Света Троица

Християнската Троица смени вибрацията на световната и на Космичната разумност!

Деца на Деня, волята на Мъдростта като Път на Деня, който започна – в Космичност и в лично съществуване, носи своя благослов. Поемете този Път и го изживейте като достойнство!

С темата „Света Троица“ имаме една много тежка, но отговорна задача. Тежка е, защото самата същност на материята прилича на лабиринта, за който бе нужно кълбото на Ариадна, за да може Тезей да излезе оттам. Отговорна е, защото материята, върху която искам да се спра – именно догмата за Светата Троица, е един проблем, върху който са написани не стотици, не хиляди, а милиони страници. А трябва да кажа генералните неща от това, което е необходимо да се знае.

Въпросът за Светата Троица е наистина една много тежка и отговорна проблема в нашето изповедание, в личния ни храм. Мнозинството прави молитвата си, без да знае великото тайнство. Прави я, защото като вътрешен обред и като традиция, като приложност на религията тя е влязла в душите на хората. Но колцина се връщат дълбоко в тайната на миналото, за да разберат що е в нашето изповедание Светата Троица Единосъщна, каква е тази Ипостасност; кое ни далечее с онези, които имат други Троици? Дали тя, сама за Себе Си, е Единосъщна, или е само едно нареждане на Божества, излезли от някакъв Абсолют или от някакъв Еон?

Троица Единосъщна е догмат на Християнската църква, но Троици има и в други религиозни доктрини. В египетската доктрина – Амон Ра, Фта и Озирис. Има и богове като Хермес (Тот), които са „трисмегисти“ – „триждивеличави“, но не и божества, които са единосъщни.

В индийската религия също има три божества – Брахма, Вишну, Шива, всяко от които само за себе си е съхранило своето предназначение и от всяко едно от тях е направена по една религиозна формация. И шиваизъм има, и вишнуизъм, и брахманизъм има, а и обобщено индуизъм има.[1] (Буда пък въобще не признава наличие на божество, затова будизмът отхвърля неизменните субстанции[2], освен че има първичния усет, който тази религия приема с признание на Брахма, а после и това се отрича.)

Няма религиозно убеждение без вътрешно и външно формирано гледище за някаква Троица. Защото Тройката във всички религии и във всички мистични знания е едно свещено число. Единицата и Двойката дават великата Тройка. Единицата е Божеството; Двойката е антитезата, защото без еволюция няма развитие; Тройката ги съединява. И тогава в най-първичното схващане идват тройките Небе–земя–природа или Божество–природа–човек. Човекът не е могъл да не осъзнава (като съзерцание) Божественото в Неговата троичност. Но докато осъзнаването на другите Троици ги е разграничавало, Троицата на християнското Учение е едно велико достижение, защото е Единосъщна!

В другите Троици има персонални богове с поведение не на Единосъщие, а на свое отделно мирогледно, а оттук и изисквано обредно служение. Ако Брахма е върховен Бог, то Шива не по-малко има право на свой религиозен олтар и мироглед, Вишну също. И така всеки от тях създава различен олтар – брахманистки, шиваистки, вишнуистки. Но в християнството няма олтар на Светия Дух, нито отделен олтар на Сина. Защо? Защото са Единосъщни. Има само един олтар – на Светата Троица Единосъщна – Бог Отец, Бог Син, Бог Светий Дух! Никой не трябва да изповядва Сина отделно от Отца! Но идват дискусии, които се опитват да правят известни разграничения и да оспорват битиета – формират тенденции в отделните Ипостаси. Но трите Ипостаси в християнството са Единосъщни!

В другите Троици божествата съществуват само образно, само лицево. Такива Троици има и в Асирия, в Персия, в Гърция и т. н. За съжаление ние нямаме от техния религиозен мироглед оставени т. нар. свещени книги. Изключение прави индийската митология (създадена с великата провиденция да даде начало на Петата Коренна раса), а в известна степен и египетската. Гръцката митология не оставя свещени книги. Да не говорим за римската, която е само нейно бледо отражение. А свещената книга вече е поведение на изповедание. Но докато в Индия прозрението се изсипва в една епичност, в християнството то е в една мъдрост. Това е голямата разлика: от разказвателността, от обяснителността до афористичността.

В митологиите има бащи-богове и богини-майки, които съставляват битието – това, което митологичната памет ни е оставила, за да можем да извеждаме произхода на света. Синът много късно влиза в религиозните доктрини. Много късно влиза, макар че ще намерим податки в кришнизма. Моята теза за Кришна е, че той е едно предхристово мислене, макар да е хиляди години назад. В кришнизма има и податка за Любовта като принцип, който го няма в други религии. Има светове, които взаимно се изграждат; има принцип Правда, която създава правосъдие и която натоварва своя Бог – като Саваот, да отмъщава, защото в Библията изрично е казано: „Отмъщението е Мое, и Аз ще отплатя“[3].

Така че Троица като формация намираме между главните божества на митологиите. Но тук трябва да направим разлика между единство и подобие; между подобие и Единосъщие. За разлика от християнството, другаде има божества, всяко от които сам`о за себе си може да е в единство, може да е в подобие, но не е в Единосъщие. А Христос познава Себе Си в Отца и казва, че върши делото на Отца Си, че работи това, което Бог върши.[4] Така дава достатъчно основание да се търси Единосъщие, а не подобие. Тук е голямото различие, което смущава и ще продължава да смущава Църквата с хилядолетия – разликата между Единосъщието и подобието. Подобието е вложената, а след това и търсената Божественост у нас, защото човек е създаден по Божий образ. Образът е Адам, но подобието е Диханието, което прави от Адам човека.

Великата тайна е обаче Единосъщността, когато е и в човека. Тогава той няма в себе си отделен Амон Ра или Шива, нито отделен Зевс... В себе си има Единосъщието в най-великата му Божествена цялост! Защо?

• Бог иска да види всеки човек в Синовност!

А тази Синовност е Единосъщието. Аз правя една разлика – ние всички сме синове на Отца, но когато станем Същностност от Самия Отец, тогава сме в Единосъщие! Иначе имаме в себе си само присъствието на Божествеността, но нямаме още Единосъщието, което ни прави Синовност. Винаги ще различавам Синовността от онова, което се казва в старозаветието, а после и в новозаветието – че всички са синове Божии![5] Да, но Един е, Който е Единороден и е Синовност. И тогава идваме до великата теза: Бог Отец, Бог Син и Бог Светий Дух – Единосъщни. Това е голямата магия, която този Син на човечеството, този Син на Отца даде на света!

Разбира се, този проблем може да бъде разгледан в доктрините за Сътворението на света и участието на Троиците – както в митологиите, така и в християнското вероизповедание. Може да се говори в един мистичен аспект за Троицата, която действа в Сътворението отвън навътре. В космогонията на индийската религия стои Един Единствен, Който е Вездесъщ, Вечен, Безкраен, Незнаен...[6] Това е Безпричинната Причина – Causa Sui, т.е. Причина Сама за Себе Си. Така, ако Първият Логос е Безличен – Коренът на всяко същество, Вторият Логос е вече живот във форма – Дух и Материя, Пуруша и Пракрити, а Третият Логос е Космическата Мисъл-основа, Всемирният Ум, Архетипът на нещата[7]. И затова се казва, че тези Логоси са взели участие в Сътворението на света.

В християнската Троица няма нищо вън от Отца. Там не се приема Абсолют, а Бог Отец – Той е и Безкрайният, и Вездесъщият, Той Самият за Себе Си е Безпричинна Причина.

След това в Сътворението ще намерим най-великото у нас – Диханието на Отца в Адама (който е мисълта). Диханието е одухотворяването! И тогава ние имаме Първия Логос у нас – действието на първичния ни Дух, на Диханието; след това ще дойде Вторият Логос у нас – двубоят между Дух и материя; и Третият Логос у нас – Космичната мисъл (това е махатмата, великата душа)!

Обратът в еволюцията идва, когато Духът в съприкосновение с материята прави Разпятието – двубоят между Дух и материя. Тази среща в сътворения – борбата между Дух и материя, е Кръстът. И затова той не бива да се разбира като страдание, а както винаги съм казвал – като идея на развитието. И когато се завърши този процес, тази вътрешна осъщественост на Логоса, Той започва в материята да събужда вложената от Отца вибрация, за да я изведе до Божественост. Затова никой няма право да отрича материята, а единственото ни задължение е да я одухотворяваме. И точно това прави Иисус Христос, разпнатият – в двубоя между Дух и материя. В такъв двубой се сменят цели Коренни раси, сменят се цели култури.

Христос се качи на планината и даде Блаженствата, като каза мистериалните тайни; Той освободи човека от властта на земната кръв: Този, който изпълни волята на Отца, той Ми е брат, сестра, майка[8]; рече: Не „зъб за зъб, око за око“, Аз ви казвам – обичайте врага си! Може ли да си представите само за миг тази страшна мистерия! И след това извърши онова, което е Космична тайна – действие отвътре навън. Три дни в утробата на земята и след това – Възкресение. Възкресението е вече действие отвътре навън!

Християнската Троица смени вибрацията на световната и на Космичната разумност! (Което безспорно е Нейно послание.) Това е великата тайна на Космичната сътвореност, това е великата тайна на Троицата, която започва от Causa Sui – от Вездесъщността. Тя ражда Своя Син – Световният Логос, Който разпъва материята в Себе Си и възкръсва. Великата утроба на Земята роди възкръсналия Христос! Тази тайна искам да разберете и тогава вече може да говорим върху Светата Троица; тогава вече може да говорим за своята воля, за своята мисъл, за своите желания. В психологията пишеха за оная велика колесница, която била впрегнала желанията и мисълта – двата коня, а кочияшът бил волята. Тази илюстрация е за психоаналитиците, но тайната е другаде – въздействието на Всемирността, на Вездесъщния, на Този, Който е Безпричинна Причина, за да направи света и след това да действа отвътре навън!

До миналия век благодарение на окултистите никой не знаеше, а напротив – беше преднамерено отречено, че има някаква енергия, която е кондензирана в един атом и че атомът може да събори света. Защо беше скрита тайната за действието отвътре навън? Заради този велик процес, който може да бъде усвояван и прилаган само от Онзи, изходил цялата таблица на съвършенството си и демонстрирал цялата същност на света, за да каже: Аз и Отец едно сме! А кое Учение как го е дало – дали за една християнска мистерия имаме Троицата, дали за едно езотерично учение имаме седем тела – това няма никакво значение. Когато дойд`е този атом да взриви нашата знайност, ние разбрахме, че той е повече от една „птица“, защото цялата концепция на древността, че няма „томос“, а има „атомос“ (за мен е много ясно кой я криеше), е погрешна. Напротив – този томос се оказа с още „триста птици“ вътре в него.

Формулата за Единосъщието на т. нар. три Ипостаси, които влизат в една Троица, за първи път в световната богословска литература е изречена от Ориген – най-големия (за мене) учен и богослов, най-добрия тълмител на Христовото Учение (живял е от 185 г. до 254 г.). От неговото тълкувание Триипостността в Троицата става след това живот – път на цялата Християнска църква. Представете си каква далновидност и какво необятно мислене за божествените неща и колко тънко познание на Христовото Учение е имал този човек!

Като догма идеята за Троица Единосъщна влиза едва през 325 г. на Първия вселенски събор – Никейския, в който са отработени 8 члена, допълнени с още 4 члена през 381 г. на Втория вселенски събор – Цариградския. На тези Събори Светите отци дефинирали точно и ясно догмата за Троица и Триипостасност като Единосъщие в т. нар. Никео-Цариградски Символ на вярата. Този Символ остава и досега приоритетно изповедание, но само на православието, само на Източната църква.

Символ веруюто в 12 члена е събрало всичко от световната мъдрост, душевната будност и Божията благодат за провиденция. То представя света като единство и неразлъчност, като рожба и път за развитие – Бог, Сътворител на видимо и невидимо, на Небе и на земя, със Своя Син и Своя Дух Светий.

По това време светът на митологиите е пълен с богове; има и един дуализъм (който по-късно оказва голямо влияние върху християнството). Преди Христос и монотеизмът е налице – той е имал вече около 1 300 г. живот в юдейската религия. Но християнското Учение влиза в изповедание с тезата си за един нов Бог Син.

• Голяма тайна на Троицата е идеята за Син, Който става равнобожен, а след това и Единосъщен!

Тази тайна я е нямало в религиите. Тук е умението и голямото прозрение, тук е културата на нашите предшественици в Римската империя, а след това и във Византийската империя, които намират основание от Евангелието да изведат онова, което е животът на Църквата – Символ веруюто; да мотивират концепцията на Христа в метафизиката и в приложността.

Когато ап. Павел отива в Атина и говори в Ареопага, казва: Сред всичките ви жертвеници има един, посветен на незнайния Бог. За този Бог аз искам да ви проповядвам.[9] Направете сега връзката с идеята за чакания Месия, за да видите защо християнството можа да изведе идеята за Троицата. Има едно предречено слово: „Ето, девицата ще зачене в утробата си и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил, което ще рече: с нас е Бог“[10]. Вижте какви тайни са дадени – Този, Който е роден, е „с нас е Бог“ – човекът Иисус става Христос, Който е Бог! Има и пророческо слово, че това е Обещаният, Чаканият, Грехоизбавителят, Спасителят. Оттук идва вече идеята, че това зачеване на Девицата ще бъде непорочно. (Аз винаги протестирам срещу този израз, защото зачеването не може да бъде порочно по принцип, щом Бог благославя: „Плодете се и множете се, пълнете земята...“[11].)

Предречението и благословението идва чрез Дух Светий, за да има една свобода – свобода от това, което тежи на човечеството и което Христос се опита да свали – воденичния камък на грехопадението. Затова е дадена тази приоритетност – че Този Син е без първороден грях и че ще бъде Изкупителят на греховете.

Ето къде e великата тайна и кое е съвършенството, което християнството донася като философия, като метафизика, като изповедание – свобода от първородния грях! Това е предназначение на Сина, Който е трябвало да Се въплъти, за да изведе свобода от грях. Искам тази концепция да е ясна. Има един първороден грях (който е оставен с изповеданието на старозаветието) и една Троица Единосъщна, която също е монотеистична, но е с идея на въплътен Богочовек, или Човекобог. И докато в старозаветието на човека се гледа само като на грехопаднал и той нищо не може да направи, ако няма благоволението на Саваота – в християнството е предоставено на един Син Човеческий и Син Божий да извърши изкупление и да даде право на спасение. Това е голямата разлика – да се изведе Богоспасителният път на човечеството чрез Боговъплътения в човека!

Тогава каква е пък тайната на благовестието? По поръчение на Всевишния архангел Гавраил дава благослова от Духа Светий на Дева Мария.[12] А Деви има и в другите религии – майката на Зороастър – Духдова, е Дева; майката на Буда – Мая, също е Дева... Това са основни принципи, върху които почиват храмовете на човешката религия. Знае се, че майката на Буда, докосвайки се до Белия слон, зачева своя Сидхарта; знае се за майката на Зороастър, че докосвайки се до благодатта на Ахура Мазда, зачева своя Зердуш, но никъде не е казано, че тези синове носят изкуплението, още повече Единосъщието с Отца си.

Идеята, която прокарват християните със своя възкръснал вече Син, наречен Бог, започва да смущава философската и богословската мисъл. И има безброй антитези. Нека не се лъжем, че като е имало езичество, не е имало богословие – т. нар. езичници са имали богове и когато са говорили и писали за тях, когато са давали възхвала на своите божества, са правили богословие. Тук именно Христос като Пратеник в една жива реалност е представен пред човечеството, пред неимоверната култура, която има древният свят.

Ние имаме само мъглявото признание за древногръцката култура, но много малко знаем за културата на предазиатските страни, за персийския дуализъм, за индийската култура... за да знаем как след това започва да се моделира идеята за Бог Син на Отца Си. Онова, Което като благословение, като дар на благодатта слиза над пророците на Юдея, също тъй става Бог – Бог Светий Дух. Разширява се реалната граница на участниците в Сътворението. Няма я вече гъската с Космичното яйце, няма ги вече сълзите на Амон Ра, от които се раждат човеците... Не. Има един Бог Отец, един Син Божий и един Светий Дух. В юдаизма стои само Бог Отец, но има едно обещание, че ще прати Своя Син да спаси света.[13]

Така светът е смутен, културната мисъл, богословската мисъл са смутени от една нова тенденция, от едно ново Учение, което почва да се шири. Немотивирано още с всички доказателства, каквито впоследствие учението за Света Троица дава на света, но то вече има своето присъствие. Затова още от ранни времена с формулирането на тази теза започват и т. нар. отклонения. Ведно с идеята за Логоса влизат различни ереси. Още в Откровението пише за учението на Валаама и за николаитското учение[14], т.е. светът никога не е спирал да има тези и антитези.

Едно учение, каквото е това на монархианите, или монархианството, е още в началото на II век, шири се в III век, а самата санкция на догмата за Троицата идва в IV век. Но това учение слага основи на протест в идеята за Троицата, макар да признава идеята за Логоса. Монархианите приемат тезата за Единовластието и са наричани още „антитринитарии“, т.е. против трите Лица. Отделен е въпросът, че дори в нашето вече модерно християнство също тъй има много голямо различие от първичната теза в Символ веруюто – отстъпки, сменяне на тезите, йерархия на трите Лица. Но това, което трябва да знаем за монархианите, е, че те са една ерес на неофициално прокламираната още догма. А след това отклоненията продължават и в манихейството, в арианството, в гностицизма...

Клон на монархианите са динамистите, които казват, че Бог обладава вечно Самосъзнание, което е Неговият Логос. Този Логос не е самостоятелна личност, а само Божествена сила („динамис“ − сила). Виждате колко различно е − Логосът, Който излиза от първоначалния Бог, е една сила. Не е самостоятелна личност, а е фактически качество. А в Троицата в християнската догма Той е самостоятелна Ипостас – Личност, Която е Единосъщна по естество, по същност със Своя Отец. Следователно тази ерес не може да приеме въплъщаването на Логоса, защото за тях Иисус Христос е само един обикновен човек, в когото Логосната сила преобладава в малко по-голяма степен. Той е някой, който е осенен; някой, който има известно виждане и слушане, съпоставен с другите, които ги нямат. И това било проблем на вдъхновение, а не постоянна Божествена същност. Може ли да си представите каква грамадна разлика е това – да предоставите сила, а не Същност!? Сила, и то в степен на вдъхновение...

Това е голямата разлика между тезата на динамистите и бъдещата голяма теза на християните за Троицата Eдиносъщна. А кое е същностното в Троица Eдиносъщна – не само пребиваването на Отца в Синa и в Светия Дух, а истинското живо присъствие – Син Човеческий, Който е и Син Божий. Така имаме в наличност и историческа, и антропологична личност; а и духовност, за която казах: чрез архангел Гавраил е отвън навътре, а чрез Възкресението – отвътре навън. Именно това носене на Божествеността в Троицата е наречено Единосъщие.

Друг клон от монархианите са модалистите. За тях Бог е абсолютен, единствено заключена в Себе Си безличностна Монада. И така Самият Отец, както и Синът и Светият Дух, са само прояви на Монадата, само начин на изразяване – „modus vivendi“ – „начин на живеене“. В такъв случай, макар и условно да приемем Монадата за абсолютност, тя дава триличието – Отец, Син и Светий Дух, но Те са само временни образи на Монадата и поотделно не изразяват нейната пълнота. За модалистите всяко лице на Бога има начало по време и поради това изчезва в определен момент от живота на света. Така лицето Син става творение в света („твар“ за арианите също).

Отричането на вечността като битие на Отца, Сина и Светия Дух не е същина на християнството. Разликата къде е? В християнството, а още и в юдаизма (без там да има Троица), има един Бог Отец, Който е всичко; Който е безначален, неродим, а не както за модалистите Отец е родим от Монадата. Затова в християнството Бог Отец няма над Себе Си Абсолют. Приема се вечно битие на Отца, на Сина и на Светия Дух. Ако някой от Тях се лиши от тази вечност, тогава няма Единосъщие.

В православната догма (догма е, защото не може да бъде обяснена) Бог Отец е неродим и вечен, неделим, троичен само по Лица. Това е една от Божественитe истини, които известяват това формулиране, което като обяснение за ума ни и като изповедание в приложността не може много лесно да се възприеме. Затова Църквата си служи с догми. Въпреки всичко, няма догма, която да не може да бъде обяснена, няма догма, която да не може да бъде изведена от Словото.

Синът е роден, и то като Единороден, а не като първороден. Защото, ако е първороден, трябва да има и друг – втори роден. Чрез Троицата много осторожно се пази тази идея за Eдинородството. Вижте с каква вещина са дискутирали на Съборите, какви умове е имало – за да не се създаде междинност, в която може да влезе идеята, че този едноактен Единороден може да бъде повторен. А това би могло да се свърже с тезата на древното мислене – че има прераждане. Ако си бяха позволили да го приемат, непременно щеше да се вмъкне пулсацията като тенденция, че ще има и втори, и трети... които ще идват и ще създават други Духовни вълни. Те не приемат тази теза, но един Ориген я допуска.

Третата йерархия Светият Дух изхожда – от Отца. Не е неродим, не е и родим, а изхожда. Защото раждането е утробна тайна, а изхождането е Дихание! (Можете да си представите каква вещина! Най-дълбоките понятия са били ясни на древността. И после тези неща стават casus belli – причина за война между различните религиозни съзнания и формации.) Изхожда Светият Дух. И Христос казва нещо много интересно: Синът Човечески може да прости всяка хула, но тежко и горко на този, който похули Светия Дух![15] Защо? Защото Синът Човечески е във възможност да обясни на човека – Той е негов жив брат, Той може от гроба да възкръсне и да му свидетелства, а Светият Дух може само да осенява. Човекът е идея на Бога, която е вложена в една материална изразност, наречена богоподобие! Тайна на тайните!

Официално Църквата не приема йерархия в Троицата, но приема, че в изявата Си Те са Ипостасни. Ориген, който казва тази знаменита идея за три Ипостаси в една Същност, приема една субординация на Троицата. Дали само умът му е давал това обяснение, че тя сама по себе си е „видима“, защото Бог Отец е неродим, Бог Син е роден и Бог Светий Дух изхожда; дали тази логичност е проблем на мисловност, когато определя своята теза за субординацията на Ипостасите, не зная, но и в Учението на Христос има неща, които подсказват субординацията. (А според мен няма по-добър познавач на християнството от Ориген.) Защото на едно място, когато се говори какви тайни ще се знаят и кога ще дойде краят на света, Христос казва: Това и ангелите не знаят, нито Сина, а само Отец.[16] И в Евангелието на Йоан пише: Бог никой никога не е видял. Аз Го обясних.[17] Дали в тези текстове се има предвид субординация, е трудно да се каже, когато се слага клеймо, че ако различно мислиш, ти си еретик... Неудобствата при липса на знания са само път на невежество. Трагично е, когато човек е неграмотен, но унижаващо и скръбно е, когато е невеж!

Когато има известна степенност в Ипостасността, ние трябва да направим разлика между това, което се нарича „усия“, и това, което се нарича „лице“ − между „същност“ и „образ“. А такава разлика съществува. Усията е Божествената природа, отразена в трите Лица – тук е идеята за Единосъщието, за същността.

• Единосъщието е вътрешната Божественост, една вътрешна йерархия на Себесъзнание и принадлежност към Отца!

Другото е сравнимост! (Два триъгълника са подобни, защото имат равни ъгли.) Единосъщието е Духовен субстрат, който храни всички и с всички е еднакъв – в Отца, в Сина и в Светия Дух. Затова е Троица Единосъщна. А Ипостасността е Божествената личност, която носи в Себе Си идеята за Божествената Си природа и я самосъзерцава. И в такъв случай може би наистина има известни основания в тезата на Ориген. Щом единият е роден от Отца, а другият изхожда, тогава може би възможностите за усвояване и съзерцаване съществуват като йерархия.

Ориген има и някои други отклонения от официоза – като идеята за прераждането, която той признава. И още, идеята за прощението – че в последните дни на човечеството, при Страшния съд, и дяволите ще бъдат спасени, ще бъдат избавени. Нещо, което православието, на което той е сторонник, не иска да признае – оставя дяволите вечно да се мъчат. И оттук са твърденията в Християнската църква, че дяволите ще останат завинаги в Ада.

Арий (256 – 336 г.) е един от големите умове на богословието в Александрия. Той счита, че Логосът, т.е. Синът, е творение по волята на Отца. С това арианството отрича усийността – същността на Сина (да не говорим за Светия Дух). В такъв случай Синът е „подобносъщ“ – това е в учението на Арий.

Така една след друга ересите се явяват. И тук е голямата борба. Арианството освобождава Сина от Единосъщие. В същото време гностиците, които заемат голяма част от знанието си от зороастризма – един дуалистичен свят, определят материята като груба сила и я считат за едно зло. И в такъв случай не признават въплътяването на Бога Син в материята, защото материята е принципът на злото. Затова гностиците наричат Сина Еон – еманация на Божествената същност, и така отхвърлят Единосъщието на Троицата. (Ето един класически образец как може догмата да се отрече.) Нашето богомилство е продължение на този гностицизъм и на арианството. Материята е зло − и в такъв случай защо Бог Отец ще позволи Неговият Син да се въплъти...?

Догмата за Троицата е родена (макар и предшествана в идеята за Троичността), защото светът тогава се е занимавал с мислене – и то изключително дълбоко. Особено този далечен, уж Близък Изток, от който чрез Римската империя достигат известни култури. (Евтиният блясък на евтината доктрина на Елада за красотата покори ума на Запада, но мистиката на Изтока не бе уловена.)

Какви проблеми са имали! И тук е величието на Източната църква, че работи върху най-съществените проблеми на метафизиката, докато Западната взема наготово само няколко тези. Един Блажени Августин най-напред защитава тезата, че Светият Дух изхожда само от Отца, но след години казва: „Не, изхожда и от Сина“. Така че идеята за изхождането на Светия Дух от Сина не е идея на модерните векове, а на Блажени Августин. И тогава няма защо да се чудим как в 1054 г. двете Църкви се разделят с анатеми. Въпреки че това не е нито начинът за духовност, нито пътят за наказание. Това разделяне продължи до 1965 г., когато двете Църкви отмениха взаимните си анатеми и подписаха съвместна декларация. Облекчението безспорно е много голямо и има своята стойност в опита от това, което се нарича икуменическо движение („икуменикос“ значи „вселенски“), което продължава да прави своите събирания с оглед надделяване на разделящите пунктове, на възможното надмогване разминаването в изпълненията на тайнствата.

Още от Епикур в науката и във философията влиза т. нар. проблем за теодицеята[18], за Божията справедливост. Но и, както казва Лайбниц, да защитим, да оправдаем Бога за злото, което съществува в света. Никой в европейската мисъл нямаше съзнание, че страданието е развитие – пулсация на еволюцията! Затова мисълта и концепцията на различните философи, особено на Лайбниц, се опита да сложи първенството на това, което наричаме Дух.

Разбира се, ще намерим борба срещу злото още в персийския дуализъм. Там персонифицират бога на злото, което е едно улеснение за обикновеното човешко мислене. Много е лесно да имате един бог на злото и на него да сложите всичките несъвършенства на човешките постъпки, а след това да чакате добрият бог да ви свърши работата. А да не видите в себе си дали желанието не е неперсонифицирано зло, да не видите неизграждането на собствената си мисъл, която се разхожда, за да се забавлява, вместо да се съсредоточи да служи... Но аз винаги съм твърдял, че класическият дуализъм е първоосновата на класическия монотеизъм. Защо? Защото там Ахура Мазда (богът на доброто) има неограничено време, а Ариман (богът на злото) има ограничено време. Това е великата идея. Как с провиденция е подсказано на човешкия мислител – да знае, че богът на злото е ограничен.

Трагично е, когато тази дреха на дуализъм се облича в много по-късни векове... Каквото е и нашето богомилство – наметнаха тази одежда и тръгнаха по света. Това е най-евтиното мислене на историческото поле: бог на злото, бог на доброто – готово! Всичко, що е от земята, е зло... (И съм се възхищавал на прозрението на проф. Петър Мутафчиев да каже, че когато сме имали силна ръка – в смисъл на духовност и държава, ние не сме имали богомилство.[19]) Много първично мислене е това да ви разсекат на две: „Ето ви лицето – добро, ето ви гърба – зло, хайде да имате само добро!“. Няма такова нещо! Човек, ако измерваше своето мислене, щеше да се улови в полярности – под нулата и над нулата. Имаме ги, носим ги, но това е развиващото начало, без което не можем!

В старозаветието Саваот има право да отмъщава, но някoй да е чул Христос да каже, че има право да отмъщава?! И знаете колко плодност даде Учението на Христос, когато коренува отмъщението с идеята за прощението. Особено в онзи най-фрапиращ епизод: Убийте прелюбодейката, защото така иска законът! – Който е без грях, нека пръв хвърли камък... И кой хвърли? Никой. Тогава: ...И Аз не те осъждам, но вече не греши![20] Защото Той знае, че има еволюция и даде Духовната вълна на Любовта, за да смени вибрацията в нашия душевен свят. Трябваше Троицата да изведе своята енергия, вложена отвън навътре, в енергия отвътре навън. Великото прощение е и велико възкресение! Това направи Христос. Той даде и една вечна, безкрайна истина за съществуването, защото рече: Аз съм Пътят, Истината и Животът! Път, който трябва да се изходи, стръмен или не; Истина, която прави човека свободен; и най-после – Живот, който е духовна потреба. Защото ние съществуваме, докато не се обожествим. Когато се обожествим – живеем.

• Тайната на Троицата е: ние носим в себе си Живот!

В легализацията на християнството, в този меден кошер на знание и търсене на концепции – особено от Близкия Изток, където се сблъскват остатъци от египетската и индийската религии, както и персеизмът, гностицизмът – започва едно избистряне на концепцията от страна на изповедниците на Христовото Учение. Първото начало, с което те тръгват, е идеята Идете и кръщавайте народите в името на Отца и Сина и Светаго Духа![21] Тази фраза е изходното начало на богословите, на теолозите за догмата на Светата Троица. И тук е голямото тайнство – откъде този Човек, откъде този Син на Мария и на дърводелеца Йосиф носи тези тайни? Няма ги в Стария завет, а Той ги познава. В света господства тогава дуализмът и крайността на юдаизма; господстват митологиите с триличие, но на всеки Бог поотделно, а Той дава идеята: Кръщавайте в името на Отца и Сина, и Светия Дух. Оттук вече големите богослови започват да формират доктрината – догмата за Светата Троица.

Изначало още, когато тръгва апостолството за кръщение, виждаме какъв рояк от проблеми за отношението на човека към Бога са стояли. Църквата не се е създала само с молитва, тя се е изграждала в голямата борба за идеите – душа спасена; душа посветена; душа благодатно осенена да ражда Емануиловци... Безмирието е било потребно, докато се изчисти служението. Голямата тайна, която Вселенските събори са извършили, е да се създаде един образец на великото моление, да се дефинира Божествената Цялост – Троицата, към Която трябва да бъде отправено нашето духовно зрение.

И така в Първия вселенски събор – в Никея, се формират 8 члена от Символ веруюто. Осенени са били, но не са стигнали до края. Това не го казвам като ирония, а просто като прозрение, защото до осмия член стигат и нямат изясняване за Духа Светаго. И други още неточности, които след това във Втория вселенски събор се изчистват, а и самата същност на Никейския се допълва с още 4 члена. Дава се това, което и досега се изповядва. Затова в нашето православие, а и в световната богословска литература Символ веруюто се нарича Никео-Цариградски символ.

Има и един т. нар. Апостолски символ, който православието трудно признава. Счита се, че всеки един член от него бил съставен от апостолите. Не ми се вижда толкова убедително, защото Учението на Христос, докато стане религия, ражда духовности. Като става религия, тогава започва да прави обреди и служения.

Другият Символ верую, който Западната и Протестантските църкви изповядват, е Атанасиевият Символ верую, който се приписва на Атанасий Велики (IV в.).

Първият член на Никео-Цариградския символ е: Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.

В Първия събор е: Вярвам в единия Бог Отец, Вседържител, Творец на всичко видимо и невидимо – няма там на небето и земята. А в книга Битие е казано, че „Бог сътвори небето и земята“[22]. Вън от това създадено има видимо и невидимо. (Има един невидим свят, но хората не го наричат „небе“; има и един подземен свят, който юдеите са наричали „шеол“.) В Първия събор е изпуснато нещо. Може би страхът от митологичното съзнание е стоял, защото при всяко Сътворение на света – било от Златното яйце, било от сълзите на Амон Ра – винаги има Небе и земя. Не може да започне Сътворението без тях.

Вторият член е: И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало.

Не е Еон, не е сътворен по волята на Отца. И вие си спомняте моята мисъл, че Роденият Христос работи в сътворения Адам! Адам е сътворен, но Христос е роден. Отделен е въпросът за духовността − това, което е Христос у всеки, който може да Го извика на живот. Това е божественото. Единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало, а в Евангелието, знаете, когато Му оспорват годините: Ти нямаш 50 години, а си видял Авраама... – Той отговаря: Преди Авраам да е бил, Аз съм бил![23] Ето откъде се изхожда.

Третият член гласи: Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек.

Това е въплъщението чрез Духа в една материалност. И тук е идеята ми, че всичко у нас е божествено, стига да сме го довели до Божествеността. В третия член на Никейския събор не е казано: чрез Духа Светаго − това, което като предсказание го имаме в Исая, и това, което чуваме като благовестие: „Благословена си ти между жените“[24]. Това е, което легитимира планетната утроба, Всемирната Майка, идеята на Всемирната девственост. („Партенос“ също значи „девственост“ и като храм е издигнат на кого? На Атина – богинята на мъдростта, неутробно родената.)

Четвъртият член е: И бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страд`а, и бе погребан.

Четвъртият член от Първия вселенски събор е само страд`а. Колко много е трябвало в почти още 50 години, за да се избистри, за да се уточни. Идеята за страданието е трябвало да премине в идея на развитието. Когато апостолите изнасят на преден план Неговото Разпятие, трудно ми е да кажа, че са съзнавали идеята за развитието, по-скоро са имали белега на скръбта по загубеното. И затова в Първия вселенски събор стои само страд`а. Във Втория е сложено: Който биде разпнат. Една историческа категория на епизода е вмъкната като свидетелство, като е помената и личността, която извършва процеса на това страдание: Понтия Пилата. Но същественото е: и е погребан, защото след това следва Възкресение. (Неговото връщане в утробата на Всемирността не е чрез внесена отвън Космична сила – Иисус Христос се взривява отвътре чрез Възкресението!)

И идва петият член: И възкръсна в третия ден, според Писанията.

А в Първия събор е казано: И възкръсна в третия ден. Аргументацията с Писанията е според мен само утешение. И да го нямаше в Писанията, Иисус Христос трябваше да възкръсне. Защо? Защото Възкресението е идея за безсмъртието и тогава Дървото на Живота вече няма нужда да бъде пазено. Това е голямата идея. Защото ангелът в гроба Му след Възкресението[25] е символ на оня херувим, пазел да не се отиде до Дървото на Живота, което носи безсмъртието. В концепцията на старозаветието лежи смъртта, а не идеята за безсмъртието и затова Христос им поднася убедеността за безсмъртието.

Шестият член е: И възлезе на небесата и седи отдясно на Отца. Но в Първия събор е само: възлезе на небесата.

Не е дадена идеята за сядане отдясно на Отца. А Христос я дава чрез майката на Зеведеевите синове: Кажи моите синове да седнат до Теб в Твоето царство − като награда. Тогава Той им поставя въпроса за наградите и ги пита: Можете ли да пиете чашата, която Аз пия, или да се кръстите с Моето кръщение? – Можем. – Тогава да се седне до Мене е на ония, за които е приготвено само от Отца Ми[26]. Вижте как се завоюва терен и как са определени посоките на владеенето, на чинопочитанието, на йерархията на мястото... Когато се извърви един път, когато една тревога стане живот на човечеството (защото религиите, както ги наричам, са великите тревоги на човечеството), тогава правото да се определи кой къде да седне е на Отца.

И седмият член е: И пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край.

Но в Първия събор е: И ще дойде да съди живи и мъртви – но за царството Му... Тук вече е другото различие със световното мислене и със световната култура – дали раждането на Божиите Синове е едноактно, или не. И това е голямото разминаване на християнството с доктрината на индийската концепция, с доктрината на теософията... Казано е: И царството Му не ще има край, докато в източната доктрина − със закона за еволюцията, с принципите за прераждане и карма – Божества ще се прераждат. Въпреки че и те умъртвиха ражданията и от пет хиляди години държат само Брахма, само Шива и сега отново изкарват на показ Кришна. Иначе идват техни Учители, но не казват, че са прераждане на Вишну и пр.

В този смисъл трябва да кажем, че Теософското общество, което играе голяма роля в световната теология, не разглежда Троицата като Единосъщие. Те говорят за един исторично-митически Христос – Учител, Който принадлежи към Великата духовна йерархия. Разбира се, те приемат идеята за прераждането и тогава няма да има един едноактно роден Син Божий, както в Светата Троица стои. Те (и всички езотерични знания още от времето на Хермес) приемат тезата, че няма непорочно зачатие за едно въплъщение, а това е един символ и една йерархия на един Велик Дух, посветен и пратен със Синовност, за да даде една Духовна вълна. Затова те говорят за един мистичен Христос в двоен смисъл – Логосът, или Второто лице на Троицата, слязъл в материята, и втората страна – развиващият се Божествен Дух в човека.

В първия аспект Христос е в основата на слънчевия мит. И по времето на Аменхотеп IV този слънчев Бог е наречен Амон Ра. В индийската концепция такова слънчево божество е Кришна. Христос дори не само в концепцията на езотеричните учения, но и в християнското Учение, а най-вече в розенкройцерството, е едно соларно божество. А вторият Негов аспект е човешката еволюция. Това е един мироглед на мировите езотерични учения, концептирани от Теософското общество, което намираме и в словата на Дънов. Така че фактически в тях няма нова концепция, а има само резюме на онова, което вече е било дадено.

Осмият член е: И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците.

А в Първия събор е само: И в Духа Светаго. Най-същественото, което прибавя Вторият вселенски събор, е: Който от Отца изхожда. От Отца изхожда! Не е казано, че и от Сина изхожда. И не е казано, че е роден както Синът, макар че също е Бог – Светий Дух.

Именно този параграф е нарушен от католицизма и, както споменах, още Блажени Августин в труда си „За вяра и символи“ говори (и то през 393 г. – значи в наличност е самият Символ верую), че не приема идеята за изхождането и от Сина. Но няколко години след това в своя друг труд „За Троицата“ той приема филиоквето − че Светият Дух изхожда и от Сина. Това е, което слага постепенно разграничаването между Цариградската и Римската църква. Ако това го съпоставим с идеята за безгрешността, ще видим защо впоследствие, търсейки непорочното зачатие на Христос, за да няма първороден грях, католиците стигат до определението, че и Дева Мария също е непорочно зачената от нейната майка Ана.

В Западната църква принципът на филиоквето води до изменение и в тайнствата Кръщение и Причастие, в тайнството на единоначалието като начин на посвещение, което после изменя уставни положения – т. нар. папска непогрешимост, която много по-късно става догма. Така Светата Троица става разделното било между двете Християнски църкви, а след това вече Римската църква си прави още свои Вселенски събори и си пише свои т. нар. символни книги – нещо, което православието няма. Протестантството също си ражда свои символни книги...

Реформацията идва в протест на обездушаването, но тя съвсем опростява д`огмата за Светата Троица. Защото Реформацията за мен е дело на ума. В нея нито един посветен не взема участие (посветеният не е само онзи, който е окултист – всеки е посветен, когато е Божий пратеник), тъй като там има само реакция на недоволство срещу деяния, които са аморални. А след това се образуват религиозни формации. Баптистите по принцип говорят за един Троичен Бог, но не Го признават в неговата Единосъщност. Те приемат, че само съзнателни възрастни хора може да се кръстят, както се бил кръстил Иисус Христос. Но тогава се е известило, че Иисус е Синът, в Когото има Божие благоволение! Има разлика и в методисткото изповедание – с т. нар. „Равновечност“ на трите Ипостаси. За тях, като креация на протестантизма, Светият Дух също тъй изхожда и от Сина. Адвентистите пък не приемат нито материализацията, нито безсмъртието на душата – приемат само идващото спасение. Който се спаси, ще отиде в Христовия живот – другите ще бъдат нихилирани. Това е Църква на отрицанието. Те вече няколко пъти ходят на океанските острови да чакат Апокалипсиса, за да им дойде великото спасение – но не стана! Светът няма да свърши така, както известни евтини „знаещи“ дават „тайни“.

Цариградският събор допълва Символа на вярата с още 4 члена.

Девети член: В едната света, вселенска (съборна) и апостолска Църква.

Десети: Изповядам едно кръщение за опрощаване на греховете. (Ето къде е валенцията, с която може да направите новото съединение.)

Единадесети: Чакам възкресение на мъртвите. (Това безспорно ще го намерите във всички пророчества.)

И дванадесетия член: И живот в бъдещия век! Амин.

Ето така Светите отци в първите два Събора формулират тезата за Троицата. Но Христовото вграждане в Единосъщието и Неговото въплътяване в материята ражда проблематиките, които трябва да решат следващите Вселенски събори: „Щом е Единосъщ с Отца, тогава какво общо има с нас? Две ли природи има, или само една?“. Въпроси, които раждат още десетки школи и десетки ереси и секти. Ето защо в Четвъртия събор се решава, че този Единосъщ Иисус Христос има две естества – човешко и Божествено. Виждате каква близост се създава между идеята, че човекът и Богът са едно, че Бог се вижда в човека и човекът трябва да се търси чрез Себе си в Бога. Две естества – за да не бъде Христос чужд на човека, защото монофизистите казват, че Той има само едно естество – Божието. Следователно, според тях, в Неговото разпятие не е разпнат човек, който има болка и страдание. А Той е имал и болка, и страдание. И много човешки казва: Ако може, тази чаша да Ме отмине. Но да бъде Твоята воля![27]

Но освен двете естества Иисус Христос има ли и две воли – и човешка, и Божествена? В Шестия събор се решава и този голям проблем – че Той има и двете воли. Това ми даде основание да кажа, че човекът е един бог в развитие! Защото Иисус освен осенението Си, освен бремето на Голготския Си кръст, носи Божественост, която чрез Възкресението Го направи Единосъщ.

И така за християнството Бог е Един по същност и Трилик по Ипостас – Отец, Син, Дух Светий. Както казах, в по-модерните учения Троицата има съвършено друго обяснение. Например, в учението на Бялото братство на Дънов е казано: Бог Отец е учение за Божествената мъдрост, Бог Син е учение за Божествената любов и Бог Дух Светий е еволюцията на човека. Виждате колко далече се отива. Дънов, макар и да приема тезата за прераждането, разделя Бог не в Ипостаси, а в присъствие на духовности. Бог Син бил учение за Божествената любов – и ако дойде отново като Син Божий, ще трябва да преповтаря Божествената любов...!?

Независимо че се изповядва концепцията за еволюцията и тенденцията за прераждането, аз мисля, че Единосъщието с Бога е право на всеки човек, защото идеята е, че всеки, който изведе в себе си Христос в служение, не може да не бъде в Единосъщие! Ние не може да не приемем, че има Божий Син, т.е. Синовност, защото всички други, докато станат Христовци, са само синове Божии.

Синовността е същност от Отца!

 

Въпрос: Днес има ли необходимост да бъде допълнено или коригирано Символ веруюто?

За Църквата това ще е светотатство; за прозрението – вдъхновение и откровение Божие; за човека на мисленето – камък за препъване. Светът не може да спре, както Христос не се спря пред единобожието и роди идеята за Единосъщието.

Никой не е дал по-светла идея − да бъдете свободни, в смисъл, че сте Божии деца. А че не сте се осъществили − това е друг въпрос. Има ли вложена идея, има ли показан Път, с който може да станете Богове? Има. Имате ли естеството Му? От идеята, че Възкръсналият Христос работи в сътворения Адам, ясно следва, че внесеният Дух на Христос в телата на Адама е вашата божественост. Така че, когато дойде времето и нужната дързост, човекът няма да се спре! Всеки трябва да направи в себе си възкръсналия Христос, за да стане Единосъщ. Ако това може да направи, тогава е осъществил Великата Троица, тогава е Единство – отвътре навън и отвън навътре.

 

Въпрос: Коректно ли е да сравним Светата Троица с висшите съзнания на Причинното, Будическото и Атмичното полета?

Ако приемем, че човекът е един бог в развитие – да! Защото Бог е вложил всичко в човека – Себе Си! Ако не можем да приемем тази тайна, тогава това няма да бъде коректно както спрямо личното ни мислене, така и спрямо Космичното мислене.

 

Въпрос: Къде е мястото на Всемирната майка в йерархията спрямо Троицата?

Аз казах, че във всички стари религии има Майка. Майките на боговете слизат от Олимп и раждат децата си тук, на земята. Тук – на земята е мястото и за Дева Мария. Но в старите религии Синът Го няма, защото нямат идея за Единосъщие. Нямат троичността: баща, майка и син.

Така че мястото на Всемирната майка се концентрира в една поселница, предречена или непредречена, но понеже Синът е предречен, тя трябва да бъде готова в утробата си и всички религии са го казали. Ето Майя, майката на Буда − великия сън, който има, във Всемирността си тя се докосва до Белия слон. Ето великата и Всемирна майка – в късно роденото дете на Анна и Йоаким, с предназначение да го дадат на Бога. (Макар че в старозаветието всяко мъжко чедо първо се обрича на Бога.) Те поради сказанието водят дъщеря си и я оставят в храма. Този храм може да бъде реалният, този храм може да е Всемирният, където из Всемирността идва една велика сила като архангел Гавраил и казва: Благословена си! Ето енергията отвън навътре! Може ли да си представите каква Космична мистерия е това?! Утробата на Вечното. Защото Мировата майка не е само плодната утроба на една жена – това е утробата на една планета, а майката олицетворява тази планета. Затова е и поклонът пред земята!

Така че мястото на Всемирната майка е тук, на земята, защото Христос като Единосъщен Син на Бога дава Учението Си на земята. Иначе как ще роди Сина си за земни дела?

 

Въпрос: Някои учени доста убедително оспорват историчността на Христос...

Винаги ще има отричане, винаги ще има учени – ние говорим за Учението, което създаде догмата за Светата Троица. Аз едно казах навремето: може да отричате Божествеността на Христос, но не може да отричате историчността Му. А след като не може да отречете историчността Му, не може да отречете и Божествеността Му. Защото Той е безспорен както исторически, така и мистически с това Учение, което остави!

Трябва да потърсим една велика тайна – дали един исторически Христос е и една Втора ипостас на Единосъщието. Всичко, което догмата не е могла да обясни, прозрението го е давало. Познанието на Единството за Единосъщие е вложената у нас Божественост!

 

Из Слова на Ваклуш, 1994 г. в Пловдив, София и Варна

 

Бележки

[1] Вж. Бонгард-Левин, Г. Древноиндийска цивилизация. София, Наука и изкуство, 1982, с. 275.

[2] Шмит, Х., Шишков, Г. Философски речник. София, УИ Кл. Охридски, 1997, с. 242. (Бел. ред)

[3] Второзаконие 32:35.

[4] Вж. Йоан 5:17.

[5] Римляни 8:14.

[6] Вж. Безант, А. Древната мъдрост. София, Кралица Маб, 1995, с. 10. (Бел. ред.)

[7] Вж. Блаватска, Е. Тайната доктрина. Т.1. Кн.1. София, Астрала, 2005, с. 67. (Бел. ред.)

[8] Матей 12:50.

[9] Деяния 17:23.

[10] Матей 1:23.

[11] Битие 1:28.

[12] Вж. Лука 1:35.

[13] Вж. Исаия 7:14.

[14] Откровение 2:14-15.

[15] Лука 12:10.

[16] Марко 13:32.

[17] Иоан 1:18.

[18] Теодицея (по гр. θεóς, „бог“ и δίκη, „справедливост“) – Божия справедливост – проблемът е формулиран от Епикур (341–270 г. пр. Хр.), въведен от немския философ Лайбниц през 1710 г. и означава „оправдаване на Бога“. (Бел. ред.)

[19] Мутафчиев, П. Поп Богомил и св. Иван Рилски. Духът на отрицанието в нашата история. – В: Философски преглед, 1934, кн. 2, с.363.

[20] Иоан 8:7,11.

[21] Матей 28:19.

[22] Битие 1:1.

[23] Иоан 8:57-58.

[24] Лука 1:28.

[25] Вж. Марко 16:5-6.

[26] Матей 20:21-23.

[27] Матей 26:39.