Увод (История на религиите)

Единство на религиите

Всяка религия е една нота с нейната ритмична сила, с нейната дължина на вълната и с това дали можем да `и прибавим един бемол, един диез или нещо друго. И същественото кое е — ключът, върху който вие пишете своята песен, своята хармония. Кой е този ключ, който ще ви определи как да хармонизирате, т.е. как да напишете нотите, за да направите хармония на песента, наречена религия? Този единствен ключ, безспорно, е вашият Прародител, а този прародител неизменно има своя Отец-Творител. В този смисъл, когато ще говорим за единство на религиите, трябва да изходим от тази неизменна Абсолютност — Това, от което нито можем да вземем, нито можем да прибавим. Той дава, но ние не можем да Му дадем — освен поведение, което след това може да ни върне при Него; освен развитие, което след това ни прави Негова цялост. От тази Абсолютност идва енергията за Сътворението, а съответните Логоси я трансформират във възможност да направят това, което ние наричаме битие за себе си. Ние имаме битие за себе си, но то е изходило от един Източник и в този смисъл няма религия, която да не изхожда от този Източник. Безспорното е това, че „Той е, Който е“ и така Го наричат, и така се пишат буквите около нимбата, около ореола на Бог Отец, а след това и на Неговия Син. Там е сложено това: „Той е, Който е бил и Който е“ — т.е. Който е вечен. Нашата преходност е в Неговата изява, но нашата същност е Самият Той! И ние се връщаме при Него, когато сме така одухотворени, така цялостни, с преходите, които са казвани във всички религии — че сме синове на Бога. Иначе смисълът на живота е необясним. Ако трябва човек само да дойде дотук, в различните полета на своето битие, с различните културни ценности, които носи, и след това да се затрие в неизвестността — тогава нито Творецът е Творец, нито творенията са творения. Това е една нихилация и една отрицателна теза.

Безспорно, всички религии започват с провиденция — религиите се дават от пратениците на Бога, Неговите Синове. И в митологиите е така, и в монотеистичните религии е така: основателите са първом предсказани и след това осъществени. Как ще бъдат наречени те — дали Синове Божии, дали пророци, дали мъдреци, но те са пратени. Който е отгърнал религиозната книжнина знае за всеки един от тях, че е предречен. За Буда е казано, че майка му е посетена свише, за Зороастра — също, за Христос — също. Така че тези, които мислят, че само те изповядат религия, която е белязана, наистина трябва да ви кажа, че живеят в илюзии.

Всяка религия е необходимо белязана според йерархията на тези, на които се дава. Тя е толкоз потребна на онова общество, на което е дадена, колкото хлябът за живеенето. Никоя религия не е под нивото на потребността на тези, на които е дадена. В такъв смисъл всички религии са цялостни, те са отделните ноти, както казах, на една хармония, на една песен. Тази песен може да премине в своята драматична конфликтност и да представлява една разкъсваща трагедия; може да премине в много мек, много плавен, много одухотворяващ живот. Но няма религия, която да не е имала конфликти! Защо — защото слизането до материята е едно отдалечаване от Извора, следователно намалява пряката връзка на изсипваната благодат. Когато тази връзка започва да се губи, идва самобитието на самия човек. Тогава волята като енергия, мисълта като просветление, чувствата като желание го обсебват и той почва да осъществява себе си, без да губи, разбира се, изцяло Бога (въпреки че и такива случаи има). Вложената тайна в човека е именно Бог! Където и да ходи, той изхожда от тази вътрешна потреба и по този начин създава необходимостта от възвратния процес: да се приюти там, откъдето е дошъл. Както всеки от нас, където и да ходи, в родния си дом винаги ще се прибира.

Във всяка религия има много повече мъдрост, отколкото осъществяването `и от тези, които я изповядват. Във всяка религия има много „наивитетност“ за тези, които не могат да я схванат другояче. Потребността е определила това и този, който има висотата да я търси на друго ниво, ще я намери. Така са създадени в религиите сакралните обреди; жречеството, което трябва да ги извърши; мирянството, което трябва да ги приеме и да ги следва, но не е в състояние да ги върши, защото няма посветеността. Така се създава една йерархия на възможностите без някой да е отлъчен, без някой да носи казън, че е недостоен. Христос най-добре го показа. Когато Го обвиняват: Ама този е винопиец, той с блудниците и грешниците общува — Той казва нещо много обикновено: Аз съм дошъл за тях!

Няма религия, която да не брани човека, защото нейната единствена пъпна връв е Бог-човек. Религията не се създава за икономическо благополучие — тя може да съдържа социални нормативи, тя може да има икономически правила (каквито има всяка религия, защото идеята за правдата, идеята за равенството идват оттам), но нейната централна мисъл, нейната мисия в живота на човека си остава тази пъпна връв: Бог — човек.

И така, ако всяка религия поотделно я разгледаме, ще дойдем до това, че всяка от тях е един камък, върху който се зида храмът, в който влизат всички. Този храм е за всички. Един може да влезе през централната врата, друг може да влезе през дясната, трети — през лявата... Малцина, обаче, ще влязат в олтара — не е за всички там. Централната същност на всеки храм — наосът, както се казва — това е Мисловното поле на човека. Следователно изграждат се храмове, създават се религии с тази потребност — потребността да се удовлетвори умът на човека. Но сакралното остава за ония, които могат да пробудят духа си и тогава те ще влязат в олтара. А няма религия без олтар, както и няма олтар без ритуал! И когато ще проследим ритуалите и другите неща, ще видите, че в общата линия всички са почти еднакви.

Най-същественото в това единство на религиите, най-необходимата тайна в олтарно-ритуалната им страна е приносът на жертвата, жертвоприношението, и няма религия, в която да го няма. Това единство също е показател, че религиите имат един и същи корен, следователно — една и съща храна. Защото казвал съм, че коренът на дървото е неговата глава. Там е главата му, оттам взема своята трапезна храна и онова, което поднася на човечеството, това е жертвата на плода. Така че ето още един клон, в който вървим към единство — жертвата. Тя свързва всички религии. Няма досега религия, в която да няма жертва. Много философи има, много мъдреци, но никой няма храм, никой няма олтар и на никого не е принасяна жертва. Бог може да е невидим, може да е отричан, може да е наричан както си искат, но Бог ли е — има олтар, има принос на жертва. Ето това е единството на всички религии!

Религията е потребност на една цялост, която ние наричаме човек! Никои от животните досега не са си направили олтар и няма начини да направят. Не защото в низата на развитието, на еволюцията те не носят вибрации — носят, но нямат мисълта още. И неслучайно в Домостроителството е казано: чак Адам, когато става, т.е. умът, тогава се нарича „човек“. Значи явно е, че само човекът може да прави олтара. Но той не може да живее вън от себе си, защото отсрещният също е човек. Тогава единството откъде идва — то идва от самата поредица, че първата планета роди втората, втората роди третата... Ето ви тази низа на човешкия род, който минава през цялата планетност, през цялата космичност, носейки единството — енергията на Твореца. В този смисъл ето ви едно единство на религиите и така, в тази линия на космогенична цялост, на космогенезис, на метафизичност, това са някои от отбелязаните жалони.

Другата страна, това е общовалидното правило: какво трябва човек да направи, за да отдаде съответната почит, признание на Онова, към Което има своя пиетет. Така се раждат правилата, или методите, за отношение между човек и Бог и така се коват морални или нравствени статути. В религията заповеди няма. Религията не е общество на правното подчинение, а е нравствената подчиненост без принудата за отговорността, че ще се получи възмездие. Там има възмездие на друга плоскост — това е грехът. Когато се говори в еврейската религия за заповедите, те имат по-скоро социален характер. Тъй като религиите съпровождат социалните общества в тяхната историческа пътека и е трябвало да се сгради ядро на племето, след това на държавата (които да имат защитност срещу това, което ги заобикаля или срещу онова, което природата им дава като бедствие), те отработват един рефлекс за историческа защита. И оттук идва другата теза — за морална защита. Това е вече нравственият закон, който се съчетава със социалния. Така можем да разберем защо в едно законодателство се дават заповеди. Защото „Не кради!“ — това е сигурност на обществеността, за да се опази в своето изграждане едно общество и една държава. Но когато дойдем до повелята „Не прелюбодействай!“, Христос най-възвишено рече: Който е пожелал В сърцето си, е прелюбодействал. Не става вече въпрос за защита на външното действие, за престъпление с външната постъпка — става въпрос за корумпираност вътре в човека. А еврейството е сложило в този смисъл закона — когато действието е важно, а не помисълът и то е оправдано. Там имат едни повели, че когато Синовете Божии, като богоизбрани, видяха, че жените човешки са хубави, съблазниха се и отидоха с тях. Вижте, има подтекст в тези неща! И тогава логично е те да търсят една социална защита в религията, която има моралната сила, но Христос разграничи тези неща: Прелюбодействал е, който е помислил вече в сърцето си. Но нещата пак вървят в една низ. Няма религия, в която да няма тези закони, в която да няма тези повели. Дълг на всяка религия е, защото тя се осъществява преди всичко в социалната сила, наречена общество. Вън от човека религия няма! Всеки морален статут, който е бил изворно чист от Божеството, е общозадължителен за всемирността на човешкото общество. Ето защо не можем да признаем, че „око за око, зъб за зъб“ е божествено излияние. И не лежи в заповедите, но е един социален закон. Жесток — да, и ненравствен, но не е под знаменателя на религията, а е потребност на социалното изграждане. Както виждаме, не си го е позволило християнството — напротив, Христос го оспори. Отрече го само с две думи: Казано ви е „око за око, зъб за зъб“, Аз ви казвам: ако някой ви удари от едната страна, дайте другата! Той замени социалното битие с моралната отговорност да защити човек в човека, а социалността създава норматива за казън (това е другата страна на въпроса). Пак повтарям, че никоя религия не се осъществява вън от обществото, но обществото няма само една функция (макар в религията да стоят всички) и затова не всичко, което е социално, е и религиозно отговорно. Затова се създава публичното право, разграничено от Божественото право, и по този начин вече ние получаваме една връзка цялостна, която е право на единството на религиите. Така че и нравствените повели, и духовните ценности, и космичното въззрение са в Сътворението — имат един Извор и следователно имат единство.

Във всички религии е имало пророци и не може да няма, защото всяка религия се дава от пратеник на Бога — Негов Син, съпроводен с една Духовна вълна, която, присъствайки в душите и сърцата на ония, които я носят, ги прави будни по отношение настояще, минало и бъдеще. Всички религии имат съответните обреди, с които по йерархия се извършват посвещенията; всички имат своето кръщение, всички имат своето причастие. Социалната задача на религиите също е една — да направят колкото може обществата по-съвършени. Това единство не може да бъде оспорено.

Ние сме свидетели и на една конфликтност дори в една и съща религиозна изповедност. Какво са войните, какво са, ако щете, личните ни кавги всеки ден? Единството е нарушено, но не е загубено! От това, че се извърши едно покушение над основателя на нашата религия Иисуса Христа, единството загуби ли се — не! Той можа с две думи да прости на покушителите и да ги въззове към живот. Така че единството на религиите е непрекъснато и непрекъсваемо!