Рудолф Щайнер

Духът на Щайнер като рудокопач вади ценностите на духовното знание!

Антропософията, като един от белите дробове на теософията, като един европейски неин преобраз, е духовно иманярство! Когато се манифестират в живот, тези школи показват с какво съкровище работят, в кои пластове от духовността на човека търсят, за да намерят там Пазителя на вечното и да възстановят в Ученията, дадени от големите Учители, великите закони на еволюцията, на прераждането, на причината и следствието. Антропософията дава добри плодове в областта на мистичните скрижали на знанието и религията, които са били винаги сакрална страница в живота на човечеството. Тя безспорно е един възкръснал окултизъм, а окултното знание не може и да бъде погребано — погребва се видимост!

За радост на света плодното дърво на духовните енергии, класили в най-различни религиозни убеждения, философски системи и окултни учения, в различни исторически времена пълни трапезата на посветени, на чакащи и на искащи. С такова изобилие се набогатява Европа в края на миналия и началото на нашия век. Не защото предишните столетия е забравена от богове, учители и посветени, а защото `и е даден приоритет в мисловността, не в мистичността.

В XX век историческата карта на човечеството е наситена със социални катаклизми, с много войни. Но това не лишава човека от копнежа му да търси духовна храна, идея за спасение или път за знание, защото те са една вътрешна необходимост, а не само демонстрация на обредност, служение и живеене. Безспорно всяка религия дава една стълба за съвършенство (това е предназначението `и), но ведно с това у човека има неудовлетвореност — потреба от знание, което носи не само идея за спасение, но и методи, по които ще се достигне до него. Знание, което е като онзи бисер, за който Христос учи: Когато намерите бисер в някоя нива, продайте всичко и купете тази нива, за да го вземете! В края на миналия век е открит именно такъв бисер — отбулена е Изида, която стои пред вратата на посвещението. Знание, пазено за един много ограничен кръг посветени, се прави достояние на човечеството от голямата школа на теософите. Така окултното вече не е окултно! Теософията, т.е. богомъдрието, се ражда с предназначението да образува едно общество със задача за изграждане на всемирно братство, с искане да се проучат основите на всички религии, които светът е живял, да се изследват духовните сили, вложени в човека. И това Общество открива една страница за чакащите и история, и човечество — идеята за Всемирния нов Учител. Така Теософското общество става едно обществено ядро, което прокламира своите принципи и отваря Книгата на Живота, за да даде знание като подготовка за великото ново кръщение.

В края на века се появяват и няколко учения с мистични тенденции. С голяма широта се разпространява спиритизмът, който не става религия, но е едно верско поведение в религиите. Той не е и чисто окултно учение, но все пак манифестира присъствието и контакта с отвъдността. И докато присъствието на извънземни сили се признава от официалните религии, то те запретяват контакта с тях. Такава забрана има основание, щом контактът е медиумно действие. Когато обаче той е излязлата на преден план възможност, вложена в нас чрез пробудата на духовността ни, тогава запретата е клупът на бесилката, за да може религията да бутне бурето и да обеси духовността (свидетели сме на това).

Краят на XIX и началото на XX век ни набогатяват и с толстоизма, с оомото на японската култура и религия, с бахаизма, с увлечения по персеизма, с християнския комунизъм в Чехословакия, с учението на граф Кайзерлинг (в труда си „Светът, който се ражда“ той дава своите опити и контакти), с възраждане на розенкройцерството, с дъновизма в България. През XIX век се изграждат и отклоненията от протестантизма — петдесятници, адвентисти, евангелисти и пр.

Официалното религиозно мислене винаги е придружавано от окултната, скритата тайна на едно Учение, която не е могла да бъде доведена до знанието на всички. Христос казва на учениците Си: На вас ще разтълмя притчите. Религиите не учат само на „що е добро и зло“ с оглед йерархията, която човечеството има, но и носят вътрешния пулс на окултните учения — да открият що е Истина. Ето защо теософите слагат надписа „Няма религия по-горе от Истината“ битие на тяхната изповед и доктрина.

Рудолф Щайнер — основателят на антропософията, е роден на 27 февруари 1861 година в град Кралиевац — Австро-Унгарската империя тогава. Син е, както пишат биографите, на служител в железниците. Още през детските си години има духовен поглед, но това го обрича на мъчителна самотност, поради неразбирането от роднини и приятели. От 1879 година следва във Виенската политехника изучава основно математиката, а също литература, история... Търси общ език и с философите (особено с Кант), както и с природознанието на своята епоха. Но едва когато се запознава с Гьоте, той открива за себе си звуците на един духовен език, и то не в поетичните му творби, а в природонаучните му изследвания. На изучаване на неговото творчество и дело Щайнер посвещава около петнадесет години, затова и институтът, който построява, нарича Гьотеанум — Гьотев дом. В областта на мистиката обаче Гьоте е съвсем далеч от чистотата на окултизма и за мен си остава един дуалист. Той сам казва, че в него се борят две души — тази на Мефистофел и тази на Фауст. И когато съпоставите „Фауст“ на Гьоте с „Живота и смъртта на д-р Фауст“ на Марлоу, ще видите голяма разлика — усетът на „студения остров“ Англия към мистичното се оказва повече, отколкото на философска Германия. Европа поставя твърде неудачно подобни проблеми и затова Фауст на Марлоу е почти неизвестен. (Самият Марлоу е съвременник на Шекспир, но умира твърде рано, за да има голямата известност на двата великана на европейската култура — Шекспир и Гьоте.)

Ненаситността за знание, неудовлетвореността, фаустовското стремление са едни от златните или ариаднини нишки, които водят Рудолф Щайнер като пътник из лабиринта на немирния дух. Деветнадесетият век бележи универсалното знание, без да лишава човека от специфичността. Сега специализацията изостри стрелата, но намали обзорността и далечината на нейното изстрелване, защото и самото тетиво се стесни много. И така тези, които искат да се оженят за Пенелопа, не могат да стрелят с лъка на Одисей — ето трагедията на малознанието... Одисей е знаел как да опъне лъка си, за да може стрелата му да отиде в далечината — това е обширността, това е универсалното знание! А Рудолф Щайнер има мощта на един колосален ум като ерудиция и приложност.

Както казахме, в последната четвърт от XIX век Теософското общество вече вдига булото на Изида. По това време Шопенхауер е написал „Светът като воля и представа“, Xегел е издал своята „История на философията“, в която отбелязва и индийските знания (тезата му за абсолютната идея е гениална, но философията му по отношение на Изтока е доста невярна). Именно в тази атмосфера живее Рудолф Щайнер с всичките стремежи на ум с големи пластове по силата на своето прераждане. Няма клон от дървото на знанието, до който Щайнер да не се докосва, и то с едно особено проницание по най-тежките и големи проблеми, които смущават световната не само теологична, но и нравствена и философска мисъл! Неговият дух като рудокопач вади ценностите на духовното знание. Ето защо той неуморно работи и върху немската култура. Съпоставката му между Шилер и Гьоте е ненадминато произведение, което го поставя като един от най-големите бранители на естественонаучното дело на Гьоте.

Във времето, в което Рудолф Щайнер живее, една от най-големите, крупните личности в областта на необикновеното мислене както във философията, така и в етиката, е Ницше. Щайнер, който не губи от съзнанието си и социалните проблеми, написва книга за него в безспорната му размерност на гениално прозрение с идеята за свръхчовека — „Фридрих Ницше. Борец срещу своето време“, която излиза в 1895 година. И така е, Ницше наистина може да бъде наречен „борец срещу своето време“, но не като исторически път, не като повеля на духа в развитието, а срещу това, което вече е утвърдено като морален статут и като социална концепция. Той е против тях най-вече, защото моралът на Европа, а и в голяма степен на Америка, е изведен из концепцията на християнското учение, но като натрапено социално приложение на това, което почти е общовалидно за времето, в което християнството доминира и определя поведение — Десетте Божи заповеди.

Човекът „борец срещу своето време“ в своята морална схема за ценности отрича човека. Отрича го ясно и обосновано. Защото за него тази християнска култура, културата на смирението, на послушанието, е култура на роба. По времето на Христос идеята да изведеш в човека смирението е победа над т. нар. „човек-животно“, уплашения човек. Вижте докъде се отива, че след две хиляди години Ницше нарича спасения от робството на иудейската религия човек, отново роб! Защо, какво му попречи? Това, че е протестант! Ако Ницше имаше свободата на необвързания с религията... Но оттам му е гнетът, той просто е нагнетен с отрицание срещу религията, защото е живял с тези лицемери. Вижте мислителя — колкото и да е вързан с моралната доктрина на времето, мисълта му е съблазнителка, много интересна съблазнителка: „Не виждаш ли, че тук има лъжа...“; или — „Лъжец ти дава морал...“! И така го извежда към едно „голямо“ мислене. Моралът обвързва, но вярата му почва да се изпарява. Апостол Павел добре го казва: Не само с вяра, но и с дела! А когато протестантските формации вземат да говорят — само с вяра ще се спасиш, това е ужасът!

Ето как две доктрини се възправят. Затова Ницше намира в своята концепция идеята, че от животното до свръхчовека трябва да се извърви мостът, наречен човек, и основателно неговата теза може да каже: вие сте роби, защото трябва по вашия гръб да минем! Ницше не изповядва тезата за прераждането, макар и великолепно да ражда идеята за свръхчовека. Тук е големият конфликт, тук е неразбирането. Безспорно човекът ще бъде мост, но в какво — в една еволюция на прераждане и отиване до съвършенството! А когато липсва тази теза, този светоусет за историческо развитие чрез прераждане, може да се изпадне в отрицание, въпреки проницанието, че човекът има друго предназначение — да стане свръхчовек! И тогава не може да се разбере защо смирението е велико, че то е велика духовна енергия, и ще бъде наречено робство. Но голямата идея е тази за свръхчовека! Ницше може да я е предсетил, когато е чел Плотин: Ти си син на Бога, но можеш да станеш бог, а можеш да станеш и Баща на боговете! Ето йерархията: ти си човек, но можеш да станеш свръхчовек — колосална усетност!

Идеята на Ницше до такава степен е била смутителна, че не може един Рудолф Щайнер, или който и да е мислител в края на XIX и началото на XX век, да не бъде притеглен и да не иска да даде преценка! Защото когато Щайнер нарича Ницше „борец срещу своето време“, то е съвсем логично и последователно, отговарящо на реалната пътека, от която върви една социология, от която върви една доктрина за човека и една доктрина за държавата. Оттук е и обвинението, че идеите на Ницше са в основата на хитлеризма — нещо твърде глупаво... Ницше поне се отървава от упрека — полудява и така не казва, че се изповядва.

През 1891 година Рудолф Щайнер защитава докторат по философия в университета Росток на тема „Истина и наука“. Преселва се в Берлин през 1897 година и от 1900 година започва да изнася лекции по покана на Теософското общество. До края на живота си той посещава различни градове из цяла Европа, а броят на публичните му сказки и беседи е около шест хиляди. През 1902 година е избран за председател на немската секция на Теософското общество. Той сам изтъква, че приема този пост при ясното условие да изнася резултатите от своите духовни изследвания, а именно антропософията. Това е свързано и с основаването и издаването през 1903 година на списание „Луцифер“ (по-късно „Луцифер-Гнозис“). Под Луцифер не бива да се разбира в буквалния смисъл това, което след това го правят нашите религии — дявола или сатаната. Луцифер е името на най-светлата съпроводност на творчеството на Бога. Той е самата светлина — Fiat lux! Първият! Къде е разминаването? Разминаването е, че Луцифер вече не е групово съзнание. (Разбира се и в Кабалата в това отношение, когато говорят за Иехова, говорят за едно расово божество, за една расова формула.) Ето защо, под Луцифер трябва да се разбира първият, който се индивидуализира. А църквите и религиите му измислят името „Горделивецът“, горделивецът, който въстава срещу своя Отец — и с това го пращат в хралупите на злото...

Докато философията означава любомъдрие, а теософията — богомъдрие, то антропософията е човекомъдрие (от гръцки ανθρωπο — човек, и σοφια — мъдрост). В книгата си „Ръководни антропософски принципи“ Рудолф Щайнер дава следното определение на учението си: Антропософията е път на познание, който би могъл да издигне духовните сили на човешкото същество в духовния свят на Космоса.

Антропософията е възможността, вложена в човека да познае Бога!

Човекът като космичност е една духовна даденост, защото е дело на Сътворителя. Логично е тогава в своята същност той да е духовен и божествен, да е мъдър, а в еволюцията да се осъществява. Адам е създаден, както е речено в книга Битие, по Божий образ и подобие — образът е даден, Подобието трябва да се осъществи. Именно това се опитва Рудолф Щайнер да разкрие в своите сказки, в своите беседи — този преход на човека, взет от плътта на планетата, на когото е вдъхнато Божието Дихание, за да има и Духа на Вечността.

Xарактерна черта за изследователския подход на Щайнер е неговата научна съвест. Изходната му точка винаги е духовният поглед, обаче той продължава да работи над резултатите си и до тяхното потвърждение от научните методи.

Антропософското общество е едно отклонение и безспорна рожба на Теософското. Самият Рудолф Щайнер, както споменахме, е бил негов член. През 1913 година той се отделя и основава Антропософското общество. Опорна негова точка е милионната членска маса на Теософското общество, от която започват да се късат тела. Някои считат, че отделянето е по-скоро удовлетворяване на лично честолюбие срещу обидата, която председателката на Теософското общество Ани Безант му отправя (по-късно тя се отрича от думите си) — че той е един йезуит. Като друга причина се сочи, че според Щайнер теософията е предимно с будистко, а не с християнско влияние. Но самият `и надслов и нейната идея за всемирно братство, в което всеки може да присъства със своите раса, вяра или пол, не оправдават отклонението на антропософията.

Когато се разгледат основните позиции, които окултните учения изповядат, като законите за прераждането, кармата и закона над законите — на еволюцията, безспорно се установява, че те не идват от будизма. Буда живее само петстотин години преди Христос, а идеята за прераждането и принципът на еволюцията лежат в индуизма почти четири хиляди години преди това. Не можем да се съгласим, че в теософията преобладава будисткото начало и поради друго съображение — будизмът не признава индивидуализирано божество, а теософията признава Бог Отец и приема дори седемте тайнства на християнството. Така че, подобен род съображения са по-скоро търсене на оправдание от следовниците на антропософията за сепаратизма.

Все пак, Рудолф Щайнер със своите беседи, със своите сказки из Европа излиза с едно доста модерно и вярно в същината си учение, което отговаря на християнската метафизика и на християнските символи и което е по-близо до масите, по-обяснително, защото той самият като възпитаник на протестантизма прилага тази педагогика. Освен това, една съблазън внася с това, че поначало е интерпретатор на Гьотевия светоглед, който е сходен с този на естествоизпитателите. Така че Щайнер е по-близо до известни среди, изхождайки от споделящите възгледите на Гьоте. Идеята за едно антропософско знание за човека и Космоса в неговата духовна същност допада на по-голямата част от една интелигенция, с която той основа своето общество. Рудолф Щайнер не излиза с изцяло своя космогония, а приютява в духовните си търсения космогонията на розенкройцерството, която е вече един по-широк поглед върху идеята за Сътворението. (В това отношение дъновизмът има известен, бих казал, еквивалент с антропософията.)

Като първи основен принцип в антропософията ще отбележим идеята за троичното устройство на човека. Върху тази идея Щайнер работи в продължение на тридесет години и издава през 1917 година книгата „Върху загадките на душата“. Във всички окултни школи се дава идеята за седемте тела на човека, но с различни акценти. След физическото, етерното и астралното тяло за Щайнер следва Азът. В своето развитие този Аз събужда така наречените от него Сетивна душа, Разбираща душа и Съзнаваща душа и те започват да работят: Сетивната върху астралното тяло, Разбиращата върху етерното тяло и Съзнаващата върху физическото тяло.

В друга своя книга — „Как се постигат познания за висшите светове“, той изгражда методика за подготовка и овладяване степените на свърхсетивното познание.

Втори основен принцип в антропософията е постигането на познание в превъплътяванията на човека с помощта на законите на еволюцията. За Щайнер прераждането и кармата са необходими и в естествените науки. Така той също работи срещу своето време, само че мащабът на неговата работа е с познанието на законите на еволюцията, кармата и прераждането. Да бъдеш борец срещу времето си, това е единствената възможност (независимо в кой момент къде се намираш) да бъдеш свободен, да дадеш въздух за бъдеще! Всеки, когато нарушава общата таблица на историческия живот, работи срещу своето време. Но добре, че ги има, защото иначе щяхме да стоим още с каменни божества!...

Третият основен принцип в антропософията обхваща възникването на човека и Земята. Пътят за изграждането на човека е минал през четири планетни състояния — на стария Сатурн се формират вибрациите на физическото тяло и пулсацията на кръвта като топлина; на старото Слънце се изгражда етерното тяло; на старата Луна — астралното тяло, а на Земята — Азът. Във всички планетни състояния за формирането на човека сътрудничат различни йерархии от същества, осъществявайки чрез това и своята еволюция. И тогава с основание е казано в Библията: Да сътворим човека! Значи Бог не е бил Сам!

При потъването в плътните полета на Земята човек попада под влиянието на два типа сили, които Щайнер нарича Луцифер и Ариман. Луцифер започва да действа още преди Атлантската раса. Така човек получава възможността да разгръща активност в своето съзнание, но наред с това Азът му става зависим от тялото на желанията. Библията описва този процес като грехопадение и макар Щайнер да го разглежда като инволюционен пулс, не въстава срещу тезата за греха, не опровергава злото в битието му. (Това е трагедията на голяма част от ученията през XIX век — не стигат до идеята, че знанието за добро и зло прави хората богове!) Така Щайнер определя Луцифер като потреба в развитието, но не маха веригата — принципа на злото. А има раздвоение в единството — Бог се раздвоява, за да роди света; Адам се раздвоява, за да живее (Ева значи живот). В принципите на доброто и злото антропософията стига само до рационалното, не стига до духовното прозрение, че злото е нееволюирало добро. Въпреки това, когато разглежда идеята за падналите ангели, Щайнер е знаменит. И има някакво сходство с тезата на Ориген, че всички ангели (паднали или непаднали) ще се върнат накрая при Отца и ще бъдат простени, т.е. ще еволюират.

За Рудолф Щайнер луциферовото начало като еволюционен етап е белег на едно егоистично начало, на себеподчертаването, на себеегоизма. Но всъщност егоцентризмът е бил един от най-великите импулси на човешката история, един благороден порив, чрез който е трябвало пещерният човек да се диференцира от стадното, да се индивидуализира, за да се откъсне от груповата душа. Според Щайнер под влияние на Луцифер душата в земния живот е виждала връзките с физическите си предци и е живяла като в „групов Аз“, защото се е чувствала като част от общото съзнание на рода. (Само в безплътно състояние индивидуалният Аз е можел да живее като самостоятелно същество.) Затова в Старозаветието ще видим неотлъчността на човека от племе и държава. Децата на Иехова, на „груповия Аз“, вършат групови действия (дори и групов геноцид!). Отговорността е кръвта, тя е родовата им сила. Кръвното отмъщение е в основата на тяхното законодателство. Това има своите основания — и социални, и религиозни, но много често капсулира душевното развитие. Дори и сега сме свидетели на подобни действия!

Любовта вече е тази, която дава тенденция за индивидуализация — Христос само с една фраза разкъсва веригата на кръвното родство: Брат, сестра, майка са Ми тези, които слушат Словото на Отца Ми! Може ли да се сравни мечът на Александър Велики, когато разсича Гордиевия възел, със замаха на Христос, когато отменя идеята за кръвното родство?! Каква енергетичност и какво велико прозрение е да освободиш човечеството от неговата групова душа и да му дадеш идеята за единството с Бога! Христовото учение дава една нова култура на света — култура, която променя кръвната картина на човешкото битие! А кръвта е представител на човешката духовност на земята. Чрез нея може да се определи и в кои култури и народи сме живели, енергиите на коя коренна раса у нас доминират.

Според Рудолф Щайнер в средата на предходната епоха — Атлантската, човек се привързва под влияние на Ариман към физическото поле и мозъкът става инструмент на мисленето. Но това ограничава съзнанието в себе си, губи се поглед върху живота преди раждането и след смъртта, което пък поражда страха. Резултатът от влиянието на Ариман е постигането на индивидуална свобода, а страхът и другите подобни чувства за Щайнер са само странични явления в пътя на човека към истинската му свобода.

Част от тези тайни Рудолф Щайнер представя на човешкото знание. А доколко то ще има апетит или възможност да ги приеме и оттам да ги разбере, е проблем на развитие. Намери се ръка, която изрови челюст на динозавър отпреди двеста и двадесет милиона години, за да свидетелства.. Значи нищо не се губи — и това е, което и Щайнер иска да ни каже — всичко е отпечатано, всичко е сгърнато някъде, защото Любовта като пулсация на Твореца не лишава от грижа никого.

Ако някой мисли, че ще бъде забравен — греши! И всеки може да се коригира, за да не бъде лошо запомнен; това не е нравствена категория, а метафизика. Ето защо има образци — те ще бъдат, а кой от тях ще послужи за даден момент в нашата пътека, е проблем на йерархия и посветеност. Ако някой е бил Кръстен — нека премине пустинята на Изкушението; ако е изживял Изкушението — нека отиде на стъгдата и да извърши Проповед; ако в Проповедта си е разбунтувал човечеството — нека се готви за Голготския кръст! Има ходени, познати пътища. Христос казва: Бремето Ми е леко; Кръста всеки трябва да си носи! Иосиф Киринеецът не облекчава бремето на Христос, а е само образец, че всеки от това човечество ще носи кръст...

Щайнер отправя поглед и към бъдещето. В своите дванадесет конферанса върху Откровението на Иоан той разглежда идеята за Страшния съд, за бъдещето на човека и Земята в съвършено друга светлина от онова, което тълкувателите на различните църкви дават. Това, което те ни предоставят като познание или като интерпретация на Апокалипсиса, е наистина смешно! Когато човек иска да се опази в догматичната цялост, той се лишава от прозрение, защото предварително си намаля диоптрите. А Рудолф Щайнер е имал духовно зрение и е нямал нужда от очила догматични.

В двубоя, когато си отива един свят и идва нов, трябва вероотстъпничеството в своята позитивна тенденция да се прости както с догмите на миналото, така и с неоправданата материалистическа теза на отричане на неразбраното. След като човек е узрял в душевността си, той може да се отдръпне от едно изповедание, за да смъкне дрехата на довчерашното бреме и да приеме крилата на едно възхождане. Но когато от невежество прави отрицание и сам се лишава от знание и прозрение, това вероотстъпничество трябва да бъде отхвърлено!

Човек ще се върне към вечния Христос в себе си и в края на краищата ще има тържеството, не страха от Второто пришествие. Някои ползват Апокалипсиса, за да внесат смут и несигурност и да си привлекат последователи, но нещата са много по-големи от дребното сергийно право да се „спасяват“ души, понеже точно тази вяра била най-правата. Не! — и най-обикновената вяра на човека го избавя, щом я има! А неговата йерархия му дава мястото. Ние не можем да виним опростителството във вярата, щом е въпрос на йерархия, но спекулацията със „знаенето“ на вярата е извратеност. Ето тези неща човек трябва да прозре, защото един стар свят си отива, защото една нова култура идва!

Така Антропософското общество завладява модерното мислене, освобождава човешките стремежи в търсенето им да се осъществят. Човечеството все още живее под страха дали да влезе в лоното на окултните учения, или да се пази от „нарушения“, понеже в Средновековието всяко такова явление се е осъждало като магьосничество. Такова издевателство взема много жертви, но това е най-малкото. По-опасен е внесеният страх — преди да се е намерила тайната на дадена сила, употребена за лошо или за добро, тя бива осъдена като магия, като вещарство. Завесата на това знание вече е вдигната от белязани личности като Рудолф Щайнер. Разбира се, не всеки може да вземе залък от такава трапеза и да го изяде безтревожно, както не може да отиде в църквата, за да вземе причастие или нафора, ако не е постил. Така е и с окултното знание — за да бъде взето, трябва съответната предпоставка. А това само за себе си внася известна святост в поведението. Светостта не е само акт на велико деяние. Светостта е вътрешно смирение и посветеност — глас на сърцето за знание и светлина на съвестта за будност!

През 1913 година в Дорнах, Швейцария, е изградена от дърво сградата на първия Гьотеанум — Университетът за духовни науки на антропософията. Вътре е изографисан с вижданията на Щайнер върху Апокалипсиса (което е известно нарушение на общите окултни закони за пазене на тайните). Това е храм, в който приемат своето назидание и своето духовно причастие неговите последователи. На 31 декември 1922 година Гьотеанумът изгаря. На същото място по проект на Рудолф Щайнер е изграден втори Гьотеанум, завършен през 1928 година, след неговата смърт.

Щайнер счита, че първоизточникът на Антропософското движение е в Духовния свят, а Антропософското общество е неговото видимо проявление тук, на Земята. На Коледното събрание през 1923 година в Дорнах се обявява, че Движението и Обществото на антропософите се сливат в едно цяло — Единно Антропософско Общество с председател Рудолф Щайнер. На 28 септември 1924 година той изнася последната си лекция и след боледуване умира на 30 март 1925 година в Дорнах.

Рудолф Щайнер прави дълбоки духовни разкопки сред рационалната цивилизация на Европа — понякога до мисловната достижимост да се влезе в битието на Духа!

Той знае, че в шестата подкоренна раса Новата духовна пулсация няма да дойде от Централна Европа (независимо че там прави своя молитвен дом). Според него там не е нито вулканът, нито златната руда, но тя, Новата култура, трябва да се подготви и затова той разкрива тайните на християнството (които на повърхността изглеждат доста елементарни) разтревожен, че светът не приема ученията за кармата, за прераждането и еволюцията.

Духовното наследство на Рудолф Щайнер обхваща всички разклонения на окултната наука: теория на познанието, педагогика (системата на Валдорфските училища), антропософска медицина (призната за официална терапевтична доктрина от Европейския парламент в Страсбург през 1992 година), социални науки, биодинамично земеделие, изобразително изкуство, художествено формиране на говора... През 1912 година Щайнер започва да развива изкуството евритмия. Към 1924 година той има над двадесет лекции и илюстрации, събрани в над хиляда страници, върху този „видим говор“. (Когато се говори за първородно наше учение паневритмия, нека се знае, че то има своите много стари корени в Индия, а след това е развито и от Щайнер.)

В центъра на антропософската доктрина е знанието за Христос като висш Слънчев Дух, донесъл като Учител и Син Божий идеята за Любовта. За Щайнер познанието за Христа стои не в началото на някаква догма, а е крайна цел на еволюцията на човечеството.

Учението за Любовта в Европа бе една съществена необходимост, защото тук не бе живяно Учението за Правдата, прокламирано от иудаизма и будизма, а след това потвърдено от мохамеданството. В Иудея Правдата е една егоцентрична доктрина, много жестоко се прилага законът „око за око, зъб за зъб“. В Европа Правдата не е религиозно изповедание — публичното право, което римляните оставят, е право на ума, на интелекта, а не на душевността. Елада развива едно учение за любовта, но като израз на изкуство, като израз на красота, не като духовна вълна. В гръцката философия няма да намерим любовта, дори каквато намираме в дълбочините на Изтока! Източната култура и религии са епични и всички техни божества имат отношение към голямата любов, но на Олимп любовта е много примитивна, любов като духовна сила нямат! Това са големите разлики, които един Рудолф Щайнер усеща.

Така Учението за Любовта намира повече приложност в Европа и може би затова антропософията има известно основание да сложи ударението си именно върху него. Щайнер го счита за най-ценното, най-същественото, което човечеството е добило от Адамовата епоха досега и че именно Иисус Христос носи промяната, подквасата на световната духовност и планетната еволюция. А нашата присъственост е в четвъртата планета — Земята, където трябва да стане обрат: от инволюционното слизане да сменим в еволюция своята пулсация.

Когато с този поглед разработва учението си, Щайнер изхожда повече от Вагнеровото, а не от Гьотевото виждане за любовта. Гьоте е наистина само един естествоизпитател, докато Вагнер е гениален в прозренията си! Този велик маг в своите драми-опери дава на немския народ забравената му митология и в митологични образи (като на един Парсифал) извежда тайната, за която християнството отдавна копнее — че чрез любов и понесено страдание без негодувание трябва да изкупим световното зло. Това е манифестът на Голготската мистерия Прости им, те не знаят що вършат — за да се поемат и трансформират отрицателните сили. Страданието, ако човек умее да го преобрати, дава свобода, но иначе то е верига, която тежи.

Безпокойството на Щайнер е да не се нарушат откровението и хармонията на Вълната на Любовта. Това е една от най-големите тайни, които човечеството носи от първия век, но чак в двадесетия получава вече като осъзнаване. Учението на Христос в идеята за Любовта дава знания, които освобождават от страх към Божеството, за да Го видим като собствен живот и да се разгърнем в една еманирана Негова атмосфера. Това иска и оставя Христос на човечеството, а доколко то го е схванало и го е осъществило, не е важно! Големите неща не могат да бъдат усвоени изведнъж. Дори в областта на техниката започнахме от дълги вълни и минахме през средни, къси, ултракъси. А сега вече можем да уловим и вибрациите на мозъка...

Ще отбележим особеното място, което заема мъдростта в антропософията. Според Щайнер чрез мъдростта се познава цялото светоустройство и тя е резултат от едно продължително развитие в предишни планетни състояния. На старата Луна човекът е постигнал „Космоса на мъдростта“. Чрез мъдростта, разкрита от живота, човек постига физическата си цел на Земята — образува семето на своя следващ живот, като познава духовната му същност. На нашата планета в тази мъдрост е внесена една нова сила — любовта, която ще ни доведе до по стигане и на духовната ни цел на Земята, и както казва Щайнер — до съзнателно творчество във висшите светове.

Любовта носи знака на коронясването и чрез нея ще се разкрие от живота всичко, каквото човек е могъл да унаследи от дара на Божествеността. Но антропософията дава един много странен тезис за любовта — че тя не е само вълна на възземането, а е и възмездно разплащане на старото наше развитие. И затова намира в нея великия двубой на старото и възправеното ново, което Христос много добре илюстрира в Своето поведение — Той хвърля дрехата на миналото и дава път на бъдещето, като казва: Аз и Отец едно сме! Учудващо е как в световната религия и култура не се е стигнало до разбирането на този най-съвършен акт на развитието, което Учителят на Любовта дава в личния път на всеки човек — дързостта да се надмогне страхът пред Божеството и да се потърси единство с Него. Никое от митологичните божества не казва: „Аз и Зевс сме едно“; никой в Старозаветието не може и да помисли за единство с Бога, защото не смее дори да помене името Иехова! Христос разкрива тайната на Единството, посочва този път. (А следовниците Му Го заграждат в клетката само на прощаващия, макар че казва: Аз нося огън и жупел, меч и ново слово!)

Щайнер счита, че любовта като разплащане на миналото не се разбира съзнателно, а само подсъзнателно и затова няма реален напредък в осъществяването `и. Вярно е, че в енергията на Духовната вълна на Любовта може да има частица на разплащане от онова, което ни е изграждало, но ако само разплащаме, не се развиваме...

Любовта за антропософията е „морално слънце“ на света. Затова една духовна наука без любов е опасна за човечеството. Щайнер мотивира поведението за действеността в материалния свят от т. нар. сетивно родена любов — осезаемостта на потребата, но не още и освещаването `и. А ако искаме да имаме плодове в духовното царство, трябва да имаме духовна любов, която ще ни даде своята сила.

Любовта Щайнер съпоставя с две качества: могъщество и мъдрост. Само Бог е Върховна любов, но Бог не е Върховно могъщество и Върховна мъдрост (ето кръстопътищата — така той схваща нещата) — могъщество и мъдрост имат и Ариман, и Луцифер, но те могат само да се разгръщат в света, докато любовта единствена е Божественият импулс, творческата сила на света. Любовта според Щайнер може дори да е в противовес на могъществото и мъдростта на сътрудниците на Бога — но не на Бога! Такава проява е според него Голгота. Той счита, че нейната мистерия не може да се разбере с мъдрост, а само с любов. Но точно тук той не прозира, че ведно с прощението, което е дял от пулсацията на Любовта, в двубоя между Дух и материя има дял и тайната на Мъдростта. Защото Мъдростта е крачка напред — не само Прости им!, а Научи ги! Иначе ще останем в статиката на прощението, без да направим стъпката на знанието. А могъществото, то може да влезе в смирението, за да не упражни насилие — и само в този смисъл можем да приемем тезата на Щайнер за Голгота. За мен, Голготската мистерия е най-възвишената опитност в духовния свят — тя води до Възкресението. А Възкресението е надгробна властност! Щайнер отбелязва: „Антропософията е длъжна към мисълта за смъртта да прибави и мисълта за Възкресението. Самата тя трябва да се превърне за човешката душа в един вътрешен празник на Възкресението“. Представете си този колосален и универсален ум Рудолф Щайнер как е схващал, че трябва да се извае образът на човека-мъдрец, на антропософа!

Рудолф Щайнер говори, че когато любовта се хармонизира с мъдростта, може да се минат портите на смъртта и това е осъщественият живот. Тогава Луцифер престава да бъде лошата страна! Няма пламък без дим, без сажди... Да, но електричеството е друга природна сила! И ние когато си запалим душата — тя да ни осветява, няма да имаме дим; а умът и чувствата когато горят, винаги отделят сажди. След като мисълта и чувството определят: този ми е враг, онзи приятел — има и сажди! Точно това Рудолф Щайнер иска да надмогне като оплоди любовта с мъдрост! Защото мъдростта е сила, която може да надмогне страховата психоза, че Бог е жесток и отмъстителен! Не Бог — ние си отмъщаваме!

Развитието е и болка, но всяка болка, както казва Христос за жената, която ражда, след това е радост. И ако човек роди в душата си смисъла на едно тайнство, какво страдание е тогава?! А идеята за страданието като път за съвършенство има стойност преди още човечеството да е запалило свещника на интуицията в себе си. След това страданието, може да бъде трансформирано като субективна потреба в развитието! А щом е субективна, човек определя стойността — дали боли, или дарява. Човекът ще се усвои като съзнание във всички периоди, в които е минал, когато стане съвършено цялостен. Тогава няма да изживява скръб и болка няма да има в осезаемостта, защото той ще вижда и знае...

За Рудолф Щайнер да бъдеш християнин означава да разбираш естеството на любовта като Божия същност. Тертулиан казва: Душата на човек се ражда християнка. А на тези, които живеят преди Христос и не знаят що е християнство, ражда ли им се душата християнка? Според Щайнер — да, защото пулсацията на любовта сътворява света. Любовта като същност на Бога-Творец предшества Сътворението на света. Ясно е тогава, че това, което Отец еманира, носи всичко, което може една Духовна вълна след това да събуди в човека. Следователно всеки е усетил пулса на Любовта в душата си и щом е събудил в нея любов, тя е християнка! След като душата на човека може да вижда в отсрещния не враг, а приятел, той е християнин. Любовта е първичната пулсация да се християнизираме, независимо кога сме родени! И Христос точно това прави след Възкресението — слиза в Адеса да даде пулсацията на Любовта и да изведе душите в царството Небесно! Но ние не можем да се ограничим само в Духовната вълна на Любовта, защото настоящето ни дава Вълната на Мъдростта, а бъдещето ще донесе Истината и Свободата. А Щайнер разбира се не роди доктрината на Духовните вълни.

Христос казва: Който има очи да вижда, ще види, който има уши да чува, ще чуе — всички са с глед, но малцина виждат. Идеята е да се освободят за духовно зрение — в това е смисълът и на посвещенията. И Рудолф Щайнер се спира на техните степени, които за него стоят в един по-особен ред.

Посветените в Шесто посвещение ръководят седемте Лъча на еволюцията. Щайнер счита, че ръководно начало е волята, затова я слага като първи лъч.

Първият лъч — на волята, се води от Учителя Мория. Мория оглавява тенденцията за еволюция на шестата подкоренна раса в Петата коренна раса, която ще даде Нова култура. Този лъч — на творческата воля или на администрацията, изгражда целия ни живот и затова го наричам Лъч на жизнелюбието. Той дава основанието за самосъзнание и правото на олтарно моление за обожествяване.

Вторият лъч — на религията, се ръководи от Кутхуми. Кутхуми в един от земните си образи е Питагор, който няма мирово присъствие, но създава школа, просъществувала седемстотин години. Лъчът на религията наричам Лъч на молението, защото молението е поведение на търсещия се бог, на връщащия се в Бога човек!

Третият лъч — на философията, води Венецианецът, който внася енергия в двубоя между астрал и ментал. Наричам този лъч — Лъч на проницанието, тъй като прави усилия да ни събуди, за да видим малко по-далече от обикновеното. Докато в Лъча на молението идеята е да не обидим Бог в себе си, в Лъча на проницанието е — да не се самооскърбим в невежество относно битие и развитие.

Четвъртият лъч — на изкуството, се ръководи от Серапис — египетският посветен. (Ако се върнем като мислене и като отлистени страници в хилядилетията, ще видим, че и архитектурата, и изобразителността, и магиите — не това, което сега се поднася, са били наистина голямо изкуство!) Лъчът на изкуството за мен е Лъч на предсказанието, на ясновидството, защото най-хубавите светове, достигнати от човечеството, са чрез велико вдъхновение или вътрешно откровение. Лъчът на предсказанието е разкриване на боговете у нас!

Петият лъч — на науката, се води от Иларион. Той отговаря за развитието на Балканския полуостров. (Има подсказка, че това е апостол Павел.) Лъчът на науката наричам Лъч на доктрината — като принцип и като осъществяване той носи идеята за свобода от веригата „зло“.

Шестият лъч — на предаността, се ръководи от Иисус. Христос е Духовната вълна, която облича Иисус във вибрацията на Любовта. Именно там Той прилага преданост към Отца и жертвеност безрезервна. Наричам този лъч Лъч на целостта, защото предаността е освободено от съзнание служение. А служение се прави само без себе си!

Седмият лъч — на делотворството, се води от Ракоци. (Ракоци организира Унгарската революция през 1848 година, сътрудничи и на други революции.) Лъчът на Делотворчеството е и Лъч на отговорността, защото той материализира. Двубоят между Дух и Материя е пулсация от Лъча на делотворството, но не за да бъде отричана материята, а одухотворявана!

В следващото — Седмо посвещение, същност е вече Отец, а според индийската философия това е Ману, т.е. ръководното начало. (Всяка една коренна раса има един Баща, Който се нарича Ману.) Синът в това Седмо посвещение е йерархията на Христос или на Маитрейя в шестата подкоренна раса. Маитрейя е битието за Новата духовна вълна на Мъдростта. (Има разлика между окултното схващане за Синовността и официалното християнско мислене — Синовността за Църквата е едноактна, а за окултистите Синове винаги ще идват.) Светият Дух в Седмото посвещение е Творческият ум — Махачоханите, които са административните водачи на монархическите институции от древността. Задачата им е била много голяма: да изведат или да създадат образец на отговорност и служение пред едно племе, народ или пред цялото човечество.

Човечеството не може да се изолира от образеца, който някой голям държавник създава. (Фараон Аменхотеп IV, например, е основател на нова монотеистична религия и след това стотици години е следван.) Административната институция е в същината си отговорна за човечеството като цялост, а след това вече в отделната държава за народа като социална и бъдеща предназначеност. И така — Ману, Маитрейя и Махачохан са титли, а кои посветени ще бъдат натоварени с тях в отделни етапи на еволюцията, е въпрос на предназначение.

В Осмото посвещение ще видим Синовете на Огъня, Буда (не Сакия Муни, а степента на просветление) и Тримата от Венера. В Деветото посвещение ще намерим Царя, Вседържателя на света. И в Десетото посвещение ще видим Безмълвния Будител!

Човекът е толкова божествен, колкото неговата духовна йерархия му позволява. Йерархия е имало и ще има. Тя е воля на Всемира и ако тежи някому, то себичността му е преголяма. Докато човек не се усвои в целостта на пътя и не разбере, че умът не е единственият свидетел на йерархията, той ще има много съблазни. Затова школите дават правила как да се победи умът. Но никъде няма правило как да се победи Духът — защото само когато човек е в Духа, тогава не може да бъде победен, тогава човек е достатъчен на себе си.

Първият знак на Достатъчния е Боголичието, т.е. образа, вторият е Боговластието, т.е. Подобието. Достатъчният на себе си е непобедим!