Тракийска митология

Тракия е свещена земя на свещен народ!

Тракия е свещена земя на свещен народ! Сега не можем да открием траките като етничност, но не можем и да отречем, че кръвната група на тази белязана народност е прелята в нашия душевен, а до известна степен и религиозен корпус. Защото тя е афинитетна на духовността ни, защото тя е една от валенциите, които тази земя има, и дава своето съединение. Ние тракийската аура и тракийското битие носим в душите си!

Трудно е изцяло да се очертае географският портрет на земята, населявана от траките, но може да се каже, че границите `и са стигали от Карпатите на север до Егейско море на юг, от Адриатическо море на запад до Черно море на изток. Същинското ядро на Тракия, обаче, обхваща източната половина от Балканския полуостров — на север от Егея и в северозападна Мала Азия. И в това пространство е имало гнезда на светилища.

Тракия във всички времена е утроба на ценности, най-вече духовни!

Тя е едно от достойнствата в световната история. Но защо такава посветеност е сгърната и съхранена в нейните пазви, каква е била тази земя? Самото име Тракия има финикийски произход (макар че не всички автори споделят това). То идва от Ракхива, което значи „небесна твърд“ или „етерно пространство“, в смисъл на духовното пространство между Небето и земята („Ра“ значи „слънце“). Не както се разбира сега, междината между гледа на човешките очи и малко по-голямата астрална будност, не етерният двойник на Физическото поле. Ракхива е онази твърд, за която се говори в книга Битие. Защото е във валенция с идеята за Сътворението на света, където Бог Отец ще каже: „Да бъде светлина!“ и ще раздели Всемирното пространство между Небе и земя. „Твърдта Бог нарече небе“ — Небесната твърд — характеристиката на етерното пространство! В това етерно пространство се намира цялата скàла на Мирозданието — от физическото до Божественото. Да бъде светлина; да бъде живот! И именно животът е същината, която тази земя носи.

Тракия е едно етернохрамно изповедно и душевно състояние за народите, идващи тук!

Ето защо древногръцките поети и мислители ще говорят за Тракия като за една свещена земя — земя на свещена наука и поезия, т.е. свят на божествената мисъл. Свещена е поради самата си същност и поради географското си предназначение! А оттук безспорно и като духовно огнище (което известно време е било лишено от признание — олтари са били сривани). Не става въпрос само какво е имало, а какво и как е изведено като достояние на сърцето и душата ни. Така че ние сме пред нещо, което е не само свято. Светостта е подвиг и йерархия, а свещеността — субстанциалност и същност! Със свещеност е означавано онова, което е раждано от боговете (както свещени са само книгите, които чрез Бог са дадени); човешките същества могат да бъдат наричани най-много „светци“. Защото светостта е човешко поведение, свещеността — събудена божественост!

Ракхива! Това звание е най-голямото богатство, което можеше да ни остави самата земя като предназначение. И тук е именно прозрението на българския гений — Пенчо Славейков, за да каже: „Бог и България — единство в двойна плът!“ Виждате как този човек е влязъл във вибрациите на Тракия! Той намира най-добрия израз, най-уточненото единство между душите на поселниците тук и Сътворителя на живота. Няма в световната история поет, няма гений, апостол или пророк, който да е намерил плътта на собствената си родина в единство с Бога! Никой не е имал проницанието, а и то не е достатъчно само — необходимо е и провиденциалното внушение, че земята ни е плът от Бога. Това е голямата тайна!

Ето с каква уточненост етимологията на Тракия ще значи Небесна твърд — плът на Сътворителя. Тя със сигурност носи някаква особена съдба (както казваме — български майки юнашки, раждали юнашки синове), някаква особена благодат — вестителство не за чудеса, а за реални героизми!

И исторически, и етнически имаме скрижали, които свидетелстват. Защото, когато говорим за български земи, става въпрос не само за мечове и победи, а за религии, за култури, за школи! Затова Пенчо Славейков е не само гений, а и проницател; той е съдбовност — една Касандра на вековете, че земята тук и Божеството са едно и също. Само тази класация да беше сложена и с тази валенция земята ни да е свързана, е достатъчно, за да знаем колко величие и колко божествена енергия от великите светове са слизали тук и са напоявали! Понякога се учудвам защо етимолози и историци премълчават биологичната същност и мисловната дарба, които са ни дадени; не забелязват духовната провиденция, която тук съчетава Дух и материя и създава убежище на един велик народ, а след това и на една велика нация, каквато е българската.

Така че наистина е родена за богове и е напоена с Божия мъдрост българската земя; белязана е с някакво предназначение тази Ракхива — великото пространство между Небе и земя, на която Божеството ще изгражда съдбини и ще разиграва исторически събития! Защото една съдба може да бъде проекция, но едно събитие трябва да бъде осъществено. И тогава провиденцията на съдбата прави историческото събитие. Може да има хиляди явления и да няма събитие. (Както явление е всеки рефлекс, с който искаме да построим дом, но една пирамида е вече събитие.)

Наистина земята ни носи благоволението на една Небесна твърд, а оттам и белязани пратени синове — като Орфей. Макар че имаме предшественици преди Орфей, трябва да признаем, че точно неговият афоризъм: „Аз умирам, но боговете са живи“, е битие на тракийската земя. Защото тази негова мисъл крие великата тайна на истинното. Каква далновидност преди хилядолетия!

Прозрението на Орфей е, че битието на Тракия никога няма да остане без богове!

Тогава, ако приемем, че човекът е един бог в развитие, ще видим защо сме поселници тук!

Самият Орфей оставя една от най-големите, бих казал, религии и култури, които тази земя е имала радостта да откърми на своята гръд и да запише на своя небесен свод. Защото Орфей не е само музика и песен, той е велик жрец и божество на траките. Личност, която е толкова митична, колкото и реална. И нищо страшно няма в това да бъде митична, защото митологията не е въображение на празномислието, а довеждане на духовни ценности в реални образи, когато човекът още не е могъл да прави експерименти. Митологията е едно засекретено знание! И тя е част от плътта ни, част от нашия мироглед, митологията пише право в душите ни! Можем да не я приемаме, даже да я опровергаваме, но не и да избягаме от нея!

Орфей като митологично същество живее в ненаписани в историята времена. Затова в този негов биографичен път не могат да се определят годините му, но все пак тези, които в митологията не слагат обидността и хиперболата, а реалния живот на една личност, казват, че той е бил, защото е поменат от Омир в „Одисея“. Някои автори пишат, че е някъде към Х в. пр. Хр., други съпоставки говорят, че е през времето на Моисей(между 1305 и 1196 г. пр. Хр.). Съществена е характеристиката, а не биографията — важното е, когато някой е извършил нещо, което го оставя в историята, а нека другите да го търсят кога и къде се е родил... Направете така, че биографията ви да е митология, а делата ви да са жива реалност! И Орфей точно това прави. Безспорно е, че има кръстословица от явления в живота му, които, ако останат само в алегоричен вид, изглеждат наистина митологични. Те съхраняват тайни, съхраняват духовни елементи или явления отпреди хилядолетия, с които събитията са се осъществявали — вътрешният психологичен живот, който се е изживявал, е съответствал на една такава алегоричност.

Според някои легенди Орфей е син на прорицателя Аполон и музата Калиопа. Навярно ще носи вълшебни дарования, щом е син на бога на изкуствата и на музата на епоса... Човек наистина има какво да научи от подобно съчетание на принципи. Да оставим дали е съществувал бог Аполон, дали е имало някоя муза (или нимфа) край Касталския извор — принципите да вземем: муза на епоса, на красноречието, и бог на изкуството, на откровението... Тези принципи, ако ги впишем в собствената си Книга на Живота, безспорно от това ще излязат анали на съвършенство.

Във всички случаи обаче Орфей е една човешка личност, съществувала в историческото битие на Тракия. И тогава дори Аполон и Калиопа да не са неговите родители — негов баща е Духът му, негова майка е душевността му! (Нищо в човека не бива да бъде отричано, но несъвършеното трябва да бъде пулсирано в развитие!). Затова, когато се ражда, Орфей е съпроводен с един химн на цялата природа — това е призив на душевността и будността, в който взимат участие различни йерархии посветени.

Тънка нишка сочи, че той се учи в храм на остров Самотраки. Там овладява тайни науки, но онова, което го тревожи, е как да намери Единството. И тъй като противоречията в душата му са по-големи от получените знания, неудовлетворен, той тръгва да търси нови тайни и посвещения — отива в Египет, при жреците в Мемфис.

Известно е от легендите, че Орфей участва в похода на аргонавтите към Колхида. Каква е енигмата тук? Ученията се дават първом като послания на Бога и след това от личност, която има готовността да пренесе тайната на това знание, което му е дадено. Следователно всеки от нас е един аргонавт и ако има дързостта да преплува океаните, може да се радва на благодатното Златно рухо от духовно знание, щом може да го открадне. И не е от значение доколко Орфей е имал щастието да вземе Златното рухо (руно) от Колхида, но неговото пътуване и неговият престой в школите на Египет наистина му дават златно рухо на духовни ценности — знания на посветените, които след това той предава на свещена Тракия.

В онези далечни митологични времена властва представата, че Олимп — Небесното царство, е само за боговете, докато човекът обитава земното царство, а след смъртта си — подземното. Но в Орфеевото учение е подсказана идеята за Небесата. Така митологичният човек не е вече само на земята и след смъртта си — в Ада. (А цялата митология, както и юдаизмът, сочат на душата един път — надолу, към подземния свят.) Това е промяна, която ражда една плаха надежда, че има не само Ад (и не чакан съд), а и някакво царство в Небето. Следователно Орфеевата идея се родее с Христовото схващане за царство Небесно като преселение на душите ни.

Религиите не се лъчат, те са непреривни, а присъствието им е според йерархията на човешкия род! Потребното за развитието се дава в определен момент. Затова идеята, че ще се живее в трето царство — Небето, не е изповядвана още в този древен свят. Но щом за Орфей има три царства — адово, земно и Небесно, значи той минава през три степени на посвещение. Това знание е резултат на почти двадесет години обучение и борба в Египет, за да може да изпълни голямото си предназначение — да смени олтар и божества!

В основата на Орфеевото учение лежи безсмъртието на душата и както всеки посветен, той го има като вътрешен живот. (Душата, която е между двата големи закона в принципа на еволюцията — законът на прераждането и законът на кармата.) Орфей чрез това, че душата трябва да бъде изведена от подземното царство, дава идеята за безсмъртието. И то да се изведе душата на обикновения човек — не душите само на безсмъртните богове, за които няма Ад. В митологията няма за човека идеята за безсмъртие. Представете си каква концепция поднася Орфей тогава!

В един от неговите химни е казано така:

Забравена прастара наша дума,
почитана от славните предци,
е „Евридика“...
Евридика не е едничко име на жена,
о, не, то значи изначална светлина...

Така Орфей осмисля безсмъртието с идеята за Евридика. Толкова ясен израз, че Евридика не е едничко име на жена, а изначална светлина — символ на човешката душа! Това прави Орфей — дава идея за свобода чрез любовта към своята вечна душа. Разбира се, това не е идеята на Духовната вълна на Любовта — Орфей е само един предвестник на голямото Христово Учение на Любовта.

В една от легендите Евридика е умъртвена от зловидието на вакханките (жрици на Луната) — коварно е отровена. (А малко ли души умъртвява зловидието?!) Според друга легенда Евридика на сватбата си е ухапана от змия — от змията, символът на мъдростта... И ще трябва да отиде в подземното царство. Тогава Орфей започва борбата за извеждането в живот на Евридика. (Това е великият момент, който в митологичната философия може да считаме за равен на онзи, когато Адам и Ева са изгонени от Рая, за да започнат своята еволюция!) Орфей прави великия акт на жертвата си — слиза във владенията на Хадес (Аид) да измоли освобождаването на Евридика и да я изведе в слънчевото царство, на земята. Затова в древността и той като Хермес е наречен „психопомп“ — „водач на душите“.

Има в митологията и други личности (като Одисей например), които са слизали в Ада, за да си поговорят със сенките, т.е. с душите на свои предци или приятели, но никой не е водил борба, никой не е искал да извежда нечия душа. Просто са слизали да си говорят, което свидетелства за една обективна субективност — признание и на отвъдно живеене (както учението на Орфей разделя света на царства). Значи позволен е контакт с една друга реалност. Тя е безспорна, но различни са доказателствата за човека: когато са потребни за очите — слиза и гледа, за да види; когато са проблем на сърцето — ражда знание чрез своето душевно съзнание; когато са въпрос на прозрение — изживява вътрешно откровение на Духа! А няма реалност по-реална от реалността на Духа!

Орфей с обаятелността си, с омайната музика на своята лира успява да склони Хадес — бога на Ада, и съпругата му Персефона да освободят неговата любима. Но те поставят условие: Орфей да не се обръща, докато не напуснат с Евридика подземното царство — усъмни ли се и погледне назад, ще я загуби! Предвожда ги Хермес и те тръгват нагоре, но на крачка от слънчевата земя Орфей дочува някакъв шум и се обръща — било поради съмнение или несигурност, било поради обич или страх да не загуби миналата си душевност. И Евридика се връща... Страхът и съмнението са частици от човешкото битие (чужд шепот или лично невежество), те люлеят клона на вярата. Човек не трябва да се обръща назад — към миналото си, ако иска да преобрази душевността си. И Христос илюстрира тази необходимост от непоколебимост: „Който е сложил ръката си върху ралото и погледва назад, не е годен за царството Божие.“ Затова говоря: свобода от миналото — заради бъдеще!

Но това, което Орфей оставя със своето слизане в подземното царство, е път — да предостави на нашата душа право на отиване и връщане. Битието ни като съзнание в тялото и като съзнание в духовността; или по закона на прераждането — връщане и възземане, е търсене пътя на съвършенството.

Орфей подсказва закона на прераждането и създава опорност в идеята за безсмъртието!

Това като религиозно битие и като философска концепция лежи в страниците и в пулсацията на тази земя — Ракхива. Защото Евридика е съставка от нейната плът и духовност!

В религиите идеята за безсмъртие е най-оптимистичната теза за живот! В защита идеята за безсмъртието на душата ние намираме в митологичния свят достатъчно доказателства за влизане и в трите царства. Разбира се, човекът никога не губи своето безсмъртие, но ако идейно остави душата само в състояние на смърт, без да `и се даде правото на живот, то пресича се законът на еволюцията. Орфей точно това връща и така нанася тежък удар върху съществуващата теогония (описана по-късно от Хезиод и от Омир). Тази Евридика, за която той се жертва, е единствената в историята на човечеството, която дава основание на човека, че поради безсмъртието на душата си може отново да я върне в света на тлението. Ето този кръговрат...

Така Орфей като духовен учител прави една предречена идея за възкресението, т.е. идея за живот. Можем да кажем, че той е един Христос, който отива в подземното царство да изведе душата си, както Иисусовата душа влиза в гробницата и след тридневието излиза, за да се осъществи! Следователно Орфей е предтеча и на бъдещи учения! Като отмята една страница от личното си битие, за да го направи социално и всечовешко, Орфей казва: „Живата Евридика ме бе дарила с упояващо блаженство, мъртвата Евридика ми позволи да намеря истината!“ Така влиза в културата на едно религиозно съзнание път за истина — това, което Христос проповядва: „Аз съм пътят и истината, и животът!“

Ето как не се късат великите тайни; как нашата земя е люлка на мъдрости и на богове! Колко много енергия и светлина, колко много мъдрост влиза в нейната плът и жътва, в звездния `и свод и в душите на поселниците `и!

Орфей в съзнанието на хората остава като творец на изумително изкуство — наречен е прародител на поезията и музиката. (Може би Тракия някъде пази неговата поезия в неразчетени още скрижали.) Създател е на хероическата метрика в поезията. А химните му са изтръгнати от седемструнната лира, на която Хермес е откривателят, а Орфей безспорно — най-виртуозният музикант и аед.

За Орфей тонът прониква в индивидуалността, а движението му в мелодия одухотворява материята!

Това е голямото му откритие. Седем струни са в неговата лира — седем полета, с по седем подполета, изграждат Мирозданието; седем тела и седем енергитични центрове (чакри) имаме; седем духовни култури осъществяваме; седем планети отреждат астрологията на битието ни... Това, което определя живота на нашата планета, е свещената седм`ица. Значи Орфей извежда чрез лирата си действието на планетата като същност! (И неслучайно в храма Соломонов има седмостволен златен свещник — менора, с формата на лира.)

Всяка от седемте струни е нишка от тъканта на вечността, която съответства на едно от полетата и телата ни (физическо, етерно, астрално, ментално, идейно, причинно, духовно). Те разкриват по различен начин енигмите на живота, които се усвояват чрез Седемте Лъча на еволюцията — Лъчите на делотворството (дейността), на целостта (предаността), на доктрината (науката), на предсказанието (изкуството), на проницанието (философията), на молението (религията), на жизнелюбието (администрацията). Седем са възможностите за усвояване тайните, които има тук, на земята, т.е. за обожествяването ни!

Така човекът чрез седемте свои струни носи в себе си тялото на Бога Сътворител. На всяка поотделно той може да композира и пее песента на съответното тяло, но съвършен е онзи, който може да свири божествената песен на всичките седем струни!

Легендите казват, че с омайната музика на своята седемструнна лира Орфей укротява дивите животни. За мен тази фигура е, че той укротява дивото начало в себе си, водило го към път, който го отклонява от посвещенията. Наистина с вибрациите на седемте си тела можем да укротяваме онова, което е вън от нас, но най-същественото е да покоряваме нашите диви желания и мисли — страстта на змията, плахостта на заека, тщеславието на лъва...

Орфеевото начало е борба за съвършенство!

Именно съвършенството е принцип на безсмъртието! Затова почти всички религии, които се обособяват като индивидуални и носят идеята за безсмъртие, посочват и път за съвършенство. Ето какво дава Орфей в своята нравология — път за съвършенство! Който може да приложи неговата философия и неговия обред на живот, безспорно става властник над собствения си животински свят — точно това той прави, точно на това учи своите последователи.

И Ницше добре определя въжето над бездната, моста, който трябва да свърже животното със свръхчовека — че човекът е мост, а не цел. Орфей със седемструнната си лира се бори именно с човешкото в себе си, доминантата в което е още бестиалното начало. Тази музика Орфей владее, с нея лекува и в името му откриваме точно тази тайна.

Всички Велики посветени имат имена, които носят в себе си огромна енергия (както атомът). Разбира се, във всеки човек е вложено от тази енергия, защото като пратеник на Бога не може да съществува без нея. И всяко име е една концентрирана енергия за осъществяване, но Орфей я излъчва в изобилие.

Името Орфей има финикийски произход — изхожда от „aour“, което значи „светлина“ (известна е думата „аура“, с която се означава нашата вътрешна същност, еманацията, която ни обгръща, легитимира и брани), и „rophae“, което значи „лечение“. Следователно „Орфей“ означава „лекуващ със светлина“. Оттук може би идва и сливането между предмета на музикалната изява и самата душевна същност на Орфей. Така и Иисус, на еврейски „Йешуа“ значи „спасител“ — със светлина. Промените в различните времена са проблем на езиково различие или на разминаване на наречията, но ядката и същността е една — светлина, т.е. Божественост!

И така, в името на Орфей са кодирани две тайни: дължината на вълната на светлината, която той еманира като аура, и силата на енергията, с която върши своето дело. Орфей е не само име, а и вибрация (както по-късно Буда и Христос) — един символ, определящ предназначението, а след това и волята да се върши изпълнението!

В доктрината на Орфей същественото е да се надмогне колективното съзнание, докато се стигне до индивидуализацията. Тя е осъществявана чрез метода на посвещението, получавано в мистериите. (Но и индивидът се загубва — в осъщественото единство на човека с Бога!) И учението на Орфей, пътищата, които той прокарва, са, за да може човешката душа да достигне единство между две начала — Дионисовото и Аполоновото. Това единство е нова тайна, изведена из духовните дълбини на този велик мъж.

По времето на Орфей най-съществен е двубоят, който се води между две изповедания (формирани като религиозни съзнания), вследствие култовете към Дионис и Аполон. Всяко поотделно има свой апогей, но също и свой заник. Аполоновото начало изразява екзотеричната — външно-рационалната страна, а Дионисовото изразява езотеричната — вътрешно-мистериалната страна.

Принципът Дионис е Божественият дух в еволюцията на Вселената. Затова той олицетворява същността на нещата, достъпна само за посветените. Другият принцип — Аполон, е проявата на Божествения дух в земния човек. Затова той ограмотява хората, дава им път и в митологията е казано, че Аполон ги учи на изкуство и строителство, на земеделие и скотовъдство. Така Дионисовото начало е вътрешната истина, с която се осъществява провиденцията на духовността, а Аполоновото начало е правото да се осъществи тази истина в съответното историческо време.

В приложно-обреден смисъл Дионис изразява мистичността, но в своята принизена форма култът към Дионис има твърде жестоки обреди — най-вече приносът на кръвни жертви (дори човешки). Срещат се кръвни жертви и при култа към Аполон. Така с времето се натрупват отрицания върху Дионисовия култ, натрупват се и недостатъци върху Аполоновия.

Траките са имали и други свои божества, които са нямали толкова влиятелно присъствие. Тогава са прилагали две форми на жреческо служение: лунна — на женския принцип, и слънчева — на мъжкия принцип. (Това са принципи, не полова диференциация — само равновесието между двата принципа дава възможност за формиране цивилизациите на човечеството.) Когато е преобладавала лунната вяра, са господствали вакханките, устройвали своите празненства в мрачните долини; когато е преобладавала слънчевата вяра, са господствали жреците, правили мистериите си по планинските върхове.

Орфей е трябвало да освободи напрашените крила на човешката душа от първичните формули на молението, както и от жертвоприношенията. Водейки жестока борба с духовния песимизъм и погрешната мистика, той изпълнява тази своя задача на учител. Създава за хилядолетия една нова религия, като намира мост между слънчевото божество Аполон и мистично възкръсващия Дионис!

Аполон и Дионис са два принципа твърде антиподни не само в зрението на човека, но и в другите полета, а Орфей ги обединява — идеята за слънчевостта като царство с идеята за безсмъртието на душата — едно съчетание за висш световен ред!

Орфей ни оставя тук необходимостта да се съедини външното с вътрешното; идеята за трите царства; доктрината за безсмъртието!

Безспорно най-добрият израз, с който можем реално да боравим в идеята за безсмъртието, това е възкресението. Възкресението е динамиката на безсмъртието! И Дионис, ведно с Озирис и Христос, са трите божества, които възкръсват, известни в историята на религиите (в още по-древни времена има и други възкресения).

Постепенно в Древна Тракия започват да считат Орфей за спасител на хората, за безсмъртен владетел. Той е тайнознаецът, триждиувенчан — в ада, на земята и на небето. (Така както Хермес е наречен Трисмегист, т.е. „триждивелик“, от когото Орфей взима посвещения.) Божеството Дионис започва да губи своето присъствие, на преден план излиза Орфей...

Има податки, че самият Орфей не е почитал Дионис, а Аполон, но това не отговаря на истината. Вероятно европейците, които приемат тази оценка, изхождат от натрапеното мнение, че Дионис е разгулник, съпровождан от вакханките и сатирите, от хоровода на пияниците — нещо съвършено невярно! Дионис е животът в приложност — раждане, умиране, възкръсване! Можем да го сравним с Шива — бог на разрушението и сътворението в индуизма, но той не влиза в троица, каквато индуизмът ни представя, защото олимпийските богове са достатъчно характерни като себесъзнание и себеживот.

Напоследък излязоха много информации за наличието на предгречески, тракийски Дионис, който не носи онази упречност, която е отправена към еладския. Този въпрос е поставен миналия век и вече има достатъчно доказателства, че тракийският Дионис предшества еладския. От „Илиада“ е известно, че траките са взели участие в Троянската война на страната на троянците (макар че битуват с гръцките племена). Тогава не е нелогично да се търсят доказателства, че тракийският Дионис е предшествал. Създадените тържества и празненства също свидетелстват за това.

Орфей отново вгражда Дионис в храмовете на Тракия, но като духовна същност — вгражда го в церемонията на Делфийския храм на Аполон, където е и жрец, а след това и в Дионисовия, намиращ се в сърцето на Родопите. Така той става родоначалник на едно ново религиозно учение със съответно приложната обредна система на чистота, с признание само на един бог. На пръв поглед учението му е един политеизъм (както всички историци твърдят), но в основата на това учение лежи единобожието.

Орфей залага взрив срещу многобожието!

Това е странното — че в един такъв политеистичен порядък той извежда траките далече в чаканата идея за единобожие тук, на тези земи. Неговото посвещение в Египет му дава това знание — как да направи единство от двата религиозни светоусета. Така Орфей застрашава старите богопочитания.

Според легендите не закъснява и отмъщението — дивите вакханки разкъсват Орфей. Смъртта му е една наложена необходимост, защото себежертвата не е безсилие — себежертвата е предназначение! Тя е стратегия, приложена като тактика. Голямата стратегия на Орфей е да обедини двете начала, а тактиката — да приложи собствената си жертва! И Христос така преобратява душите със стратегията на една нова Духовна вълна — Духовната вълна на Любовта, на една нова религия в света с идеята обичай врага си. А като тактика Той ходи един Голготски път — до Разпятието, което показва, че когато знаете как, няма нищо страшно да умирате, защото трябва да се научите да възкръсвате!

Посветен не значи защитен, защото жертвата е над личността! Тя мотивира поведението на бъдещето. И ако трябва да бъде разпнат Христос — ще Го разпнат; ако трябва Орфей да бъде разкъсан — ще го разкъсат! Дори и в историята на обикновеното, на непосветеното, ако един държавен глава трябва да прояви достойнство — той се жертва. Това е приносът на жертвата — щом е необходима за едно дело да се освети, тя ще бъде! Разбира се, ще се сменят тези формули за освещаване, когато прозрението надмине ума като съображение и не се проявява страх от страданието.

Орфей завършва земния си живот, оставяйки в Родопите (най-гостолюбата планина на планетата) големи огнища — храмове, в които е проповядвал и обучавал своите ученици. Там е давал за вековете знания (влезли после в страниците и на други езотерични школи). Той е един велик, голям учител — не само с лирата и укротените зверове край него, не!

Орфей е участие в пророчеството на земята и в нейното служение на Небето!

Той става път — оплодител на духа на траките и създател на нова религия, нова философия и нов храм! Орфей сгражда крепостта на тракийската духовност, на духовната мощ на траките, която не позволява на никого да ги ороби. (Траките не са признавали робство — една странна психология, една душевност, която се изявява в дадени моменти и в по-късната българска история.) Тази мощна сила преобразява служенията, прогонва вакханките от светилищата. Създават се новите тайнства и се оформя религиозната душа на Тракия, извежда се етническият дух на траките, който е тяхната защитна крепост.

Има достатъчно доказателства, че този наш тракийски орфизъм в по-долните пластове е затиснат от елинистичната култура, която е хранила твърде много ненавист към тракийците. (Троянската война свидетелства за същото!) Гръцката митология считат за самородна, но това е спорно. Там има едно преобразяване на по-древната — тракийската, т.е. имало е гръд, от която е сукано. Ето защо Елада не дава предимство на Орфей — защото е тракиец. Затова, когато преценяваме гръцката митология, а след това византийската история, трябва да знаем, че те скриват всички ценности, които нашата тракийска земя е родила, а след това всичките духовни богатства и всичката победна страница на българите е изопачена от техните хронисти и потушена във византийските архиви.

В легендите се казва, че има още една белязана личност на Тракия, която считат или за ученик, или за син на Орфей. Това е другият голям певец на траките — Музей (за когото и Платон споменава в труда си „Държавата“). Музей пък има син Евмолп, един от първите царе на Елевзина и жреци на Елевзинските мистерии. Митичен основател на рода на евмолпидите — потомствените жреци в тези мистерии. (Оттам старото име на град Пловдив е Евмолпия.) Така ние имаме не само митични личности, но и реални образи, които са осъществявали духовни доктрини от Орфеевото учение за чистота и за единство.

Още откога човечеството носи посветености! Нито един знак, някъде сложен, не е безсмислен, нито едно име не е без същност. Затова с чувство на святост, а понякога и с вътрешен смут, трябва да стъпваме върху земята, на която живеем! Не става въпрос за страхопочитание, нито за поклонение, а за будност, с която е необходимо да приемем отговорност пред това, което е уж митология. Реалност е Евмолпия, реалност е духовната висота на Родопа — планината, сгърнала храмове на велики посвещения!

Тази земя ни оставя още три големи имена в поезията и музиката, които, бих казал, са нейните звезди в ритмичната група на Орфеевата религия. За съжаление те не са изнасяни на преден план.

Един от тях е тракийският поет и музикант Тамирис (Thamyris) Според някои версии е ученик на Орфей. Той дръзва да се състезава дори с музите (които, разбира се, го побеждават, а след това ослепяват). Тамирис е бащата на епическата поезия. Той пее песни за войната между боговете и титаните (както Омир по-късно възпява Троянската война). Ето какви ценности открива Тамирис по отношение на едно от най-големите събития в планетната еволюция, ето какво е било трапезен хляб на тракийците — тази битка изразява идеята за промяната!

Тамирис е олицетворение на принципите на една социална поезия. Във времето, в което живее, властта като доктрина е по-важна от личността като индивидуалност. Това поведение — социалната даденост като доминанта над личността, много добре се мотивира с наличието на някакво божествено учение. Така властни са не времето и личността — доктрината дава образ за възхищение, а в дадени моменти и за поклонение, и то на хиляди душ`и. Трябва обаче да се прави разлика между доктрината на властта и доктрината на колективността. Ръководството на една гениална личност може да бъде изява на доктрината на властта, но без идеята за колективно съзнание.

Виждаме каква проблематика лежи в творчеството на Тамирис — големият митичен поет и мислител! Светът възхвалява Ахиловата смелост и Одисеевата хитрина, но в Тракия има философия, която говори за социалното начало като доминиращо над личността. Тази доктрина дава и Орфей чрез изграждането на Аполоно-Дионисовото учение — тя е пълната вибрация на историческата същност на траките и на техния културен дух.

Другият поет и музикант, оставил резка върху тракийското небе, е Лин (Linos) — една изключително фина личност в музиката и поезията, убит според легендите от Аполон поради завист. Има податки, че Лин е брат на Орфей. В световната култура много често се твърди, че метричното слово, словото на поетите идва от Елада, но, както казах, Тракия го има като вибрация в своята плът. Тя ражда и най-красивата поезия — елегичната. Напевната скръб, която не оскърбява, че някой страда, а само изразява копнеж — това е елегията. И именно Лин внася меланхоличната, тъжната песен, елегичния тон на една себевглъбяваща се тракийска душевност. Разсъмващата, изгряващата зора, идващото в мекотата на чакания хубав ден слънце и изведнъж... — някакъв облак го засенчва, за да отекне и тъжната скръб на чакаща радост! Това е елегичната песен.

Българската елегична поезия остава ненадмината в световната култура! Недостижими са елегичните тонове на един Теодор Траянов (неговият „Пантеон“ е нещо неповторимо!), на един Николай Лилиев — вопъл, сияещ като образ и стимулиращ в болката да живеем, защото вътре в душата си имаме слънце... А облакът колкото и да засенчва слънцето, не го лишава от светлина! Българинът носи в душата си елегичност, която наистина съответства на ритмиката на траките; носи пораждаща въображение меланхоличност, която не го прави песимист, а копнеещ. Тази меланхоличност не е страх от живота, а близост с вътрешната будност и затова с една страдалческа усмивка той надкрачва всяка тревога. Трансформираната скръб в копнеж става енергия за откровение! И който мисли, че един Димчо Дебелянов е песимист, проявява явно незнание за тайните на поета, за мекотата на мъката, с която той отхвърля булото на измамата! Нито траките, нито ние — българите, сме пели песни за мирова скръб, както прави Байрон; ние имаме елегични поети, но не и скръбни плачове!

Голям поет и музикант на Тракия е и Амфион (Amphionos). Според легендите той е син на Зевс. Амфион има толкова мелодична, ритмична и напевна поезия, че успява със звуците на своята вълшебна лира (получена от Аполон) да раздвижва и подрежда дори камъните. (От тях той вади звук, а от растенията взима цвят, за да даде на словото си багра — така живително е враснат в самата същност на природата!) Тази вибрация, с която Амфион оживява камъка, е същата, с която са вдигани многотонните каменни блокове на египетските пирамиди! Така той със звуците на своята песен, с ритъма на поезията си изгражда душевни храмове.

Когато се открие тайната как многотонни (някои дори над 60 тона) каменни блокове са издигани при строежа на пирамидите, ще се види, че безтегловността може да бъде управлявана от човека с подобни звуци. Тези явления се считат за мит, за илюзия, но са една реалност! Бъдещето ще ги потвърди, а настоящето дава достатъчно доказателства как може да се ритмизира материята; как вибрациите — излъчената музика, мисловната вълна, могат да освободят физическото тяло от земното притегляне. Това е възможността човек да се надмогва, да се обезземява! И тя е у нас, защото носим вложени криле — крилете на Божието дихание, които могат със своя мах да преодолеят гравитацията. Ето защо в Откровението на Иоан след човека е сложена йерархията на орела. Ние носим потенциално скоростта, която науката дълго търси, за да изстреля в космичното пространство своята ракета. Такива тайни дава Тракия!

Какъв божествен триъгълник от поети е оставила Тракия! Тогава няма защо да се чудим, че понякога будното око в този триъгълник, оставен в пазвите на тази земя, дава вътрешно откровение, вътрешна зримост на българина. (В България се появяват много феномени — отделен е въпросът за тяхната степен на посвещение, но трябва да знаем, че ги носим от земя на творци.) Тракия наистина е свещена земя! Никой не я лишава от присъствието на божествени достойнства и в историята тя винаги показва, че стои на стража за почтеност и чистота! Точно това не могат да разберат онези, които правят история, като се опитват да ни унищожават. Тракия е богоизбрана и това влиза в кръвната ни картина!

Тракия има диханието на надземното пространство!

Затова гласът на българина в поезията, в песента, в речитатива е магичен. И как няма да бъдем така мощни, след като тук, в тази земя, е бил Касталският извор (в подножието на Парнас, до Делфи), където пребивават и се къпят деветте музи на изкуствата! Това е част от нашия бит и един начален път, където е отивала душата на тракиеца, а безспорно напоявала и цялата наша душевност. Напоявала се е и физическата атмосфера, която също така поглъща и след това изгражда структура и прави характеристика.

От всички народи, за които ще се говори в древността, траките ще останат най-непобедими, най-величави, най-доблестни в света. Белег на величието е достойнството! И Херодот ще каже, че най-многоброен след индийския и най-силен народ е тракийският... А за тракийско население тук се говори още в началото на новокаменната епоха. Свои блестящи произведения на изкуството траките имат още в меднокаменната епоха. Затова са вложени в „Илиада“ (X песен, 435-440) не като някаква бледа сянка, а като достойни синове на боговете с коне по-бели от сняг и бързобеги като вихър, блестящи колесници и дивни златни оръжия! Те не са одисеевци — в тях е нямало блуждението и играта на ума. Траките са просто посветени! А посветеността не е ум, тя е Дух! Ето защо са били толкова величествени и горди.

Траките основават и обитават светилищата на Елада. Подобни сведения се откриват и за Делфийския храм, които свидетелстват, че по онова време (IV в. пр. Хр.) има класа (не каста — кастите са в индийската философия, религия и жизнена реалност) на жреците тракиди, пазещи висшето знание. Гръцката култура с насмешка говори за съсловието на жреците на тракийските служения заради тяхната мистичност. Насмешката е логична, защото Гърция остава рационална, макар в нейните тракийски пазви да се изграждат много окултни учения. Даже се използва ироничното „тракизиран“ за привърженици на древните учения, на окултните знания. Но наличието на такъв термин, на такова нарицателно, показва, че има нещо, което дразни, което внася смут в душите. (По-късно и за изповедници на християнството някои с ирония ще кажат: „християнизиран“, а такава ирония е награда.) Висше духовно знание носи тракизираният. Ето каква мантия, каква аурност има тази земя!

При траките не намираме бог на съдбата! Тази вечна Ананке, която е в митологията на гърците, липсва във философската концепция и вероизповедността им; липсва и при славяните и прабългарите.

В тракийската култура обаче откриваме освен философска концепция за безсмъртието и нещо друго — това, което ще каже един Помпоний Мела (I в.) — че тракийците са вярвали в прераждането: „едни вярват, че душите на умрелите ще се възвърнат; други мислят, че душите не загиват…“. Оттук ще разберем защо имат този обред — другата тайна на тракийската религия, на тракийската народност — радостни песни и веселие при погребалните церемонии и оплаквания при раждане. Това битие е изключение в света — плод на мирогледа, на светоусета за присъствието тук и в отвъдността! (Макар индийците да имат идеята за прераждането и досега да го изповядват, те не се веселят над умрелия, нито плачат над родения.) Този мироглед, приложен в живот, е част от голямата тракийска религия. Ако наистина в тяхната концепция е лежала доктрината за прераждането, тогава няма защо да изключваме идеята за прилична скръб при раждане — понеже в царството земно ще има разплата и развитие, и радост при умиране — защото смъртта пък ще води в светлите царства. Така ще потвърдят закона за живота — единственият, който е непреривен! Тогава тяхната теза е, че смъртта е врата на живот!

Защо сега не може свободно да се говори за смъртта, когато тя е толкова нагледна, толкова всекидневна и неизбежна!? Преди хилядолетия хората са я слагали като закон на живота! И оттук какво влиза в кръвната група на тракийците? Свобода от страх от смърт, защото именно на тях Орфей им е казал голямата тайна. Сега всички се борим за свобода, за права на човека и какво ли не друго, а никой дори не е помислил да се бори малко и за свобода от страх от смъртта. (Макар и като идеология.) Тракиецът е бил убеден, защото е знаел, че смъртта ще му даде друг живот, и ето защо има големи гробници (като тази в Казанлък), където с такава изящност се поднасят дарове от живи към мъртви.

Когато съдим от далечината на времето, можем да бъдем смутени, че тракийският владетел след смъртта си е трябвало да бъде придружен не само от свои коне и кучета, но и от своята любима жена, готова да отиде с него. В това има нещо велико, макар в нашата етика сега да е нечовешко. Хекатомбите са били и знак на почит, но за мен — и признание на достойнство, че си в редиците да можеш да умреш за великия. Това единство или този афинитет, който създава психоза на жертвата, безспорно впоследствие се прецежда, но при траките е налице. И няма нищо общо с евдемонизма на стоиците в Древна Гърция — когато вече не могат да имат щастие, дадено им е правото да се самоубиват. Не, просто културата на Елада е една много бледа сянка на онова, което са създавали траките като духовност. Древните гърци остават в поселението на олимпийските богове...

Откритите тракийски гробници свидетелстват за култура, която малцина са имали. Не с грандиозността на египетската пирамида, а с изящната могила те символизират идеята за безсмъртието на душата. И точно затова траките извършват принос на колесницата, на конете, на съпругата на починалия... Така че, когато те градят история, не подражават! Самобитни са и именно техните гробници свидетелстват за това, защото в Елада гробници няма. Траките оставят хероони, където дават култово признание на вождовете си, без да следват една по-първична религия (като признаване на домашните богове — „пенатите“, както ги наричат римляните).

Една религия, ако не вещае оптимален бъдещ живот, е само регистрация на всекидневието! И ужасът на човека е, когато се загуби във всекидневие и няма место в душата си за празник, т.е. за духовната си същност. А тракиецът е отработил не само в душата си идея за светилище и празник, но ни е оставил и в един изпипан, фин, ювелирен вид материални паметници за това.

В тракийските гробници се намират толкова много знания (като хирургически инструменти, предмети за лечение и др.), спастрени в гръдта на тази земя, които говорят, че в ония далечни времена траките наистина са имали култура. Те съхраняват знания и архитектура с геометрия — така геометрията става слово. Изписът на образите в гробниците, тайната на магьосниците на четката представя словото видимо. Религиите дават основание на вдъхновението да се направи видимо словото. И траките са направили своя олтар в прекрасните храмове, чиито изписи са просто бисерни — вътре в тях има скриптирана божественост!

Символът на тракийските гробниците е един символ на светлината срещу мрака!

Траките са имали дори своя писменост — и то преди древните гърци и дори преди египтяните (анонсирано вече от някои изследователи). Колко много ни е оставило времето и въпреки че ги няма траките, те са в душата на всеки българин, защото нищо от това, което Духът дава, нищо от това, което мисълта скриптира, не може да изчезне. Когато римляните измислят Verba volant scripta manent — Думите отлитат, написаното остава, не са могли да добавят по-великата тайна, че нищо същностно не чезне. Не като историческа памет, не като фолклорно събитие, което повтаря традициите, а като клетъчна и душевна система, която носим и която препредаваме.

Траките оставят паметниците с идеята, че всичко, което съществува на земята, е само огледално отражение на Небето. Ето техния окомер, ето тяхната философия! Ето с какво се измерват в древността ценностите! Сега, когато имаме достижения в цивилизацията, не трябва да лишаваме света в миналото от култура, от духовни прозрения. (Тогава няма да се учудваме, че и в Хеопсовата пирамида може да научим астрономията.) Чудесна странност е, когато в душата има път за идейно съвършенство — а това може да го даде само божеството, ако ще да е тотем...

Траките изграждат от човека божество!

Такъв е случаят със Залмоксис, когото считам за корона на тракийската култура. Залмоксис е въплъщението на личността, която става вътрешна потреба на тракийците, защото той е роб и пророк, цар и посветен. Предполага се, че е бил подхвърлено дете. За посветените има този специален израз: „подхвърлено дете“. Като асирийския цар Саргон, библейския Моисей, троянския Парис... За Аспарух също имаме легенда, че е подхвърлено дете — „в кошница носено“. Всичко това се дава като знак на белязани. Легендите трябва да създадат около тях ореола на пратеници, защото тяхната личностност носи благоволението на историческия дух. Тогава изсипването на благодатта прави някои от тях водачи на държавен живот, други — религиозни представители.

Залмоксис първом е роб и възпитаник на Питагор, после обикаля света; идва тук, лекува и пророкува, ръководи и създава култура. Той продължава великото дело на Орфей — учи траките, че душата е безсмъртна. Залмоксис става цар на тракийското племе гети, после изчезва и гетите го считат за мъртъв, но след четири години той отново се връща, за да докаже своето учение за безсмъртието... Така Залмоксис става тяхно божество. Затова те имат един специален празник — през пет години правят тържество и (макар че Орфей им оставя идеята да не принасят кръвни жертви) на копия ще побият някого, за да го пратят да каже на Залмоксис за какво го молят. При тях съществува една много странна идея — че умните, посветените трябва да бъдат пратеници, изключителният трябва да бъде принесен в жертва. Каква неотрязана пъпна връв между институция, социална среда и личност, за да направят великото единство! Това е една нескъсана кореспонденция между наличната национална или родова психология на земята и битието в отвъдността.

Траките са имали тази тревожност, че по-достойните души (както и при прабългарите) са нужни на Божеството горе и те трябва да бъдат принесени в жертва. Колко реална е била кореспонденцията Небе — земя! Това не е мотив за жестокост, макар че в продължителността на историята остава после като жестокост. Но тук има една реална даденост — че горе също се работи. Това оставя на траките орфизмът. Той е една реална духовност между царствата, за които говори: природа, човек и Небе — три същности, в които продължаваме да се осъществяваме. Защото без космичната и природната даденост ние не можем да имаме човек, но не можем да имаме Небе за човека, ако той не е достоен за него!

Според гръцките поети от класическата епоха траките имат култ към Слънцето. Есхил обявява Хелиос за божество на траките, а и Софокъл в своите произведения ще отбележи, че Хелиос е „най-таченото божество на конолюбивите траки“. Траките (както и прабългарите) са имали огъня като тайнство. Огънят като език от Слънцето, като част от цялото, е нескъсана връзка за безсмъртието! Имали са и култ към стихиите на природата, като почит към вятъра, почит към реките... Но най-изразен е култът им към Слънцето.

Ето защо в духовния и религиозен корпус на тази тракийска земя идва още една народност, която носи идеята и божеството-Слънце — Танг Ра; прелива се в корпуса на това духовно пространство кръвната група от Танг Ра — прабългарите.

Тракия акумулира душевността като афинитет!

Ако вибрациите не съвпаднат — знае се рискът от смесването на кръвните групи. И ние в своя фолклор ще имаме Слънчови сватби — защото метафизиката на религията може да е за малцина, но тя зида олтари; тя ражда фолклора. Тя съставлява плътта, роднинството на всеки, който принадлежи към дадена земя; тя създава обреди, дори понякога вън от традиционността на едно цялостно, установено като държавен ред мислене и изповедание.

Така че нашата земя има поклон пред Орфеевото начало, както и към един народен хероичен образ — Тракийският конник, почитан като бог на лова и плодородието, живота и смъртта, бог на всичко — всебог. Като една голяма плетеница от духовни ценности и свои мистерии, се изработва този култов образ върху различни предмети (монети, накити, метални съдове и пр.). Това чисто тракийско божество-покровител твърде погрешно се слива по-късно със св. Георги Победоносец. От т. нар. „херос“, от господството, което безспорно е тенденция на учението на Орфей, в християнството се прави един светец — св. Георги, който е покровител на воините, но двамата нямат нищо общо, защото „херос“ значи не само „герой“, но и „бог“ или „господар“. Тракийският конник е съприкосновение между природа, човек и божество, той е една култура. Подобието, което се търси и с Мадарския конник, е само привидно — не е автентично, защото Тракийският конник е хероичната страна, а Мадарският конник е същностната страна, той е храм-светилище.

Траките са били много добри воини, но не войнолюбиви (макар че тракиецът Спартак вдига най-голямото въстание на роби в Римската империя). Една идея, която не им е била чужда, е идеята за държава, а държавата е акумулация на духовността! Римската империя я взема от Троя — троянецът Еней основава метрополията на по-късния Рим. А Еней взема добродетели от траките не само защото са съюзници в борбата срещу Агамемнон, а защото тракиецът е доблестен и с отговорно поведение в личния си живот. Не може да му послужи за образец малкият шмекер с порочната мисъл, наречен Одисей, макар и победител в Троянската война.

Траките наистина са били съсредоточен, интуитивен народ с много добродетели, с моралните устои, които Орфей им оставя като религиозно и културно битие. Те действително са народ свещен, обитатели на Ракхива — Небесната твърд, с онази своя цялост като територия, където след това славяните и българите ще правят история. Като народ траките отминават, но като вибрация в тази земя оставят една дълбока неоспорвана диря, която никога няма да бъде заличена!

Един компонент като етничност може да липсва, но като историческа и духовна съдба той е у нас. Ние не можем да кажем, че сега тук има древни траки, славяни и българи, но не можем да отречем, че имаме културата им. Те са импрегнирали нашата душевност в бъднините със своето духовно присъствие, с което са наплодили храмовете си и са дали приказ на това, което наричаме природа.

С идването на християнството тук ние правим ребуса на тази земя: идеята, че боговете са живи, въображението за змеева сватба, историческата потреба от единобожие — Танг Ра, наличието на Свещения Граал. Всичко това е събрано в нашата земя! Затова в песента на воините ни „Заветът на дедите“ е казано, че тя е „свещен завет“. А всеки завет има свой принос към Всемирния духовен и културен път на човечеството!

Дали сме, даваме и ще даваме! По този начин бихме изпълнили не волята и не скръбта на онези, които са си отишли, а пожеланието да осветим Пътя на бъдните с Духовната вълна на Мъдростта!

Мъдростта е една нова Мирова душевност!