Теософско общество

Няма религия по-горе от Истината!

Човечеството никога не е било лишавано от духовни учители, грижещи се за неговото посвещаване и еволюция! Теософското общество също получава своето ниспослание от Великите посветени, за да създаде всеобщо братство, да даде основни закони, духовни тези, етични нормативи и чисто метафизични идеи, като върне не забравеното, а окултното, мистичното знание от всички векове на човечеството. Теософията и като философия, и като учение претендира за всемирност с една вложена и демонстрирана тайна.

Задачата на Теософското общество е да подготви човечеството духовно, мисловно и социално за приемане на нова Духовна вълна — за просвещението, което има да извърши новият Миров Учител!

От началните векове на писаната ни история до днес окултното знание е манифестирано от посветени личности — Хермес, Орфей, Питагор, Плотин, Бион, Блаватска, Щайнер... (близки и далечни във времето посветени са от тази редица). Но, както говорихме, пръв в световната философска мисъл, в историята на човешката знайност Плотин употребява думата „теософия“, т.е. „богомъдрие“ („θεος“ — „Бог“, „σοφια“ — мъдрост), въпреки че тя винаги е съществувала като явлението човек — Бог. Според него голямата, божествената истина може да се познае само чрез вътрешното откровение. Като същност теософията присъства в голяма част от окултните школи и в сакралните страници на религиозните учения, но не така ясно назована, не така чисто изведена като доктрина на познанието. Един Хермес почти десет века преди Плотин в своето пътешествие в откровенията, или откровение в пътешествията си, достига до екстазата като метод на познание. През XIV и XV век и исихастите считат, че чрез безмълвната молитва се изпада в екстаза, във вътрешно съзерцание, за да се получи откровението. Това е теософия!

Богомъдрието, както и богознанието обаче са вложени още в момента на сътворението ни, защото човекът е Божий образ и подобие. Какво е и покорството на Адам да заспи, за да се изведе от него Ева, т.е. живот (а смисълът на религиите е да ни извеждат от несъвършенството до Живота, т.е. до Бога)?! Бог е дал и повеля на сътворените си деца Адам и Ева, когато все още не са дарени с други възможности. Това показва, че наистина в тях Той е вложил и богомъдрието, и богознанието. Как впоследствие е изведена тезата за грехопадението, е друг въпрос, но на Адам и Ева е предоставено правото, осъзнавайки се и осъществявайки се, да познаят Бога и да се уподобят с Бога! Човек чрез Бога в себе си постига своето богопознание и осъществява своята богомъдрост! Ето защо теософията е била постоянна спътница на човечеството. Но в процеса на своята инволюция то е започнало постепенно да се чуждее от нея: обгръщайки човека, материята го лишава от близостта на непосредственото, интуитивното съприкосновение с Божеството и връзката се осъществява чрез други елементи на познанието, чрез други сетивности. Така човек посредством ума и чувството започва да придобива познание, което не е богомъдрие. Но въпреки че при материализацията на Божествения Дух в плътта на планетата възможностите за възприемане започват да се прибулват, връзката Бог — човек никога не се разтрогва. И в процеса на освобождаването от материята, от онези органи, чрез които тя работи, със стигането до Причинността ще си върнем загубената теософия. Заради това идват Великите посветени, идват Мировите Учители — те ни разкриват знанието за същността, наричано окултно, езотерично, тайно; те ни дават Учения, които стават религии. А разнообразието на религиите се дължи на йерархията на плътността на Духа в плътта, на различните възможности на плътта за възприемане в етапа на еволюцията, който тя е достигнала.

Както обаче човечеството в дългия път на своето развитие започва да губи духовната реалност и става все повече пленник на земните си усещания, така в хилядилетното си живеене и официалните религии постепенно оставят ритуала без първоначално вложената му енергия, без тайнствеността на посвещението, а самите тайнства се свеждат до външни формули. И когато религиите се формализират в церемониите, се явява необходимостта от нови учения и религии, от нови знания за човечеството. Идва нуждата от теософията — богомъдрието, защото животът се е превърнал от знание за Бога в знание за земния живот. Ние имаме вяра във вечния живот, но не живеем с такава вяра земния си живот, т.е. вярата ни не е живот. Вярата във вечността остава само слово, както посланията на Блаженствата, които Христос дава, за да бъдат живяни, не стават наш живот. По този начин се пилеят скъпоценностите на енергии и на духовни послания и както предупреждава Христос — бисери се хвърлят в нозете на свинете. Ние имаме съзнание дълбоко в себе си за ценности, но извършваме привидно живеене на вечността; вярваме, че сме деца на Самия Бог, защото не можем да се отречем от присъствието Му у нас, но не реализираме божествената си същност! Само бедата като нужда ни води към Неговата закрила с едно признание с краткотрайна устойчивост: „Боже, спаси ни!“, а това ни далечее от вътрешния смисъл, че сме Негови деца.

Христос казва: Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Отец небесен! Правим ли го? Не, повтаряме фразата, без да я осъществяваме, обзети от земно притегляне. Когато се загуби тайното знание, когато се загуби богомъдрието, остава човекът, който само декларира, че е Божий. Затова на човечеството след индийските мъдрости, след иудаизма и будизма, дори след християнството отново трябва да му се напомни, че има една стълбица, по която всеки трябва да се осъществи като Син Божий.

Човек не може да бъде съден за процеса на своята инволюция, но и не може да бъде поощрен, че губи будността си. Осъдителността ще я предоставим на думите на Христос: Не съдете, за да не бъдете съдени, но не можем да отречем еволюцията, след като е приложен законът за инволюцията! Тази разлика трябва да се разбере, за да си спестим упрека и да дадем благослова за еволюцията и за признаване на всеобщото ни братство. В това е смисълът на религиите и те точно това вършат, но всичко в края на краищата се покрива с прах и трудно пропуска вълните на промяната. В отговор, както казах, се появяват окултните учения, мистериите, мистичните церемонии, които ни връщат изворни истини. Така и теософията, която в подмолието на човешкото битие е слагала струите си за пробуда, през миналия век се връща на живот, защото живата вяра в официалната религиозност се формализира и губи своята същина. Необходимостта от знания е толкова зряла, че Великите посветени на Всемирното Бяло братство извикват и благославят свои представители на Земята да направят ново огнище, да издигнат нова клада на духовна пробуда (не, разбира се, на мирово Учение!).

Теософското общество е създадено на 7 септември 1875 година в Ню Йорк. Знайни са имената на учредителите, но две са личностите, белязани със знака на сътворители, на основатели по благоволение: Елена Блаватска и полковник Хенри Олкът, който е избран за негов пръв председател. Както свидетелства самата Блаватска (един от големите учители на човечеството), Теософското общество се появява по директива на нейния Учител, който я напътства във всичките `и начинания.

Теософията не скрива от погледа на хората с различни религиозни убеждения, че приема законите на кармата, прераждането и еволюцията. И точно тогава е благодатно времето мнозина да израснат, да се освободят от своето незнание или неприемане. В знака „змия, захапала опашката си“, което е елемент в печата на Теософското общество, са скрити тези закони, с него е опазено и учението на офистите — мъдростта.

Мъдростта като принцип или като метод на знание винаги е била жива в паметта на човечеството (често се говори за мъдреците на древността; и невръстният Иисус учудва със знанието Си мъдреците в храма). Но за Мъдростта не като присъствие в отделния човек, който може да я поднесе със слово или само с дар, а като мирова Духовна вълна, която ще обгръща човечеството, никога не се е говорило. Това е липсвало в битието ни и теософите не упрекват, а слагат предпоставките за Учението на Мъдростта в страниците на своята вяра. В тези страници те вписват древното знание, защото без това знание остава само сухотата на мисълта или един агностицизъм.

Теософията прави достояние на човешкото общество знания, които хилядилетия се пазят в пещерите на посвещенията. Самите ядра, които съществуват в световната култура — като елевзийските тържества, като сибилските оракулства, като индийските риши, като пророчествата на иудаизма — не са вече онези институции, които навремето играят съществена роля в духовната грамотност на човека. Пророчеството има своите белязани синове и те оставят една култура на Израел, но след това то почти се губи; ришите в Индия не играят вече тази решающа роля, за да могат, да кажем, Упанишадите да бъдат допълвани. В т. нар. техни ашрами обучават, но нямат нищо общо с ришите; техни адепти в края на миналия век тръгват по света да проповядват, но с изключение на едни културни школи и философски концепции от Ведантата, не правят нищо друго. И в Египет фараоните ги няма (останала е само легендата за Клеопатра). Птоломей дава една теория, която (в Средновековието) се опровергава, защото това е наука, а не посвещение в пирамидите. Вижте как се изпразва от съдържание онова, което е съхранявало знанието. Така се ширват хилядилетия, но все пак институцията на окултното знание не угасва — огънят си тлее и поддържа онова, което е изречено! И е трябвало някой смел човек, трябвало е някаква посветена ръка да наруши мълчанието... Разбира се, явяват се алхимиците, явяват се обаче с дрехите на учени — като един Парацелз, като един Алберт Велики, и с наука дават частица от посветеното знание. Така до ХIХ век, фактически, светът ходи на поклонение в Иерусалим, ходи на поклонение в Мека. Но какво донася, след като е изживян един тотемизъм, след като е изживян един политеизъм, след като е изживян един дуализъм, след като има една нова преценка на монотеизма... Христос дава нещо толкова съвършено — идеи за свобода от кръвно родство, за Небе, за Синовност, но седем века след Него идва едно много примитивно учение, наречено ислямизъм, което повтаря иудаизма, и със същата бранителна сила изважда меча, въоръжава племената и тръгва към „победи“ — най-първичната религия, която можеше човек да има в света!

Вижте каква беднота — Европа с един примитивен ум, с една доктрина на феодализма, която я владее няколко века; след това — с едно Средновековие, в което Католическата църква в пълно допълнение на иудаизма налага своята доктрина за първичен грях и всеки, който има будност, е магьосник и хайде на кладите... А с моралните устои и висотите на Христос се тласка творческият ум на човека във въображението; светът е набогатяван от големите Учители, от това, което го имаме и в Далечния Изток — Буда, Кришна, но оттогава насам никой не раждат! Някой да каза нещо ново?! И затова Европа си измисли едно утешение, наречено Ренесанс! Върна една култура, която е подражание, върна си мисленето на Древна Гърция, и то през очите на Платон, на Аристотел, но не и на Плотин — мистичните школи бяха гонени!

Не можем да не преценим, че е имало отделни моменти, които са удовлетворявали мисловността в нейните два пласта, както окултистите се изразяват: пласта на рационалното и пласта на свръхрационалното — но в никакъв случай не ирационално! В различните области се раждат различни открития на мисълта, но как да се направи едно откритие на Духа, след като е отричана възможността някаква мъничка частичка, наречена атом, да има толкова много взривна сила, че да обърне Земята! Тя е отричана — затова я наричат „atomos“, а не „tomos“, т.е. „неделима“, а не — „делима“. И представете си, това е още от древногръцката култура, на която е било внушено от египетските жреци, защото те са знаели от Атлантида, че наличието на атомна енергия, неовладяна, е разрушила голяма част от континента! Какво да правят в бъдеще, освен да скрият тая тайна и да кажат — частицата е неделима!

И така, Европа дори и в една област, каквато е приложно-експерименталната физика, не можа да стигне до убеждението, че този атом трябва да бъде разбит. Значи, няма по света до ХХ век динамично общество със знания, които могат и трябва да бъдат дадени като наука на света. В прахоляк и забрава, под огъня на будността стоят тайни, които трябва някой да отиде да търси; да даде право на пробудените да говорят за знания, не само за вяра! А и вярата не се живее вече; вярата, че сме деца на Бога е само утешителна мисъл, но не и явно приложение!

Не винаги разумът може да прости безверието. Ето защо в Старозаветието е казано: Рече безумецът в сърцето си: „Няма бог!“ От друга страна, принудата на съдбата ни събира под стряхата на сигурността от страх — страх, че сме грешни, страх от закона на грехопадението. Трето, уж сме братя на едно всемирно присъствие, а всеки наш брат, който не може да направи покаяние, който не може да приеме нашето верую, е обявяван за чужд, дори за враг! Христос ни учи да обичаме враговете си, а ние търсим заслона на сигурността, като ставаме един другиму врагове. Това трагично битие на човечеството теософите искат да променят.

Теософията освобождава човека от страха, че е грешен и от идеята, че има врагове!

Защото не е ли странно, че се стремим към абсолютна Божия правда, а не можем да надмогнем идеята за възмездие (не се ли учудва и еврейството, когато Христос прощава на грешницата!); искаме да бъдем съвършени като нашия Отец (това е повелението на Христос), а продължаваме да се извиняваме с прародителския грях! Скърбим, че нямаме образци за подражание; а хвалим вековния навик на подчинение и анатемосваме всяко отклонение. Одумваме нелепото поведение на пастора или свещеника, но наричаме злословие констатирания факт; осъждаме алчността, но не приемаме Христостовите думи Работникът заслужава платата си. Така сами си слагаме вериги, но Теософското общество дава ключа, за да махнем оковите. Затова в приютната му може да се подслони всеки и когато се събуди, да се намери възроден!

Друга тежка бариера е заблудата, че след Иоан Кръстител няма пророци. Не, пророци винаги ще идват, защото еволюираме и ходим път на съвършенство. В този път винаги ще има потребност от образци за подражание. Отричаме алхимиците, отричаме ясновидците (един Кант ще се надсмее над ясновидските способности на Сведенборг — не можа да види, че в човека има нещо повече от чистия разум), но винаги е имало хора, достойни за образци. Някои може би са живели в смущение да се изявят, а и дали е било възможно в един век на инквизицията например, когато всяка будност е вещарство? Инквизицията и нейните индулгенции раждат бунт, но бунт на разума, не на прозрението на Духа! Мартин Лутер наистина извършва реформация, но с разум, не с посветеност, не с духовност. Затова протестантите стават по-жестоки, обявявайки, че след грехопадението човек не е запазил дори частица от Божествеността си и му оставят единствено подчинението и вярата. Така разумът послужи за повече жестокости (само че в друг порядък) и се стигна дори до тежката заплаха, че който не е в нашето изповедание, ще гори в геената огнена. Ето защо считам, че Реформацията не посочва нов духовен път, а създава отклонения и изгонва мистиката. Това е най-съществената `и последица. (Един първичен разум на неврастеничния Калвин нанася нови поражения.)

Тъжно е за онази част от човечеството, която е носила будност в облачността, стелила се над духовния, културния и религиозния живот... Но нека не скърбим за миналото, а да станем пътници, които да бъдат следвани. Духът има свои пътища, по които излиза от мрачините; религията има свои образци, философията — свои школи, науката — свои закони. Теософията идва именно да акумулира, да фокусира в себе си тези различни тенденции (както в древността: във фараона са се събирали и администрация, и религия, и наука, и философия). Затова тя не е нито само религия, нито само философия, нито само наука — тя обединява всичко това.

Теософията е един сменен пулс в културното мислене не само на нашата континентална общност, но и на цялата планета. Тя извежда един основен израз: Няма религия по-горе от Истината! Това може би `и спестява упреци и в същото време `и дава предимства, защото никой не може да оспори присъщната принадлежност на истината за всемирност. Теософите лишават всяка религия от „правото“ на упрек, като казва, че всички те са Божии. Те припомнят на всяка от тях основните `и принципи, припомнят `и, че трябва да намери съжителство и взаимност с другите, защото всички имат една и съща цел — човекът в съвършенство, човекът като бог. А той трябва да извърви път, в който стъпала са религиите. Христос градира битието на човека с думите: Аз съм Пътят, Истината и Животът! Синът Божий казва нещо повече: Истината ще ви направи свободни!, т.е. няма да има религия тогава, когато сме стигнали и усвоили Истината — защото ще направим всеобщност Живота! Човек не живее, а съществува развитието е съществуване — Истината, както и Мъдростта, Любовта, Правдата са само зърна от броеницата на религиозното ни битие до Свободата. А Свободата е живот в Бога!

Идеите на теософията имат особена важност за времето, в което се появяват. Теософското общество защитава на всекиго правото да има своя религия; всеки би могъл да бъде негов член с религиозните си убеждения, със своя обред, но ако приеме три съществени цели, които лягат в живота на Обществото:

Да образува зародиша (ядката) на всемирното братство на човечеството без разлика на раса, вяра, пол, каста или цвят.

Да насърчава изучаването на сравнителната религия, философията и науката.

Да изследва необяснените закони на природата и скритите сили на човека.

Ние вярваме, че всички сме искри от една и съща Божествена главня, от една Всемирна еманация, но всъщност какво правим? Не е нужно да се упрекваме, че въставаме едни срещу други; най-евтино е да се обвиним, че водим войни — това има своите кармични, национални и исторически тенденции за осъществяване. Но жестокостта?! Не може да се оправдае жестокото взаимно изтребване на брат с брата; да не говорим за всекидневните страсти, които стават в дома ни. Ето защо теософите поставят целта да се образува зародишът на всемирното братство.

Една антитезисност се е явявала във вековете между религия от една страна и философия или наука от друга и това винаги е носило беди на човечеството. Защо? Защото прозрението идва от религията (дори като интуиция), науката експериментира, но нищо от провиденцията на религията (или дори от предсещането на науката), непроверено в експеримента, не дава блага на човечеството. Религия и наука не бива да враждуват, но това не значи, че не могат да си противоречат. Трябва да различаваме враждата от противоречията. Католическата църква в безотговорност с клади защитава Птоломеевата теория, а по-късно потвърждава теорията за хелиоцентризма. Ето вражда, която взема жертви, вместо противоречие, което може да ражда истини! За култура, която къса връзките между религия, философия и наука (а тези връзки първичното човечество е носело в себе си), не може да се каже, че има и висок морал. Защото там, където фанатизмът на религията може да извърши беда, етиката на философията може да го възпре; там, където философията не може да даде реалност, науката в своя експеримент може да служи за образец.

Теософското общество като една обновяваща вълна залива Европа и Америка (за едно много кратко време) и връща на човечеството идеята за разрушеното единство между религията, философията и науката. Твърденията в средните векове на Католическата църква, че философията е слугиня на религията и на просветния XVIII век пък, че религията ще стане слугиня на науката са обрати, които теософията надкрачва. Тя връща вътрешната изповедност, връща тайните на познанието, признати и изповядвани във всички окултни школи, но в религиите рамкирани, защото те, бранейки се за чистота, слагат синори срещу просветеността.

Всички религии имат битието си в Бога, имат своето послание чрез Син Божий, имат олтар за жертвопринос и етика за поведение и взаимност. Благословената линия на теософията обаче не е отделна религия на съзерцанието и морала, не е религия на Правдата или на Любовта, нито религия на Мъдростта, макар че самата тя е богомъдрие.

Теософията извежда една генерална идея: за всеобщността и всемирността на религиите!

Религията е вътрешно откровение! Всяка от тях е клон от стеблото Бог — Човек — Вяра и само когато усвоим тази тайна, ще можем да я приложим в разбирането да прощаваме или пък да не се възгордяваме от това, че сме по-религиозни или с по-висша религия. Изучаването на сравнителните религии ни освобождава от „право“ на обвинение и ни прави смирени със знанието, че от общия им корен и другият клон пие сок и неговите плодове също са наслада за онези, които ги ядат със свое религиозно почитание. А това разнообразие, това богатство е проявата на Бога. Той е богат, за да не бъдем упрекнати ние в бедност!

В религиите, независимо от различията им, има единна концепция — за духовната будност в йерархия. Като я разберем, ще простим на този, който не хармонира с нас, и ще оценим собственото си знание в сравнение с другото. Така ще поощрим науката в нейните разклонения и няма като Наполеон да гледаме с насмешка, когато ни се предлага откритие. (Наполеон резюмира с „Това е глупост!“ проекта на Фултон за парахода — гениалният нарича глупост откритието на друг гений!) А когато правим сравнения и растем във взаимност на един и същ корен, не можем да не признаем усладата на другия от плода.

В контекста на казаното дотук се изявява стойността на програмния девиз Няма религия по-горе от Истината! Някои го превеждат като „по-висша от Истината“, но този превод е неточен и като същност — винаги ще има по-висши религии. А социалният, духовният, божественият смисъл на „по-горе“, което става същност на Теософското общество, е да не бъде смутен будистът, протестантът, ортодоксалният християнин, мохамеданинът, че има религия, неравна на друга. Така теософията иска да изсуши скръбта по минали образци, за да може, без да осъжда нито една от религиите, да има своето преимущество в признание, че довежда някого до будността, че и другият има същото основание.

Вярата е всемирна есенция, всеки я носи. Тя е, която дава възможност на човека не да вижда в другия враг, а самия себе си. С такъв размер Теософското общество влиза в кръвната картина на човечеството. И това вече е битие! Човек може да изповядва своя мохамеданизъм, но когато разбере, че Истината е по-горе от неговата религия, ще бъде единен в тезата за създаване на всемирно братство. А то носи отговорност за бъдещия Всемирен Учител, който трябва да бъде опазен за по-дълго присъствие, за повече дан на човечеството в областта на Божието слово. Когато признаем и тази необходимост, без да бъдем оскърбени или въззети във възхвалата си, тогава ще можем да работим с цялата тази всемирност за приемането на Пратеника на новата Духовна вълна!

Теософското общество дава и една обилна светлина върху спиритическите явления, с които така богато е наситен XIX век. Който познава същността на спиритизма, не би го определил като окултно явление — той просто е една възможност за контакт с отвъдното (за лошо или добро употребяван). Теософията не го представя като нещо тайнствено, a го обяснява. Щом се приема, че човек е безсмъртен и се преражда, че има други полета на живот, естествено е поселници от отвъдното да могат да контактуват с тези, които имат медиумно предразположение. От друга страна, големи учени, които не оспорват спиритичните явления, правят опити в областта на медиумната сеансност (както физикът Уилям Крукс) и така чрез научни методи се дават позитивни доказателства за наличието на спиритичните явления. Редом с признанието за съществуване на отвъдни поселници, теософите оспорват достоверността на тяхната информация поради непроверимостта `и — медиумите не са в състояние да проверят предоставените им факти, а ги приемат на доверие. Теософите обаче говорят за възможността и наличието на духовна сила у нас със свои пристани, със свои астрални центрове — чакри (колела), които, задвижени от тази сила, предизвикват феномени като яснослушането, ясновиждането... В този случай информацията може да се контролира; получават се сведения, за достоверността на които съмнението е отстранено.

Ръководителите на Теософското дружество правят анализи, каквито малцина могат, именно защото имат опит в тези феномени — те са духоводци и духовидещи. Едно е, когато умът служи за анализи, а друго е профетството — сърцето казва истините, умът само ги формулира за яснота. Имат си методи за развиване, за разгръщане на висшите духовни сили (което е уставно положение). Теософията, като всички стари езотерични доктрини, разделя човека на седем принципа или тела: физическо, етерно, астрално, ментално и т. н. Тези принципи наистина са в човека и чрез тяхното действие той получава не само информациите си от отвъдността, но и осъществява своята еволюция.

Теософията в своята предвестност към човечеството дава три велики истини.

Първата велика истина, вписана в нейния кодекс е, че Бог съществува и Той е животодателен. Той живее у нас и вън от нас — безсмъртен, безкраен, необозрим като представа за обхват; не може да бъде чут и видян, но може да бъде възприет.

Втората велика истина е, че човек е безсмъртен. В това е неговата слава и величие. Духът е еманация на Божествеността в планетната плът; Духът е нашият защитник, Той ни казва: „Ти си безсмъртен!“

Третата велика истина е, че има един божествен закон на абсолютната справедливост. На него сътрудничат законите на кармата, прераждането и еволюцията.

Всяка от тези три велики истини може да бъде градирана и всяка поотделно дава свой принос в процеса на съвършенството. Като следствие от тях теософите извеждат проблеми, които човекът трябва да осъществи.

Щом Бог съществува и Той е животодателен, въпреки хаоса, който като първично виждане стои в съзнанието ни, има една строга разумност, водеща всичко чрез еволюция към принципа на доброто. В този смисъл нашият народ казва „Всяко зло за добро“ и в този аспект съм извел няма зло, има нееволюирало добро. Човек трябва да изучи принципа на доброто и разумно да му съдейства. Ако се вгледаме във вътрешния закон, ние ще намерим тази ритмика, тази строга организираност; дори ще се учудим от съвършенството на известни прояви. Как съвършено е устроено човешкото тяло, каква перфектност е вложена в анатомията на окото например! Колко прецизна е реакцията на „вътрешния доктор“, когато ни защитава (не че нямаме и беди)! Невъзможно е да бъде изразено това съвършенство, тази вложена вътрешна разумност, която не може да бъде изобретение на ума. Това, разбира се, не е доказателство за Бог. Бог не се доказва, Бог се живее — доказва се разумността в проявата на Неговото сътворено!

Има учени, които оспорват знанието за Бога. Теософите по един безспорен начин със своята доктрина за богомъдрието, чрез интуицията, без да отричат даренията на разума (подчертавам това, защото един от големите упреци на официалната църква срещу теософията е, че тя отрича разума), дават познание и казват, че Бог не е непознаваем. Той е безсмъртен, но е познаваем в онази Си същност, в която е манифестиран у нас. Теософският възглед е, че с физическото си тяло, ако не е активирал в себе си центъра за възприемане на божественото, човек може да има за Бога само примитивната представа на първобитния човек. Но когато е събудил своите сетива в духовното си поле, той може да Го възприема и осъществява. Бог е в човека и човек е в Бога! Ние сме познаваеми, защото Той чрез нас е в Себе Си и ние чрез Него — у Него.

Чрез втората велика истина — човек е безсмъртен, намираме изходност или по-скоро приемаме прилива на духовното осеняване, което много рядко се проявява и носи кратка радост, но за дълги времена. То има своите белези в пророчеството, в предсказанията, в собственото ни предчувствие. Колебанието на ума веднага иска да го отнеме, да потуши радостта, защото човек е убеден само когато има опит. Разбира се, съществуват и духовни опитности, но трябва преди да ги усвоим да знаем за наличието на подобни феномени. Ако се осъзнаем като душевност, като провиденция и духовност, тогава прежде експеримента ще имаме радостта от докоса с Духа. Оттук е и тезата ми, че нямаме основание да отричаме материята, а трябва да я одухотворяваме. Така ще се освободим от веригите на смъртта и безсмъртието ще има своята законна защита у нас. (Сънят е едно от доказателствата, че смъртта не е това, което хората си представят.) Смъртта, която ние познаваме, е врата за друг живот и идея за безсмъртие! Това показва, че има много стъпала в схемата за нашето осъществяване и че ценността не е само в наличието на душа и тяло, не е само в присъственото живеене на Земята и в отвъдните полета, белязани с обобщаващата дума Небе. За това трябва да изучим законите на еволюцията. Така душата ни ще може да предсети начертаните `и пристани към Вечния океан; така с двете весла в нашите ръце — безсмъртието и обективността на Духа, пътят ни ще стане по-лек. Тогава душата може да спира на всеки пристан, до който веслата я отведат, без чувството, че нейният свят е свършил. Славата и величието обаче не бива да ни довеждат до тезата за онази гордост, която сваля от висините Луцифер. Трябва да се освободим от страха да бъдем велики, защото тезата за възгорделия се Луцифер е най-тежката котва на личния ни платноход!

Третата тайна — че има един божествен закон на справедливостта, можем да изведем не само от наблюдението на живота вън от нас, но и от собственото си естество, на природата у нас: душата, мисълта и тялото. И ако ги сложим под своя окомер, ще видим не само тяхната хармония, но и ветровете, които пораждат. Ако човек с такова съзнание погледне развитието си и собственото си присъствие за отговорност, ще знае, че всеки сам на себе си е съдник и носи и славата, и проклятието си. Тогава няма да вини: „Само мен ли намери Бог да накаже!“ — не! Този общ закон много често може да наподобява някаква несправедливост, но тук е мисълта ми: Природата е безжалостна, но не и жестока! Има жестокост — да, но не като закон на природата, а като действие на човешката мисъл. Това, което ни изглежда жестоко: когато вятърът троши, когато прииждат бурните води, е само безжалие, а не основание да кажем, че има закони на несправедливостта. Че ако няма вятър, който понякога ни брули, ще има ли оплождане!? Природата е безжалостна, защото онова, което в нея се развива, трябва да премине от вътрешна във външна динамика. В такъв случай великият закон руши, за да променя. Еволюцията е закон на развитието и съвършенството! Ако искаме да облечем нова дреха, трябва да свалим старата и еволюцията точно това прави. Ето защо законът на развитието е справедлив, колкото и скръбта да взема връх у нас. А човечеството е свикнало да живее под заслона на скръбта и стената на плача...

Човекът трябва да съдейства на абсолютната справедливост, защото макар да е Божие дело, тя не е още човешка приложимост. От идеята за Божествената справедливост произтича, че всяка дума, мисъл, всяко дело имат не само причина, но носят и съответно следствие. Много нагледно в своята естествена интуиция, в своето непреднамерено усещане българинът е типизирал знанието си за природата и Бога. За това свидетелстват поговорките „Голям залък хапни — голяма дума не казвай!“, „Казана дума — хвърлен камък!“... Казана лоша дума — хвърлен камък! А мисълта?! Тя е и по-жестока, защото казаната дума наистина прави бразда, но човек може да се извини; другият може да я преглътне или да се направи, че не я е чул. Мисълта обаче е страшна, тя създава невидим чадър над човека. Според теософията (а и другите окултни учения) мисълта е зрима за нейното поле и тяло. Тя е енергия, която образува мисъл-форми, тя е с аромат и цвят. Хората не я виждат, но мисълта гостува там, където има отворени врати. И когато е непристойна, цинична — омърсява; когато е отровна — убива. Затова сега тя е тежък товар върху самара на човечеството. А то не е работило още върху нея — може би защото все още е в сила идеята, че думите прикриват мисълта. Но свършва това време — в бъдеще мисълта ще бъде видима!

Делото пък е мисъл, упражнена с воля. Включват се силите на мисълта и волята, за да се направи зрим образ — било на добро, било на лошо. Това налага съпротива срещу непристойното дело, срещу видимата жестокост. Ето това е справедливият закон у нас, чийто лик се изявява в обстоятелствения свят. Човек трябва да научи, че този закон има своето отражение в неговото нинешно, но и бъдещо живеене, а делата, думите, желанията, мислите по силата на закона за прераждането и закона за причината и следствието създават личната му карма. Много право пише в Библията: Не всеки, който казва: „Господи, Господи“, ще бъде спасен. Тези хора с устата си Ме хвалят, а в сърцето си — не, а Аз в сърцата им написах закона Си. Наистина носим и злини, но и онова, което развива, което прави плода на радостта! (Защото ако една топола не дава, както една ябълка, плод, да я осъдим ли; знае ли някой тайната на тополата?!) В схемата на човека не можем да отречем прецизността и на потребата. Нещо от нея може да не е в ритмика с нашия живот, понеже нямаме валенцията да направим съответното съединение, но когато разгърнем себе си, ще имаме своите валентности и за това, което за нас в дадения момент е неразумност.

Ето как теософите извеждат поуки от всемирните закони, без да посочват онези вечни правила във всички религии, наречени Божии повеления. (Десетте Божи заповеди — Декалогът, са календарни дни в безкрайността на нашия път за съвършенство!) Една разумност трябва да прилагаме в живота — няколко основни правила: да се самоусъвършенстваме, да нямаме далечни (защото практически се затваряме в кръга на своите близки), да създаваме блага за човечеството като пробуда и като материална осигуреност. Безпокойството ни трябва да е като компаса: да сочи само едно направление — свобода от страх пред смъртта. Ако това не научим в своята религия, жалко за труда на тези, които са градили пирамиди, за да дадат знак на безсмъртие чрез материалност.

Това дава Теософското общество на човечеството — знание за трите закона: еволюция, прераждане и карма (теософията използва индийския термин, докато в Европа законът за кармата е по-известен като закон за причината и следствието). Трябва да опънем юздите на думите, трябва да обезкрилим лошите мисли и в клупа на въжето да сложим злите дела. Защото човекът носи тежка отговорност за всемирната еволюция. А бедата на лошата мисъл не е лична — тя е и космична, тя снове из нашето небе и гостува и там, където не е канена. Когато идеите са велики, разбира се, благодатта е голяма, човек е благодарен, че е осенен, но колцина раждат големи мисли! Точно затова трябва да подкрепяме тези посветени мъже и жени, които дават блага трапеза, пълна с тяхната святост. Ето защо — дайте крила на голямата мисъл и ще видите, че няма да останат необходени хоризонти! Няма нищо недостижимо, защото човекът е бог в път към съвършенство! Тези тайни като начало лежат в теософията и чертаят част от образа `и като школа и битие.

Винаги можем да преценим знанията си и да ги приложим разумно в живота, за да се контролираме и да помагаме на всеки търсещ. Но тук има един съществен момент: трябва, изучавайки божествените закони, да приспособяваме себе си към тях, а не божественото към себе си. Отличен пример за това е диаметралното разбиране дали да покоряваме природата, или да се хармонизираме с нея като я усвояваме. Това е голямата разлика между постулатите на богомъдрието и тезата за подчиняване на природата. Не по-малко важно е да имаме пълен контрол над себе си в съгласие със закона. Както един Плотин казва, че човекът придобива граждански добродетели, когато се стреми да живее без грях, но онова, което свързва душата ни с Бога, е катарзисът и трябва да преценим дали искаме да бъдем божествени, или да бъдем само с граждански добродетели. Ето как е изграждана в човека тезата за познание, от което той има реална полза. (Теософите обаче не употребяват думата „полза“. Утилитарната система на XIX век като философия не даде въздействие и не разпръсна своите знания другаде освен в Англия. А самата Англия приложи утилитаризма великолепно, защото имаше колонии.)

Човек винаги ще се пита как да гледа по-обемно, по-цялостно на света, а не да е ограничен само в своята килийка; как свободно да упражнява чувството си на справедливост, като елиминира чувството на несправедливост; как да се освобождава от прекалена скръбност по миналото; как да получава свобода от страха пред смъртта; как да постига знанието между живота и смъртта. Странен е принципът на закона за смъртта в съпоставка с живота... Всички религии проповядват да победим, да низвергнем, да отхвърлим живота в неговата показност. И в един исихазъм е практика оттеглянето и надмогата над тялото и отрицанието на светския живот. Но има ли нещо, което досега да е победило живота? Не, обратно — Христос побеждава смъртта! Никъде не е казано, че някой е победил живота. Единствено той е непобедим — защото е Божественост! И като прибавим закона за прераждането, става ясно защо Христос казва: О, смърт, къде е твоето жило!

В това отношение теософското учение е много деликатно — то не отрича живота, а това е възхитително! В дуалистичен аспект овладяването на плътта може да се счита за победа, но се пропуска, че и тялото е Божие, че то е пипано от Божиите ръце. В глава първа на книга Битие е казано, че Бог извайва Адам от плътта планетна, която Той е създал. Как тогава да отречем тялото, защо да не го усъвършенстваме!? Това са противоречията, понякога много смутителни. В приложен план излишна е и прекалената скръб за починалите ни близки. Неизбежността не бива да бъде толкова властна и незнайна, че да позволява вечната черна забрадка. Законът на знанието трябва да ни сваля обвивките! Разбира се, човек ще се натъжи при една смърт, но тъгата трябва да премине в копнеж...

Необходимо е да се освободим и от религиозния страх, и от съмнението. Религиозният страх е употребяван много зловещо от иудейската религия. Моисей е трябвало да направи от едно диво племе мощна държава, която да приеме изливащата се енергия за монотеистична религия. Единственото, което е можело да смути евреите, е бил не законът, а религията и строгостта на Бога. Името Му те не смеят и нямат право да произнасят. Представете си каква верига се слага на човека, когато му се забранява да поменава името на своя Бог! Но точно този внесен в душите на евреите страх от Бога създава държава със закони, макар и много жестоки. Неприемливо е обаче повече „со страхом“ да се действа. Това е праг, който смутеният от грях трудно ще премине, за да получи своето причастие на опрощение. А човек трябва да носи идеята за свободата. Джордано Бруно казва: Този, който е тръгнал да търси Бог, даже и да е сгрешил, е вече бог! Това е да дадете на човека пулса на Всемирното, за да се намери в себе си, за да познае Бога. Затова е необходима свободата от религиозен страх и съмнение. А в една религия, която е и наука, и философия не може да има съмнение. Защото науката ще просветли вярата, вярата ще даде откровение, философията — осмисляне. И тогава идва свободата и от съмнението, което по принцип е зловещо. Човек трябва да носи убеденост за съдбата си и да живее с идеята за бъдещето, понеже една от големите тези на религията е безсмъртието — религията дава оптимизма за безсмъртието.

Печатът на Теософското общество е съвкупност от няколко знака. Първият, както споменах, е змията, захапала опашката си. Според сакралните знания тя е символ на божествената мъдрост и съвършенство, на безсмъртието чрез по-висшите степени на живот. (В индуизма, а и в други религии, змията, която всяка пролет сменя кожата си, е символ и на прераждането.)

Друг елемент в печата са два триъгълника: единият — с върха надолу, другият — с върха нагоре; единият потъмнен, попълнен, другият — не. Триъгълникът е символ на микрокосмичното битие, което е единство в три аспекта: сила, материя, знание; битие, съзнание, духовно блаженство (на санскрит — сат, чит, ананда); Отец, Син, Свети Дух. Когато е двоен, триъгълникът е мистичен знак. С върха надолу символизира водата, материята и инволюцията (слизането на Духа в материята), а с върха нагоре — огъня, духа и еволюцията. Змията ги обгръща, защото водата и огънят, духът и материята, инволюцията и еволюцията са неделими. Не може да има дух без материя, огън без вода, еволюция без инволюция — антиподи, които са били едно и също, когато са излизали от Божеството. Дванадесетте линии, образувани от триъгълниците, също са много важни. Те символизират дванадесетте йерархии на планетното ни развитие (или дванадесетте зодиака). Ето защо и Христос има дванадесет ученика.

Египетският кръст, т. нар. тау, разположен в триъгълниците, е един от символите на Духа, който прониква в Материята. Двубоят между Дух и Материя носи още от Генезиса своята същност: разпъване и възкръсване — това е кръстът в триъгълниците. Посветените в елевзийските и египетските мистерии са го носили открито като знак, че тяхното астрално тяло е проникнато от Божествения Дух и вече е годно да тръгне в пътя към Светлината, в пътя към Истината.

Свастиката (с дясно пречупване) в горния кръг на печата е символ пък на напредъка или развитието — perpetuum mobile. Двете линии са Духът и Материята, а счупените върхове представляват динамичността, бързината на движението (трябва да се отбележи, че движението в нацисткия кръст е в обратна посока — наляво).

Надписът в горната част на теософския печат означава думата „Ом“, или „Аум“. Тази свещена сричка е първичното Слово. За неин аналог в светото Евангелие се счита мисълта на Иоан Богослов: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“.

Така печатът на Теософското общество е материален израз на събраните от тях окултни тайни. С такава интерпретация ученикът теософ може да работи в космичността, с тази информация неговото съзнание се докосва до всемирното знание.

Градивният камък на Теософското общество се слага, както споменахме, от Елена Петровна Блаватска (по баща Желиховска), родена през 1831 година в руския град Екатеринослав. Тя е с един, бих казал, миксерен произход. Нейната генеалогия има корени в Русия, Франция и Германия. От страна на баща си има връзки с рода на макленбургските принцове Ган фон Ротенщерн, носи бунтовната кръв на прогонен от Франция хугенот, прадядо на майка `и, която има родственост и с Долгорукови. (А един от Долгоруковците е от първите вестители на тайните знания в Русия. Още по времето на Петър Велики той се заскитва из Индия и прекарва там дълги години. И досега в някои от старите езотерични книги можем да намерим името му.) Представете си каква китка от екстракти, за да се роди една Блаватска, която, следвайки линията на духовните бунтовници, прекосява света и прави нещо невероятно — ражда едно общество. За тази неукротима личност има различни мнения — от най-възхвалното до най-упречното, но една особена речена вечност присъства в биографията `и.

В нейното битие като първо знание е вложено известното окултно правило: Когато ученикът е готов, Учителят е при него. Елена от малка има своите ясновиждания и медиумни участия — явления, не много лесно приети от нейните близки. Случват `и се беди, подсказващи, че тя е белязана. На 13 години преживява случка, която може да се тълкува като просветление. При езда пада от седлото, но се закачва на стремето на коня, който пробягва няколко километра, влачейки я. Тогава тя забелязва, че една невидима ръка на очертаваща се (астрална) фигура я поддържа и едва когато конят спира, я освобождава; Елена дори не е ранена. Този образ на нейния спасител, глиптиран в съзнанието `и, тя нарича свой Учител. Елена рисува този образ като благородник, а както се оказва впоследствие, духовният `и покровител е самият Мория. Години по-късно Блаватска го среща в Лондон на живо и той `и подсказва, че тя ще трябва да започне една енергична организация с посланията, които Великите учители ще `и дават.

Биография на Елена Блаватска пишат и нейната сестра Вера Желиховска, и нейна племенница, а разбира се, своите спомени и мнения оставят и тези, които я съпровождат в живота. Минавала е за чудата жена. Омъжва се на седемнадесет години за три пъти по-възрастен мъж. Генерал Блаватски е вицегубернатор на Ереванската губерния в Закавказието. След тримесечен семеен живот обаче Елена напуска брачното ложе и поема скитническия си път. Заскитва така, както може само един свободен дух, независещ от правила! Срещу нейното поведение, както и срещу медиумните `и изяви, в по-късните `и години се отправят много упреци. За необузданите `и виждания се изписват стотици страници. Как ли не е наричана Блаватска от онези, които не я одобряват... А и нейните приятели също оставят свидетелства за своеволията `и. Но и те много трудно разбират подтиците `и, както и това, че тя не прави свободни разкази, а говори за минали и предстоящи събития.

Елена Блаватска не се плаши от хулата, защото счита, че е човешка низост. Пред нищо не се спира, защото има съзнание за вътрешното си величие и за ръката на покровителя си. (Дори сключва фиктивен брак, за да може да влезе в Америка.) Тя самата признава, че е с някаква странност, че притежава непресметната човешка психология, че вярва на чудесата. В своите медиумни контакти си служи с такива информации, с които събужда подозрения и е поставена под наблюдение (не психологическо, разбира се). В края на живота си обаче Блаватска признава, че играта с медиумните виждания е била ненужна — тя не е оценила, че, както казвам, чудото е най-трошливият стълб в храма на вярата. То е трошлив стълб поради две съображения: не знаете размера на дадената ви сила, за да правите чудеса, и не знаете искането на отсрещния кога ще спре.

Елена Блаватска носи някаква вродена тайна. И Всемирните учители решават, че тя е най-подходящият човек в света, на когото да поверят Книгата на новото. След едно скитничество в Германия, Франция, Египет, Индия, Гърция, Италия, Америка — къде ли не, тя за кратко се връща в Русия и отново поема своето бродничество. (Биографите делят нейния живот на периоди — първи, втори, трети... но това не е най-същественото.) Обикаля всичко, което е имала в душата си някога и го е осъществявала. Тръгва да се види в световната духовна култура и да потърси онова, което е знаела, но се губи; онова, до което реалната културна действителност (институтите на Европа) не се е докоснала.

Най-напред Елена Блаватска се запознава с външната страна на духовните учения, а след това минава през различните посвещения в Тибет и Индия. От първото `и скитничество е и една книга — доста шокираща, бих казал малко екстравагантна — „Из пещерите и усоите на Индия“ (в началото на века преведена и на български език). От този труд разбираме, че Блаватска се стреми да посети всяка пещера, всички усои, за да намери окултните знания, оставени от древните науки. В този същия период тя прави три опита да влезе тайно в Тибет, за да открие някои от енигмите му. Изумителна е нейната смелост и твърдост в търсенето на онова, което наистина може да бъде наречено богатство. След това под ръководството на своите учители тя преминава в Америка, после в Англия; запознава се с постиженията на старите алхимици (които с основание могат да бъдат наричани теософи, макар че са живели преди появата на Теософско общество); изучава ученията на Якоб Бьоме, на Сведенборг, на Калиостро. Така тя започва своята работа върху изграждането на един нов мироглед. Ето колко дълга подготовка `и е нужна, докато узрее идеята да се организира общество! Да си спомним за един друг посветен — Питагор, който 34 години се скита, за да учи тайните и едва след това основава една школа, която става духовно битие. (Хората си мислят, че когато на площада набедени духовни водачи съберат десетина души, правят учение, правят школа — не, това вятърът най-лесно отнася.)

След като Елена Блаватска е готова да изпълни предназначението си, получава повелята да се срещне с полковник Хенри Олкът — американец, протестант по изповедание. И тя заминава отново за Америка, където се свързва с него. Олкът е изключителна личност. Той е много добър агроном, дори е канен да чете лекции по агрокултура в Атинския университет. Взема участие в Гражданската война и спечелва славата на герой. Изряден е, с почтеност, каквато рядко се среща. За приложността във военното дело и за разкрити от него нередности и корупция във войската е награден. Но нещо го гнети, нещо го жаднее... — имал е вътрешната потреба от някакъв прозорец за тайните на света.

След срещата с Елена Блаватска в Хенри Олкът се отваря книгата на духовния живот и той присърце приема организирането на Теософското общество. След като създават Обществото, след като приема окултните тайни, донесени от Блаватска из скитничествата `и и от посланията на нейния Учител, Олкът започва да се чувства гузен в религиозното си присъствие като протестант. Вярвайки в прераждането, той се търси във вековете и се вижда в лицето на цар Ашока (Азока), който в III век преди Христа узаконява будистката религия в своята държава (така както Константин Велики с едикта си от 313 година легитимира християнството като равноправна на другите религии в Римската империя). Олкът се връща към будизма, въпреки че теософията е учение, което стои над отделните религии. Властното минало! Олкът е един от най-ярките примери как миналото може да ни отвлече на стария бряг. Може би от такива прояви впоследствие се появява спор между теософите в Европа: дали Теософското общество не клони повече към будизма, отколкото към християнството. В същината си тази теза, представяна най-вече от Рудолф Щайнер, не е вярна, защото в метафизичните си схващания Теософското общество е доста далече от будистките нормативи. (В хода на тази дискусия Рудолф Щайнер отделя една част от Обществото и формира ново учение — т. нар. антропософия, т.е. не богомъдрие, а човекомъдрие.)

Постепенно Теософското общество пуска своите лъчи навсякъде. Редом с усиления организационен живот започва и един двубой със спиритизма, покровителстван по това време от културната общественост. Това по-скоро е предизвикателство от страна на Елена Блаватска. Тя обаче рискува и хвърля този зар, което `и донася много беди. Но дързостта си е дързост!

Три години след основаването си Теософското общество премества своя център в Бомбай, след това в Адиар, място, което се счита за свещено. И в много по-късни години то остава за теософите един символ (както за християните Витлеем). Там всяка година обществото им прави своите събирания.

След като през 1907 година полковник Хенри Олкът почива, водачеството поема Ани Безант, която е ръководителка на Теософското общество до 1927 година. Ани Безант е била една от най-известните личности на Англия — знаменита социалистка, една от най-големите агитаторки. Когато се вижда с Блаватска, тя се влюбва в нея и напуска и митингите, и социализма — става една от големите водачки на Теософското общество. А Ани Безант е Джордано Бруно в прераждане! И вижте как провиденцията намира големите личности за големи дела! Защото Джордано Бруно даде идеята за универсалността на света.

Теософите — Елена Блаватска, Ани Безант, Чарлз Ледбитър и др., оставят обилна книжнина (голяма част от която е преведена на български). Специално ще отбележим изключителните книги на Блаватска. Най-големият `и труд, в който разкрива сакралните знания на религиите, на философията и на богопосланията, е „Тайната доктрина“. Разбира се, написаното, ако не е пояснено в душите ни и осветено от велик покровител или учител, ще е само азбука, но не и духовност. Така че Елена Блаватска, когато пише тази своя книга, има просветлението и покровителството на своя Учител. „Тайната доктрина“ е нейният, бих казал, кръстен знак в приноса `и към човечеството. Тя написва още „Разбулената Изида“, „Ключът към Теософията“, „Гласът на безмълвието“, „Скъпоценните камъни на Изток“ и много статии в различни списания и вестници.

Чарлз Ледбитър първо е бил англикански свещеник. Пише много книги в областта на ясновидството, защото има едно добро ниво на ясновиждане. Той най-изчистено от всички дава знания за чакрите, за Кундалини, за праната... Чарлз Ледбитър не само най-изчистено, но може би и най-вярно поставя центровете на Кундалини. Много автори, когато говорят за схемата на чакрите, вземат от другаде знание (още един Патанджали ги дава) и всеки си прибавя или изважда нещо, за което няма опит... И се получава някаква страшна картина, рисувана от много ръце и с различни умове. Но Ледбитър посочва доста точно схемата на центровете. Разбира се, неговото ясновидство също е размерно. Той много добре познава астралния порядък, качва се и в по-високи полета, но не минава в Света на причинността и в дълбина няма знание.

Други известни сътрудници на това общество са Херберт Бурроу, Дж. Синет, графиня Вахтмайстер, Чарлз Джонстан, Кемпбелфер, Макс Планк, Мейбъл Колинз, доктор Франц Хартман (който пише книги за розенкройцерството).

Теософите, съчетавайки в едно наука, религия и философия, отначало се пазят от чисто религиозното приложение. Въпреки това през 1915 година създават т. нар. Либерална вселенска църква за преуспяване делото на нейния учител Христос. Изповедниците `и вярват в живия, във вечния Христос и се стремят да станат Негови носители. (Самият Христос казва: Аз съм винаги с вас, до края на света!) Либералната църква признава ясновидството (за разлика от християнската, която го обявява за сатанинско дело), счита, че духовно развити хора могат да имат непосредствено знание за духовните истини. Тази църква, най-освободената от схоластики и догми, приема и седемте тайнства, които са както в Източното православие, така и в Католицизма: Кръщение, Миропомазване, Евхаристия, Изповед, Елеосвещение, Бракосъчетание и Ръкополагане. (Протестантизмът в неговите рояци признава само две тайнства.) Това е много съществен факт, защото показва, че Либералната вселенска църква не отрича сакралното, а само открива неговото покривало. Затова тя запазва седемте тайнства — те са един приложен мистицизъм, когато са усвоени в същината си. Точно това свидетелства, че са най-модерната и посветена религиозна формация, най-мъдрата. Тайнствата, които носят преобраз на Бога, не могат да бъдат премахнати с аргумента, че искаме да бъдем модерни — седемте тайнства са нужни като храна на седемте чакри. (Ето защо подчертавам, че Реформацията не е водена от посветени, а от рационалисти. По-добре е модернизмът да се дължи на един инстинктивен ум, който може да бъде невинен, отколкото на цивилизования, но без магнетична и магична сила.)

Либералната вселенска църква не се признава за секта, а за съставна част от едната света, вселенска и апостолска Църква. Тя приема Символа на вярата, Светото Писание и Светото Предание; има нужда и от обреди, за да бъде адекватна на времето. Така че в служението си има покритие с християнската църква, но ревизира литургията. Защо? За да се освободи от иудаизма в нея, за да се избавят хората от страха, който християнството внася оттам. Христос проповядва учение за Любовта, а в някои псалми се чете: „...Ти удряш по лицето всички мои врагове и трошиш зъбите на нечестивите“, или: „...изтреби враговете ми и погуби всички, които угнетяват душата ми“. И ги четат тези псалми свещениците...! Явно е, че когато са отработвани правилата за служението в Либералната църква, добре е уточнено, че е необходимо освобождение от ерата на страх, гняв, проклятие и унижение. Трябва да се гради човек, който има съзнание за божественост, а не страхливец, отиващ да пали свещи, за да се свободи от греховете си (а след това в кръчмата ще се напие...)! Не може една модерна църква да оставя в живот тези унижения, а трябва да създава духовни деца, които няма да се спъват в нищо по пътя към Бога.

Либералната църква иска да внесе в душите на своите пасоми общата изповед на човешкия род, като проповядва седем основни правила.

Първото правило е: „Бог съществува и Той е безкраен, вечен и всеприсъстващ. Той е Едничкото битие на всичко!“

Второто: „Бог се проявява в троичност (както е в Символ Веруюто) — Бог Отец, Бог Син, Бог Свети Дух.“ Това е много съществено, защото е в тон с духовната ценност на Христовото Учение — Троичност Единосъщна! (А не индийската троичност на персонални божества — тук има персоналност в Единосъщие.)

Третото: „Човекът е създаден по образ Божий и е по същина сам Божествен.“

Четвъртото: „Христос вечно пребъдва в света, ръководи и поддържа Своя народ.“ Христос е Духовна вълна и теософите не могат да не признаят това. (Тук не става въпрос за Иисус, Който в периода на великото Си служение става Христос, т.е. Помазаник.)

Петото: „Светът е сцена на един съвършен план, където духът на човека развива силите си чрез прераждането и кармата.“

Шестото: „Човекът има нравствено задължение към себе си и другите“. Това Иисус Христос изразява така: Да възлюбите Господа Бога с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичкия си ум! Ето как е предоставена една вътрешна йерархия, която човек не може да отрече, колкото и да иска. Има си ум, сърце и душа! Колко от тях дава, за да възлюби Господа — от него зависи. А от това следва и мястото му в Духа.

Седмото правило е: „Христос е наредил различни тайнства с духовни ценности, които дават вътрешно благоразположение и събуждат благодат и имат външни прояви, които са видим знак, за да се изпълнява вътрешна потреба.“

И така, Либералната вселенска църква, или по-общо Теософското общество, не се лъчи от Христовото учение и Христовата църква. Теософското общество активизира освен тези, които вършат голямата просветна работа, и обикновения мирянин, за да започне борба вътре в себе си. Така се поставя човекът на изпитание, а изпитанието е растеж.

В България Теософско общество се основава още в началото на века. Издават се списанията: „Теософски преглед“, „Път“, „Всемирна летопис“. Превежда се почти цялата издадена теософска литература. Фактически окултното знание на български е дадено от Теософското общество, защото дъновистите, наричащи се още и Бялото братство, се занимават повече със своята формация и се пазят от прилива на тази литература (въпреки че издателството им в Севлиево печата част от нея). В списанията им („Житно зърно“ на Боян Боев например) или в книгите на Дънов няма да намерим от тези може би често неудобни за тях културни и духовни цветя. А не само Дъновото братство е наречено бяло — много преди това Всемирното Бяло братство обслужва еволюцията и то ръководи Теософското общество.

Българският клон на Теософското общество извършва колосална работа, като особено плодовити са Софроний Ников (който основно превежда почти цялата литература), учителят по литература Иван Грозев — един изумителен окултист и културен деятел. Ще отбележим, разбира се, и творчеството на Николай Райнов. Около него се оформя теософска ложа „Орфей“. Николай Райнов заедно със своите приятели Никола Трифонов и Благой Мавров започват да превеждат „Тайната доктрина“ на Елена Блаватска, но нещо се случва помежду им и се разделят. Създава се и друго общество — в Стара Загора, под водителството на Георги Нанев, който е един от добрите ясновидци в България. (В процес през 50-те години той е осъден на смърт, понеже предсказал кога комунистите ще паднат и присъдата му е изпълнена.) Райнов преминава на други позиции, но не можем да не признаем, че много дълго работи в Теософското общество, което дава тук много знания.

Друга популярна личност, това е Иван Толев — един добър поет, който е и редактор на списание „Всемирна летопис“. Всичко има в това списание — хирология, ирисова диагностика, френология, зодиаци... Целта е една широка грамотност, която тези хора оставят в нашата културна действителност. Разбира се, помежду си не са винаги на висота, но все пак теософите специално в България малко повече се опазват и по-достойно работят от другите общества, които бързо се предават на комунистите. Бялото братство не го инкриминират, Теософското общество обаче — да, и през 1952 година вкарват в затвора водачите му.

В България обаче теософията не оставя много дълбока бразда. Не защото силите, които теглят ралото на това учение, са изчерпани, а защото една китайска стена на безбожие и антинаука се изпречва пред него. Държавната власт и атеизмът ликвидират теософията като духовно течение, въпреки че тя води тежка борба с официалната църква. Църквите могат да се анатемосват, но не се унищожават; най-добрият пример е размяната на анатеми между Източната и Западната християнски църкви. Така че няма защо да се учудваме, че теософията като учение е анатемосана от страна на Църквата, а една държавна власт прави своята стена, за да я спре. Спира ли обаче теософията своето развитие — не! И Христос Го слагат в гроба — в своето удовлетворение евреите се надяват, че вследствие санкцията на Рим новата религия ще бъде унищожена — но камъкът е отвален и Той възкръсва! Така е и с духовните учения. Ето защо теософията през XIX и ХХ век получава признание и има милиони привърженици на Запад, има своя църква, философия и наука.

Някои считат, че теософията е еклектизъм, но няма учение, в което да не е сложен камък от миналото. И Христос изрича: Дойдох да продължа закона и пророците. Друго е странно: дори когато се дава в най-голяма чистота ново учение, традицията и обредът на миналото го слагат в своята дреха в душата на тези, които го приемат. Ето защо казвам, че традицията е убийца! Разбира се тя е, която първоначално дава якост, но след това започва да напрашава.

Затова нека с дързостта на Христос да гледаме към новото. А то е учението, за което са ратували теософите — Учението на Мъдростта!