Човекът в религиите

Теологичните идеи еволюират и йерархират човека.

В съкровението на човешката битнина е сложена великата идея да имаме Небесен Отец, да Го търсим и осъществяваме. Нищо скръбно няма в това да бъдем наречени деца, защото най-милото дете на Бога е човекът, който има едно задължение — да стане бог в своето развитие. От обреченото не можем да се отречем и дарението не можем да пренебрегнем — те ни съпътстват! Една от големите тревоги обаче, които човекът винаги е имал, е що е той самият, защо е наречен човек, какво битие му е отредено, какъв път трябва да изходи.

Официалните науки дават различни тълкувания, но светът на човека е много по-богат от това, което човешката мисъл е могла да изрази. Безспорно трябва да се върнем далече назад, за да отговорим на въпроса имало ли е време, когато човекът не е съществувал; да определим неговото присъствие в живота на планетата — предпланетен ли е, съпланетен ли e, и едва след това да го йерархираме като биологично, социално и нравствено същество, като същество, акумулиращо това, което наричаме духовни вълни.

Човек може да усети — и това е неговата велика тайна на създаването — че е цялостен, че е космичен, но много трудно извежда божествеността си в приложност. Той има Дихание за живот, но се изявява предимно в разумност, защото няма още пълното разбиране. Ето защо се раждат религиите: като стъпала, които водят до себеосъществяване — от осъзнаването като вътрешна провиденция, като вътрешно събуждане (в онези, които наричаме просветлени, посветени, помазани) до реалната деятелност. Диханието и отдалечава, и привлича, за да можем, осъществявайки го като живот, да проявим и приложна разумност.

Няма религия вън от човека — тя е неговата същност за връщане в Бога.

Религия не е правена за други създания, човек осъществява това поведение! Нямат олтар животните; ангелите също, защото нямат нашата еволюция, нямат разумното разбиране за тайната на живота! Ние имаме Диханието, с него сме станали Адамовци, а тайната на Адам е в разумното знание (затова дойде дързостта на великата Ева).

Оттук ще започнем да разглеждаме образа на човека в различните религии. Ще нанасяме опорни точки чрез антропогенезиса, чрез индивидуалността, чрез социалната градация. Човекът е индивидуалност, която изгражда историческо битие, и никога не е сам. При сътворението му тревогата на Твореца е, че за него не се намери помощник: „И рече Господ Бог: не е добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, нему подобен.“ С това се създава идея за общност. А Ева изхожда от Адам и чрез него извършва своето множество. Както от Единния, от Всевечния, от Абсолютния, се излъчва цялата космичност, така от човека, като част от космичността, като продължение на огъня и водата, се излива социалната общност — семейство, род, племе...

Преди всичко обаче трябва да разграничим процеса на антропогенезиса от историчността, защото, преди да влезе в лоното на религиозните убеждения, човекът вече е бил в наличност. Затова първом трябвало е да има идея за човека и в същото време — енергия, която да го изгради. Това е голямата тайна. А дали чрез Златното яйце, в което е Брахма, и което е разрязано на две, за да има небе и земя, а след това той ще създаде и хората; или Амон Ра ще рони сълзи и тези сълзи ще станат човеци; или когато светът е направил своя еволюционен йерархически ред, някой ще каже — дайте ми пръст, дайте ми глина... В зороастризма човекът е направен от пръстта от единия бряг на реката Дайти. От пръстта на другия бряг е направен бикът с огненото семе. А огънят създава живота, водата го поддържа и му дава право на съществование. (Това вършат огнените сили в своята хилядолетна еволюция!) В мохамеданството се искат три вида глина, в християнството — само един, и от тази глина ще се извае образ, който ще получи подобие, т.е. Дихание, за да стане жива душа.

Плътта на човека е пипана от ръцете на Сътворителя; той носи планетната плът с всичките нейни пробудности, но Диханието го прави божествен.

Когато надникнем в космичния водовъртеж на извеждането на човека в живот, в почти всички доктрини за Сътворението намираме множествено число при създаването му. Брахма и Сарасвати в съзерцание и единство ще родят хората. В книга Битие (1:26) е казано: „Рече Бог: да сътворим човек.“; и „Йехова“ означава „войнство“; и в мохамеданството Аллах не е сам в сътворението. Нещата никак не са опростени в идеята за човека, напротив — той е много сложно битийно и духовно изградено същество. И не е страшно да знаем тайната на сътворението си, колкото и неудобна да е тя за някого. Човек е навикнал с мисълта, че само люлката на Бога го е люляла, но нека осъзнае, че и други са участвали в сътворението му. Много от късогледите секти няма да приемат тази теза — ще ни охулят, ще извикат сто дявола срещу нас, ще ни пратят къде ли не... Но човек не бива да бъде изпълнен със страх — той носи божественост в себе си и може да надкрачва малокалибрените си знания!

И така, ще се появи човекът и съзнанието му ще се изгражда и развива. Наистина, ще се роди представата за рай, ад; ще има ангели, демони, зли духове, дяволи... Но над всичко това има един върховен, низпослан Дух от Небето към земята. Този Божий дух се нарича аватар („аватар“ значи „слизане, спускане“). Той е, който в триъгълника към земята след това ни въззема; той осенява човека с космична знайност. Не може да не бъде знайност пробудата на висшата духовност! Знае този, чийто дух е буден, другият налучква!

На тези, които познават антропогенезиса, им е известно, че Земята е четвъртата от веригата на седемте велики планети, участващи в осъществяването на всемирната еволюция, в която човек ще трябва да се развива до Божественост. (Знае се за т. нар. Сатурнов период, в който е вложена енергията за създаването на човека, задвижила това, което ние наричаме сега кристали; знае се за Слънчевия и за Лунния периоди...) Земята е разделителят между слизането, т.е. инволюцията, и изкачването — еволюцията. Така тя е основата на равнобедрения триъгълник; оттук започва еволюцията в планетната верига.

В „Тайната доктрина“ Елена Блаватска описва процеса, при който се отлъчва енергия за създаването на човека и проникването на Духа в материята. Великите когани дават повеление на властелините на Луната да породят хора от естеството си, да им дадат вътрешните си форми. В индийската книжнина тези властелини се наричат питри или лунни предци. (Логично е тогава мълчанието на космонавтите, стъпили на Луната; то има основание и неслучайно някои от тях след това се разболяват). Част от по-висшите богове обаче отказват сътрудничество за създаване на човека. Ето колко и ирония, и величие носим! В мохамеданската религия също има протест — Иблис отказва да се поклони на човека, защото самият той бил по-съвършен от създадения от Аллах Адам. Но когато Аллах го заплашва, Иблис моли при края на света да му бъде простено. Това е много интересен момент и в християнството. Противопоставилите се създават оня клас, наречен децата на Сатанаил. Не трябва обаче да ги разглеждаме във вулгарния смисъл, че са дяволи, а че са несъгласни. Но тогава, когато религиозното съзнание ги възприема само като дяволи, на които никога няма да бъде простено, един Ориген казва: Не! При Страшния съд и те ще бъдат простени! (Разбира се, той си изпати за смелостта — анатемосаха го!)

Човекът е създаден по образ и подобие Божие! Но защо Адам и Ева не са се срамували, когато са били голи? Кога настъпва това чувство? Когато ядат плода на знанието — тогава се виждат неудобни за себе си. И какво е казано в книга Битие? Бог им направи кожени дрехи, т.е. менталът и астралът са облечени. Ето това е основата на равнобедрения триъгълник, оттук за човека започва пътят на различието — след като познае що е добро и зло! (Влиза се в най-гъстата материя и от майката Земя се отработва защитната дреха.) В християнството нарекоха този процес грехопадение, а той е инволюция за знание! Ето защо е възхвална песента за уж упрекнатите Адам и Ева — те станаха като богове, да знаят що е добро и зло. „Наказаха“ ги, за да получат от щедростта на плода на знанието, да получат разумна приложност, разумно познание. Затова казвам, че великият сътворен — Адам, получи една привилегия: да ражда! Бог го направи жива душа — даде му жизнелюбие и воля да създава! Сътвореният ражда, за да отработи вибрацията на своето Дихание, което е живот — а живот е само Бог! Така го „прави“ материя.

Само човекът е Дух в плът! Той не е сянка — човекът е реална божественост в последния `и пристан.

Затова не е липса на смирение мисълта ми, че най-скъпото дете на Бога, най-обичната същност на Твореца е човекът!

А създал ли е човекът, както е казано в различни книжнини, тревоги на Сътворителя си? Да, в Библията има подобни свидетелства. За същото пише и един Есхил (който е велик посветен) в своя „Прометей“: Този човешки род стана като говедо, трябва да го унищожа! Човечеството обаче не е унищожено! Следователно тази констатация не е пълното познание на Божието сътворение и воля!

В Псалтира пише: „Що е човек, та го помниш, и син човечески, та го спохождаш? Понизил си го с малко нещо спроти Ангелите: със слава и чест си го увенчал...“ Това, което не е казано в псалмите обаче, е, че ангелите нямат нашата еволюция. Бог чрез човека идва до физиката! И демонстрира това в еволюция чрез Своя Единороден Син, Който даде кръста — символ на двубоя между Дух и Материя — за възземане. Кръстът не е знак на добродетели, а идея на мировото живеене и колосалното действие между Дух и Материя! След като е победена материята, Христос възкръсва. Не е важно дали, както твърдят някои, учениците Му са си Го взели от гробницата — същественото е, че е оставена една голяма идея. Духът победи и Христос изрече не само Простете им! — това е нравствената концепция за идея за Всемирност — но и Аз победих, радвайте се! С това Той сложи в пътя ни една велика тайна.

Човекът е наистина много сложно изграден, но кога битието му започва да създава история? Преди Адам няма история, защото история прави категорията ум! Няма история без менталното поле, без Адам. Не е важно дали той е първият човек на света (и други предания за Сътворението говорят за първи човек), а че без ум не може да се събуди егото! Този Дух, този аватар, е слизал; материалната дреха го е обгръщала и той е трябвало чрез егоцентризма да създаде единица, за да се откъсне от стадото и да влезе в себе си. В това е смисълът на „Познай себе си и ще познаеш боговете!“ — боговете са у нас, ние ги носим! Затова е много изчистена тезата, че митологичните богове слизат на земята да вършат човешки неща! Те внасят в човека принципа за доброто и злото като вътрешно зрение. А човекът (който познава в своята вътрешна будност Адамовото начало и разбира що е добро и зло) слиза да върши Божии дела — за да се върне в Бога.

На ангелите не е дадена идея за връщане. С това е благодатно дарен човекът — връщането при Отец си! И как се развива образът му в религиите? Развитието започва от тотема и завършва с идеята, че човекът е един еволюиращ бог, който може да възкръсва и да се претворява!

Идеята да минем през всичко това е, че плътта на планетата е наша съставка. Трябвало е да минем през кентавъра — човек уж, а кон още. Трябвало е конят у нас, природната сила, цялата ни природа е обоготворена! Сфинксът — човек, който е и лъв, и орел, е символ пък на чакащата мисъл и вкованата воля. От сфинкса, кентавъра, минотавъра трябва да се измъкне човешкият дух. Но как? Божествата, както казах, са отработвали от себе си това, което е било необходимо да предоставят на нашата планета, за да се изгради тялото, наречено от някои гробница, от други — тъмница. Но Христос каза: Вие сте храм Божий! Това е важно да се разбере, за да не се живее със стреса за собствената ни физика. Защото тя се одухотворява! Нашата плът е богатство. Ангелите не я притежават, затова нямат и нашата култура. Те могат да ни гостуват, но не и да ни стигнат; могат да имат свобода в други полета, но не и знанията, които ние имаме на Земята!

Когато се говори за космичните енергии при изграждането на човека, трябва да се подчертае, че висша тайна е била сложена в половата енергия. Не е случайно, че част от висшите богове са били безбрачни — така се е съхранявала енергията. Разбира се, митологичните богове се женят, но като алегория. Боговете отработват човека с това, което носят, създават му външната и вътрешната същност, а когато той слиза във физиката, тя му изработва облекло. (Затова на Адам и Ева Бог прави кожени дрехи.) Тогава се ражда идеята за свобода.

Започва процесът на историческото служение за съвършенство, от тотемното мислене до космичното възраждане, за да се познае най-висшата тайна — човекът, върнал се в Бога. С кожените дрехи може да се прави история на Земята!

А как се записва душевната история на човечеството? На апарата на психологията този, който се опитва да каже нещо в границите на уж невъзможно усвоимото, е обявяван за душевно болен! Не че няма психични заболявания — има, има обаче и знания, които могат да смутят т. нар. нормално (но не и будно посветеното). Човекът изживява и друга история, която се записва в т. нар. акашиеви анали. Когато се освободим от кожените си дрехи, ние ще градим само акашиевата си история, осезаемо ще правим схемата на менталната памет. Но това, което изначално е било нужно, е умът.

Менталната същност е най-важният белег на човека. Именно за нея е работила великата полова енергия. Половата енергия е работила с хилядолетия за мозък, за висша материя; работила е с хилядолетия и за ларинкса — за глас и слово, за да се отличи членоразделната реч от крясъка! И тогава, когато човекът се изгражда във възможности да приема вибрациите на менталните вълни, идва свобода от андрогина, от двуполовия човек. Ето каква хармония е съществувала в изграждането на човека! И кога разделят Адам? Когато не се намери помощник нему подобен. Тогава му дават сън (сънят предхожда смъртта), за да отделят енергията на другата половина, на Евиния принцип. Той изгражда жената като пол и дава едно друго начало. Затова казвам, че Адам е създаден, но му се предоставя правото да ражда! А този, който ражда, си създава олтар на моление. Адамовото поколение има своя видим баща, своя реална, изявена реакция на божественост. И тази божественост ще се обърне към олтара на своя Отец с чувство на благодарност. И ето съчетанието — в сътворения Адам работи роденият Христос!

Колко много енергия е била необходима за физиономирането на човека?! Затова в Библията е казано: Да го сътворим по наш образ и подобие! Образ и подобие — това е идеята за човека, която е трябвало да погълне енергията, за да го физиономира! Тази енергия го поставя от сътворение в творчество. И след това тя в разделянето на андрогина е трябвало да създаде необходимостта от желание, от влечение. За да бъде задържан създадения във висшите светове на нисшия свят, желанието на плътта е трябвало да вземе връх над вътрешния човек — то го прави деятелен на земното поле. Ето защо тези (както един Буда), които се борят да освободят човека от желанието, не успяват. Потребна е не свобода от стихиите, а овладяването им! Битката на човека да ги покори, а не да ги овладее, да ги премахне, а не да ги управлява, ще си остане безплодна. Стихиите в битието ни не могат още да бъдат премахнати, те имат своето основание (енергията на водата например, за която казвам, че е астралният образ на светлината, храни човечеството). Но то страдало!? Да, страда.

На рода човешки е предоставено страданието, но не в аспекта, в който се тълкува, а като идея за развитие.

Човекът е плод на божествата, но е дар на Бога! Бог е Единственият, другите са сътрудници, влезли в нас. Когато осъзнаем това, можем да оценим дързостта на Христос като Слово на Всевишния: Аз и Отец едно сме! — защото Бог трябва да остане! Няма по-властна от идеята да се сътворява, освен идеята да се върнем при Сътворителя си. Той, Който роди енергията: Нека сътворим човека по Наш образ и Наше подобие!, точно тази повеля остави на човечеството. И затова Бог ще остане, затова човекът е един бог в еволюция. Но този, който не се слее плътно, не може да чака и възкресение! Често пъти несъвместимостта на нашата духовност (или дори на мисловността ни) с това, което наричаме личност, води към разтрог, към разнопосочие и тогава тази личност обикновено не се осъществява. Ние обаче нямаме основание да се страхуваме от единството на собствената ни духовност със собствената ни плът! Защото това е и тайната на одухотворяването. То е нашата неизбежност във всички еволюционни духовни учения.

Борба за човека винаги се е водила. А се говори за един грешник, който обработвал земята, пратил го Бог: „Отивай да ореш и да узряваш...“ С колко сили, с колко ценности го е наситил, с какви идеи — и най-голямата, че чрез него ще даде Син, Който ще донесе спасението! И кой беше най-изчистено наречен човек? Синът на Бога, макар всички да сме синове Божии. Ecce Homo! — Ето Човека!— изрича един Пилат с философията на Елада и Древния Рим. Елада не можа да намери човека, защото го търсеше с Диогеновия фенер. Безспорно, ако Диоген беше намерил човека в себе си, нямаше защо да го дири на улицата! А улицата в единогласие с него прие, че хора има, човеци няма!? Не, има човеци и ще ги намерим, ако ги търсим в себе си! Диоген взе фенер — значи очите не стигат! А защо вътре в себе си не запали кандилцето?! Нали на храма древногръцки е писано „познай себе си и тогава ще познаеш боговете“?! Диоген обаче е име — живял бил в бъчвата, бил мъченик..., Европа го цитира: „Къде е човекът?“, а той не го намери.

Пилат е, който каза: Да, ето Човека! Защо? Защото послуша жена си. Не само буквално, той чу вътрешния си глас, своето въображение и откровение — чу жената като принцип! Тя му каза: Този човек е велик, Той е праведник! Не го осъждай! Пилат не можеше да не Го осъди, но жената в него, принципът на откровението посочи: Ето Човека! Защото Иисус Христос демонстрира търсения „Ecce Homo“, даде образеца.

Човекът в религията има само една цел — себетърсене.

Във всички религии са изведени афоризми, с които му се напомня това; те му служат като евангелие, оставено му от Вечния — за да внася в себе си благата вест: Ти си Моят син. Ако обаче нарушаваш законите на развитието, получаваш и възмездие. Но смъртта не е нарушен закон, тя е потреба. Религиите, които са имали представа за колелото на прераждането, не са я нарекли резултат от грях, а потребност за развитие. И когато се разбере това, вътрешната ни преценка не ще събужда чувство на страх към този феномен, а необходимост от подготовка да внасяме хармония в онова, което в нас още се бои, което още не е познало в цялост живота. Трябва даденото ни като последен пристан да усмирим и в съпровод с Вечното у нас да създадем великото чудо възкресение! Тогава именно сме съработници на Отец си! Така Христос е наречен, защото е взел участие в Сътворението. А щом един от тези, които са гостували тук, в планетния кръг, със Своето ръкотворство е участвал в изграждането, тогава всеки от нас (отделен е въпросът кога) ще бъде съработник на Отец си!

Религиите сътрудничат за развитието чрез Белязаните, които дават знанието, че Диханието е от Бога; че разумното знание е от човека и за човека, че той трябва да го усвоява — тогава ще отлисти онази книга, за която толкова странно е писано в Апокалипсиса: „...кой е достоен да разгърне книгата и да снеме печатите `и? И никой не можеше, нито на небето, нито на земята, нито под земята, да разгърне книгата, нито да я гледа.“ Само Агнецът можа да счупи седемте печата на книгата на Живота! Ето че ни е даден чрез една религия запева на песента как да счупим печатите у нас! Седем печата, седем тела — счупете ги! Сами!

Каква амплитуда — от енергията на Лунните властелини, от оная Сарасвати, оплодена от Брахма, до Великото същество, Което може да възкръсва, Което изрича най-голямата тайна: Аз и Отец едно сме! Това е човекът и много се е работило за него!

Една Сара — безплодницата, става Сарра властницата, господарката; един Аврам — скитникът, страхливецът, който не смее да каже на фараона, че Сара му е жена, който се плаши от вътрешното си въображение, след това става Авраам, баща на хиляди народи. Значи създават се вибрации, които трансформират съзнанието — затова човек трябва да внася в ритмиката на егото си промени, които го йерархират! И какви са те? Едуард Тейлър ще каже: Еволюцията на човечеството е развитието на теологичните дадености и идеи! Това е еволюцията!

Теологичните идеи еволюират и йерархират човека! Духовните вълни — на Сътворението, на Митологията, на Правдата, на Любовта, на Мъдростта, на Истината, на Свободата — пулсират пътя на развитието!

Иначе е много „естествено“ — тръгнала маймуната (според някои доктрини), хванала тоягата, започнала да се изправя... и ето го човека! Човечеството има много по-дълга история, а човекът много повече енергии, отколкото можем да си представим — дори като път на биологично същество. А еволюцията не е само на биологията — трябвали са милиони години хоризонталният гръбнак да стане вертикален, за да може да протече и духовна енергия!

И така, енергията създава Адам и той започва да става предмет на антропологията, на биологията, но и на еволюцията на теологичните идеи. А английският историк Тойнби е казал, че светът се движи от творческото малцинство. (И точно тук е голямата болка, когато едно творческо малцинство у нас бе обезглавено!) Нищо обидно няма човек да храни почит към творците, да прави признание и да се учи! А който не иска да учи, отрича.

Човекът бавно се развива, но има моменти на пулсиран голям дар на духовно откровение (какъвто нашият век донесе), за да може в по-голяма и възможно приложима знайност той да изпълни това, което и в Господнята молитва е казано: Волята на Отца. А всяко послание има своя стойност в определеното за него време. Колкото повече будността на човека се захранва от същността му, която получава енергиите от Причинността, толкова повече идеи ще добиват класическата яснота. Така че никой не бива да се счита закован в едно знание.

Кант изведе едно преклонение към двете начала: природата и нравствените качества, и по този начин — към света на нравствената свобода. Човекът не е нито само природа, нито само част от йерархическата стълба на нравствените повеления, водеща към нравствената свобода. Това са помагала! Човекът е бог в развитие! Ето какво трябва да разберем, за да отправим всичките си усилия към космичното си възраждане. А космичното възраждане е идеята за духовните вълни!

Но в тезата, че човек е един бог в развитие, не трябва да се разбира, че този бог е Абсолютът! Абсолютът не можем да характеризираме с нищо. Човекът е отработван от божества от миналите периоди. Тогава е очевидна необходимостта той да се освободи от тях, за да остане само Бог. Орфей, който се прости с думите: Аз — човекът, умирам, но боговете остават да живеят, не можеше да прескочи този праг, защото беше от света на митологиите. Идеята на Мъдростта като духовна вълна и път на вътрешно прозрение е друга: Боговете умират, остава да живее Бог!

Човекът не може да се разглежда и като Троицата — Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух. Може да бъде възприеман като трихотомен — дух, душа и тяло, каквато е тезата на ап. Павел, и която официално християнството не приема. Но еволюцията има нужда от сигурност. Затова са правилата, затова е и символиката.

В „Тайната доктрина“ Блаватска с вътрешно откровение казва, че в известна степен и езотеричното е алегорично. Наистина, нима не е смешно да се твърди например, че змията е знаела повече от Бог Отец?! Бог забранява на Адам и Ева да ядат от Дървото за познаване на добро и зло, защото от плода му ще умрат, а тя им казва: Не, няма да умрете, а ще станете равни на боговете! Така и става. Адам и Ева ядат от плода на знанието и Бог ги гони от Рая, защото станали като богове, да знаят що е добро и зло! Значи ли това, че змията знае повече от Бога?! Не, това е алегория, показваща смяната на коренни раси, а змията е Кундалини, Мъдростта.

Блаватска е възхитителна в откровението си, когато пише, че даже в езотеричните учения има алегория, значи и в тях има йерархия на знанията. Нужно е да се използват символи, защото не бива да бъдат давани достъпно знания, които могат след това недобросъвестно да бъдат употребени! Тайната да има езотеризъм е тайна на сигурността! Великите бранят от изкушение онези, които имат да се развиват: всичко, което може да бъде упражнено в линията на злосторството, се скрива от тези, които не са готови! Така възникват школите за съхранение на знания, давани само на посветени. И ние сме свидетели как с вековете се разкриват листа от тези тайни, а приложната наука (чрез експеримента) извежда плодовете на Духа, дава ги на трапезата на всекидневната култура.

Не се губи вложеното у нас! Това, че нямаме достатъчна вътрешна зрялост и морална устойчивост да приемем отговорност за сътворителството, не означава, че го няма в света! Затова религиите имат образа на всекидневието — те са бавната еволюция на човечеството.

Клиширани религиозни познания забравят, че човекът, че теологичните идеи се развиват; пропускат, че и потоп е имало, за да бъдат осъществени промени. „Недоволството“ на Висшия предизвиква потопа — но заради ново човечество, заради нови идеи! Европа обаче изповядва Декартовия рационализъм и щом нещо не пасва на прокрустовото `и рационално мислене, обявява го за митология. Митология беше и циклопът, но му намериха костите... В Тексас двама учени са открили череп само с една очна кухина на челото. (Да си спомним приказката за циклопа Полифем, който не успява да хване Одисей, скрил се под овена.) Съществото вероятно е било три метра високо, триста килограма тежко, но конкретните данни са без особена стойност. Важното е, че в наличност е един факт, една находка, която свидетелства, че приказките (както ги нарича рационалната европейска култура) са реалност, че знанието на митологиите е неоспоримо, а историческите или археологическите доказателства опровергават ума и подкрепят вътрешната будност. Какво знае по този въпрос окултната наука? Това, че циклопите са от третата — Лемурийската раса, оставила белези на земята. (За втората и първата раси нямаме свидетелства.) Вярно е, че може да има съмнение как този череп се озовава чак в Тексас? Трудно е да се каже, че аргонавтите са го отвлекли, но факт е, че съществува. Факт е, че и Троя — до миналия век считана за измама, бе извадена на показ от Шлиман. Затова трябва да се отворим за онова, което довчера сме наричали нереално.

Има митологични светове! Съществува един „полусвят“ на митологични същества, колкото и невероятно да изглежда това (вили, самодиви, русалки...); човечеството има и свои образци, които като мисъл-форми оставя в живот и те се одухотворяват от време на време. Има и огнища, съхранили и излъчващи енергии, защото там са се намирали храмови или олтарни светилища. Този, който е видял там светлина, говори за чудеса, а всъщност това е астрална енергия. Въпросът е как да си спестим страха от „нереалните“ явления. Когато имаме знания, тогава можем да преценим колко са реални нереалностите; тогава няма да се задоволяваме само с това, което една официална наука разкрива или религиозна доктрина твърди.

В „Шестоднев“, който Йоан Екзарх представя на българския читател през IХ-Х век, намираме част от тайните на старата световна култура. Там се говори, че има четири вида същества: растенията, рибите и всички пълзящи, животните и накрая човека. Човекът! В юдаизма Адам Кадмон е първоначалният човек. Идеята за него в различните епоси намираме в различни светлини; те показват видимата страна на човека като битие. Но той е и образ, и подобие — затова е земен и небесен! Тази теза намираме и по времето на Филон Александрийски, както и при апостол Павел, който казва в „Коринтяни“: „Първият човек е от земя, земен; вторият човек е Господ от небето“. В индийските предания Пуруша е първочовекът, вселенската душа, от която са възникнали елементите на Космоса. Химни в Ригведа са посвещавани на Пуруша. В процеса на жертвоприношението той се разчленява на съставни части. От тях се появяват различните касти. От устата — брахманите (жреците), от ръцете — кшатрите (войните), от бедрата — вайшитите (земеделците), от краката — шудрите (нисшето съсловие). Частите на Пуруша се отъждествяват с елементите на Космоса. Неговият дух е Луната, очите — Слънцето, устата му е Агни и Индра, диханието — вятърът, пъпът — въздушното пространство, главата — небето, краката — земята. Ето докъде е стигало въображението и дори по-далече, но догмата е забранявала порива. А догмата какво е? Необходимостта да узреем за определено знание. Но тогава не трябва да се изпуска еволюцията! Ето защо са разкъсвани религиозните съзнания на човека — различна е будността му в признанието и служението. Религиите, създадени от Адамо-Евиното начало, имат расов характер (не в смисъла на сегашната расова ненавист) — етничността е всичко, тя трябва да бъде защитена! Всички религии до Христовата са дефинирали расовия принцип, всяка една от тях е защитавала съответната душевност и е извеждала себичността в живот. Безспорно, егоцентризмът е бил нужен, но е липсвала идеята за всемирността. Това най-красноречиво е изявено при евреите: „Ние сме богоизбраният народ; ние родихме символиката и дадохме мъдростта!“ Един Моисеев закон зове да обичаме ближния си, което ще рече — сънародника си, но за врага е: око за око, зъб за зъб. Ето идеята за свободата през какви перипетии минава, за да създаде една особена будност, която трябва да градира утрешното битие на човека!

Опитът пък на Буда да стесни границите на расовия принцип, като премахне кастите, се проваля, защото той отрича идеята за Божеството. Още преди душата да се е осъществила в нейната егоцентричност, той казва: „Освободи се от желанията и няма да страдаш!“ Да, но Лунните божества, които изграждат тялото на човека и трябва да създадат предпоставки, за да може Земята да му даде и физика, съществуват в него с вибрации за желание. Как да живее човекът без тях?! В това е липсата на дълбочина и прозрение на Буда. Но той дава Учение за Правдата (както преди него и евреите); Учение за Любовта — за обич и към врага, оставя Христос. Христос надкрачва идеята за расовия принцип; Той идва с идеята за всемирно братство, за национална общност. Не била осъществена?! Не — осъществява се! Говорим не за интернационалисти и космополити, техните концепции са продукт на мисловни възможности. Когато узрее в душата на човечеството голготското всемирно прощение, когато угаснат огньовете на кармата и прераждането, когато с окото на Мъдростта заработи интуицията, тогава безспорно ще навлезе идеята за Всемирността! Човекът ще работи и с четвъртото, и с петото измерение!

Оставена е на света идеята на Христос за Царството Небесно! (Душите на хората преди Него отиваха в Адеса, в преизподнята.) Ето как се сменят не само вибрациите за преценки, но и отговорностите, с които трябва да служим. Реалност за преценката е: има ли Царство Небесно? Христос казва на апостолите: Аз трябва да отида при Моя Отец, защото там има много жилища — да ви ги приготвя, за да бъдете с Мен! Това не е кастово разделение, а нравствена градация и духовна потреба, при които йерархията не е праг, а улей, в който всеки може да сложи своето мисловно, своето духовно зърно, за да ги направи брашно и хляб на будността!

Така трябва да оценяваме човека в религиите, защото религията е не само молитва, не само олтарно поклонение, не само обред. Религията е и душевна потреба, и нравствена градация, и социално явление! Всяка нация, оплодена от едно религиозно съзнание, има свои исторически, дори и биологични постижения. Религията дава не само духовно знание, но и биологично съхранение. За него религиозните учители са се трудили, въвеждайки правила, които са сигурност за анатомията. Няма религия, която да не се грижи за човека в цялост, но тя го и диференцира, за да върви той пътя си на земята с достойнство и да присъства в другите царства (преизподни или небесни) с отговорност. Религията поставя свои хероични образи, които човек следва — тя като частица от историята взема участие в социалните деяния, изявяващи се във война, мир, поклонение. Няма само бог на войната, има и мир; няма само бог на любовта, има и конфликти; няма само богиня на правдата, има и безправие. Всичко това носим ние, наречени човеци! Затова възникват различни спорове и конфликти.

Имало е един идеен спор в културата, във философските страници на Древна Гърция между Платон и неговия ученик Аристотел за необходимостта от трагедията. Въпреки идеята за неизбежността, която е славата (до известна степен) на гръцката култура, Платон, този магьосник на голямото знание за предшествието на идеите, защитава тезата, че трагедиите са голяма беда. Защото трагичният актьор, оплаквайки се от съдбата си, не признава, че е получил възмездност за лично недостойно деяние, а преценява, че боговете го наказват. Но като се събужда състрадание и болка към този, който на сцената преживява своята житейска драма на чакано възмездие от Ананкето (това демонстрира една Медея, която разкъсва децата си в знак на отмъщение на Язон), според Платон се разколебава убеждението на човека в съвършенството и светостта на боговете. Това е оскърбление за тях и нарушава величието им. Така се губи и всемирната мяра на религията по отношение на божествата, а роденото съмнение в безпогрешността им ги сваля от троновете им. (Иисус Христос внесе съмнение: Не око за око, зъб за зъб, а прощавайте на враговете си!, и с това наистина взриви един трон!) Затова Платон въстава и иска трагедията да слезе от сцената на древногръцката култура. От друга страна, според Аристотел трагедията събужда състрадание и страх и изправя човешката душа и мисъл пред катарзис, пред пречистване. С това тя има принос към усъвършенстването на човека.

Катарзисът и бедата от трагедията са основни въпроси на древността, които за съжаление нашата култура рядко поставя. Ето как човек е бил разкъсван между различни концепции.

И така, не може да има култура и история на (земята или небето) без човека! Създадена е енергия за изграждането му, въведена е в движение, но с това не приключва битието на божествата в човека. Осъществяваме седем коренни раси и всеки, поставен в личното, семейното, историческото и всемирното битие, ще стане и миров. Кога? Когато започне да се освобождава, когато започне да се осъзнава като микрокосмос. Идеята за човека в космоса е тази, която го извежда в живот! В него работят божествата (вложеното, което го градира), за да понесе плискащата го вълна на Космичността. Идеите за страданието, страха и свободата съставляват неговия велик триъгълник, който е знакът на огъня, на огнените синове, на синовете на гърма (както Христос нарича Иоан и неговия брат Иаков).

В пътя на човека символните знаци безспорно се сменят: божествения огън, който краде Прометей, липсата на отчаяние, което показва Сизиф, религията като социална сила, с която злоупотребява Моисей... Така в потока-живот левият и десен бряг дават своята опорност; и в гънките на спиралата на Еволюцията ни се напомня да вървим напред — инволюцията не е ретроградие, а необходимо знание.

Ние вече разгърнахме една велика енергия — атомната. Ужасът от нея е другата страна на въпроса. Човек притежава и висш, и нисш ум; и висши, и нисши желания. Така че енергията сама по себе си не е ужас, ужасът е у нас. Човек притежава криле, но понеже не ги употреби, те атрофираха. Мисълта ни обаче отново ги ражда — и се качихме на Луната! Това трябва да се види в човека. А се натрапва, че е мързелив, гневлив, безсилен; че е един неудачник, безмисленик, роб и най-вече — че си е позволил да яде ябълката на знанието. Страшни доктрини една след друга се изнизват, опитвайки се да му отнемат божествеността. И затова е изумителен Христос, когато говори за единство с Отец Си. (И то когато никой не смее да помене името на Бога — в юдаизма е забранено да се изрича името Му; може да се назове: Адонай, Елохим, но не и Иахве.) Това е най-големият взрив! Преди две хиляди години Иисус открива атомната енергия в душата Си, взривява гроба Си и я дава на човечеството. Ето защо човекът в религиите е белязан, а не само минава през тях. Те са ни направили същества, а Христос — човеци. (Но не можем да отминем Адам и тогава, когато е бил още същество, защото е носил качествата и на човек.)

Човекът е и горд, и унижен, и борещ се, и страхуващ се; с морални и с неморални предпоставки в битието си — човек — канибал, човек — херой, човек, който отива да убие Минотавъра, за да спаси своите братя и сестри... За първично-пещерното съзнание на канибала някой би казал: „Та той има Диханието на Бога, а яде себеподобните си!?“ Канибалът обаче има религия и в изпълнение на нейните повели върши своето дело. (Обидно и недостойно е, когато във века на просветлението има канибали — и реални, и мисловни.) Сега гледаме на канибализма с погнуса — защото прилагаме разумна знайност за човека в нашето време, но с тази мярка ли трябва да се оценява онази пещерна епоха?! Ето как религиите градират! Знаем за надбягването между Ахил и костенурката — бързоногий Ахил не я надмина (не казвам „бързокраки“, защото българската дума „нога“ е изумително звучна). Това също е религия — религия на митичните образи, които сме носили. Когато искаме да изпреварим незнанието и си сложим бързоногостта на Ахила, с ирония ни се показва, че костенурката — уж най-бавновървящото, ни надбягва. (От нейната коруба Хермес си прави прочутата седмострунна лира).

Във всяка религия виждаме една отстоявана душевност, която може да възвисява, но също и да унижава. И човек може да се отвърне от себе си, съзнавайки, че не е достатъчно героичен, за да спаси душата си. Тогава се ражда това, което религиите му поднасят — идеята за разкаянието. Безспорно, можем на един канибал да дадем най-добрата схема на покаянието, но какво значение би имало това, ако той не я отработи! Човек трябва да роди покаянието в себе си! Таблиците на възземането, които Бог чрез Своите посланици внася в душите ни, само ни улесняват. Човекът е, който, възхитен от себе си, може да си каже: „Смело, върви!“; той е, който, оскърбен от своите нисши желания, може да се разкае; той е, който може да се види оглозган от червея, но неунищожен! Човек не умира! Може да се разглежда преходността му, но милиони години той е тук, на тази земя... Адамовото начало у нас никога не умира! То е жива плът в плътта ни, то е субстанция в йерархията на полетата!

Човечеството се развива, а онези, които не могат да следват темпа на еволюцията, са праг; те остават при култа на своето минало. Култът е най-големият бент на еволюцията. Той е енергия за докос с Божеството, но не Божеството ни вика чрез култа, а ние сами се обвързваме с култа.

Възземането, ренесансирането е много потребно, но и тежко за този, когото веригата държи. Еволюцията и без това е бавна и нишката `и е много тънка. Присъствието на човека в религията трябва да е в хармония с това, което тя дава. Но този, който надкрачи една религия, влиза в конфликт с нея.

Между животното и свръхчовека има един мост и този мост се нарича човек, казва Ницше, и това е безспорно — човек е преходност с дрехата на вечност. Затова, когато се разглежда присъствието му в религиите, не трябва да се забравят полюсите: преходност — вечност. Нищо обидно няма, че в преходността се проявява повече човекът, отколкото свръхчовекът. Това е проблем на йерархия. Но Бог в човека — това е борба за истина!, Бог не може да бъде нещо отделно, нецялостно, той е всичко. Тогава и човек е всичко, а в преходността ще се развива, в нея ще води борба за истина и ще се себеизгражда. Този човек трябва да търсим!

Във всяка религия човекът е различен, но в душата си е само един — божествен!

Това е величието му, за което е изграждана религията-връзка със съответните божества. И тя му създава условията — добри или лоши, да се осъществява. Защото незримо е като поведение да се види в гроба, но неизбежно е, че през гроб минава! Човек трябва да навикне на това махало: божествен — земен, велик — нищожен. Но кога е нищожен — само в неприложността на духовната енергия, която носи и която все още не е усвоил. Човекът е индивидуалност, която нанизва на личния си гердан много свои явявания, но често без да прави събития. А във всекиго е вложена частица и на отказа (един Иблис отказва да се поклони на Адам, значи във всеки има един лъч на противопоставяне).

Човек е изпълнител, но в същото време като дарение му се дава и правото на творец! Той има правото на мисловна щедрост от знания и на вътрешно откровение. А религиите като концепции са първоначалният източник, събуждал в човека възхищение и вдъхновение. Представата за великото, възхищението от голямото дава крила, с които се напуска полето на физиката. Чрез религиозното съзнание се внасят плодовете на вдъхновеното знание във всички области на изкуството. Не става въпрос за моление, а за вътрешно кореспондиране между личност и божественост (като ниво на религия). И ето Омир изявява тази връзка чрез „Илиада“; Хезиод в своята „Теогония“ дава концепцията си за сътворението на света; Овидий в „Метаморфози“ ще каже изумителната мисъл: „Иска душата да пея как в нови тела се превръщат формите.“ Безспорно, Овидий е имал велико проницание, за да може да напише „Метаморфози“. Той е бил в една пряка контактност: Дух — материя (това, което християнството изразява в своя велик символ — Кръста). Ето как са изграждани религиите! И тогава, когато не може да се разбере Овидий, се приема Алигиери... Той нанизва (по католически) девет кръга на мъчението! „Божествена комедия“ е една нравология, не обаче и концепция. Отделен е въпросът как социалният, гражданският глед я характеризира. Девет кръга, а след Чистилището Беатриче ще води в блаженство. Това са само елементи на духовността, която наричаме религиозна концепция на времето.

Незнайник ще напише: „Познай себе си и ще познаеш боговете.“ Изглежда много простичко, когато го прочетем, но първом трябва да е дадено. Представете си колко сблъсъци е имало между Дух и материя, между Божество и човек, между душевност и физически корпус, за да бъде изведен този надпис, който хилядолетия е стоял на Аполоновия храм! Много е просто да се каже, че устните на мъдростта се отварят само за уши, които могат да слушат — изрича го Хермес, но колко струйна мъдрост е излял този велик посветен, какви потоци са бликали от душевността му, колко много властност е сложил в улеите, за да смели зърното на мъдростта и да поднесе тази тайна! Това е човекът в религиите — защото един Хермес е човек, Орфей е човек, Иисус е човек, Зевс, Аполон, Дионис са човеци. Така че не само този, който е отишъл да си запали една вощеница, е представител на човека в религиите; или пък онази, която е занесла съчките да подсили кладата на Ян Хус: за да изгори еретикът! Какво не бива да се пропуска обаче? Смисълът да съществуват белязаните личности. За да бъдат цитирани в дискусии ли са дошли Хермес, Орфей, Иисус? Не, дискутирайте ги в себе си! Потребни са не публични дискусии, а вътрешна светлина, прозрение; нужна е поне една вибрация с първичния ключ на най-обикновената песничка за мъдростта (както на децата, които караме да пеят „Хей ръчички, хей ги две“). Ето това е знакът: изпейте песента на мъдростта вътре в себе си, иначе просто ще имате теоретично знание за Великите чохани, за Аватарите, за белязаните Синове. Душевност се прави не само с имена, а и с осъществен живот.

Всяка духовна будност е свидетелство за присъствие в знанието за Бога, наречено религия.

Отделен е въпросът коя е стълбата, по която се качваме. Но вярата е безспорна, духовното знание — необходимо, откровението — дарение. Това са пътища и не е достатъчно някой да заяви: „Аз много вярвам!“ Апостол Иаков в съборното си послание казва: „Вярата без дела е мъртва.“; апостол Павел пък изрича: „Щом любов нямам..., ще бъда кимвал що звека.“ Трябва да се хармонират плът и духовност! Именно затова митичните божества слизат на Земята да вършат човешки неща: да засвидетелстват това, което Адам и Ева получават — бреговете на реката на еволюцията — знанието за добро и зло. Човек с основание би се попитал: „Що за богове са, щом такива дела вършат?“ Да, вършат! Митологичните богове просто показват как се върви в еволюцията. Трябва да търсим символа, защото те са свидетели на една религия на символите (от която Индия още не се е освободила независимо мъдростите си).

Човекът в религиите! Това е Моят възлюбен Син, над Когото е Моето благоволение, а улицата вика „Богохулник! Разпни Го!“ Същността на Кръста не е в това, че нямало дърво, на което Иисус да бъде разпнат, както казват някои „мъдреци“ (дърво за Иисус винаги ще бъде намерено, за Христос — никога!), а в двубоя между Христос и Иисус, между Дух и материя — в този велик символ е тайната, която донася Синът Божий и Синът Човечески. Христовата религия даде Царство небесно, храм, в който се освободи духовната щедрост на Светия Дух! Така Духът става реална сила в Триединството, а не в пророческата наука и действия на иудейската религия. Сега Той не е осенение, а същина на всеки, приел християнството в Триединството му. Иудеите приемат нещата в пасивен порядък — коленичене и жертвопринасяне на кръвни жертви в служение на небето, а Христос издига нов бряг: „Милост искам, а не жертва.“ Така унищожава една стена на плача (Не жертви!) и извежда човека от една стара религия, за да го въведе в нов храм. Християнството като идеология обаче минава през сянката на древногръцката философска мисъл (Аристотел се налага над Платон в християнска Европа). Концепцията за Троица Единосъщна, която е метафизичната сърцевина на религията ни, нито философите, нито големите вдъхновени писатели успяват да изнесат. Тя си остава само в букварите на християнството, в изповеданията на монасите и в един малък кръг през средновековието на няколко добри есеисти в тази област. По-късно една философска група от руски емигранти се опълчва срещу комунистическото безбожие и се опитва да я изведе, но същността на християнството си остава неяден хляб!

За съжаление на човек са сложени тежки вериги — хомотът на грехопадението, „Убий желанията!“, „Убий тялото“ и пр. Щом си на 70 години, казват стоиците, убий тялото. Но какво от това, по закона за прераждането човек пак ще се роди! Другаде трябва да се извърши победата — там, на Кръста, между Духа и материята. Защото Духът е създал човек и като материя и няма да го унищожи. А човек ще трябва да вибрира в Неговата енергия, за да има хармония, мир.

Ето защо се яде тотемът — за да се трансформира тотемното животно в божествена енергия. А каква съвършена сублимация извършва Христос: Този хляб е Моето тяло — Аз съм вашият утрешен „тотем“; Това вино е Моята кръв — един нов завет. Това е човекът — от тотема-животно до жертвата, която Буда много характерно изразява: Няма защо да принасям животни в жертва — дивото животно в мен давам в жертва. Христос обаче не жертва диви животни (а само петстотин години ги делят), Той дава идеята за най-съвършената жертва — човека! (Траките и прабългарите имат един много интересен обичай — гениалният трябва да умре, за да отиде на Небето да работи за света на Земята — човекът с прозрение и дарение няма защо да се пилее, той трябва да работи горе за света тук.)

Това трябва да разберем, за да изведем образа на човека — от еволюцията му в религиите до съвършеното му единство с Отец. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен! И тогава няма да упрекваме онези първопещерници, които са яли тотема, за да бъдат вечни — за тях той е бил толкова божествен, колкото сега за нас е Бог Отец! Това е била тяхната религия, но човек надраства всичко. Така че не бива и една обидна дума да изроним за предшествениците си. Имали са проницание, щом са устояли до века на христолюбието, до деня на Мъдростта, която е живот! И тогава защо тотемът животно да не бъде божество; защо едно астрономическо тяло, чийто енергии влизат в пулсацията на развитието, да не бъде и лъч в съдбата на човека?!

Така човек се изгражда — сред божества, които неговата енергия може да понесе и неговата мисъл може да създава. Но време е да бъде свободен от минотаврите; време е половата енергия чрез ларинкса да сложи едно двойно „а“ (както на Авраам), за да създаде друга вибрация и друго повеление на името му; време е да се намери помирение между схващанията на Платон и Аристотел. Огънят в триъгълника ще е знакът на човеците, на прометеевците; а змията е мъдростта, която ще ни освободи. Още Христос казва: Бъдете мъдри като змията и кротки като гълъба! Може ли човек да бъде и кротък, и мъдър? Може и трябва! Това е идеята на Христос за целокупността, това е знакът на бъдната мъдрост. Затова казвам, че е по-добре да си капка в океана (а океанът от капки се състои), отколкото капка на личното си цвете, която и най-малкият вятър на себичност или на чужда завист ще събори!

Нравствената измеримост — от канибала до Христос — е реалност и трябва да я разберем! Човекът е непослушно, но не и лошо дете на Отец, Който го праща да се труди и развива, а после го призовава в Своето жилище.

Човек има свободна воля да върши предопределение, но не и да извърши предназначение. Предназначението не е въпрос на ограничена, а на Божествена воля в човека. Затова Божествената воля може да надмогне кармичното предопределение, може да измести историческото битие, може да смени духовното служение. Тези, които са имали пробудността, знаят как всичко, което е било съществено за историческото им битие, се губи за миг. Божията помощ понякога идва и се осъществява без пълното осъзнаване на личната воля на човека. Това е предназначението — в разрез с предопределението. Личната воля — заради развитието — може да бъде принудена от Волята на Отец с предпоставката на предопределението да извърши едно деяние, което има законна последователност като действие от каузалността. Но в еволюцията, когато е включена вече човешката душевност, Божията помощ може да не се съобрази с причинността; Божията щедрост заради някакво голямо дело може да калцира, да заключи нужната възмездност. Защото личната воля е подчинена на Божията! (Апостол Павел не е ограничен във волята да върши свои деяния, но когато идва време да изпълни предназначението, получава просветлението: „Савле, Савле, що Ме гониш?“, и осъмва с отговорност да изпълни предназначението: От утробата на майка ти съм те избрал да бъдеш апостол сред езичниците. Така Савел става Павел!)

При пробива да се реализира една нова духовна вълна няма място да се вадят везни и да се претегля добро и зло. Една духовна вълна идва с порива на дарението за промяна. Христос казва: „Слязох от небето, не за да върша Моята воля, а Волята на Отца, Който Ме е пратил!“; „Моят Отец досега работи, и Аз работя!“; „Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил, и да извърша Неговото дело!“ Това е същественото — личната Му воля Го спира, връща Го, дори Го упреква, Той обаче върши това, което е на Отец Му, хармонизира се с Божията воля.

В същината на различните философски концепции относно образа на човека в религиите ще намерим повече човешко мислене, отколкото духовно прозрение. Не можем да се отречем от човешкото си, но не бива да оставаме само на това възглаве, когато имаме сън за богове. Не трябва да лишим своето божие от крилата за Бог, защото Той е, Който ще ни освободи от многото богове. Така чрез религиите човек върви към себепознание — ще познае себе си, за да познае и Бога. Свобода от страдание и идея за единство — това е утрешната пътека на свободния от модерния Декартов рационализъм и европейския платонизъм. Мъдростта е свобода заради Истината!