Славянска митология

Славяните са отразявали живота, но не са го променяли!

Друго религиозно съзнание, което опложда и оставя белег в тази свещена наша земя, макар и не така богато, както при траките, влиза с пришествието на славяните. Славяните идват тук с един свой митологичен мироглед, с една схема на божества и с десетки суеверия. Тази втора религиозна форма на живот по нашите земи безспорно е твърде опростена, сравнена с тракийската култура, но все пак отдава дължимото на това, без което човекът не може — човекът не може без божества и без олтар! Не може, колкото и суетни и примитивни да бъдат те. Затова той е започнал от една първична памет да отдава почит на тотеми, което пък в цивилизования свят преминава в хералдическите знаци — гербовете. Онова, което наши прадеди са имали за бог, ни става герб. Ето историческата последователност — от митологичното признание на тотема за божество до евтиното извинение на психологията на човека, че се е кланял на животното, със сублимирането му сега да го нарече герб... Фактът обаче е един — човекът не може без божество, колкото и да е първично, не може и без молитвено-приложно дело, което наричаме олтар!

Религията на славяните в нашите земи е преди покръстването ни. Можем спокойно да говорим за религия, независимо от това, че историците ни наричат времето преди християнизацията „период на митологиите“. Но безспорно нямаме основание да осъдим всички онези поселници в предишните хилядолетия защо не са имали това, което сега наричаме религия. Би било наистина странно да искаме нещо, което не е било — очевидно не е могло хората тук да бъдат християни тогава, когато още не е имало християнство.

За славянската етническа общност има исторически информации, че се формира в Централна Европа в края на II хил. пр. Хр. През IV в. сл. Хр. славяните започнали да се придвижват на запад, на изток и на юг. След това тук южните славяни като етническа група заедно с прабългарите образуват един народ, който ще има вече обща религия — именно християнството. Но преди да влязат в състава на Българската държава, а и в нея до Покръстването, те имат своя религиозен многобожнически мироглед. Много трудно може обаче да се говори за едно системно, бих казал, доктринерско тяхно схващане, каквито са митологиите на древните египтяни, на индийците, на гърците, на римляните със стройните системи, имащи основни виждания върху теогонията, върху космогонията, а след това вече — обредното приложение на съответното вероизповедание.

Славяните нямат оформена космогония и теогония. Една от причините за липса на формирана идейна и приложна обредно-олтарна митология е, че рано попадат под влиянието на гръко-римската митологична философия и българското единобожие на Танг Ра.

Налице са, обаче, разминавания по отношение преценката дали тяхната митология е само подражателство — аналогия на гръко-римската митология, или е самобитна. Не можем с положителност да твърдим, че всичко, което славяните оставят, е подражание. (А и подражанието предполага, че има наличие на усет за това, на което се подражава, за да се направи нещо лично.)

Подражателска на еладската митология е митологията на римляните. Те имат първенство само в законодателството — дават своите знаменити 12 таблици — кодификация на римското право (но пък в шумеро-акадската митология преди това са имали таблици на съдбата). Така можем да кажем, че Рим предоставя на света правото, но не и религия — религиозното им знание е подражателско. Но техните философи и мислители се различават много дълбоко от гръцките. Гърция има големи школи — като започнем от идеализма и свършим до грубия материализъм. Рим обаче дава една друга дълбочина в своята класическа, преди всичко правна мисъл и след това концепция във философията — повече нравствена сила. Един Сенека, например, е неповторим, когато се квалифицира етично поведение. Може би точно това, което са вписали дванадесетте таблици, е послужило (както обикновено религиозните позиции за нравственост служат след това на философията и на етиката) да се изгради стълба за съотношението човек с човек.

Славяните нямат такива концепции. Така че трудно е да се приеме, че са донесли една митология, която изцяло е подражателство, но и много е трудно (освен за някои от обичаите или образите на боговете им) да кажем, че са имали лично своя душевна митология във вярванията и изповеданията.

На славяните липсва широта на културата, въпреки широтата на душата им!

Те нямат Омир, Есхил и пр., защото при тях не са в наличност деветте музи, за да имат живителните струи на едно поетично виждане. Не можем да кажем, че славяните оставят и свои свещени книги. Но такива, за съжаление, не ни оставят дори гърците и римляните. Вярно е, че в наличие са „Теогония“ на Хезиод и „Метаморфози“ на Овидий, имаме и т. нар. „Сибилински книги“; ведно със схващанията за митологично поклонение са сградени и съответните гнезда на посвещение, каквито са елевзинските мистерии, но това са схващания за божествата, не и познание, което обикновеният верующ има в своето всекидневие. В свещените книги са изнесени правила и поведение на служение, които религиите създават. Но при славяните ги няма. Това може би в известна степен е било необходимо, за да е изчистен хоризонтът, в който да се впише по-късно една нова религия...

Славянската митология е ограничена в липсата и на институция религия, както и на държавна структура. Но няма не само човешка душа, а и социална формация (род, задруга, племе) без свое религиозно убеждение.

Безспорно една държава има нужда от религия, а една религия има нужда от организиран живот! Ето хармонията, която трябва да се изгради, за да имат те устойчивост. Така че, когато разглеждам този период, отбелязвам, че славянинът, който идва тук преди прабългарина, почти век не може да изгради своя държава, именно защото няма институцията религия. И щом не изгражда организирана държавна структура, не може да даде и устойчивост на религията — в наличие са само родови олтари в съответните славянски райони на тази земя. Неслучайно и Христовото изповедание цели три века върви от катакомба на катакомба и при заколения от арена на арена. Става достояние, а няма живот до 313 г. Три века е трябвало на християнството, за да стане равноправна религия, а оттам вече и битие.

Затова казвам, че не може да има държава без религия и не може религия да има живот без държава! Защото едната институция трябва да ражда идеите за битие, а другата да дава концепциите и моралните статути. Много лесно му било, както си мислят хората, на Моисей да отиде в планината Синай и Саваот да му напише на каменни плочи Десетте Божи заповеди... Не, години са му трябвали. Казано е, че четиридесет години евреите са бродили из пустинята. За да се създаде държава, трябва религия, а религията дава нравствените правила, правните статути, които държавата санкционира.

Това е голямата тайна, когато се питаме защо тук, на тази земя, обитават славянски божества, а ги нямаме врязани в паметта си — защото славяните нямат държавническо мислене. Имат племенни съюзи, имат и князе; имат по-скоро общества, в които Вечето (върховният орган на племето) решава всичко.

При славяните — от липсата на идея за личност, липсва и идея за държава!

Така че племенният състав остава единствената тяхна социална формация в живот и това прави невъзможно изграждането на институция с религиозен характер. Остава си племето в своите племенни поклонения. А когато едно племе победи друго, неговият първенствуващ племенен бог става предмет на поклонение. В наличие е т. нар. хенотеизъм.

Славяните много късно изграждат държави, и то винаги под някакво чуждо давление. Когато славянството се разслоява на север и на юг от Карпатите, то започва да има свои огнища, свои исторически места и изгражда социален живот. Но и тук, в нашите земи, то няма една централизирана държава до идването на прабългарите. Въобще славянството като психология не е могло да изгради никъде свои такива формации без внушението или без присъствието на някой друг етнос. Племената им гравитират, за да направят държавен живот. Такъв е случаят с обединението на западните славяни — чехите, моравците, словените и пр., където първата им раннофеодална държава като идея се ражда и осъществява през 623 г. от прочутия франк Само. Или, както при руснаците — вождът Рюрик на скандинавското племе варяги основава през 862 г. тяхното царство; при поляците — под сюзеренитета на Отон I, император и крал на Германия, се утвърждава държавата им в края на X в. И при заварените тук славяни ръката, умът и идеята за държава се донася от прабългарите. Безспорно всичко това може да има уточнения, може да няма пълно съгласие от някои историци, но фактическият момент е този.

Съзнанието на славянина е разслоено — оттам е липсата на воля за организиран държавен и за институционален религиозен живот!

Това е бил нашият славянски бит. Славяните притежават необюздана волна душа, която без съсредоточено мислене и приложна дисциплина може да се ширне и като вода в пясък да не направи река. Затова поради липсата на дисциплиниран ум имат трагичната участ да не могат нито да дадат престиж на изповеданието си, нито да имат идея за власт или да осъществят идея за земя. И се гърчат в огъня на византийците... В края на краищата идват тук прабългарите, подават им ръка и те, макар и със страх, приемат защитата. После лесно приемат и християнството...

Все пак трудно можем категорично да определим защо няма стройна система от митология на славяните. Но въпреки тази липса, когато вече са организирани в държава, религиозният им мироглед (до християнизирането) не е изпускан от съзнанието на водещия — на държавния глава. Защото това е форма, чрез която социалната общност може да бъде подчинявана, може да бъде извиквана за жертва и подвизи. Така си служат с християнската религия и държавниците, и папите в Западните държави — за да извикват християнската общност на кръстоносни походи.

Религията, разбира се, не може да се третира само като инструмент за насилие. Тя, преди всичко, е инструмент за одухотворяване, тя е стълбица за съвършенство, след като си създава божества, с които хармонизира естетичен, етичен и духовен живот. Всяка религия дава божество за моление и йерархия за съвършенство! И славянинът, все пак, има своя вероизповед — твърде опростена, но адекватна на онова, което времето му поднася и което заобикалящият го свят като въздействие и внушение моделира в неговото съзнание — божества и съответно правене на поклони.

Странно е, че наистина историята не намери големи славянски паметници, въпреки че се откриват некрополи, които свидетелстват за някои от техните обреди. Не са намерени класически храмове, нито, да кажем, статуи на Перун, каквито имаме на Зевс или на Юпитер. (Ето защо е трудно да се приеме, че е налице само подражателство.) Тази митологичност не ни оставя величествени паметници, както митологията на Елада оставя храма на богинята Атина Партенос или храма на Артемида Ефеска; както митологията на Рим дава амфитеатри и некрополи; както митологията на Египет оставя пирамиди и светилища... Индийската митология (която още не е слязла от сцената си) също ни дава своите изумителни храмове, а ведно с това свещени книги, които (да оставим епичното начало и разказвателната история за богове и богини) не можем да оспорим. Не можем да оспорим нито Ведите, нито Упанишадите.

За съжаление славянската народност тук, на нашите земи, а и другаде — с изключение на няколко каменни и дървени фигури на боговете им (както в Полша техни историци откриват четири малки дървени идола на божество — дори четирилико божество, което е твърде странно), не оставя големи статуи и храмове. Какво показва това? Дали е липсвало на славянина чувство за изкуство, или по-малко е било чувството на признателност към божествата? Какво е липсвало на молителя? Съзнание за поклонение ли, достатъчно почит ли, чувство на страх от божествата ли? Но най-голямото чувство на страх от божество намираме в Старозаветието, в юдаизма. Юдеите, обаче, не издигат много храмове, а само един — Йерусалимският (другото е синагоги, което значи „събрание“, и целта е обучение). Един храм — защото са монотеисти. За прабългарина също е логично единствено светилище да има — Мадарският конник — защото и той е монотеист. Но славянинът защо няма нито един храм? И в България не са намерени статуи, освен две „каменни баби“ (при с. Ендже) и едно каменно човешко изображение (при с. Езерово), за които се предполага, че са древнославянски.

Така че много малко е наличната материална култура на митологията на славянина. Това всъщност говори не толкова за липса на въображение, колкото за липса на приложна мисъл. А националната аура се защитава с духовни образци, материализирани символи и материални институции! Липсата на организирана формация от племенния състав нагоре осакатява славянина в идеята за изграждане храмове на религия и статуи на богове. Подобна аналогия можем да направим с евреите, когато ги извеждат от египетското робство. Имат скиния (шатра), която опъват и в която слагат своето светилище, но нямат устойчивостта на родената, осъществената държава, за да направи тя олтар. Много по-късно тази скиния се материализира във вълшебството, наречено Йерусалимски храм.

Религията има приложно-обредна страна, но има и философия, метафизика, мъдрост. А изкуството е статичен израз на уловена динамика и дава реална образност. И тук, на тази земя, славяните заварват много образци, които обаче не оценяват. Траките оставят своите прекрасни храмове-гробници, които са изумителни. Те са бисери, раковини на изкуство, на песенност, на моление... Такава изящност — без размерността на пирамидите да видите душевното величие. Изумителни неща — защото траките имат мироглед, който е изключителен! Приемат, че кончината е право на радост — тогава как няма да иззидат великолепни гробници...

И една Римска империя, която минава, изгражда тук свои големи паметници — и сега откриваме техни некрополи и храмове; откриваме амфитеатри и стадиони. Трагичното е, когато потърсим да ги сравняваме с наличното при славяните — тогава се губим. Не можем обаче да кажем, че се губим, когато ги сравняваме с изящните тракийски гробници. Земята ни не е лишена от паметници — откриваме чудесни творения. Но когато говорим за присъствието на славянина в неговото религиозно битие, нямаме храмове нито на Перун или на Дажбог, нито на Лада или на Морена... Затова, когато квалифицирам какво направи християнството в своите три века на нелегално живеене, казвам, че то можа да измести хилядите каменни божества на Европа — прати ги в музеите, но не прати там нито един каменен славянски бог, защото такъв няма.

Славяните са не със смирен, а с анархистичен начин на живеене с богове!

Това говори наистина за малко съзнание, за плитчина в мисленето. Само с щит война не се води — и копие трябва. На мисълта на славянина липсва копие, а религиите са оръжие. Защото може един Аполон да е покровител на изкуствата, но богът на войната Марс е въоръжен с щит и копие, богинята на мъдростта Атина Палада е с шлем и меч...

Митологията за мен никога не е била приказка, нито „бабини деветини“, както си позволяват да говорят хората. Тя е една велика символика, особено когато е богата. Митологиите са жив живот на народите, когато духовната им мощ — като стихийни явления в природната цялост, е образувала светилища. А за да се направи светилище, това значи, че е зидано в душите. Човек не може да има светилище, ако няма усет за поклонение в признание на величие. И най-бледият бог, ако ви е събудил за величие, има стойност. Защото и на най-големия ум нито е градено светилище, нито някой му е запалил свещица. Признание — да, но светилища са правени на боговете, не на гениите!

Всяка религия оставя идеи на човечеството. Така Елада ни дава доктрината на студената красота и легендата за Икар; древният Рим санкционира идеята за правото и оставя бляна за свобода... Какво обаче славянството оставя тук?

Славянството ни оставя характера да се прави съжителство с други народи!

Това е могло то да направи с тази негова трудно уловима душевност, която е без провиденция.

На славянството му липсва изградена концепция, която създава мироглед, но във фолклора е изумително мощно. Оттам и в българския фолклор ще намерим наистина едно богатство, но богатство на битологичното вероизповедание — на онова, което обикновеният, битуващият в тези земи славянин е могъл да изгради като поведение към самодивата, към върколака, към дявола (по-късно и християнството му внася дяволи в мирозрението)... Затова и при държавниците на славянските народи, в по-късните векове, в подражание на съответния римски или византийски двор, или на стари немски дворове, ще видим разукраси — разни самодиви, нимфи...

Това, което извеждаме като митологично съзнание от фолклора ни, сега повече го третираме като суеверие, защото имаме вече един друг огледален образ — образът на християни. Но в нашето фолклорно изповедание една Змеева сватба, една Слънчова женитба и пр. са изключителни идеи, които умовете на славянина и на българина тук са раждали и са формирали трайности.

Змеят, както и ламята, е една много интересна символика в българската народопсихология. И нашият писател Петко Тодоров (1879-1916) написва драмата „Змейова сватба“, в която просто освобождава себе си от митологичност. Каква анимистичност само поставя — змеева сватба... Доколко е могло поетичното въображение да разкрие концепция, това е отделен въпрос. Вие може да направите поезия и да нямате концепция; или може да имате концепция, а да нямате поезия — това са две различни неща.

Безспорно вълшебният змей идва отдалече, оттам, където драконът е божество — от Далечния изток (Китай, Корея, Япония), но никоя митология няма толкова ясна представа за змея като любим и съпруг. Това никак не говори за наше снижено съзнание, а за един усет, ако подразбираме под „змей“ или „змия“ идейна концепция — посредник между небесното и земното начало. Змията не е низостта и ехидността — тя е идея за едно същество, което, като сменя кожата си, е символ на превъплъщението, а има и гъвкавостта на мъдростта, както и Христос казва: Бъдете мъдри като змията… Така че може една мисловна идея да не отива много далече, но един усет за преценка да е налице, макар и в един нисш стадий. Тук е именно онова, за което говорих: че на славяните им липсва не голямо въображение, а идея за концентрирана себевглъбена познаваемост, каквато пише на храма в Делфи: Познай себе си и ще познаеш вселената и боговете! Точно това съсредоточаване им липсва, за да може да бъде концепция, но в почитанието си го имат, имат го като мисъл-форма.

А чрез идеята за Слънчови сватби славяните повтарят слънчевите богове, които намираме в дълбочината на вековете: при акадите, шумерите и египтяните — Амон Ра, а след това при дошлите тук прабългари — Танг Ра. Това въображение не е плод само на вяра, то е плод и на реалност. И там е силата на вярата, когато чрез определени идеи дава позитивност на човека, дава му положително присъствие. Едно ниво на мисловност се удовлетворява с определена верска теза, с едно верско огнище. Ще отиде там, ще принесе в жертва нещо, ще омилостиви боговете, защото те са стихии.

Това са олтари, за които ние сега казваме — олтари на суеверието. Но тогава всъщност се е удовлетворявала една духовност, човекът е растял в своето поведение морално и историческо. Това е била една хармония между възможности и необходимости. Отразената реалност е измерение на човешката възможност! Затова, когато ще говорим за своите митологии, не бива да е с насмешката „колко елементарни са били“. Нима сега е много възвишено, когато се кълчат — по-първично е, ако го сравните с оня танц край огъня, в който изпадат във вътрешен транс, за да видят божества! Нима нашите огнепоклонници не са били много по-съвършени, без да са суеверни!?

Когато правим своите съпоставки, трябва да имаме поглед върху историческата последователност или най-малкото грамотността — за да не решаваме събитията или подвизите на хората с това: „Колко са били прости — вярвали са във водата!“ Безспорно, че ще вярват във водата! Водата е астрален образ на Светлината! (И макар на шега, понякога казвам, че гениален трябва да е бил онзи, който е измислил водата.) Можете ли да си представите живота без вода?! Във водата се осъществява животът, въпреки че той се ражда от Огъня! Защото, ако няма вода, няма кой да го съхрани...

Безспорно не можем да лишим славянина от възможности потенциални, които по-късно проявява, но липсата на една по-предишна култура не му дава в по-късните векове опорна стена, не му дава градивен камък. За една култура, която осъществяват, примерно казано, италианците в своето Възраждане през XIV-XVI в., или една култура, която немците правят през ХVII-ХIХ в., те имат крайъгълен камък, както се казва, на който започват да градят. И виждаме едно наситено въображение в приложност. Славянинът не прави такава приложност, понеже му липсва предишен реален образ на божества.

При християнизацията, която след това идва, достатъчно богатият пантеон на божества и в Западната, и в Източната култура внася твърде много митологичност. Когато Европа иска да се очисти и има няколко века, в които е забравена митологията, тогава пък се ражда векът на Ренесанса — не само в хуманизма, но и във връщане на митологичните образи. (И един Жан-Батист Расин — именитият френски поет, през XVII в. ще започне да пише трагедии така, както съдбата е третирала човека в Елада.) За упрек не можем да говорим, защото това, което е в историческа наличност, то трябва да бъде преценявано, но не може да бъде упреквано.

Така че въпросът е: Защо няма достатъчно потенциалност, коя анархистична сила краде на славянина творческото му въображение? Дали защото е предимно земеделец и земята му е цялата сила, където той в хлебородието слага всичкото си битие?! В необюзденото си въображение обаче, особено през ХVI-ХIХ в., ще видим, че славяните също правят изумителни открития и творби — от Николай Коперник и Михаил Ломоносов през Адам Мицкевич, Фьодор Достоевски, Фредерик Шопен и Хенрих Сенкевич до Лев Толстой и Мария Кюри.

Но въпросът е това славянско поселение, което идва тук, какво носи? Каква формула в душата си слага за божества и как ги осъществява? Има ли оня примитивизъм, с който остават славяните от руските степи; умножава ли културата тук, макар и с малко, както да кажем правят поляците? Или при българите има някаква спирачка...

Прабългарите не налагат промяна на съзнанието на славяните. Водят с тях известни преговори с оглед на социално единство за държава, но не и на религиозно изграждане. Така славяните могат да се удовлетворяват несмущавани от това, което изповядват. Примотеизъм, т.е. признаване на един върховен бог между останалите, при българина няма. Танг Ра не е и само племенно божество — хенотеистично, Танг Ра е слънчевият и вечен бог и другите племена не са насилвани да го изповядат! И ще видим, че има някакво покриване между славяни и прабългари. Въпреки че славянинът е многобожник, все пак в своята митология той признава в някаква форма върховен бог. Южните славяни го виждат в лицето на Перун, който е небесно божество и бог на гръмотевиците.

„Перун“ — старобългарският глагол „перѫ, пьратн“, в превод ще рече „бия, удрям“. На руски — „перун“ е „светкавица“, на украински — „пярунь“ и на полски — „piorun“, значи също „светкавица“. И като връзка с този гръмовержец славяните приемат най-вече дъба (чиято устойчивост е най-голяма, а и тук е имало големи дъбрави). А дървото или местото, където пада гръм, славяните правят обект на свое поклонение и вярват, че е лековито. Защо? Защото чрез свещения си огън божеството е благоволило да го покрие със своята сила. Значи огънят като почитание (енергия на Перун) е и в славянството, което идва може би от Персия, защото там огънят е божество. Така че славяните правят поклонение пред дърво, но и пред камък. Някаква памет им носи идея, че всичко е започнало от кристала, но дървото е за тях приютност — обител на предпочитания от тях Перун като главно божество.

Ако човек не разпери криле на познание, ще мисли, че и в еладската митология имаме само един главен бог — Зевс. Но този, който има малко повече поглед надалече, ще знае, че Зевс дели властта с братята си Хадес и Посейдон, а жена му Хера го преследва и направлява...

Така не е обаче при славянската митология. При южните славяни Перун — така поне е в съзнанието им — остава цялостен, но е върховен бог все пак само относително. Безспорно той е гръмовержец — именно тази аналогия търсим. Той е обаче една бледа изразност — праща светкавиците, но дотам... При Перун не намираме жени, както е при Зевс. Нито Лада, нито Морена е съпруга на някого, но не заради това, че имат толкова индивидуализирано поведение и липса на колективна божественост. Напротив, в гръцката митология ще намерим много индивидуализирани божества, без да се страхуват от колективност, в която Зевс е баща. Зевс има безброй похождения: той може да се превъплъти на бик, за да похити любимата си Европа; може да се преобрази на златен дъжд, за да оплоди Даная; с мълнии и гръмотевици да се яви на Семела... (Разбира се, не е обвинен в грехопадение и в прелюбодейство!) Така са създавани чеда, изграждани са култури. А една широка славянска душа може да се напие, но не и да създава Перунова култура... (И не крият старите автори на историята, че славяните са били пияници.)

Много често Перун, който е мъжко божество, има и свое почитание във форма на женски имена. Оттам е Перуника. Цветето перуника какво е? „Iris germanica“ — окото на родството. Може би оттук са и част от нашите (славянски) обреди, като обредът „Пеперуда“ — „дъждоносните пеперуди“, които пеят за Пеперуна и играят и досега. Виждаме християнството как приема техните обреди — славяните имат един бог на дъжда и след това християнизирана България си слага едни „пеперуди“ и: „Дай, Боже, дъжд!“ „Дай, Боже“ — ето го и дарителя на блага, Дажбог. Точно един митологичен навик — да се моли небето да даде. Това е от Перуновото коляно, ако мога така да се изразя.

Прочутият византийски историк Прокопий Кесарийски (VI в. сл. Хр.) в своята „История на войните“ се спира на схващането на славяните за Перун — този създател на мълниите, като единствен господар на всичко. Той приема жертви и то обикновено това, което се случва и при другите божества — кръвни жертви — волове и други животни. Един Орфей се е борил и е успял да победи вакханалията в служението — така е освободил дори Дионисовите почитатели от кръвните жертви, а хилядолетие след него славянинът ги принася!?

Това е разслоението и психологията, с която се изгражда една институция, без да има материален образ. Институцията религия при славянина остава в душевността му. И затова душата му е поселена с обредности и със суеверия.

Трябва да кажем за религиите, без да щадим която и да е, че всички са пълни със суеверия. А суеверието е неизживян примитивизъм на съзнанието в познание на Бога! Това, от което Христос освобождава евреите, но те пък нямат кураж да надкрачат своя Саваот. Голяма е тайната! „Милост искам, а не жертва“, казва Той, когато в храмовия двор на еврейството стада се носят на заколение...

Славянинът много рядко извежда в изповеданието си жрец. А тракийците са имали жреческо съсловие! Това показва, че на славяните им липсва институционалност. Когато Моисей извежда народа си и Саваот му обещава религия, първото нещо, което му се казва, е: „Помажи и Аарона, и синовете му и посвети ги, за да Ми бъдат свещеници.“ Други нямат това право. В този смисъл трябва да схванем и кастовия характер на индийската религия (касти, но които след това трябва да се изживеят, а не да се трансформират в класи, които се обръщат в потисници).

От липсата на идея за институция се идва до опростителство на служението!

Оттук е и липсата на подбуда, за да се роди чрез въображението доктрина за религия, а не само почитание. Пробудата за доктрина може да създаде катехизис, но не на почитанието само, а на раждащата се идея! Защото една религия трябва да има метафизика и нравствени начала, но трябва да има и обредно-приложна страна и тя да бъде обоснована. Примерно, когато един християнин отива да вземе причастието, той трябва да знае великата тайна: Ето този хляб е Моето тяло — взема от него, което го прави единство с Христос. Това е идея — материализирана, но криеща в себе си пулса на метафизиката. Виждаме какво липсва на славянина.

Не е проблем на осъждане, а на анализ. Не просто, както историци ни поднасят схемата: Ето ви идолите — покланяли им се, молили се, принасяли са жертви. Ами кой ще каже защо този голям народ не е дал сибили, храмове, свещени книги? Каква болка е носила душата му, за да има въображение, което го прави анархист, вместо да го събере в съзерцание и да направи подвиг! (Нещо, което, за съжаление, и сега съзираме.) Какво му липсва на славянина? Липсва му прозрение в идеята за организирана реалност! (Затова така лесно е можел да си сменя религията.)

Много често се случва върховното божество в различните времена и при различните групи славяни да не съвпада, а оттам и да бъде третирано от различни историци различно. Руският историк Борис Рибаков, например, застава на тезата, че това висше божество за древните славяни е било Род и че божеството Род предхожда Перун и обхваща цялата Вселена с всичките `и светове — небесен, среден и долен. И така обзема цялата космогония и теогония (по принцип много бедни) на славяните.

В балтийските страни се е считало, че тази висша сила, този „бог на боговете“, е Свентовит. А в „Славянска хроника“ на Хелмолд (ХII в.) намираме, че името на този бог е Свантевит. Той е богът на Небето, от който произлизат другите божества — от неговата кръв те произхождат и са йерархия вторични богове, подчинени на него. Това е теза не толкова за космогония, колкото за теогония. Бог Свантевит си имал и свой прочут храм и свой жрец в гр. Аркона на т. нар. тогава о-в Руян в Балтийско море. Ето още едно присвояване на мироглед, какъвто е мирогледът на древногръцката митология. Зевс има свои храмове и жреци (най-вече по планинските върхове), но най-подчертано това е при Аполон, който си има свой храм в Делфи, където прочутата Пития прави предсказания, има и своите велики жреци.

Така че на славяните митологията им наистина не е автохтонна, както се казва, не е самобитна. Не може да се ражда съмнение, че този пантеон на славянските божества не е самороден. Обогатен е с идеята за оракулство.

Кои други божества са наредили славяните в своя свещен ред на почитания? Споменах вече за Дажбог. Той може да бъде преведен на езика на предишните митологии — да го наречем Слънчевия бог, или Феб, както наричат Аполон. Източнославянският бог на Слънцето и на Небесния огън е Дажбог, почитан и у нас! Във всички религии ще намерим бог на Слънцето. В наличие е идеята за соларните божества. И Христос е слънчев бог; и при славяните има слънчев бог. (Но нямат бог, който възкресява!)

Друг бог на източните и балтийските славяни е Сварог (Сварожиц) — бог на земния огън (когото считат за баща на Дажбог). Според някои изследователи е известен и на южните славяни. На него дават атрибутите на Хефест (или римския Вулкан), т.е. на онова божество, което за мене е най-дареното. Можем да кажем, че Хефест е велик откривател за разлика от бога-ковач Сварог. Той прави нещо, което историята с възхищение чете — изработва щита на Ахила и в него влага всичко, що светът е сътворил; слага цялата култура вътре — от земята до небето, от сватбите до битките, от нивите до океана. Какво поетично въображение е имал! И Ахиловият щит в Омировата поезия е нещо изключително. Но още по-изключителното е, че този бог внася нещо, което едва след тридесет века го направиха. Той дава и наука. Това, което днес считаме за достижение, Хефест отдавна го прави. Ние се радваме на робота, радваме се на своите дистанционни апаратчета, а той, когато работи в своята работилница-ковачница, със слово повелява да заработят меховете и цялата тази уредност, която трябва да разтопи метала, за да се изкове оръдието на труда или оръжието на боя. Със слово! Ние сега упражняваме силата на магнита, на електричеството, а той — с думи и мисъл. Изумително! И в бъдните векове това е безспорната тайна не, a безспорната възможност на утрешния ден — с мисъл ще се прави всичко.

В славянската митология липсва концепцията на метафизичното виждане — при тях е властна натурфилософията!

Тогава няма защо да се учудваме, че имат великолепни писатели, но не и философи... Имат писатели-философи (като Достоевски и Толстой, писатели — интерпретатори на християнството), но нямат постижения във философията. Липсва метафизично мислене. Не си измислят някой крадец на огън, както го ражда древногръцката митология — Прометей. Приковават го, но Прометей е образ, концентрирал идеология: идея да се краде огън, за да се спасява човечество! А какво е Сварог — бедност. Така че Сварог не е Хефест, т.е. Вулкан — творящият, изграждащият, но и грозният. Най-грозното божество — баща му го хвърля от небето на земята и той окуцява... Разбира се, боговете не се нуждаят от огледална харесваемост, те са богове — който не ги харесва, не им прави поклони! (Богинята на красотата Афродита, обаче, е била жена на Хефест... )

Друго божество в източната славянска схема е Велес (Волос). Има основания, че е почитано и от южните славяни. Това е божество, което е закрилник на стадата и плодовитостта. То преминава в християнството — св. Власий точно това покровителства. И дори той има специален ден — 11 февруари, в нашето изповедание, когато се правят и молитви в защита на животните. Малко по-далече великият Аполон е бог и на стадата и дава указания на хората как да правят скотовъдство и земеделие. Значи това, което се нарича „далечно“, „недосегаемо“, това, което наричаме „божества“, какво всъщност е? Личности, които имат култура и които, колкото и странно да звучи, намират приложност в онова човечество, на което са решили да му създадат познания за живот. А човечеството — в признание, че еволюира, ги изгражда в божества. Тогава защо да съдим митологиите, щом са ни научили на добродетели и щом можем да преценим известни игри, че са иносказания и идеи за превъплъщения, каквито е правил един Зевс!?

В общославянската митологична система има още Белобог (Бял бог) — бог на сполуката и щастието, и Чернобог (Черен бог) — бог на злото, носещ нещастие; символи на противоположностите: бяло — черно, добро — лошо... Трудно може да се каже, че това е една дефинирана концепция в идеята за наученото от Адам и Ева, т.е. „доброто и злото“. Славяните са имали откъде да вземат тези понятия, но при тях такава диференциация показва не идея за дуализъм, а поведение за наличност на добродетели; показва недотам изработена теза за отношенията между хората.

От източните славяни ще остане още едно име на божество — Ярило. Ярило е бог на Слънцето и плодородието. В южното славянство Ярило е Герман, а при всички славяни се среща като бог Тур.

Славянската митология, както другите световни митологии, не е лишена и от женски божества. В генезиса на другите митологии има някакъв паритет, защото Сарасвати — живата мъдрост, е съпруга на Брахма, а Хера е съпруга на Зевс и майка на богове. Тук няма това съотношение, но има богини — като Лада, Морена, Мокош и пр. Една Лада в общославянската митология е богиня на любовта, брака и благополучието. Не можем, както казах, да търсим пълни аналогии, нито да се освободим и от мисълта за известно подражание, откъдето е понякога допълнителната украса към богините. След като тук идва славянството, колкото и да е било късно и колкото и да е отмирала древногръцката митология, тя е останала в разказите, тя е останала в паметта на поселението и не е могло да не окаже давление върху изграждания образ на Лада като богиня на любовта. Но Лада в никакъв случай не може да бъде една Афродита — тя си е богиня, родена на славянска земя! Това наистина показва, че имаме бедна митология. (Но, разбира се, нямаме основание да се себеотричаме.)

Другата богиня, която така властно остава в митологията на всички славяни, това е злата Морена (Марена, Мора), а „мор“ на славянски език значи „смърт“. Така Морена е богиня или вещица на смъртта, болестите, тъмнината. Можем да я сравним с Хеката — злата магьосница на гръцката митология, защото и славяните са имали идея, както казах, за „добро и зло“. Хеката е богиня на Луната, а Морена, като Хеката, е вземала сила от нея.

Луната действа на планетата ни и с магична, и с магнетична сила. Тези, които познават йерархията на окултните знания, които познават жизнения път на човечеството, знаят за неговото преминаване през Лунния период, както преди това през Слънчевия и Сатурновия период — човекът не е само планетен, земен. Затова лунната аура, ако можем така да се изразим, въздейства върху човечеството още. Оттам е много лесно (не зная защо психолозите не могат да направят тази връзка) да се разбере проблемът „лунатици“ — една много голяма магнетична сила ги взема в пълнолунието и ги изнася. Цели океани се местят при пълнолуние — тази логика не бива да се изпуска.

Някои от славянските богове са породени от култа към природата. Така Лада характеризира и образ на природата — тя е пролетно божество. Пролетта е олицетворявана и с Весна и Девана. И сега „весна“ на руски е „пролет“. (На Марс в римската митология е наречен пък месец март.) В народните приказки има богове на ветровете — буреносни богове: Вятър-майка, Вятър-баща. А буреносният облак в западното славянство, това е баба Яга с всичките си кусури — един костен крак, яде хора и пр. При нас тя е гостенка, за тях е божество.

Няма оставени храмове, от които да утвърдим тезата за някакво свое голямо метафизично познание за славянските богове, но има знания за начина на вярата, изведени от обредността в некрополите, които са открити. И трябва да признаем (някои историци също го признават), че южният славянин в нашите земи е имал вяра в задгробния живот, вярвал е в безсмъртието на душата. В славянската митология обаче няма този въображаем ад, в който героите да слизат, да се разговарят със сенките на починалите. Липсват онези подземни божества, които ни оставят древните гърци. Но няма и небесни ангели, които светът на евреите, а след това и християнството донасят. Дали е бедност, или е правоверност е въпрос на оценка — според потребите на историческото време...

След кончина славяните, подобно на траките, имат съответните тържества, като „тризната“ — игри и състезания с разни погребални обреди. Освен това слагат трупа в специален ковчег — лодка, която може да бъде наречена Хароновата лодка. Така го влачат до гроба, където го изгарят и погребват. Този стар обред в митологията на Гърция лежи — това е, че душите на мъртвите чакат в подземния свят пред реката Стикс — да платят на лодкаря Харон да ги пренесе в подземния свят. Макар и като митология, тези, които познават пластовете на човешката душевност, знаят, че такава „река“ съществува — да преминеш към астралното си битие. И в митологията на гърците на този Харон се плаща монета.

Нашите археолози намират някъде, където има още оцелели гробове и кости, именно и някаква пара. Аз не зная доколко силно е това, но и сега — в сегашния стадий на нашата рационална култура, по места още слагат пари на умрелия; на починали по селата, когато ги изпращат, им слагат и кесията — слагат я в джоба, там да си платят...

Още по-странното е, че на Торинската плащеница — плащеницата на Иисус (оспорвано или неоспорвано дали е Неговият образ), на очите откриват монети, също обичайни при юдеите. Този обичай е много стар и ето го при славяните.

Понякога при славяните ще видим, че любимата, жертвената жена, отива доброволно да я удушат, за да бъде погребана след това заедно с починалия `и съпруг. Това на практика е едно потвърждение, че те са вярвали в безсмъртието на душата и са признавали задгробния живот.

Може да се каже, че част от тази Перунова религия, така да я наречем, съществува в нашите земи (напр. при помаците) чак до ХVI-ХVII в. Васил Априлов ще пише в своята творба „Зора на новобългарското образование“, че българската народна песен слави Перун, Коледа, Лада и Лел. (Васил Априлов се е гърчеел, а след това става един от най-добрите радетели и будители на българската просвета и основава първото новобългарско светско училище — Габровското.)

Народът ни вмъква Перун — славянският бог на гръмотевиците, и в християнството — св. Илия с колата си ще мине, светкавиците ще блеснат, дъждът ще дойде. А който познава историята на християнството, знае, че св. Илия няма нищо общо с Учението на Любовта на Христос. Този старозаветен пророк избива стотиците Ваалови пророци... (Все пак на едно място в Евангелията Иисус казва, че Йоан Кръстител е прероденият Илия.) Но Перун е жив в паметта на славянина и оттам в душата на българина и — ето ви св. Илия. Трагично, но факт... Нищо обидно няма, че някой е неграмотен — страшното е, когато е невеж и от невежеството си прави религия...

Неграмотността е простимо незнание, но невежеството е непростимо знание!

Друго внесено в християнството име, което намираме при славяните тук, това е зимното Слънце, т. нар. Божич или Божик — син на Небето, на върховния Бог. Име, което обикновено в християнството употребяваме за Коледа — Божик, т.е. Божият Син се явява. И така Рождество Христово се освещава — чаканият Божик...

Така че няма пълна промяна в съзнанията. За съжаление, тук от две хиляди години имаме християнство, но си имаме и „пеперуди“, които пеят за дъжд... И църквата си ги покровителства, а пък някой, ако рече да каже нещо ново, го обявяват за еретик! Това е трагедията. Вярно е, че когато тъчете една пътека, като имате и друг вътък на кросното, щете не щете, ще ги сплитате. Но краската се прави от майстора тъкач. А този тъкач в човека е неговата душа. И хората тук не можаха напълно да се освободят нито от Перун, нито от Лада, нито от Мора...

Славяните по нашите земи вярват и в т. нар. „наречници“ (наръчници, реченици) или с общо познатото име „орисници“. (В руската литература се наричат „рожаници“.) Те обикновено са три сестри, които определят съдбата на всеки човек при неговото раждане, въпреки че славянинът като мироглед няма познание и уточнено признание на идеята за съдба, както в гръцката митология. Не поради липса на въображение, а заради липсата на идея за съсредоточено организирано живеене не могат да направят и своя химнология както Елада, която ни даде трагедия, комедия и някаква философия. Източните славяни имат един Иван глупака, а южното славянство има, в много по-късно въображение, един юнак — нашият Крали Марко, който може да прекрачи от Пирин на Хемус (макар че той в документите на историята ни ще стане васал на турската власт).

Така че няма свидетелство, че въображението на славянина минава през една героична трагичност, за да е наложителна и идея за съдбата като мироглед. В други митологии идеята за съдбата е върховна повеля, на която се подчиняват всички. И гърците най-добре го изразяват в приложното си изкуство, особено с това, с което са известни: трагедията, където отреждат място и на хор, който ще има напева — тъжния или възхвалния — с молба съдбата да реши, богинята Ананке да реши битието на героя за казън или за възхвала. И когато идва Ананке, на героя или ще му даде наказание (както, примерно казано, на Едип — сам да си избоде очите), или ще го възнагради.

В митологията на славянина липсва мирогледно идеята за съдба!

Дори когато приложно жената споделя пътя на починалия си съпруг (като отива да я погребат с него), не се е считало поведението на жертвата `и трагичен акт. Има и нещо вярно в това, но когато правите саможертва. Саможертвата не може да бъде трагедия, какъвто е случаят с Иисус Христос — Той не прави трагичен акт, както на Велики четвъртък се пее: „Слава страстим Твоим, Господи“, т.е. „Слава на страданията Твои, Господи“. Не, напротив — идея за свобода, за развитие! Защо? Защото след това Той възкръсва. Тогава какво страдание е!? Но институциите трябва да наложат на човека да страда, та да му дадат благоволение...

Ведно с това, както казах, славяните са слънцепоклонници. (Този факт го потвърждават почти всички изследователи.) Но като слънцепоклонници ние, за съжаление, и на Слънцето нямаме храм. Интересното обаче е, че Слънцето го имаме в битологията си: в обредността, във фолклора го имаме. Живо е в културата ни, защото фолклорът е култура, култура на едно особено ниво. Ето и в християнството: когато на кръста се направи един кръг около средата на кръстосването, това е соларният знак (с рози е знакът на розенкройцерите). В обредния хляб (хората го наричат „богова пита“, „боговица“, „богов колак“) точно Слънцето е изписано.

Имат поклон и към Месеца и звездите, към огъня и водите, към планините и хълмовете, към растенията и животните... Това митологично съзнание е по-скоро тотемно — психоза на колектива, отколкото на личността. Докато при тракиеца имаме личност, която става божество, тук имаме едно колективно съзнание на признание на стихии. Затова винаги съм твърдял, че славянинът е бил благодарен, че се е освободил от многото стихийни божества, когато му дават само Христос.

Поклонението към природните сили им ражда самодивите, вилите, русалийките, които при източните славяни са русалките. Всички те са митологични образи, а може би и реални в световете на получовека. Почитта, която отдават към тях, е и почит към реките — те са речни същества (сирената е морско.) И не съм чел по-хубава илюстрация от тази във великолепната поема „Русалка“ на Кирил Христов (1875-1944). Краката на коня и конника, когато трябва да минат Дунава, се оплитат в косата на една русалка (силата на русалките е в косите) и така конникът е пленник на бездните речни... Това е въображение, но вече на един поет по-късно. Аз се чудя защо нашите историографи и обредни етнографи не се спрат да анализират — тя е великолепна илюстрация за душевността на славянина в идеята за вяра в русалки, в самодиви...

Сега много е лесно да кажем — ние си имаме един Бог и какви ти самодиви там ще бродят! Но това е част от религията, от живота, който тук е осъществяван; това е плът от плътта на тази земя. Сега ако се затичваме, когато чуем зова на християнската религия — камбаната, то трябва да знаем, че онези хора също са имали хорище — хорище на стихии. Това е кредо, верую, с което се пълни жизнената пътека на един народ. И досега ще намерим краища, където ще отиват по съответните празници, уж християнски, да се раздава, да се дава някакъв благодатен дар, за да се усмири стихия. Защото тя е властното в митологиите — всяка стихия е бог. Стихии, които хората са овладявали. С какво? С жертвопринос и с молитвен шепот!

Стихийна сила е самодивата, стихийни сили са огньовете — домашният и небесният, с които те във всекидневен контакт са правили своето почитание. След това нашата култура ще ги изведе до литературни образи. Както идеята за самодивите в поемата „Хаджи Димитър“: Една му с билки раните върже, друга го пръсне с вода студена... Дадено е, защото това Христо Ботев го носи като колективно съзнание. Ботев също е едно отражение на колективния дух. В отделни моменти той е индивидуалност и ще го намерим изключително гениален, но като цялост творчеството му представя душевността на родната битология. И затова самодивите му лежат душевно, независимо от обвиненията, че същото описание — за онова бдение в нощта, за русалката, която ще целува страстно юнака в устата, ще го намерим преди това великолепно написано от Лермонтов в стихотворението му „Русалка“. (Ние имаме един страх, че ще загубим величие, ако казваме истина...) Но в поемата на Ботев, независимо дали е взел картината от Лермонтов, усещането е по-фино, по-поетично и по-красиво. Онова, което Ботев пише за звездите, е нещо изумително! И може да го изрази само усетът на колективната душа, която признава природата за божество. Тази природа, която славянинът е почитал, тя ще ви каже: Гора зашуми, вятър повее... — най-напред зашумява, после повява. Това е изключителен усет на вътрешна съпричастност с божеството природа. Ето какво е носил славянинът! Душевността им е ковчежето, в което е пазено митологичното съзнание на един народ, за да видим, че е било живо!

Трябва да отворим страниците на нашата обредност, за да можем да изведем знания, че тук, на тази земя, която обитаваме, е имало реално отношение към митологичните сили и че те са вплетени в кръстословицата на нашата култура. Това е останало в душите ни и продължаваме да го носим — съзнателно или несъзнателно. И понякога някой ще изведе нещо, ще го изведе в определен обред или в играта около огньовете. Такива са огньовете „машàла“ в празника на прощението. („Машàла“ на арабски означава „факел“, главня) Този огън е предаван и в тежките години на робството като знак за жизненост — израз на национално самочувствие. Така че религиите не са само историческа пътека, те са живян живот, който е давал белег за историчност. Религиите са зидовете на историята!

Йоан Екзарх в своя „Шестоднев“ също говори за славянското душевно разслоение и за признанието им на Слънцето, на божественото му достойнство. Но говори като упрек, че още са езичници. Не е много леко обаче една душа, която със столетия е изповядала нещо, веднага да я освободите. Затова се ражда идеята и за Христос, че е соларно божество. Защо им е на християните иначе, Той е достатъчно божествен, за да Го правят и слънчев... Но душевността, социологията на вярата е още колективна. Личността се бори, колективът изпълнява! Тогава — ето почит към огъня и като домашно огнище. Защото, в края на краищата, всеки народ, който се лиши от своето номадство, трябва да стане домосед, а дом не се прави без огнище!

Славяните имат признание и на т. нар. пазители на дома, които в тяхната митология стоят като „стопан“ при южните, „дед, дид“... при източните славяни. Имат почит към духа на предците като покровители на къщата и домочадието (Този „дед“, „дедец“ е използван като обръщение и към богомилските учители, въпреки че те са доста по-късно.)

Славяните вярват, че мъртви, починали неестествено, вампирясват. Оттам — почит към мъртвите, които могат да бъдат благотворци, но и страх от мъртви, които могат да бъдат вампири, върколаци. Преобразяване във вълци или в какво ли не, само и само да се удовлетвори душевността, защото и липсва свобода. Човекът е пълен с божества — мъртви и раждащи се — и не може да се освободи. И затова големите религии се поддържат повече с приложни обреди, отколкото с изяснено съзнание.

Опростителството идва от посредствеността в преценката на ума, а не от грешка в устройството на света! Оттам много първобитни реформации стават съблазън за един размишляващ (но не и духовен) човек — по-съблазнителни са, отколкото обредната повтаряемост. Това трябва да се разбере и от ония, които водят институции: свобода от колективно съзнание — заради душевен път! Съзнанието е пълно с вярвания и те трудно могат да бъдат заличени. И досега се ширят магиите — и отиват хората при някой ходжа да им ги развали...

Така светът продължава с идеите за вампира, за превъплъщението във вълка и тем подобните образи, които, за съжаление, нищо не можа да ги отнеме — и новите идеологии не можаха да освободят човека от тях. Защото не е достатъчно да кажете, че религията е опиум — безверието не може да бъде достатъчно основание, нито генерален мотив за битие. Човек може да бъде безбожник, но безверник никога! Да вярваш в преходност, това значи да вярваш само в гроб, а Христос рече: Аз съм Възкресението и Животът!

Наши предшественици, когато описват най-малкия син на цар Симеон I — Боян (който, както се говори, е получил културата си в египетска школа на посветени и през Византия идва тук), наречен „велик маг“, също ще кажат, че той е могъл внезапно да се преобрази на вълк или на друг звяр. Много лесно се удовлетворява картинното съзнание на човека. Това говори за по-нисшия слой на възприемане на религия. Защото Боян Мага носи велики тайни и знания, а за тях като концепция се изисква мислене и духовно прозрение, но за вълк всички могат лесно да го приемат. Какво показва това? Показва, че съзнанието на славянина (разбира се и на българина вече) е колективно-образно, но не и концепциално-интуитивно.

Да не говорим и за вещерите, и вещиците. Имаме една хубава дума „вещер“, която идва от „вещ“ — „знаещ“, а „вед“, „ведат“ значи „знам“. Ето как прогресира в обратен знак — „вещица“, която пък не само знае, но прави пакости. Ако ние преценим, че знанието е пакост, сигурно колективното ни съзнание не се е освободило... Адам и Ева, като научават що значи добро и зло, т.е. вземат плода на знанието, стават ли вещици?! Не бива така да се мисли. В идеята за „ведат“, вещерят, който знае, дори се равнява на онова, което се нарича „влъхви“ във вавилонското мислене, а „влъхви“ са наричани и славянските магьосници. „Вещица“ наистина е вече злоупотреба със знанието, което се използва за заклинание, магийност...

Това са големите проблеми в културата ни. И когато ще правим анализ, било на едно настояще или пък на минали събития, тези въпроси трябва да бъдат изнесени. Нека да видим с какво е поселена душата ни. Дали само със Сивушка — кравичката в разказа „На браздата“ от Елин Пелин, или както е в стихотворението „На нивата“ от Пейо Яворов: Дий, воле, дий... Не! За съжаление предимно на това големи писатели у нас се спират — да ни дадат описанието, а не проницанието. Ето в какво е трагедията на този народ. А това трябва да се види — да се даде път за бъдеще, което е голямата същина! Който иска да чертае бъдеще, трябва да има прозрение за настоящето и за миналото!

И така, обред след обред свидетелстват за един културен живот на славяните на едно определено ниво. Нямат Партенона, но и това е живот. Потвърждение са гробовете им — в археологически изследвания са намерени от некрополите доказателства за определена култура, прилагана от славянската общност, която е осъществявала своето съществуване тук. Гробът, фактически, е вестител на смъртта, но в същото време е свързан и с онези обичаи, за които говорих — за тризната с борбите, със съответните състезания, с ковчега-лодка, с кладата... Така смъртта започва да служи със своите сили за отрицателни или положителни явления. Защото не е много малко да ви се даде един положителен знак от онова, което можем да наречем „помагачи“ (знае се за тях от по-висшите науки). Ще се явят най-различни полусенки, с които човекът в сън или наяве започва да контактува, и оживява една митология славянска...

Естествено е, когато ще говорим за тези митологични съзнания, да споменем, че това, което е давало наименование на племето, по-скоро са били местностите, самите прародители или някой героичен образ. Някъде ще ги нарекат „севери“, „смоляни“, другаде — „драговити“, „сагудати“... Така те са имали свое лице, обримчено от това, къде живеят, или от съответния прародител, който е герой... Постепенно преминават и към реката, край която обитават — и ще ги нарекат „стримонци“, „тимогани“... По този начин ние получаваме един живот, който е по-скоро отражение, отколкото прозрение. Ето защо славянинът тук ще живее няколко столетия и няма да може да си направи държава. Защото славяните са отразявали живота, но не са го променяли!

И все пак, необходимо е да се питаме: Идвайки и съхранявайки една своя бедна митология, оскъдността на мисленето ли не им позволява да бъдат напълно подражатели, или страхът, да не бъдат заличени от подражанието и после подчинени, ги пази да не приемат чужда митология? Това са проблеми, които нашата историография би трябвало да реши. Така че, ако само нимфите ги удовлетворяват, ние трябва да разберем защо изворът с деветте музи, който е в тази земя, не беляза някой, за да направи чудо в културата; защо го няма онзи Залмоксис, както при траките, защо го няма Орфей... И защо от културата на Боян Мага ще остане само магичната му страна — че можел да се преобразява, а не, че създава една нова култура, за каквато безспорно е бил подготвен и е дошъл тук.

Ние имаме характеристика на славянина от страна на писатели, в която те са могли да проследят и по-миналата му съдба. Характеристиката им обаче не е толкова ласкава, че човек да направи заключението да поиска и славянска култура. Прокопий Кесарийски ще пише, че те живеят в „демокрация“ — но демократично в смисъл на хаотично, с безвластие. В общите събрания всичко се решава от народа — пази се статуквото на липсата на личности. А личността прави път, тя е свещена! И такава една „демокрация“ можем да я наречем спокойно „охлокрация“, т.е. власт на тълпата — затова не бележат някакви далечни пътища.

Ето защо българинът оставя името на народа ни, макар тук поселниците да са в изобилие славяни. Прабългаринът е здравата ръка, защото душата му не е разкъсвана, както тази на славянина — от Перун до самодивите...

В славянските племена липсва идеята за централизираното божество в лицето на княза. Това, което виждаме от най-древни времена в други народи — този, когото ще упълномощят да бъде водачът, той ще носи и великата благодат на божеството, което изповядват. Така липсва благоволението на някакво божество над племенния славянски вожд и той не може да се надкрачи в идея за цялост.

Рим създава не само мощна държава, създава и една до такава степен мощна институция в религията си, че тези божества стават съблазън императорът да се нарече божество. Ето пък обратния рефлекс — в лицето на божеството, виждайки съвършенството, да го припишат на своя върховен водител тук, на земята. Това го няма при славяните. (Затова те не са само подражатели.) Славяните никога не издигат някого до божество — нито свой княз, нито след това свой император. (Не говоря за периода след християнизацията.)

В едно съчинение („Стратегикон“), което ни е оставил Псевдомаврикий (VI в. сл. Хр.), ще се говори за невъзможността да се постигне споразумение със славяните, защото не търпят господар и не живеят помежду си сговорно. Вероятно точно тази тяхна особеност — всяко племе живее само за себе си — е била и защитната им дреха, за да не може Византийската империя с всичката своя мощ да ги асимилира и да ги направи съставка на своето битие (и те после под магнетичната сила на прабългарина да влязат в състава на неговата държава).

Странното при славяните е един особен род морал — не използват в своя изгода едно племе срещу друго, което говори за чистота по отношение етичния норматив. Докато при прабългарина в поведението за единобожие ще намерим точно морала, защото „Танг Ра вижда, Танг Ра помни“, славянинът проявява по-скоро етичност.

Всички древни славяни, обаче, крадат невестите си — обичай, който показва не толкова религиозно поведение, колкото проява на религиозно съзнание. Защо? Защото мъжкото божество е доминиращото и следователно онова, което се нарича „рицарско поведение“, при тях липсва. Мощта е в Перун, не е в Лада или в Морена. Ето как славянинът изгражда обичая си, как изгражда обреда си — религиозното си съзнание пренася в социалните отношения.

Без една толкова строга граница, славяните тук имат три пласта на божества.

Първият е: върховното Небесно божество — Перун. Атрибут на Перун безспорно е гръмотевицата и затова той е сходен с гръмовержеца Зевс.

Вторият пласт е: божествата природни и социални явления — Герман, Лада, Бял бог, Черен бог...

Третият пласт е: получовека-полубожеството — самодивата, русалийката, вампира, змея.

Така славяните ще изградят храмове в душите си за тези божества. Затова в културата ни стои поведение на признание към тях и е отбелязано не само като народоприказ, но и в по-късното ни изкуство.

Защо обаче двете общности, прабългари и славяни, се понасят, къде намират единство, след като славяните ги наричаме „многобожници“? Защото те са своего рода „единобожници“ — имат си в определен смисъл върховно божество — Перун, той фактически е грижовната ръка, той е господарят, другите са някакви помощници. А прабългарите пък идват само с един Танг Ра. Може би тази душевна нагласа е била в основата на взаимността, която безспорно след това ще помири и другите етнически и обредни различия. И все пак за славянина християнството е било по-удобната религия — като свобода от тези Лада, Морена, от черни и бели божества, от ония самодиви, в които вярват. Докато прабългаринът има много отработено съзнание за единобожие. Фактически от липсата на мироглед много лесно се сменят божествата!

Известно е, че християнството по онова време гостува на Балканския полуостров и по този начин дава отражение върху съзнанията. При наличие на определена религия хората постепенно се пригаждат към идеята за нейните божества, макар и те да не са изповядани. От друга страна, виждаме, че никое изповедание не може да се освободи от съзнанието на предишното. Тази верига съпровожда човека и той не може напълно да се лиши от нея в пътя на еволюцията си.

Славяните имат наименования за съвършенството, свързано с думата „бог“ — извеждат от нея производни: „богат“ — човек, който е щастлив, дарен, и „убог“ — нещастен, беден В църковнославянската литература тази дума се употребява: „оубог“ — беден, дори и „многосугубий“ — увеличен; умножен; усилен.

За съжаление, нямаме нито един автентичен текст на славянска молитва. Дадени са известни частици от молитви на славянина (такива, каквито в общия смисъл са във всяка молитва). Имаме съобщение на различни историци, примерно на арабския писател Ибн-Фадлан (Х в.), който пише, че руските търговци, когато отсядали със стоките си край р. Итил (Волга), вземали богати дарове, слагали ги пред дървени идоли край брега, заставали пред тях, изброявали всичката си стока, която са докарвали, и се молили на своето божество да им помогне да ги продадат.

Така че в митологичната история на славяните не можем да изведем една класическа молитва, в която да кажем: Ето символ веруюто на тези милиони люде, разстлани на обширни територии. Оставят ни какво? Оставят ни обреди и приказки, оставят ни малки легенди (малки, защото големите са едно почти религиозно-мирогледно виждане).

Няколко години преди кръщението на Рус (ние `и даваме покръщението в християнството) княз Владимир за първи път в славянската народност прави един общодържавен Пантеон в Киев (980) на основните божества на руските славяни — Перун, Сварог, Дажбог, Стрибог, Мокош, Симаргъл и Волос. Но само 7-8 години след това, когато приемат християнството, този идолен храм е разрушен. И така, фактически, източното славянство запазва този пантеон само в душата си. А на една Капитолия храмовете на боговете още стоят...

Това е, което трябва да се каже за славянската митология, която е толкова бледа и доста неизследвана. Може би точно заради тази нейна изсушена снага никой не е започнал да `и прави дисекции, за да види нервните `и клетки...

Да изследва българската славянска митология (изследване твърде занемарено в нашата литература още от началните векове) като с Аладинова лампа е тръгнал най-напред Георги Раковски (1821-1867). Една изключителна личност, белязана със знака да бъде универсална, макар и някъде да греши. Той е, който прави едно, бих казал, ковчеже, където иска да съхрани митологичното съзнание на българина. В много области Раковски праща своята мисъл — той е идеолог на националното ни революционно движение; публицист, историк, етнограф, фолклорист, поет... Разбира се, културата му е ограничена поради липсата на една сериозна грамотност, въпреки че е възпитаник на колеж в Атина и следва две години право в Париж. Няма сериозно образование, но не му липсва вроденото чувство за култура и потреба от знания. Така че той прави изследване върху българското народно баснословие. И като представител на романтичната школа твърди, че „нашето българско баснословие превъзхожда и гръцкото, и латинското.“ Дава обаче една много смела теза за произхода на прабългарите, което му прави голяма чест, и ни улеснява да не се лутаме, а да знаем, че имаме индийски корени. (Негова теза е и че Наполеон Бонапарт е с български произход.) Няма място за съмнение — ще докажат рано или късно, че ние, българите, имаме индоарийски произход... Така че Раковски работи върху митологията в онова време и нарича труда си „Събрание вещества за българско баснословие“. Въображението му е голямо, но му липсва някакъв особен род преценка, щом казва, че митологията е глупаво въображение, едно незряло състояние...

Ето как човек и с такова дарование може да сгреши и така да отиде в другата крайност, която по същина не е вярна. Митологиите не са глупаво въображение; те могат да бъдат йерархирани в стойността си доколко са богати и проницателни, доколко са космогонични и теогонични, но не и глупави. Виждаме колко далече остава изследователят от вдъхновителя, защото, когато ще етажирате с изследванията си психологията на един народ, не можете да кажете, че неговото предхристиянско битие е глупост. Научната истина налага да бъдете безупречно отговорни! С какво трябва да бъдат тогава отбелязани гръцкият, римският или другите народи, които не са имали преди две хиляди години Христос?! Но все пак Раковски ни оставя добър дар — в тези баснословия ще намерим достатъчно позитивни факти, ще видим как от обредите на един народ се изважда неговата религиозно-изповедна концепция... Ето защо трябва да сме благодарни на „Събрание вещества за българско баснословие“, в което чувството на изследователя е в наличие. И Раковски оставя първия, бих казал, лист на едно бъдещо изследване на митологиите.

През 1874 г. в Белград е публикувана нашата „Веда Словена: Български народни песни от предисторическата и предхристиянската епоха“ (оспорвана и много нецялостна), която си извежда някои свои имена на т. нар. „митологични образи“ от Индия. В този сборник с мъдрости — „Веда Словена“, ще намерим фолклорни песни и предания, събирани от Беломорието и Родопския край.

Идеята за славянската митология има различни преценки. Някои автори твърдят, че въобще такава митология няма. Но руският историк Сергей Токарев (1899-1985) ще каже, че би изглеждала бедна и жалка, ако бъде проучена. Това е срещу тезите на украинския историк Михаил Грушевски (1866-1934) и на руския фолклорист Евгений Аничков (1866-1936). Грушевски изказва становище, че славянските племена нямат особена склонност към религиозно творчество; Аничков — че техните богове са жалки, а култът и нравите им са груби. Мнението на Токарев създава предпоставки, в послешните години и векове дори, да се тръгне към един по-сериозен научен подход, да се търси от баснословията реалното поведение на изповедание, без то да бъде съдено.

По-късно ще намерим вече и няколко по-нови изследвания. Но основно те са пълни с много цитати, обаче без констатации. Защо така работят нашите изследователи, не е ясно. Не мога да си представя защо само цитират и никога не казват какво мислят. Може би е по-лесно да се цитира... За съжаление като мироглед не разглеждат отделни обреди, отделни моменти от т. нар. „легенди“ в българското творчество (именно тези „легенди“ са всекидневие на цял един народ в продължение на няколко столетия).

И така, славяните населяват големи райони, но не могат да създадат своя голяма култура, която да ни свидетелства за личности. С векове те изграждат свои по-скоро фолклорни обредни олтари — повече в пазвата си, отколкото в пространството — над които правят своя вегетативен живот. Оскъдната им мисъл и неовладяната добродетел не може да им създадат провиденция!

Разбира се, с посоченото не се изчерпва нито културата, нито богатството, което са ни оставили славянските обичаи и митология. Не могат и не са достатъчни тези изследвания да ги изчерпят. (Вече много трудове има издадени в руската литература по отношение техните митове, защото те пък получават кръщение в християнството цял век след нас и следователно още един век са трупали вярвания). Имаме една култура — не на Олимпийски връх, а на Перунова гръмотевица, но е култура. И битологията е култура, белег на достижение! Човешката мисъл и душевност не се е занимавала само с трапеза — с какво да се нахрани, а с вдъхновението си е отдавала своето почитание на божества, защото те са изграждали поведението на човека и чрез тях той е овладявал стихиите! Човек се изгражда чрез божествата, които неговата мисъл може да създаде и неговата енергия може да понесе!

Идването на славяните е един много особен момент в историята на Тракия. Защо е трябвало да дойдат; какво е трябвало да взривят в душевността си? Те идват тук, за да дадат на ширната си душа един ум, който да ги направи съсредоточени. Имат какво да учат. Необходимо е душата им да се просветли в една земя, която е свещена, а умът им да се научи на дисциплина, на нравствени отговорности, с каквито тракиецът в приложното си всекидневие е бил белязан. Какво значи траките да имат най-изящните коне и най-победните двуколки? Това значи, че имат един ум, който са приложили в осъществяване; това значи, че владеят, а не са се разхищавали. Ето какво славяните е трябвало да вземат — енергията на голямото минало, за да може да устоят на онова, което ги чака като съдба в далечините.

Според йерархията е и усвоеното! Като изходим от това, че славянската утроба остава неплодна в творчество, трябва да кажем, че тяхната култура (макар и Перунова) е била в женския принцип — няма оплодителя (това, което гръцката култура притежава). При българите ние можем да говорим безспорно за мъжки принцип, който опложда и създава култа, жреца, храма и носи единобожието с идея за държава. Така славяните стават брашното и тестото, стават основата, от която прабългарската мощ като дух, като стратегия и тактика прави онова, което наричаме след това държавата България. И безспорно запазеното във вековете обаяние и признание — български народ!

Националният дух без белег на предназначението е само социално-историческо попълнение!

Българският народ има не само историческо, а и божествено предназначение — да даде на света една нова култура, културата на Знанието!