Слово Върху Посланието 1997 г.

Посланията са хлябът на Отца!

Посланието на Планетния Логос е път, който трябва да осъществим; волята ни е да бъдем с волята на Отца чрез дарението, което ни даде! А щом Божия е ръката на щедростта — тя не е ограничена!

Има неща, които никога няма да бъдат сменени, защото няма с какво да бъдат сравнявани. Не може да се сравни плодът на Духа с плода на ръката, макар че тя се движи от събудения Дух у нас. Не може радостта, преходността на която винаги усещаме, да бъде равна на присъствието на събудения Бог у нас. А Посланието е вътрешно откровение, което ни прави съприкосновени с Планетния Логос чрез едно непринудено гостуване в Неговия космичен дом.

Посветени мъже, Войнство на Любовта и белязаните Деца на Деня получиха и тази година това, което ще дава Духовната вълна на Мъдростта, докато направи своя причастен живот в душите на мнозинството. Чак когато тя насити с чертани пътища и клади на жертви, Посланията ще спрат.

Посветените мъже носят главни на знанието още от Атлантида. Те минават през египетските пещери и коленопреклоненията пред Изида за възкресение и служение. Христовите воини на Любовта сменят пулса на стихийността. Разбира се, тя оставя своето богатство в света — митологичните божества са стихийни, но идеите им са жив хляб на големи тайни. Не може да се отмине идеята за божество на любовта, божество на мъдростта, божество на войната. Или от неудобство, че е грозен, да не бъде споменат Вулкан, който само с едно слово раздвижва цялата своя ковачница — слово енергия, а не само дума, създаваща асоциации. Науката едва след хиляди години осъществи това, и то в първичен образ, наречен робот. Умът видя своето съвършенство, но чрез чужда енергия (не чрез собствената ни) задвижва механизми.

Така стихийните божества събират в своите образи енергии, които трябва да разгадаем, и подготвят пространство за божеството у нас. А във възможната еволюция Учението на Христос ни освободи от тях. Защо? Защото те вършат човешки неща, а Адам — Божият пратеник, върши божии дела, за да се върне към своя Отец! Те бранят само за себе си безсмъртието, а човекът на земята уж беше смъртен. Всъщност боговете на Олимп се прибират, за да стане човекът безсмъртен. Време е като писана тайна в Книгата на Живота (която отлистваме със смелост) да потърсим упование в осъществяването на идеята да се сменят божества, които са лоши човеци, с човеци, които са добри богове! Страшно звучи — оскърбяваме боговете и величаем човека. Не, иначе човекът е унижен и ще оскърби Твореца!

Посветените мъже и Войнството на Любовта свършиха своето дело. Техните пътища носим в целия свой клетъчен свят. Ето защо в Посланието тази година е казано: Не търсете спомен за човека...

Безспорно и най-обикновеното религиозно съзнание, което сме имали, ни е отпращало към това да бъдем божества, а не да се страхуваме от богове. Отец никога не е искал страх да влиза в душите на Неговите деца. Затова нека не оскърбяваме Божеството у нас и Му позволим да направи съвършения човек, който е Негов. А всяка религия е давала опорност човек да търси съвършенството и възможност да йерархира, за да намерим сега сили, не спомени. И не можем да отхвърлим спомена само в съзнанието си, трябва да се избавим от него и в своя клетъчен свят, който много трудно се освобождава от навика да има молитва, олтар, богове. Те ни правят потребни заради Божеството. Служението е правило човек потребен заради Божеството, сега трябва да прави потребен Бог за човеците!

Човекът в бъдещата духовна вълна е това, което днес зидаме. Затова бъдете добри богове — за да направите достойнство пътя, който следвате, и делото, което трябва да осъществите!

Призовани са на бдение в Космичния дом на Планетния Логос Посветените мъже, Войнство на Любовта и Децата на Деня.

Вземете осветения хляб на Мъдростта и тръгнете на светителство!

Достатъчно и неуморно се трудихме в идеите на предишните Послания, които минаха през нашата плът, мисловност и духовност. В тях се даде правото да се яде хлябът на Мъдростта и основание да влезе новата йерархия — Деца на Деня. В едно бивше свое служение те са деца на Слънцето. Еволюцията на коренните раси минава през различни периоди и един от тях е Слънчевият. Там се отработва будността за религиозно съзнание, създава се идеята за търсен и намерен Бог. После в Лунния период (предшестващ Земния) се събужда въображението. То сваля първообрази, то създава митологиите и белязаните им деца, наречени богове.

Книгата на Живота е Битието на Твореца. Тя има много страници и Ева с дързост взе първата — в себе си да познаем кое е добро и кое — зло. И голяма била борбата до мига, в който Христос счупва печатите. Тази Христова дързост дава на човечеството да знае известни тайни, без да ги владее още; да ги чува, но не винаги да може да ги прилага. Защото познанието е съпроводено и с отговорност.

Новата дързост е, че имаме будността и отговорността да прережем санитарния кордон, който ни спира да влезем в храма и да служим в олтара на Мъдростта.

Ето какви колосални крачки са правени в еволюцията на човешката душа, за да стигнем до тревожната плахост да отчупим залък от хляба на Мъдростта. Затова беше казано: Вие ядете хляба на Мъдростта, не събирайте трохите на миналото — те не са за посветените, а за гладните, чиято духовна бедност е налице. Човекът на Мъдростта не е гладен, той щедро дава! Трябваше да почувстваме благодатта на Духовната вълна и да се преселим от скинията на надеждата в храма на обричането. Защото всеки човек е бил скитник в някаква пустиня, където е разпъвал своята скиния. Тя е и нашият ум, и аналите на нашият астрал — но храмът е ковчежето на завета. Там е Чашата на великото причастие.

Така бяхме неотречни в обета си Мъдростта да стане живот; направихме Учението житейска съдба. Носим всичко това и то е част от живата ни същност. Бяхме казали, че Вълната на Мъдростта е дадената благодатна воля на бъдещето, но тя не е вече бъдеще, а осезаемо настояще, защото Децата на Деня са тези, които взеха осветения хляб на Мъдростта и тръгнаха на светителство.

Извикани сте на Мирово битие с неотложна воля по Пътя на Мъдростта и принесена жертва на служението!

Ето камъка, върху който ще се гради храм без догми, битие за святост. Пътят е ясен, жертвата принесена: извикани сте на Мирово битие — личността се губи! Осветеният хляб е взет вече, живяхме всички минали Послания.

В тях беше казано: направете обречност в служението. А оброкът е положена жертва. Когато се квалифицира една воля на служението, тя вече е себежертва. Защото първото, което човек трябва да направи, е двубой между Духа и материята вътре в себе си. Иначе никаква стойност не би имало едно Разпятие, ако не събужда вътрешната потреба за победа на Духа над материята.

Затова пътят Голготски не е път на страдание, а път на обожествяване! Дори една клетка в Иисус да бе страдала — Той нямаше да направи Възкресение. Свободата от страданието е единствената измеримост на жертвата за служение — другото е себезащита, егоцентризъм!

В десетките години на вътрешно служение с невидимата сила на събуждането бавно, но сигурно всеки е принасял жертва на служението; стъпка по стъпка се е приближавал към трапезата на Мъдростта, взимал е своя залък и е давал своята дан. Сега призивът е ясен — извикани сте на Мирово битие, не на бдение. Трябва да се мине този Рубикон! За искащия да победи е белязана словесността: „Alea iacta est!“ — „Жребият е хвърлен!“ И това, което ще извика дързостта, за да изречем, че жребият е хвърлен, е:

Не търсете спомен за човека, а живейте с динамиката на Деня — бог в развитие!

Ето тайната! Дързостта на Евината ръка се прибира, за да говори цялата ни същност.

Много духовни енергии човек разпилява, когато му липсва идея и въображение за път. А споменът е воденичен камък. Затова трябва да се съобразим с динамиката на времето — Духовната вълна на Мъдростта влиза в живот! А нова култура дават само новите духовни вълни! Предшествениците на Христос, пророците в цяла една институция не правят нова култура, нова религия, защото нямат ново знание. Те отразяват — но Той ражда! Ето това е не търсете спомен за човека, а живейте с динамиката на Деня. Няма защо да се търсим в онова космато животно, сътворено от земната плът без Дихание, чакащо благоволението на своя Отец, нито дори в съществото, имало дързостта да тръгне по пътя на знанието, пратено на тази планета, да се развива и да я познае. От тези спомени вече трябва да се освободим, въпреки че милионите клетки у нас ги напомнят. Това е атавизмът на нашето поведение.

Вярно, че човек не може без веригата на миналото да върви, но и без да е окован, пак може да е затворник. Не е задължително веригата да го спира. Съзнанието, че е затворник — това е споменът, който трябва да махне от себе си! Нищо оскърбително няма в ζώων πολιτικων, защото е една потреба и много добре Ницше казва, че между животното и свръхчовека има един мост, който се нарича човек. Ето как освобождава животното у нас — чрез човека, и човека — чрез свръхчовека. Да забравим оногова, който яде тотема; оногова, който яде и хора, считайки, че по този начин съхранява божественост. Няма да се връщаме в пещерите или да търсим междинните форми на астрални видения; няма вече да чакаме пред ковчега на Изида, за да се готвим за възкресение, защото Христос го направи в реалния земен свят — не като подземно тайнство. Трябва да напуснем всички поселения, с които сме възпитавани! Което можа, присъства в дома на Мировото служение на Планетния Логос, другото е дело на Децата на Деня. Свобода от себе си — без спомен за човека!

Не търсете спомена, за да не пуснете котва за хилядолетия в религии, философии, социологии. Трагична е вече концепцията за религиозните игри в Индия — пет хиляди години; или за неотменното служение на иудаизма — да се мажат с кръв основите на храма...

Трябва да забравим Учението за Правдата в идеята „Не нарушавай закона“; трябва дори да надскочим идеята за прощението, защото в нея сме се учили да виждаме в другия себе си, да обичаме врага си. Сега великото служение на Мъдростта е само пред един олтар — човекът е бог в развитие. А божеството има правото да не се обръща назад. Никой бог не се връща — той върши делото, за което е пратен! Другото е забавление, на което и ние нямаме право, ако и да сме си оставили частица от миналите учения. Право на работа — да, и право на служение. Това е пътят! Свалете веригата и на „грешника“, сложена от религиите, защото той е еволюиращ. Ако човекът още не е бог, поне да стане божествен. Не трябва да се самоупреква и да спира развитието си с „Грешен съм“. Какво като си грешен — стани безгрешен! Бог в Своята съвършеност влезе в несъвършеното, за да ни изведе! Това е да не се търси спомен за човека, а да се живее с динамиката на Деня.

Ето антиподите, в които човек се разгръща — Ecce Homo и Това е Моят възлюбен Син, над Когото е Моето благоволение! Защо да не изпълним волята на Неговото благоволение, ами трябва да служим на Пилатовото „само човекът“? Така че вървете с Духовната вълна на Мъдростта, тя сама ще ви даде дарението — свобода от себе си в стъпалата на минало развитие. Така ще може да се събуди чакащият Себепризнание не, а чакащият да бъде изцяло взет Бог у нас. А няма по-голяма радост от тази Бог да се види освободен у нас!

Идеята за свобода е най-оскърбяваната, но най-потребната. Разбира се, Бог оскърбен не бива. Тогава кого оскърбяваме? Себе си, като не искаме да бъдем божества. Колко неща трябва да освободим и колко неуморни трябва да бъдат нозете ни, за да понесат венчанието на божествеността! Космичният човек, този т. нар. Пуруша в културата на Индия, е една жива истина. Тя не може да бъде изразена, защото всеки израз е блед в сравнение изживяната благодат да си космична цялост. Това е спестявано да бъде казвано и може би много съзнателно пазено от човека. Като концепция на философията стои — микрокосмос и макрокосмос. Човекът е един микрокосмос, но видял ли се е като такъв? Има идея „Познай себе си и ще познаеш боговете“, но живял ли се е като макрокосмос? Тогава кого трябва да познае — или него трябва да познаят?

Възхищавал съм се на онзи художник, имал прозрение или най-малкото антени да улови пратеничеството на такова съвършенство, за да изобрази Пантократора (Христос, държащ в ръцете си планетата). Това е не само художествен образ, това е една реалност. Човекът като космична цялост и светът са едно! Колко вярно (разбира се, посвещението Му дава това основание) Христос казва: Аз и Отец сме едно! Няма по-голямо величие от това човек да се види като космична същност. Затова е нужна динамиката на Деня — трябват ни божества в живот!

И третото, което Планетният Логос ни остави като велико дарение на нашето битие през настоящата година, е:

На тази планета никой не може да спре изгрева и пладнето, пътя и делото на Духовните вълни!

Това не е идея за окуражаване, нито подвиг за мъжество, а тайна, която всеки трябва в себе си да носи и да вика в приложност. Начертаното, нашия кръст Голготски, кръста на обожествяването, никой не може да ни вземе, защото двубоят между Дух и материя е еволюционна йерархия! Ето защо нито една йота от казаното от Христос няма да се отмени, докато не се изпълни. Това, което дават Мировите Учители, ще стане! Другото може да изтърпява катаклизми — може да има потопи, вулканически изригвания и войни. Нима вътре в човека няма изригвания! Но има и изгреви — има витлеемски звезди. Само будното око на тримата влъхви видя Витлеемската звезда. Астрономите още се мъчат да я изведат, неуморни са, но няма да я намерят, защото Витлеемската звезда е вътре у нас — тя е събуденото око на Мъдростта.

Никой на тази планета няма да спре това, което духовните вълни донасят. За планетната тайна, носеща благодатта, няма никакво значение какво признава йерархията на човешкото знание, макар че то съответства на онова, което са дали религиите като култура. Но Духовната вълна винаги ги надкрачва, макар в себе си да сгръща неразривното вечно на божеството от всяка религия. Колкото и осъдително е да се яде тотемът, Христос го прави сублимна духовност: Ето Моето тяло — който го яде, няма да умре! — изрична последователност!

Всяка духовна вълна е онази магична калчица, с която Христос отваря очите на слепите. Духовните вълни имат своя изгрев и своето пладне, те имат път и едно дело, което трябва да се осъществи. Защото се прилагат във великия закон на еволюцията и в принципите, които я съпровождат. Духовната вълна е цялата същност на излъченото божествено просветление за човечеството, сложено в рамките на еволюцията, съпътствана от кармата и прераждането. Но нито кармата, нито прераждането са вечни закони. След като се минат всички коренни раси и се осъществи делото на всяка духовна вълна, ще сме свободни, а само свободният е единство с Бога. Друг изход няма. Така че тази трета точка от Посланието е едно от най-великите упования за безпречността в изпълнение на повелението на Планетния Логос. Извикани сте на Мирово битие! Колко се осъзнава, е отделен въпрос. Точно тук е мощта на духовната вълна — може да не се съзнае в приложен ум, но невъзможно е да не я изповяда подвигът на осъзнато вътрешно служение. Човек и да не изрече както трябва името на своето божество, не може да не го живее. Децата винаги грешат името, но остават потребна тайна на боговете: Пуснете децата да дойдат при Мене, защото техните ангели гледат Бога!

Така в целостта на повеленията от Посланието тръгваме в изпълнение на обречеността, че Мъдростта е наша житейска съдба. Тази година започнахме мировото си битие в пълно служение на националната ни съвест. Там стоим не само като личности, а като духовно битие. Защото не отделната личност при нас приема отговорността, а общността ни. Значи служение на Мировото битие в националната ни история е първата отговорност, за която като изразено поведение ще се осъществяваме.

Ако Посланието — цялата тази голяма симфония от Логосово излъчване, от Христов хор и от указания на Огнената йога — не се изведе за едно лично поведение и приложение, то остава само един лист, който чака вятъра на случайността да го носи. Затова на човека е предоставено правото на три искания, които съпровождат, охраняват и дават смелост на този, който трябва да изпълни светителството. Те са личната ни молитва към божеството у нас, към Планетния Логос и към Отец. Човекът ще намери словото, с което може да извика своето божество, обитаващо в малката му душевност и в крехката му телесност, защото те са, които трябва да понесат духовната благодат на личния и Всемирния бог и обетността на човека към служение. Затова първото ни искане за присъствие в живота на Вълната на Мъдростта е:

Господи,

Дай ни жизнепотребата на осветено всекидневие!

Миналата година бе речено: Не търсете друго време за приложена мъдрост — то е всяко днес. Сега нашето всекидневие трябва да бъде осветено. Не да се каже: „Днес е неделя, ще направим молитва“ или както при евреите — в събота нямаш право дори един камък да отместиш, макар че можеш да си счупиш крака. Не съботата, не неделята, всеки ден трябва да бъде осветен. Как? Дори с най-малкото, което човек може да направи — съзнанието, че е дете на Бога. Много евтино е да се търси само празник, за да изразим своята благодарност и да чакаме дар на молитвата, с която сме искали. Не! Жизнепотребата от осветено всекидневие! — вибриращата сила на вечното, ферментиращата наша емоционалност, мисловност и душевност. Молитвата може да бъде в една дума, но да е осветена, жизнепотреба да е! Така хармонираме с деня на своето служение и с нощта на своето съзерцание. Всеки миг човек може да казва по една дума, която го осветява. Не броят на молитвите определя благодатта на едно служение, а всеотдайността, вътрешното възхищение. Възхищението е събудена психична сила от величието на Божеството, което ви дарява с прозрение и ви осветява за всекидневно служение. Мина времето, когато трябваше да навикне цялата наша анатомия да се подчинява на потреби — дойде моментът на прозрението! Не търсеният празник, а всеки ден е осветен, когато се събудим с един нов лъч в душата си и когато сме видели звездата на Мъдростта. Това е осветен всекидневен път!

Второто, с което човек иска за себе си отговорност, е:

Научи ни на прозрение и признание на всеки личен дом и свят!

Всеки от нас е един дом, едно обиталище на Бога. Там, където двама души са в Мое име — Аз съм с тях! И всеки, който приседне с Мен, с него ще вечерям! Ето как Иисус дава тайни! А те остават неразбрани — някои мислят за обикновеното сядане. Не! Той много ясно казва — личният дом и личният свят, социалният дом и социалният свят са обиталища! Затова сменихме скинията, пътуващия храм, с постоянната обител.

Прозрение и признание на всеки личен дом и свят — това е да видиш другия в себе си. Ако ти си едно божество, защо и той да не бъде божество? Потребно е само да се добави: Обичай врага си! Защото той си ти — това е „врагът“ ти! Ако ти си несъвършен и той е несъвършен, ако ти си съвършен, защо не видиш в него съвършенството? И Христос казва: Как можахте да видите сламката в чуждото око, а не видяхте гредата в собственото си? Колко тайни е оставил и колко нови тайни се дават в този голям дом на великото служение — в бъдната ни и стояща присъственост! Трябва така да се изживеем, че да можем да кажем: „Бяхме с Него!“ Той винаги е с нас, важното е и ние да бъдем с Него. Така ще приложим светителство, за да изпълним това, което Планетният Логос рече: Вземете осветения хляб на Мъдростта и тръгнете на светителство!

Всеки има свой храм, има свое кандило и огниво, с което го пали. Елин пали кандилото си с желание, друг — с мисъл, трети — с душевност, четвърти — с духовност. И трябва да имаме прозрение и идея за признание. Всеки има право на свое светителство. Така че когато служителят на Пътя на Мъдростта приложи тази будност и даде вътрешно признание, той няма да има в себе си осъдителност.

В знанието на Мъдростта можем да намерим основание за прощение, че отсрещният е друг. Няма защо да го осъждаме, толкова е неговият ръст, това може да направи и това прави. Трябва да признаем неговото битие. Нужно е да мине оттам, за да научи нещичко. Човек не бива да осъжда и състоянието си, както и мястото, в което е пратен, а трябва да търси прозрение какво има да научи и какво трябва да акумулира от общото отрицание, за да облекчи по-малко властния, по-малко пробудения. Това е едно от изумителните задължения на служителите а Мъдростта. Там, където има отрицание, посветеният трябва да го погълне, за да освободи другите — те да не бъдат смачкани. А когато може, ще им даде и хляб от Мъдростта.

Мъдростта е свобода от насилие. То с хилядолетия е прилагано и в религии, и в социални формации. Това е остатък от времето, когато се е упражнявало насилие върху материята, за да се събуди рефлекс на спомен и знание. Затова казвам — не търсете спомен! Като се върнете дълбоко у вас, ще видите опитите на еволюцията в първичната материя да извайва човек. Но този мъчителен период е благородство. Плодът му е бил нужен, за да се развива човек, защото няма осезаеми органи. А сега?! Там е трагедията на религиите — още се чудят как да намерят начин ла прилагат насилието. Затова е нужно прозрение и признание на чуждия личен дом и свят. А отсрещният в своята будност ще намери пътечката.

Когато Христос пита учениците Си: И вие ли си отивате? — Не, при тебе има думи за живот! Затова тези, които ще принасят плода и богатството на Мъдростта, трябва да имат прозрението да освободят човека за негово живеене, защото той няма къде другаде да отиде, освен при своя Бог. Ще скита, ще бъде загубена овца, ще иска трохи от трапезата, ще е блуден син... — в края на краищата няма къде другаде да отиде! Само ще изживее трагедията на закъснението. Влакове винаги има, но онзи, който е с първия, е гостенин на голямата трапеза — другите ще събират трохите след това.

Дори в тревожността на загрижеността ни към някого няма защо да го насилваме. Христос какво изрича: Идете и кажете на първенците да дойдат, защото давам трапеза. Един обаче си купил вол, друг нива — не могат. Тогава: Идете на улицата и съберете тук бедните, слепите...

И третото, което в личната си потреба можем да поискаме, а със своята воля да приложим и да дадем характеристика на духовната си възраст, е:

На забвение прат`и нашите тревоги и чужди клевети, та недостойно слово и дело да нямат присъствен ден!

Човекът — събуден или несъбуден — е, който определя границата на тревогите и признанието на чуждите клевети. Няма нищо трагично в това, че тревоги гостуват — въпросът е как ще ги оценим и как ще ги отпратим. Дрехата на посветения не може да бъде омърсена, каквато и да е клеветата — това трябва да научат хората! Какво ли не са говорили за Христос — че е незаконен син на Мария и Иосиф, че е винопиец; че говори с блудниците и грешниците. А Той какво рече: Дошъл съм за тях! Вижте каква етична система на проницание и прозрение, каква изтънчена находчивост да парира всяка недостойност! Така че ние сме, които можем да не позволим присъствие в душата си в денно гостуване или нощни брътвежи на клевети или на други тревоги.

Разбира се, няма човек без тревоги и няма човек, на когото клеветата да не е правила реклама. Клеветата и палачите нямат почивен ден! Човек винаги се щади, макар и понякога да се упреква, но клеветата е чуждо деяние, което оскърбява самия клеветник, защото той не се е осъзнал, че е божество в лицето на другия. Защо трябва да се лишава от благодатта да бъде като брат, който обича, а дава ход на човешка непристойност в клевета?!

На забвение прати моите тревоги и чужди клевети... Върху това трябва много да се работи. Не е важна личната ни тревога, дори чуждата клевета, защото Христос учи: Благославяйте тези, които ви клеветят — важно е да не се даде на недостойно слово и на нечисто дело право на присъствен ден. Колко прецизност се иска, колко измеримост в нравствената гама трябва да имате! Така се работи за онова, което някои си мислят, че правят с йогически упражнения — коригиране на ума. Не позволявайте на недостойно слово и дело да присъстват в душевността ви!