на човечеството, когато се поднася на отделната личност битие на религиозност.

Първата теория е политическата, социалната теория. Какво гласи тя: че едно общество има нужда от един ръководител и то трябва да изгради една теократична система, която, за да оправдае поведението си, казва, че това е воля на Бога. Тази хипотеза най-добре се свидетелства от поведението на Мойсей. Той е изповядвал тази теория като социална градация за общност, която може да бъде водена, когато по-малко чувство за отговорност има, но винаги страх от грях, който само Бог може да прости. Въпреки че самият Мойсей е бил дълбоко вярващ, тази формула е употребявана от него. Това е най-добрата система, за да управлявате. И у нас, макар и петдесет години да нямаше Бог, имаше партия, която внушаваше същото. Подобно внушение упражнява Зороастър, Нума Помпилий, Конфуций и др.

Друга теория за произхода на религиите е натуралистическата. Тя гласи следното: всичко, което ни заобикаля, ни плаши. Така се явява поклонението пред стихиите. То е нещо, което е неизбежно. Стихийните сили, както винаги казвам, са имали наименования. Те затова са били божества, защото са внасяли както респект, така и чувство на смут. Защото хората не могат да избегнат тайната, че се умира. Сега никой няма да приеме, че една падаща звезда свидетелства, че един човек е умрял; сега нашите знания са толкоз „величави“, че подобен наивитет няма. Но аз бих искал да има наивитет, за да се знае тайната на свързването на душата в нейната цялост, и оттук хороскопните истини, които не всякога добре ги пишат във вестниците. Ако някога е било внушение, за да се създаде религия от страх пред природата, пред натурата, сега не е така. Но бъдете уверени, че и тогава не е било така, макар Лукреций Кар да казва: Страхът създаде първите богове. Защо? Защото контактът на душевния човек със силите тогава е бил много по-реален, отколкото сега, когато умът ни е сложил завеса и ни е отнел интуицията, отнел ни е контакта с боговете. А тези стихийни богове, колкото и да са били ненаситни, все пак са били същества, които са ръководели съдбини. Така че тази душевност, това преклонение пред силите е един реален контакт, който древните са имали. Този контакт не е интуицията още, но е реално възможният за своето развитие.

Друга теория за произхода на религиите е анимистичната. Това е един поклон и едно признание към душите на тези, които са си отишли, един култ към прадедите. Оттук е и анимистичната теория, или по-скоро хипотеза (както и по-горните, защото никоя от тях няма своята трайност). Тя приема наличието на онези, които са били с нас, но са отишли в отвъдността и ние им даваме своето признание. Онова, което остава като респект на почит, това са душите им. В римската митология не, по-скоро битология бих казал, това е култът на прага, култът към дедите. Затова и така се нарича — анимистична. Признание на онова, което е било! Това, че ние губим образа, не значи, че губим присъствието на другия субстрат.

Друга хипотеза за произхода на религиите е тотемизмът. Самата дума „тотем“ значи „покривало“, „покровителство“, „защита“. И древният поклонник на тотема, когато го е ядял, е ставал съпричастник на божеството и равен на него. Това са най-старите божества на човека. Тотем е бил някой голям дъб, за който и в Библията пише, и в нашата народопсихология, във всички митологии. Това е било някое животно, което като израз на сила става тотем, а след това го виждаме в хералдиката на всички народи, дори може да се намери и в наименованието на отделния човек. И затова тотемизмът става и цяла религиозна система В историята на човечеството.

И според мен най-несъстоятелното като мислене е хипотезата, че произходът на религиите идва от магиите. Не магиите са, които създават религиите. Те могат да ги обслужват и не всякога с чисто намерение; те и сега съществуват — било черни, бели, какви ли не; и сега хората се оплакват... Но не е магията, а магичността, с която душата е работила; тя е създавала своя тотем, тя е създавала своя респект към божеството. Магията е сила, употребявана отвън, а тотемът, макар и образец отвън, е бил живот в душата на човека. И затова те са казвали: „Ние изхождаме от еди кое си.“ Прабългарският календар и досега има наименования на животни — вол, змия, куче и т.н. — истински доказателства за тази неоспоримост, че тотемът е бил жизненост в душевния свят на човека, а оттам и изградена система на поклонение и вяра.

Върху всичките хипотези има различни гледни точки от страна на тези, които наричаме великани на мисълта.

Кант, смутен от обстоятелството, че злото съществува невъзмездено, ненаказано, а доброто недостатъчно наградено, се противопоставя на всеки постулат, който не му дава отговор, и морал, който не дава убеденост. Защо? Оттук идва неговият категоричен императив: Покланям се на звездното небе и на повелята на моята съвест! — т.е. „на моя дух“.

Хегел има друго схващане. Тези от вас, които познават философията му, знаят, че за него Абсолютният Дух не може да бъде разтълмен, и че Божият Дух и този Абсолют са едно (оттук може да се изведе до известна степен и тенденцията за пантеизма), т.е религията е себепознание на Божия Дух. Религиозното съзнание и светското съзнание имат едно себеподобие в Абсолюта, или в Божия Дух, което той демонстрира в своята философия с тезата, че държавата е въплътеният Абсолютен Дух. Ето това е негово схващане.

Огюст Конт, който е позитивист по същина, поставя позитивността пред духовността.

Фойербах казва, че боговете са създадени от човеците като потреба, като страх и като клетва. В същия смисъл диалектичният материализъм извежда божествения свят, че е едно човешко мислене, че е рожба на потреба, че има повече опиумност, заблудност, отколкото възмога и просветление. Аз много скромно бих казал — къде цял свят да беше в този опиат, за да нямаме седемдесет и две години мъченичество!

Библейският възглед на всички ви е известен или ако не е, в т.нар. процес на разкриване на религиозното, на религиите, на верското, ще го разгледаме.

Едно нещо е необходимо, за да просъществуваш религиите в битието на човечеството и в историята на света — това е златната нишка на вярата. Религията е по-скоро предметност, но онова, което прави връзката с божеството, това е вярата — оная сила, която учи народите как да палят домашното си кандило; оная витална сила, която дава в историята и дух, и култура, и успех, и служение. Вярата не може да бъде илюстрирана с нищо друго, освен с всеотдайността — жертвата, която може да изкачи човека на Голготския кръст и да понесе всичко, което ние наричаме страдание. (Трябва да се научим да не казваме на всяко нещо страдание, защото еволюцията не е страдание, а е развитие; и болката не е изтощение, а е вдъхновение, стига човек да знае как да я използва.) Тази вяра може да каже: Прости им, защото те не знаят що Вършат! Тази вяра след това може да ви възкреси и тази вяра след това може да ви възнесе. Именно тази вяра е, която може да ви каже: Аз и Отца едно сме. Това е колелото на живота, колелото на раждането и на смъртта (илюстрирано), изразяващо закона за прераждането, възкресението. И тогава кой ще угаси огъня на колелото, кой може да спре прилива на Святия Дух, когато Небесата се отворят и Всемирността казва „Това е Моят Син, над Когото е Моето благоволение“? Никога не е имало живот без смърт, защото и двете са врати. Животът е непреривен! Врата на земния живот е раждането, врата на небесния живот е смъртта. Така трябва да се разбират религиозните дадености, за да нямаме смут в жертвата си. Да, има нещо безспорно в просветността на ума, за да позволи духът да се осъществи. Смъртта в неизбежността не е отмъщение, а живот! И трябва да илюстрирам мисълта си с приказа на Буда, когато една майка носи умиращото си дете при него и моли: Учителю, спаси го! Той казва следните думи: Ако намерите в света дом, където не е имало смъртен, елате и ще го спася. Това не е жестокост и поведение на немилост, защото неговата щедрост е всезнайна — самият той, в едно от преражданията си се жертва, ляга пред гладната тигрица, за да я нахрани, та тя да може да нахрани своите малки тигърчета. Не е жестокост, а е процес и светлина на знанието, че смъртта е врата за живот. Така че, когато кажете на някого за великия закон и му дадете ключа от вратата, не значи, че му внасяте смут на несигурност и прилагате закона на жертвата като жестокост. Не! Една мисъл много отколешно казва: Природата е безжалостна, но не и жестока, защото великият закон на еволюцията я отнася там, където само Христос можеше да каже: Извеждам ви от Царството Адово, за да ви направя поселници на Царството Небесно.

Какво оставиха религиите в историята на човечеството? Религиите присъстват, както казах, в културите на човечеството, защото културите са сублимираният, ръкотворен, духоосъществен плод.

Какво даде индо-арийската общност? Остави идеята за водачеството (в лицето на Рама) и ни завеща бляна за безсмъртието. Водачеството, което трябваше да воюва и в плът, и в реалност, и в душевност! Водачеството, което е най-голямата битка В човечеството, когато трябваше човекът да бъде център — егоцентричен, за да се откъсне от стадото. И бляна за безсмъртието, защото те много лесно кореспондираха; защото те в своята теза на прераждането всякога си знаеха душите!

Какво даде Египет? Материализира идеята за безсмъртието. В какво? В пирамидата! И остави бляна за мистериите, които продължаваха хилядилетия да изграждат пратеници за култури, за религии, за святост! Знаете, че там се извършваха великите посвещения, защото те имаха културата на предшестващите ги атланти. Това беше Египет!

Какво ни даде Израил? Осъществи идеята за обетованието, т.е. богоизбраничеството, и ни остави бляна за Месията. Тези, които познават окултните школи, знаят, че това племе е било петата подраса на Четвъртата коренна раса, т.е. върху него пада знакът да продължи с утробно раждане децата на Петата коренна раса — т.е. избраничеството! Разбира се, свършиха работата си, дадоха твърде интересни теории, оставиха институцията на пророчеството... Но този блян, който завещаха, беше повече от пророчеството! Оставиха го и не можаха от него да си вземат нищо. При Своите Си беше и те Го не познаха!

Какво ни даде Елада? Идеята за красотата, като я осъществи във философия и изкуство, и ни остави легендата за Икар — синът на Дедал, т.е. за необзорния обзор. Красота, изкуство имаха и другите — много беше основателен Неру, когато в своята книга „Откриването на Индия“ доста напористо рече, че гръцката трагедия е крадената мистерия на Индия! Но фактът е, че за Европа идеята за философията и красотата на изкуството дойде от Елада. Сега, когато преоткриваме известни ценности за красота, изкуство и прочие в далечния Изток, почваме да се колебаем. Но — така е било! А това, което остана като блян, е Икар — идеята за полета! (Защо не ни го оставиха индийците? Защото те си го правеха! Вижте колко приземна е културата на еладците и колко несмутено крилата и фантазираща в полетата извън Земята е другата! Защо ще ни го оставят, като го правят? Та те си преминават!) Това остави Елада за Европа, която пък след това стана майка на цивилизациите, и както знаете, чрез ракета отиде в Космоса. Икар имаше достатъчно восък, но нямаше друго знание! Но блянът на Икар — да се изнесете в Космоса, е завещанието — необзорният обзор!

Какво ни даде древният Рим? Санкционира идеята за правото и остави бляна за свободата да дойде от no-висши сили, защото правото не е най-висшата сила. Вижте каква антитеза се ражда — не всякога, когато имате правда, имате и свобода! Защото потребата от закона за правдата е ограничение на волността и въображението!

Какво даде християнската култура? Осъществи чудото и завеща бляна за истината, за Царството Небесно. За първи път в хилядолетната история на религиозно поведение чрез Христовото възкресение човекът се премести от Хадеса, от подземното царство на сенки и мъчения, в Небесното Царство! Какво е чудото? Чудото е дело на Бога, извършено пред лицето на човека! Това, което звучеше като чудо, днес е реалност. То е възможното въображение на реалното в живота. За вярващия Бог винаги е реалност. И затова в „Езотерични школи и мистични учения“ първа част писах: Има една реалност, по-реална от реалността — това е Духът!

Какво даде ислямизмът? Донесе съмнение във висшите ценности (макар че е една религия, която дойде 622 години след Учението на Любовта, а преповтаря Учението на Правдата на Мойсей) и остави един натрапчив ритуал, една цивилизация, малко граничеща с насилието. Съмнение в ценностите на християнството! Там, където имате свобода за един Единосъщен Триличен, да се върнете към един Саваот — това е бреме, което безспорно продължи безграничността на насилието. Разбира се, всяка религия е една хармония с йерархията на тези, на които се дава! Другояче не може!

Така че религиите имат всъщност два аспекта: като лично, мистично преживяване, което винаги е святост, учителство, обожествяване, и като теоретично-интелектуално осъзнаване — това е да се създаде и материалната култура, макар че нейният първичен извор е винаги Духът. Но всеки знае, че планинският поток има чистота, но когато стигне до океана, много често е мътен, замърсен. Затова един обреден камък в една религия понякога има стойността на стотици томове, написани в богословието. Това е ритуалната сила или, както казвам, в случая — теоретично-интелектуалното осъзнаване.

Религиите, като теза за спасението вече, вършат най-ценното в човека — преобратяването! Няма религия, в която да няма елементи на преобразяване. И най-вече християнството е дало това в т.нар. Преображение Христово, което е свързано с промяната, а всяка промяна в дух и мисъл носи и физическа промяна и там е изненадата на учениците Христови, когато Го виждат преобразен. Те се възхищават, но не знаят закона. А няма по-свидно чувство от това да намерите оня, на когото можете да се възхитите. С много добродетели може някой да се нагердани, но една от най-съществените е преобратението, за да може да се събуди във вас възхищението — оная подбуда, която може да докара човека във възкачване.

Кой създава религиите — личностите ли или историческите потреби? Господа, колкото и да е жадна Земята, колкото и да е властна историческата потреба, няма ли вода, няма ли личност, както искате я наречете — Син Божий, пророк — няма религии! Религиите се носят от белязаните, религиите слизат от Божествения трон чрез Божествените Синове. Затова религията има своя въплътен образец — това, което първичният човек нарича тотем, покровител.

Покровител...

И затова очите, сърцето, пътят на човека, винаги са обърнати към един покровител. Оттук са изтъкани и всички молитви: Помилвай ме, спаси ме, Майко, Сине, Светецо! Това е преклонението към една личност. Е ли е в състояние една личност да ви даде такава спасителна мрежа, такава спасителна лодка в океана на живота ви? Да, да! Защото вашата мисъл, защото вашата всеотдайност тъкат платното на вашата платноходка. И никой от тези пратеници на Небето не може да съществува сам за себе си, ако няма вас, ако няма нас. Ние не можем да се лишим от тях, както те не са ни лишили, и най-същественото е никой от нас да не губи Бога в себе си, защото Бог не ни губи никога.

Това е пътят. Това са религиите. Е, много се накамаряват, много се напрашават, но трябва да знаете, че религиите имат много дълъг живот — те са хилядилетни. Докато всяка социална доктрина, всяка икономическа формула има мимолетен спрямо тях живот и никоя политическа или социална доктрина не може да повели, както религиите повеляват, както властта на личността. И точно това са усетили в пътя си учениците: Той поучаваше с власт. Това са усетили и Го следваха. Това прави и човечеството.

Да, религиите се напрашават из пътя, стават ритуални. Започват защитата си, стават угодни. Но това не е същината им. Както виждате, намериха се филтри за мръсните води. Така и за нечистотиите или напрашените религии винаги ще има филтри нови. Хилядилетията ще донесат своите Синове и те ще изчистят и ще призоват.

РЕЛИГИЯТА КАТО НРАВСТВЕНА ГРАДАЦИЯ е другата страница на нейното богатство, защото принципът на съвършенството заради единството с Бога трябва да мине през Пътя. Така тези Синове Божии, тези пророци, тези деца на посвещението ще създадат таблиците на лична отговорност към Божеството, на отговорност към този, който ти е брат, към цялата социална общност. Таблица на съдбата акадите ще дадат; Десет Божи заповеди — евреите; Дванадесет таблици — римляните; Христос ще дойде и ще каже: Прелюбодействал е оня, който вече е пожелал в сърцето си... всичко това е пътят на моралното поведение, стълбата, по която се разгръща това, което наричам „нравствена градация“. Така в нравствената градация за поведение се изисква съвършенство. Следователно какво — тя е своего рода безсмъртие, за да можеш да се слееш с Божеството и да не бъдеш нихилиран. Религия, която не може да ви даде нравствено начало в идея за безсмъртие, не е религия, а е приложно учение. Идеята за безсмъртието е най-съществената част в религиите! И мисля, че няма да намерите по-хубава интерпретация за безсмъртието от диалога на Платон „Федон“. Ще бъде истинско богатство да го прочетете.

Безсмъртието...

До такава степен е властна обяснителната и защитна сила на безсмъртието, че големи, културни, гениални мъже са се самоубивали, когато са четяли тази книга, за да присъстват или да се узаконят в безсмъртието! (Е, разбира се, такъв съвет на никого не мога да дам, но фактите са факти.) Дори един Катон Младши с „Федон“ в ръката си се самоубива в потвърждение на тезата за безсмъртието. Това е нещо страшно! А няма религия, която да не проповядва безсмъртие, защото беда е да останем в едно битие и то само в една планета. Какъв Бог имаме тогава — жива смешка! И точно там е грешката на голяма част от религиите, които връзват човека на едно място и след хилядилетия го пращат на съд.

Другото, което дава религията, е въображението за бъдеще. В идеята за безсмъртието е скрито въображението за бъдеще и както казах изначало — това е Царството Небесно. Е, всичката строгост на градуирането за това Царство не е известна на човека, но то съществува. И то е в нашата власт и с нашите възможности осъществимо, защото Бог никога никого не е оставял. Вижте, човекът Го оставя, но Той него — не! Той — не!

В този смисъл, като въображение за бъдещето, може да се изведе идеята за целостта — когато човекът е в Бога. Излизайки из Него, той започва едно свое битие. От това излизане се създава раздвоението. В религиите има раздвоение, защото човекът излиза от Бог и живее като индивидуалност. Това раздвоение е една от важните тези на слизането на човека и можете да го намерите още в началото, когато Адам е разделен и от него идва Ева. („Ева“, преведено на български, значи „живот“.)

Раздвоението...

Ако минем в неговата нравствената теза — това е проблемът „добро и зло“. Едно раздвоение — формула из едно онтологично начало — създава човека. И последната формула от това инволюционно идване е обратното възвръщане, когато той трябва да се надмогне в раздвоението, трябва да надделее двата принципа, да се вгърне в пазвите на историята и обратно в лоното на Отца, както е казано. Това е голямото! Това дава религията.

Така човекът, уморен от дългото пътуване на своето слизане, живеене и обратно връщане, трябва да бъде и е съпроводен, както казахме, от един вътрешен закон, който се нарича съвест. А тя е първата мерилка, първият градуиран човешки път — нравствеността, нравственото начало. Нужно ли е? Нужно е в развитието на разделението, а в самото битие на Бога не е нужно. Би било смешно на Бог да приписваме нравствени необходимости, но когато човекът излиза от Него, за да прави битие, тогава нравственото начало в раздвоението идва. То е, което създава законите за доброто и злото тогава, когато настъпва познавателният процес. По този въпрос наистина ще се спрем и аз ще ви моля да ми напомните и да ми искате обяснение: в каква степен и доколко идеята за грехопадението е вярна. Защото добро и зло ще има, но бог на злото — никога! Повтарям това, което десетки пъти съм казвал: Няма зло, има нееволюирало добро! Нравствената нужда прави човека отговорен и приложена в битието му, тя създава законите. А първият закон е законът за доброто и злото.

Колко хубава беше приказката на Христос към онзи, който Го попита: Какво да направя, за да наследя Царство Небесно? — Ами, иди продай всичко и тръгвай след Мене!* Той не продаде нищо и не тръгна! Е, питам ви тогава: какъв път може да извърви? Кое е надделяло у него? Не казвам злото, казвам привързаността. А ако степенуваме привързаността, можем вече да я изведем и до зло. Но привързаност там, където очите са превързани; там, където сърцето е ръководено от ръката, която дава, а не от милосърдието си — там привързаността става праг, става непреодолимост. Тази привързаност е риск, който може да стане зло и в такъв случай човекът не иска да извърши онова, което се казва „Ad gloriam Dei“ — „За слава Божия“. Той наистина не върши нищо за слава Божия, той го върши за своя слава. И Христос му казва: Не си за Мене. Иди си при богатствата.

Така идеята за нравствената сила в религията ще си остане винаги една изявена потреба на човека за съвършенство, за безсмъртие, за свобода! И трябва да ви призная, че считам монашеската институция в първите векове на създаването на християнството като най- великото достояние на нравствена повеля. Това е едно съпреживяване верско и една всеотдайна служба.

Монашеското служение...

Въпреки че сега е много непотребно и в бъдеще ще отпадне, защото няма вече монашество, а има монашествуване. Оноре дьо Балзак в своите „Илюзии“ много добре е уловил това миналия век и знаете ли как пише — Имаше монашество тогава, когато тези, които имаха контакт с отвъдността, правеха монашество. Представете си наистина колко нравствена сила е била потребна, каква духовна чистота е осъществявал човек в себе си, за да има контакт! И тогава това монашество, според мен, е най-голямата нравствена сила. То е едно велико служение и едно съпреживяване; то е една нравствена градация и тя, тази нравствена градация и тази нравствена жертва създават най-великото нещо, което човекът може да има в този свят свобода. Онзи, който има нравствено величие, той не може да бъде вързан във вериги, той не може да бъде подкупен и така евтино да се изразява, да си измива ръцете след това, не! Нравствената чистота и нравственото служение, нравствената жертва са стъпалата до трона на Свободата и в този смисъл мога да кажа Ницше колко е бил прав, когато казва: Веднъж тронът стои върху тиня, друг път върху трона стои тиня.

Свобода...

Тронът е Свобода. Жезълът е власт. Ако човек това не може да направи с религията си, с изповеданието си — аз питам тогава: какво има да прави? Един човек, ако не знае на кой трон да седне, той няма да знае и кого да управлява.

Нравствеността носи още една тайна — съдбовността. Тя дава възмездността, когато е нарушена. И тогава ние във философията стигаме до т.нар. „краен детерминизъм“; в религиите — до отмъщението на Бога; а в религиите, които приемат прераждането — в кармични задължения. Човекът е, който носи тези белези. Всички божества, като започнете от оня обреден камък, който имат за божество, до най-съвършения бог, са нравствено величие и нравствен извор.

Така ще скоча на другия бряг — брегът на РЕЛИГИЯТА КАТО СОЦИАЛНА СИЛА.

Е ли е религията една социална сила? Това е най-безспорният факт. Едва ли има някое друго социално течение, което може с един свой мах да вдигне милиони на поход, на молитва, ако щете — на приложена войнственост, наречена „кръстоносни походи“. Какво са кръстоносните походи, ако не религията, приложена като социално действие — това са! Хиляди под знамена с кръст... Отделен е въпросът дали е право. Няма да третираме сега въпросите право ли е, Христово ли е, морално ли е... Не! Говоря за религията като социална сила. Със знамена и кръст на тях, четири кръстоносни похода кръстосват света. Хиляди жертви! Битие... Кой може да ги възправи, и то в името на доброто? В името на Христа, в името на Мохамед, в името на Буда, в името на всички белязани божествени личности, които вярвам, че са били смущавани в душата и сърцето си, когато са наблюдавали възправени техните енергии едни срещу други в една социална битка — в името на тяхната святост. Но факт е, че религиите са социални сили. И сега всеки поотделно го наблюдава в малък или голям мащаб. Лошото е, когато се проиграе; лошото е, когато се профанира религията като социална сила, което наблюдаваме — като уличните сеанси, като големите игри, като ритмичните танци на народите от Африка. Да, такава енергия се носи. Лошо е, когато едни народи като цивилизация не можаха да се освободят от ритъма на обредната песен (защото тя е външен израз на социалността), за да влязат в мистичната молитва, което е най-същественото за една религия. Ако една религия загуби мистичността си, сакралността си и стане улица (ще повторя мисълта Пътят е един, улиците са много), тогава тази религия прави панаирщина. И ние бяхме свидетели на такава религия — церемониите, които са били големите мистерии, са се изродили. В мистериите има вътрешна святост, а в панаира — зрелище. Лошо е, когато една религия стане занимание, когато стане развлечение — тогава и отделният човек, и една нация минават в поругание на светостта. Пазете се от това нещо, защото Бог поруган не бива, поругаваме собствената си даденост! Никой не иска да разбере, че смирението е висша психична сила и смирението не е унижение. Цивилизацията не ни изнесе в онова, което някога бе казано — Царството Небесно. Защо искаме да го загубим? Защо искаме да го проиграем? Защото влечението стана по- голямо от свещенослужението!

Какво е Троянският кон? Това е една социална сила на религията, облечена в измама. Това е Троянският кон. Дар на боговете ви поднасят ахейците, гърците. Дар на боговете! Timeo Danaos et dona ferentes! — Боя се от данайците, дори когато правят подаръци! Ето, Троянският кон е измама, социална сила, облечена в дрехата на религията. Касандра предупреди троянците, но силата на религията е била толкоз властна, че не са забелязали измамата в Троянския кон. Това е бедата на човечеството — когато не само неразумно, но предумишлено престъпно е употребена религията като социална сила.

Религиите имат една друга ужасяваща тайна, когато говоря за социалната им сила — това е анатемата. Това е другата беда, ужасяващата беда — инквизицията! Приложената власт на религията в идеята за анатемата е осквернение на светостта на Синовете Божии, които са давали религии! Не можеш да проповядваш обич към врага си и ведно с това, когато някой е станал опонент на твоето религиозно съзнание, да го анатемосаш. Това е ужасяващото не — универсален ужас! Държавите, разбира се, си създадоха помежду си фронтове и търсене на отговорност — Интерпол. А жигосаният някога еретик, където и да отива, носи знака! Това е другата страна.

А мистериите, а посвещенията — те бяха социални сили на възмогата, защото големите церемонии, големите мистерии, бяха посвещение на мнозинството. (Отделен е въпросът за малките мистерии, които са лични посвещения.)

Религиите като социална сила имат и още едно важно, много важно за историята на човечеството начало. Това е, че те стават изходен пункт на летоброенията. Те дават тяхната врата, която отваря бройността във вековете. Знае се, че летоброенето при евреите започва от 3761 г. пр. Хр.; на римляните от 753 г. пр. Хр.; на будизма — 477 г. пр. Хр., като година на смъртта му; на мохамеданите, знаете, 622-ра година; на християните — първата година, от която казвахме „преди и след новата ера“. Нова ера — това е наистина една доста несполучлива смешка, защото какво значи „преди новата“ и „старата ера“? Пак с Христос се мери! Октомврийската революция се опита да направи свой календар с известната нетрайност и евтиното му загиване. Великата френска революция си остави малко по-траен календар и тези, които се занимават с история — знаят ги. Тя остави календар само за дванадесет години в историята на хилядилетията. Белег на историята остават големите личности. Това е важното, това е голямото и радостта на човечеството е тая — ако могат да влязат в пулса на тази вълна, и както беше казал Христос, когато възкръснал, отива при своите Си: Радвайте се! Аз победих!

Радостта е усмивка на Мъдростта! Тя влиза! Не се лишавайте! Мъдростта е утрешният ден! От този утрешен ден ние започваме да разглеждаме раждането на религиите.

Религията като духовна потреба, религията като нравствена градация и социална сила ще съпътства човека до деня на нова Духовна вълна — последна в битие, наречена Свобода. Кога няма да имаме религия? Когато сме свободни и сме изживяли Духовната вълна на Истината. Свободата няма да бъде Духовна вълна, а единство в живота с Него, пак толкоз ясно казано: Аз съм Пътят, Истината и Животът! Осъществете Пътя, изживейте Истината, за да бъдете живи в своя Отец!

Въпрос: Как трябва да подхождаме към официалната църква — като към институция на религията или като религия на институцията?

Отговор: Логично е да се пазим от силата на институцията, а не от самата същност на религията, защото институцията упражни анатемите. Тя в съхранението си въведе индулгенциите, промени цвета си, на което сме свидетели всички, без да търсим директни обвинения, към която и да е от църквите — всички, под една или друга стряха, смениха цвета на косъма си. Така че трябва да се пазим от институцията като външна форма, облечена във властност, а не от Учението, което дава сила на самата институция.

Ако трябва да изходим от християнството вече като идеология (ако в този смисъл говорим за институция), трябва да кажем: Съпоставена с други религии има ли приоритет и кое в нея лиши религията от предназначение за развитието? Защото християнската религия, в своята цялост и в нейните три клона, лиши човечеството от идеята за прераждането както Христос го е проповядвал — това е другата страна. Съпоставена, обаче, с мохамеданството трябва да кажа разликите, които са много съществени, и аз с един израз ги казвам: в християнската религия Иисус Христос получава своето учение от Бог Отец, а в мохамеданската религия Мохамед го получава от архангел Гавраил. Това е разлика в йерархията — много голяма. За да не се впущам в обяснение, когато дойдем до съответните религиозни формации, тогава ще говоря.

Въпрос: Защо съществува садизъм и инквизицията има ли връзка със садизма?

Отговор: Да, въпросът е странен. Садизмът е патологично състояние, нека не го приписваме на религиозна почва. Имаме и болестно състояние — една патология; имаме и система, но ние не можем да я наречем религиозна доктрина. Иначе би трябвало да признаем, че има цяло общество от садисти. Засега поне има личности, които са садисти, но няма общества или формации, които могат да бъдат наречени садисти. Ако разгледаме в гамата на социалното мислене тероризма, то вече е нещо по-друго, но то не може да мине под рубриката религиозен садизъм. Религиозен фанатизъм има, който може да създава неща, които да граничат със садизма — това е съвършено друго вече. Съвършено друго!

Инквизицията от своя страна е един орган на Католическата църква в името на някакво добро... Дали се е стигало до садизъм — това е въпрос, който може да бъде преценяван и подлежи на разискване, на дискусия. Стигало ли е до садизъм гоненето на т. нар. вещици — това е формула наистина на садизъм. Но цялата институция или целият орган Инквизиция дали е стигал до садизъм в отделни моменти, а и като цяла школа на садизъм — много е трудно да се прецени и да се сложи едно такова клеймо.

Но колкото и тежко да е, човек трябва да приеме, че цялата институция или целият този орган върши едно голямо социално зло — това е безспорно и точно това е, което извика на живот протестантското вероизповедание. Точно оттам излиза и т.нар. протест — 25-те точки на Мартин Лутер — протест срещу инквизицията.

Но трябва да ви кажа и нещо много странно. На религията се приписват много престъпности, без да се прецизира чия вина са. Когато се говори, да кажем, че самият Галилей е жертва на инквизицията („И все пак тя се върти!“), трябва да кажа, че религията е подмамена от официалната наука, защото тезата за геоцентризма не е религиозна. Тя е на Птоломей, т.е. на науката! И Църквата в своя (не казвам безразсъдност), хайде да кажа, наивитет приема, че е така и започва да защитава тезата, и след това на нейния гръб слагат самара на вината. Трябва да сме наясно с тези неща.

Както и другият проблем — цялата европейска наука е жертва на древногръцката теза за атома. Тези неща трябва да станат известни и европейците много да не мислят да ни обвиняват. Целият Ренесанс на Европа се нарича възраждане, защото пренася науката, просперитета, зримите неща на древна Гърция (Елада). Да, и там е казано „атом“, а след това го приписват на църквата — тя забранявала. Нищо подобно! Тезата на европейската наука е грешна, защото я взема от Гърция и едва миналия век обществата, които се занимават с провиденции, и тези, които имат мистичните си зрения, и самото Теософско общество, казват, че този атом, който значи „неделим“, има още „птици“ вътре в него. И тогава учените започнаха да търсят, докато ги измъкнат, и сега всички сме свидетели...

Така че има неща, с които трябва много тънко човек да е запознат. Много лесно е — атом. Добре, откъде дойде — от древна Гърция. Защо обаче древна Гърция (Елада) е изповядала тази теза — някой път питайте ме, ще кажа. Тя може би съзнателно е измамена от Египет. Защо — също ще кажа друг път.

Въпрос: Вашето отношение към ортодоксалната Православна църква? Коя ще бъде религията на бъдещето?

Отговор: Аз съм възпитаник на Българската православна църква и нейните основни постулати, особено тезата за седемте тайнства, са в моята душа. Обясненията, които мога да дам за другите неща, те са мои. Ако Православната църква не е имала гъвкавостта на Католическата — когато някой малко по-различно мисли, да каже, че му дава правото да си направи орден — аз я съжалявам в това отношение.

А коя ще бъде бъдещата Духовна вълна или бъдещата религия, мисля, че ясно казах — това е Мъдростта, тъй като Христос даде Любовта.

Въпрос: Кой сте вие и упълномощен ли сте от отвъдния свят да говорите тези неща тук?

Отговор: Господин Деканът ме представи, че чета лекции по „История на религиите“ на неговия факултет.

Питате ме дали съм упълномощен от отвъдния свят — това ли е? Вижте, ако искате да ме изпреварите — позволявам ви.

Въпрос: Може ли човек да се освободи от греха като му бъде простен, защото му е било нужно това успокоение? В какъв смисъл казахте, че монашеството в бъдеще ще отпадне, имахте предвид порочността им?

Отговор: Може ли наистина човечеството или човек да се освободи от греха? Тезата, която изповяда юдаизмът, нашето християнство и мюсюлманството, е теза на опорочения, на първогреховния, който безспорно трябва да получи опрощение за греха си. Отделен е въпросът това опрощение със съответните ритуални тайнства дали се пасва с онази голяма идея, която даваше и юдаизмът — че след грехопадението Бог ще прати Своя (както е казано за Христос — Единородния) Син и Той ще изкупи човечеството. А както е посочено, Той слиза в Хадеса и ги освобождава. И досега християните, а и следовниците на мохамеданството продължават да са „грешни“ и да вършат обреди за опрощение на грехове. Има разлика в грехове наследени, както и в кармата — наследена карма, натрупана карма, карма на действието и карма на жизнеността в настоящето. Кой грях трябва да бъде простен? Тук не става въпрос, както ме питате, за успокоение, тук просто става въпрос за покорство. Мойсей великолепно е владеел социалната доктрина и е знаел, че публичното право, каквото и възмездие да дава, не може да направи верноподаници — каквато и казън да прилага! Но Божественото прощение или Божественото наказание е, което ви държи в постоянен страх. И затова е упражнено това „грешен си“! И когато четете и псалмите, и нашия апостол Павел: Прости мене, извергът! (1 Кор. 15:8). Апостол Павле, какъв изверг си ти? Той те спря, събуди ти очите и ти каза: Иди, защото от утробата на майката ти те избрах, да Ми бъдеш апостол сред езичниците! Той непрекъснато пее за греха, защото Старозаветието в него е култура — от християнството не е направил култура още. Но Старозаветието му е култура, защото той е един от най-ерудираните старозаветници.

Така че успокоението няма никаква стойност, защото и този, който живее тревогата на греха, трябва да извика някаква Ева и някакъв Адам от себе си. Може да не приемате теорията за прераждането. Добре. Защото тя е не улеснение срещу греховете, тя е улеснение за измерението на наказанието. Защото, който се е родил само за един живот и на двайсет години е полуидиот, каква вина има? Каква вина! Къде е любовта на Бога? Това е най-голямото разминаване — да оскърбиш Бог! Единият е гений в своето творчество, другият не може да държи калема! Къде е успокоението? Успокоение може да има онзи, който няма ферментация в себе си; онзи, който няма религията като потреба! А тази потреба не е само, че си греховен, а че си един Син Божий! И тогава трябва да крачиш, вместо само да коленичиш! Така трябва да се разбират нещата. Иначе както виждате — нищо не се постига. Ония там на Изток в безгрешност личен грях си носят, лична карма. Добре, но ученията, които им се дадоха, ли ги вързаха? Буда казва: като се откажете от живота, няма да имате грехове. Е, хубаво, ама как да се откажеш от живота — не можеш да му посегнеш. Елементарният човек прераждането го прави през петдесет или сто години. И ето, виждате как индуистите пет хиляди години стоят гледжосани! И как юдеите три хиляди и петстотин години стоят все грешни. Особено пък някои от християнските секти, които ви слагат, че вие не сте в тези 144 хиляди, които ще бъдат спасени. Господи! Какъв е тоя Господ, какъв е тоя Бог Отец, Който си е избрал само 144 хиляди! Кой дава правото да Му слагате знаменател, за да изчислите, че 144 хиляди са Му достатъчни? И вече пророци няма! Защо? Души ли няма? Бог ли Го няма? Ето това е голямата грешка.

Сега, в какъв смисъл казах, че монашеството в бъдеще ще отпадне? Монашеството ще отпадне — защо? Поради една опростена тайна, че с всяка нова Духовна вълна онова, което ви е потребно за вътрешно и лично съсредоточаване, ще го има в Духовната вълна като знание, а в монашеството го правят със съответните упражнения, като се изграждат в себесъзерцание. Така че като институция то ще отмине. Деликатността между институция „монашество“ и „ордени“ съм я обяснявал. Папската институция намери един много характерен момент: когато някой иска да се отлъчи по съображения от догматичен или някакъв друг характер в църковното мислене канонно, веднага папата го благославя — да направи орден, а този орден след героя, който се е борил, става обикновен служител. Това е велико прозрение на папите! И ето сега Ордена на капуцините, Ордена на девиците... Какво вършат — абсолютно нищо. Добре че там имат една друга приоритетност, приоритетността да ги правят грамотни и да ги впрегнат в работа. А нашият монашески институт сега е само лентяйски. Това е. Поне да запретнеха ръкави (в тези манастири предшествениците им дамаскинари станаха) — да преписват там! Изчезнаха толкоз старокнижнини!

Въпрос: Каква е вибрационната разлика между медитацията, повече при Изтока, и молитвата, повече в нашата религия?

Отговор: Медитацията е една от стъпките в стълбицата на търсения контакт между човека и неговото свръхестество или белязаната съвършеност. Докато молитвата по същина е отношение на личния ни „Аз“ към Божеството. Медитацията казвам, че е стъпало, защото започва при една формула на съсредоточаване, която подготвя цялата ни същност; минава през размисъла и чак тогава отива в медитацията като вътрешно съсредоточаване. Медитацията във всички случаи трябва да е безмълвна. Това е концентрацията — тя ви кара да загубите света отвън.

Сега, защо само на Изток трябва да говорим за медитация, в нашето религиозно битие на исихазма също е дадена медитацията — безмълвната молитва. По време на исихазма като религиозно учение в нашите земи и като официална религия от приложените правила тя влиза. И целта на медитацията е безспорно това, което наричат „екстаза“ — да получите вътрешното откровение, екстатичността на душата. Докато в обикновения смисъл молитвата е като една нишка между човека и Свръхбожеството, въпреки че в монашеската институция молитвата не е само личното отношение на човека към Божеството (в определените моменти), а е и вече едно въведено поведение и по време. И по време — имате сутрешна молитва, обедна молитва, вечерна молитва, полунощна молитва... Но във всички случаи тя не е безмълвна. А исихазмът внася в нашата религия и безмълвната молитва — нещо, което 6 официалната църква не съществуваше, въпреки че можеха да го приложат. Както знаете, след Освобождението ни исихазмът на нашата църква е вече вън от употреба, а Цариградската църква като единствена представителка вече на цялата ни Източноправославна църква въобще не го връща в своята потреба. И така се е раздалечило молитвеното безмълвие във вековете на робството и е останала само другата страна на молитвата.

Втората разлика е, че молитвата няма за задача (освен специалните молитви, които са били) да ви даде откровение, докато в медитацията формулата е подготовка да стигнете едно равновесие и самадхи — будността. Християнската църква не си поставя за задача молитва за събуждане на Кундалини, защото не го признава. Така че нещата са доста различни, макар и да изглеждат съвместими медитация и молитва.

Медитацията има много определена задача, и то като събуждане на вътрешния човек. Молитвата в повечето случаи си остава външна формула и в повечето случаи искане: „Дай ми!“ вместо: „Вземи!“