Синовността в Мъдростта

Синовността в Мъдростта е Логосовата присъственост, викана в живот!

Синовността е един проблем, който е изначалото още на човешкото имигриране от Небесния свят, от различните други планетни живеения, в които сме се изграждали и сме търсили Бога в различните Му названия. Защото все пак сме били ръководени от Логоси.

Под Синовност в Мъдростта ние разбираме безсъмненото Логосово присъствие! На Това, Което в християнското вероизповедание се нарича Син Божий, т.е. Втората Ипостас в Троица Единосъщна, Която според догмата е неразделност в Същността Си.

Във всички т. нар. свещени писания онези, които са изявявали Всемирния, само те са били наричани Негови Синове. Но в Учението на Мъдростта – както и в християнството, всички са синове Божии[1]. Това наложи да потърся един по-друг анализ – кое е онова определящо всеки човек като син Божий, но което може да градира както в йерархията на познанието, така и в идеята на служението като Синовност.

Онова, което разлъчва Сина Божий от общото название „синове Божии“, е Единосъщието Му с Отца. Ето кое ми дава основание да характеризирам духовното Му роднинство като Синовност, а не единствено като Божий син, който еволюира. Всички хора са синове Божии, но в своята еволюция ще стигнат до това, което ще ги направи Синовни. И не само защото дързостта на Христос направи пробив в Небесните селения за Небесни жилища и за единство с Отца (това е най-великата дързост, която човечеството изживя). Отделен е въпросът дали човечеството в неговата цялост – в бъдната си еволюция и храмово служение, ще стигне толкова близо до своята същност, че да се познае в Него и развитието да му даде Синовност, т.е. да го доведе до Логоса.

Понятието „логос“, в превод „слово“, възниква в древногръцката култура и по-късно влиза и в старозаветието – преди средата на I век сл. Хр. юдейският богослов Филон Александрийски го въвежда.[2] Но гърците са търсили Логоса в аспекта на мъдрост, за разлика от юдеите, които са търсили чудеса, знамения... Най-изчистено Словото е характеризирано в Евангелието на Йоан, където е казано: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците“[3]. Така че още преди Филон Александрийски за Слово, за Логос се говори в древногръцката култура, не в аспекта, в който Йоан го дава – че Словото стана плът.

Възможно ли е Божествеността да стане плът? Логично. Защото Сътворението, или раждането на света, изхожда от една Необятност, Необяснимост, Неограничимост, Която обема всички форми в себе си и една от тези форми е това, което казва Творецът: Да сътворим човек! Човекът е в тези форми, но в него е Онзи, Който го сътворява. Тогава Синовността е постижение на вложената Божественост в нас чрез възможността на плътта, която, еволюирайки в хилядилетията, може да възприеме онова, за което някои от религиозните мъже ще кажат: „Аз оставам“. Всичко друго може да губи своята форма, но това „Аз оставам“ е именно великото Дихание – усвоявайки, властвайки над материята, само то остава. Още по-дързостно и още по-същностно е казаното от Христос: Аз и Отец сме едно. Той не остава – Той е!

• Синовността не е частица в еволюцията, тя е Същност от Същността на Отца Си!

Всички са божествени, но това, което прави Сина Божествен, е в Единосъщието, макар и различен в ипостасното Си приложение като битие.

Религиите от всички времена имат една основна тайна – че Някой изявява човека във видимост. Този Някой индийците наричат Пуруша, т.е. Мировия Човек – Човекът, Който е Космична цялост – от Чиято еманация се раждат образите и подобията. В християнството е изначалният, първичният Адам, от когото изхожда цялото човечество. На Адам се дава една велика тайна: да познае каква е тази частица, която стои в живителността на Космоса, изградила Космичната даденост от кристала до човека. Каква е вибрацията на определена частица, за да `и даде име: на всяко животно – специално име, на всяка птица – отделно име... Адам, т.е. умът, е трябвало да направи таблицата, с която може да правим обръщение към света. Тайната, Адамовата тайна е с коя гласна най-добре вибриращата частица в сътвореното или роденото ще може да даде ехо на отзвука на нашия повик.

Голгота е черепът на Адам и Кръстът на Христос! Там се срещат две велики тайни, които Творецът дава на Своите чеда, за да може да ги разгърне в Своята благодат: черепът на Адам, т.е. умът, който назова света, и Кръстът на Христос, който победи материята. А Христос, т.е. Логосът, е наречен Сътворител на всичко съществуващо. В Сътворението гърците дават митологичния образ на Гея; китайците дават своя Пангу; скандинавците са ни оставили един Имир... Характеристиките, които се дават на тези преходници (какъвто е и един Яхве, който е расово божество), и наименованията им обслужват само познанието, за да може от Всемирността да се извежда индивидуалност.

Адам, който е изначалният, и Пуруша, който е Мировият, се събират в едно изяснено, избистрено, божествено-феноменално явление, наречено „човек“. Човек, който, облечен в духовната власт на Отца Си, може като Логос да еманира света. Този именно Син е твърде много различен от всеки отделен син на човечеството, защото Той е Единосъщ с Бога, докато синът човечески в лицето на поколението Адамово само в предназначение е Син Божий. Тук е прагът, който човекът трябва да мине – от сина към Синовността.

• Синовността има привилегията на Сътворител!

Логосът е видимият образ на Бога и различни посветени ще кажат, че това е Вторият Бог. В различните религиозни философски системи ще намерим обаче и безбожие.

В „Увод в индийската философия“ на Чатерджи и Датта са дадени образци на атеизъм в религиите. Една такава система като Чарвака казва, че съществуването на Бог е мит и че светът е възникнал, както твърди всяка материалистична философия, от съединението на материалните елементи.[4] Материалните елементи наистина влизат в съчетания за изграждането на света, но сами по себе си, без наличието на енергиите, те не биха направили нито едно съединение.

Когато сме изправени пред свобода от привързаност, тогава ще дойде на помощ Логосът, Който е символ и израз на изначалното в Творението. Защото, когато придаваме на една планета енергии с характеристика на действие на силите, какво значи? Само сбор от елементи ли е, или някакво Същество е предоставило на определена планета, каквато е Юпитер, изключителната благост; на Сатурн – дълбочината на мислите и откритията...[5] Какво показва това? С какво ние усвояваме енергетичността на дадена планета, която е напоена от Синовността с оглед на Всемирността? И каква е нашата пригодност?

Затова идва типизацията. Един юпитеров тип ще схване дълбочините на Сатурн като нокти на дракон, а един сатурнов тип ще приеме като ненужна ласка благостта на Юпитер... Защо? Защото човекът трябва да влезе в дълбочините, той трябва да се качи и на върховете. Но не трябва да има идея за страдание – откривателят не страда, мъдрецът не страда, а знае, че се развива!

Ето една съпоставка. Всяка една планета е един Логос, а как ще контактувате с нея е вече отделен въпрос. Един Марс например е войнствен; един Меркурий дава благоразумни съвети... Ами как този бог – изключителен оратор и велик крадец, да не дава добри съвети?! На оратора ще даде добро слово, а дори на крадеца ще даде добър съвет за кражба... Защо? Защото той е многовалентен, той е богат! (И това може да го види само Мъдростта, за да вземе да го прилага.) На Венера е съхраняващата природата любов; а Луната запазва влагата, без която нищо не би се родило. (Луната е скитница и там може да се потърси това, което на Земята не може да се намери, защото Лунният период, като наш предшественик, е съхранил твърде много неща.)

Доктрината на Джайна, която е в основата на будизма, казва, че нито възприятието, нито умозаключенията са тези, които могат да дадат убедителност, че Бог съществува.[6] Разбира се, че един ум и умозаключения няма да дадат убедителност за Бога, въпреки че почти всички хора вярват поради традиционност и поради ум, който може да бъде задоволен с обяснения. Но Бог не се доказва, Бог се живее! Ето защо подобни аргументи на мисловност, на възприятие в никакъв случай не дават правото на културно невежество, защото и преди тях има достатъчно духовност да ги прави богооткровени, а не умозаключаващи. (Има една басня, в която се казва, че жабата решила да прилича на вол и се надула, надула... – но се пукнала.)

Буда казва, че когато победите желанието си да живеете, няма да имате страдание. Но ако на човека му извадят астралната усетливост, дори няма да може да усеща и тялото си: ще живее като с някаква упойка, с която са го отделили от единия в другия свят. Буда мъдрува, без да стигне мъдрост, и затова идва до идеята, че няма Бог.

Някои философи на Индия – като Шанкара, застават на тезата, че има едно върховно Същество, Което е причина за света. И Шанкара Го нарича Сагуна Брахма, или както в индуизма е известно с името Ишвара (Велико Същество, Което за индийците става обект на култ).

В учението на Рамануджа „Бог е абсолютна реалност, която има две неразделими части – материя и крайна душа. Брахман е единствената реалност“[7]. Както писах: Има една реалност, по-реална от реалността – това е реалността на Духа![8] Това, което доктрината на очите и доктрината на сърцето казват, е за елементарния олтар на човека. Вътрешният му олтар не се изгражда от това, което дават очите, нито дори сърцето. Въпреки че, когато се говори за някои религии – специално за старата формула на Египет за Сътворението, тя ще ви каже, че светът е създаден чрез мисълта в сърцето и силата на словото на бог Птах.

Египетският фараон Аменхотеп IV прокламира идеята за единния Бог. Но там, във великия Египет, Аменхотеп е унищожен – унищожена е идеята за един Бог. Тогава е трябвало, за да се създаде монотеизъм, след 150 години да се изведе оттам едно семитско племе. (Племе, достатъчно диво – и така можем да обясним жестокостта, а след това и верноподаничеството на евреите, което остана и досега непроменено.) Приемам тезата, че Моисей не е евреин, а египтянин. Фройд го пише официално и много ясно – Фройд, който е евреин. А за мен още една тайна има: че Моисей е трябвало да убие египтянина в себе си, за да прокламира Мировото начало – да се създаде идея за един Бог.

Трябва да видим единния Бог – Обитаващия формите, Всемирния, Който има всичко в Себе Си. Някои от учените сега казват: „Всичко е енергия.“; религиите казват: „Всичко е Бог“. Следователно може да се направи извод, че Бог е енергия и енергията е Бог. Но такава формулировка в същността си е грешна, защото енергия се освобождава от вече сътвореното. Това, което се извежда като енергия и дава валенциите, за да се направят елементи и съединения в цялата Космичност, е Великото Дихание, или Еманацията на Абсолюта и Волята на Неговите Логосови Синове и служители. Енергията е от Онова, Което сътворява, или от Оня, Който ражда. Така че светът е от енергията на Бога, а ние може от Неговия атом да си освободим енергия или да я ловим. (Великите посветени дори могат спокойно да ловят и освобождават т. нар. небесен лъв – атмосферното електричество.)

Нашето незнание не ни дава основание да позиционираме идеята за Върховния Бог. Примитивното знание, ако човек го проследи от тотемното до храмовото божество, сам`о за себе си като история свидетелства за необходимостта да се слагат по-други знания и да се признае, че един свят в първичността си не е могъл да даде потребността от знание за Бога в съвремието. Това пък, което философиите на християнска Европа са давали, за да характеризират Божеството, е по-скоро концепция на доктрината им – било тя етична, било онтологична или социална.

Бог е Всемирност, а ние Го усвояваме, като се изразяваме с формули за ограничение. Но човечеството не може без наука... И първата наука, с която то е започнало, е била магията, за да извежда енергията на Синовността в повеля. Следователно още изначалото и чрез наука, и чрез религия е внесено чувството на страх, защото повелята е създавала форма на страх, а не на усвояване. Този страх съществува и сега – когато една овладяна енергия, с приложение без нравствена стойност, е меч над човечеството. Къде е тогава Синовността? В дарението, че е направила човека безсмъртен в идеята на отиването и връщането – до мига на Единството. Значи тази енергия се изразява и в благодат.

Виждаме, че с дарените сили от Отца може да се прави това, което единствен Христос направи доктрина в света – Възкресение, което е първият знак на безсмъртието. Първият знак на безсмъртието е победата на Духа над материята! Това е именно пригодността да се понесе Синовността, а не само еволюцията на сина човечески и Божий. Затова гласът на Вечния беше: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“[9]. Това е най-голямата идея, която светът можеше да чуе. Защо? Защото за първи път синът човечески, който се индивидуализира, който стана личност като присъствие на земята, неделимостта му като присъствие в Космоса се прояви тук като Божествена. Това е голямата тайна – да бъдем Единосъщни – чрез вложената Божественост да се усвоим в служение като богове!

• Синът човечески е в еволюция, Синовността е в служение!

Синът, когато е в служение, е свободен от еволюция, свободен от карма и прераждане. Може би когато са формирали тезата за Троица Единосъщна, Отците са лишили християнството от идеята за прераждането точно в този смисъл, че Синът Божий, т.е. Синовността – Логосът, не подлежи на прераждане; не подлежи на еволюция в схемата на човечеството на тази планета, на която Той е най-изчистеният представител на съвършенството като динамика на развитието.

В „Посланията на Тибетеца“ е казано, че Христос като личност още в Атлантида е една от най-ускорените и най-усъвършенстваните индивидуалности в своята еволюция![10] Не може да бъде равняван с никого! Христос е благодат, но като индивидуалност, взела дрехата на посвещението, още в Атлантида е една от най-динамичните личности, благодатно извървели пътя за съвършенството. Той единствен получава това най-голямо дарение. Никой в световната история и в религиозните изповедания не е стигал толкова динамична еволюционност като присъствие в Божественост както Христос, демонстрирайки я още в Атлантида. Няма равен в Своята динамичност, в йерархирането на великото Си служение! И ето защо след това Той с Учението Си пулсира Петата Коренна раса. В низата от тримата Велики Посветени Кришна първи дава идея за спасение; Хермес първи открива тайната на Богооткровението; Христос първи казва да не се страхуваме да бъдем единство с Отца си.

Така че в далнината, някъде преди половин милион години, тази индивидуалност, а след това тази личност е динамизирала Своето душевно търсене до такава степен, че още тогава получава благодатта. Затова няма защо да се чудим, че Христос първи поставя на света идеята за свобода на личността. Нещо повече – Той нарушава цялото законодателство до Него, като казва (представете си какво е изживявал, когато е търсил тези пътища), че Той и Отец – Мировият, са едно! Това е нещо, което е недостижимо като мислене. То може да се изживее само като същност!

Еволюцията е изграждала различни отношения на човека към Бога, на човека към Синовността, към Логоса. Ето защо Тибетецът казва, че Христос като личност е първият от земното човечество, Който е достигнал великата цел на индивидуализацията. Затова никой друг в света не надкрачва плета на родовата кръв, на семейната обвързаност, на митологичните божества – Той! Няма друга личност на земята, която да е дала толкова дълбоко проницание за съвършенството и служението на Синовността в идеята на достиженията в йерархията на еволюцията на човека. И само Пилат, уж Негов враг, казва: Ecce Homo – Ето Човека! (Това е еманацията, която Иисус Христос е излъчил и внушил на Пилат.)

Колко милиони години са изграждали една личност, колко усилия да бъде изведена от старото, колко воля за един егоцентризъм! И колко обидно за онези, които са останали егоисти. Но това са пътища. Дали бъднината ще ги съкрати – безспорно! За изграждането в първите Духовни вълни е трябвало стотици хиляди години, защото усвояването и приложението на духовността в йерархия на морални ценности и на духовни дадености изискват органи, които възприемат. Но сега вече не само като органи се умножи познанието – то се доближи до тайната на Божеството и функционално. Защото какво значи някой да изпадне в транс? Това значи да не се е освободил от оня първичен магичен свят, който е наука на шамани. Онези, които са изпадали, но не са имали йерархия за познание на Божеството, са правили магии. Сега вече – с очите на знаещия, човек може не да прави магии, а да открива тайните на боговете.

Така че много по-ускорено човек ще се изживява в познание и в много по-съкратени дистанции на времето ще се познава Бога. В такъв случай Духовните вълни като време ще бъдат съкращавани и Духовните Коренни раси ще бъдат също по-ускорено и по-дълбоко усвоени.

Трябва обаче да се разбере, че един Логос, който дава Духовна вълна, не може да бъде мъртъв, но институциите, които Го умъртвяват, ще трябва да отстъпят. Не може да се говори за Второ възкресение или прииждане на Христос, когато хората не са Го усвоили като идея за Свобода. И вие знаете тезата как се прилага волята на Всемирността: „Каквото посее човек, това ще пожъне“[11]. А обикновения човек, вместо да го върнат в себе си, са го пращали при оракула. Онзи, Който стана Христос, е извикан пък от човешкия съд да даде обяснение – защо е толкова щедър в идеята за свободата и защо е Син Божий... А Той е носел планетата в Своята ръка! Това трябва да бъде ключ, с който да освободим себе си от оракули и от инквизитори. Защото един от най-големите инквизитори е нашата мисъл, привикнала в угодност на елементарно всекидневие! Трябва вече да я освободим. Христос е носил земното кълбо в ръката Си – именно като идея за свобода – свобода от планетни задължения, свобода от лична плът...

Ако търсим обяснението, както доктринерите, можем да кажем: това е иманентност, другото е трансценденталност. И двете ги има. Човек, когато чака отвън будността си, е трансцендентален, но когато стане Единосъщ, е иманентен. Така че доктринерството е на умовете, а посвещението е Знание!

Догматиците трябва да бъдат освободени вече, защото Мъдростта има знание да обясни що е единство с Отца. В миналото те не са могли да го кажат, но величието им се състои в това, че са могли да определят – Единосъщие! Само този белег да беше останал от Синовността, е най-великото достижение, което се дава на човечеството като идея. Прозрение! Да сте единство с Онова, на Което юдеите не смееха името да кажат.

Всички са сътворени и търсейки Единосъщието, ще стигнат до Разпятие – до победа на Духа над материята, до Възкресение и до Възнесение. Познанието от Адамовата мисъл до Христовото интуитивно знание е вече път на синовете Божии. Адам стана баща на човечеството, Христос стана Синовност – същност от Отца, а не частица! Частицата от Диханието на Бога е във формата, когато материята още еволюира в преходност, а Синовността е Единосъщна, т.е. вечна!

Никоя религия и никой Учител не беше стигнал до тази велика тайна. Четири лица има Брахма, за да не загуби Сарасвати – богинята на Мъдростта; шест ръце има Шива... Но всички те бяха далеч от идеята за Единосъщието. И далече от голямата идея, която Христос донесе – да освободиш себе си от понятието враг. Той първи каза: Обичай врага си! Защо? Защото в лицето на другия си ти, само че още не си се осъзнал. Няма по-страшен „враг“ от това – в другия да не познаеш себе си! Този, който те застрашава, си ти, когато още не си „Аз и Той сме едно“. А когато ти и Той сте едно – а другите са Негови сътворения, част от Неговото Дихание – тогава сте единство.

Христос прави още един преобрат – на Тайната вечеря. Светът и в молитвата си, и в духовните си културни потреби живее още с „хляб наш насъщни“ и със страх, който умът му дава като обосновка, като аргумент за оцеляване. А Той поиска да изведе човечеството в една свобода. Ето това е служението на Логоса, това е Словото, което е Синовност, а не син – синовете още живеят страхливо. Синовността няма страх, защото знае, че е в лоното на Своя Отец, и казва, че при Бог се отива само чрез Него. Фактически Той изявява великата стълба, която като символ лежи още в старозаветието – стълбата на Яков – отиване и връщане, борба с божеството. С кое божество се е борил Яков? С материалното си божество! И чак когато го наричат Израил, тогава намира покой с прозрението, че над материалния бог има един духовен Баща.

Тогава защо Иисус Христос, този дар на Бог към човечеството, бе наречен „богохулник“? Защото това е логиката на вероизповеданието, което евреите са имали. Това е голямата гавра на миналото. Предричат ли Го – да; познават ли Го – не! А след това пък се забранява да бъде изповядван, както Той е проповядвал...

Казвам, че вярата е знание за незнайното! Когато станете мъдри в проницанието и присъствени в интуицията, тогава няма да се илюзирате в нисшите светове. Дълбочината на вярата с освещението на интуицията е нещо съвършено друго. Когато има мъдрост във вярата, тогава се трошат догмите!

• Синовността в Учението на Мъдростта е свобода от догми!

Защото се знае какво е Причастието, знае се и тайната на Кръщението... Казвам, че водата е астралният образ на Светлината! Защо тогава трябва човек да бъде кръстен във водата? С кое се иска освобождаване от първороден грях? Потапят го в Астрала! Може ли да бъде освободен и в Мисловното поле? Каква формула трябва да се приложи? Миропомазване. Догми...

В Мъдростта като Духовна вълна на изповедание новият храм е без догми. Коя е най-великата догма тогава? Че няма да има догми, щом човек и Бог са единство! А колко ще Го живее човек, колко ще вземе от своя Бог – всеки според йерархията си.

В Мъдростта Синовността казва, че религиите много бавно стареят, но много дълго стоят стари! И понеже във Вълната на Мъдростта ще отпаднат много от валенциите на човешкото живеене като идеи за пътища и съвършенство, то Логосът трябва да остави нови образци. Тогава къде трябва да намерим мястото на Синовността, изявена в тайнствата? Трябва ли нова дързост? Трябва ли да се освободим от онази велика магия на Възкресението, която остави Хермес с жезъла на жизнеността? Трябва ли някой да остане вън от обетованието, както един Моисей остана вън от Обетованата земя, или като Буда да остане само в рамките да победи желанията? Ще може ли да осъществим тайната, че човекът е един бог в развитие? Защото това е първият камък, на който трябва да градим един нов храм – камък, който, както е казано в Христовото Учение, беше отхвърлен от зидарите, но влезе в основата.[12] Юдеите не можеха да не отхвърлят камъка, че личността е повече от всичко, когато Христос рече, че са свободни от своята родова кръв и от своя расов дух...

Трябва да се освобождаваме от идеята за кръвта! Тя е Азовият представител на плътното човечество, част от израза „живот“. Тогава ще може ли да бъде победена? Йерархирани са кръвни групи, защото човечеството не се нуждае засега само от една, но когато се изживее в Истината и Свободата за единство с Отца, колкото и многообразно да е било то, в идеята за Свобода ще има единство. За това почна да се работи още от Вълната на Мъдростта в изграждането на човешкото познание. Колкото и властни да са хромозомите, колкото и властна да е рибонуклеиновата киселина като точка на наследственост, в тях няма сложено всичко, с което човекът ще се развива. Бремето на наследствеността ще бъде свалено с идеята за епигенезата. Христос даде идеята за човека-личност и за свобода: Който слуша Словото Божие и го изпълнява, той е Моя майка и Мои братя[13].

• Който слуша Словото на Синовността, той може да преобрази биологията!

Никога не съм се страхувал, че човечеството може да погине от някакви радиации. Защото казвам, че ако днес извадим един пещерен човек на улицата, след три минути ще умре. Да, но ето – живи сме! Защо? Защото Логосът ни дава енергии и ни изгражда чрез Словото Си за единство с Отца. Не може човечеството да загине, но може ли да се завърне? Да. Човекът е, който се търси в Бога, и Бог е, Който се осезава в човека! Многоличието винаги ще бъде идея по отношение на Творението. Защото онова, което е пред нас, то е, което ни създава идея за отношение, за да може да се познаем в другите. Мъдростта е, която ще свали очните пердета на човека в тази велика идея!

Трябва да преценяваме нещата в рамката на историзма, но без той да е властен. Защото душите носят онова, което създава картината на историзма – те правят история. Може да има известно влияние географското положение и присъствие на известни народи, но то е толкова повърхностно, че не може да окаже решаваща роля. И когато трябва да се роди една Духовна вълна, тези, които ще я ръководят, ще ги съберат там, където ще им дадат знанието. Така то от своя страна намира своите разпространители.

В йерархическата стълба на Правдата, на Любовта, на Мъдростта, на Истината до Свободата като Единство с Отца се върви именно чрез Синовността. Тя за първи път сега гради храма на Знанието – Знание, което идва от Висшия свят. Там приложената Мъдрост остави на бъдещия човек (който трябва да стане Синовен) Триъгълника със Змията, със събудения Кундалини, за да може познанието да има основание, че Логосът е приложено Божество, а Божеството е хранещо Логоса! Как? Чрез събудения Бог у човека. Затова Синовността е характеристика на битието (изхождайки от християнството) и основна потреба в Учението на Мъдростта! Тя трябва да бъде приложена и в идеята за свобода – свобода от страх и грях.

След като Христос е пратен от Своя Отец да спаси човечеството от някакъв грях, Той дава пътища за спасение и, както е казано в интерпретациите, освобождава човека от грях. Аз не мога да се начудя защо религиите още държат човека във веригата, защо още има църковна служба за грехопадение!? Необходима е духовната зрялост на вътрешното познание за свобода от веригата на грехопадението, което стои в човешките души. Не че човекът е безгрешен – става въпрос за оня похлупак, който първородният грях му слага. Цели доктрини – и религиозни, и философски – когато интерпретират Богосътворението на човешкия род, без да му слагат воденичния камък на първороден грях, му дават идеи и ск`али за нравствени съвършенства и вътрешна свобода. Защото само свободният може да изживее целостта на дадената му Божественост. Защо се подхранва онова отрицание, от което искаме да се освободим?! Полярността може да служи, но тя не бива да бъде битва! Ето защо казвам, че човекът е развиващ се бог, не още Бог!

Идеята е, че човекът е един развиващ се бог като подкваса на едно битие. Новата Духовна вълна – Вълната на Мъдростта, ще градира човечеството за нова молитва и за ново поведение. Страхът за оцеляване трябва да бъде изгонен, защото цялото моление на религиите е построено върху идеята за спасение! С Духовната вълна на Мъдростта трябва да се постави свобода на човека с приноса на жертвата, която трябва да бъде осмислена в Духа. Ето мястото на пътуването в Мъдростта.

Бъдещето в Духовната вълна на Мъдростта има за задача да освободи човека от хилядолетния страх; да му даде прозрението; да му позволи да изведе вложената Божественост чрез Кундалини; да му позволи Триъгълникът с будното око да стане негово всекидневно живеене; да му позволи йерархията да познае своя Творец.

Синът ще остане човечески до усвояване на Духовната вълна на Истината – истина не за отделен човек, а за всички. Не е достатъчно само да се познае истината – душата трябва да бъде изведена в разбирането `и. Затова е искането: Не прости ни, а научи ни! Както Духовната вълна на Любовта сгради храма на прощението, така храмът на Мъдростта е Знанието. Идеята за прощението и като пратеничество, и като Слово имаше една велика задача – да освободи човечеството от идеята за грехове и след това човекът да извърши подвига – да обича врага. Докато идеята за Знанието е основният камък в храма на Мъдростта!

Представете си колко много неща трябва да бъдат ферментирани, за да можем да се освободим, за да можем една нова духовна азбука да създадем. Не коленопреклонението за спасение от някакъв грях. В идеята за свобода човекът ще има в полярността своите плюс и минус. Но дори в религията на дуализма, където доброто и злото се съпътстват, е сложена една голяма теза – че на злото годините са определени. В зороастризма има сложен и някой, който сътрудничи, който дава сили на доброто и дава енергия на злото да еволюира. Тази енергия в тяхната концепция, която сътрудничи на Ахура Мазда, свидетелства именно за Синовността.

Велика тайна е да се даде на света една нова трапеза – Синовността като израз на цялата планетна плът. Тази едновалентност – човек и Бог, дава възможност да се освободят хората от вечния страх от Бога. Това именно е отреденото място – не на Синовността в Мъдростта, а на Мъдростта в Синовността. Тя, Синовността, остави тази велика тайна на Отца в битието – да си в Него; да си един Негов възлюблен Син; да си тайната и Пътя на човечеството. Когато Христос казва Аз и Отец сме едно, не отлъчва учениците Си, а рече: „Аз съм с вас през всичките дни до свършека на света“[14]. Така волята на Синовността бе изразена в живот.

• Животът е Светлината на Логоса!

Светлина – всичко е събрано в едно!

Мъдростта – живот казахме още в Посланието за 1995, а за 1996 година казахме: Учението – житейска съдба, т.е. Мъдростта в приложност. Синовността – цялата тази Същност, в която живеем, е част от Единосъщието. Тази Синовност се демонстрира във всичко, що е сътворено и е единство с Онова, Което не може да бъде определено. Затова трябва да направим Учението житейска съдба. Съдбата е свидетел на минало, т.е. ние трябва в едно настояще да сградим съдбата на Духовната вълна на Мъдростта.

Мъдростта открива истинската същност на Бога. Разбира се, за Бог много различни тълкувания могат да бъдат дадени. В християнството, например, когато се говори за Бог Отец, не се говори за Абсолют. В такъв случай анализите, които се правят за Божествата, са само йерархии, с които известни системи са обхванали енергетични сили в едно име. Затова в митологичните доктрини ще намерим имена на стихиите.

Защо във всички времена са давани символни образи на боговете – стихийни сили, Съдията, Всемогъщият, Владетелят, Бог Отец...? Всички тези имена какво сочат? Сочат динамизирането на нашата душевност в съприкосновението с Него и йерархията, с която можем да Го усвоим, за да Го изразим. (Въпреки че безмълвието е най-добрият израз и признателност.) Когато човекът казва името на своето Божество, той взема от Него енергии. Много е важно ударението, акцентът, с който се казва името, за да може да се вземе енергията. Това е знанието на Синовния, това е Мъдростта в живот. Вседържител – да! И за да го усвои обикновената човешка душевност, правят една икона – Пантократор. Ако не може да бъде метафизически и логично усвоен, се отива пред иконата на Всемирността да се направи поклон и признание. Така човек си взема енергии от Божеството. Но защо в юдаизма се дава като внушение страхът да се помене името на Божеството? Защото не знаят азбуката и нейните ударения – азбуката на боговете. Неправилно произнасяна, тя създава дисхармония. (И ето в тази дисхармония някои от най-светлите ангели са се вживели в себичност и тогава е трябвало да отпаднат за нова еволюция.)

В астрологията пък ще намерим идеята за планетните влияния. Когато характерно се изживяват известни ситуации в историческото и социалното поприще, човечеството бърза да легитимира своята хороскопна тайна, която за развитието на човека има много важно значение. Астрологията наистина е една много голяма наука с много богата древна история (още от Вавилон). Не я отричам – напротив, но има неща, които астролозите трябва да научат. Когато правят хороскоп на една личност, трябва да знаят дали тя е белязана и пратена. В „Агни йога“ какво е казано? „Дори самата планета е във властта на човешкия дух.“[15] Не става въпрос за някаква сурова логика (от която винаги съм се пазил), а за тайна в битието. Особено когато се касае за Великите посветени души, те не са подвластни на хороскопните планети. Планетните влияния не могат да играят роля за тях, защото душите им са, които ръководят; душите им са, които могат да обуславят битие в една планета, и те са, които могат да спират въздействието, което върху обикновено еволюиращия човек е безспорно властно.

Синовността, сложена в душевността на човека, изповядващ Пътя на Мъдростта, може, ако не всецяло да разпъне своята шатра за покровителство от негативните влияния на планетите, то поне да обрани от тези влияния част от житейската му пътека тогава, когато той извършва велико служение. Затова казвам, че поданиците на Духовната вълна на Мъдростта не са подвластни на идеята за оцеляването, а на служението! А това е макар и само една малка тайна, с която те могат да получат правото да се бранят от отрицателни влияния. Тогава няма защо да се учудваме, че когато Иисус Христос е разпнат, природата в своята тревожност откликва и слънцето потъмнява, а във фигурност завесата на храма, където юдейството изповядва своя Саваот, се раздира[16]. Ето как се отвори олтарът на молението за синовете Божии, защото в Светая Светих на еврейския храм не е можел никой да влиза освен Великият свещенослужител, и то само един път в годината.

Така се отварят светите места, където човекът, в изповеданието и будността на своето съзнание, в сътрудничество със световете, ще трябва да се освободи от мъртвото в него, което е от хилядолетия и е дълбоко подчертано като негово поведение към Божествата. Първият белег, с който се фронтува, е човек да не живее със страх. Фронтува се и заради свобода от традицията, която е убийца. Това не значи отричане на традициите, а свобода! Когато една Духовна вълна си е свършила своето, когато нейните богове са вършили човешки неща – каквито са във всички митологии, тя и като традиция, и като идея е вече без значение. Свидетели сме на какви ли не тревожни изживявания, които от хиляди години се повтарят, въпреки че в митологиите е имало роден един Логос, какъвто е Кришна, който дава велика идея за спасение – без да слага веригата на грехопадението – един велик радетел за единство чрез любов...

Христос остави на света Учението на Любовта и рече: Аз работя това, което Моят Отец работи[17]. Той работи това, което работи Неговият Отец – не прави волности. И дава на човека основание за духовна власт над неговите желания, над неговата мисъл (защото най-голямата отрова са скорпионът на мисълта и непристойните желания); донася лечебния еликсир за свобода от страх от смърт. Изповядва се безсмъртие, но се живее непрекъснато със страх от смърт! Какво показва това? Показва упование само във вярата, която много лесно изживява колебанието на реалността, че се умира. Защо? Защото това е вяра на астралното изживяване или на мисловните аргументи – не на причинността, не на интуицията.

Ето тук е необходимостта да се изходи цялата ск`ала, за да се види човекът свободен. И тук се разминават двете големи доктрини – доктрината на оцеляването и доктрината на служението. Поради внушения страх от смърт в душата на човека, той в обикновеното си битие търси оцеляване, а посветеният не търси оцеляване, а служение. Вярата е потребна, защото йерархията е такава: чрез първичния усет за признание на олтар и жертвоприношение човекът получава отговорност и събужда покорност. Но чрез ума трябва да руши, а чрез интуицията си – да изгражда.

• Синът в Синовност не е проблем на послушание, а на посвещение!

Синовността като проява в Мъдростта ще улесни или ще позволи будността на Третото око и манифестацията на Кундалини. Тогава идва свобода от лъжа, защото ясновиждането не позволява никой да бъде излъган. Не телепатията, а по-висшата вибрация на знанието е свобода от лъжа. В персийската религия ахурамаздистите могат да приемат безверието, но не могат да приемат лъжата. (Вижте каква опака работа!) В религиите има заповед: „Не лъжи!“, но не позволяват на човека да се съмнява във вярата си... Все пак религиите казват нещо изключително, което днес е приложна необходимост в Мъдростта, защото лъжата е най-страшната мисъл-форма, която блокира развитието на човечеството! И тогава именно Синовността среща своята „Китайска стена“. А персите са предвидили още тогава, че могат да приемат безверието, но не могат да приемат лъжата.

Свободата от лъжа е приложност на Синовността в Духовната вълна на Мъдростта! „Не лъжи“, а хората си лъжат, без да разбират как градят с мисъл-формите си ненадскачаемата стена на отрицанието. Така че Мъдростта е отговорна пред световната душевност чрез свобода от лъжа!

• Синовността като приложна будност обслужва световната душевност!

Тя ще даде на Третото око зрение, извеждайки Кундалини. Моралните постулати, които светът си поставя, имат стойност в едно социално общество с примитивно знание. Религиите наистина трябва да донесат ведрина и нови, нови страници от едно ново знание. И тогава, когато почнат да стават традиция, да ги опазим от старост, която дълго продължава, много дълго стои. С Новото знание ставаме служители на Целостта – без разлика от коя религия сме били, без разлика на кой олтар сме служили. Преди всичко – свобода от приноса на кръвни жертви, каквато още изначало са проповядвали посветените.

Битието на Мъдростта никога няма да употреби и зловещата дума „анатема“. Никога! Анатемата е едно от най-злите слова. Тя е обслужвала дребните умове и жадните за власт. Никога не са разбирали Христос тези, които са правили анатеми! Няма по-скръбен ден за Христос от това да види анатема в Негово име, а мръсотията от анатемата продължава със столетия! Най-страшната обида на човечеството в християнското вероизповедание, останала от еврейството, това е анатемата. Няма по-страшна мисловна форма – тя спира притока на Божествени енергии както към личния живот, така и към социалната даденост, към историчността на един народ, към битието на света! Защо? Защото гневният елементаризъм към някого, отклонил се от Бога, е мисъл-форма, която издига стена. И затова нека да не позволяваме на мъдрия да нарече религията суеверие; на умния – да се оскърби в непрозрение; а на глупавия – да казва, че няма вяра и че няма богове! Достатъчна е идеята за Синовността, за да се освободим от непреценена и недостойна постъпка и недостойни слова.

Синовност е имало във всички религии. В тотемността Синовен е тотемът, защото, който го яде, става равен на боговете. Но Синовността в християнството роди доктрината на Единосъщието – най-върховната йерархия, която може да се позволи на човека. Не да станеш тотем, не да станеш съвършен, не да станеш Учител, а да станеш единство с Отца си! И ако това не е дързост... Разбира се, това е било богохулство, за което Иисус е разпнат. Богохулство, но да възкръсне е позволено на всекиго – стига да измери своята Синовност може ли да възкръсва.

А мястото на Синовността в Мъдростта е признанието на Логосовата присъственост, викана в живот със съответната идея, която ние трябва в служение да изпълним. С това ще почнем да измерваме духовната зрялост на човечеството в идеята за едно ново дарение – дарението, че развиващият се в божественост човек може да понесе едно велико преселение към своя Отец с идея за безсмъртие. Защото Животът е непреривен и той е единственият, който е непобедим!

Не може да не слезе от живот онова, чиито ценности и стойности вече са влезли в душата на човека и човечеството. Има улеи нови, в които с присъствието на Синовността ще се излеят струите на Мъдростта, които са Нова Духовна вълна и Ново Азово живеене!

 

Из Слова на Ваклуш, 1996 г., в Пловдив и София

 

Бележки

[1] Вж. Римляни 8:14.

[2] Вж. Коев, Т., Киров, Д. Кратка богословска енциклопедия. София, Булвест 2000, 1993, с. 134.

[3] Иоан 1:1-4.

[4] Вж. Чатерджи, С., Датта, Д. Увод в индийската философия. София, Евразия, 1995, с. 26-27.

[5] Вж. Кузански, Н. За ученото незнание. София, Наука и изкуство, 1993.

[6] Вж. Чатерджи, С., Датта, Д. Увод в индийската философия. София, Евразия, 1995, с. 98-99.

[7] Пак там, с. 352.

[8] Ваклуш Толев. Езотерични школи и мистични учения. Ч. 1. Форум за духовна култура, 1995, с. 3.

[9] Матей 3:17.

[10] Бейли, А. Послания на Тибетеца. Ч. 2. София, Гуторанов, 1996, с. 298–299.

[11] Галатяни 6:7.

[12] Вж. Лука 20:17.

[13] Лука 8:21.

[14] Матей 28:20.

[15] Агни йога, §217. Севлиево, печ. „Братство“, 1935, с. 122.

[16] Вж. Лука 23:45.

[17] Иоан 5:19.