Тангризъм

Тангризмът е предхристиянският монотеизъм в българските земи!

Преди да дойдат българите, земята, наречена Тракия, има хилядолетия родов, социален, верски и личен живот. И тези хилядолетия не са минали без една от най-важните същности на човека — кърмилката на неговото божествено съзнание — религията. Човек е минавал без много науки, без много приложности на своето живеене в това, което наричаме стопански живот. Но не е минал без богове, не е минал без олтари, колкото и да са били опростени в лицето на един дъб или канара, в лицето на едни стихийни богове. Това са били духовните олтари за едно първично съзнание, без да е примитивно.

Ние много често говорим за примитивизъм на съзнанието, защото е изповядвало един природен обект като дъба. Изповядвало го е (без да е пантеистично съзнанието), защото жизнената цялост на Бога е и в дъба. И митологиите за обикновения човек с първичен светоглед са усвоена душевност и приложена култура. Защото един бог на войната — Марс, е искал войнство, една богиня на мъдростта — Атина Палада, е давала прозрение: той е създал мировата Римска империя, тя е „родила“ седемте древногръцки мъдреци!

На тази плодна земя гостуват митологиите не само на траките, а и на елини, на римляни, след това и на славяни — всички със свои молитви и олтари. Преди българите да издигнат своя Мадарски конник, който е духовен храм, а безспорно и физически призив, тук е имало народи, имало е религии.

Верската същност на човека, религиозното му изповедание, е съдбовната духовност на всеки народ. Вероизповеданието може всеки да не го сподели, но то остава като духовна вибрация в душата на земята. Тази душевност съществува, защото още в древните митологии се говори, че богинята на Земята е майка, която е оплодена от Бога на Небето и е родила своите чада. И никога Земята не е оставала без население, а не е имало население, което да няма своя изповед, което да няма свое вероучение!

Така че, когато говорим за религиите по българските земи, ще трябва да ги разглеждаме в тяхната метафизика, в техния етногенезис и в тяхното приложно-олтарно служение. Не можем да изключим и етничната душевност към какви исторически склонности е готова да се осъществи, защото сам човек и да има религия, няма кой да го следва; сам човек и да си направи олтар, няма кой да поднася там моление. А етничната общност, била като племе, била като държава, може да осъществи исторически живот, който създава култура.

За радост, потомци сме на велики етнически групи. Едни останали, защото имат предназначение, други — отишли си, но дали своя неотменна дан за величие и достойнство на тази голяма, велика земя, наречена Тракия — свещената земя, земята на божества. На тази земя тракийската благодат и славянското необхватно, но неовладяно душевно пространство е трябвало да приемат един нов гостенин, който идва със своя единобожническа религия...

Много натрапчиво в историческо ограничение се поддържа, че само юдаизмът в предхристиянско време е монотеистичен. Този стрес и досега не е изживян, когато се говори за българския монотеизъм. А има и Танг Ра, и тангризъм!

Така българите (склонен съм да приема донякъде тезата на проф. Иван Божилов, че няма „пра (първо) българи“, а само българи, или, че има „ранни (някогашни) българи“, както пише Петър Добрев), дошли тук, стават една трета съставка. И макар първата — траките, да не я намираме вече в етническия образ, тя е в духовната и в субстанциалната ни жизненост — силата на тракийския мислител е влязла в живота ни. Ето как тук ще имаме една голяма кръстословица от тенденции, класили в мироглед: идеите на траките с техните посвещения, с Орфическото начало; славянската широта на душата с недисциплинирания дух и с бледата митология; българската дисциплина с динамиката на коня и с тангристката единобожническа религия. Танг Ра е хилядолетното божество на българите, ширнали се из различни географски територии. Някои изследователи извеждат, че българската етническа група е обитавала далечни земи, обиколила е и Азия, и част от европейските земи. Има и тези, че пъпната връв на българите е била тук — те са обитавали земи на Балканския полуостров преди да тръгнат към Мала Азия, преди да се насочат към Китай, Монголия, Сибир...

Това, което като учудване ще намерим в една списка от Йоан Екзарх през IX в., е, че наречените тогава мирмидони на Ахила са сегашните българи. Българи! Повече от хилядолетие преди Христа е Троянската война (ок. 1300-1190 г. пр. Хр.). Потвърждение откриваме при византийския хронист Йоан Малала (VI в. сл. Хр.), който съобщава в своята „Всемирна хроника“, че Ахил е имал собствена войска, състояща се от мирмидони. Значи преди Троянската война ние, българите, имаме присъствие в Тесалия, откъдето са мирмидоните.

Оттук нататък вече започва скитничеството, което създава култура на пробудността. Хората се страхуват от скитника, но има една хубава дума — пилигрим. Този, който отива към някакво светилище, се нарича пилигрим — скита, за да отиде в едно огнище на Духа. Така че от тук, от Тракия, започва пилигримството на българската родова същност. Ние не идваме за първи път на Балканския полуостров, както мислят някои — това е било воля на провиденция на водачи, които са градили историята на нашия народ. Колко много тайни крие тази земя!

Българите са една от големите групи, които излизат из митичната утроба на народите — Шамбала. Един от тези клонове, една от тези големи групи се наричали „болхи“ — българи. Разбира се, произношението в различните места е било различно — „болхи“ е на индийски, „бургар“ — на арабски, „булх“ — на арменски, „булгар“ — тюркски, „болгар“ — руски..., но се знае, че това е етническият ген, белязаната валенция на този народ. Така че българският род като субстрат в етничната цялост и като коренна съставка от индо-арийската общност (Петата коренна раса) е бил в тази утроба — Шамбала, и е дал своя образ върху историята.

В арменската география, наречена „Ашхарацуйц“ (VII в.), българите се наричат „бхух“ (или „булх“ според акад. Сурен Еремян) и се споменават като едно от развитите в културно отношение племена. Те са владеели строителното изкуство изумително добре. Но това не е, защото само са били край Египет, Индия и прочие, а защото са имали вътрешен храм, който в себе си са изграждали и който след това е в архитектурния план на реализацията.

Преди години се изнесе, че българите са живели в района на планината Имеон (Памир) — факт, който също е отбелязан в древната география на арменците. А Имеон е бил едно хранилище, за да си разменят хляб и мисъл с индийската култура. И в самата „Махабхарата“ се говори за народа „болхи“ („болхики“) — наименованието му се споменава десетки пъти. Това, че в Тибет един проход е наречен Шипка, а в Индия има река Тунджа... , не е безспорно доказателство, но факт е, че най-старата книжнина не е отминала българите. Следователно те са имали белег, който отдалече се забелязва. (И ние имаме една поговорка, че хубавият кон и под съдран чул си личи — колкото и да искате да прикриете, когато нещо е белязано, то си личи.)

Били са в Персия, Китай, Монголия... имали са Волжска България, Онгъла — до Аспарухова България. Дори, след като се открива (през 1799 г.) златното съкровище в Наги Сент-Миклош (тогава унгарско градче в границите на Австрийската империя, а сега в границите на Румъния), след големи спорове се признава, че то по произход и принадлежност е българско в усвоена персийска техника и мотиви. Наши изследователи много често са намирали персийски елементи в облеклото ни и в израза на изкуството ни. Защото българите наистина минават през Персия и са имали там свое обиталище.

Така тезата за произхода на българите ще си остане тази, която подсказва в своите трудове Георги Сава Раковски, а не нашите историци. Той в своите етнологически и езиковедски изследвания и в своите дори мисловни уж блуждения, както ги нарекоха видни фолклористи и етнографи, говори за нашето родство с Индия. Сега намираме достатъчно доказателства, така че ще има историята ни да се рови. Отделен е въпросът дали българската историческа наука приема известни намеци за едно наше предсъществование тук.

Народът ни е люлян от бряг на бряг — тюркски, хунски... какви ли не други произходи му приписват (плод на исторически главоблъсканици), само и само да не е български. Но по-новата история и по-новите изследвания дават основание да кажем, че древните българи нямат нищо общо с монголските и тюркските племена. Нито в основния ни биологичен ген, нито в историчността е могло присъствеността и преселенията ни да са оказали съществено давление върху нас. Просто народът ни е имал свой основен белег и свое предназначение!

Безспорно най-същественото за една етнична група е социалната формация да се освободи от родово-племенния си състав и да формира държава — това, което известни народи столетия не са могли да направят. А когато им липсва идея за държава, ще си останат под племенната самодоволност...

Държавата има три белега: земя — територия; човек — който да я овладее; богове — които да благословят човека!

А човекът има друг основен и никога неосвобождаващ го белег — това е неговото психологическо поведение за себесъзнание: откъде идва, какво носи в душевността си... И понеже винаги хората са знаели, че са родени от някакво божество, те са предоставяли своята психология като вътрешна сигурност в идеята за божеството. Тази идея може да предшества в индивидуалния път човека-държава, но държавата е институцията, която го охранява и която, ведно с неговия вътрешен храм, му изгражда след това социалния храм. Може би като кръстен знак това лежи в душевния свят на българина — идеята за държава. Тя е негова вътрешна потреба, защото, откъдето и да е минал, той я е носил и е осъществявал тази социална формация! В държавата е вложена същността на социалното битие!

Много преди да дойдат тук, българите са имали държавна устойчивост. Затова в историческите извори се говори, че те за известно време владеят части от Китай, впоследствие — части от Монголия; след това виждаме формацията на една мощна Стара Велика България в лицето на Кубрат (605-665). Кубрат не е племенен вожд само, той е държава! Кубрат, който оставя знаменитата поговорка на българския народ — за единството на снопа.

„Съединението прави силата!“ — и днес стои като надпис над входа на Народното ни събрание. Но аз правя един съвършено друг анализ на тази велика тайна — единството, символизирано със снопа на кхан Кубрат. Неразкъсаният сноп щеше да си остане там, ако нямахме Аспарух! Но щяхме ли да имаме днешна България; щяхме ли да имаме хилядолетно съществование с един Бог?! Щяхме ли да имаме белязана история за духовни светила и пътища, ако не се беше намерил онзи дързостен син — продължител на великия Кубрат, който прекосява планини и реки и идва на тази земя?! Защо тук — защото е имал сродна душа с Орфей. А единството се търси в душевността! Преди да дойде да основе своята държава, Аспарух е минал посвещение в светилищата тракийски. (Това историята ще го доказва... )

Тук, в тракийските земи, още тогава е имало големите и малките церемонии. Големите церемонии са психологическа демонстрация на молението и могат да въздействат само за будност, а малките церемонии дават посвещение, което предназначава за служение. Две съвършено различни неща — будност и служение! Будността не значи още готовност за служение! Но Аспарух е извикан на служение и тогава ще разберем защо този, когото считам първопричина за една нова, бих казал, въззема на духа ни, отива да наруши най-важния принцип, завещан от Кубрат — „Не разкъсвай снопа!“ Но той разкъсва снопа, взема своята пръчка и идва тук! Ето това се нарича далновидност; това се нарича историческа смелост. То е провиденциално вътрешно усещане за динамика и земя, която е определена за българина!

Така че, ако Аспарух не е взел своята пръчка, нямало е да обитаваме тук. Водачеството е нарушение на традиционния ред! Аз не правя възхвала на човека, който нарушава. Но на човека, който има прозрение защо нарушава, ние не можем да не отдадем признателност. И онзи негов брат — Батбаян, който остава при снопа на Кубрат, какво прави — попада под хазарско владичество (през 671 г.); други българи се отделят и създават нова държава, която в по-късните векове приема мохамеданството... Остава независим само Аспарух — Основателя! Основател на Българската държава! Това какво показва — първом, че той е една белязана личност — белязана личност с предназначение! (Трябва да разграничаваме личността в нейното предопределение и в нейното предназначение.) Аспарух идва тук, за да намери себе си в предшестващите хилядолетия. И с какво идва? С идеята за държава и с идеята за земя! Това не е фраза — това е битие, което предполага достойнство за жертва на гражданина, който трябва да зида храма на държавата си.

Но какво са имали българите, несмутено от нищо и най-свято в цялото тогава поселение земно — институцията религия със само един Бог: Танг Ра! Никоя религия не е била в него време така изчистена в монотеизма! И затова българите идват тук срещу милионна Византия. Но провиденцията е нещо съвършено друго от студените факти.

Битието не се определя от факти, а от поточността на духовните ценности! Българите владеят стратегията на духа и им е дадена приложна тактика за победа! Защото неотстъпно тази свещена земя — Ракхива, храни белязани синове, които да правят история. Това е битието им и те тръгват да го осъществяват. Тук, когато идва кхан Аспарух, той създава история на тази земя! Дотогава има племенни животи (вулканични или смирени), но племето или племенното княжество не е държава, не е институция, а само хармония за живеене. Докато институцията нарушава хармонията, когато създава история. Историята е промяна на съзнанието — то приема провиденцията, която създава историческото време!

Българите винаги са имали идея за държава — поради божествената благодат, че винаги са били само с един Бог!

Те притежават изключителното качество чрез своя Танг Ра да създават организиран живот и приложна воля за институция. Тук, на обширната тракийска земя, дори и една империя като християнска Византия не можа да направи силна държава — люляна е от непрекъснати брожения.

Българската държава е присъствието на Танг Ра!

Тангризмът — религията на българите, която съставлява тяхната душевност, създава изключителната хармония на това, което като институция и като доктрина имат — една сърцевина с две крила. И ще я видим приложена в цялата история на българския народ. Още когато прави Покръстването, княз Борис I прилага доктрината: едно крило в Охрид, друго в Преслав — за да направят школи! Това е старата стратегическа теза на идеята за държава. Защото много добре е знаел княз Борис Покръстителя — знаел е от неговия тангристки храм, че душевността може да създаде плът, а не плътта прави душевност! Затова изпраща Климент в Охрид, Наум — в Преслав, за да може да създаде единство и институция.

Българите имат идея за институция! И никак не е странно, че в пазвите на милионната Източна Римска империя могат да изтръгнат съдбовност, която ни държи и сега на историческата сцена, а Византия (като етническа многобройност, но също с еднорелигиозно убеждение) господства, но не остава. България е тук! Това показва, че този народ, независимо от превратностите и страданията, има своето голямо предназначение, а в историческите си етапи осъществява своето предопределение!

Страданието е пулсация за съвършенство! То е мъка за онези, които не могат да го трансформират в развитие; които не знаят, че чрез страданието става амброзията на боговете на Олимп. И тук българите са богове — боговете, които остават да живеят, според израза на Орфей!

Така че прабългарите са поселявали земите тук, след това хилядолетия се губят — не, а просто събират своя зодиакален знак. Зодиакалният знак на българите е много странен (не страден)!

Зодиакалният знак на България е Козирог — необуздано творческо въображение и безпогрешна интуиция!

Той, Козирогът, е носителят на новото! Ето защо на българската земя, която е Божия плът — Ракхива, която носи и белега на тази зодиакалност, има божества като Орфей. Орфей, който носи тенденцията за мост между двете полярности: Аполоновото начало — екзотеричното, и Дионисовото начало — езотеричното. И тогава още орфизмът ще заговори за един бог, макар и като хенотеизъм, а не чист монотеизъм. Но все пак, тогава когато приемем тезата, че са монотеисти прабългарите, живели в тези земи още преди установяването им в подножието на Хималаите, на Памир... ще разберем защо се връщат — след като тук имаме началото на монотеизъм, сложено от Орфей. Това е най-странното в прабългарския дух — единобожието, когато светът е пълен с богове. Единобожието е голямата тайна!

Танг Ра можем да го потърсим някъде в началото на културите, които Месопотамия създава. Затова имаме много идентичност с шумеро-акадската култура. Нашето божество и техните божества са едновалентни както като произношение, така и като обект — Небе, Слънце, а до известна степен и като обредно служение. Дори нашите историци вече, когато говорят за скалата на Българската държава, не изхождат от онова, което сме навикнали да казваме — Велика Кубратова България, а слагат много преди това и стъпалото: Шумеро-Акадска България. Много по-късно ще дойдат Кубратова България и Аспарухова България. И странното е, че никога и никъде това име Танг Ра не се е губело — благословено, съхранено и носено от едно единствено божество!

Корена на тангризма откриваме в понятието „Дингир“, което е употребявано като общо название на всички небесни богове, и то още по времето на шумерите и акадите. От „Дингир“ изхождат и думите „Тенгри“ и „Танг Ра“, а на изток от Шумер, в района на Памир, и до днес срещаме думата „Тандра“ — „мълния“, свързана с някогашния „бог на гърма“. Така почти едно и също като понятие и съдържание, но в различни нюансировки като фонетично произнасяне ще намерим „Танг Ра“ като „Тенгр`и“ при тюрките и монголците; като бог „Тангароа“ на Великденските острови; на Британските острови кимрите се кълнат пред бога с думата „Тингор“; а ирландците наричат небесния бог „Тигарна“.

Друго важно понятие в древнобългарската религиозна система е терминът „Йуй“. Неговият праобраз откриваме в шумерския език, в който Слънцето е наричано „Йу“. В Памир „Йу“ и днес означава „бог“ (Затова с израза „Йу-кал“ е била обозначавана амулетната муска и буквално значи „клетва пред бога“.) И оттам е „Йуй“, „Йуви“ в надписите, оставени ни от древните българи. Така „йуви“ — канас „ювиги“, означава кханът (канът, каханът — според новите интерпретации на „хан“) като божествен представител. Оттук е и големият белег, че канас ювиги е именно представител на Слънцето, пратеник на Бога, месиански избраник.

Навсякъде Танг Ра има смисъл на Небе, Слънце, но като върховен бог. При българите Танг Ра е един единствен бог — и на всекидневието, и на празника! И името на българското божество се дели на Танг и Ра — Богът Слънце.

Слънчевия бог можем да го намерим във всички религии, ако тръгнем да отлистваме страниците на миналото. „Ра“ в най-старата египетска митология е божеството на Слънцето като един върховен бог и от неговите очи се раждат хората, а от неговите уста — всички богове. Никакъв Озирис, никаква Изида или други техни божества не е имало: едно божество — Ра, Амон Ра. Разбира се, трудно ни е да кажем, че Египет, тази мощна тогава държава, е могла да вземе идеята за този бог от прабългарите, но те са преминали там, през Месопотамия...

Потребата, която удовлетворява едно митологично съзнание, е да има богове на небето, на земята, на дъжда, на огъня; да има и онази първа сила, която винаги е карала човек да коленичи — Слънцето. Затова и по-късни божества са определяни като соларни. Дори християнството не опазва Христос от идеята за соларно божество... Съзнанието за единобожието е наложено, но това не е освободило човека от първичната потреба да има Слънце — от онзи първи Ра, от онзи първи наш Танг Ра. Слънцето е една душевна цялост на духовна будност!

Тогава, подражание ли е тангризмът и ако е, на кого? Египетският монотеизъм на фараон Аменхотеп IV (Ехнатон), XIV в. пр. Хр., още преди Моисей прокламира единобожието в лицето на бог Атон и прогонва сенките на митологичните божества — за съжаление незадълго. Той заплаща с главата си — Египет не прощава дори на своите обявени за божества фараони. Така властно в историята остава монотеизмът на евреите, остава Саваот — Иахве, като душевност на богоизбран народ. Тогава — на юдейския ли монотеизъм, или на египетския е подражавал тангризмът? Не! Древната българска религия остана вън от полезрението на човечеството, но преди идеята на Аменхотеп IV за единствения бог Атон — бог на Слънцето, ние имаме Танг Ра!

Българинът винаги е имал само един бог — той не е делял огнената си цялост в идея за принадлежност!

Когато разглеждаме тангризма, аз не го слагам в митологиите. Трябва да разграничим субстанциалната даденост от феноменалното проявление, от това, което наричаме стихийни богове. Стихийните богове са органи на Божеството, чрез които ние Го усвояваме, но не са самата Му същност — тя е нещо съвършено друго. И когато ще говорим за прабългарите — те са концептуални като мисъл, докато другите народи имат повече феноменалността — явлението е тяхно битие, а не същината. Затова те с хилядолетия се разкъсват в стихийните божества, докато прабългарите с хилядолетия са само с един бог! Провиденцията на българите е именно същината на Божеството в религиозната даденост — раждащият вечно, а явленията при тях не играят роля. Така че никой народ не е носел такава святост и чистота за един бог!

Като историческа възраст Танг Ра може да бъде оспорван, но като монотеизъм той наистина е най-изчистеният. Танг Ра не е хенотеистично божество, както се е третирал Иахве като племенен бог, дори и като расово божество. Българите са имали една велика повеля — да признават на другия правото на изповед. И никъде не е посочено в историята, че те са упражнявали върху славянското племе примотеизъм — да наложат своето божество, защото са победители тук, а славяните нямат държава. Не са наложили своето божество, а са признавали техните. Защото Танг Ра не е примотеистично божество — един върховен бог, а другите подчинени. Няма подвърховни, просто — един е Танг Ра. Можем да кажем, че като воля той е онзи Марс, който завоюва територии; като мъдрост, той е Атина Палада... Но това е улеснение — да си служим с други богове. Марс е бил властен, а какво е Танг Ра — тайната да се служи на човека! Това е неговата тайна, това е битологията на българина.

Величието на Танг Ра е в неизбежността на българския народ да не може да живее без Небе!

Защото българинът като съзнание има не само божество — божеството си кръсти Небе! Няма друг народ с такова божество, оставило посявка в душата му и досега да търси Небе! Танг Ра е точно тази тайна — копнежът на един народ в цялост за Небе. (И ако трябва да търсим ръцете при Вавилонската кула, насочени към Небето, ние сигурно ще намерим повечето да са български...) Може би точно затова се извършва Покръстването и на българина му се предоставя царство Небесно. Това е част от голямата характеристика на психологията на българския народ, а не от неговата биография! Не с биографията, с характеристиката се оставя битие!

Българският народ много вътрешно осъзнава и прилага Христовата тайна за Небесния свят. Христос за първи път в човешката история категорично поставя въпроса за царства Небесни, а не за адеси, за преизподни. Това е най-великата тайна, която Той дава и която българите — в потребата си за изповядано Небе в продължение на хилядолетия със своя Танг Ра — приемат чрез християнството. (Независимо насилието, което е упражнено след Покръстването.) В своето вероизповедание за Небе българите са били най-близо до идеята на Христос за царството Небесно. Затова този народ ще си остане белязан! И в новото хилядолетие той е, който ще създаде културата на Небето — чрез волята на одухотворената и възкръснала за нова духовност душа ще променя нравствената и културната потреба на човечеството. Така можем да сменим моралните устои на човека и да обслужим бъдещето с прилива на енергията на интуицията, вместо усвояването само чрез очи и сърце.

Така първото божество в света, което е дало душевна потреба за Небе, това е Танг Ра! После чуваме от Христос, когато казва на Своите последователи: В дома на Отца Ми има много жилища...

В прабългарското мислене Танг Ра е единственият, неизмеримият, той е неперсонифицирано мъжко божество. Това мъжко начало е онтологично и самовъзникващо. По-късно влиза като терминология в будистката религия идеята за самовъзникване на небесното божество. Това е една приливна струя на магнетична сила от прабългарската религия в будизма.

Танг Ра — самовъзникващата, небесноначалната сила, е единствен и самороден. Следователно енергиите, които определят това, което наричаме битие, са в Този, който сам е родител на Себе Си. Танг Ра като божество не е образ на онзи Баща, чието име не може да се каже; нито на Сина, роден от девствената утроба на Дева Мария — за Христос, на Деваки — за Кришна, на Мая — за Буда. Танг Ра няма баща и майка! Това е единственото божество цялостно, без орнаменти и без потребата на сътрудници. Каква всемирна концепция е това! Изчистената божественост няма сатани, но няма и ангели — нито съблазън и отклонение, нито излишна добродетел и покров.

Танг Ра е зрение — той е вътрешно знание, не добродетел!

Всички други религии работят за добродетели, тангризмът — не, той работи за прозрението! Танг Ра е идея за бъдещето! Досега културите са работили за Добродетелта, тепърва ще си върнем тази тайна — да работим за Знанието, което чрез прозрението ни освобождава в лошо приложение на добродетелите. Защото в добродетелите има антиподи: добро — зло; истина — лъжа; честност — кражба... Докато Знанието има целостта — точно целостта на българската духовност: Танг Ра знае, Танг Ра вижда, Танг Ра е всичко! Не Добродетелта — Знанието ще освободи човека от полярността!

Танг Ра е и Слънцето, и съдията. Намерени са каменни отломъци с надписи и в един от тях (във Филипи), надпис от 837 г., поръчан от кхан Пресиян — на старогръцки се разчита следният текст: „Който търси истината, бог вижда, и който лъже, бог вижда. Българите направиха много добрини на християните, християните ги забравиха, но бог вижда“... За тангристите, както и за зороастрийците (през чиито земи българите минават), има нещо много странно — те могат да приемат безверие, но лъжата никога. Това е битологията, приложената нравствена схема на българския народ. Ето защо толкова устойчивост, толкова гъвкавост показва и в биологията си, и в ума си, и в духа си, когато е в беда. Българите никога не са се уповавали на стихията, а на великото си божество, което помни и знае. Това е голямата ни тайна! Не може из душата на българина да се махне онова, което се нарича Танг Ра, т.е. Небе.

Тангризмът е духовната чистота на българите!

В конфуцианството, което не е религия, но е нравствено повеление на китайците (разбира се, обредите му стават религиозни), намираме един много странен израз: Небето не говори! А прабългаринът няма други думи около своето изповедание, освен „Танг Ра вижда, знае“. И както при Конфуций — то, Небето, не говори. То не дава повеления, то не може да лишава човека от него самия, защото Божеството като повеление не трябва да осиротява душевността на човека. Докато всички пратеници, дори на единобожническите религии (пророци, Синове, Учители...), говорят какво иска Небето, какво повелява, при българите — не. Това не е нравствена доктрина, както при конфуцианството, а е трансцеденталната същност на единобожието: не говори, а гледа. Нещо страшно! Такава чистота...

Тангризмът няма монашеска институция, която може да си припише привилегията (както в будизма), че само монашеската част е правоверната. В прабългарската религия няма и секти; няма теза за първороден грях; няма отмъщение; няма робски институт! Като функция Танг Ра е висшата справедливост — той владее съдбата, въздава наказания и награди, покровителства и внушава страх. Българите тангристи нямат богиня на съдбата (както гръцката митология си има Ананке), нито духове като божества. Когато няма събудена съвест — човекът има вън от себе си формула на съдбата, когато има съвест — няма вън от себе си съдба! Защото в себе си е събудил Бог! Това е величието на българската религия! Българите сами носят отговорност — лична и родова, приложна и идейна, за да ходят един неотменен път и предоставят на Божеството своя жертвен живот.

И до днес в съзнанието на човечеството стои покорността и едно изключително удобство — заслоните на скръбта и Стената на плача; стои извинението на Запада: „Такава ми е съдбата...“, или на Далечния изток: „Такава ми е кармата...“ За българите тангристи — „Такава е волята на Небето!“ Защото по-великият закон от съдбата е законът на Божеството, законът на Танг Ра.

Танг Ра е кристализиралата духовна сила, цялостна и върховна — Едното и Единството!

Духовна сила, изживяна вече като еволюция, освободена от личното битие!

При монголите, тюрките и някои други народи в Централна Азия на Танг Ра са придавани различни атрибути и прозвища. В аналите срещаме т. нар. „Ерхету тенгри“ — могъщото небе, „Багатур тенгри“ — бог на храбростта, „Дзол тенгри“ — бог на сполуката... И сега казваме — Бог е любвеобилен, Бог е мъдър, Бог е светлина, а Бог няма нужда от тези характеристики. Ето, че и те си имат божества с атрибути. Но Бог атрибути няма, Той е същност!

В митологията на монголите се обожествява земята — Етуген. Майката в почти всички митологии се отъждествява със земята (Гея в древногръцката) и Етуген носи всички качества на Космичната жена. В качеството си на Космическо женско начало тя образува двойка с неперсонифицираното небесно божество — Тенгри, и от този космически брак може да се роди всичко. Тя съдържа в себе си 77 разслоения. Представете си тогава чрез духовната енергия, оплождаща пласт след пласт от разслоенията на тази Космична майка, какви разнообразия може да бъдат създадени! Ето каква възможност е дадена да не бъде еднотипен и еднотонен светът — ще се мине през всички слоеве и от всеки ще се изведе по едно съвсем различно от другото същество, божество, стихия...

Етуген като Утугун ще намерим при якутите и в тяхната митология означава „преизподня“. Виждаме колко различно може да бъде тълкувано едно и също понятие, дори с една и съща звукова форма, а всъщност с различна вибрация, за да създаде различна дължина на вълната и различен смисъл. Едно е да бъде утроба, от която светът ще изхожда, друго е да бъде наречена преизподня...

Етуген в древнотюркската митология е богинята Умай — въплъщение на земята като плодораждаща утроба. Това земно начало постепенно ще се утвърди като част на Мирозданието. Но за прабългарите Умай не е божество, не е богиня, а земята, върху която целостта на Танг Ра трябва да излее своята благодат. Тя е плодната утроба, чрез която Танг Ра се осъществява. Защото Танг Ра е върховната сила, Танг Ра е Всемирността! И ние нямаме капище или храм на Умай — имаме само признание. (По-чисто съзнание на монотеизъм в ония далечни хилядолетия наистина няма!)

Умай лежи в доктрината на прабългарите още като идея за родина и динамика за държава. Двете тези, които са лежали в душата на прабългарите: необходимост от земя, която ражда борбеност, и изграждане на държава заради устойчивост. Защото, ако няма устойчивост на една земя (когато я завладееш), няма и утроба, която да ражда естествения, мисловния и душевния живот. Това е голямата тайна на прабългарите! Така че Умай съхранява волята на един народ за държава. И прабългарите я изграждат. И не само я изграждат, но я оплождат — държавата в себе си ражда! Утробата на душата за Небе е земята!

Земята е битиейност в кръвната картина на българина. Тя винаги е била свещена за него и той с достойнство е полагал кост и кръв за нея. Ето идеологията, която той носи — болезнеността му на неизживяна нужда от земя. Не става въпрос за жизнено пространство, а за живителна сила! Това, което знаем още в идеята за сътворението на човека — от планетната плът е взето изграждането на Адам. Ето какво в българина е било живо — той е знаел, че взима от свещена земя и не може тази земя да бъде поругавана. Трябва да я брани и, както казахме, от земята трябва да направи територия!

Освен утробната същност — Умай, в прабългарската религиозност откриваме почитание и към свещената земя-вода — Йер Суб. В прабългарската религия Умай и Йер Суб не са божества, а енергии. Често казвам, че водата е астралният образ на Светлината и българите са схващали Йер Суб точно като един светлеещ образ.

Безспорно, древните българи са вярвали в добри и зли сили, защото не може да има религия без своя таблица на добродетелите. Но те са съзнавали биалността на живота и така са съумявали да не дават оценката „добро“ или „лошо“ божество на стихиите. Човекът винаги е съзнавал живот и смърт, светлина и тъмнина, дясно и ляво и по този начин — като полярност (когато философията не му е стигала повече от биологията) е определял всяко явление, което носи болка, за дело на зъл дух. Тук е трагедията на човечеството — че не можа да се извиси над биологията си, за да приеме страданието като идея за развитие. Но българинът до известна степен успява, защото той не ражда второ божество, а предоставя на своята еволюция десен и ляв бряг, добро и зло (които не са вечни). Това е величието на тангризма — не дава персоналност на отрицателното, а приема развитието.

Танг Ра няма противовес — няма някакъв Сатанаил!

За мен българите са имали своя космогония — макар и да липсват писмени доказателства, не можем да твърдим, че те не са имали идея за Сътворението, след като са изповядвали този свой велик Бог. Автентичност, обаче, не можем да търсим в онези времена, когато се губят следите на българската духовност, поради липсата на официално писмо. Още повече, че основно ние извеждаме данни за своята история от византийските автори, а те (за съжаление) са заличавали всичко, което говори за величието на българина. Имали са възможността да изопачават стойността на историческата достоверност, защото са разполагали с церемониала и писмото.

Има твърдения, че прабългарите са притежавали „чертами и драсками“, за които пише арабския писател Ибн ал-Надим; за това говори в апологията си „О писменех“ и Черноризец Храбър, но досега нямаме писмената. Има нещо друго: един велик и свещен закон — посвещенията са се давали само устно! В онези времена, когато светът е пълен с божества, да се довери на една етническа общност тайната за един Бог е нещо изключително, велико, немислимо дори!

Съществуват, обаче, информации, които свидетелстват за т. нар. „магическа писменост“ на посветени прабългари. Не алегорично писмо, не „чертами и драсками“, а жреческо писмо, което е вече един висш израз. Може би след като се открият още някои тайни от египетските пирамиди, това ще се потвърди. Известна презумпция има, че Константин-Кирил Философ е събирал и изучавал много древни ръкописи. И ако наистина разгледаме нашата азбука преди кирилицата, ние ще намерим много голямо подобие на глаголицата с йероглифната писмена на египтяните и, безспорно, на евреите.

Можем да кажем, че голяма част от хронистите, от писателите се произнасят и за уникалното българско „Ъ“. В старобългарския език, особено в неговия първоначален образ, са налице и великолепните носови гласни. Ние се радваме в опростяването на езика, но не знаем енергиите и благозвучията му. Тези, които могат да прочетат един псалом, макар и на църковнославянски, ще се изумят. (А църковнославянският не е чист старобългарски, където още от времето на Патриарх Евтимий отпадат някои от носовите гласни, т.е. езикът ни се цивилизова.) Когато започнете да четете на църковнославянски, то естествено ще върви една ритмична група, една поетичност, която е свойствена на нашата Тракия. (Защото Тракия е и земя на поезията!) А и великата сила на Танг Ра е сложена във всеки слог на прабългарската реч!

После се освобождаваме от падежите и остава една твърда, начупена реч. И все пак, дори и в това състояние българският език, ще кажа много смело, е изумителен! Изумителен е с това, че мени ударението си. Защото, когато смените дори времето, вие сменяте ударението и следователно може да направите изключително гъвкава поетична хармония. Никой език не може да направи толкова фина поезия както българският! А представете си да правите поезия със седем падежа... Това е нещо, което трудно може да бъде обозряно.

Така религията на прабългарите като вероучение и като космогония е трудно да я намерим, но можем да я търсим като приказка, като сказание, като фолклор и като наименования, оставени по местата, откъдето те са минали. Танг Ра има своето духовно присъствие чрез приказа, чрез легендите в нашия фолклор; имаме го като драматична тайна в душата си чрез слънчевите образи — слънчевите змейове, слънчевите невести, слънчевите палати; имаме своята змейова сватба, имаме своята огнена ламя... Това са проявления, които говорят за реално присъствие на магнетичната духовна сила на Слънцето като символ в душата на прабългарина. И странна е приказката за тримата братя и златната ябълка. Какво значи да пазите ябълката, която ви е дадена? Значи да се опитвате да опазите знание, което се взема от слънчевата сила; знание, за което трябва подготовка — затова единият брат не успява, другият не успява...

Българите имат своите пътувания от место на место, за да осъществяват своя слънчев Танг Ра, да съхранят и да погълнат от определени места онова, което сега се нарича генератори на висши духовни сили.

Някои изследователи говорят за четири нива в религиозната философия на древните тюрки, която в никакъв случай не е концепция на българския тангризъм.

Първото равнище отнасят до бог Танг Ра — Небето. Оттам понякога насочеността е да се приеме, че прабългарите са тюрки или тюрко-алтайци.

Второто равнище е богинята Умай — земята. Докато в тангризма плодотворното женско начало е не богиня, а антитеза на Небето в биалността на опозициите.

Третото равнище е свещената земя-вода Йер Суб — духовете на водата и на земята. Но в тангризма те не са митологични същества, на които са вдигани олтари и са правени жертвоприноси.

И четвъртото равнище е култът към прадедите — подземята. И прабългарите са почитали всеки, който в достойна смърт е показвал, че е живял достойно, а достойната смърт е изкупвала и подмамилите се да живеят недостойно. Този култ към мъртвите свидетелства за вярата им в задгробния живот.

Култът към прадедите е много широко разпространен сред различните народи. Известни са римските прагови (домашни) богове — доктрината да имаш бог от своя род, от своя праг — почитта към прадедите. Но при прабългарите култът към прадедите не е както към богове-мани в старата римска митология. Никога тотемно начало те не са имали, а само хероичното признание, което влиза и в техния летопис „Царственик на прабългарите“, известен като „Именник на българските ханове“. В този Именник има и митологични уж същества — като Авитохол, първият, с когото хрониката започва. Там ще намерим персонален, одухотворен и друг от великите предци на българската народност — Ирник. После идват Гостун, Коурт, Безмер, Исперих и т.н. А това дава възможност ние да имаме императивни божества и в такъв случай тяхната осезаемост да говори за наличие на праотци, на наши Авраамови предци. Те никак не са митологични, за мен Авитохол не е митология! Разбира се, че историята ще го направи митичен, нашите историци вместо да го разгърнат, вместо да му видят „Десетте Божи заповеди“, вместо да го изведат жив, го херметизират. По-вярно би било, обаче, не митологизацията, а идеята за съвършения.

Митовете не са грешка, а историческа и духовна потреба! Но Авитохол и Ирник не са мит на герои, те са осъществен живот на святост и съвършенство. И в началото на българския етногенезис те правят с дух и мисъл история! Не историята ги е правила, не еволюцията ги е тласкала — те са правили еволюцията, правили са историзъм! Тази велика тайна са взели от дълбочините на Азия — от Имеон, където ги е учила великата школа на посветените; взели са я преди това и от Тракия, където са слушали великите псалми и на любовта чрез Евридика, и на възкресението чрез Дионис. Защото никой не ни е оставил по-вълшебни песни от Орфей — химни на любовта, на Слънцето... Това са духовните извори на тази земя!

„Царственик на прабългарите“ е по-късна книжнина, но в никакъв случай не е по-късно явление. Защото в наличие са достатъчно душевност, достатъчно събития и феномени, за да се създаде предпоставка и да се напише този Именник. А преди да е имало кханове, е имало не богове, а Бог — Танг Ра. Иначе нищо нямаше да има!

Танг Ра има само една ценност — човекът!

Ето защо българите нямат робството като институция. Ние сме единственият народ, който хилядолетия преди християнството, а и след това, няма институция „робство“. А какво значи това? Равна отговорност. Никой не може да се извини, че не може да умре за родина и за Бог. Робът може да каже: „Аз съм роб и няма какво да браня.“ Не, всеки е еднакво отговорен за съдба. Това е великото на този народ, това е изключително, защото в душата на човека не лежи преценка за другия, че е малостоен. И оттук може да разберем защо този народ ще бъде винаги белязан — защото в лицето на другия българинът вижда себе си, а не роба. Нещо, което сега Учението Път на Мъдростта казва: Всеки човек е наш събожник! Дори като историческо-социално явление при нас не съществуват робовладелски строй, феодализъм... Да избродим стотици места в хилядолетията и да нямаме формулата да оробяваме! Не се разкъсваме във вътрешното си поведение...

Танг Ра е Небе, а то в себе си съдържа всичко — и целия звезден свят, и цялата енергитичност на това, което този Безпричинен, или Абсолют, може да излъчва. Танг Ра е изключението, българският Пуруша, така да го наречем, който акумулира цялата духовност на един народ и изсипва след това над него с благодатен дъжд духовните блага. Само Той! Танг Ра е Мировата същност!

Той дава нещо, което други богове не дават на своите деца — това е висшата духовна сила, т. нар. сега Оренда. (Оттам е и „орендизъм“ — религията на орендизма.) Идеята за прабългарското божество се характеризира с излива на тази висша духовна енергия. Орендата е духовната сила, която Танг Ра праща над своя народ, над своя изповедник, за да даде благослова си за път и живот. Ето едно такова богатство какъв характер изгражда в българина! Най-достойната личност и най-непорочната приложност историческа! Затова нямаме робски статут — нито към личност, нито към етнически групи.

Тази висша духовна сила някои наричат динамизъм, а модерната теология я нарича Всемирен Дух, Всемирен Разум; християнството въвежда Свети Дух; древната индийска култура говори за Кундалини, Змия-Огън.

Орендата е същината на Божествеността в Мировия свят и в човека!

Тя е великата тайна, която не е биологична сила, а можем да кажем, че е магична сила. Това в прабългарската религия ще намерим — магичната сила, не магийната. При прабългарите много малко заклинания има и почти няма магия, но в наличие е духовна сила — сила на магите, с която те лекуват, предсказват, разкриват тайни...

Така когато се разглежда магичната страна на Орендата, се казва, че тази божествена енергия е съхранена в някои биологични части — при коня се намира в опашката. И това е много съществено, за да не се говори за някакъв примитивизъм в съзнанието на българина, защото малцина знаят за тази велика сила на динамиката, с която българинът е пропътувал хиляди километри, за да дойде тук и да основе един стан с един олтар. При човека тя е съхранена във върха на главата, където познавачите на окултното знание знаят, че там е седмият център на Кундалини — хилядолистникът.

Висшата духовна енергия на Танг Ра се съхранява преди всичко в главата на кхана. Българският кхан е представител на Танг Ра. Затова за прабългарите Орендата осенява и се съхранява в главата му. Колко странна социология е изграждал българинът! Сега е много лесно, защото разбираме от социология и имаме изградени социални формации, наречени нации, а не само народи. Танг Ра е съхранявал националния дух чрез Орендата, която е дадена в държавния глава. Всеки от човешкия род я носи, както са вярвали, в кръвта си, но кханът е, който е пълномощник на божеството и чрез него се пази духовността. Не става въпрос за биологично начало, нито за градеж на елементарно социално изискване, въпросът е за духовност, която Орендата дава, съхранява и пази в лицето на кхана. Съхранява се в него като национална сборност — национален образ и историческа отговорност!

Всяко съсредоточено народностно битие, за мен, е „национално“, макар че за нация като че ли си извадихме пълномощно да говорим след Френската революция. Нацията не е изобретение на Френската революция — всякога я има, когато е налице упование за единство на едно общество в Духа, а не само негово биологично съществование. Винаги е имало идея за духовна цялост, която представлява общност, и някои социолози точно тази общност наричат „нация“. Народът е физическите лица и езикът, територията образува държава, но нацията е духовен субстрат!

Така че българите са имали идея за духовна цялост, и то концентрирана в главата на кхана. И оттук ще разберем защо са прилагали т. нар. „сакрално цареубийство“. Когато кханът, който е и духовен водач, загуби благоволението на тази велика сила, висшият съвет го убива — безкръвно, за да не се пилее националната енергия на един народ. Това е великият жертвопринос на кхановете, който не се счита за порок и за грях. Много рядко българите са правили човешки жертвоприноси, но когато имат страх, че може да се изпилее напразно Орендата, или когато един водител е загубил битва и не е показал храброст, далновидност, тогава той е трябвало да освободи трона.

Следователно сакралното цареубийство е с оглед да се съхрани именно националният дух, защото се е считало, че той изхожда от Танг Ра. А Танг Ра е живителността на цялата народност в нейната историчност. Кханове много, Орендата е една и онзи, който пилее тази благодатност в безсилие за държава, той разпилява национална духовност и затова трябва да си отиде. Колко силно стои идеята за държава! Съзнание за божество, за народ, за история трябва да носи държавникът. Когато не го носи, урокът е ясен.

Това не е жестокост, а възпитание — когато някой се съзре в липсата на достойнство, да си отиде — не да чака. Наистина голям исторически урок! Да не се хаби енергията на оня следовник, който е предназначен да прави велики дела. Велики дела винаги трябва да се прилагат, когато някой е белязан да донася битие на един народ! Може би съхранението на енергии е давало достатъчно сили да имаме мощни държави и устойчивост. Наистина трябва да се попитаме: Как този народ успява в продължение на почти два века да устои срещу един обкръжаващ го християнски свят и да направи една държава, която е не само устойчивост, но и опорност? Опорност, защото присъединява към себе си славянските племена; опорност, търсена и от други народи в борбата им срещу Византия.

Така дошлите тук българи непокорно отстояват идеологията си за държава в пределите на Византийската империя. Странното е, че те пристигат тук сред една религиозна общност, каквато е християнството — с много религиозни спорове, но с утвърдени вече катехизис и догматика. И въпреки това, българинът отстоява два века своята религия. Откъде е тази голяма устойчивост? Най-вече от това, че идва с един бог и е нямал нужда да се освобождава от стихийни божества, нямал е принуда от вътрешна потреба. Славянинът — да. Затова господстващият тук е българинът със своята Оренда; той легитимира държавата със своя кхан. И е нямал нужда от нова религия, от нов храм. Това е не защото е номад, а защото напълно се е удовлетворявал от религията си, и то само с един храм: Мадарският конник — сублимираният образ на българина в духовността на Танг Ра!

Мадарският конник е велика мистерия на българската религиозна съвест — той е обиталище на българската духовност!

Не е само култово признание — мнение, което е много широко разпространено в нашата верска, културна и историческа даденост. Кога ще бъде доказано е друг въпрос...

Мадарският конник изобразява един принцип на Небесния бог, който има мъжка подчертаност, т.е. символизира Танг Ра. Прабългарското божество няма животинско тяло или глава, както в други древни религии — то е с човешки образ, т.е. прабългарският владетел слят с Танг Ра.

Мадарският конник е обиталище и за храмово служение, и за признание на великите кханове. Затова някои считат, че конникът е Омуртаг, други — че е Тервел или Крум... Не, това не е признание на определен кхан — там има пещери, в които са се вършили великите служения на тангристкото вероизповедание. И независимо от това, че в прабългарската религия кханът е великият жрец, има едно, макар и подчинено на него, жреческо съсловие, наречено „колобри“, което е вършило религиозното служение. Жреческото съсловие, обаче, е само функционално, не и светителско. Светителската същност, духовната, е в кхана и безспорно той е сакралната личност, защото носи съкровеността на Орендата.

Тъй като в тангризма (освен обредните места в Плиска и Преслав, т. нар. „капища“) има едно единствено средищно храмово, олтарно място — в Мадара, това създава целеустремеността и устойчивостта на българите. Там, където се е изповядвала идея само за един бог, е имало само един култов център. Знаем, че един само храм са имали и юдеите — Йерусалимският (X в. пр. Хр.). Какво показва това? Можем да приемем известно давление върху психологията, защото в един средищен религиозен център водачите са могли да съчетаят всичката си потреба, за да няма разпиляване. И много е смущаващо, че теолозите или не искат да видят, или се страхуват да кажат, че снижават богослужението си до суеверието на всеки кръг от хора във всеки новооснован храм. Това е трагедия вече! То е наистина обслужващо, но в същото време е много опасно. Там, където в един регион има суеверие, на някакво старо божество се поднасят обреди в хармония с него, за да не загубят свещениците молителите си. Това е примирение на религията със суеверието, което краде от мистичната `и тайна. Но далновидността на българския водач, на кхана, е един храм, който събира пасоми, примерно казано в годината един път.

Ето един предмет, над който теолозите не са се спирали въобще — защо почти два века тук живеят българите, а ние не намираме друг храм? Виждаме какво значи единство! Танг Ра е Небе, Танг Ра е Слънце, Танг Ра е едно божество и тогава той ще създаде един храм, една песен, един меч свещен...

Свещеният меч е съхранител на Оренда!

Той е олицетворявал божеството и нито е бил идол, нито предметност само. Това е и удължение ръката на действието. Когато е ставало въпрос за една стратегия, промяна на техниката, то е трябвало ръката ни да продължи действието си чрез мисловна пулсация. Така Давид употребява прашката като оръдие за действие, и по този начин поставя основите на техническата цивилизация. Ръката е трябвало да се „удължи“, ако искаме да имаме цивилизация. Следователно мечът не е само поощряване на войнското начало, но е и идея. А мечът на прабългарина, освен продължение на ръката за действие, е и олицетворение на дързост, и ритуален предмет, който запечатва договора на взаимността.

Пред свещения меч българите са се обричали, правили са клетва. Именно това намираме и в отговора на 67-я въпрос на княз Борис към папа Николай I: Казвате, че имате обичай, когато някой се заклева, да се заклева пред меч... Неслучайно Васил Левски, освен Евангелие, кръст и пищов, при клетва слага и кама — това е приемственост в пулсацията. Заклеването е ставало само върху предмет, в който се вярва, и следователно такова действие е едно религиозно поведение, а не социален жест. Това е българската традиция. И когато са подписвали договори между Византия и България, кханът се е заклевал за достоверност в меча, а императорът — в светото Евангелие...

Българите са вярвали, че свещеният обет е изпълнен със свръхестествена сила и че ако нарушат клетвата си, мечът се обръща срещу тях. (Това е правило, известно в езотеризма — когато човек употреби лоша мисъл и отсреща тя не намери прием, ще се върне обратно върху него.) Така че мечът е олицетворявал божествеността на обетността. И този свещен предмет не е нито амулетност, нито суеверие, а една особена отговорност, която може смело да се каже, че само българинът е имал. В късните средни векове ще видим рицарите, които се кълнат в меча си и го целуват. Сигурно са взели тази тайна от прабългарите, защото те живеят с хилядолетия след тях, а пък до IХ в. тангристите са учени да се кълнат в меча. Така че мечът не е оръжие за клане, а за обет, за клетва, за чест — идея на българския национален дух в свещеност! И може би наистина оттук са научени рицарите, че с него си служат за чест, а не само за победи. (Когато Дядо Вазов казва, че и ний сме дали нещо на света... то не е само четмо — дали сме и идеология за клетва, за молитва, за вътрешно съсредоточаване.)

Друго, което имат прабългарите, е безкръвно убиване на животни. Особено величие има в този обичай — безкръвно убиване. Защото физическият представител на духовността ни е кръвта (това, което окултистите знаят). Прабългарите съхраняват енергитичната сила. Ето защо убиват животното с удари — безкръвно, за да съхранят Орендата, защото там е цялата концентрация на Духа. За нас може въобще да звучи неясно, но много тънка е нишката, за да няма престъпление; за да оцелее нещо, което е повече от самата жертва.

Виждаме какво е отношението на прабългарите към кръвопроливането като Азова същност. Затова при тях няма идеята за кръвното отмъщение, която влиза в почти всички законодателства. Това е идеология, идеология на прабългарина — безкръвното жертвоприношение! И в 90-ия въпрос, който Борис I отпраща към папата, го пита за тези обичаи: Разрешено ли е да се ядат животни или птици, ако са убити с човешки удар, а не с хладно оръжие? Разбира се, новата вяра позволява кръвното убийство, защото в староеврейството жертвоприношението е само със заколение. Евреите с кръвта на животните са помазвали Светая Светих... А за прабългарина свещената енергия се пази в кръвта, тя дава видимия живот. Това особено е в сила при човека — характеристиката на човека като личност се съхранява в кръвната му картина. Ето какви тайни са знаели! Защото кръвта е Азовият представител на човека на земята!

Бащата на историята Херодот (ок. 484-425 г. пр. Хр.) ще каже, че скитите удушават жертвените си животни, но не е разбрал идеята за Азовата същност; древногръцкият историк Страбон (ок. 64 г. пр. Хр. — 21 г. сл. Хр.) ще пише пък, че последователите на персийските маги убиват жертвените животни с дървен боздуган, а не с нож, за да не се пролее кръвта. Единият ще говори със знанието на очите, но другият ще говори за тайното знание. В зороастризма е забранено проливането на кръв. Прабългарите може и да са научили това, когато са били в Персия, но персийският дуализъм няма влияние върху единобожническия Танг Ра!

Българите са имали звездоначалието като наука, затова са оставили и най-съвършения календар в света. Преди десетки години редица учени разглеждат прабългарския календар и декларират, че няма по-точен от него. Българският календар получава и признание от ЮНЕСКО за най-точен от всички познати календари в света. Дали подобно признание ще доведе до споразумение да се направи един всеобщ календар на основата на древнобългарския, е проблем вече на стратегия и култура на международните институции. Но фактът е, че имаме такава достоверност в един календар отпреди 5000 години, а това показва, че прабългарите са владеели изумително астрономията, астрологията. Знаели са всичко онова, което с една обща дума сега с лека ръка се нарича „шарлатанство“... Не, има науки, от които отвикнахме, и това, което нашето съзнание счита за официално мислене, трябва да си отвори една врата, за да има и „неофициално“, щом е достоверно. Защото умът твърде много е родил, но така е забулил тайната на Духа, и Духът много малко му дава. Духът е царстващият, не умът! А прабългарите са владеели Орендата и Духът им е давал знания!

Друго свидетелство за астрологичните познания на древните българи, освен календара, е намерената седемлъчева розета в Плиска през 1961 г., която е изключение в световната формула на господстващата фигура. Тя е някъде от VII-IX в., с диаметър 6 см, и представлява звезда — медальон, на гърба на който е изсечен прабългарският символ IYI. (IYI наподобява кириловата буква „Ж“, на която съответства цифрата 7.) В розетата на лицевата страна върху седемте `и лъча са отбелязани с рунически знаци и седемте известни тогава планети — те са в хороскопа на България. А в това време е властна шестолъчната звезда — образувана от два кръстосани триъгълника, символ на Творението, според Питагор. Триъгълникът с върха нагоре е Духът, а триъгълникът с върха надолу е материята; съчетанието на двата е Духоматерията. Така се образува шестоъгълната звезда — „Знакът на Вишну“, според индусите; „Щитът на Давид“, според евреите; или „Звездата на Вишну“, както и „Печатът на Соломон“, според някои от тайните общества. Но прабългаринът има седемлъчева розета! Какво говори това — за самобитност и личен живот. Седм`ицата е структурата на Мирозданието... Какви знания са носели тези прабългари!

Ако се спрем отново на шумеро-акадската култура, на Вавилония, която е майка на знанията за астрологията, ще видим, че и в Шумер, и в Акад (500-1600 г. пр. Хр.) знанието е изключително богато и то е, което се пренася във Вавилон (1900-700 г. пр. Хр.), а оттам вече и в Европа. (Юдаизмът преследва астрологията, а пък непрекъснато техните царе, мъдреци и съдии ще търсят гадатели да им предсказват какво ще бъде...) Така че това, което се говори с известна сдържаност в науката — че има основания за една Шумеро-Акадска България, е нещо твърде вероятностно. Вярно е, че няма ръкописи, въпреки че вече данни се изнасят, но факт е, че сме имали държавна и културна идентичност 5000 години.

При прабългарите е запазен култът към някои животни. В календара им всяка година се означава с едно определено животно (бик, тигър, змия, кон...), което се предполага, че е име на небесно съзвездие...

В българската символика има и един много характерен предмет, заложен в тяхното знаме — триножник обърнат нагоре (подобен на тризъбец), на върха на централния лъч, на които е изобразен орел с разперени криле, а в центъра на трите лъча е закрепена конска опашка. Триножникът е символ на това да давате, вместо да искате. Нещо, което безспорно и сега казваме — че българинът е изключително гостоприемен. Но то се дължи на една друга негова характеристика, на онова, което по-късно Христос формулира: Даром получихте, даром давайте! Орендата е божествената благодат и трябва да се дава. И по-старото поколение помни, че когато дойде гост, му се дава трикрако столче, което е ниско, близо до земята, но го отделя от нея — към Небето. (Виждате как се материализира духовността ни!) Така че първият израз на гостолюбие е бил да сте близо до земята и да не сте на нея. Защото, ако на Антей величието е земята, на Херкулес е Небето и небесният син вдига земния, за да може да го победи. Ние даваме и земя, и Небе, за да не бъде „победен“ гостът — на госта всичко се дава даром в знак на признателност! (Затова при нас имаме сговорката: „Когато имате гост, нищо лошо не бива да правите.“)

Орелът с разперени криле, едноглав (във Второто Българско царство имаме двуглав орел), е символ на висшата Небесна сила — на Танг Ра. В гръцката митология също ще намерим орела — кацнал на жезъла на Зевс (само че там той е пратен да разкъса гръдта, жизнеността на Прометей — онзи, който краде огъня за спасение на човечеството). Но защо, когато имат една богиня на мъдростта, изведена от главата на върховното божество, не слагат за символ на Зевс совата, а орела? Защото совата е символ само на човешката мъдрост...

Орелът след това ще видим като емблема, като символен знак над евангелиста Йоан — онзи, който дава най-изчистената метафизика на християнството и приема от Христос великото Откровение. Така че древният символ на орела е победата на духовното познание!

Тангристите имат тази идея — за духовното знание, те имат идеята за третото око — нещо, което е въобще чуждо на монотеистичните религии. Юдаизмът признава благоволението, признава ниспосланието на Божия Дух в своята пророческа култура, но не го признава като белег на едно събудено вътрешно зрение. А българите в своята съкровена философия приемат третото око като идея за соларния знак, т.е. като посредник между Небе и земя. В някои от техните образци на изкуството е дадено именно това гледащо Слънцето око. (Една истина, която човечеството несмутено трябва да усвоява.) Без тази връзка между Небе и земя не може да се излети — нагоре, нагоре към небесната вис, както е казано за орела; не може да се възстановят крилете на онова, за което египтяните говорят — от пепелта отново да се възроди фениксът. Това е идеята за прераждането и за Възкресението!

И така, виждаме разликата между идеите за орела в християнството, орела в зевсовата митология и орела при прабългарите. Тезата, че прабългарите са имали идеята за прераждането е неизяснена досега от изследователите. Индийците я имат, но и досега в Индия, както виждаме, извършват кремации на телата. И при ранните тюрки и славяни труповете на починалите са изгаряни. А тези, които познават превъплътяването, знаят, че връщащите се имат свой клетъчен свят, свят на клетъчни души, който не бива да се разрушава. Макар че на някои места, свързани с прабългарите, откриваме отделни урни, това не означава, че е доминирала идеята за изгарянето на мъртвите. Напротив. Това би опровергало и факта, че са били в една близост със зороастризма, където по принцип е изключено да се изгори труп. Най-свещеното нещо за тях е огънят! И затова изповедниците на персийската религия си имат погребални кули, където слагат телата на починалите.

Символът конска опашка е свързан с Орендата. Някои изследователи извеждат от тази символика тезата, че българите принадлежат към т. нар. „конни народи“. Прабългарите са имали почит към свещеността на коня, но съвсем неправилно е да се наричат „конен народ“. Да, конете са били силата на придвижването, но другаде е тайната — тайната е в това, че те много ясно са усещали идеята в т. нар. „небесни коне“. (Много по-късно в Откровението на Йоан са посочени бял, риж, вран и сив кон.) Ето защо конската опашка съпровожда историческия път като съхранител на висша енергия, а оттам и като пазител на племето, на народа. Нещо, което много трудно можем сега да приемем, защото не познаваме реалността на тези сили, с които тогава са боравили, и тази естествена близост — да признаят онова, на което днес просто с присмех се гледа. Няма място за присмех — има реални знания!

А каква е привилегията на коня в сравнение с осела (магарето) — два различни символа. В символиката на езотеричното знание оселът е четвъртата степен на посвещение, той е и знак на смирението, на кротостта. (И не сме видели армия от магарета да воюва.) Неслучайно е казано в Евангелието: „Ето, твоят Цар иде при тебе кротък, възседнал ослица...“ А конят е динамичната, властващата, завоевателната сила; конят е стихийността на непокорния, който завладява. Това е разликата! Няма друг народ като българския, който да одухотворява така потребността от кон. Това е устремът, но не агресивността и бруталността, а прицелността и победата! Така когато разберем в нашата хералдика мястото на коня и орела, няма да говорим с някаква насмешка само за конската опашка, защото ще знаем, че тя е водителското начало. А водачеството е духовна енергия, овладяна мисъл и приложна воля!

Така че, когато някои историци твърде прибързано говорят, че прабългарската религия — тангризмът, е синкретична религия, пълна с тотемизъм, защото там са конят, орелът, вълкът, свещеното куче... това е далече от истината. Действително, има кучета, които са принасяни в жертва, но не на Божеството, а за гадаене — когато кханът е искал да види съдбата и да пита за това Танг Ра. Ето защо при Мадарския конник ще видим и кучето. Следователно, когато се разглеждат тези йерархии, трябва да се разбере, че те не са митологични — не са божества, а сили. И в такъв смисъл българският монотеизъм е по-изчистен от монотеизма на юдаизма. Защото голямата част от царете и мъдреците на Юдея завършват като поклонници на различни идоли. Дори мъдрий Соломон завършва дните си като поклонник на друго божество — на Астарта. А в древната българска религия и в живота на българина нямаме отклонения!

Прабългарите са почитали определени камъни, напоени с Оренда. В камъка прабългарите са виждали кондензирана енергия — затова те са го тачели, но само като обреден инструмент. Затова наистина много погрешно се говори за наше митологично съзнание — че имаме много божества. Не! Просто това са инструменти, съхраняващи Всемирна енергия, от която може да вземате. Но тя идва от единственото Божество! Така че, когато се говори за някакви побити каменни блокове в полето около Плиска — т. нар. „дефташлари“, не бива да се мисли, че това са идоли, а само форми на служението.

Ведно с това прабългарите са изобразявали магически фигури, които са използвали като амулет, като муска. Нещо, което също е давало основание да се каже, че това е един народ, който е тюркски по произход, защото вярва в муската. Не! Муската не е привилегия на тюркските народи, нито на монголските. Амулети са употребявани от прабългарите като предпазна мярка. И княз Борис по този въпрос пита папата да се спазва ли обичаят при болест да се носят някакви амулети като пазители, като предпазни пособия. Разбира се, папата (в 79-я си отговор) ще забрани, защото те били бесовски хитрости...

В днешно време става модерно да се носят амулети. Никога, според мен, човечеството не е носило повече амулети, отколкото сега (дори да ги сложим само като фигура). В християнството ще ги поставят известно време в олтара на светата Църква, за да се напоят с енергия, и така ще си ги сложат...

Тогава можем ли да осъждаме амулетите на прабългарите?! Виждаме колко се далечеем от вътрешното прозрение! Защо искаме да забравим себе си, когато се опитваме да съдим историята в миналото? Това е, защото винаги губим огледалото си! Огледалото на божествеността е отговорността!

В нашата история имаме и тайната за чашата от човешки череп. Щом за прабългарите в главата е центърът на Орендата, а там е хилядолистникът, то в него е висшата енергия (оттам става и самото освобождаване на издигащия се по гръбначния стълб Кундалини). Затова са считали, че човешкият череп, през който преминава тази свръхенергия, може да стане на чаша, кондензирала Оренда — особено, когато този череп е на велика личност: светец, мъдрец или цар.

С чашата, която прави кхан Крум от черепа на Никифор, той не извършва акт на насилие, нито на гавра. Тук не се крие някакво първобитно варварство, а има една велика тайна — идеята за енергията, която трябва да се вземе, за да се обезсили противника. Така на победения противник му се изгребва духовната сила. Обкован в сребро черепът чаша, с която кхан Крум поднася вино и на славянските князе, има една друга идея — не да похули победените, а да направи славяните съ-българи. Черпи ги заради висшата енергия, която черепът може да предаде и така славяните са приканени към съпричастност на българската традиция. Безспорно, че победеният враг по-лесно може да бъде надкрачен, отколкото да се извърши съпричастие на славянина с личното величие на прабългарина. Това е голям ритуал и голям празник на прабългарската тангристка история и живот! Ето какво историците ни изпускат — не са могли да прозрат, че славянските князе са поканени да пият от черепа на Никифор, за да осъзнаят това, което преди нас не са могли да разберат — идеята за държава!

Друга тайна е, че прабългарите са носили на главите си ленени превръзки. Някои го тълкуват като чалми, което е съвсем неточно. Нито са тюрбани, нито е сакралност под въздействие на мохамеданството, което тогава и не съществува като религия. По-скоро е някакво тайнство или пък бранене, вероятно именно на третото око. Но има и нещо друго — ленената превръзка е знак на благороден произход или на духовно служение. Знае се от древността, а и от езотеричните науки, че лененият плат се използва като магична, защитна ризница или като благодатно съхранение на енергиите. Ленената дреха се счита за най-чистата, най-достойната за жреца, за посветения въобще. Затова с ленено платно завиват Иисус след Разпятието. В египетските посвещения се е знаело за ленения плат и постоянно са го използвали — както жреците, така и фараоните, дори и при балсамиране. Ето го и при прабългарите.

Прабългарите имат някаква йерархия в носенето на коси и бради. Приписва им се от някои изследователи, че едва след заселването им тук започват да носят коси и бради. Това не е вярно. И знаменитата плитка на прабългарина говори за едно назорянство, израз на посвещение. Затова шапките на прабългарските воини имат дупка, от която се подава коса. Косата се счита за магнетична антена, а плитките — за акумулатор на енергии. Плитките са една, две или три. И някои прабългари си бръснат главите само отпред, а отзад на плитка оставят косата си. Така че прабългарските кханове носят дълги коси. (Затова конникът на Мадара е изобразен с дълга коса.) И тогава тези, които познават косите като антени на енергията, ще знаят, че при прабългарите това е белег на посветеност. Посветеността е право на присъствие с отговорност! За мен е безспорен факт, защото те са белязани за едно велико служение!

Ето защо идеята на т. нар. медно г`умно на прабългарите не е победена от социална сила. (Сменена след това — от Христовия кръст при Покръстването ни.) Медното г`умно е част от едно върховно приложно-историческо битие на българина, изразяващо Танг Ра в историята, не толкова в изповеданието. Само историческият човек има религия, несоциалният може да има изповедание. Затова във верската ни история има това понятие „Халке авлон“ — медното (бакъреното) г`умно, медният харман, оставено от византийския прорицател Саватий. То е един символ за означаване на българската столица и на изобилието на държавата, на което безспорно завиждат всички и най-вече византийците. Затова те искат (особено император Лъв V) да забият ромфеята си (вид тракийско оръжие) в медното г`умно на българите, с което фактически да ги унищожат, защото то за тях е Светая Светих. Медното г`умно е политическият и духовният център на българите — и затова византийците, искайки да забият своето копие в него, се надяват да разсипят държавата ни.

Има предположение, че медното г`умно представлява комплекс от няколко сгради, заобиколени от укрепления — дворецът на българските владетели. Някои изследователи се противопоставят в своите схващания на подобно асоцииране, други приемат, че медно г`умно това е капище — храм на българите. Иначе етимологически под „г`умно“ би трябвало да разбираме „харман“ или „гъмжа“ — много народ, добитък... И ето как тогава едно божество се олицетворява с всичко българско. Те са правили г`умно и Танг Ра е с тях. Някои от нашите историци не искат да приемат това наличие, но медно г`умно от IX — XI в. е имало в Плиска. (По-късно сърбите си присвояват идеята, само че те говорят за бакърено г`умно. Присвояват я може би защото са виждали устойчивостта на българите, които владеят в IX в. целия Балкански полуостров.)

Медното г`умно се тълкува и като символ на езичеството на българското общество, като идеология, т.е. в духовно и политическо значение. Защото византийщината в нашата история или въобще византийщината като политика ще говори за варварско, щом не е още християнско. Трябва да се пазим от тези разслоения — да даваме преценка какво е езичество, когато ние имаме единствен Бог, преди светът въобще да е мислил за единобожие...

И така, в своята космогония българинът наистина изгражда един биален модел на битието си — битие на противопоставянията. Противопоставяния на абстрактности — живот и смърт, успех и нещастие; изразени пространствено — небе и земя, дясно и ляво; означени с цвят — бяло и черно, светло и тъмно; приложени в социалната градация — бог и човек, кхан и народ, мъжко и женско начало; в конкретността — дълга коса и къса коса и т. н. За всяко нещо той има много уточнени понятия, за да няма развлечения. Който е с динамиката на коня, не може да си позволи развлечение! Това е психологията на българина и това му дава възможност да завоюва — не даром, а с Небесна благословия — тази земя. На българите е бил нужен тогава устремът на коня — динамиката; бил е нужен орелът — Небето, защото никъде нищо не са вършили без благослова на Танг Ра!

Бедата за националния ни дух е, че сега с лековерие се прилага отрицание към идеята за божество, държава и земя. А само във величието на божеството се измерва историческата стойност на живота! Другото е скръбното недомислие да се мълчи пред фактите. (Трябва да се страхуваме единствено от хиперболизацията!) Божествата могат да стават неудобни, смешни дори, но никога не са били непотребни!

Танг Ра дава на своя народ идея не как да умира, а как да живее!

Кхан Аспарух го доказва, България го потвърждава! Утвърждаването на юг от Дунава на Българската държава през 681 г. променя съдбата на земя и поселници, защото е извършено от един велик народ.

Народ, който няма робски институции, но има идея за земя и държава;
Народ, който не е християнски, но има идея за едно Божество — Небе;
Народ, който няма теза за първороден грях, а има идея за висша духовна сила — Оренда!

Това са българите, децата на Танг Ра. Тангризмът е предхристиянският монотеизъм в България! Само монотеизмът спасява българите от Византийската империя.

България живее два века с Танг Ра и меч, а след това единадесет века с Христос — с перо и меч! Тракия остава география, славянството става съставка, Византия си отива — българинът прави държава и култура! И логично е да се приеме, че онова, което повече от 13 века държи Българската държава на сцената на Европа и планетата, не е идеята за оцеляване. Не оцеляването, което е живот в агония, а идеологията за лично битие, предполагаща държава, религия, култура, т.е. социална общност, която изисква като потреба правна регулация и път за съвършенство.

Колко цялостно е битието ни и колко проспериращо е живеенето ни в света между другите народи! Тангризмът е единствената религия, която няма диаметрални противоположности — Танг Ра няма съпровод на зли и добри сили, а има глед, който е проницание; глед, който има измерение както във висините, така и в дълбините. Един процес, който е изключително важен: Да нямаме душевна раздяла, значи да не водим двубой в себе си. Оттук е, бих казал, не толкова подтиснатото чувство на отмъщение в българина, колкото трансформираното чувство, което в Учението Път на Мъдростта дадохме: Злото е нееволюирало добро! Това е бъдната култура на българина!

Като белязан народ ние имаме да дадем в шестата подкоренна раса на Петата коренна раса нещо съвършено ново на света! Така че у нас, може да се каже като национална психология или като родова будност, стои идеята как да се освободим от онова, което се нарича „зло“. Защото ние като вътрешна тайна не го носим. Имаме Бог, който не може да бъде смутен от феномени, защото той е ноумен! Това е божествена даденост. Той не е преходен, Танг Ра е точно Мирово съзнание!

Затова България е тук и ще бъде; затова като предназначение този народ има да даде една нова Духовна култура. Тази люлка хилядолетия люлее една надежда, която се опложда чрез страдания, прозрения и борба, за да роди и един нов духовен свят!

Държава, която е имала Небе, и личностите и, които са имали висша духовна сила — Орендата, не може да нямат по-съвършен Път! И Българската душа се е изграждала, за да дойде до момента, когато Мъдростта — вече като Духовна вълна и Учение, може да бъде понесена. Духовният излив, ако няма къде да бъде уловен, а след това поставен в плът, той остава една универсалност, която пътува из Космоса и не се материализира. Но българинът има способността да усвои тази Духовна вълна, която е едно велико прозрение!

На народа ни, който има по-голямо хилядолетно живеене от много други народи, е отредено в неговата бъдност да стане огнище на нови огньове!

Вълната на Мъдростта е новото ни огнено битие, новият ни свещен храм и олтар!