Християнство

Иисус Христос - Син Човечески и Син Божий

В християнството ние сме в своя домашен олтар, в своята домашна църква, на която всеки, малко или много, е направил своя дан, дал е свое признание, имал е свое запалено кандило. Християнството е влязло в живота ни с всичката своя властност и трябва, макар и накратко, в една поне лекция, да се запознаем с оная личност или да отдадем почит на онова величие, което имаше всичката мощност да понесе провиденцията за предназначението на тази Духовна вълна, която впоследствие наричаме християнство.

Трябва да имаме едно смирено признание в достойнството на тази личност, която защити приложението, посочи пътищата, сложи трапезата, на която човечеството пое своята духовна храна, наречена: Аз съм Пътят, Истината и Животът. Не можем да отминем така също с чувство на непризнателност и онези личности, които утвърдиха християнството като изповедание в своите държави, но тяхното дело е само дело на признание и на един душевен афинитет с онова, което Планетният Логос — божествената изява, прати на Своето човечество. Ако ние нямахме тази личност, която впоследствие ще добие наименованието Син Человеческий (или Син Човечески, според новия превод) и Син Божий, това ниспослание на Духовната вълна нямаше да бъде и наше достояние. Човек наистина не може в смирението си да намери най-точната признателност какво е свършено на планетата, когато са привнесени тези ценности.

Разбира се, религиозното съзнание никога не е скъсвало нишката (както и преди говорих) от тотемното божество до най-съвършеното. Но представете си каква Духовна изящност и каква физическа чистота е била потребна, за да се поеме една такава Духовна вълна, която да изнесе човечеството от неговото земно царство към неговото божествено или небесно битие!

Понякога изпитвам смущение, когато трябва да се направи не образът (това е много лесно — всички философи, всички апологети, ако щете и всички отрицатели на християнството са го щрихирали — не!), а оная вътрешна същност, за която колко много потребности човек трябва да надделее и колко святост трябва да изживее, за да може сърцето му да поеме, душата му да има преклонността и нозете му благослова да върви. Да върви из недрата на една майчина утроба, благословена прежде, до оная благодат голготска (колкото и да изглежда страдателна) да може да каже: Прости им, те не знаят какво вършат!; и до оная мощ, с която можа да отвали камъка на погребението си, за да кажете на бъдещите векове: Радвайте се! Аз победих смъртта! Как може да се начертае това нещо?

Ние всички имаме изобилието от образи на най-големите художници, на най-големите скулптори, но трябва да ви кажа, че това не е образът — това е представата ни, но не и животът ни. А аз искам да видя живота на този пратеник, изнизвайки биографичните данни, дадени в Светото Евангелие, дадени в историческите свидетелства, дадени в личната Му изява, ако щете — в себеличното подчертаване. Защото този, който е натоварен, ще трябва да понесе едно голямо напрежение и той от време навреме ще трябва да бъде освобождаван. И тук е мощта, и тук е действието, което ние наричаме „чудо“ — Той просто праща Вълната на божествеността върху ония, които трябва да се изградят, или ония, които трябва да се изцелят. Защото чудото не е в изцелението само, не е във възкресението, което върши на Лазаря, чудото е във възкресението на човека! — на оная бедна женица, която иждивява всичкото си имане, за да се докосне до Него, след като не е получила никъде нищо; на оная просителка, която казва: Аз съм готова да получа трохите от трапезата, които давате на кучетата. Тази жертвеност получава своето ръкополагане и изсипване на енергията, за да може изцелението да настъпи. Това е промяна вътре. Затова всички други неща, с които ни Го рисуват, имат своята преходност и всеки си е избрал една такава преходност. Аз искам да оставя нещо в душите и сърцата ви, което няма да има преходност, ако се разбере Христос.

Иисус е физическото лице, Иисус е историческата личност. Христос е Духовната вълна, Христос е помазаничеството, Христос е пратеничеството. Христос е преобратателят на вашите души, Той е битието на Отца, изявено чрез Иисуса. И затова няма дързост, а има повик и предназначение, че всеки може да стане един Христос. Както апостол Павел казва: Съразпнах се с Христа, за да бъда Негов. А това е и мостът, за да бъде и божествен. Затова Той има дързостта да каже: „Аз и Отца едно сме!“ — и в същото време да живее с онова смирение на земния пратеник, когато Го питат за известни тайни, които не бива всякога да се разкриват, да каже: Това и ангелите не знаят, и Аз не зная. Тогава ще видите йерархията на Троицата.

Така Иисус Христос, или Иисус от Назарет, е пратеник, прежде изречен и предвиден. Иисус, както казвам, е Неговото име на физическата и историческата личност. Иисус е на гръцки и се пише наистина с две „и“ — гърците имат точковото (десетичното) и осмичното „и“. Неговото еврейско име е Йешуа, което също както и гръцкото значи „Божия помощ“, значи „спасение“. Христос е също гръцкото название на Духовната вълна и буквално значи „помазаничество“, „месия“, което е и арамейското Му название. В него време преобладава арамейското (не арменското, а арамейското) наречие в Юдея и в Римската империя. В Европа, повече или изцяло, се употребява названието Иисус — личността, която староеврейството сравнява с властното име Адонай, което е било название на древния еврейски Бог, едно от другите имена на Саваота. До такава степен властничеството на Духовната вълна е очертало този образ, че те са Го наричали и Адонай! Но това, което европеецът изповяда е Иисус Христос — мистичен и реален.

Реален е, защото действието на планетата трябва да се извърши с оная материя, с която може да бъде възприето Словото Божие. Представете си, че на някакъв друг език и от някакви нереални същества ви се поднася учението за Любовта! Как ще го осъществите, как ще го живеете, когато иреалността не може да има своето пряко въздействие? А къде е Неговата мистичност? Мистичността е в харизмата, в благодатта, в осенението, в онова, което се нарича „наитие“, т.е. в слизането на Святия Дух — оня изначален момент на Неговото зачатие, с което предназначението е дадено. Остава осъществяването. Това предназначение е предсказано, то е една голяма провиденция още в древни времена и когато говорихме за духовните водачи, винаги казвахме, че те имат своето препратеничество, винаги са белязани. И това не е мит, защото голяма благодат е, ако едно въображение може да роди такъв реален мит, който дава път за хилядилетия! Не е само мит, а една жива реалност; въображение, което в невъобразимото си творчество създава земни ценности. Защо — защото е пратено от Неговия Отец. И това предсказание в Старозаветието го има. Казано е: Девица ще зачне и ще роди син, който ще бъде наречен „Емануил“, — което значи „с нам е Бог“ — който ще бъде Син на Отца Си — Бога.

Тук започва първото посвещение. За тези, които познават йерархиите на духовната благодат, степените на вътрешната пробуда, това е благовестието, което получава Дева Мария — Всемирната майка (не е важна вече личността). Всемирната майка винаги трябва да бъде Дева — Тя трябва да бъде божествена, за да роди и божествения си Син. И тук ни е поднесена точно тази тайна: Девица ще зачне и ще роди своя Син. Историята е ясна. Казано е и е започнало това осенение. Мистичността смущава физиката, девицата реагира, както човекът ще реагира: Как ще стане, когато не познавам мъж? — Дух Светий ще осени...

Колкото и догматично да звучи, колкото и необяснимо да е и за философи, и за мъдреци, и за почитатели, и за отрицатели — онези, които имат докоса на Всемирността като дух на прозрението или като осенение на всемирната енергия, могат да ви кажат, че това е една жива реалност. Не е важно кой може да я приеме. И понеже не може да се приеме от обикновеното мислене, тогава религиите са измислили догмата — „ще го приемете“. Не! Аз мога да кажа, че тази реалност е по-реална от всичко, каквото познаваме. Осенението на Духа е в състояние да задвижи у нас енергиите на самооплождането, колкото и фантастично да звучи. Ако човекът познава своя брат във вековете, в хилядилетията, бих казал дори в милионите години, ще знае, че всеки сам за себе си е раждал. И тогава този смут и тази внушена догма ще отпаднат, а убеждението ще бъде като вътрешно прозрение, макар и непознато със сетивата на нашето настоящо зрение и възможности. Ето така е вложена тайната в Дева Мария.

Даже едно от имената по-сетне на Иисуса Христа е Пантера, или Пандера — Иисус бен Пантера, Иисус бен Пандера. Това го има в Талмуда, в по-късната каноника от II-I в. пр. Хр. и I в. сл. Хр., в тяхната Мишна. Не може да се намери това презиме в родовата линия на Иосифа Обручника. А знаете ли откъде идва — тъй като Той е роден от Дева, а на гръцки дева е „партенос“ или „партена“ (буквално „дева, девица“). И тези от вас, които знаят тяхната митология и храма „Партенона“ — храм на Атина Палада, която е девственица, изведена от главата на Зевса, ще видят как не е нито случайно, нито е въпрос на невежество, когато се говорят тези неща.

Когато нещо във висотата на тайна не може да бъде обяснено, нямаме достатъчно основания да го опорочим с незнание. И ако има нещо голямо, това е смирението, че не всичко знаем. (Още големият мислител и философ Сократ го беше казал, а ние сега сме многознаещи.) Реално е, че Дева Мария е майка, мистично е, че Духът осенява! И ние имаме една предсказана и осъществена в път и живот личност, която става родоначалник, основа, или (както е казано в Евангелието) дяланият камък на бъдещето, който зидарите на властта отхвърлиха.

Възможни ли са тези предсказания — мисля, че няма нужда да доказвам. Защото сега човечеството отново се люлна в най-примитивните форми на доказване и на реално присъствие на екстрасенсни сили (а те са най-нисшият елемент на будност и на възможности). Тези феномени са една реалност. Оттук имаме един реален и духовно посветен, Който дава Учението на бъдещето. При това ние Го имаме и като обещание от Отца. Тук вече може да се счита, че нещата имат съчетанието си между Старозаветието, което вложи в човечеството непрогледността за грехопадението и обещанието за избавление от грехопадението. И че трябваше да се яви един Син Божествен, един Син Човечески, Който да снеме дрехата на грехопадението.

И това го имаме във всички Евангелия казано. Казано е къде ще се роди — казано е, че ще се роди във Витлеема. Дори с насмешка се казва, когато се съобщава, че е роден във Витлеем Царят на царете: Можеш ли ти, Витлееме, да бъдеш известен с нещо — ти, със своята незначителност, малко там селце? Може ли от Назарета нещо добро да излезе?

Във всички религии две крайности е имало — или основателят ще бъде от посветената каста, какъвто беше случаят и с принц Сидхарта, или ще трябва да излезе из низините, за да хигиенизира човечеството в неговата по-голяма част — да не се конкретизира или дефинира само в един кастов характер, а да има оная всемирност, каквото е и Учението на Христос.

Личните себеизяви ни сочат, че тази личност е белязана, защото как си мислите, че може да въздържи всичката тази властност, която носи в смирението — Той трябва да се освободи, като я даде дар на тези, които ще Го следват. И така трябва да разбираме понякога това, което може да се нарече лична себеизява. Ние четем, че Той казва: Аз съм Хлябът на Живота; Аз съм Светлината на Живота; Аз съм Пътят, Истината и Животът; Аз съм Възкресението; Аз съм дошъл да взема теготата на човешкия род... Всичко това е една демонстрация, облечена в смирението да даде, защото казва, че е смирен до смърт. И когато човек иска със своите човешки размишления да каже, че тук имаме един егоцентризъм, изведнъж ще бъде смутен от смирението, че е дошъл да поеме греха на човечеството.

Отделен е въпросът дали човечеството е така обвито в пелената на греха, че да не може да прогледне. Но то винаги ще има нужда от стимулатор за съвършенство. И поведението, което в даден момент проявява (не е важно дали е плод на грехопадение, макар че аз го отричам — дори да е плод само на еволюционното стъпало), има нужда от своята енергетична подемност, за да си отвие пелената и да върви в еволюцията. И в такъв смисъл всички тези Негови лични изяви са изяви на най-великото нещо — когато имаш величието да го принесеш в жертва, защото жертвата е достойно Величие! Не може дребната страст да ви доведе до жертва. Величието за жертвата, която оправдава подвига — това е, което Той изяви!

Няма да се спирам подробно върху всички неща, които сега поставих, за да ги потвърдя с това, което пише в Светото Евангелие. Само отделни моменти ще цитирам — разликата между живителността като Дух и живота като тяло.

В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало.

И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе.

Той не беше светлината, а бе пратен да свидетелствува за светлината. Съществуваше истинската светлина, която просветява всеки човек, идващ на света. В света беше, и светът чрез Него стана, но светът Го не позна. Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха. А на всички ония, които Го приеха, — на вярващите в Неговото име, — даде възможността да станат чеда Божии; те не от кръв, нито от похот плътска, нито от похот мъжка, а от Бога се родиха. И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца.

Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен. Защото Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него.

... а който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее; но водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която ще тече в живот вечен.

Иисус им рече: Аз съм Хлябът на Живота; който дохожда при Мене, няма да огладнее; и който вярва в Мене, няма да ожаднее никога. Но казах ви, че и Ме видяхте, и не вярвате.

Пак им говори Иисус и рече: Аз съм светлината на света; който Ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота.

Историческите доказателства за Неговото присъствие ги намираме в няколко източника. Първо, в Светото Евангелие, за което казах. Второ, в исторически свидетелства от страна на римляните, от страна на юдеите, от страна на гърците и др., които са имали преки контакти тогава с еврейската държава.

Преди много, може би двадесет или тридесет, години беше намерен в старите арменски библиотеки един ръкопис, който публикуваха на Запад — че арменският цар е поискал целебна помощ от Иисуса Христа.

В еврейската книжнина най-подчертано е това, което ни е оставил Йосиф бен Матея или известен в европейската история като Йосиф Флавий. Той е син на свещеник в Иерусалим, самият той е бил свещеник с много голяма ерудиция и подготовка, изпращан е в Рим за ходатайства, но по време на бунта при Веспасиана Тита той застава начело на въстанието. Пленен и осъден на смърт, намира благоволението на Веспасиана, остава жив и написва „Юдейски древности“ (Antiquitates Judаicae). В тези почти двадесет книги, а към тях и още в много други, има откъс за Иисуса Христа.

Така че намират се данни, макар че аз не съм сторонник да се защитавам чрез доказателства, измъквани от историите или от спекулативното мислене — дали някой е бил или не е бил. Особено когато се касае за личности, които са сложили белега на хилядилетен живот в душите на хората. Има нещо безспорно — съществува едно духовно Учение, което е дало светлина на сърцето ви и път на нозете ви, а какви доказателства!

В трудовете на Йосиф Флавий (роден някъде 37-38 г. сл. Хр.) има откъс, в който описва частица от живота на Иисуса Христа, описва тези събития, като имаме предвид, безспорно, че Иисус Христос е обявен за сектант, за бунтовник и виновник до известна степен за разрушаването на Иерусалим и за трети път на Соломоновия храм. Така че евреите са гледали с голямо отрицание на Него и Го отбелязват с не много благоприятна оценка и уважение. Но факт е, че Го отбелязват! Факт е, че се съобщава за присъствието на такава личност, която е била, която има своя духовна община; личност, която е изправена пред съд, която получава присъда и разпятие.

Потвърждение на това, което казва Йосиф Флавий, по-късно намираме и от самия Ориген — един от най-големите духовни мъже и учители на християнската църква; една изключителна личност, която е оставила свое не само апологетично съчинение, но и една голяма метафизична наука — „Начала“-та. В същото време пише и един труд „Контра Целзум“ — труд срещу Целз, който е римски философ и мислител, написал срещу Христа една ужасяваща критика и безпощадност както към Учението, така и към самата личност. И Ориген отговаря със своя труд „Контра Целзум“. Тъй като трудът на Целзиус (или Целз) е загубен, информация за неговото съчинение се извежда от отговорите, които ни дава самият Ориген — формула, с която и нашата история си служи: това са въпросите на св. княз Борис Покръстител до папата. Ние нямаме тези въпроси, а от отговорите на папата съдим какви са били те. Те дават материали, които по-късно, по време на нашето покръстване, когато патриарх Фотий е начело на Цариградската църква, потвърждават тези данни.

Така че и по един косвен път имаме доказателства исторически — това е много важно за историческото присъствие на личността Иисус Христос. В тези трудове се намира не само прякото име на Иисус Христос, но там е сложено и името на Иоан Кръстителя — жертва на Ирода, там ще намерите и името на Юда.

Имаме още едно писмо, което в „История на човечеството“ от Ван Лун е дадено. Това е писмото, в което един лекар моли своя племенник, капитан във войските на Иерусалим, да направи справка върху въпроса имало ли е такава личност, какво е направила тази личност, тъй като той (самият лекар Култелий) се срещнал с апостол Павел, който като подсъдим е пратен в Рим и му разказал за чудатия свой Бог Христос. Племенникът Гладиус Енза е проверил и в това писмо, цитирано в „История на човечеството“ на Ван Лун, е описано всичко, каквото е могъл да научи от по-старите хора в Иерусалим за живота, дейността, страданието, разпятието на Иисуса Христа.

От всички тези неща можем да кажем, че имаме достатъчно доказателства и откъм историческата страна. Както казах, в Талмуда и в неговия сборник, който обхваща и информация от II в. пр. Хр., и от целия I в. сл. Хр., също намираме такива доказателства. Спомената е личността и нейното поведение, и нейното Учение.

Подобни доказателства намираме и в последните открития от 1947 г. — в Кумранските ръкописи (намерени са в една пещера, в делви скрити, почти всички старозаветни книги; у нас се появиха някои преводи) и в учението на есеите. Есеите, това е секта, която има един живот също така два века пр. Хр. и почти един век сл. Хр. Има информация, че Христос е бил и в тази секта. Тя е секта на Светлината, на миролюбието, на смирението, с много аскетизъм, тъй като в Старозаветието почти нямаме аскетизъм — имаме отделни моменти, но нямаме монашеска институция. В Кумранските ръкописи се говори за този светъл техен брат, или т.нар. Учител на Светлината.

Така ако вървим, ние ще имаме достатъчно много доказателства. Да не поменавам това, което римските историци са ни оставили — всички по силата на своето задължение да скриптират историческите събития, като се започне от Корнелий Тацит, който живее от 55 г. до 117 г. сл. Хр. Следователно много близко е до епохата и времето, когато апостолите са привършили вече своя първи поход между човечеството за разнасяне на християнското Учение и ние имаме християнството в Рим. Знаете много добре, че в 67-68 г. Рим е запален, избити са християните и т.н. Всичко това дава възможност на летописците да отбележат голямото събитие.

Другият голям техен историк — Гай Светоний Тарквил, също така в него време — 65-та до 135-та година — ни оставя много материали върху тази „християнска секта“ и дори изрично казва, че това е най-зловредното суеверие.

Вижте колко обратно е мисленето за суеверието: не е суеверие собствения си император да го направиш бог, а суеверие е едно Висше духовно пратеничество да го обявиш; не е суеверие да се молите на Юпитер или на Венера, да им направите храмове; и каменният бог да не е суеверие, а Бог на Духа да е суеверие! Така го отбелязва Тарквилий (Тарквил е на френски) — че това са хора на една нова и зловредна, суеверна секта!

Подобно описание ни дава и Плиний Млади. Той упреква християните (те, които вярват в каменните богове и своите императори), говори за невъзможността да правят своя Христос Бог. Вие нямате право да наречете Любовта свое Божество, но вие можете да наречете Венера богиня на любовта с всичките съблазни, които ви поднася — е, ако това е мислене!?

Но ние не можем да упрекваме никого, защото най-страшното нещо е веригата на убеждението, а не лъчът на прозрението. Убеждението е Верига, а прозрението е нов път! И затова се разпадат империите, които в убеждението си потвърждават суетата, суеверието, мислейки го за божествено, и не могат да бъдат осенени от светлината на чакания, какъвто е случаят и с еврейския народ. Те чакат Месията, Той им е един гостенин и те не само не Го гощават — те Го гонят, те Го пращат на разпятие. Но на вас тези информации са потребни за убеждения. Това е истината. Просветеното е прозрение на осенението — човек трябва да го усети, за да може да го носи. Другото е убеждение, и когато седнат, започват спор — имат диалога, а не са водили монолога: той, човекът, и Бог, които са едно и също. Но живеенето в тази двойнственост е йерархия, е еволюция, от която трудно става освобождаването.

И сега, когато може да се поднесе една нова изворна вода, ще видите, че никой няма да донесе съда си. А после — жадни! И тогава ги водят на водопойното корито на всекидневието, където всички пият. Това е бедата и в същото време устойчивостта на човешкия род — бавно да се развива, но все пак да се развива.

Другият, както казах, това е Целз, за когото Ориген пише „Контра Целзум“. Той пише един, бих казал, ужасен труд срещу Христос, считайки поведението на християните за пораженство, считайки ги за бунтовници, които посягат на величието на техните цезари. Особено пък, както голямата част са августейши — свети, свещени — цезари, нещо, на което човечеството е имало право, за да бъде чрез духа подчинено и тогава дисциплината на една империя да завладява света.

Моисей не можеше да не каже: Око за око, зъб за зъб. Бог не му го е казал, колкото и да звучи еретично това. Не може Бог да каже: Око за око, зъб за зъб, но трябваше да го каже Моисей, защото, когато се върна със Заповедите, намери племето си да играе около Златния телец — идолите. А искаше да избави един народ, искаше да прави държава, която по прозрение и по поръчение трябваше да роди Сина на Любовта. Ето как се разминават нещата, а всъщност — логична последователност и, ако щете, битиейно задължение.

Така че Целз пише книгата с всичката си настървеност срещу християните. Знаете, че в Рим християните първи са употребили думата „пагани“ за езичниците, което значи „неверници“. Оттам е и нашата дума „поганци“. Но нека спрем дотук с историческите данни.

Другите данни, които са ни дадени ги има в Евангелието — там е казано Той къде присъства след Своето оттегляне. Там е дадено, че Той, след Възкресението Си, след Възнесението Си, сяда отдясно на Отца и получава Откровението, което изпраща на Своя любим ученик Иоан. Ето пак едно свидетелство — не косвено, съвсем обективно. Въпрос е дали човек приема Възкресението, Възнесението и присъствието в Другото царство, както и дали може да бъде в сонма на тези двадесет и четири души старци, които са седнали около трона на Отца — и тогава тази информация да е свидетелство за Неговото присъствие във всички времена и на всички нива. Това, когато ще дойдем до Троицата Единосъщная и до Него като Втора Ипостас, ще го разгледаме в подробности.

Така че в тази йерархия (на благовестието, на раждането) е и посещението на влъхвите Гаспар, Мелхиор и Валтазар (посветените мъдреци, маги на Изтока), които носят своите дарове и получават своето благословение (защото светостта на енергията не е във възрастта, а във възможността да я пренесете), правят своя принос пред Него. И ако има съмнение, че Той е дете и не може да дава благодат, а трябва да стане възрастен и тогава — това по същина не е верно, дори и във Физическия свят. Защото, волю или неволю, понякога децата имат повече данни, отколкото родителите. Иначе би трябвало само гениите да раждат гении, а това не е нито задължителен, нито верен закон. Благодатта може да осени всеки дом и всяка личност може да разгърне възможности по-големи, отколкото се мисли от страна на нейния родителски дом.

Дори знаете болката на дядо Петко Славейков, който пише и стихотворението си „Пенчо бре, чети“. Какво се оказа — въпреки че дядо Петко Славейков е една творческа личност, както в литературата ни, така и в нашата социална история, и в нашия политически живот, но Пенчо Славейков се оказа гений. Така че не може да смесваме нещата, че детето не идва с данните за повече светлина и повече знания, и повече благословение (ако е извоювало в своя път на отиване и връщане такава благодат), отколкото родителите. Това не е обидно — мисля че е достойно, защото няма по-голяма радост за един родител да види децата си някъде из социалната, културната или духовната йерархия, на най-високо място.

Знаем тревогата на майката, която има този Син, за Когото, както е казано, с меч сърцето и се пробожда, когато е слушала вестите за Него — но щом тя носеше благословението, трябваше да понесе и упрека.

А упрекът не е нещо лошо, той е, за да ви държи в будност и да съхраните ценността. Ние винаги играем ролята на сърдити, когато някой ни упрекне за нещо, без да имаме прозрението, че той ни помага. Това е голямото. И когато някой е направил някаква лоша постъпка към вас и вие сте съветвани да не направите същото, а с добро да му отвърнете, Ницше казва по-добро нещо: Не! Покажете му, че ви е направил добро. Тогава той е, който ще бъде засрамен. Ето така трябва да мислим върху тези неща, когато се страхуваме от упреци, вместо да кажем „благодаря“, защото един упрек може да ни събуди.

Това правят хорските думи към майката, която носи посвещението и ражда Светостта и тя, казват, събираше в душата си, записваше в сърцето си всичките тези тревоги, които чуваше като предназначение на нейния син. А коя е тая майка, която иска да види сина си разпнат — няма я. Колкото и да е била посветена — и тя плаче, и тя е тревожна. И тази тревога, и този плач са пак една будност, която и даде прозрение какво носи нейният Син.

Идва ред на другите посвещения. Влъхвите дават своя дар и идва предупреждението да се бяга в Египет.

Какво съм казвал не веднъж за Египет — че е старото светилище на посвещение. Дали когато е бил на един месец, са заминали за Египет, или когато е бил на дванадесет години и след това го няма осемнадесет години, това е спорен въпрос, но истината е една — че Египет е огнище на посвещенията. През това огнище са минали и много други предшественици, като започнете от Орфей, Питагор, Платон, Солон, Моисей. . . Всички те са минали оттам. А и от българските светци — Боян Магесникът.

Така — в Египет. Взема Своя дар, укрепва и се връща за действие.

Минава кръщението. Това е един от много святите обреди и неслучайно всяка религия го е скътала като тайнство. Велика тайна е, когато къпете с вода тялото си. А аз съм казвал, че водата е астралният образ на светлината! И в легендата за Нарциса дадох известни обяснения — само там можеше човек да се огледа. И митологията много добре го казва: себевлюбване — да видите Бог в себе си и тогава да се жертвате.

Кръщението е един от великите актове по стълбата на йерархията. Затова Христос иска от Иоана да Го кръсти, а той Му казва: Как аз ще Те кръстя? Как аз ще извърша този обред, когато не съм достоен да вържа вървите на Твоите обувки! — Изпълни обреда! Изпълни задължението! Защо? Защото Иоан виждаше външната страна, а Христос трябваше да изпълни, за да може и следовникът да се умива. (Когато дойдем до тайнството кръщение, ще го разрежем, ще му направим своята вивисекция, за да видите какво значат тези умивания, какво значи благословението на Святия Дух, който е вложен в нашето кръщение.)

С всичката тази готовност Той отива на най-великия момент, който всеки човек по всяко време може да прави — вътрешен монолог в изкушението. След като е получил кръщението, след като е осенен от Святия Дух, отива в пустинята на монолог, както е казано там, с другия образ в Себе Си, с несъвършеното, с еволюиращото — сатаната (на когото аз никога не съм давал персоналност и вие също се освободете от неговата персоналност).

Изкушението е една велика мистерия и всеки поотделно я изпълнява всякога, когато намери пробудата си, всякога, когато иска да извърши своята духовна хигиена. Всяко нещо е изкушение и всяко изкушение е победимо, защото живецът на нашето съществуване е Божественият огън. А щом е Божествен, той не може да не победи изкушението.

Тук имаме три велики момента — хляб, чудо, власт. Това е големият триъгълник.

И знаете първото изкушение кое е. След като четиридесет дни и четиридесет нощи прекарва в бдение, идва: Огладнях! Тогава изкушението: Е, нали си Син Божиий — кажи на тези камъни да станат хляб и яж! А Той рече: Не само с хляб ще се живее.

Човекът без хляб няма да може, а там е казано: Не само с хляб. Значи не бива да бъде изкушен, но трябва да знае, че и не може, защото вижте как е казано: Не само с хляб, а и със Словото Божие. Не казва, че само със Словото, дайте да се разберем. И пустинниците, и те ядат, и Иисус яде. Рискът от митологията е, когато мине границата на мистичното и отиде в чисто хиперболното. Ясно казва: Не само с хляб ще се живее, а и със Словото Божие.

Направи камъните да станат хляб! — Не, не е чудото, с което можете да нахраните хората, а Словото, защото чудото има една опасност: безмерното желание за чудеса, неуталожената исканост в човека винаги да му се правят, и когато владее магията на чудесата, да подчинява всичко. Това е беда! И Той много добре е преценил, много добре: Няма нужда да правя камъните на хляб, за да илюзирам, но мога да им дам Слово, от което те ще се променят, от което те ще се нахранят.

Второто нещо, което влага подмамката, това е да се направи чудото, че Той като Син на Отца може да направи един скок от стряхата на храма, понеже е речено, че ще бъде спасен, че ще Го подемат ангели и ногата Му няма да се ударят в земята — това е изкушението на чудото с всичката своя зловещност! Тогава Той казва: Не изкушавай Своя Бог! Не бива човек, владеещ силите, да мине границата на позволеното, за да удовлетвори себичността или желанието на хората да се радват на неестествени неща. Всъщност всичко е естествено, но трябва да дойде и по своя естествен ред.

И третата част от това изкушение е, когато сатаната Му предлага всичкия свят с всичките свои блага. Ще Му ги поднесе да ги има, ако само му се поклони. Вижте колко е щедра, колко безмерна е грижата на изкушението! (Не говоря за сатаната — сатаната я го има, я го няма, но изкушението у нас си го имаме.) Колко безмерно е да ви се поднесе светът, а ние всеки ден го наблюдаваме във всички сфери: съблазън за политическата властност, съблазън за духовното господство, за корони, за какво ли не щете. Защо ще го търсим сатаната вън от нас? Така че Христос е правил монолог с едно нееволюирало добро — злото. Сатаната е изгонен отдавна, ако сме изгонили в себе си всяка съблазън. През всичката тази благодат и това богатство ви се поднася и съблазънта на една много малка, много мъничка частичка от вашето аз, от вашето достойнство и от вашия Бог: „Поклонете се на съблазанта!“ — Уви! Даден е един образец и той е ясен и категоричен — че може да се надмогне всичката тази измама, защото казано е: Покланяйте се само на своя Отец! Така Христос начерта един път.

Последният монолог е това, което трябва всяка нощ да правим и всеки ден да изпълняваме. Съблазънта не е вън от нас. Не е вярно, че вън от нас очите ни могат да бъдат съблазнени — не, ако вътре сме победили. Не е вярно, че тщеславието, поднесено ви, може да ви доведе до гибел, ако собственото ви тщеславие не ви е погребало предварително. Вещиците ли бяха виновни, че му нашепнаха, че ще бъде крал — не, той ги носеше. Няма вън от нас зло и не може да има! Той го показа в Пустинята на изкушението с трите стълба — хляб, чудо и власт.

След като е победил и това изкушение, имаме един много съществен момент в Неговото жизнено битие — моментът, когато Той казва: Огладнях! — и прави извода, че е огладнял за Божия дейност, за проповедничество; огладнял е за благовестието. И оттук започва Неговата проповедническа, Неговата учителска, Неговата богослужебна, Неговата месианска роля, Неговата роля на Спасител и Учител на човечеството. В този именно момент Той казва: Времето се изпълни!

Каква голяма радост е да може всеки поотделно да каже кога времето му се е изпълнило, за да излезе на обществено служение, на социално радетелство, ако щете дори — за доброто на своя дом, за доброто на своето родно място, за доброто на националната си принадлежност. А всеки поотделно има свое време — време на велико посвещение, на победено изкушение; време, когато може от себе си да излезе и време да даде себе си на човечеството.

Това е един върховен момент, от който Той излиза на обществената стъгда. Започва Неговата Наука за съвършенството, така аз наричам Неговото учение — Наука за съвършенството! Светът имаше много дисциплини, светът имаше много религиозни битиета, имаше своите генерални линии, които разгледахме до християнството. Знаем за последното — в Учението на Буда е дадено Учението за Правдата; той ви въззова да имате права мисъл, право поведение — Правда. Но служение като наука за съвършенството даде Христос — Учението за Любовта. Най-съвършената струна на тази музикалност беше: Обичайте враговете си, както себе си! Това е наистина наука за съвършенството: Простете на враговете си!

И в това прощение има нещо, което искам да добавя: Но не изневерявайте на Отца си! Ако Той не беше ви научил, не мислете, че сами прощавате; ако Той не е у вас, вие не можете да простите. Защото Христос е Любов и ако тая Любов я нямате, как ще простите? И тогава нека не се изкушим, както и Той казва: Не се изкушавайте в Мое име! Това прощение, което Той е дал, защото Любовта е у нас, е голямата наука за съвършенството. Аз си позволявам да кажа: простете на врага си, събожника си, но не изневерявайте на Отца си, защото Той е у вас. Нека не живеем със съблазънта, че ние сме, които прощаваме. Не ние, Той у нас е Този, Който може да ни научи.

Така излиза Иисус на обществената стъгда — по синагоги, по пътища — и проповядва вече Своето учение; Учение с покаяние, Учение с прощение и най-важното — Учение за Любовта. В предишните лекции казах, че никоя религия не беше дала на човечеството стълбата на възземането към Небесното Царство, никоя! Всички бяха в преизподнята, всички бяха в Хадеса, но никоя не беше дала тази стълба — ако искаме да я наречем дори Иаковата, ако искаме по-после да я наречем Богородичната, която е хвърлена и подава на всеки възможността да се качи. И никоя религия не е казала, че нейният Учител, нейният Богоизбраник, нейният Син Небесен е слязъл, да ги изведе. Само Христос си позволи, защото беше Бог Сътворител, Син на Сътворителя и участник в Сътворението, да слезе за сътворените, поставени в преизподнята и да им даде не обещанието, а извеждането в Царството Небесно. Той постави въпроса за Царството Небесно и след Възкресението, знаете, че слезе в ада, за да вземе Адама и всички пророци — ограничения няма! Ограничението, че само определени хора се спасяват, може да стои в една църковна доктрина, но не и в Учението на Христа. Онова, което е сътворено от Отца, то е на Отца и ще бъде изведено, и това прави Христос. Затова си позволявам понякога да кажа, че Голгота е Кръстът Христов и черепът Адамов — човечеството в плът и действие, и разпятие на материята от Духа, Който може да каже: Аз победих света! Този именно Син на Бога и Син Човечески в догмата на човекосътворението, на богоподобието, е най-великото нещо, и в такъв смисъл може да се приеме догматът.

Учението, обаче, не може да бъде дадено вън от социалната будност и от осъществения ум в действие, защото Адам е ум. (Чак когато Адам получи своето Мисловно поле, тогава стана човек.) Именно това съприкосновение Христос трябваше да направи с човешкия род и тук се наложи изборът Му на учениците. Учителството не може без ученичеството — ученичество, през което и Той мина, и всички предшестващи. Идва изборът на учениците и избира дванадесет.

Това е мистична тайна, зад която, за съжаление, не се надниква много. Вие си спомняте, че в юдейската, в еврейската религия само първосвещеникът има право да носи нагръдник (и той го слага веднъж в годината, когато влиза в Светая Светих) и на този нагръдник има дванадесет знака — това е много странно, и още други два знака — „урим“ и „тумим“, чиито превод е „знание“ и „истина“. Знанието не всякога е истина, затова са разделени знание и истина. И много често едно знание, което е въпрос на нашите органи за възприемане, не е още истина.

Така Той избира дванадесет души ученици. За да не стане заблуждение, когато човек срещне тази разлика, че в три от Евангелията имаме Вартоломей, а само в едно Натанаил, трябва да ви кажа, че от изследванията, които са правили историците и богословите, е прието, че това е един и същи човек. В евангелието на Иоана е Натанаил. Това е една белязана личност, за която Христос казва: Ето истинският израилтянин, който няма смущение за истината и правотата, за чистотата на отговорността. Едно двойно име имаме и на ученика Левий, който също така се нарича Тадей.

Първом Христос среща Андрея и затова Андрей е наречен първозвани. Руската църква го има за свой патрон, руската история го има за свой покровник. Андрей е брат на Симон, т.е. на Кифа. Ето пак тези имена — Симон, Кифа и Петър са едно и също лице. За нас е латинският превод, защото Петър значи „камък“, Кифа също значи „камък“ на еврейски, и името е Симон. Ние го знаем като Петър — първоапостол на Римската църква. И досега папата се счита за негов последовател, негов приемник — затова те казват, че са първенствуващи. След това идва Филип, след това Натанаил, или Вартоломей. Следват Иоан и неговият брат Иаков. Идват Тома, Матей, другият Иаков, Симон Канаит, Юда Искариотски и Левий, наречен Тадей.

Това са дванадесетте апостола, с които Той започва Своята проповедническа дейност; това са дванадесетте знака в нагръдника на първосвещеника; това са дванадесетте колена Иакови; ако щете, това са дванадесетте зодиакални знака. Нищо в историята на религията не е мистично, когато му се знаят изворите на реалността. Ние говорим за мистичност, защото очите ни имат само кръгозора си, но не и виделината си, но не и провиденцията на миналото, откъдето е излязла тайната. Тази бедност ни е направила да наричаме всичко, което не разбираме, мистично, езотерично, имагинерно и т.н. Това не е вещина и затова духоведущите винаги са имали своята просторност и признание в света, макар и да им е слаган знаменателят на съмнението.

Така наметнат с тази тога на проповедника, тази багреница след това на страдалеца, тази царствена одежда, която след това си делят римските войници, Той тръгва и започва притчите. Това е друга магия на словото Му. Вие можете с образността, с иносказанието да приложите и най-дълбоката философска мисъл, усвоена с нагледността, разбрана с ума и усетена с мистичната зримост. Дадена е възможност на всеки според будността си да вземе своя пай от усвоеното — своето знание. Няма нищо по-богато от една притча, стига тълмачът (както го употребява нашият Пенчо Славейков) да ви даде ключа на тайната. Онзи, който още не може да превърта ключа, вижда външната страна. Мъдростта на тези притчи толкоз добре е усвоявана, че и досега човечеството е покорено от тяхната реалност, а и обогатено от тяхната вътрешна същност.

Вземете например притчата за блудния син. Всеки от нас в частица от живота си има поведение на блуден син. Когато ви отвлече едно желание и се скарате с господаря или поискате от господаря, от мисълта, да ви освободи, за да удовлетворите желанието, вие сте един блуден син. И когато живяната страст на желанието започне да се храни, както е казано там с жълъдите, с които се хранят свинете, т.е с трохите на радостта, която сте имали, тогава ви остава почтеността, т.е. пробуденият дух у вас — онова кандило, в което приливаме винаги гориво, да светне и достойнството за разкаяние. Защото една от тайните на Христовото учение като наука за съвършенството е разкаянието.

Разкаянието и изповедта, въведени и като тайнство в Светата църква, имат своята стойност. Но човек може да се разкае от приличие, за да получи благослов, както стана в цялата Католическа църква — разкаяние, откупено с индулгенция. Не! Човек наистина трябва да яде жълъдите на страданието, за да получи разкаяние на достойнството, за да получи ферментация на виното, да направи смачкания грозд в лина еликсир на спасението си. Тук е достойнството вече на прощаващия, когато сте направили своята изповед, когато сте изживели своето разкаяние да се върнете при своя Отец. Тогава вашият ум, който е вашият брат, ще се възправи (големият конфликт е там — между ум и желание), защото на вас, грешника, отново ще поднесе прощение и дар богат духът — бащата на правдата, на прощението.

Любовта като Вълна, изпитва радостта на връщането, а не недоволството от наградата. Онзи, който вижда наградата, не е видял другото; умът вижда, че се дава награда, а не вижда разкаянието и че желанието е умряло, и че грехът е починал. Тук е ролята вече на божествеността в Учението на Христос — Любовта. Един баща не може да не прости — добрият урок е научен от сина.

Ето така живо, така властно е бил Христос в душите на хората. Само с един израз е решавал нещата. Молят се, богаташът пуска голямо богатство, бедната вдовица пуска само две лепти и Той казва с една дума: Тя даде всичко, а оня даде от излишъка си. Можете ли да си представите как е владеел душите на хората и не само Той, а Духовната вълна, която е носил — Учението за Любовта, което е влизало в човешкия път вече.

Не че човечеството не е имало любов, никога не съм казвал подобно нещо. Човечеството винаги е имало правда, защото без правда не може да направи крачка; човечеството винаги е имало любов, защото човек е сътворен с любов; човечеството винаги е имало мъдрост, защото с мъдростта е осветено. Но има разлика между любов на ума и любов на Духовната вълна, която става изповедание и живот. Това е правел Христос.

Притчата за блудния син е толкоз властна и богата! И която и притча да вземем, все е така. Това е афоризъм, това е сентенция — поучение за съвършенство, не осъждане. Никъде няма при Него анатема, никъде няма: „Бог ще ви порази.“ Не! Трябва да се намери освобождаване, защото много властна е словестността Му: Не бихте имали грях, ако не бях ви казал. Това е да освободите човека от едно преждевременно натоварване с проклятие и няма защо да ви казвам сцената с доведената блудница.

Още по-странното е, когато формулира греха. Много грешно се поднася, че всеки, който се гневи, върши грях. Не го е казал тъй Христос. Христос казва много уточнено, при Него няма игра на езика на капоните: Който безпричинно се гневи! Защото вие и към себе си трябва понякога причинно да се разгневите, какъвто беше поводът с блудния син.

Минавам нататък, за да ви кажа другата тайна, с която Той отвори вратите на храма на посвещението — молитвата. Вие можете много да бъдете поучавани като социалност, можете да разширявате знанието си, но има един миг в живота на човека, който е предоставен на една пряка връзка, на директност. А тя е винаги у нас, но ние не всякога я откриваме, и търсейки я вън от нас правим една кореспонденция, която е молитвата. И Той дава едно богатство на молитвата.

Молитвата „Отче наш“ има своя предистория, но светилността, която Той слага в нея, е нещо друго. Знаете молитвата:

Отче наш, Който си на Небесата! Да се свети Твоето име;

да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на Небето, тъй и на Земята;...

Вижте как са уточнени нещата в равновесието между един небесен и един земен свят, защото човекът е плът в продължение на Духа и плътта се извисява в Дух. Но кое е властно в това Учение още? Това е:

...насъщний ни хляб дай ни днес; ...

Учението е хлябът. Човечеството не е завършило своята еволюция, нито своята духовна посветеност изцяло — затова едни са ученици, други са послушници, трети едва прохождат, но всичко това има една йерархия. И Той много добре казва: Хлябът наш насъщний — знанието, Учението — дай ни го и днес. Значи то не е прекъсвано и точно затова казвам, че молитвата има една своя дълга история.

Това, на което искам да спра вниманието ви и да кажа собственото си схващане, е:

...и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия;

защото Твое е царството, и силата, и славата во веки. Амин.

Още навремето, в 1957 г., писах по този въпрос на патриарха: Бог не въвежда в изкушение и след това да ви избавя от лукавия. Корекцията е много чиста и много ясна: „Избави ни от лукавия, за да не изпадаме в изкушение.“ И в потвърждение на това, в Съборното послание на апостол Иакова е казано:

Никой, кога е в изкушение, да не казва Бог ме изкушава;

защото Бог се от зло не изкушава,

а и Сам не изкушава никого, но всеки се изкушава,

увличан и примамван от собствената си похот;

Нямам какво повече да кажа по този въпрос, освен да благодаря на Бога за дадената светлина в потвърждение на изказаното вече несъгласие. Това може би е дързост към канон, но истината и Божията воля са по-големи от всяка институция.

Когато тази молитва влиза в живота на хората, тя е направила кореспонденцията между Бог и човек. Без молитва човекът няма да живее. Дали с тази форма или с обикновената, която си има в душата, това не е важното. Една неука баба, да прощава за израза, може да не запомни тези петнадесет реда, но тя има една молитва — че Бог е свят, че Бог е мъдър, че Бог е Любов, че ще и прости. И тя може много бързо да си направи кръста, но молитвата е винаги в душата и, а сърцето и е винаги у Бога. Това е молитвата. И затова Христос, знаейки всички тези тайни на човешката необходимост, я поднася на Своите ученици — връзката с Отца!

Друга тайна, с която Той отваря безсъмнеността да има Своето присъствие в живота на човека, е Преображението. Виждате как всичко е направил, за да даде видима и невидима убеденост на Своите следовници. Преображението на Тавор не беше само демонстрация, за да се убедят ония, които бяха отишли заедно с Него — тримата ученика, които бяха толкова смутени, че Той трябваше да ги утешава за това, което видяха. Там са дадени две личности, с които Той кореспондира, две категории на концепциалност. За мен не са верни лицата пророк Илия и Моисей. Защото един пророк Илия извърши много тежки престъпления с демонстрацията на своето единобожие пред онова, което жреците на Ваал изповядаха, а един Моисей създаде доктрината за Правдата и остави учението „око за око, зъб за зъб“ — неща, които не можеха да бъдат в подтекста на молитвеното и ирационалното приложение в живота на физиката на това, което Христос даде — да обичаш врага си. Затова, когато аз съм разглеждал този въпрос, поставям там Кришна и великия преобразител Хермес — това са големите неща, това са големите личности. Преображението е феномен на метафизичната душевност на Христа като въплътена Божественост — защото Той е въплътената в човек Божественост и единственият Роден, Който ще работи в сътворения Адам.

Когато тръгват от Тавор, Христос поставя ребром и чисто въпроса — За кого Ме имат хората, кой съм Аз? И за първи път между многото неща е казано: Ти си Христос, Синът Божий. Ето къде е тайната на Преображението — прощение и демонстриране на новото: Ти си Синът Божий! — Не го казвайте, докато не си свърша работата. Човекът винаги се респектира и смущава от величие, чиято измеримост не може да улови. А човекът, когато е смутен, не може и да расте духовно — той трябва да отгърне себе си, за да може да улови новото. Точно това е искал да им спести, на Него не е нужно подчертаването кой е Той. Защо? Защото учениците Му продължават, макар и да вярват в Него, да нямат пълна убеденост, дори и по време на Възкресението. Знаете, че Тома поиска да си сложи пръстите в раните Му; знаете, че Филип поиска да му покаже Бог; знаете, че Петър се отказа три пъти от Него. Представете си каква доблест, каква вяра и какво защитно чувство са имали апостолите, въпреки демонстрациите на Петър, че аз няма да позволя Ти да пострадаш. И нож извади дори, а когато го попитаха: Не си ли и ти от неговите? — А, не, не, не! И третият път, когато казва „не“, петелът му пропява „да“. Те, петлите, друга работа нямат, освен да будят заспалите съвести, пък макар и толкоз близо да са били до Него. И знаете ли къде пратиха след това Тома на апостолство? Пратиха го в Индия, за да учи чудесата. Там го пратиха.

Виждате колко живо е сложил Себе Си, за да ги опази, и колко слабо е зрението човешко, когато няма още благословението на Святия Дух. Така че Преображението е едно предшествие на Възкресението, ако можем така да се изразим. Върви вече низата: Той подготвя чадата Си, че ще Го следват нерадостите — за Него пълни, потребни радости, защото ако не мине тази пътека на страданието, Той никога няма да направи това, което нарече „Моя невяста“, т.е Църквата.

Друго, с което можа да вземе съзнанието на хората, бяха чудесата — възможна духовност, осъществена на Физическото поле; зрима възможност за онзи, който може да извика духовните си сили и да направи това, което се счита за невъзможно. Възможно ли е? Възможно е! Но желанието на хората за чудо и чрез него да се прави религия е най-голямата грешка, защото мярката на искане за чудо не е в самия този, който владее духовните сили и в пратеника Божий, а в нямащия насита в искането. Това е страшното! Когато някой направи нещо, другият, за да допълни уверението си, иска по-голямо. Това не е вече чудо, това е изпитание, което подкопава вярата на самия човек, а не достойнството на имащия възможности да ги прави.

Затова в Кана Галилейска Той казва на майка Си, която поиска от Него да направи първото чудо — да преобрати водата във вино (преобраз, който е много по-дълбок от обикновеното чудо): Какво общо имаш с Мене, жено? Това е голямото и това е важното, а Той го прави — преобратява хората! Така че другата пътека, по която въззовава и дава предметност на живеене в човешката душа, това е чудото. Последното чудо, с което Той демонстрира бъдещото Си Възкресение, е възкресението на Лазаря. Това възкресение е само седмици преди Неговото шествие в Иерусалим и Неговото съдене, разпятие, погребение и Възкресение. Лазар е от четири дни в гроба, когато Го викат и Той казва: Не, нека е четири дни, той спи. И го вдигна. Както след това Той Самият след три дни излезе от гроба. Затова казвам, че е едно предречение на Собственото Му Възкресение.

Друга интимна същност на Неговото учение — нещо, с което слага началото на великите тайнства, е Тайната вечеря. Тайната вечеря е тайна заради тайнствата си и тайна, че малко преди официалната Пасха Той я прави. Така че имате и тайнственост, и тайна. Но важна е сърцевината на тази тайна — там Той разкри същността на Своето учение. Няма да казвам, че изми нозете им, за да покаже какво е послушание — величието никога не може да е обидено от това, че нещо изглежда непристойно или пък го унижава. Не! Той изми нозете им, за да облекчи един път, за да създаде готовност. Това е благословът. Ако едни нозе не искат да се преместят от прага на довчерашното, те никога няма да отидат в храма на новото. Той там им даде Новия Завет! Новият Завет, с който се смени най-великото тайнство — тайнството на съпричастие с Бога. И вие си спомняте, когато говорих, че още тотемът е тайнство, което преобратява човека и го прави съпричастник в Неговия живот. Затова тотемът се яде, затова от жертвоприношенията в древните храмове се яде — за да имат своето съпричастие, за да имат своята родственост.

Христос направи нещо друго. Той извиси естественото причастие и естествената храна на жертвеното животно със себежертвата: Ето ви този хляб, това е Моето тяло; ето ви чашата с виното, това е Моята кръв — кръвта на Новия Завет, който ще ви научи да изкупвате, както Аз изкупвам греховете на човечеството. Тази съпричастност със специалната молитва в християнската църква се извършва. От хляба и виното с благослова на тази молитва се поднася причастие — тялото и кръвта Господни. Каква сублимация на едно тайнство, което винаги е бивало!

Нека не делим религиите на езически и на модерни. Всяка религия, според естествената потреба на духовния ръст на човечеството, е имала своето причастие и своето обоготворяване на човека. И логично е една религия на Любовта, като последно присъствие във вековете, да има този сюблимен момент: тяло и кръв Господня в хляб и вино, и вода. Знаете, че вода изтича от петата рана на разпнатия Христос.

Когато дава на учениците Си тази осветеност, когато ги въвежда в едно ново битие, Той извършва и последното Си прощение, дава им последните Си нареждания. Казва им, че има още много неща да им открие, но те не са готови. Не е обидно, защото, ако се върнем малко по-назад, ще видим другата притча, или другата сговорка: Не хвърляйте бисерите в нозете на свините, като тогава свинята е била символ на глупостта. Естествено е, че ще се даде онова, което няма да бъде омърсено, а осветено, защото светостта го дава. Затова, когато им казва, че много неща има да им даде, а те не са готови — не е било преценка за укоряване, а е било преценка на възможност и на потреби. Това Той прави.

Оттук започва другото страдание. На самата Тайна вечеря е казано, че този, който има да свърши делото си, делото на предателството — да отива по своята работа. И това е сторено. Навремето направих едно сравнение — че за тридесет сребърника е продаден или предаден Христос, а за двадесет сребърника е предаден Йосиф — синът на Иакова. Тази аналогия не я направих тъй само, за да ми послужи, но мисля, че се разбира защо.

Така Христос е в Гетсиманската градина — градината на Своето последно свободно моление, градината на маслините (и оттук маслиновият клон е ветва на мира). Там Той помири недоволството, сатрапията, жестокостта с повеленията на Бога. Трябваше да се погаси тази нетърпимост между бруталността и Любовта; трябваше на тази клада да има някой; трябваше на този кръст — двубоят между Дух и материя — да има някой. И той трябваше да бъде много свят и такъв, какъвто Го нарекоха вековете — Син на Бога и Син Човечески, за да можеше да изземе цялата страдална история на човечеството и да доведе до великата идея за Възкресението и Спасението. Това Той свърши в Гетсиманската градина и затова не бива да се учудваме на израза — Ако може да Ме отмине тази чаша. Ако разберем това, което казвам — помирението между Божествеността и бруталността, ще разберем какво казва на едните и какво прие като жертва пред другите, защото казва: Ако може да ме отмине, но да бъде Твоята воля!

Юда беше свършил своето дело; извикаха Го на съд. На съд Го извикаха „старите мехове“, както беше казал: Мехове стари, в които не може да сложите ново вино; на съд Го извикаха „варосаните гробници“, както ги беше нарекъл — варосани, но гробници; на съд Го извика съмнението, че чакаме Месия, но: „Защо да си ти, а да не съм аз?“ Това беше ужасът на Старозаветието, което извърши своята пораженска роля — да Го чакате и да Го пратите на кръста! Така става и сега. Така писа и Достоевски в своите „Братя Карамазови“ — Великият инквизитор: Ние ще им даваме по лъжичка от идеята за свободата. Ти си иди, Ти нямаш място тук, защото ги развращаваш. Та точно затова осъдиха Христа, че е бунтовник, че е казал, че е Божествен Син, че казва: Аз свърших делото на Отца Ми. — Развращава, бунтува! Ами така също само четири века преди Него постъпиха със Сократ: Развращава младежта! Защо? Защото и той проповядва единобожие почти.

Така варосаните гробници, които не липсват и сега, осъдиха Любовта, но едно нещо не знаеха — че тя е безкостна и винаги ще се ражда. Интересно беше другото, интересно беше поведението на Римската империя, на закона за Правдата. Законът за Правдата застана на Негова страна, но Правдата винаги може да бъде смутена от страха, защото няма жертвата на Любовта. И когато заплашиха Пилат, че ще кажат на Цезаря, че той се съюзява с разбойниците, бунтовниците, Пилат кротко си уми ръчичките и каза: Нека грехът падне върху вас. И какво — осъди Го. Дори се опита да Го принизи до положение да Го смени за един разбойник. Но разбойник не може да бъде по-малко властен в душите на разбойниците, които казаха: Не, Той да бъде осъден! За тях разбойникът е най-близкият роднина. Цял един Синедрион беше разбойнически. Как искате да пусне Бога, за да Го спаси, вместо да си вземе личния брат, наречен разбойник! Това беше бедата — и правдата на една империя, и законът бяха смутени, уплашени и пратени по ветровете. Така Разпятието е извършено.

Изпратиха Го на Голгота. И друг път съм казвал, че Голгота е хълмът, който се нарича „хълмът на черепите“ и на арамейски се нарича Гулгута, или Голгота на гръцки, което буквално значи „череп“. И друг път съм казвал, че там е погребан Адам — затова и правя тези съпоставки. Какво представлява Разпятието и какво представлява Възкресението? Няма нищо по-велико от тази мистерия на прикованата материя и нейния нов еволюционен възход. Слизането е свършило, Христос даде импулса на еволюцията!

И там имаше две думи: Свърши се! Когато каза Христос, че се свърши, храмовата завеса се раздра на две и олтарната тайна се откри. Това забележете — олтарната тайна се откри! Думите на Христос: Свърши се! — са магическият ключ на човешкото вървене към светинята на светините, към вътрешното и външно посвещение, към влизането в олтара на вечните тайни.

Оттук идваме до погребението. В него другата тайна е вложена — тайната на Възкресението. Не може да има възкресение, без да има умиране и това е непрекъсваемостта на живеенето — раждане, живеене, умиране, раждане... Животът никога не е прекъсвал и няма да прекъсне. И в едно от изказванията на Христос, когато Го питат кога ще стане това и това, Той казва известни неща, за други казва, че знае само Бог Отец, но едно малко изречение има там: Но това няма да е краят на света. Да, войни ще има — винаги е имало, но Христос много добре казва на тези, които искат знамения и чудеса: Докога, народе неверен, ще искаш знамения и чудеса? Много знаете: когато видите на запад, че залезът е червен, казвате — утре ще има вятър. Това е знанието на човешкия род. Но Той по безспорен начин им дава една друга тайна — тайната, че може да има войни, може да има земетръси, може да има много промени — светът обаче не свършва с това и няма да свърши. (Представете си каква бедност е за Бога да отидем при Него с това, което имаме. Боже мой! А какво ни е вложено — вложено ни е да бъдем богове! Е, какви богове сме, за да Му отидем на гости? Само от това, ако изходи човек, ще види колко неприлично е да се счита, че светът е ликвидирван и край. Ония, които заключват по 2-3 хиляди години душите да чакат Великия съд — що за изповед, що за Бог!)

Как са гледали народите и как са мотивирали религиите поведението за изповедание на възкресението? Няма религия, която да не е вярвала във възвръщането на живота; отделни религии са сложили възкресението на техните Учители. (Не е обидно да се каже, че не само християнството има своя възкръснал Учител. Това може да е обидно само на буквоядците в религиите.) Както в християнството Иисус Христос е възкръснал, така в египетската религия възкресение имаме на Озирис; така във финикийската религия имаме възкресение на Адонис; така в еладската многоезическа религия имаме на Дионисий; и още много. Представата за възкресението е била вечна, защото и човекът, и Бог са вечни. Обаче как е схващано то?

Юдаизмът също има идеята за възкресението и я изповядва, само че в този смисъл, че то се извършва за праведните, които ще бъдат излъчени за награда, и грешниците, които ще бъдат изправени за съд. Но никога не е казано, че това възкресение носи спасение, че това възкресение продължава един живот и че е стъпало в пирамидното възземане на човека за изкупление и спасение. Затова в юдейската религия идеята за възкресението прави две секти, два отдела — на фарисеите и книжниците, които изповядват, че има възкресение; и на садукеите, които не приемат възкресението, защото не приемат наличието на душата, наличието на духове вън от човешкото битие.

Така те са разглеждали в тази духовна атмосфера, в този религиозен порядък, и Христос. Но Иисус Христос проповядва едно ново Учение. Той проповядва учението за Възкресението не вече като учител само, не като пророците (Исаия, Йеремия, Йезекииля...); Той говори за Възкресение вече като за избавление, което е дадено като заръчение, че грешният човешки род ще получи своя Месия, който ще спаси, или изкупи човечеството от неговия първороден грях и по този начин внася една нова идея — идеята за изкуплението и идеята за извеждането.

Тя непреривно е свързана с идеята за изземване от адския свят. Христос дава едно ново обиталище — Небесният свят, Царството Небесно. И затова именно в изкуплението, което поднася, Христос слиза в ада; Той скъсва веригите, за да изведе човешкия род вън от преизподнята. Значи това изкупление, това Възкресение не е нито предричане на пророци, нито живот на обикновения човек — то е предречено, то е месианско.

Още нещо има в живеца на това Възкресение — то е, че то не от друг се върши, а от Втората Ипостас на Отца в Троица Единосъщная — от Сина Божий. (Това го няма в другите религии!) То се върши от една осветеност, лицева и същностна на Самия Отец, не се върши от Святия Дух, който е Третата Ипостас. Това са много съществени неща, когато ще говорим за йерархията на Бог в човека и човека в Бога. Светият Дух винаги върши Своето осенение, Той дава пророческите дарования, но никъде не е казано, че извежда в спасение, никъде не е казано, че той изкупва грехове. Ето така можем да кажем, защо Иоан като пророк се обръща и казва: Ето Агнецът Божий, Който идва да вземе греховете човешки върху Себе Си, за да извърши изкуплението. Тогава идва крачката, която човек трябва да направи — спасението. Тук могат да се разграничат много неща. Той, както е казано, е и Спасител. Да, Спасител е всеки, който може като апостол Павел да каже: Съразпнах се с Христа, за да бъда Христов. Когато всеки в себе си изживее един Христос, когато всеки в себе си осъществи едно разпятие, когато всеки в себе си може да понесе пробода на копието в гръдта и четирите гвоздея, тогава той е тръгнал към спасението.

И ние имаме един необорим пример — при пеенето в събота не се пее „Херувимо“-то във възслава, а се пее искането на разбойника, съразпнатия с Христа: Спомни си за мене, когато отидеш в Царството Си. Ето първата стъпка, за да се извърши спасението. Изкуплението го дава, Пътят е начертан, стъпката за спасението — съразпването! Какво трябва у нас да разпнем всеки знае, но тази стъпка трябва да се направи. Няма кой да ни носи кръста от личния дом до Всемирния храм. Всеки ще го носи сам. Помощта идва от прилива на всемирното знание, което е дало едно Учение, но кръста всеки ще си го носи.

Какво е кръстът? Кръстът е и святост, кръстът е и мъка. Кръстът е четирите посоки, кръстът е четирите стихии, с които цялата космичност е изградена. Кръстът без огън не може. Кръстът е пространство. Кръстът винаги е обърнат към Слънцето — оттук е и неговата соларност като знак на Слънцето; оттук ще видите, когато на кръста се сложи и тръненият венец, как образува знака на Слънцето. И всеки от нас, възправен и разперил ръцете си, е един кръст. Кръстът е една птица, защото в човека е вложен стремежът да лети. Най-после, в неговата мистична, сакрална страна, разпятието е двубоят между Дух и материя! Това е същината — двубоят между Дух и материя! И когато Духът победи, вие можете да пръскате и да събирате материя. И тук вече няма догмат Възкресение — има реалност, която всеки ще се научи да я живее и да я прави, защото Възкресението не е тайнство, с което може на някого да направите кръщение, венчаване, свещенство, миропомазване — не, не! Кръстът е Всемирна драма и Вселенско живеене!

В този смисъл, кръстът има и своите форми.

Първият кръст в зачатъка на развитието (в по-първите лекции бяхме казали) е египетското Тау, когато имаме една черта, която е хоризонтална, и една вертикална, когато започва раздвижването, когато започва дефиницията на човека.

Той на латински е „крукс комиса“ — „поверена тайна“, това е преводът. Поверена тайна, която не може да излезе из орбитата. Тук се дефинират женското и мъжкото начало.

Другата форма на кръста е „крукс декуза“, което е кръстосаният кръст. Това е свързването. Това е обединението. Това е, което в сърцето събира своите страни.

Третият кръст — на който е извършено Разпятието, от изколешни дълбоки времена освен неговата сакрална, мистична страна, е служел и за наказание, и за възхвала. Този кръст е „крукс имиса“, което значи даване възможност за развитие. И тогава, когато казахме фразата, че това е двубоят между Дух и материя, фактически ние вложихме в него зарядната енергия за развитието.

Христос в човека, Който трябва да преобрази, извършва възможността на развитието и затова християнството е приело кръста като освещаване и двубой, който трябваше да извърши своето велико дело. Но още нещо е казано — че Христос става Син Божий и Христос е вечен, т.е. животът преминава във Вечност! Човек е вечен след като победи, затова Христос се обръща и казва на тези, които след Неговото Възкресение Го виждат: Дерзайте, аз победих света! Радвайте се! Къде е, смърт, жилото ти? Тази тайна за Живота можем спокойно да я свържем и с онези първи стихове в запретата на човека да яде плода на знанието, който го доведе до слизането — изгонването от рая, а на кръстната Му смърт се признава Живот вечен. Тогава аз питам: Не е ли ял вече Адам от Дървото на Живота? — другото дърво в Едема, за което е казано да бъде пазено, защото: ...Адам стана като един от Нас — боговете — да познава добро и зло; и сега — да не простре ръка да вземе от Дървото на живота, та, като вкуси, да заживее вечно...

Ето от кой момент можем да кажем (от момента на Възкресението, когато се говори, че Христос е Живот Вечен), че наистина е даден и плодът на Живота, за да бъде безспорен човекът във Вечността. А какво може да ни подскаже подобна аналогия? Сложени са ангелите да пазят вратите, за да не влязат Адам и Ева в Едема и да не ядат от Дървото на Живота. Кой съобщава на жените, които са при Възкресението, че Го няма, че възкръсна — ангелите! Два ангела пазеха вратите на Едема; два ангела бяха пред отваления камък, пред отворения гроб и казаха на жените мироноски: Той възкръсна, както беше казал! А наистина беше казал, че за три дни ще разруши Иерусалимския храм и за три дни ще го иззида; че тайната на Възкресението е тази, за която пророк Йона говори, че три дни престоява в утробата на кита и след това се връща жив. Това са тайни, които дават основание за безсъмнено внесеното в душата на човека — вечен, безспорен Живот. Възкресението се бележи с една дума: Радвайте се! Това преведено на езика на вътрешното разбиране значи: Бъдете мъдри! — защото радостта, както и преди съм ви казвал, е усмивка на Мъдростта. Христос не можеше да иска друго от своите чеда, освен да бъдат мъдри вече, защото Той ги беше научил да не мразят; Той им беше казал да любят враговете си; беше им казал да прощават на тези, които ги клеветят. Но трябваше да им каже да бъдат мъдри! Защото е започнало възшествието — тайната на развитието; защото те бяха яли от плода на Дървото на Знанието и Любовта. Ето така трябва да се схване Възкресението — първосвещеническата жертва, пророческото поучение, изкуплението; спасение за грях или спасение от грях. (Ако имаме извършен, тогава — спасение от грях; ако не искаме да си позволим и имаме знанието, ще бъде спасение за грях.)

Денят на Възкресението — Великден, се нарича и Ден невечерен. За него свечеряване няма, за него полунощие няма, за него изгрев няма — той е Ден невечерен. И така е — колкото и преходно да е мисленето ни и колкото неустойчиви да са чувствата ни, изживяното с радостта, или с мъдростта, благословеното с щедростта на духа никога не свечерява, невечерно остава. Много други неща могат да дойдат, много други дни ще ни гостуват, но невечерен ще остане денят на това посещение на пробудата.

Не зная какво повече човек може да пожелае за такъв ден на своите чеда, на своите родители, на своите прадеди от едно: който е готов, да слезе от кръста, да отиде при своите си и да им каже „Радвайте се“, да им каже „Идете по света и благовестете“.

Въпрос: [За понятието Вселенски разум и къде е мястото му в християнството.]

Отговор: Да, Всемирен разум не е християнска идея, християнската идея е много персонифицирана. Ако този Всемирен разум може да бъде уточнен в образа Логос — тогава да, но те не го правят! Ако Всемирният разум може да бъде възприет като всемирна Духовна вълна от страна на Планетния Логос, тогава да. Трябва тези тънкости да бъдат поставени. И тогава, ако този Планетен Логос, който дава Всемирния разум — това, което Източните философии обозначават с пробудата на съответен център, който ви дава възможност да черпите знание от Всемирния, Космичния разум — да. Но в християнството, без конкретност — не, това не.

Въпрос: [За убеждаването.]

Отговор: Два са начините. Единият е този на апостол Павел, който гони противниците си, защото е пълен с предубеждения и предразсъдъци от Старозаветието до момента, когато едно осенение го намери. Това е, бих казал, свръхестественият път. Осенява го вече, гостува му една будност и му казва, тогава е речено: Савле, Савле, защо Ме преследваш? — и промяната е цялостна. Когато вътрешният глас вземе участие във вашата пробуда, макар и факторът да е отвън — чистотата е цялостна, промяната е неповторима.

Другият начин, това е да поставите въпроса на преоценка. Преценявайте това, което ви се поднася като новост — дали то смущава вашето битие и дали това ви подпомага в зрението както за самия космичен, така и за личния свят. Ако в тази преценка вие постепенно идвате до убеждението, че тези води нови са, които ще полеят цветето на вашия нус, ще ги пуснете. Тогава идва освобождаването. Това е, което ние наричаме празния съд, което Христос добре каза: Не може в стари мехове ново вино да се сложи. А как ще се направи проверка, че меховете са стари и са пълни — с това самонаблюдение, с тази себеконтрола, с това себесъзерцание, с този размисъл. Не може човек да не бъде облъхан от една нова Вълна, освен ако рече да си сложи ледна дреха. Но тъй или иначе, топлината е, която разтопява и леда. Както човек трябва да се освободи от омразата си и от ненавистта си с какво — с любов!

Казвал съм много пъти как може да се извади ядка от костелив орех. Като го чукнете, тя не ще да излезе. Сложете го в една печка, където има хубава, мека температура — стопля се орехът. Чукнете го, колкото ядки има в него — падат. Е, направете го същото като мисъл-форма в душата си и в мисленето си. И ето ви... Така че Любовта не може да не измести зломислието. Колкото и човек да се самонагневява така и да иска да каже „не, аз ще му отмъстя“ — не! Нека да пусне само малко от крана на топлината на Любовта, че и отсрещният е също Божий син, че в него аз трябва да видя себе си. Е, те така изглеждат сухи, изглеждат схематични нещата, но когато започне да се работи, вижда се, че не са.

Това са двата начина — или да получите осенение, ако сте готови... Макар че апостол Павел е вършил гонения срещу християните, но готовността си за новото я носи от утробата на майка си. Той е посветен, фактически само греши с ума си. И много лесно е тогава огънят да изгори ума му — осенява го Христовото вестителство и той се освобождава за миг. И това никак (както е казано в Библията, че той за миг се освобождава), никак не е невярно, напротив. Тези, които имат опит и носят готовността си, знаят, че има едно осенение на момента. Както тези, които пишат, да кажем, поезия или рисуват. Вие може да не сте промислили и никога да не сте имали видим образ как една вълна се движи, когато правите сравнение, че се гонят вълните. Не сте виждали, защото не живеете край море, не живеете край река, но го имате като вътрешно осенение и като художествен образ го изразявате. Така е и другото. Това са двата пътя.

Въпрос: Бихте ли ни казали нещо повече за самите растения — жито и лоза, от които са направени хлябът и виното, за които Христос казва „Това е Моето тяло и Моята кръв“?

Отговор: Да, аз благодаря за въпроса. Ще се постарая сгъстено да кажа. Вижте, още в молитвата „Отче наш“ е казано: Хлябът наш, който ни го даваш всеки ден... Още когато става първият потоп (разбира се, той е първи за нашето разчитане, преди това имаме много потопи), още тогава е казано, че Ной когато излезе и земята беше вече суха и т.н. — той се напи, видяха се срамотите му и го покриха неговите синове. Много пъти съм обяснявал какво е виното и какво е хлябът. Виното тогава беше употребено, за да забрави Ной Четвъртата коренна раса, атлантския живот, за да приеме битност в Петата коренна раса, за да се заработи с Менталния свят. Така след това Христос потвърди това като каза: Аз Съм лозата и всяка пръчка, която от Мен не дава вино, която не дава грозде... А какво е лозата — великото Учение, което Той даде. Затова в една молитва се казва: Ела да видиш, прийди, прийди да видиш Твоя виноград. Значи има подсказани неща какво е виното, какво е лозата. Лозата е Учението на Христос. Хлябът е промяната от едното тяло към другото тяло. И затова молитвата „Отче наш“ съдържа насъщността на хляба, когато още сме в битието, че ние трябва да съхраняваме и да овладяваме своето физическо тяло. И когато говоря за този тотем, който сублимира в тайнство хляб и вино, именно това имам предвид. То може да бъде преобратено!

Трябва да ви кажа, че досега не е намерен произходът на житото на нашата планета. Не е намерено! Първичното жито го нямаме. Тогава се питаме откъде идва. Но това са други тайни. Защото това, че преди 3 000 или 5 000 години намираме житни зърна в египетските пирамиди, не значи, че тогава е било дошло житото. Житото е много по-рано. Но нямаме неговия прототип на нашата Земя. И тези, които знаят една частица от митологията, ще се сетят, че Аполон и други божества учат човечеството на земеделие и скотовъдство. Аполон — богът на слънцето, ясновидецът — учи троянците на това. А като знаете, че троянците са твърде близо до нас (е, близо, близо — кажете ги там 9 000 години преди Хр. и 2 000 след), тогава ще се види, защо Христос каза: Аз съм хлябът; ето Моето тяло, което е хлябът, и ето Моята кръв, която е Учението — Аз няма да ви лиша от вашата физика и Аз ще ви дам Моя грозд, за да извика след това песента: Прийдите, прийдите да видите своя виноград. Това мога да ви кажа, другото си го спестявам.

Деяния апостолски. Нов завет

Когато щедростта на Духа надмине възможностите на човешката емност, на човешкия хамбар, човекът започва да се оплаква къде да сложи съкровищата си. Мястото на съкровищата е едно — сърцето! Казано е: Където е сърцето ви, там е и съкровището ви.

В тази лекция ще се опитам да поговоря за едно съкровище, което взе сърцата на милиарди хора — съкровището, което остави Христос в пътя на човечеството; съкровището, което се нарича Нов Завет; съкровището, което извика човека на една голяма битка. В световната история са познати големи битки, които са оставили и голяма диря в човешката психология. Една Троянска война не може да бъде отмината, нито Пуническите войни, Персийско-гръцките войни и какви ли не искате още — войни, които като историческа фактология не могат да бъдат оспорени. Но има една война, по-голяма от всички войни, това е войната на Духовните вълни — войната, която създава нови култури; войната, която има само едно оръжие — словото, религията.

Така, когато на историческата сцена излиза една Нова Духовна вълна, каквато е Вълната на Любовта, донесена от един Син Човечески и едновременно Син Божий — изначален, единороден, оповестен на света: Ето, това е Моят възлюбен Син, над Когото е Моето благоволение, се извървя една голяма пътека от апостолско служение. Един генерален щаб, казано в съвременната словесност, се организира, изработи стратегия, начерта пътища, даде въоръжението и започна голямата битка, нямаща равна — битката на словото за освобождаване на човешката душа. Защото битката беше за човешката душа — битката на Духовната вълна на Любовта срещу Учението на Правдата в лицето на юдаизма; срещу митологичното съзнание и каменните божества. В книга „Деяния на светите апостоли“ именно тези дванадесет души, които наричам „генералния щаб“, който изработи стратегията; който имаше изкованото оръжие — Словото, Което беше у Бог, и Бог, Който беше Словото — изработи тази стратегия и започна голямата битва! Можете ли да си представите колко голяма е била — да се завоюва душа след душа, а след това и милиардите в идеята на едно Учение! Божеството бе дало Своята благословия, човекът бе показал своите дела и бе понесъл нерадия път, както го наричат, на осъществяването. Какво бе нужно, за да бъде една битка победна, да бъде едно прозрение делотворно и успешно? В първата и втората глава още на „Деянията на светите апостоли“ е казано, че те трябваше да се съберат на горницата и да чакат, за да получат онова, което е обещано; онова, което е именно победното оръдие; онова, което дава просветление и убедителност в пътя на жертвата. Но как трябваше да се съберат и да чакат в горницата — в единомислие! В единомислие, не в единодействие, не в единодушие. Защото онова, което трябваше да променя света, трябваше да почне от промяна на мисленето. Какво им беше обещано — великото кръщение! Кръщението не с вода, водата беше отминала, а с огъня, със Святия Дух. Кога — след като беше извървяна една пътека, след като Христос беше разпнат, след като беше положен в гробницата, след като възкръсна, след като се възнесе, за да се изчака една Петдесятница, която като стар празник беше дан на благодарност, че са избягали от робство. Кое е това робство, от което човечеството трябва да избяга? Човекът трябва да избяга от личното си робство на оробената мисъл и на нисшите желания! Как — чрез осенението със Святия Дух! Това е благодатта на този генерален щаб. И една малка тайна има там — че не им даде един общ осенител Дух на просветлението, а на всекиго според йерархията и възможността за определено служение сложи лъч. Всеки получи своя лъч на просветление, с който да опъва тетивото на своята победна стрела! Това е великата Петдесятница, която направи от тези деца на послушанието и христолюбието, от тези дванадесет бродника със своя Учител, идея за служение и път за победа на новата Духовна вълна — Вълната на Любовта! Те първи сложиха камъка на изграждането на осветеното им пътувание към храма на Любовта и служението.

Дванадесетте бяха осенени. И всеки според своята възможност заговори този език, който бе потребен на онези, които чакаха. И отидоха при тях в служение ония, които имаха своя език и своята етничност. Както е казано, покръстиха се три хиляди души, но по-важното е, че всеки от своята етничност намери своя поучител — осененият, според огнения език на Святия Дух.

Така те започнаха да отработват пътищата на победата. Тактиката можеше да се сменя, стратегията беше една: „Проповядваме възкръсналия Христос, проповядваме Христос — Синът на Отца, проповядваме Христос — Синът на Човечеството, проповядваме Новия Живот!“ Тома ще отиде в Индия, Андрей — в Русия, Петър ще се напъти към Рим, Иаков, брат Господен, ще остане в Иерусалим и ще направи първата община. Голямата, несравнимата битва между всичко, що бе минало в човешкото съзнание (фиксирано като исторически събития, документи и факти) и една извираща от Божествеността нова Духовна вълна (без опорност другаде, освен в тях и в благодатта на Небето, което ги осеняваше — техният Учител) беше започнала!

Този апостолски сонм, този апостолски храм именно е описал в „Деянията на светите апостоли“ евангелистът Лука, който е оставил и Евангелие, и който е по-късен в следването на Учението на Христос. Той е въведен чрез Павела, който също идва по-късно.

Така чрез Святия Дух и чрез предназначението на апостолите, които извървяха един дълъг път с Него, можем да кажем, че Църквата започна своята деятелност. Деятелност, която беше, както казах, най-голямата война, най-тежката битка — битка за душите; за свобода от ада на юдаизма; от Адиса на митологиите; от родовата и расовата принадлежност; за свобода от страх, че Бог и Неговите деца са единство. Цялата история в човека трябваше да се изживее изново, трябваше да се отвоюват други духовни полета, трябваше да се мине Иаковата стълбица, за да стане поселението на борба — човек се бори с Бога. Кой Бог — този вътре в него, който се търси; така че, когато го повика Бог Где си, Адаме, да не каже: Гол съм, Господи! „Ето ти дрехата на Моята любов“ — на теб, детето, което си Божият Син, и човекът, който е еволюиращият бог: „Ecce Homo“ е „Моят възлюбен“.

Това са полюсите, в които се водиха големите битки за новата Духовна вълна. Тя трябваше да свали стотици каменни божества; тя трябваше да отпъди десетки обреди; тя трябваше да прогони адово-преизподното мъчение с една идея за Царство Небесно. Така се създаде институцията Църква, която започна своята приложна воля — Идете до края на света и проповядвайте, кръщавайте в името на Отца и Сина, и Святия Дух! Така първата стратегическа позиция — да се отиде, защото получихте осенението; да се отиде там, където една етнична група ви чака; да се тръгне на един поход, на втори, на трети... От пътя ще бъде върнат — от пътя на мъченичество за зло (защото то повече мъченичество е създавало) ще бъде върнат Савел и ще стане Павел. Павел никак го нямаше в съпътстването, в апостолското ходене. Нещо повече — той беше най-върлият гонител, най-отмъстителният богохулник на Христа. Павел беше онзи, който възхитително ръкопляскаше на убийството на дякон Стефан. Но има нещо друго, което винаги съм говорил — разликата между предназначението и предопределението. Той беше предназначен — така както Христос (когато го събуди на път за Дамаск, където пак събираше жертвите, които поднасяше на юдейството) му каза: Савле, Савле, защо Ме гониш? Аз съм те предназначил от утробата на майка ти, да ми бъдеш апостол сред езичниците!

Така сред всичко, що е било, те срещнаха идеята за кръщението с една нова отговорност, тази битка им постави нови пречки. Когато приема християнството, един евреин няма нужда от препокръстване. Но когато един езичник приеме християнството, трябва да бъде направен евреин и след това кръстен в християнството. Можете ли да си представите що за подвиг е било това — да накарате някого да се обреже, за да му дадете правото да бъде Христов! И колко съпротива и болезненост е изживяла човешката потреба, за да бъде християнизирана! Това налага един от най-важните моменти в основаването на Църквата и трасирането пътя на нейното битие — Първият апостолски събор още в 51 г., защото разногласията веднага са започнали.

Апостол Павел налага този събор, Първи (и единствен, разбира се) апостолски, когато в Иерусалим се събират да решат въпроса за обрязването, защото конфликтът е много голям. И той е неизбежен! За тези неща много малко е казано в „Деяния апостолски“, но тъй или иначе, казано е. Апостол Павел защитава тезата си, но той не е авторитетното лице, защото е пришелецът и много ясно, че са го упреквали, че е бил гонител на християните. Никой не схващаше, че този човек носи белега на голямо посвещение и като белязан даде на Европа, чрез Балканите и чрез Римската империя, универсалния характер на християнството.

Вижте социалната даденост как е подготвила стъпалата за духовното разпространяване — ако имаше една затворена империя или пък една държавица с граничките си, не можеше да се мисли за всемирност. Идеята за всемирната империя е налична, натрапена е в съзнанието на всеки буден човек и още повече на апостол Павел, който е бил и римски гражданин и е изключително ерудиран. Видимо е в неговите послания към атиняните и в другите как владее световната култура — той цитира всички древни писатели, цитира всички древни оратори, всички школи. Това показва, че е носил една голяма ерудиция, въпреки другото, което аз често казвам — че той е един от посветените Учители и има своето предназначение за мисия още тогава на Балканския полуостров. Апостол Павел даде универсалния характер на християнството в неговата цялостна религиозна догматика, каноника и пр., докато апостол Иоан даде мистично-вътрешната същност на християнството. На този събор Павел най-после поисква от Петър (който се счита за глава на апостолите, тъй като Христос му казва: Ти си Пиер, ти си камъкът, ти си Кифа, върху който ще основа Моята църква, въпреки че му беше казвал, че мисли повече за земните неща, отколкото за духовните), а най-вече и от Иакова, брат Господен, да защитят новата формулировка: всеки езичник да може пряко, без преминаването през юдаизма, да приеме християнството, т.е. да не се върши обреда обрязване, защото за еврейската религия той е кръщението.

Така двамата апостоли, а и другите, приемат тази генерална промяна и апостол Петър и апостол Павел отново се връщат за Рим, където на път Павел слиза в град Филипи до Кавала. Оттам са пуснати лъчите на християнството в нашата земя. Може да се каже, че още тогава имаме благодатната духовна роса, ако не и обилен дъжд на християнизирането.

Когато ме питат някои от вас „какво да правим“, казвам: Четете „Деяния на светите апостоли“, да видите какво е било. Съвсем не е лека съдбата им! Та те сами не са могли да се освободят от своето евреизирано поведение. Но Съборът решава! Разбира се, че приложението не е буквално — някъде е имало тази двойнственост. Но християнството тръгна с кръщение без обрязване! Така Антиохийската община изнесе първа думата „християни“. Оттук-нататък започва изграждането, започва благовестието, което е описано в самите „Деяния“.

Апостолите свършват своето голямо начинание и са пратени: апостол Тома — в Индия, апостол Андрей — в Русия и пр., и пр.; разпределения в зависимост от техните предназначения и духовни същности. Отиват там, където трябва да работят. Така апостолите Павел и Петър ще делят учение и живот в Рим.

Разбира се, Павел ще се изживява много трудно в идеята за свобода от своята колосална еврейска култура — той навсякъде в своите послания ще се обвинява, че е изверг! Нещо, което Христос никога не би употребил. Христос дори упреква онзи, който може да употреби лоша дума към брат си, а Павел се нарича „изверг“, какво ли не щете... Това е също така една услуга на юдаизма като нравствено поведение и преценка. Това е трапезата, с която са се хранели десетки години в своята юдейска религия — да не си достойно чедо за своя Бог. Павел бе освободен с Христовата благодат, но не можеше да се изживее като мисъл, че е грешил. А това смалява светостта на просветлението. Човек трябва да забрави, че е грешил! Нали тази беше жертвата на Отца — да прати Сина Си, за да спрат хората да се унижават, че са греховници. Нали точно това искаше и Христос да направи в човека — свобода! Свобода заради самия Бог вътре у вас.

Така християнството започва да завладява световете. За да има своята нагледна и плодна трапеза, ние виждаме в това, което нарекохме Новозаветие, хляба насъщ на Христовото учение: Ето този хляб е Моето тяло, ето тази чаша с виното е Моята кръв, която се излива за Новия Завет! Това ако не може да се разбере, тази Тайна вечеря, която е най-съкровеното Божие дарение, и да продължава човечеството в своята идея на мъченик с верига, а не със свобода... Светостта на мъченика не идва от това, че не може да се освободи, а идва от това, че може да дари живот за свобода, а не упрек. И точно тази тайна, дадена като най-нагледния урок в цялото Христово служение, трябваше да бъде отразена и дадена на тази трапеза, която наричаме Светото Евангелие.

Странно е, че имаме само четири Евангелия в това което съставлява Новият Завет. И то двама от евангелистите не са преките ученици на Христос. Само Матей и Иоана са! Странно е, че апостол Петър ни оставя две послания, но няма евангелие. Това създава възможности да се създават апокрифни евангелия, да се раждат съмнения в историчността на известни събития. Но това е другата страна. Ние говорим за генералния щаб, за апостолското сборище на посветени в Петдесятницата — идейници, които създават реалния храм — Църквата небесна, която те пък приложиха в Църква земна. Разбира се, тези съмнения могат да бъдат отминати, но фактът е този. Тогава няма защо да се чудим за апокрифността, няма защо да се чудим за отклоненията. Но Църквата трябваше да върви!

Така, четири Евангелия имаме, от които трите се наричат „синоптични“, защото имат една всеобща идентичност в излагане на събитията: едно на Матея, едно на Марка и едно на Лука, за когото се говори, че е един от добрите лекари и един от добрите художници. Четвъртото от Евангелията е на Иоана — най-обичното дете на Христос. Той с основание се нарича във всички литератури „детето на Любовта“, което проповядва само Любов. И особено в своите старчески години; така, както говори Житието, той е вървял по улиците и винаги е казвал: „Обичайте се, обичайте се, обичайте се!“ Така от Иоана, от любимия ученик на Христа, имаме най-благодатния дар: едно Евангелие, което е Евангелие на метафизиката, бих казал, защото той внася понятието Логос и че Синът и Отца са едно; че Този Логос е в Бога и Бог е в Него; че Той е Светлина, която е Живот.

Следват „Деяния на светите апостоли“, което е изцяло под погледа на апостол Павел, но написано от Лука, който има и Евангелие.

След това имаме събрани „Съборни послания“: едно послание на Иакова — там, където съм намерил основание да кажа, че не е вярно това, което се говори в молитвата — че Бог „изкушава“: Бог не изкушава, нито Той се от зло изкушава; три послания на апостол Иоана, който ни е дал и Евангелието; едно послание на Юда (другият Юда, разбира се, когото третират като брат Господен) и четиринадесет послания на апостол Павел, където цялата нагледна организация на Църквата, нейните служения, догматика, канони са разработени, защото този човек е имал вещината на знанията, учил е при Гамалаила (един от най-големите еврейски учители тогава), след това е учил и в Рим — той е един от най-ерудираните.

И последно: едно Откровение на Иоана, което Самият Иисус Христос му дава като ниспослание.

Така Новият Завет се състои от двадесет и седем книги (ние не говорим още за служението, където има включени и старозаветни образци, например псалмите, които се пеят в църквите; ние говорим за Новозаветието, което те оставиха) и всеки може да си вземе това, с което неговият душевен или духовен глад, неговата жажда трябва да бъде наситена. Апостолите са ги написали, без да имаме уточнени години. Едни от авторите считат, че между 50-та и 120-та година са написани, други са посочили „точни“ години (казвам пак точни в неуточнеността си); че Евангелието на Матея е написано 38 г. (не е много точно), други автори твърдят различно. Някои считат, че Откровението на Иоана е наистина последната книга и е писана някъде към 95-та или 98-ма година и т.н. От тези книги учителите и светите отци на Църквата започват, чрез Вселенските събори, да образуват защитната страна на Учението и да го правят религия. Вселенските събори започват да отработват догматиката, правилата, каноните и т.н., и т.н.

Така апостолите са извършили своя велик подвиг и са могли да пожертват своето тяло, защото са знаели, че религията дава духовния хляб, но тя и освещава тлението ни, тъй като Той даде присъствие в това, което наричаме Царство Божие. Така храмът на Христовата душевност и изливът на Неговия дух оформиха от Небесната църква нашата земна църква! Защото църквата е общност.

Въпрос: Може ли Духът, който очисти Павел, да му каже анатема?

Отговор: Аз мисля, че на Павел никой не е казал анатема, а на Савел може някой да е казал. Има разлика между Павел и Савел. Павел е служителят на Христа, а Савел беше служителят на Старозаветието. Така че, когато един Христос го спря в пътя му за Дамаск, му каза: Савле, Савле, защо Ме гониш! Но не му изрече анатема, а му каза: Аз съм те избрал от утробата на майка ти, да те направя апостол на езичниците. Някой ще каже: „Като го е избрал пък от утробата на майка му, защо толкоз гонеше християните?“ Логично е. Вижте, Павел наистина е бил избран и той трябваше да усвои цялата догматика на еврейството, да усвои цялата култура на езичеството. Само в неговите послания ще намерите цитирани старите поети — изумителна култура! Трябваше да усвои и да присвои идеята за универсалната империя, за да може да изведе Христовото учение от едно сектантско състояние на една еврейска ерес, както щяха да я нарекат. Апостол Павел, който получи универсалност и като знания, и като доктрина, и като поглед за държава (защото Рим беше една универсална държава) трябваше да създаде една универсална религия. И това направи. Така че не: Павле, Павле, защо ме гониш, а — Савле, Савле, защо ме гониш. Така е.

Въпрос: Има ли място в развитието на християнството Петър Дънов?

Отговор: Дънов само разширява или дава частица от Учението на Христос — Учението за Любовта. Но понеже на християнството гледаме като на Църква, а не като на Учение — тук идва разминаването между Дънов и християнството. Християнството като църква вече и като религия се е освободило от някои неща, които Дънов връща — например закона за прераждането.

Не зная с положителност дали той е анатемосан, но за Николай Райнов, който е бил окултист и то привърженик на Теософското общество, той е анатемосан. Но не за присъствието му в такива Учения и в техния окултизъм, а за написването на книгата „Между живота и пустинята“, където прави един земен Христос; това, от което Църквата се страхува — страхува се от един реален Христос. А той го прави реален, с някои доста неприлични неща. Има някакво основание Църквата да негодува, но не мога да приема анатемите. Всичко, което е вън от Църквата, не може да бъде анатемосано. Или всичко, което е атеистично, не може да бъде анатемосано. Вие може да му предоставите полето на дявола (въпрос е, дали дяволът ще го посети), но не може да бъде анатемосано, защото по този начин Църквата си приписва едно право, което е трудно да бъде обосновано. Даже когато искате да пазите чистотата на своята религия, ще я пазите в тези, които са с вас, но не и в онези, които си имат своя истина.

Тук е и грешката на Дънов, когато е казал срещу другите някои неща. Аз не мога да приема тезата му, че Иисус Христос не можел да бъде разпнат, защото нямало дърво, на което да бъде разпнат. Не! Защото за Христос може да не се намери дърво, но за Иисуса се намери. И ако не можем това да разберем — че Разпятието е една Всемирна драма, в която трябва Духът да бъде победител над материята — тогава аз не мога да кажа защо трябва да търсим дърво за разпятие.

Дъновото учение като продължение на Христовото учение, а и някои от обясненията му си имат мястото, но като несъвместимо с официалното християнство е конфликтно. Това мога да Ви кажа.

Въпрос: Откога и по каква причина християнството не приема прераждането? Това има ли връзка с натрапената идея за грехостраха?

Отговор: Вижте, никой не може да каже откога. Естествено е, че щом в еврейската държава и юдейското учение го няма, никой от апостолите няма кураж! Макар че Христос го е проповядвал; макар че на пет-шест места в Евангелието съвсем ясно се говори, че Христос не само е знаел, а е и прилагал закона за прераждането. Няма сега да ги цитирам — не търся доказателства, а говоря за голяма истина!

Не можеш да обвиняваш Бог в лошо поведение към онзи, който е немощен или по-малко грамотен, или по-лош! Да му дадеш едно късо животинско живеене и след това да го изпречиш в Страшния съд — е, какъв е тоя Бог?!

Така че въпреки всичките забрани, една голяма част — като Кирил Иерусалимски, като Ориген и гностиците, които отлъчват, защото не признават институцията, са изповядвали прераждането! Затуй Ориген е анатемосан — както за йерархията на Светата Троица, така и за прераждането: мръсната (как ли е там квалифицирано като го чета) ерес на Ориген! Не е лошо, че на някого му липсва морал. Лошо е, когато от морала той не се е поучил, за да говори гнусни думи! Защото лесно е да упрекнеш някого, че няма морал, но когато ти показваш безморално поведение с лошо слово, защо упрекваш другия? Както Христос казва: А бре, сине човечески, защо можа да видиш сламката в окото на другия, а не в собственото си око гредата?

Метафизика, догматика, Вселенски събори

В тази лекция искам да погледнем оная метафизична страна на Христовото учение, която определя същината на едно учение — това е догматиката, която е неговата легитимация в осъществяването.

Едно учение може да остане доктрина, може да остане метафизично мислене или философско гледище, но не всяко учение може да стане живо изповедание, предмет на живеене чрез изповядане. Вярно е, че Ученията, които са давали духовните Учители, религиозните пратеници на Небето, много често губят от хубавия прашец на своето ниспослание към човешкия род, но слизането им и тяхното осъществяване на Земята трябва да почива на известни принципи, на известни охранителни закони, а оттук и на известни догматични правила, за да могат да бъдат доведени до възможност на възприемане и до възможност на прилагане. Защото може да се каже, че Кант изповяда в своята „Етика“ категоричния императив и поклонението пред звездното небе, но това не може да стане религия, когато не е доведено до възможността да бъде упражнено на нашата планета. Така че имаме много доктринерство и малко приложение, а всяка религия има своя метафизичен план, но има и своето физическо осъществяване и приложение. И е вярно, че те губят много от своята чистота от онзи момент, когато започва да се охранява Учението, за да бъде опазено в битието си. От този момент Ученията стават религии. Те могат да си останат и само Учения без да станат религии, защото този, който го е дал, има връзката; могат да си останат само като кореспонденция, но не и да се осъществят в приложност, ако няма тези охранителни принципи, от които Учението става религия.

Сега ще говорим за догматите, правилата, решенията, които Вселенските събори са взели, за да охранят Учението на Христос от навестяванията на чужди веяния, които Църквата нарича ереси.

Християнската църква поставя своя религиозен храм вече върху два основни източника. Първият е светото Писание, вторият — светото Предание. Църквата изземва своите постулати (от които извежда и своите догми, канони и правила) от тях. Защо подчертавам това — защото протестантската църква във всички нейни разклонения не приема Преданието, а само Писанието. Светото Писание включва Евангелието, Апостолските деяния, апостолските послания и Откровението на Иоана от Христовото учение.

Така, изземвайки предпоставки от Светото Евангелие и от посланията, още светите апостоли по пратеничеството на своя Учител започват радетелската си работа в основаването на Христовата църква. Кога е основана Църквата — дали когато става Петдесятницата и осенението ги прави извикани на нова духовна общност? Разбира се, по-голямата част от историците се спират на тази дата — тридесет и три години след Христа — защото това е вече поведение за ново битие и поведение на взаимност в служението на Учителя и Любовта като бъдеща религия християнска. Друга част ще каже: „Не, църквата Христова бе създадена тогава, когато Христос рече в едно Свое слово: Когато не ви слуша някой, когато не иска да изпълни нещо, извикайте тук приятеля и му кажете пред него, ако не иска и тогава да ви послуша, го заведете пред църквата.“ Тогава ли е основана Църквата? Разбира се, че не. Когато Христос казва това нещо, той говори за една църква, която ще бъде. И изначало още Христос казва на Петър, Пиер или Кифа: Ти си камък, върху който Аз ще основа Своята Църква. След това се обръща към Своите ученици и казва: Идете и проповядвайте навсякъде по света, т.е. извършете благовестието. Навсякъде идеята за основаването на Църквата е изведена от словото на Христос, от посланията на апостолите и от преданията, които Църквата е съхранила.

Вече говорихме за Първия апостолски събор — съборът на апостолите по един от най-съществените въпроси в разпространението на християнската религия, въпросът за новокръщението на езичниците в християнската вяра; повелението, което апостолите са пазели, че преди да извършат едно новопокръщение, трябва неофитът да мине през юдейската религия, през обрязването. Това е било тежка беда за езичниците и те са отреагирали с голямо отрицание. Създава се един конфликт между апостолите и то най-вече между апостол Павел и апостол Петър. Апостол Павел (който е гонител на християнството, и то най-върлият, но след пробудата почва колосалното дело на апостолството) вижда, че нещата не вървят, че има конфликти и една душа се измъчва, когато трябва да я прекараш през два воденични камъка — на еврейството и след това на християнството. Затова се и прави Първият апостолски събор в 51-ва година и се решава въпросът: няма нужда новопокръстеният, неофитът, да мине през юдейската религия, т.е. да извърши кръщението чрез обрязването, а пряко се извършва кръщението. Волята, добросърдечието на онзи, който наистина беше някъде другаде — апостол Павел, надделява над строгостта на еврейската религия. Това е големият дар, който той остави на църквата и с който може да се каже, че изкупва част от своите зли дела срещу християните. Това е големият и първият, бих казал вече Христов пробив, защото в случай, че се запазеше това преминаване, имаше голям риск християнството да остане секта в юдейската религия.

Така Църквата започва своята регистрация.

Първото нещо, което апостолите имат да извършат, е да излязат извън границите на Юдея, на провинцията, която е под властта на Рим. Може би историческата провиденция беше дала своята голяма дан като внесе в душите на юдеите, по-специално на Христовите ученици и най-вече в апостол Павел, идеята за Всемирната религия. Като се има предвид колко са пазели светостта на своята националност, специално евреите, рискът да се остане само в утробата на юдейската държава и юдейското население е бил много голям. Прозрението, както казваме, и историческата провиденция са дали в душата на апостол Павел, който е белязан със знака да бъде апостол на езичниците, идеята за Всемирната империя да бъде идея за всемирността на християнството. Тази благодарност я дължим както към историята, така и към личностите.

С повелята да отидат по света да проповядват учението Христово, апостолите напускат пределите на Юдея. Започва тяхната проповедническа, апостолска дейност. Но самото проповядване все още е Учение, а Църквата има нужда от стабилизация и от нормативи, защото няма религия без олтар и няма олтар без обред! Онова, което създава връзката на невидимото чрез видимото, са усвоените правила и създадената възможност за обред. Метафизичното може да остане само в сферата на мисленето, но приложността прави обвързването и затова се раждат обредите, които обвързвайки вярващия, могат да му дадат, ако той потърси вече, обяснение за мистичната страна на самото Учение. Тъй като голяма част от обредите са изведени от тайнствата, значи тъй или иначе идваме до една съкровеност, на която даваме външен образ. Но обвързването с външния образ, ако не е мистично обяснен, остава само външна връзка. Така се създават тайнствата, а те вече създават вътрешната връзка, макар и метафизичното мислене да не е налице, защото мнозинството от вярващите, които са започнали изповядването на християнството, не са могли толкоз добре или тъй цялостно да схванат догмата за боговчовечването (или човекобожествеността).

Боговчовечването е една от първите догми, която прави християнството потребност на света — догмата за Сина Човечески, който е и Син Божий. Въплътеният Бог в човека — това е най-съкровената догма и най-надеждният път за човека — да имате отворена врата, че сте богове! Защото Той беше въплътен Бог, въплътен в човека. Това е първата догма, която прави християнството потребност на света, защото няма душа, която да не иска да бъде възвисена и да не иска радостта на непреходното; защото, не е едно и също да бъдете човекоподобие, с това да бъдете богоподобие. Тази догма е първата и най-съществената и тя винаги е била свързана с мистични тайнства, но това е въпрос на прозрение, защото е вложена тази тайна в идеята на тотемното причастие. Казано е: „Когато ядете тотема, той се въплътява във вас и вие ставате божество.“ И сетне знаете какво съм казал — че именно светото причастие ни се дава, за да се въплъти Синът Божий, т.е. Отца у нас. Ето така се ражда от догмата привързаността. Не всяка догма може да бъде обяснена, но ето как се пускат невидимите нишки, създавайки в човека престижността, че е дете на Бога и чрез тайнството винаги Бог е в него и той е в Бога.

Така ние стигаме до служението. Когато апостолите са проповядвали учението на Христа, те не са имали догматиката, която след това е отработена, но са проповядвали това, от което след това догматиците, светите отци в своите Вселенски събори я извеждат. Те безрезервно са вярвали, че Христос е богочовек, затова е наречен Син Божий и Син Човечески, и не са имали нуждата от доказателството на догмата за убедеността си. Разказват за Неговия живот и възможностите Му да прави това или онова, но догматът е изведен много по-късно. Те проповядват едно Учение, но пак се връщам на мисълта — това Учение трябва да стане религия, щом започне да се изповядва от всички и тази религия трябва да има устои, а това са олтарите и обредите. Така се стига до молитвите, до правилата, до догматите.

Какво е догмата? За първи път тази дума е употребена в Новия Завет и то в нейната социална стойност на „указ, нареждане“. С догмат е наредено да се извърши преброяването. Но в същото време тя има и друго значение — тя е една основна верска истина, която се приема на доверие. Защо? Защото обяснението, което умът може да ни даде, не е достатъчно, за да ни даде вътрешната същност на това, което изповядаме — примерно, както казахме, боговчовечването. Как може да стане? Възможно ли е? Затова догматът е една такава истина и когато се извежда, той трябва да притежава три основни знака, три признака, за да бъде наречен догмат.

Първом, той трябва да е получен по един неестествен начин, въпреки че богооткровенията, ясновижданията, поселенията на Святия Дух в душата ви, за да ви дадат едно знание са много реално виждане и много реално знание, но за този, който го има или за онзи, който може да го предсети. А за мнозинството това богооткровение не може да бъде обяснено, въпреки че при еврейския народ профетите са най-много и този феномен на свръхестественост е изобилен. Но една догма, за да стане проблем на изповядане, трябва да бъде изведена от богооткровението, трябва да е казано. И понеже в Светото Евангелие е казано, че Той е Син Божий, казан е начинът, по който идва Неговото раждане, значи имаме едно свидетелство чрез богооткровението за Неговото боговчовечване.

Другият признак, който трябва да притежава един догмат, е неговата църковност, т.е. трябва да бъде одобрен, санкциониран от една институция, за да има след това и своята общовалидност. А тази институция безспорно, когато се касае за християнското учение, е християнската църква. Тя трябва да уточни догмата, трябва да го изведе от откровението и затова имаме Вселенски събори, където се формира догматичното, каноничното, обредното и ако щете богословското мнение.

На тези събори е изведен известен акт от богооткровението, който одобрен от църковната общност, от Събора, се санкционира и влиза в състава на догматите. Пак същата тази институция му дава валидност и задължителност за онези, които ще изповядат това вероучение.

Така един догмат, фактически, има своята триликост: богооткровеност, църковност и общовалидност. Това, изведено като достояние на християнската църква, образува нейната догматика.

Една от догмите, на която искам да се спрем, вън от въпроса за боговчовечването, е догмата за Троица Единосъщная. Това е най- тежкият проблем в християнската догматика — разколника, ако мога така да се изразя, в християнското учение, откъдето много пилци излитат, наречени ереси от официалната църква, а след това и от самите други църкви и общини. Защото Църквата изначало е била единна и цялостна, а след това от нея се отделя Западното християнство — също по догматични проблеми; а от самата вече Католическа църква идва и другото отделяне — на протестантите. Затова казвам, че тя е разколникът; затова тя е ябълката на раздорите в християнското учение и затова казвам, че тя е най-съществената.

Тази догма говори за един Бог в три лица: Бог Отец, Бог Син и Бог Светий Дух. Откъде идва различието в Единосъщието, в равенството, в бремето на пълнотата и различието? Обременен е единият с едно естество, което трябва да имат и другите. Формациите, които се отлъчват, приемат, че Христос, примерно казано, има само божествено естество, но не и човешко; други казват, че Той има само човешко, а и известна процентност от святост и чистота, но Той не може да бъде единосъщ (омоусия) с Отца Си, защото е Син; в схващането на Арий пък Синът е твар, произлязъл е от несъществуващото време, а Светият Дух е служебна твар; други казват, че Той, Синът, има само човешка воля, но не и божествена и т.н. Така се явяват големите различия върху основния догматичен проблем за единосъщието на Троичността. Тя има едно и също естество — божествено, но три лица. Ако на лицата не признаем единосъщието, ние създаваме една триличност, всяка за себе си отделна, и така се явяват антитринитарите, които изповядат три лица съвършено обособени сами за себе си. А монархияните, една от най-големите формации още от старохристиянството, изповядат едно лице и не приемат никаква троичност на Божеството. Това е монотеизмът. В еврейския монотеизъм, след това и в мохамеданския, има само едно лице. Така привържениците на тази секта — монархияните, признават само едно лице. Христос е само един еон. Да, Иисус е обикновен човек, в когото Логосът като вдъхновяваща Божия сила пребивава в по-голяма степен отколкото в пророците и проповедниците Светият Дух. Те са по-малки по естество, по-малки по божественост. Това значи, че Единосъщието е явление, вдъхновение, а не въплъщение. Но в човека винаги ще се пробужда един свят Дух на зрението му, в човека винаги ще се ражда един Син от неговия вечен Дух и в човека винаги ще има един Бог, който се уподобява на своя Отец. Това е йерархия, която той трябва да извърви. Религията може да слага правила, но вярата — никога! Правилата са парапетите, по които некрепналият във вярата иска да върви.

Тези неща продължават да поддържат разколите дори досега, дори досега. Нашето богомилство също има своето раздвоение. То даже е едно продължение на арианството, което не признава единосъщието в естеството, а оттук, разбира се, не може да приеме и триличието в тази единосъщност. И така християнството започва своята охранителност чрез самите Вселенски събори, в които иска да реши своя генерален въпрос с омоусията. Разликата между Единосъщието и подобието е много голяма. Някои от църковниците са опитвали да кажат, че те, Ипостасите, са подобни, но това вече е нарушение на догмата за единосъщието, защото подобие имаме в тварите. Затова е казано, че човекът е сътворен по подобие — „образ и подобие Божие“, а Христос не е сътворен, Той е роден! Това е голяма разлика и в историята на църквата е предмет на столетни дискусии, на столетни разпри, а и на създаване на съответните разклонения.

Още в Четвъртия вселенски събор се води един диспут върху двете естества на Христос — божественото и човешкото. И оная Църква, която приема само божественото естество, каквато е арменската, е наречена монофизистска. Но в два последователни Вселенски събора се изработва основата — Символът на вярата, Веруюто — скрижалът за сърцето на християнина. И е наречен Никео-Цариградският символ на вярата, защото е отработен в Никея, където е Първият събор — в 325 г., при царуването на Константин Велики, и след това в Цариград, където е Вторият събор в 381 г.

Но преди още да имаме тези събори, голяма дискусия се води от светите отци — едни блестящи учени, за които много малко се знае, много малко от тяхната философия и тяхната етика е поднесено на човечеството. Там е и един Ориген — най-мистичният и метафизичен отец на първото християнство, енциклопедист на предсъборното познание, един чудак в мъдрости и дълбочини.

И когато ме попитат, нямаше ли да бъде по-изгодно, ако бяхме приели християнството от Католическата, от Западната църква, аз отговарям винаги така: „Много малко се знае за дълбочината на мъдростта на Източната църква... Нямахме какво да вземем от Западната църква, с изключение на един-двама богослови като Блажени Августин, Блажени Йероним.“ Източната църква има една блестяща поредица от посветени. И едно е вярно — че те всички завършват философските школи на Александрия, на Атина, на Кападокия. Всички са завършили своето философско образование в старите езически школи, а те са били така властни със знание и с проблематики в метафизиката, каквито, за съжаление, настоящите факултети не дават. Дори философските факултети на Запад не ги дават. В това време живеят блестящите умове като свети Василий Велики, Иоан Златоуст, Григорий Богослов, Ориген (неизмеримата величина), Атанасий Велики, Кирил Александрийски — десетки, десетки посветени...

Преди да се направят официално Съборите, от които се извеждат догматиките, каноните и правилата на Църквата, се извършва и официалното признание на християнската религия, на християнското вероизповедание. Почти цели три века християнството води битка за утвърждаване, от които почти един век изповедниците живеят в катакомбите, гонени са, разпъвани са, хвърляни са на лъвовете, давани са в двубои с гладиаторите... Но това е другата страна. Нищо, което не е изстрадано, не е велико. А самият техен Учител им беше дал най-добрия пример на страданието, което ви прави велики и ви оставя във вековете. Той не каза, че страда, а че се жертва! Така едва в 313 г., под внушението, бих казал, на висшите сили Константин Велики с Миланския едикт дава равенство на християнското изповедание в Римската империя.

Равенството на изповеданието е един от най-големите актове на Константин Велики. Това е, което дава основание на Църквата да го нарече равноапостолен и да го канонизира за светец, въпреки личните му прегрешения в неговия социален бит. Разбира се, че има благословение и внушение на всемирните сили. Когато едно Учение трябва да стане живот, трябва да стане вероизповед, то е съхранявано и от това, което наричаме „невидими сили“. Ако някой мисли, че само видимостта създава утвърждение, това е невярно. В битието на човека винаги присъстват и невидимите и те имат дори понякога повече власт, отколкото видимото. Затова е казано, че „неведоми са пътищата Господни“ — незнайни са пътищата Господни. Когато нещо не можем да си обясним, то е, защото даваме упованието си на видимото, но ако имаме възможността с другото зрение да виждаме, тогава пътищата Господни ще са ведоми. Така Константин Велики заедно с неговия съуправител Лициний издават Миланския едикт в 313 г. с грижата и любовта на неговата майка Елена, която впоследствие е също канонизирана, също така е обявена за светица, защото търси гроба Христов, намира кръста на разпятието Му и с това заслужава признанието на Светата църква.

В ония години на гонения християнството започва своя равноправен с другите религии живот. Оттук се налага необходимостта да бъде съхранено вече чрез догмите, чрез правилата, чрез ритуалите и обредите. Защото това е пряката връзка на възможното възприемане — да присъстваме и чрез тайнството да бъдем посветени. Мнозинството без обред не може. Тогава вече Светата Църква и тези белязани личности ги отработват въз основа на своите знания, без да се къса веригата на верското в човека. Това трябва да запомним — че няма религия, която да отрича Бог, и следователно няма религия, която да не е потребна в пътя на съвършенството. (Защото, ако се поставим на мястото на тези, които наричаме езичници, ще видим колко повече добродетели са имали от нашето модерно схващане за религия.) Така че не е скъсана веригата на тайнствата, които винаги ще бъдат връзката между това, което е било, и онова, което има да дойде; всяка нова религия ги поднася в съответното възприемане.

Първият вселенски събор е Никейският в 325 г. и се слага началото на Символа на вярата, именно Веруюто. Тъй като някои от нещата не са били така плътно властни в голямото духовно мислене на човечеството, а всяка празнота създава възможности за нови явления, за отклонения, за ереси, се явява неотложната нужда от Втория събор — Цариградският в 381 г., за да се изработи Никео-Цариградският символ, който и досега е властен. И тъй като без църковен събор не може да бъде променено нищо, и тъй като се счита, че един догмат е изработен върху трите признака — богооткровение, църковност и общовалидност — всички те имат хилядолетното свое присъствие и властност над човека.

В Първия вселенски събор, в първия член пише така:

Вярвам в единаго Бога Отца, Вседържителя, Творца на всичко видимо и невидимо;

Във Втория вселенски събор, който вече акумулира и Първия, пише така:

Вярвам в единаго Бога Отца, Вседържителя, Творца на небето и земята, на всичко видимо и невидимо;

Прибавено е нещо към даденото в Първия събор. И знаете от предходните религии, върху които говорихме, че първият Сътворител, когато започва да сътворява света, създава Небето и Земята. Те не са само физически знаци, а и духовни полета, в които присъствието на човека е валидно за съвършенството му. В Първия вселенски събор това го няма, във Втория е добавено.

Вторият параграф в Първия събор:

И в единаго Господа Иисуса Христа, Божия Син, Единородния, Който е от Отца роден: — т.е. от същността на Отца — Бог от Бога, Светлина от Светлина, Бог истинен от Бога истиннаго, роден, несътворен, единосъщен на Отца, чрез Когото всичко е станало, както на небето, така и на земята;

Във Втория събор вселенски пише тъй:

И в единаго Господа Иисуса Христа, Божия Син, Единородния, Който е от Отца роден преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бога истиннаго роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало;

Много по-изчистено, много по-цялостно, нямаме обвързването „както на небето, така и на земята“. И е вложено, че Той е „роден преди всички векове“. Нещо, което като изведено богооткровение го намираме в Светото Евангелие. На няколко места Христос казва, че е преди вековете. Когато Го упрекват, че няма още 50 години, а иска да каже, че е бил с Авраама, Той отговаря: Преди да бъде Авраама съм бил Аз; Аз съм бил при Сътворението на света, преди да е имало време. Ето как един знак на богооткровение, взет от светото Писание, санкциониран от църковност и задължителен като изповедание, става догмат.

Трети параграф в Първия събор:

Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе, въплъти се и стана човек;

Във Втория събор е казано:

Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от Небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария, и стана човек;

Ето, вижте как могат да се създават възможности за тълкувания, различни в целостта. В Първия е казано „и стана човек“, но не е посочено чрез кого е въплъщението богочовек да стане. „От Дева Мария и Святия Дух“ — ето догмата за боговчовечването. Той трябва да мине през утробата на един човек и този човек е Неговата майка. Тя е и Всемирна — това е отделна страна на въпроса, но тя е и жител на тази планета, тя е Мария, тя е Дева Мария. Боговчовечване...

Бог чрез Святия Дух, чрез утробата на Дева Мария ни праща Своя Син Божий, Който е и в същото време Син Човечески — каква голяма е разликата между Първия вселенски събор и решенията му и Втория вселенски. Представете си каква прецизност в метафизичното мислене са имали светите отци, за да изчистят този догмат — за да няма нито съмнение, нито възможност за упрек или за друго назидание. „Слезе от Небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария, и стана човек“ — ето догмата боговчовечване. Докато в предишното е казано: Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе, въплъти се и стана човек. Чрез кого, как ще го възприемем? Липсва планетната плът, липсва майчината утроба, а тя е свидетелство за човека, не бащата. Свидетелство за детето е майката, нейната утроба е свидетелство. В Първия вселенски събор в другия параграф е сложена една дума: „страдà“. Не стрàда; страдà, защото наистина го беше минал. Във Втория вселенски събор е казано: Който биде разпнат — имаме вече и едно физическо доказателство за употребеното насилие. Дали е вярно или не, не е важно, важно е свидетелството, че е посочено оръдието на насилието, действието и лицата, при кого какво стана.

и биде разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и биде погребан;

В петия параграф на Първия събор е казано:

и възкръсна в третия ден;

Във Втория събор, където вече е нашето изповедание:

и възкръсна в третия ден, според Писанията;

Ето потвърждение на необходимостта за богооткровението, влязло като знак в догмата. Казано ли е в светото Писание, че Той ще възкръсне — казано е. В Преданието има ли го включено — има го. Докато в Никейския символ това го няма.

Шестият параграф в Първия събор:

и възлезе на Небесата;

Шестият — във Втория:

и възлезе на Небесата, и седи отдясно на Отца;

Присъдата не само е дадена, наградата не само е посочена, тя е фиксирана: И седи отдясно на Отца.

Седмият параграф в Никейския:

и ще дойде да съди живи и мъртви;

Седмият — в Цариградския:

И пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви, и царството Му не ще има край;

Самият Той казва: Не съдете, за да не бъдете съдени. Самият Той казва, че царството Му не е от този свят, когато е изпречен пред Пилат. Самият Той знае, че в цялата всемирност, защото е седнал отдясно на Отца Си, ще Го изповядат и че веригата на религиите, Пътят на съвършенството не свършва с едно само изповедание. Но тук е казано „живи и мъртви“ — ще има мъртви, които ще дойдат, и живи, които ще Го чакат, защото няма мъртви. Смъртта е наше понятие за преминаването ни. Този, който знае наличието на отвъдното живеене, казва, че се ражда за там, както раждащият се оттам тук е новороден за нас.

„И царството Му не ще има край.“ Коя е тази тайна, която дава на царството Му безкрайност — Духовната вълна, която Той донася, защото тя е и съграждащият материал в Светоустройството. Той донася Учението за Любовта, то не може да има край. То е взело участие в Сътворението, то ще вземе участие и в живеенето, затова Царството на Любовта не ще има край. А Той добре е знаел, че всяко едно учение, че всяка една религия свършва своя път с дадената възможност за развитие, но вечното, което донасят големите Учители, никога не свършва. Не може да свърши Правдата на Буда; не може да свърши Любовта на Христа; няма да свърши Мъдростта на утрето; няма никога да свърши Истината, която стои над всички религии, защото Бог не може да свърши. Много добре е казано: И не ще има край!

Осмият параграф на Никейския събор гласи:

и в Духа Светаго.

Вярваме и в Духа Светаго. Тук думата не е нужна да бъде казана, защото вървят по параграфи, но това е мисълта — „и вярваме“. С това Никейският символ свършва.

Осмият параграф обаче на Цариградския събор е:

и в Духа Светаго, Господа, животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците;

Този параграф е един от най-съществените и той също е ябълка на раздорите за нинешните и някогашните църкви на християнската религия в тезата за усията, омоусията — Единосъщието, че Бог Отец, Бог Син и Бог Светий Дух имат една същност, едно естество. Затова е казано, че вярваме и в Него, „живототворящия“. Ненапразно Христос казва на учениците Си: Аз ще ви пратя Утешителя, Който ще ви спомни какво съм говорил, живототворящия Дух Светий, Който от Отца изхожда. Тук е разковничето: Който от Отца изхожда. Бог е неродим, Синът е роден, Светият Дух изхожда. Те са единосъщни в три ипостаси, макар че има някаква йерархия. А като догмат Единосъщието Ги прави равни. Но Светият Дух изхожда, не е роден.

В Католическата църква е променено и е казано, че Той изхожда не само от Отца, но и от Сина. Тук изрично е казано, че от Отца изхожда. Католическата църква казва, че изхожда и от Сина и това създава т.нар. „филиокве“ (Filioque), т.е. че изхожда и от Сина. Тази догматична разлика е създала много големи неудобства за помирението на двете църкви и сега, когато икуменическите движения имат своите постоянни заседания и търсения на споразумение и на побратимяване, този догмат лежи като камък за спъване. Православната църква не приема Святия Дух да изхожда от Сина. Изявите на Святия Дух най-добре са поднесени в Писанията и неговите плодове са били в изобилие дадени чрез пророците. И затова е казано: Който е говорил чрез пророците. Тези, които познават Старозаветието и техните пророчески сказания, знаят как всеки пророк казва, че в даден момент има едно осенение. Но има голяма разлика между осенението и откровението. Много голяма е разликата и много добре е казано, че имат осенение на Святия Дух в тях — това може да бъде едно посланичество, това може да бъде едно посещение — за разлика от целостта, каквато Христос притежава вече. Той е въплътеният Бог в човек.

Деветият параграф, който вече е дело само на Цариградския събор, казва така:

В една света, вселенска и апостолска църква.

Ето наличието на институцията, която трябва да бъде включена, за да отстоява Учението. Институция, която има и материален образ, и своя духовен образ. Нейният духовен образ е цялото Небе и Христовите служители, а нейният материален образ е тази църква, която на Земята имаме, с нейните служители.

И когато казват, че вярват в една „света“ — свята е, защото основателите на тази църква са всички ония апостоли, всички ония отци, които са я съградили със своето страдание, което ги освещава. Но в края на краищата освещаването става чрез присъствието на Христос, затова Той казва, че църквата е Неговата невяста. Ако Неговото присъствие не освети храма, църквата ще има само своята човешка, своята земна слава, своя земен живот, но тя трябва и тук да има небесен живот. Тя е служител между Небето и Земята, на земните жители в духовно-небесно присъствие. Това е тя и затова е свята.

А вселенска, или съборна (catoliquos, както е казано) е, защото по един безспорен начин Христос отпраща Своите ученици да я основат по цял свят. По един безспорен начин — като повеление: Идете и проповядвайте, благовестете по целия свят! В този смисъл тя е вселенска — като присъствие на планетата ни и по дара, който Христос и дава като Небесен Син, като Син на Отца Си, Който е Сътворител на всичкия ни свят, не само на Земята. Така че вселенността идва и от нейния глава — Той е глава на Църквата.

Апостолска е, защото основоположниците — камъкът, на който е основана — са светите апостоли. Те напуснаха Иерусалим, те сложиха криле и тръгнаха по предназначение и благословение. И онези от радетелите в християнската църква после, когато имат дело, което е начално по предназначение, се наричат първоапостоли или равноапостоли, каквито са нашите братя Кирил и Методий. Те са наречени първоапостоли, защото книжнината, знанието, Аз-Буки-то, което дават на една славянска общност, е наистина първоначално действие и затова са първоапостоли на българската църква и на българската книжнина.

Десетият параграф е:

Изповядвам едно кръщение за опрощение на греховете.

Кръщението и още шест други тайнства съставляват другата тайна на изповеданието на християнството. Тайна на тайните е самото кръщение. То е не само видима страна, на каквато сме навикнали, то има своя енигматична страна — вътрешно-сакрална: да се изведе едно състояние на нашата душевност, на нашата плът и на нашия дух в присъствие на божественост, като се освободим от онова, което носим като грях. Затова Христос казва на Никодима: Ако ти не се родиш отново от вода и дух, няма да познаеш нищо от Бога. И светото кръщение не само като тайнство, но и като действие, се съпровожда от тези два елемента — водата, в която трябва да бъдем изкъпани, и помазването със Святия Дух, с който трябва да бъдем посветени. А знаете, че водата е астралният образ на светлината и се потапяме не само във физическата вода, потапяме се в Светлината! А Светлината, е казано в Евангелието на Иоана, не може да бъде помрачена (или обхваната) от тъмнината. Това е една дълбока тайна и тя във всички времена е стояла. В гръцката митология себевлюбването на Нарциса къде става — във водата! А какво беше водата — светлина на нашия астрал. Къде се себевлюбваме — в Бог, който ни се показва. Ето къде е тайната на кръщението и тук, когато се казва „Изповядвам едно кръщение за опрощение на греховете“ — много са въпросите, които могат да излязат.

Какво има да се прощава на едно дете? Църквата без да иска, признава нещо, което в Четвъртия и Петия вселенски събори отрича и което Ориген защитаваше — идеята за преражданията. Защото, ако се приеме, че то се ражда за единствен път, само сега, с всичката си невинност, аз не знам кои грехове трябва да му простим!? Но кръщението като идея за прощението, знаейки и тази друга тайна, съществува във всички религии и така тогава, като логика, добре е казано.

Единадесети параграф:

Чакам възкресение на мъртвите

Няма по-велико нещо в планетното ни живеене и няма по-добър индикатор за нашето възземане от идеята за Възкресението. И каква беше тайната, когато Заратустра беше поискал от Ахура Мазда да получи безсмъртие? Какво Му беше казал Той: По-добре поискай смърт, за да вкусиш от идеята за Възкресението! Ако можем да уловим подземната река на възможното изкачване във височините, т.е нашия живот, минал през утробата на гроба, за да дойде до Разпятието и Възкресението, тогава сме открили тайната на целия божествен живот. Този, който не може да познае търпението в утробата на гроба, който не може да прости на разпятието заради това, че не знае посвещение, не е познал какво крие Възкресението. А Възкресението е познание за божествения живот в Бога и Той у нас — възкресение, което ще бъде и с плът. Плътта ни трябва да бъде подготвена за своето нихилиране, затова се минават тези подземни реки. Всичко това са символи, макар и да имат някаква реалност, защото всяка реалност е едно свидетелство за иреалността. А иреалността ни я показа, че е възможно възкресение — възкресение в реалност. Кога — когато Бог имаше Своя Син и Синът имаше Своя Отец. Те не се загубиха. Идеята за Възкресението я нямаме в езическите религии и знаете моята теза, че едва Христос изведе човека от Подземното в Небесното царство.

И последният параграф (Символът на вярата е от 12 параграфа):

И живот в бъдещия век! Амин!

Какво можеше да им даде друго по-властно, по-достойно от това — живот в бъдещия век — Животът от Възкресението, Свободата! Когато се усвои, когато се изживее и осъществи Любовта, когато Мъдростта освети човечеството и се утвърди като битие, ще дойде Истината и, както казва Христос, тя ще ви направи свободни.

Свободата...

А Свободата не може да бъде вън от Него.

И така, Вселенските събори, които Източната църква признава, са седем на брой. Католическата църква признава още тринадесет други нейни Вселенски събори, но Източно-православната църква признава седем. В тези събори са решавани догмите, каноните, обредите; изведени са правилата на Светата Църква, по които се управлява. Дори доста, доста обременени неща има в правилата и в техните решения, но както всяка институция тя извиква своите войници на стража, за да я пазят. Тогава те не са имали войнство друго освен правилата, освен догмите, освен каноните. После Църквата се въоръжава с войници, но тогава тези събори са дали нейната охранителна сила.

Седем събора...

Първият вселенски събор е Никейският, Вторият е Цариградският; от двата е направен Символът на вярата. На Втория събор са приети и още осем правила, които и досега са действащи, макар че някои от тях са неприложими. Такава строгост има някъде в тях, че ако се къпете с един евреин в баня, се считате за покварен, за омърсен. Този ригоризъм е бил един отзвук на поведението пък на староеврейската религия спрямо Иисусовото учение.

Третият е Ефеският, който е в 431 г. (Това са били градове, в които християнството има своето първенствуващо развитие и своите големи духовни синове.) Приема осем правила.

Четвъртият е Халкедонският в 451 г., в който се решава и въпросът за двете естества: дали Синът има само едно естество (само божествено или само човешко), или има две (и божествено, и човешко). Православната църква приема, че Той има и двете естества. Този събор утвърждава още тридесет правила.

Петият е Цариградският в 553 г. Той утвърждава само решеното преди и осъжда вярата и поведението на Ориген, Несторий и други, които приемат теорията за прераждането. Осъждат и тезата на Ориген, че в идеята за Второто пришествие и Страшния съд счита, че и това, което официално се нарича сатана, дяволи, ще бъдат спасени. Това е тезата на Ориген и тя не може да не бъде такава, след като той приема еволюцията и закона за прераждането! Това е голямата разлика между статиката и динамиката в едно религиозно мислене. Статиката е тази, че ви заковават, след едно раждане само, за хилядилетия в чакане на Второто Пришествие, Страшен съд, а тези, които са вършили лошо — да горят в геената огнена! Разбира се, Ориген не може да приеме тази теза. Той не приема „вечната мъка“ — надделява я с мисленето си. И така е съден в Петия и Шестия вселенски събори.

Шестият е Цариградският в 680 г., когато се решава въпросът за двете воли — за физическата воля и божествената воля на Христа. Естествено е, че Църквата приема и двете: Той има и божествена, и човешка воля. На този Вселенски събор излизат със сто и две правила.

И Седмият е пак Никейски, който е в 787 г. и решава въпроса за иконописта и за иконите, тъй като в него време започва т. нар. иконоборство. Той е с двадесет и две правила и е последният за Източното православие, но не и за Западната църква, която има още тринадесет, както споменахме, свои Вселенски събори — без участието на Източната църква, но си ги нарича Вселенски. Тези Вселенски събори имат своята неизменна сила и власт досега и както е казано в Символа „до скончание века“. Всяка църква е намерила своите формули за защита.

Православната църква има и т. нар. поместни събори, които отделни църкви в отделни свои необходимости са събирали. И когато стават някакви процеси за нарушение на приетите правила, съответното наказание е мотивирано с признаването на тези поместни събори — еднаква сила имат както и Вселенските!

Първият поместен събор е Анкирският в 314 г. Значи преди Първия вселенски, който е 325 г., имаме един Анкирски събор, поместен, с двадесет и пет правила и осемнадесет присъствали епископа.

След това е Никео-Сарийският, който става между 314 и 325 г. с една неуточненост, но в този период. Той е с петнадесет правила и двадесет и четири души епископи.

Третият поместен събор е Гангърският, който е станал в 340 г. с тринадесет епископа и двадесет и едно правила.

Четвъртият е Антиохийският в 341 г. със сто епископа и двадесет и пет правила.

Петият е Лаодикийският във Фригия (това е в малоазиатските държавици) 343 г. с триста седемдесет и шест отци (какъв голям парламент!) с двадесет правила.

Шестият е Сардийският — това е Софийският. София в 349 г. е съборно място с присъствие на триста петдесет и шест свети отци — решават големите църковни проблеми тук, в София, Сердика! Самият Константин Велики е живял тук и това е било неговата втора столица, така да се изразя. Така че София има небосвод, който е звездеел от подобен род мъдрости. И вижте какво законодателство в своето изграждане на тази повсеместна империя имаме! Има само един Вселенски събор до 381 г., а тук до 349 г. вече шест събора поместни, за решаване на легитимност и правилата на изповедание.

Седмият е Картагенският (Африканският) в 419 г. с двеста и седемнадесет епископа и сто четиридесет и седем правила.

Осмият е отново Цариградски в 494 г. със седемнадесет епископа и само едно правило.

Деветият е пак Цариградски, който се прави в т. нар. храм на светите апостоли, и е в 861 г. през месец май с триста и осемнадесет отци и седемнадесет правила. Този събор можем да го свържем с борбата за покръстването на българския народ. Коя църква (макар и още неразделени църквите), коя църква може да привлече, да вземе в своето лоно българската държава? Тук нашият цар-покръстител Борис е играл своята голяма дипломатическа роля. Разбира се, този двубой е придружен и от вмешателство на Людвиг Немски и в края на краищата завършва с промяна — веднъж идват епископите на Римската църква, след това покръстителите на Византийската империя.

Десетият събор е пак Цариградски, който се извършва в храма „Света София“. Той е в 879 г. с триста осемдесет и трима отци и три правила. След това имаме т. нар. „Правила на светите отци“ — тринадесет отци дават свои правила, които влизат в канониката на Православната църква.

С това заключвам вратите на съборите.

Въпрос: Ако Кундалини у нас е Синът, то кой у нас е Духът на Истината, кое е Бог?

Отговор: Вижте, не може да бъде оспорван Бог вън от нас, но Той не може да не бъде вгърнат и у нас. Ние като Негови деца и като Негова рожба не можем да не кажем кой у нас е Бог. Именно онова, което е Неговото, което ни е сътворило, т.е. Духът, Той може да бъде наречен Бог. Когато Той се изявява, както е случаят с Христа, ставаме Синове Божии. Но да Го вгнездим някъде в себе си, както вгнездваме, да кажем, висшата духовна сила Кундалини, да Му дадем обиталище у нас на определено място, то значи Бог да Го определяме с нашите възможности. Той няма обиталище! Той не може да бъде поставен на едно място! И затова чрез Сина Си се изявява, а Синът е казал: Каквото и да поискате от Отца Ми в Мое име, ще бъде изпълнено. Но не е казал: „Каквото и да си поискате във ваше име.“ Това трябва да се разберем. И това е много важно. А когато всеки поотделно стане един Христос, тогава няма какво да искате от Него. Той казва, че чрез Него, когато искате нещо, ще ви бъде дадено; но когато сте като Него, няма какво да искате. Защото Той им даде другата тайна: Аз и Отца едно сме! Е, какво можете да искате тогава!

Въпрос: В Първия събор, когато се казва, че Отца е сътворил всичко видимо и невидимо, няма ли се предвид, че това са и Небето и Земята?

Отговор: Естествено е. Естествено е, че се има предвид. Но поселението на усвоеното става (тук тайната е тази) на тази земя, където има човечество, защото планети има много! „Видимо и невидимо“ са всички планети — и Юпитер е планета, и Луната... Затуй тази тънкост е сложена — че това Учение се дава на Земята, а не на Луната, не на Юпитер, които са в бройката от седем планети, които съпровождат...

Въпрос: Неправилна ли е идеята на Ориген за субординацията на Сина?

Отговор: Идеята на Ориген за субординацията — не само на Сина, а въобще на цялата Троица, е която послужи на църковните отци (мисля че 481 г. беше) да го анатемосат и да го отлъчат от църквата. Както за тази негова идея за субординацията, така и за неговата „мръсна ерес“ за прераждането!

Безспорно е една църква, която се гради далеч от принципа и законите на еволюцията, от принципите на кармата и прераждането, да приеме идеята за субординацията. Защо — защото, макар и единороден, Той е и Син Човечески. Освободен, разбира се, от греха, но дошъл и донесъл спасение на другите! Следователно всеки от Неговата жертва спасен, става син човечески. И тогава не само като аргумент, но и като прозрение, Ориген е прав, че имаме субординация. Защото все пак Синът е роден! Но когато говорим за тази Троица Единосъщна, ние говорим за Божествеността. И никой не я е отричал, защото тя е във всекиго — това, което наричаме Дихание... Следователно тезата ми, че човекът е един бог в развитие, е безспорно толкоз божествена, колкото всеки от онези, които като първородност са родени и са давали жертви.

В такъв смисъл Ориген е защитавал своето основание. А и свети Августин го е споделял. Разбира се, свети Августин също е минал през известни отричания на това единство и т. н. Но после, дето се казва, си е направил своята изповед и минава вече за светилище в тази църква, а Ориген не може да бъде отречен, че е един от най-плодните и най-творческите свети отци, макар и отлъчен и анатемосан!

Тайнства и основни разклонения

В тази лекция ще се опитаме да оформим мирогледа на християнина, след като говорихме за онзи човешки и божествен пратеник (когото нарекохме Син Човечески и Син Божествен) — Христос, и казахме, че даде на човечеството една нова Духовна вълна, която наричаме Духовната вълна на Любовта... След като можахме да видим благословеното пратеничество на Святия Дух върху онези избраници, които трябваше да занесат Учението Му по света и да направят това, което се нарича Църква Христова, а по-късните представители на християнското изповедание с Вселенските събори да оформят онова, което стана настолност в Църквата: именно догмите, каноните, тайнствата — животът, който трябваше да излезе на показ от онова, което Той даде в душите им — Учението за Любовта! Ще продължим да говорим върху християнството, и то по-конкретно върху тайнствата, след което ще дадем едно обяснение във възможно едри щрихи върху трите разклонения на християнската религия, а именно: Източното православие, върху което досега говорих, Западната римокатолическа църква и протестантската църква (в нейните генерални линии, а не в послешните църковни общини, т.е. върху лютеранството, или лутеранството, върху калвинизма и цвинглизма).

Тази тема е един лабиринт, наистина необходен лабиринт. Спасението в лабиринта е нишката на Ариана (или Ариадна, две названия имаме), за да се излезе от него. В този лабиринт няма минотавъра и героизмите, жертвите на Тезей не са нужни, но нишката на Ариана е много необходима, особено когато ще посоча различията, и то в генерално-догматичните и канонично-обредни проблеми между Източното православие, Римокатолицизма и протестантството. Тази нишка е много необходима, поне да може да се излезе от лабиринта на неясности, който поради социални съображения или държавна политика попречи вие по една или друга причина да бъдете на трапезата на едно религиозно знание. Не се касае за богословски усвоявания, но едно първично религиозно знание, едно вероучение в неговата чиста страница не можахте да имате. И много често става смесване на тези религиозни гледища от една и съща религия, и много често с непрецизност човек преминава от едно към друго, а след това вече, като всеки пленник, без да го питат дали е участвал във войната, продължава пленничеството си в тази формация, към която уж е отишъл. Така нека започнем с тази нишка на Ариадна да влизаме в големия, наистина голям лабиринт, наречен християнство.

В християнството Източно-православната църква, след като изгражда своя молитвен дом, отрежда своите ритуали и тайнства, с които пряко, видимо или невидимо, прави своя контакт с Господа — основателя си. Това е, което се нарича църква, защото молитвен дом може всеки да си направи (а той най-напред започва в личното му съзнание, започва в неговия душевен свят), но вън от своето молитвено място има и един социален дом, наречен храм. Това е понятието за църквата, която обединява в себе си не само верската страна, не само култовата страна, не само метафизичната страна, но тя е един жив сбор както от реалностите, които присъстват, така и от ония, които са отминали (светци, ангели, архангели, видими или невидими, контактно или неконтактно свързани с тях) и най-вече, като глава на цялото това изповедание, самият основател на Църквата — Иисус Христос. Една бдителност, която никога не е слизала, защото Христос, както казахме, е Духовна вълна, която Самият Отец еманира. И когато разгледахме догмата за Троица Единосъщная говорихме, че това е Втората Ипостас, която е взела участие в Сътворението на света и като бдителност основава своя молитвен дом. И тези тайнства, фактически, са духовният зид или невидимите връзки, с които обикновеният мирянин се свързва в своето религиозно битие по-нататък.

Първото тайнство, което Източното православие утвърждава и слага в началото на жизненото си съществование, изхождайки от битие, потвърдено от самия Учител — било от свещеното Писание взето или от свещеното Предание — това е кръщението.

Кръщението като видимост и кръщението като тайнство са един контакт на живителността като духовна сила и на реалността, чрез която се върши, а именно водата. Това тайнство наистина е изведено от поведение, което самият Учител, самият Иисус Христос осъществява. Знаете, че Той влиза в реката Йордан, като казва на Иоан Кръстителя да извърши това тайнство над Него, въпреки че Иоан поначало казва: Аз имам нужда да се кръстя от Тебе! Но Иисус рече: Трябва да се спази законът!

Самото тайнство има предназначение не върху Христос, Който е роден от Бога и не носи първородния грях. Той по същина е безгрешен, но приема тайнството кръщение според мен като посвещение — това, което църквата отминава. Така че тайнството, което се върши от последователите на Христовото учение и Светата Църква, има за цел да освободи новопокръстения от греховете, от първородния грях и духовно да го възроди, възлизайки в божественото семейство. Това е тайната на кръщението — освобождаване от първородния грях, с който идва новороденото. Отделен е въпросът и може да се спори — може ли детето да има грях! Ако се изходи от тезата за първороден грях, който от Адама продължава нататък, безспорно за Църквата това е един догмат. Но кръщението се извършва с тази мисъл: да се освободи човекът, да умре първичният грях, който има; да се възземе в духовното лоно и да заживее в божественото семейство. По този начин той получава един свой ангел-пазител.

Би трябвало да се даде една страничка или няколко реда за това велико тайнство като посвещение, защото Христос като безгрешен какво получи освен потапянето във водата? Говорили сме вече, че водата е астралният образ на светлината; че умиването, което се върши, е освобождаване на онова, което имаме в своето минало. Но нещо друго има тук — ниспосланието на Святия Дух; и Отца, Който из отворените Небеса казва и подчертава Своя пратеник, че това е Неговият Единороден Син: Този е Моят възлюбен Син, над Когото е Моето благоволение. Него слушайте, Нему вярвайте! Това е вече форма на посвещение. И Светата църква в един по-смален, бих казал, вид или форма на предаване на това благоволение, внася второто тайнство, което се върши в християнската църква непосредствено след потапянето в купола — това е миропомазването, което е вече дар на Духа Светаго. Ето, не е изпусната веригата на посвещението, на кръщението. Отделен е въпросът дали кръстеният, след като получи този дар на Духа Светаго с миропомазването, ще извърши мисията, която върши Христос, ако не вън, то поне в себе си. Защото, ако човек не извърши мисията на Христос в себе си, той не може да каже: Аз и Отца едно сме, и за него не може Небето да каже: Този е Моят възлюбен Син, над когото е Моето благоволение. Това е голямото и това е битието.

Второто тайнство — миропомазването — се върши непосредствено след кръщението с Духа Светаго за просветление, за будност, за истина с формулата: Печат на дара на Святия Дух. Амин! И то се прави с помазване на всички отвори, които човешкото тяло може да има, за да възприеме Диханието божествено.

Тук мога да направя един отклон, за да кажа, че Римокатолическата църква, която също приема кръщенето и миропомазването като тайнства, има свои други формули в кръщението с потапянето във водата и особено различно е миропомазването. Първата разлика тук идва в това, че Западната църква не извършва потапяне, което трябва да се направи три пъти в името на Отца и Сина, и Святия Дух. Там правят поръсване. И не силата на тайнството е, която освобождава, а волята на изпълнителя, т.е. на свещеника. Ето защо свещеникът на Западната църква казва: Аз кръщавам... — в лично, първо лице, докато кръщението в Източната църква е: Кръщава се... — тайнството е, което извършва освобождаването, а не личността. При Римокатолическата църква, също така, миропомазването се извършва след седем години. Те имат отстояване на време и друго поведение — че то се извършва само от епископа. И тъй като то е предоставено само като епископско благоволение, логично е тогава един епископ в една епархия да не може да присъствува при всяко едно кръщение, когато става в една неделя и да ги миропомаже всички. Може би тази формула има своето оправдание. Това става вече при тях като един канон, задължителен в това догматично тайнство.

Едно изключение само има при кръщението — Източната и Западната църква позволяват на обикновения човек, на този, който ще бъде кръстник („godfather“ е на английски — „божествен баща“), ако детето е в бедствено положение — пред смърт, да извърши това кръщение само с думите: Кръщава се — съответно раб или рабиня — в името на Отца и Сина и Светия Дух! — в повторение три пъти. Това се позволява като неизбежна необходимост при липса на духовно лице. Може да бъде поканен свещеник и от друга църква, ако няма от тази, на която те са изповедници. Така че колкото и да е строго, виждате, при неизбежната необходимост може да се позволи да се извърши кръщение с формулата от обикновения човек. Но той се счита за кръстник, а кръстникът е отговорен за духовното развитие на кръщелника си. И каноничното право (а оттук беше въведено и в гражданското право преди) до втора степен не позволява бракосъчетание между кръстници и кръщелници. Представете си каква чистота за опазване на това родство! Родство, което няма никаква кръвна връзка, но е съвършено отговорно пред духовното развитие.

Третото тайнство е причастието, наречено евхаристия — „благодат“ или „благодарност“. Преводът е по-скоро „благодарност, възпоминание“, трябва да кажем. Причастието, или причащението (макар че модерното, новото име е причастие, то е причащение) е едно от най-святите тайнства, за което сме говорили, че съществува непосредствено още от изначалното създаване на религиозно битие и осъществяване на духовен живот у всеки мирянин. Това е съпричастието, контактът ни, живеенето ни и влизането, или внасянето на Божеството у нас. Говорихме за тотема, който се яде; говорихме за жертвите, които се правят — жертви, от които трябва да се яде; и за този сюблимен, велик, изнесен във висините вече момент, когато Христос, преповтаряйки постоянното съпричастие с божествата, дава хляба и виното, т.е. тялото и кръвта Си, обявени за тайнство и съпричастие с Бога: Ето, този хляб е Моето тяло. Ето, това вино е Моята кръв, или Новият Завет, който се дава в жертва за вас. Тук е именно светостта и степенуването от плът към Дух и от Дух към плът. И тъй като самото причастие е едно възпоменаване (и Той изрично го казва в Евангелието на Лука: Правете го в Мой спомен!, тайната на приемането на това евхаристийно тайнство е в преосъществяването на даровете, на преобразяването на хляба и на виното в тяло и кръв Господни.

Тук започва разделянето между римокатолическото, източноправославното и протестантското причастие. За Източно-православната църква преосъществяването на тези дарове се извършва със специална молитва, докато за Римокатолическата е само: Приемете, пийте... — т.е. поредността в литургията; няма специална молитва за преосъществяването. След това — хлябът, с който се прави причастието в Източното православие, е квасен (хляб подквасен, възбуден с подкваса), докато в Римокатолическата църква той е безквасен — нещо, което преповтаря юдейската религия с безквасните хлябове от тяхното бягство от Египет. В Източната църква е така както е направена Тайната вечеря, т.е. с оня хляб с подквасата, както го е дал Христос, а и както живителността на Неговото тяло има, защото тялото има една подкваса — Духът на Бога. Това също е една разлика, която трябва да се разбере. Третото нещо — в Римокатолическата църква всяка сутрин може да се вземе т.нар. сухо причастие: малки хлебченца във формата на питки, наречени „хвостии“, без задължението да се пости и да се подготви човекът. Всяка сутрин могат, когато има литургия, да приемат това причастие.

Това тайнство те също го извършват за малките деца в известно изчакване (в различна, разбира се, възраст, но не по-малко от седем години), и то е някакво външно, но и в същото време тяхно официално тържество: децата след миропомазването отиват на т.нар. „първо причастие“ — конфирмацията, както те я наричат. Конфирмацията е голямо тържество за тях. Какво е същественото, като се има предвид, че причастието е едно освещаване, едно цялостно обожествяване на човека — присъствеността на Бога във вас, а и във вашата подготовка за Него.

За Източно-православната църква сухо причастие не съществува. Безспорно прието е да има съответният пост, макар един ден, два или три — няма значение вече, но да се е минало през известен пост.

Протестантството признава само две тайнства. То признава само кръщението и причастието. Други тайнства не признава.

Четвъртото тайнство е покаянието. Покаянието е един ферментирал, душевно изживян момент, един катарзис, едно прочистване на будност, когато нашата съвест признава, че имаме извършено известно деяние, което по Божия план може да се счете за недобро (не казвам за зло) или е нарушен някакъв принцип от добродетелите, които всеки християнин трябва да спази. Тогава необходимостта от чистота налага тайнството покаяние. Вложеното в него е промяната, ферментацията — това е голямото! Чрез кръщението се извършваше едно освобождаване от грехопадението, от греха на миналото, а с покаянието се позволява на човека и след като е кръстен и е извършил известни непорядъчни неща да се освободи от тях и по този начин да има чистотата за съпричастие и живот с Христос, с Църквата и със своите братя. Така че покаянието е една стълбица, която е след кръщението и освобождаването от миналото, и има едно родство с разбойника, който сдели път с Христа на кръста, да отиде в рая. Ние пак можем да сгрешим, защото имаме свободна воля, която има право на избор — както да сгреши, така и да изкупи греха си. И ако именно човек направи само тази една дума: Спомни Си за мене, когато отидеш горе! — ето ви разкаяние, ето ви ферментация. Това, че можем да се покаем, не бива да ни улеснява да правим грехове, но тъй или иначе човекът е в еволюция.

За първородния грях Римокатолическата църква казва, че първичната добродетел и святост, която сме имали, е изчезнала. Протестантизмът твърди, че всичко е умъртвено; с грехопадението човекът просто е загубил присъствието на божественост и първичната непогрешимост е изчезнала. Оттук е и голямата разлика, че протестантизмът не приема покаянието вече, макар че в началните свои учредявания той приема и трите тайнства — кръщение, евхаристия и покаяние. Впоследствие отхвърля покаянието, тъй като счита, че чрез грехопадението Адам и потомствата му са загубили своята първична чистота. Душевността остава, тялото остава, но те не са пригодни да възвърнат пътя ни за очистението. Затова при тях остава единствен светилник вярата и благодатта на Христа, докато при Римокатолицизма, макар и първично-битиейната чистота да е отнета, оставена е възможността на сътворението в човека по Божия образ и подобие да подеме своето изцеление, своето избавление и чрез покаянието отново да се яви за живот пред Бога и пред света.

Петото тайнство е свещенството. Свещенството е, бих казал, главата на всички религии. Няма религия без свещенодействие, а не може да се върши свещенодействие без свещенослужител. Какъв ранг ще има — това няма значение. Когато един свещенослужител извършва своето предназначение — да служи на върховния си Бог, не е нужен ранг, нужна е святост. И тази святост Църквата я дава с това, което нарича тайнство на свещенослужителя, т.е. изисква се Духът на светостта да го осени, да го пречисти, да се всели в него.

Източното православие приема свещенството като тайнство, белязано с благодатта, с ръкополагането, с хиротонията върху съответното лице — било дяконското служение, било свещеническото служение, било епископското светителство. Те поотделно трябва да получат една благодат на епископския сонм, за да могат да вършат своите свещенодействия — както литургиите, така и тайнствата, и обредите.

Римокатолическата църква също приема тайнството свещенство (трябва да кажа поначало, че и Източното православие, и Римокатолическата църква приемат седемте тайнства, от които протестантизмът, приема само две), но голяма разлика има не само във формата на учредяване, а и в предназначението на служението на свещеника, на свещенството като тайнство. След като се получи тази благодат, се предоставя изпълнението на известни тайнства в йерархията, но в Източното православие свещеникът не е лишен от миропомазването, позволено само на епископа в йерархическия ред на Римокатолическата църква. Затова и в посвещението при тях е: когато се посвещава дяконът, на него се дава Евангелието; когато се посвещава свещеникът, на него се дава чашата и блюдото с хвостиите; когато се посвещава епископът, на него се дава Евангелието и жезъла на властта. Свещеникът може да отслужи литургия, т.е. жертвоприноса, който дава Христос, но дяконът не може. Епископът може да ръкоположи свещеник, но свещеникът не може да ръкоположи нито своя събрат, нито дякона. Ето, виждате пропорционалността в дара. И тази йерархия в свещенството се пази. А както казах, в Католическата църква миропомазване не може да прави свещеникът, а само епископът. Тези различия имат своето голямо значение заради светостта и заради чистотата.

И заради чистотата...

И в този смисъл трябва да знаем защо Западната църква и Източната църква не са приели жената да става презвитер или пастор, или свещеник. Не е обидно. Няма апартейд, така да се каже. Не, жената не е лишена от светостта! Но има нещо друго — жената трябва да отгледа онова, за което може да бъде призована и за което пък по биология е натоварена. Защото призоваването и е, когато ще и кажат: Ти си благословената, за да родиш Сина Божий, а потребата е, че тя продължава рода. И тази святост, която е дадена на жената, не може да бъде обида за мъжа. И това, което е дадено на мъжа като святост, не бива да бъде обида за жената.

Друга голяма разлика е т.нар. целибатство. Римокатолическите свещеници, или цялата им църква, нямат право на брак — това се казва целибатия, докато в Източното православие има стъпала: има бяло духовенство и черно духовенство. Бялото духовенство е дяконството, в служението на църквите, и свещенството. Черното е монашеството и епископският сан — те нямат право на брак. Свещениците имат право, дяконите имат право, а монасите, които са в границите на черното духовенство, нямат право на брак. Има и друга разлика — не всяко служение е позволено на свещеника по съответните съображения, но това са особености, върху които няма да се спираме в подробности. За това могат да се потърсят материали както в православното догматично богословие, така и в учебника по мисионерство, където са разгледани много подробно тези неща.

Шестото тайнство, това е бракът. Може би то има своята изходна точка от това, което е казано още в книга Битие: че ще станете една плът и една душа. Но преди да станат това, Бог беше взел от тази плът едно ребро и беше ги направил двама, така че идеята за единството лежи в идеята за разделянето. Той взема от единия (от Адама) Ева и казва, че ще бъдат пак единство. Защо? Защото астралът и мисълта, мисловното и емоционалното ни тяло могат да се разделят, но не могат да не бъдат заедно. Това е бракът. И ако можем да го степенуваме, ще видим едно бракосъчетание между душа и Дух, между човека и Богосина, между Духа човешки и Духа Божий. Като Божия благодат, като изворно начало за това тайнство се счита сватбата в Кана Галилейска. Единението при нас не е както при римокатолиците в съгласието и в действието, което извършва свещенослужителят. При тях действието на тайнството не е в неговата мистична същност, а в действието на самия свещенослужител и съгласието на бракосъчетаващите се. Докато Източното православие взема благодатта за единството и освещаването като образец на Христовата църква, която се счита за невяста на самия неин глава и жених — Христос. Тази мистична тайна е много съществена за отлика от римокатолическото схващане за самото действие и за волята на действащия свещенослужител. При протестантизма пък бракът е един граждански акт; те нямат това тайнство. Това е много важно.

Второто нещо, при Римокатолическата църква почти е невъзможно разтрогването на брак. Единствената изходна казусна форма за разтрогване е прелюбодеянието, но въпреки това Католическата църква и него отминава и много трудно позволява разтрогване на брак. Това правило на строгост може би до известна степен е създало и голямата двойнственост и е създало тревогата, която сега изживяват католическите страни с оглед искането си да се разреши абортът. Разбира се, това става със съответните събори, а както говорихме в предишната лекция, Католическата църква освен официалните седем събора признава още тридесет и седем свои събора, направени след датата на взаимното отлъчване между Източната и Западната църква — взаимната анатема, която си направиха. За щастие, през 60-те години на нашия век, папата имаше прозрението от Святия Дух и вселенският патриарх, който е primus inter pares на източно-православните църкви, също имаше своите осенения да прекратят анатемата помежду си и да си подадат ръка. А дали ще се стигне до единение, това е отделен въпрос. Като продължа да изброявам разликите, ще видите, че нещата не са така опростени, както хората си мислят; нито пък икуменическите движения (движенията, които искат обединението на всички църкви) имат далновидността да знаят, че в съответните църкви тайнствата не само са догми, но и жив живот, от който хората много трудно се отказват. Това налага може би една всемирна промяна, с която хората няма да слагат в старите мехове новото си вино.

Така и Източната църква счита брака за свещен. Разтрогването на брака в Източната църква също не е много лесно — поне у нас до 1945 г., когато влезе закон за гражданския брак. Преди това разтрогването на браковете беше предоставено на църковните съдилища и много, много трудно се даваше, но при наличието на деянието, което се нарича casus belli („причина за война“) в семейството, а именно прелюбодеянието, се позволяваше. Но в гражданския закон непосредствено след 1945 г., специално закона за семействата и брака, влязоха много улеснителни параграфи за разтрогване на браковете. Да не говоря за този параграф „несъвместимост на характерите“ и много често се чуваше: „Разтрогва се бракът!“ Ако не е било социална политика, аз бих казал, че то беше социално престъпление, но не защото не може да бъде разтрогнат един брак, а защото се улесняваше деструктурирането на социалния ни живот.

И седмото тайнство е елеосвещение, или както си го казва народът — маслосвет. Той се извършваше и продължава да се извършва при тежко болните, но със задача за изцеление, за помагане. Всичко това е изведено от Светото Евангелие, от апостолските послания, защото там е казано: Когато имате болен, повикайте епископа да помаже болния, за да се изцели. Така че то има предназначение първо с осветяването на елея (и трябва да се извърши от свещенослужител, не от обикновено лице) да се помаже за здраве с формула за оздравяване. Макар че след това в Източното православие елеосвещението се запазва, в Римокатолическата църква това тайнство придобива по-скоро прощална формула на отиващия си. Поначало това тайнство е трябвало да се извършва от седем свещеника, но постепенно Църквата отстъпва и се стига дотам, че и един свещеник може да го направи. Така че то като благодат за изцелението има първото си предназначение, а след това като прощение на този, който си отива. Ако наистина на кросното на живота на болния няма повече нишки, който и да дърпа, няма да продължи повече живота. Тогава естествено е, че това елеосвещение ще има своята последна, прощална, изпроводяща формула на болния, т.е. последно помазване — extrema unctio. В такива случаи, когато има тежко болни, то е свързано и с т. нар. „последно причастие“. И тук е единственият момент в Източното православие, когато се дава сухо причастие, което се пази в специална хранителница и се дава на заминаващия като опрощение на греховете. Религиите внушават, че трябва тук да изповядаш греховете си, за да можеш да отминеш нагоре простен. Има ли смисъл до известна степен тази формула? Има! Знаете ли защо? Заради това, че сме направили една вибрация от по-висша духовна енергия, която е минала през цялата наша физика и е вибрирала, и по този начин нашият клетъчен свят, който е стотици душици, е приел едно ново съзнание. И така всичко у нас, което е една душевност, импрегнира и нашата физиология, нашата анатомия. А тези душици, тези вибрационни атомчета, които имаме във всяка една клетка, след това си ги събираме, за да направим ново тяло и т.н.; а те ни придружават, те облекчават скръбността в цялата ни физика, която, както е казано, три дни трябва да преживее, докато дойде свобода от етерния двойник. Човекът, когато се прощава, една лента минава през него и всичко му разкрива — от лазенето до бастуна. Така че, колко смислено дълбоко е, макар и да изглежда смешно! Като се каже изповед, хората се смеят, те не знаят какво велико облекчение е. Не е важно дали ще му дадеш гласност вече, важното е, че в себе си си извикал на преоценка това, което или те е радвало, или те е смущавало; това, което те е скърбило, или това, което те е разсмивало. Извикваш го на преценка и то минава през всички твои телесни и свръхтелесни тела.

Така тези тайнства са оформили духовния, бих казал, душевно-храмовия свят и живот на християнската църква в нейните две големи разклонения, а изначало в нейното единство. Затова и миналия път казахме в Символ-Веруюто, че тя е съборна, апостолска, цялостна, универсална (catolicus) църква. Така тази изградена вече църква, която по-скоро е вътрешният, душевният свят на религиозното изповедание, просъществува в единство, макар и не всякога достатъчно единство, до онзи разтрогващ момент, както казах, обявен с анатеми и с други отрицания една към друга.

Ще се опитам да се спра накратко върху някои от тези моменти на разлъчване на двете църкви, а след това и на третата — протестантската. Рим, знаете, е столицата изначало на мащабната, всемирна Римска империя, която в Британия има свое воинство, в Галия има свое воинство, и в Африка и Азия... Рим е първенствуващият град; Рим е императорският град; там поради битие и предназначение апостолите Павел и Петър основават християнската Църква. Така постепенно в съзнанието на римския папа, или първосвещеник, се утвърждава убеждението за първенство, което след това ляга в основите на големия двубой — първенство като столица и първенство като мислене; първенство като благоволение, защото там двамата апостоли са основали своя храм. Ето тези предпоставки стават причина за взаимни след това нападки между църквите, а и за взаимно изключване една друга правата си. Първом, Католическата църква, т.е. по онова време Римската църква, приема и някои от неканоничните книги за боговдъхновени. Тъй като Източната църква приема неканоничните само като поучителни, а Римската ги приема и за боговдъхновени, фитилът на взрива започва да гори. И в един от съборите те изказват несъгласие.

Знаете и голямата борба на двете църкви за покръстването на България. Това са вече сфери на влияние — всяка започва да има физиономия на потреба и съответната сфера на влияние. По този начин влизат и елементи в съответни моменти на инославие, както ние се изразяваме, на друг начин на славенето.

В Западната църква имаме по-малко ереси и следователно избистрянето на догматичните същности, на каноничните проблеми и на чисто духовни обреди са първично дадени, докато в Източната църква всеки един от догматите е разглеждан с векове, докато се уточни.

Западната църква, в лицето още на папа Николай I (за който знаете, че е свързан с нашата църква), отработва един сборник с пояснения на известни постулати, наречен „Исидоровски декрети“ (макар че Източната църква ги нарича лъжеисидоровски), но в тях те си създават вече свои правила, свои обяснения, своя тенденция, че римският епископат има върховната власт над цялата църква и по този начин — право да бъдат слушани. Така че отношенията постепенно не са вече братски и в 1054 г. цариградският патриарх Михаил Керуларий е обявен с анатема вън от Църквата, а малко преди това се иска и извършва отлъчване на патриарх Фотий (за когото знаете от обстоятелствата при нашето покръстване). Аз не зная, дали ви е известно, но патриарх Фотий е бил светско лице и по потреба на държавата става веднага патриарх. В Източната църква имаме три такива случая. (Като генерална линия на Източната църква трябва да кажа, че тя има своя цезаропапистки статут — императорът е същественият. Нещо, което впоследствие ще видим, че Мартин Лутер прави — той обявява църквата за подчинена на държавата, защото в Западната църква е обратно — тя е папацезаристка; папата е същественият, а не държавният глава.) Така че още тогава Римската църква иска отстраняването на Фотий, но в 1054 г. при папа Лъв IX се поисква Източната църква да бъде обявена вън от порядъка на църквите, специално цариградската. Папата със своя була извършва проклятието над цариградския патриарх. Източната църква от своя страна прави същото и така се получава официалното разделяне на двата големи християнски църковни блока. Взаимно си изпращат проклятията и взаимно казват, че съответната църква не е нито апостолска, нито всемирна. И при това положение, явяват се основните различия, които дават поводите за взаимното разделяне.

Както казахме, има разлики в тайнствата. Тайнството свещенство за римокатолиците е целибатно, за православието — не. Както споменахме преди, когато разглеждахме догмата за Троица Единосъщная, Втората Ипостас — Иисус Христос — не е изходно начало на Святия Дух, а само чрез Него е пратен. Това е много важно в догматичната тънкост. Святият Дух изхожда от Отца, а е пратен след това чрез Христос за действие. И Христос сам казва при заминаването Си: Ще ви пратя Онзи, Който ще ви спомни. Докато Римокатолическата църква поставя и приема, че Святият Дух изхожда и от Сина. Това е много голяма догматична разлика, искам това да се запамети! Те го наричат филиокве (лат. filioque) — т.е., че Святият Дух изхожда и от Сина.

Другата разлика е върховенството на папата, за което говорихме и за което в социален план казах, че е папaцезаризъм — върховенство, при това с непогрешимост на папата. Неговото слово, неговият жест са непогрешими. Изхождайки от това, при папа Пий IX, особено в по- късните им години (в 1870 г.) те учат така: Ние учим и определяме, че по Божие установление римският папа е получил приматство от св. ап. Петър и всички църковни пастири, какъвто и сан да имат, и всички вярващи са длъжни безусловно да се подчиняват — и не само по верските въпроси, но и по чисто административни, по чисто дисциплинарни църковни проблеми; има само един върховен пастир — папата. Както виждате, това не може да се приеме от Източното православие и се отрича със съответните аргументи, че никъде не е дадено такова първенство. А касателно идеята за непогрешимостта — това много напомня едно Вехтозаветие с неговото законодателство. Това е, бих казал, наистина една от големите беди на Западната църква и може би с известни уточнявания и премълчавания тази непогрешимост (незаблудимост, както е казано още) е отпаднала и по-модерното време освобождава от това бреме Римокатолическата църква. Колкото за постоянството в главенството на църквата, както виждате и досега всички католически църкви са подчинени на Ватикана. Те нямат своята самостоятелност и своите върховни ръководители, както всяка поместна църква на Източното православие има своя върховен духовен ръководител с приемливостта на Цариградската църква като prima inter pares.

Друга разлика, която е налице, са символичните книги. Православната църква и досега няма свои символични книги, Католическата — има. Първом общи, които дават обяснение, които интерпретират символите — за Апостолския символ, въпреки че досега нямаме научно подтвърждение за изходната точка, че имайки дванадесет члена, всеки от апостолите е написал по един член.

Другият Символ е този, който Източното православие и Западната църква, разбира се, приемат — това е в Първия и Втория църковни събори, когато се утвърждава Никео-Цариградският символ на вярата. Там именно, в осмия параграф, в осмия член изрично е направено допълнението от Западната църква, че Святият Дух изхожда и от Сина.

Другият символ, за който се дават обяснения, е Атанасиевият.

Значи те имат свои символични книги. Сега мога само да изброя поредицата от тези книги. В частния случай това са специални наставления. След това имаме канони и декрети, които са издадени от Тридентския събор. Като се започне от 1545 г. имаме девет събора до 1563 г. Те, всички тези канони-правила, са събрани в сборника „Канони и декрети на Тридентския събор“. Следват „Вероизповедания на Тридентския събор“ и „Римския катехизис“, който се състои от четири книги: в първа книга се обясняват символите, във втора — тайнствата, в трета — Десетте Божи заповеди, в четвърта — молитвата Господня. После имаме „Определения на Ватиканските събори“. След това имаме „Определения на първите седем Вселенски събори“ и обясненията, които са дадени за онзи събор в 869 г. (признат само от Римокатолическата църква, в който е осъден патриарх Фотий и признато главенството на папата). Идваме до съборите, които се наричат Латерански и Лионски. Лионският събор в 1274 г. решава въпроса за филиоквето. Имаме след това други събори, които са отбелязани като техни символични книги — това е Констанцкият събор, в който взема участие и нашият Киприян, митрополит Московски (първом Киевски) и там съдят Ян Хус. Следват т.нар. „Папски определения“ (Ех cathedra). След това са техните служебници по литургия (Missale Romanum), техните служебници по тайнствата и потребите (Rituale Romanum).

Това всичко представлява вече един голям синор, който не може да се премине без решението на догматичната проблематика между двете църкви. Различават се и по идеята за грехопадението, както споменах. Католическата църква приема още нещо — в това изкупление тя приема и идеята за чистилището. Всеки, който е чел „Ад“ на Данте, знае, че там има и чистилище. Източното православие не го приема. Това е много съществен въпрос. И тук може да се помисли дали това чистилище не е един спасителен пояс (защото там, във възможността за чистота, отиват и ония, които не са изплатили своите грехове, направени и след кръщението) да се премине в друго поле — било в полето на блаженствата (рая) или в полето на страданието (ада). Този проблем не е добре третиран от страна на Източната църква. Това е важно за онези, които искат да влязат в тайната на възможностите, защото не може да се хвърли човечеството от своето единствено раждане или в рая, или в ада без възможността за промяна. Идеята за чистилището дава една възможност, която в другите случаи липсва. В ада са заключени и чакат съд, в рая блаженствуват — това не би било Христово, откъдето и да се погледне! Така че за Католическата църква (която разделя човека в неговите естествени елементи — тяло, което за същината си Бог като го сътворява е безстрастно, и душа, която също по Божия образ и подобие има и свръхестествените елементи на безсмъртието) имаме една вродена святост и тя казва, че тази вродена святост, тази битиейна чистота и правдина при грехопадението се губи, т.е. загубва се първоначалната правдивост. Това е много важно, защото след това възможността при Западната църква да се възвърне тя чрез разума и свободната воля е доколкото са загубени само висшите дарове. Следователно за другите дарове човек може да започне една своя борба и ведно с присъствието на Христос като идея за спасение и благодат на Божията воля, чрез Него да стигне до оправдание. И затова при тях това е по-скоро юридическа, правна вина, отколкото духовна. Нещо, което Православието отрича. Така идваме до идеята за спасението, което при Западната църква е повече правно отношение между Бога и човека, по-скоро един страх от възмездност, но правен страх, юридически страх; не е въпрос на греха.

Докато в Източната църква вярата е основна в действието на тайнствата и делата, съпровождащи жертвената вяра, довеждат до освобождаване, до спасение, то в Западната църква благодатта идва от извършителя. А това, според мен, дава основание след това извършителят да си напечати своите прощаващи грамоти, наречени индулгенции, защото индулгенция буквално значи „снизхождение“, значи „милост“. И изначално още, когато влиза в Западната църква, индулгенцията е имала по-скоро характер на грамота, дадена от папата или от техния кардинал за някои епитимии, както се казва в Църквата — наказания, които има някой да понесе, да си плати. Нещо като нашите съдебни глоби. Така се получава и то е значело точно снизхождение — наказано е някакво лице за дадено прегрешение, но то може да получи една грамота, т.е. една индулгенция и така да се облекчи. По този начин правото на духовника да се счита, че неговото действие е, което извършва тайнството, а не самото тайнство съдържа сакралната страна, мисля, че е отворило вратата за подобни изстъпления, които впоследствие стават причина за т.нар. протест от страна на Лутер. Във всяко от тези тайнства, както виждате, се получават големи различия между двете църкви.

Другият разделящ, и то много разделящ проблем, това е непорочното зачатие и на самата Дева Мария. Римската църква приема, че Дева Мария е родена също по непорочен начин, изхождайки от обстоятелството, че архангелът се обръща към нея с това: Благодатна, над тебе е Божията воля, ти си избраницата Божия. Така се мотивира този догмат и тази разлика с Източното православие. Източното православие не счита, че Дева Мария не е носила, както всички други, своето първородно прегрешение по силата на родовата линия от Адама до нейните родители. Римокатолическата църква отрича това нещо. Този догмат е въведен много късно, той е въведен с папска була от 1854 г. и още продължава.

Така с всички техни събори се оформява Западното, или Римокатолическото християнство и тъй като при него духовната власт е над светската, държавата е употребена в насилие, за което всички знаете. Няма нужда да говоря за инквизицията, няма нужда да говоря за всички изстъпления, които са извършени над цивилизацията. Всичко това довежда до едно брожение — съвсем естествено. Колкото и светост една институция да има, тя винаги ще се различава от святостта на Учителювото дело, на самото Учение — тя сама се обременява от времето и в съхранението си употребява насилието. Така и Църквата не се е лишила от това бреме да упражни насилието в защита на институцията, макар и Учението да става нащърбено и унижено.

Всяка църква го прави и това е трагедията на човечеството. И колкото и свята, и догматично недокосната да бъде една църква, когато се опорочава Учението, тогава се намират посветени, или избраници, наречени дори еретици, наречени реформатори — както искате, но те идват да протестират; те идват да махнат люспите от очите на един нов Павел, който трябва да създаде една нова църква. Така Савонарола прави своя голям духовен бунт. Така Ян Хус прави своя голям протест (в който има и нотка от българското богомилство и исихазъм).

Така в света влиза Реформацията. Тогава, когато Европа искаше да бъде рационална, един монах на име Мартин Лутер си позволи сам да си тълкува Библията и недоволството си да го изрази в онова, което впоследствие се нарече протестантизъм. Мартин Лутер — баща на протестантизма, е роден в 1483 г. и почива в 1546 г. В своето усамотяване като монах се запознава с мистицизма. (Какво показва това? Показва, че официалната църква никога не е позволявала мистицизма да се докосне до нейните предели.) Запознавайки се с мистицизма, той отваря и своите вътрешни, духовни очи, за да види разликата между Учението на Христос и институцията Църква, която прилага Христовото учение, особено Западната (Римокатолическата) църква, която извършва своите тежки дела: инквизиции, индулгенции и пр. Това е потресаващо за чистотата на този човек и той е покрусен, когато съвсем кощунствено един от пратениците на папа Лъв Х, с оглед на материални потреби, пуща много индулгенции. Тогава, в 1517 г., Мартин Лутер написва своите деветдесет и пет тезиса против индулгенциите, против свръхдлъжностните дела и против чистилището. Ето, неговият мистицизъм пък до там е стигнал — но и против чистилището! В идеята за чистилището католицизмът е много жив, но протестът идва от кощунството, че се опошлява едно духовно учение, като се прави икономическа политика в съвременен смисъл на думата дори.

И така, тези деветдесет и пет тезиса са сложени на вратата на храма във Витенберг. Това се одобрява от цяла Германия (вътрешният протест, зрелостта на негодуванието е подготвена в продължение на много лета, на много топлина е зряло негодуванието) и когато излизат тези деветдесет и пет тезиса, Германия известява своя протест срещу папата.

Генерални догматични разлики искам само да ви кажа. Протестантизмът отрича светото Предание, приема само светото Писание. Отрича делата като спасителна форма, приема само вярата като единствен път към върха на спасението. Само вярата, не дори добрите дела! И тук е разликата във въпроса за спасението — докато апостол Павел, докато Източното православие и Римокатолическата църква слагат ударение и върху добрите дела, протестантизмът ги отрича. Той счита, че с грехопадението човек е умрял за доброто, човек е загубил всякаква първична чистота и се насочва само към злото. И не става въпрос за правна невинност, не става въпрос за нищо друго, освен за вяра, която може да ви даде благодат чрез Иисуса Христа за спасение. Никакви добри дела! Вие сте загубили първичната си святост и за вас само благодат може да бъде спасение, а не и вашата воля, не и вашето сърце, не и вашият разум. Тук човекът вече е роб, тук човекът се губи. Предоставено е вън от него спасение, и то само чрез вяра — това е трагедия!

Така Лутер се налага. Той влиза в една колосална борба навремето си, както се знае, с Еразъм Ротердамски в идеята за свободната воля. И Лутер, и Калвин, и Цвингли отричат свободната воля и предоставят всичко на предопределението. Разбира се, че и в трите формули има различна доза на свобода на волята или пък на пълно унищожение, както е при Калвин и Цвингли. Но Еразъм Ротердамски — този, когото нарекоха „световният хуманист“ — разбира се, защитава необходимостта и правотата да има свободна воля, защото иначе бихме направили Божеството да се занимава само с жандармски неща — да бди дали проявява човек свободна воля или не, дали прилага свободна воля в изповеданието си и дали си е пошепнал някаква „сатанинска“ молитвичка. (Надзирателството в душата на вероизповедника е един от първите грехове на институциите, които опорочиха Христос!)

В 1521 г. папата поисква от Карл V, Мартин Лутер да бъде осъден на изгнание. Виждате, „добродетелите“ се трупат както в кралските особи, така и в папските простори. Разбира се, че се взема такова решение, въпреки че не се изпълнява. В това същото време, в тези същите години, брожението обхваща почти цяла Европа. В Швейцария започва реформацията на Цвингли и Калвин. В Англия започва реформацията, водена от крал Хенрих VIII, който много е кълнат от църквата (и от папата специално) особено за това, че е искал да му се разреши седми брак. Така реформацията се оформява в три насоки: лутеранство, или протестантизъм; калвинизъм, или реформаторство; англиканство, или епископска църква.

Калвин е роден в 1509 г. и почива в 1564 г. Основното, както казах, в него ще си остане предопределението. Наставлението, което дава, това е вярата. Прави и една специална книга, наречена „Наставления в християнската вяра“, издадена в 1536 г., която, ако я прочетете, има да се чудите на тези наставления — ужаси! Човек понякога се учудва как такива (за мен, разбира се) половинчатости в мислението на големите религиозни тенденции могат да станат предмет на изповедание и да съществуват четиристотин години. Но — така е! Като ги четете, ще се обезумите! Пътища... В идеята му за предопределението той безспорно прави опорностите си върху това, което апостол Павел говори (защото апостол Павел е между предопределението и свободата — той не може да не бъде такъв, след като беше един грамотен юдеин) и свети Августин (който също прехвърли две различни религиозни изповедания). Така че мотиви винаги могат да се намерят, но това е подражателство. Това не е собствено родено бебе. Инвитро — има бащинство, а няма баща! Така е.

Цвингли, който е роден в 1484 г. и почива в 1531 г., отрича въобще реалното присъствие, когато се касае до причастието, въобще реалното присъствие на тялото Господне и кръвта — те са само символи. Очиства ни само вярата в Христос. Само вярата в Христос ни очиства!

Някои наричат протестантизма рационализъм в идеализма, други го наричат рационализъм в материализма. Аз няма да се спирам върху основните стълбове на този храм, в който мистичността е отнета и е оставена демонстрацията на човека, тъй като нямаме там тайнството свещеничество (свещенство); имаме пасторската институция и той, пасторът, е избираем от църковната община. Не приемат преосъществяването на хляба и виното в тяло и кръв Господня. Нещо повече — те казват, че самият хляб и вино са същността на тялото и кръвта Господня. Това е разлика, която пък отива в другата крайност по отношение на Римокатолическата църква. Поначало ясно е, че протестът е против Римокатолическата църква, и явно е, че изведените тайнства са в противовес на тяхното катехизиране. Както казах, изначало протестантите приемат само три тайнства, след това отпада тайнството покаяние, тъй като с грехопадението няма място за вложена възможност в човека чрез покаяние да постигне спасение.

Протестантизмът също има своите символични книги, които се изработват от неговото учредяване. В тях също приемат трите символа на вярата — Апостолският, Никео-Цариградският и Атанасиевият. От специалната тяхна книжнина (символичната) е т.нар. „Аугсбургско изповедание“. То е съставено през 1530 г. от Меланхтон, но одобрено от Мартин Лутер и си има своите увод, вероизповедание и заключение. Има след това „Апология на Аугсбургското изповедание“. После има техни събори, в които учредяват „Малкия катехизис“ и „Големия катехизис“ от Мартин Лутер, които са обработени в 1528-29 г. и се състоят от четири части. В първата част се разглеждат Десетте Божи заповеди, във втората се обяснява Апостолският символ, в третата се изяснява молитвата „Отче наш“ и в четвъртата се обясняват двете тайнства — кръщението и евхаристията. Петата символна книга при тях е „Формула на съгласие“ (Formula concordiae). Тази „Формула на съгласие“ е отработена в 1580 г. и е подписана от деветдесет и шест светски владетели и от осем хиляди духовни лица. Там се разглеждат всички богословски проблеми. Докато Източното православие има своето брожение и святост да изведе пътеката на догматиката, на каноните, на правилата в първите векове, виждаме, че католицизмът, а след това и протестантизмът едва във втората половина на второто хилядилетие водят тази битка. Тогава при тях е брожението, тогава при тях е кипежът, тогава при тях е развитието.

Последното нещо, което протестантизмът отрича и не приема, е признатата от двете църкви агиологична страна — святата страна, светците, които влизат в сонма на свещеността на храма. Тя е потребност дотам дори, че в основите на храмовете се поставя костица от светец. Това нещо в протестантизма липсва. Отрича се тяхната святост не затова, че те не са извървяли един достатъчно свят път, а от страх да не привикне съзнанието ни към идола. И техният най-голям упрек е това, което вършат тези църкви с техните икони и с техните скулптури (при Западната църква). Това е за тях идолопоклонство. (Това е много близо, разбира се, до Старозаветието. Старозаветието няма своя иконография; само върху ковчега на съкровението на Светая Светих има ангели, които се счита, че държат трона, на който Невидимият Отец стои.) В такъв случай, когато казваме, че не се приема тайнството свещенство — липсва и йерархията, чрез която може да се извършват и свещените задължения.

Така ще си позволя да привършим с възможността, че нишката на Ариадна не е скъсана. Всеки по малко може да обхожда необятността на лабиринта и там, където иска да спре своето внимание, ако няма достатъчно четиво или знание, не пречи да си позволи да поиска преди да влезе в тая Светая Светих.

Въпрос: Що е грях?

Отговор: Най-спорният въпрос, който се води от апологетите на християнството и много различно квалифициран и класиран в трите християнски клона, това е проблемът за греха. Грехът вина ли е? Защото има и правна стойност вината, а един грях в религиите няма санкция публична, в смисъл — наказателна, каквато проявява публичното право.

Католическата църква представя повече греха като правно нарушение. В протестантската църква се представя повече като морално разрушаване на всички наши дадености. В Източното православие нещата са малко по-други. Макар и да се унищожават духовните дадености, които първоначално човекът е имал и, ядейки плода на знанието, е съгрешил, остава в него един кълн като обещание от Бога Отец — да прати Сина Си за спасение. Така че протестантизмът, когато говори за греха, унищожава възможностите за излекуване. Католицизмът го предоставя и като правна клауза. А в Източното православие — във възможност за спасението. В такъв смисъл нормативи, които дава една религия (каквито са Десетте Божи заповеди и техните повеления), когато бъдат нарушени, се казва, че това е един грях. Разбира се, еволюция в това понятие е имало във вековете и тя ще продължава. Дори като формула за опрощение на греховете, сме свидетели, че се е сменяла и самата санкция за възмездност. Сега никой няма да отиде да си купи индулгенции, за да се спаси, да иска да му се опростят греховете. Но има нещо друго, което е много съществено и тук вече трябва да се прекрачи прага, за да ви кажа как Христос гледа на тези неща. Първом, Той казва така: Не бихте имали грях, ако не бях ви казал. И в такъв смисъл, може би, се разбира грехопадението, което според мен е слизане, или по-скоро падане — отиване във Физическото поле, а не грехопадение. Не бихте имали грях, ако не бях ви казал! А виждате посегателството, което има от страна на необузданото юдейство при Неговото разпятие. Той казва: Не им го вменявай в грях, Господи!

Когато довеждат при Него голямата грешница, прелюбодейката... А според Стария Завет, дори и сега за всяко прелюбодейство, особено от страна на жената (мъж трудно са наказвали тогава; прощавайте, но така е било, колкото и да са били правдиви) — убива се с камъни. Ето сега една тайна. Уловете тук как Христос изважда жилото на греха, как го поставя в друга мярка и не прилага санкцията, като им казва: Който от вас е праведник, нека пръв хвърли камък. Ясно е, че не грехът е позволен, а прегрешението е възможно. И тук е величието на християнството — Моисей прави държава, а Христос дава Учението за Любовта и спасението! Но какво и казва: Дъще, и Аз не те осъждам, но повече не греши. Къде е Любовта — „и Аз ти прощавам“, „и Аз не те осъждам“; къде е Мъдростта — „повече не греши“!

В еволюцията, в идеята за спиралата, възможност за прегрешение съществува, но това не значи: „Грешете!“

Извинението е тогава, когато не се знае.

Въпрос: Ако човек не мине през всички тайнства, например брака, как това се отразява на бъдещото му прераждане?

Отговор: Ами апостол Павел казва така: Не е задължително да се жените. Полезно е да се мъжите, но ако може да минете без това — тогава го правете!

Така че няма повелителен характер нито необходимостта от бракосъчетание, нито необходимостта от свобода, т.е. без бракосъчетание. Когато Католическата църква налага това, което наричаме целибатство, тя не се е движела от идеята бъдещият техен поп как ще се прероди. Тя се е движела от една идея, чийто примитивизъм е много верен. Той е верен, примитивизмът ви, че плътта е, която изкушава, а Духът е, който спасява; че плътта е грешната. И дайте да я убием! Църквата и досега върши тази глупост — убива плът, вместо да я култивира, вместо да я одухотвори. Защото, ако някой може да наблюдава върналия се монах колко е извратен в следващия си живот, ще знае, че тази институция ражда бъдещи евнуси в мисълта. Светът няма да бъде спасен от монашество, а от светителство в душата му! Не в унищожение на плътта, а в одухотворяване на плътта.

Учителят им даде най-добрия пример — възкръсва с плът! Е, как ще възкръсне с тази плът сега? Изведи я, направи тази плът. А не проповядвай идеята: „Умъртвявай плътта!“

Затова апостол Павел казва: Когато не можеш да бъдеш целибат, по-добре е да се ожениш, да се омъжиш. Защото грешката е не в плътта, грешката е в мисълта! Не грешката, а въобще изкушението е там. Ей това е важното!

Благодаря!