„Духовните дарове на България“, том I (представяния)

„Духовните дарове на България“ е аурна същност срещу социална страст!

Пловдив, Културен център Тракарт

Жорж Трак – художник, управител на Културен център Тракарт: Уважаеми приятели и гости! Уважаеми Ваклуш Толев! Добре дошли в Културен център Тракарт! За мен е едно неизразимо щастие да приема всички вас тук с това, което ще споделите, с това, което ще ни кажете – за да обогатите за сетен път това пространство със своята енергия, със своята мисъл и със своя дух! Поводът за тазвечерната ни среща, това е книгата „Духовните дарове на България“. Пред нас е нещо, което е изключително: първо – като съдържание, второ – като оформление. И смятам, че за всички нас ще бъде истинска радост и удоволствие срещата ни с Автора, срещата ни с целия екип, който е успял да материализира в тази книга духовни послания.

Ст.н.с. д-р Ангел Янков – историк, директор на Етнографския музей в гр. Пловдив: Пред нас е първият том – „Религиите в българските земи“, от книгата „Духовните дарове на България“ на Ваклуш Толев. Изключително съм радостен, че имам честта за пръв път да представя току-що излязлата книга, която за мен беше голямо предизвикателство. Предизвикателство също да видя един такъв философ и богослов като г-н Ваклуш Толев каква гледна точка има върху събитията, които са чертали миналото ни. Надявам се тези събития ще чертаят и бъднините на България.

Независимо от факта, че религиозните вярвания в българските земи през вековете са стояли в полезрението на специалисти от различни направления, то и днес има много бели полета в нашето знание за духовните дарове на България – както много удачно Авторът нарича религиозните вярвания и представи на нашите предци.

„Религиите са не само историческа пътека – те са живян живот, който е давал белег за историчност. Религиите са зидове на историята!“ Това е само една от многото мисли, с които на пръв поглед читателят се сблъсква и открива нещо ново за себе си, колкото и много време да е работил върху тази материя. Така че винаги има какво да се научи от мъдростта на Ваклуш Толев. „Българската духовност носи едно предназначение – казва той – да бъдем, не да имаме!“ Лично за мен това е една сентенция, която е изключително важна, която просто човек трябва насаме да я осмисли, за да я разбере.

И в заключение искам да кажа: „Духовните дарове на България“ е книга, която те държи буден – разбирайте в духовен смисъл. Защото тя е наситена с мисъл! От нея лъхат изстрадани и обживяни афоризми и сентенции, всеки ред от книгата е напоен с много силни слова. Затова смело може да се каже, че тя носи цялата духовна мъдрост, стаена в нашата свещена земя!

Кирил Коликов – главен редактор на книгата „Духовните дарове на България“: Първо, искам да изкажа своята благодарност към всички сътрудници, благодарение на които тази книга вече е факт, както и на всички многобройни дарители, които дадоха средства, за да може тя да излезе.

Тази книга представлява един уникален епос за пътя на българския национален дух! Тя е съчетание между три фактора: първо – знание, второ – проницание, трето – мъдрост. Знание за историческите и културните събития в нашата българска свещена земя, но и проницание за духовните предпоставки за тези събития, както и за светостта на личностите, които са ги осъществили!

Когато се потопим в духовната атмосфера на тази книга, било тя слънчева или буреносна, проблясват или светли лъчи, или огнени мълнии на Мъдростта – мисли, сентенции и афоризми на Автора, с които той осветява и отвън, и отвътре панорамата за духовните дарове на българските земи.

Затова искам да поднеса на Автора от Редакцията една книга със следния надслов:

Да се посочи духовният блясък на българския национален дух и да се изведе неговата сияйна аура е дело лично, национално и Всемирно! Не само ние в настоящето, но и човечеството в бъдещето ще Ви е дълбоко признателно!

Ваклуш Толев: Добър ден, добър ден, събудена потребност от избран Път за духовно посвещение! Има една тайна на тайните и в цялата книга тя е казана в тези десетина реда в Обръщението към читателя – последният ред, който е написан с черно, гласи: „Духовните дарове на България“ е аурна същност срещу социална страст!

Имаме ли го този социален стрес, който не само че е илюзорност, но е узаконил неистините в пътя на това, което наричаме социално развитие в неизбежност? Тайната на тази книга е точно това – аурната същина, т.е. духовната даденост на един народ в социална битка, която е създавала стрес във взаимната поземлена даденост на човека. Човечеството е разделено, макар че дори когато е изповядвало дуализъм на „добро и зло“, то този дуализъм се прелива в единство като се лишава от идеята „зло“ – така, както съм надписал пък надслова на списание „Нур“: Няма зло, има нееволюирало добро!

Човечеството трябва да бъде освободено от онази пояждаща го съмнителност, раждаща отрицание, защото не разбира тайната на Творчеството. За съжаление, всички религии са я отнели от религиозното съзнание, а в нея е идеята за еволюцията. Еволюцията не отрича Бог, но когато човекът се опитва да лиши Бог от еволюция, тогава се обезличава и не може да си обясни това, което първите социални редици са изграждали – господари и роби...

Следователно имаме два пласта: единият е социалният стрес, другият – аурната същност!

Това, което тази книга съдържа, не е онова, което историята прави като констатация – както си позволявам да говоря: Фактите са гробари на истината! Няма по-голяма илюзорност от това, което фактологията в настоящата история представя като творчески процес! Странното е, че не обиди дори и боговете...

В същината на тази книга съм сложил небесни тайни! За този, който може да броди между звездите... Не се страхувайте да се осъществите!

Бъдещето като време съществува, а бъднината е чакащата духовност да бъде узаконена!

29.05.2010 г.

 

Стара Загора, Градска библиотека

Д-р Райчо Райчев – създател на движение „Багатур“: Благодаря за високата чест, която ми е оказана – да взема отношение към великолепното издание „Духовните дарове на България“! Един от поредните трудове, един от поредните дарове на Учителя Ваклуш Толев за всички, които считат себе си българи. Въпреки професионалните си занимания, чувствам малко липса на кураж да говоря за Ваклуш Толев и затова, което той е донесъл вече и дал на хората в България. За да говориш за него се изисква голяма отговорност! Неслучайно е заглавието „Духовните дарове на България“ – те са събрали в себе си всичко, каквото може да се каже за това, което е останало в нас, което ни прави български народ. Духовните дарове на България не са заслуга само на Небесата или само на тази земя, те са и заслуга на такива хора като Ваклуш Толев, когото наричам титан на духа.

Прочитайки „Духовните дарове на България“, връщайки се към нея отново и отново, считам че тя задължително трябва да стане настолна книга на всеки българин, поглед за младите хора – ориентир в духовното ни пространство. Да се радваме на присъствието на Ваклуш Толев, за да може да имаме щастието след време да кажем: „Ние живяхме и имахме възможност да контактуваме с един истински Учител на България.“

Кирил Коликов: Защо трябваше да бъде издаден този труд – „Религиите в българските земи“, който е част от една по-глобална тематика – „Духовните дарове на България“; защо трябваше да се локализира Учението Път на Мъдростта и да освети точно този проблем – България? Защото всеки човек би си задал въпроса: Учението, което представлява една съвършенно нова духовна идея – на новата Духовна вълна на Мъдростта, на духовното Знание, защо точно в България то се ражда? Отговор, и то много същностен, можем да получим именно от тази книга...

Ваклуш Толев: Мога да кажа: Уважаеми дами и господа, Деца на Деня и мои стари познайници! Тържеството има няколко белега: единият е да се пеят венцехвалия; другият е да има критична преценка за стойностите, които животът е наложил като белег на необходимост. Когато една преценка идва от определена култура с измеренията за ценности, тя може да създаде поведение на признание или пък поведение на отрицание. Цялата култура на човечеството е под един белег – битка между социология и религия...

Защо, обаче, аз нарекох книгата „Духовните дарове“? Имаме ли в историята спомен за дарове? Timeo Danaos et dona ferentes! – Страхувайте се от данайците, и когато носят дарове!, когато правят Троянския кон, в чиято утроба стои злокобието. Дарове. Но аз говоря за духовните дарове! Тези духовни дарове нямат нищо общо с изстъпленията върху човека. Троянският кон е психологически в съзнанието на човека...

Аз говоря за духовните дарове, които са опорочени, и правя един съвсем друг анализ за духовните дадености в техните белязани събития, за да се разбере, че лицемерието не е загубило своята гримаса. Разбирате ли къде е дълбината на човешкото невежество? А то не е толкова невежество, отколкото въведена заблуда. И точно това е целта на „Духовните дарове на България“ – да се върне в съзнанието на човека Пътят!

Цяла доктрина дойде в своята пълна жестокост в осъществяване на прекъсването на пъпната връв „майка и дете“, т.е. на Бог и човек. Но Бог е необходимост, Той е и реалност. Той не е само мистика – институтът Го прави мистика – Бог не е вън от човека! И тогава вече вие имате една изключителна демонстративност. Това е жизнената реалност на Истината!

Аз възкресявам в този труд великите повеления и се освобождавам от илюзорността на някаква материална истина! Знайте, че битието има друга страница и това, което като преценка е дадено на т. нар. „исторически събития“, аз в онази стойност, в която ги дава социологията, ги наричам гробари на истината. Но трябва не да си купите очила, а да се отвори окото – окото на прозрението!

07.07.2010 г.

 

Хасково, зала „Хасково“

Недялко Бакалов – журналист и зам. главен редактор на в. „Новинар – юг“: Търсенето на истината иска търпение. Наградата е благодарност за общуване с Мъдростта!

„Българинът е духовен, а не само е покрит с бойна слава“, ще напише Авторът още в началните страници на „Духовните дарове на България“ и после ще защитава това свое твърдение с всеки един ред. И още: „Идеята за бъдещето, дадена в религиите като идея за безсмъртието, е най-добрата пътека човекът да тръгва към съвършенство, за да стигне до единство с Отца си!“

Няма как да представим „Духовните дарове на България“, без да отделим редове и за словното богатство на този труд. Думите тук звучат като отпреди отечественофронтовската реформа, която отне от богатството на езика ни. Тези думи са архаични и красиви в същото време: люлне, поселник, лествицата на живота, вгърне, списки, предшествие, тайнознаец, гостолюбие, разтълмя, докос, утешно възглавие, оголени знайници... Това са само част от думите, които съм харесал, а те са стотици в тази книга – богат, пълноценен, пищен български език, който все по-рядко четем и чуваме.

„Българската духовност има едно предназначение – да бъдем, не да имаме!“ Тези думи на Ваклуш Толев дават същността на неговия книжовен труд. „Духовните дарове на България“ е оптимистична теория за духовното ни възмогване!

Станислав Илиев – археолог от Историческия музей, гр. Хасково: Като археолог се занимавам с материалната култура, а това, което е останало от древните, е просто едно отражение на духовността им. Ние го виждаме със зрение и с души сега – в бъдещето, но то е само материалното отражение на онова, което древните са ни завещали.

В голямата си част, нещата са подредени по символи – символи, които не сме успели да разчетем. Но четейки книгата на Ваклуш Толев, просто отваряме страници и виждаме неща, които подсказват какъв е този или онзи символ, какво древните са искали да кажат...

„Духовните дарове на България“ е една формула, вплетена в разказ! Голяма част от религиите, от посланията, които са оставени от миналото, наистина са изпълнени със символизъм, и то многопластов. Били са мистични – не са били достъпни за всички, защото не всички биха могли да ги разберат, не биха могли да ги изтълкуват.

Затова се радвам, че има хора като Ваклуш Толев, които да ни помагат да тълкуваме тези тайни!

Кирил Коликов: За творчеството на Ваклуш Толев може да се говори и като количество, и като качество. В „Агни йога“, в един от параграфите пише, че количеството е проява на материята, а качеството е проява на Духа. Да, но Ваклуш Толев казва, че материята не трябва да бъде отричана, тя трябва да бъде одухотворявана!

В този смисъл, ако говорим за количеството на творчеството на Ваклуш Толев, то е хиляди страници. Но в същността е качеството! Кое е качеството? Едно ново Учение – то е ядрото на Творчеството, то е Огънят, който осветява всичко, включително и книгата, която днес разглеждаме: „Духовните дарове на България“. Това е Учението Път на Мъдростта, което е съвършено нова идея в човешката еволюция – Културата на Знанието!

Ваклуш Толев: Уважаеми присъстващи! Благодаря на всички преждеговорeщи! Благодаря за тази отговорна будност, с която предоставиха формулата, или ако бихме казали – новата социология, с която „Духовните дарове“ илюстрират битието на България като предназначение. Има социални белези, има духовни знаци, има ако щете слънчеви затъмнения или тем-подобните феномени, които вестят битие и събития. Книгата, в нейната цялост с посочените религиозни съзнания и течения, е една аурна същност! Тя е духовен, културен и душевен бит срещу страстта, която социалността изисква.

Тази книга е една нова преценка от гледище на Културата на Мъдростта, и то именно на двубоя между аурната същност на предназначението на един народ, на един континент или на една планета и социалната страст, която безспорно бележи свои върхове на прощение, но в същото време бележи и своите отрицания и битки за недостойно преценяване на стойности.

Така че, когато искаме да даваме преценка на тази книга, трябва безспорно да познаваме Учението Път на Мъдростта.

Пътят! И Христос много добре формулира тезата в антитеза на юдеизма: Аз съм Пътят, Истината и Животът! Какво се крие в този Триъгълник? Първичният знак на Пътя къде е скрит? Пътят започва с пъпната връв на раждащото се дете. Това е пъпната връв – Пътят: Пътят между Рождество и раждане! Рождеството е Христос, раждането е Иисус.

Оттук-нататък имаме другата енигма – духовната реалност, наречена Истина. И нейният образ е в най-голямата тайна на Иисус: Аз и Отец сме едно! Има ли по-голяма истина от това?!

И третата тайна е, когато събираме несъвместимост със съвместимост – несъвместимата съвместимост: смърт – безсмъртие. Това е, което дава живот. Ако нямате смърт, която ражда безсмъртие, вие не може да имате живот!

Ето това е големият триъгълник на битието на тази книга. Виждате колко странно е, че всичко е събрано в едно: пъпната връв; Аз и Отец сме едно; смърт, която е безсмъртие – Пътят, Истината и Животът! Това е енигмата „Духовните дарове“, които са под микроскопа на Мъдростта като Учение и мироглед!

Така че в аналите на книгата ще намерите един нов мироглед, който дава преценка на историческите събития. Преценка на всяка една потреба – от тотема до Разпнатия; от Разпнатия (упрекнат в престъпност) до събожника, който прави културата на бъдещето!

Това е една нова социология в далекогледа на Учението Път на Мъдростта. Дали човечеството желае да види себе си под ново звездно небе... Съдбата може да сложи на човека хомот, а може да му сложи и венец!

08.07.2010 г.

 

София, НДК

Мира Бозева – журналист от БНТ: Лично аз се чувствам празнично – празнично е за мен да съм днес тук заедно с всички вас! Чувствам го като празник на нашата духовна принадлежност и надареност. Причината за това е книгата „Духовните дарове на България“ и, разбира се, присъствието на нейния Автор. Моите почитания на г-н Ваклуш Толев! Макар че бих искала да изразя много повече от това. Бих искала да изразя обич и благодарност на Учителя!

Проф. дин Андрей Пантев: Не зная как да се обърна към толкова изискана публика, освен с обръщението: Благородно, възвишено събрание!

В света на имитациите, в които живеем днес, сега присъстваме на една истинска премиера по една истинска тема от един истински Автор! И ние сме тук дребни участници в един малък душевен пир, в едно душевно разкошество, което ще изпитаме след това, което ще ни каже Ваклуш Толев, и преди това, когато сме прочели неговата книга.

Ние се питаме като любители на историческото четиво: Кое е по-важно – дали причината, или извървяният път? Защото тази книга и този Автор, тази личност и тази фигура, този Учител фактически ни представя един извървян път повече, отколкото причинната зависимост – кое, как и защо е станало. Причината е белег по рождение, както казват и лекари, и юристи. Дали обаче произходът дава съществено качество? Може ли само затова че си се родил в аристократичен дом или в дворец, или при особени родители, това да предопредели твоя жизнен, професионален и каквото искате друго път? Пред нас е един човек, пред когото се прекланяме, покланяме – искрено, без капка превзетост, без капка фарисейско лицемерие, който е реализирал втората фаза, втората причина, втората идея за смисъла на човешкия живот – кратък, тленен, и за смисъла на битието, което поне аз, доколкото разбирам, е вечно.

Затова сме събрани тук без никакви мании за експозиция, без никакви претенции да бъдем забелязани. Често пъти да бъдеш забелязан не е много красиво, не е много утвърждаващо, ако щете – не е много и човечно. Ние сме тук, защото се чувстваме чрез него пречистени или поне се стремим да бъдем такива. Това не е някакъв пореден назидател, някакъв пореден мним пророк или спасител – това е мислител, баща, изящен поет, комуто не правят държавни чествания, но който се доближава повече до величие от нас, от всякакви други титулувани, истински или малко понапудрени величия. И това е смисълът на нашата среща, това е ласкателството, което получих аз като покана да присъствам тази вечер на това тържество.

Ето ви един гражданин на света, но в същото време много, много и българин, който не се оплаква, че нещо са му отнели, че историческата наука малко вулгаризира нашата история като преди всичко материалност. Ето ви един човек, който кротко (в добрия смисъл на тази дума) ви съветва – ако искате вярвайте, ако искате не. Но мисля, че всичките фанфарни шумове относно това как трябва да живеем... Ето ви един човек, който кротко си седи и в същото време ни внушава с много по-голямо влияние, сила и проникване това, че ние сме несъвършени, но все пак се възхищаваме от съвършеността.

Този, който уважава науката, може и да не е учен, но вече е човек на науката; този, който се прекланя пред духовен авторитет, може и да не е толкова възвишен сам по себе си, но автоматично става такъв, след като смирено се прекланя. Не зная, аз съм много невеж по богословието, теологията, но мисля, че една от най-големите добродетели е това смирение, християнско или всевечно – не знам, той ще ви обясни. При което казваме: Да, аз се прекланям! Това не ме прави по-малко значим сам за себе си или сам по себе си, след като имам мъжеството да се прекланям, да се поклоня пред един авторитет, който не го е искал, не го е търсил, който не се утвърждава по този начин.

И затова ние ще отваряме тази книга и ще гледаме с поглед на почитатели и уши на хора, които се надяват да разберат поне част от неговите послания. Не защото сме непременно изтукаеми на една премиера на книга, а защото нещо от него е влязло в нашия личен, частен живот, душевен мир. И това ни прави малко по-силни да понесем нещастията, простащината, бруталността, марша на глупостта, който съпътства не само нашия живот – съпътства в момента и цялото човечество.

И затова, когато ни казват „Даровете на България“ – това е последната ни утеха. Това е последната ни надежда – спирка, при която можем да си кажем: не сме чак толкова за второкачествено изхвърляне, щом имаме такива хора.

И в такъв случай Ваклуш Толев не е само гражданин на Отечеството – той е гражданин на света, а „Даровете на България“ са дарове на целия свят! Благодаря ви!

Ваклуш Толев: Уважаеми г-н проф. Пантев, уважаеми доц. д-р Коликов, който е и редакторът, и пълният сътруженик в издаването на този труд, и всички, които имате своите звания, и всички, които сте Деца на Деня, както Учението Път на Мъдростта ви води, и всички присъстващи в съзнанието си за отговорност и Път – добре дошли! Благодаря на вашата събудена отговорност в деня на едно велико тайнство, което аз взех та озаглавих „Духовните дарове на България“!

Г-н професорът направи един абзац, много интересен. Дали този, който се опитва да извежда Духовните дарове, не само на България разбира се, е личност само на своята Родилност или е Всемирна даденост. Аз благодаря за това ласкателство, че ме причислява към ония служители, които носят битиейна отговорност! Благодаря, г-н професоре!

Има една идея – на безбожието, която аз считам, че тя е етап на свобода. Странно е, че е антитеза, но идеята за безбожие е идея за свобода! Защото иначе човекът щеше да си остане при тотема. А сега имате дори тайната на единобожието, макар че християнството е Трибожничество. Казва се Единосъщие, въпреки че разликата е много голяма между Твореца, Неговия Син и т. нар. Свети Дух. Но аз винаги ще твърдя, че идеята за безбожието е етап на свобода! Безверието обаче е риск! То е най-голямата социална беда, която има човечеството. Защото идеята на вярата дава етажиране на боговете. Това, че човек е безбожник, не значи, че не е свободен да има Бог! Но Бог, Когото сте загубили. Защо? Защото Той е бил вашата свобода – за да Го намерите тогава, когато никога вече няма да Го загубите! Това е голямата тайна на тази книга! И тогава, когато искате да не унижите Бога заради свободата си, тогава не раждате институти като Инквизицията, чиято воля е чужда на боговете. Но Инквизицията е институт, а човекът е бог в развитие! Това са гоемите тайни, чиито конфликти не могат да не бъдат отбелязани и йерархията ни на поведение не може да не ни изгражда в признание, но не и в подчинение. Религията като институция е потреба за невежество, но религията, която е станала вяра, е идея за свобода...

Този първи том ви дава, че в тази благодатна земя имаме Тракийска митология. Какво имаха тракийците в предимство? Когато някой умре, те се радват; когато се ражда – те плачат...

След това е Славянска митология, която според моите преценки е толкова бедна, че дрехата `и е много простичка!

Следва Тангризъм. Няма в световната история по-висша религия от тангризма! Две хиляди години преди Христа той дава идеята за Орендата – това, което древността в Индия нарича Кундалини, т.е. Висшата духовна сила.

И по-нататък ще дойдем вече до голямата идея – до т. нар. Покръстване. Това го прави един събуден духовен пътник, когато трябва да легитимира България пред Европа – княз Борис! Княз Борис прави аурна същност срещу социалната страст!

И така ще дойдем до Златен век на българската книжнина. Разбира се, тази благодат е онова, което социалната страст в конфликт с една Византия, с една Римска империя и пр. е трябвало да роди – именно буквара на духовните дарове – и го роди!

Какво е интерпретацията на едно Богомилство. Трагедията не е за това, че може да се противопоставите – трагедията е, че човечеството бе родило единобожие, а богомилството още стоеше в дуализъм!

Включил съм и Исихазъм. Когато в собствената си гръд вие може да надделеете конфликта...

Аз ви благодаря от сърце, че ме изтърпяхте! Имам един израз – удобството на лудия. Докато не „полудее“ човек, никога няма да бъде реален. Моля да ме извините, не обиждам никого! Полудейте в собствената си даденост, за да бъдете богове в развитие!

Мира Бозева: Според тази книга, предназначението на България е да даде Културата на Духовната вълна на Мъдростта. Това предназначение се нуждае от стратегия – чия задача е това?

Ваклуш Толев: Идеята за промяна на съзнанието не е въпрос на тактика, с която си служат военните. Ако не беше един император, християнството може би нямаше в 325 година да бъде фиксирано с признание за религиозно изповедание.

Чия задача е това Учението на Духовната вълна на Мъдростта да направи своята стратегия реална? На онези, които са посветени, но са облечени в дрехата на месианци – тяхна задача е. Немесианецът може да бъде пророк, може да бъде гадател – това, което в България го имахме. Имаме и сега гадатели, и гледачи, и предсказвачи, и пр. И преди Христос е имало много... Но Иисус е, Който можа да понесе Христос, Той е, Който остави една Духовна вълна – на Любовта.

Сега идва Духовната вълна на Мъдростта!

Така че, както е поставен въпросът: Чия задача е това? Само на пратеника, само на посветения в безрезервната жертва и на избраните. Защото няма да имате страх, че ще ви разпнат, когато носите Възкресение!

Д-р Илко Семерджиев – бивш министър на Здравеопазването (1999–2001 г.): Аз имах привилегията да получа тази книга преди няколко месеца и щастието да я прочета вече. Бедни са думите ми, за да споделя впечатленията си! Първо ще цитирам г-н Толев – той казва, че фактите понякога убиват историята и тази книга го доказва.

Много автори могат да кажат какво се е случило, кога се е случило, кой го е направил, как го е направил. Историците имат тази мисия, литераторите имат също такава мисия... Но много малко хора могат да кажат защо се е случило това, което се описва в една книга или в една история. Отговорът на въпроса „защо?“ идва от друг свят, идва от Причинния свят. И г-н Толев сваля оттам истини за нас. Много малко хора умеят да го правят. Историците не са тези хора – те са регистраторите на събитията. А този, който може да каже защо се е случило събитието, сваляйки истината от Причинния свят, е тук сред нас тази вечер. Аз Ви благодаря!

И още искам да кажа защо от книгата на г-н Толев се почувствах горд, че съм българин. Всички вие, които ще я прочетете, ще се почувствате така... На планетата Земя е имало много империи. Едни от тях са били империи на силата – тях вече ги няма, други са империи на технологията – развиват се добре, трети са ресурсни империи. България, обаче, е Духовна империя и ние трябва да се гордеем с това!

Ваклуш Толев: Аз благодаря на г-н Илко Семерджиев, бивш министър, който не само не се противопостави, но и подкрепя нашето Общество! Благодаря!

27.10.2010 г.

Всички изложения са със съкращение

 

Велико Търново, Ритуална зала на Общината

 

Ваклуш Толев: Първом, искам да ви кажа: Христос воскресе! Защото аз повече от 50 години празнувам 8 април за истинската дата на Възкресението. Така че сега се намираме в шестия ден от Възкресението на Онзи, Когото Мировата култура е признала като свой водител в душевния си Път.

Знаете ли какво е, когато искате да преброите звездите на небосвода на човешката даденост!? Човекът самият е едно неизбродено небе. И ако го сложим там – до трона на Твореца, тогава ние трябва да приемем Неговите пророчества да слизат на Земята, а не от Земята да отиват към Небето нови олтари с нови идеи за причастие.

Благодаря ви от сърце както за присъствието, така и за употребената воля да събудите в себе си пътя на своето възкресение! 8 април – Ден на Възкресението! Другите дати са на института, не на истината. А не всеки институт дава истини. Истина дава само пробудената духовност в идеята на едно понятие, наречено Откровение!

 

Доц. Петко Петков – заместник-ректор на Великотърновския университет: Уважаеми дами и господа! Учителю! „Да бъдем, не да имаме!“ – така съм озаглавил моето експозе за новата книга на Ваклуш Толев „Духовните дарове на България“.

Тази книга не може да се прочете, защото няма край – няма епилог или послеслов. Тя трябва да се чете и промисля. Затова и не може да се преразкаже, освен ако не го стори Авторът `и. Но ако двама души са я чели, могат спокойно да общуват духовно на друго, надразговорно ниво. И това, което ще споделя с аудиторията, ще е моето виждане, отзвукът, останал в мен от докоса с мъдростта на нашия Автор Ваклуш Толев.

Откъдето и да погледнем новия труд на Мислителя, той е оригинален. Две уводни части: Предисловие и Въведение. (Също като в Паисиевата история, но с друга композиционна задача.) Те имат важното предназначение да запознаят читателя не само с целта на книгата, но и с духовната нагласа и разбиранията на Автора по важни въпроси, свързани с темата. Човек може да не мисли като него, може и да не е съгласен с нещо от казаното, но му става ясно как мисли Авторът; защо и какви определения, термини и духовни смисли влага в следващите части.

Лично за себе си ще споделя, че приемам напълно основополагащите тези в Предисловието. А те са:

Първо – „Националният дух е вътрешно живеене!“ С удивителен накрая, защото националният дух никога не е спокоен, застинал, безметежен. Националният дух не може да се мери материално; разбирането за национална свръзка не може да е основано само на общ пазар, на нова прогресивна класа (примерно буржоазията) или други физически величини. Не!

Друго – „Религията ражда душевността и гради културата на народите! При това, културата не е цивилизация – тя не е достижение на ума, а е съхранена духовност...“ Ето ви концепция, разбираема и защитима с цялата културна история на България. И не само с периодите на духовен подем, което прави Паисий, а и с обратните – на културен спад и духовна криза, когато религията става упование и стълб, последен бряг за народно оцеляване.

И ето фанфарите – „Единственият народ, който не е загубил паролата си – „България“, е нашият!“ Върховно прозрение! А изглежда просто и е видимо дори при обикновено вглеждане в миналото. И аз, като Автора на тази важна констатация, мисля, че „земята, която се нарича България, не е само териториални граници – тя е огнище както на войнство, доблест и смелост, така и на религии, храмове и молитви! И не бива да имаме чувството за страх да се търсим в хилядолетията“. А основният белег на българина, според Автора, е, че „е духовен, а не само покрит с бойна слава“.

И нещо, което не може да не ни развълнува – „Народ, който няма идея за бъдеще, не може да разчита на просперитет и съвършенство!“ Вероятно е така. И навярно чисто религиозният прочит е успокоителен, защото минава над злободневието и води към духовното съвършенство и единството с Отца.

В следващото по композиция Въведение продължава запознаването с духовния свят на Автора под мотото: „България е школа на духовно възмъжаване!“

„Историята, като приложна воля, е провиденция на националния Дух!“ Следователно, води ни Ваклуш Толев, „дълг на един народ е да проследи осъществяването на националния си Дух!“ Всъщност това е основното съдържание на книгата – историята на българския национален Дух! За да се стигне до основното авторско прозрение: „Третото хилядолетие е белязано с предназначението България да даде на света културата на Духовната вълна на Мъдростта!“ Казвам „прозрение“, а то е и верую, защото само убедено вярващ в толкова силна идея човек може да я представи като неизбежност.

„Българският народ единствен в света има само една книга – не Книгата на земята, а Книгата на Небето!“ И за да разберем това основно духовно заключение, Авторът ни подарява разшифроващи го формули: „Дионис – Танг Ра – Христос е великият духовен триъгълник над българската земя!; Азбука, служение, храм е триъгълникът на българската култура!; Битка чрез просвета, битка чрез меча и битка чрез моление е триъгълникът на българското Възраждане!“ Трудно е, наистина е трудно да надмогнем традиционно материалното възприемане на света, което ни налага злободневният ритъм на физическо оцеляване днес, и да прозрем тези истини, които при това не ни вещаят безоблачно в материален смисъл бъдеще, даже напротив. Но тази книга е пророческа, тя ни одухотворява и ни изпълва със самочувствие заради високоотговорното признание на Автора: „В българина е вградена сянката на Мъдростта!“

В композицията на книгата следват още 7 части, преди последната. Те представят авторовите виждания за: Тракийска митология, Славянска митология, Тангризъм, Покръстване, Златен век на българската книжнина, Богомилство и Исихазъм. Без да мога и без да искам да преразказвам, ще споделя, че Ваклуш Толев успява да намери духовната свръзка в тези на глед различни религии. Най-общо, според мен, тя е българската душа, българският дух, който сякаш следва Божествено предначертание, за да изпълни мисията си: Да даде на света културата на Духовната вълна на Мъдростта. Той многократно и твърде илюстративно ни показва и доказва, че Воля, въображение и духовност е характеристиката на българския народ!, независимо от времената, независимо от религиозното статукво на конкретния исторически момент. Защото „България е избраница на Божия Дух!“ по думите на акад. Лихачов – голям българофил и истиновед. Тя е изстрадала, дълго страда, за да възмъжее духовно и за да изпълним мисията си: „Да дадем на света една нова Духовна вълна – Вълната на Знанието, на вътрешното откровение“.

Не мога да не фокусирам вниманието на бъдещите читатели на тази книга върху последната `и част, откривателски озаглавена Причини за робствата на България. Не бях чел толкова оптимистична теория за нашите исторически нещастия. Не мога да отрека и убедителността на авторовите прозрения за духовното предназначение на тези страдания, макар науката история (към чиято гилдия се числя) да има друго, непровиденческо обяснение по този принципен въпрос. Казано накратко, според нашия Автор: „Робствата на България не са предопределение, те са предназначение!“ И така е ясно, но той обяснява надълго и нашироко, обосновава се, илюстрира тезите си.

Малко е да се рече „широка култура“ – Ваклуш Толев има духовно проникновение и изключителна Паисиевска дарба: мислейки за миналото, да среща бъдещето; гледайки мъдро назад, да провижда духовно напред. „Няма страдание, има развитие!“ И в този смисъл „Българският народ е понасял робства, но никога не е бил роб!“. Според Автора такава е била психологията ни в цялата наша хилядолетна история – да създаваме път и идеология за свобода. „Няма друг народ, който да не е имал идея да оробява – само нашият! Българите нито в личното си поведение, нито в социалната си доктрина, нито в приложната си победност – никога не сме прилагали робство! Побеждавали сме, но никъде никого не сме оробявали.

Ваклуш Толев представя робствата ни като „една хигиена на нашата мисловност и на нашия дух“. И не само като изпитание, а като показател за духовно величие. Ние укротяваме цялата енергия, която е щяла да унищожи Европа – не е могъл друг народ да погълне и да трансформира жестокостта на османците. „Защото ние не отхвърляме скрижалите на Бога.“ Ние винаги сме имали само един Бог. В душата на българина „Динамиката на коня отработва защитния плащ, Танг Ра влага олтара на неотстъпчивостта, Христос ражда молитвената жертвеност!“

И за да покаже, че няма вечни империи, а само вечни Духовни вълни, Авторът завършва с принципното уточнение: „Проблемът не е – има ли история, проблемът е – отговорността пред бъдещето! Историята отбелязва минало, но се прави от настояще и дава пътища за бъдеще!; Еволюцията на човешкия дух не може да спре!“

Оптимизъм, вяра и светлина – това е духовното послание на тази книга, според мен. И любов към човека и човечността и към своя народ. Вдъхновеният, Светлоносецът!

Благодаря Ви, Учителю!

 

Ваклуш Толев: Аз не съм си правил огърлия, за да ме снимат за величие! Изразил съм духа на този народ в неговата зрима и безспорно приложна воля за бъднини! Така че Духовната вълна на Мъдростта е една безспорност, която ще тържествува. Не е важно дали ще ви трябва един век – трябва ви събудена отговорност на признанието на закона за прераждането и че скàлата на Духовната вълна е вашата неизбежна кръщелница! Бъдете кръстени в Пътя на служението за България!

Благодаря на доц. Петков, че той не направи само анализ, той набеляза доктринерството. Има доктрини, чието погребение е безспорно; има порядъци, чието опело е наложително.

Трябва да призная, че не съм смутен от вашата покана. Радвам се за вашето присъствие! Събудената отговорност винаги е била моят огледален образ. А необходимостта на служението определя това, което се нарича жертва. И си задавам един въпрос: Някой попитал ли се е защо аристократизмът преварва пролетариата? Защо? Каква е системата? Кой кого трябваше да учи? Има ли някакъв институт, който е направил досега констатацията или да е поставил този въпрос? Защо пролетариатът идва след разкоша на аристократичното мислене, когато естественият закон на раждане, на прераждане, на еволюционности е точно обратен? Що за стадий е това дори в Духовните вълни, когато йерархията на невежеството трябва вече да отстъпи место на провиденцията на познанието...

Този труд третира проблема за вярата, не за религиите. За мен религиите не са смешка, но не са и върховният храм, в който събуденият аристократизъм трябва да прави поклони. Това не значи, че аристократизмът като порядък на социалността не е бил понякога зъл. В никакъв случай! Но не е бил невеж! А невежеството е гробарната лопата, след която дали с кръст или с камък бележите на някого името – няма никакво значение, ако е погребан с позора на миналото. Много странно е!

Разбира се, не е обидно да си пролетариат, когато имаш прозрението, че човекът е бог в развитие. Вие можете да отричате религията колкото искате, но никога не правете опит да отречете вярата! Този, който иска да отрече вярата, не може да създаде култура. Този, който трябва да отрече религиите, прави еволюция: имали сте тотем, имали сте двубожие, многобожие... имате и Христос – възкръснал!

И може би точно тук е извършено това, което се каза в поредицата – като се започне от тракийската митология, върви се към славянската митология, която наричам живо бедствие на бедността. Ако сега имате икономически кризи, то религиозната криза на славяните е просто обидна. Няма по-бедна религия! Макар че е казано, че славянската душа е най-богатата... Но в какво? В алкохолизъм или в това, което тя остави в историята на човечеството, наречено пролетариат...

Пролетариатът много закъсня, за да бъде признат като стълба в йерархията на духовните дадености. И ето защо съм поставил богомилството, което също беше едно издевателство с дуализма си, в съпоставка с исихазма, който е една ревизия на единствения Бог. Само там, в тази съпоставка, може да видите бедността на богомилите. Не е важно, че след това те се разпростряха – в ХIII, ХIV век в Европа, в опит на ревизии... Което можем да кажем, че се изрази, ако щете, в Кръстоносни походи, в Инквизиция на Запада и тем-подобните издевателства, освирепили душата, която сега я видяхме като пролетарий. Не е проблемът да осъждате една социална доктрина, която иска равенство, но неравенството е в измеренията на Духа. Страшно е, когато си помислите, страшно е, когато някой трябва да събере фактологиите, макар че наричам фактите гробари на истината.

Аз не упреквам констатациите, аз упреквам недоимъка – това, което наистина създаде пролетариатът. Пролетариатът като доктрина е бедност на един прославен евреин, наречен Маркс. Но приложната воля на пролетариата освирепя. Не че аристократизмът е бил толкова щедър и че на бедността не са растяли крила... Но къде отиде големият закон за прераждането, който религиозните мисления в настоящето анулират? Защо? Защото бедността на мисленето сега е възхвала на едно европейско настояще. Аз се радвам, че Европа е обединена, но не мога да не скърбя, че тя е безидейна. Те просто не знаят какво да правят. За бедния не е важно дали ще си продаде горната дреха, защото, като я продаде, той няма да стане богат! Връхната националност отива към своя погребален марш. Това е необходимост, когато искаме социална общност – но без пролетарско мислене и класова инвазия!

Учението Път на Мъдростта е аурна същност срещу социалния стрес! То ви оставя бъдното понятие – след индивида, след съществото, след човека – идва събожникът! Пилат даде идеята човек – рече за Иисуса: Ecce homo! – Ето човека! Човекът можеше да прави Възкресение, събожникът в бъднина ще може да прави Олимп!

И така, йерархията на знанието в тази книга е филтрация на добродетелите. Що за добродетел е не убивай!, когато се убива безразборно! Що за добродетел е не лъжи!, когато няма мегдан, на който да не се лъже – бил социален, бил църковен... – има ли институт, който да не лъже?! Не кради! Че има ли някой, който да не краде? Само че едни крадат материални блага, а други – духовни. Това е голяма беда и точно тази книга ви освобождава от това себе. Докато човекът не се освободи от себе си, той няма да стане знаещ!

Забрава... Ако не беше забравен Иисус, нямаше да имате Христос! Иисус е забравен и на вас ви е оставен Христос! Ако вие не забравите поклонението си пред Христос (Който е благодат), няма да имате събожника. Защото събожникът е едновалентен с това, което предшествениците са създавали в културата ви на поклонение – Богове! А Бог не е, за да Му правите признание, а да Го осъществите! И тогава, когато в отсрещния виждате събожник, няма да казвате: не убивай! Защото вие убивате себе си като проекция в душевния път на другия.

Скъпи Деца на Деня! Това е моето обръщение към онези, които през различни етапи са давали признание на новата Духовна вълна. Така, както беше навремето от онова, което нарекоха апостолство; от онова, което нарекохме причастие в идеята не на изкуственото внушение на кадуцея, а на събудената Кундалини за Възкресение!

Честитя ви големия Миров празник на душевната ви потреба с олтар – благослов! Бъдете чеда на събудената отговорност! Благодаря ви от сърце!

 

Въпрос: По повод на една Ваша идея – за Ден и Дом на 13 поименни безсмъртни българи, Вие казвате следното: „В душата на българина има наличен, но недостатъчно приложен оптимизъм.“ Какви са причините за това?

Ваклуш Толев: Причината е основният закон за еволюцията. Стадият на еволюцията показва кой може да понесе Кръста на Възкресението, за да го разпнат, и кой може да бъде прикован и да играе ролята на недоволен, както са двамата разбойника. Само че единият е наречен добър, а другият лош. Този разбойник, когото са нарекли „лошия“, той с отрицание приема идеята за възмездието, а другият – с покорност. Ето това е стадият на еволюцията, която премерва с какво възмездие кой е възнаграден.

Така че начинът на измерението е и начин на поносимост. Ако вие на пробудения сложите наказание, неговата идея за разкаянието е събуждане на силата, която го проницава в идеята на чистота, а в другия е в знак на протест, който събира аурата на отрицанието. Следователно еволюционният стадий определя това, което се нарича „валенцията на елемента“ – отрицание или положителност.

И затова аз приемам еволюцията – не, разбира се, Дарвиновата. А Дарвин не посмя да публикува идеята си за еволюцията. Това е, когато социалната даденост определя култура. Социалната даденост може да определя поведение на жертва, но не и стадий на култура! Защото зависи коя прослойка ще вземе приоритет. Така е. Благодаря!

 

Дешка Рачевец – председател на Сдружение „Теодосий Търновски“: Уважаеми г-н Толев! За нас беше чест да гостувате в нашия град, да направим тази среща с Вас! Затова ми позволете от името на Сдружение „Теодосий Търновски“ и на всички присъстващи да Ви благодаря за Вашето присъствие! Вашата книга, Вашите думи могат да ни помогнат да станем по-добри, по-знаещи, по-добронамерени, да обогатим нашата духовност и да бъдем по-обичащи! Благодаря Ви!

14.04.2011 г.

Варна, Фестивален и конгресен център

 

Ваклуш Толев: Уважаеми дами и господа! Скъпи Деца на Деня! Мои приятели и стари познайници! С особено чувство на признателност към г-н Минчев и г-н Венин! С особена признателност към главния редактор, както на книгата, така и на списание „Нур“, г-н Коликов! Добре дошли! Нека изпълним задължението на нашата среща. Аз имам чувството на признателност за вашата присъственост. Благодаря ви от сърце!

 

Александър Андреев – актьор: Дами и господа, чест за мен и празник за всички вас тук, в тази зала, е да приветстваме на варненска територия Автора на книга номер едно за 2010 година – Автора на „Духовните дарове на България“, г-н Ваклуш Толев!

 

Петя Петкова – актриса: Моля проф. Огнян Минчев да представи своя прочит на този социален учебник за съхранена духовност, за културно-историческата роля и духовния принос на религиите по българските земи!

 

Проф. Огнян Минчев – социолог и политолог: Уважаеми дами и господа, за мен е голямо предизвикателство и голяма чест да бъда поканен да представя тази книга. Защо е голяма чест е очевидно, а в какво се крие предизвикателството? Четейки книгата, се разкъсвах между две чувства: от една страна, благодарност за това, което мога да прочета и което ще се опитам от моя гледна точка накратко да характеризирам, и притеснението, че не мога да изтегля достатъчно много нишки от този изключително дълбок и плодотворен контекст, в който българската духовна история е поставена от Ваклуш Толев.

Всеки от нас е чел достатъчно много произведения по българска история и в нашето съзнание до известна степен тези произведения тривиализират, тъй като представят една и съща фактология, а до голяма степен и подобни интерпретации на това, което се е случило през последните 13 или малко повече века. Тази книга ви гарантира, че няма да скучаете, няма да четете нещо, което познавате и по никакъв начин няма да откриете в нея тази България, която повечето от нас виждаме през очите на едно тихо отчаяние през последните години, а може би и през последните десетилетия. Авторът ни представя една България, духовната история на България, в контекст, който създава надежда, който създава вяра в настоящето и в бъдещето. Но не вяра, която се корени в илюзии, а вяра, която се корени в една изключително смела интерпретация на превратностите, които българският народ, българската държава е преживяла през всичките тези векове.

Аз изтеглих своите няколко нишки от тази книга, които ще се опитам съвсем накратко да представя.

Изключително интересна за мен бе сравнителната теза между славяни и българи. Разликата между славяни и българи: колективната, аморфна душевност на славянството, в която всичко може да попие – всяко нововъведение, всяка нова идея, всяка нова религия; и твърдата структурирана душевност и битие на българина, който е монотеист. Защото именно монотеизмът е отражение на структурираната личност, монотеизмът е отражение на личността, способна да произвежда държава. Тази идея в книгата е кристално ясно прокарана – държавата възниква тогава, когато начело застава структурирана личност или структурирана група от личности!

Предходната аморфна магично-митологична фаза на историята не може да произведе държава. Тя може да произведе племенен съюз, може да произведе някаква рехава коалиция на племена, но не може да произведе държавност, не може да произведе държавата като идея, като перспектива и като бъдеще. Това е една теза, която в изключително голяма степен позволява ние да разберем тласъка на българската история.

Защо именно нашата история се е случила по този начин – едно племе, дошло от Далечния изток, което е влязло във Византия наред с множество други племена, за разлика от тях е останало, вкоренило се е и е създало държава, създало е империя. Монотеизмът като отражение на личността или личността като отражение на единобожието!

Следващият елемент, който ми направи много силно впечатление, е Покръстването и Златният век на културата. Изключителна е драмата на Борис I Покръстителя и никъде другаде не съм виждал обяснена тази драма не само в такава дълбочина, но и в такава човечност. Защото, за да разбереш една драма, е необходимо да разбереш човешките мотивации, които стоят зад действията. А драмата на княз Борис I е изключително, изключително релефно дадена, описана, обяснена в книгата. Просто защото Борис I Покръстител не е владетел на един народ, който може да попие всичко, което минава покрай него – той е владетел на един народ, който има много дълбока идентичност, който носи една много силна монотеистична вяра, религия, наследена от миналото. И раздялата с тази религия, раздялата с тази идентичност е наистина драма – драма, която по отношение на личния живот на Борис I се превръща в трагедия!

Интересен аспект на този проблем, от който аз винаги съм се интересувал, както между впрочем и повечето българи, е обяснението на това правилен ли е бил изборът Православие вместо Католицизъм. Конвенционалната мъдрост не без основание счита, че отказвайки се от възможността да се присъединим към Католическата църква, ние се отказваме от възможността да принадлежим пълноценно на модерната цивилизация поради простата причина, че османските турци не успяха да завладеят нито едно общество, изповядващо католическата вяра за дълго време, но ние, бидейки православни, останахме пет столетия под османско господство. Какво спечелихме тогава, когато се отказахме от това да бъдем интегрална част от модерната европейска цивилизация – избрахме духовността на Изтока, избрахме да бъдем страж на Европа в завоевателните набези на османските турци през ХIV век!

Следващ интересен акцент, който бих искал да поставя, е свързан с главата Богомилство. Също безкрайно интересен анализ, който преодолява, бих казал, с лекота доста наслоени щампи върху това какво представлява богомилството, какво е донесло богомилството на българската държава, на българския народ. Богомилството е свързано с цялата тази скрита традиция на Европа, както я нарича Юри Стоянов – скритата традиция на гностицизма, която винаги притежава едно тайнство, един чар, чар на елитизъм, чар ако щете на избраност, защото именно в рамките на гностицизма ти се спасяваш чрез някакво специфично познание, което самият ти изработваш сам за себе си. Тук е целият съвременен ажиотаж на тамплиери, „кодове Да Винчи“ и т.н. Богомилството е част от този контекст и никак не е лесно просто да бъдеш критичен, да отречеш богомилството в полза на държавно-църковното статукво от тази епоха. Не е тайна, че авторът е силно критичен към богомилството като духовно движение.

Какъв е контекстът на богомилството, защо то не носи в тази епоха това, което е полезно за България? Колкото и да ни е симпатично като социален протест – богомилството се явява едно движение, което отклонява, защото да обявиш материята за сътворена от сатаната означава да се откажеш да скулптираш личност! А личността е именно съдбата на съвременния човек, изправен пред задачата да одухотворява материята и, одухотворявайки я, да се самоизгражда като личност – една от големите мисии на християнството.

Исихазмът е представен блестящо в книгата. По много интересен начин са разгледани социалните последствия на исихазма вече в контекста на османското владичество – исихазмът създава един богат вътрешен интимен свят на българина, в който той се укрива! Публичното пространство е завоювано, държавата е завоювана. И до ден днешен ние носим в известна степен това наследство. Нашият интимен свят е доста по-богат, отколкото публичния свят, който обитаваме. Публичният свят може да има неизчистени, може да има некрасиви неща, но когато влезем в дома на българина, когато влезем в молитвената стая на българина, там задължително е уютно, именно защото този уют е изграден от това наследство или може би и от него.

И в заключение бих искал да кажа няколко думи по-скоро като въпрос, отколкото като констатация: последната глава е изключително важна, изключително интересна. Какво представляват робствата на България? Дали робствата на България са трагедия, дали робствата на България са изпитание, дали робствата на България са обяснение за това, което днес не сме, а искаме да бъдем? Това е една изключително голяма, изключително богата тема. Извън всяко съмнение е, че ние наблюдаваме наследството на тези робски столетия върху съвременното ни съществуване. Но авторът смело и в известна степен тайнствено подчертава своята собствена теза – робствата ни са изпитание, което е залог за бъдещ духовен разцвет! Робствата ни не са нещо, което убива, робствата са нещо, което предизвиква, което се преживява – страдание, през което се преминава и не просто се оцелява, защото оцеляването е агония на съществуването, както е казано в книгата. Робството е нещо, през което се преминава като изпитание, за да се отиде на един следващ етап – етапа на един духовен разцвет.

Аз искрено много вярвам и много се надявам тази теза да е вярна.

Благодаря ви!

 

Георги Венин – поет и журналист: Смятам, че човек, устремен към какъвто и да е връх или каквато и да е дълбина, трябва бавно и съсредоточено да усвоява подстъпите, че, ако се изстреля направо на вършинето или потъне като оловно гюле на дъното, разликата в атмосферното налягане ще го убие. Затова винаги ще ме учудват псевдоаристократизмът и бохемското нехайство към словотворчеството, винаги ще ме потрисат писатели, които смятат, че могат да улавят Диханието на Бога, без да знаят как дишат правописът и граматиката. Човекът на думите е жонгльор и ако той не е подчинил същността, така както я подчинява Ваклуш Толев, а знае само да разискря главни, има опасност да изпусне факла и да подпали шапитото`ито (фр. chapitean) – сгъваема конструкция от стълбове и платна, палатка, проектирана за цирк, театър и др.">. Така може да изгорят невинни читателски души, особено когато авторът има куража да се заеме с най-неуловимата и най-непостижимата тема – Бог. Бог е много надълбоко и трябва да копаем. Но една лъжа може да е също толкова дълбока, колкото и една истина. Дълбочината на мисълта не е онова достатъчно основание за истинност, което дирим. Един на втория метър открива жила, друг рине нахалост цял живот. Как да разберем отде ще бликне животворен извор?! Повечето хора разгорещено и залудо рият наслуки. Тези, които сполучват, имат Божията искра, дареност, сърце, интуиция – те са събудили Бога в себе си и знаят къде е подземната жива вода, Той им подсказва. Дали срещата на тези две метафори: „Бог е луксът“ и „Бог е багета“, не е в съждението „Бог е мярата“...

Винаги съм се възхищавал на мярата във всичко, написано от Ваклуш Толев. Това е Божий дар! „Духовните дарове на България“, в своя прощъпален том, е не просто важен, но и съществен излив на мярата. Публичната мяра е отсяване на интимното от всеобщото – това е, което прави с този свой труд Ваклуш Толев.

На досегашните му премиери мнозина са се изкушили да цитират някои от мъдрите му изкази, ошрифтени специално в курсив или получер курсив. Разбирам ги отлично, но аз ще се опитам да докажа, че не само обмислено подчертаното от Автора има стойност – и като значимост, и като изразителност. Ето няколко прекрасни откъса, набрани с обикновения шрифт на основния текст, но за мен необикновени, необикновено силни: „Коя е идеята на бъдещето? Свободата! Животът е едно голямо насилие, насилие обаче, което не ни краде най-важното – свободата, а ни слага в епохата на тревожна лична голготска пътека. Именно да си извоюваме свобода!“ Или: „Историята си служи с легенди – за да извини разума, че не може да схване всички тайни.“ Или: „Така човекът, който е в Бога, е станал всичко, и Бог, Който е в човека, е проявил всичко.“ Ужасно се зарадвах ето на тази фраза: „Трябва да правим разликата между „светци“ и „равноапостоли“. Светецът върши личен акт, а апостолът – социален акт.“

Мнозина се възторгват от съхранените и възродени от забрава думи, които Ваклуш така умело поръсва като шарена сол върху дъхавия бял хляб на мисълта си. Сред тях наистина има звънливи и звуково, и дълбинно слова, посипани при това със съвършена отмереност – аз също ги отпивах като лечебни отвари: надмога, сговорка, огърлен, опорност, оробители, празномислие, преобрат, малостоен, глед, далечеем се, задгробие, битнина, околовръстие... Но ако набодем на очите си листото, няма да видим дървото; ако съзерцаваме дървото, няма да видим гората. Сама по себе си и най-сочната дума е неутрална валенция, докато не прилепне към друга дума, докато не образува фраза, изречение, послание. Ваклуш не пише думи – той пише послания...

Ваклуш Толев умее да води диалог с интелигентния читател, дори и да го подлага на скрити изпитни. Когато за първи път казва, че предопределение и предназначение не са едно (на 95-та стр.), той премълчава каква е разликата – за да изостри любопитството ни или за да изпробва търпението ни. Защото отговорът е даден след повече от 200 страници – на 312-та. Така че имайте настойчивостта и устойчивостта да прочетете тази книга докрай.

Може би съм в противоречие с Аристотел, но за мен предмет на литературата е вероятното, а на религията – възможното, което би трябвало да значи, че религиозната, богословската литература се занимава с вероятните възможности на Духа или на човекобожието. А литературата върху религията, каквато на пръв поглед е книгата, която ни е събрала – с възможните вероятности на Богопостигането или на Богочовечността. Но нима тези два пласта не са се слели под мощното дарование на Ваклуш?! Дарованието да бъде не просто списувач, но Посланик на Висшите сфери. Затова аз безсилно вдигам ръце пред натиска – вътрешния и външния – да определя жанровия тип на тази книга, но смея да определя нейното предназначение – тя е верска книга в най-първичния, неопетнен смисъл на тази дума. А това значи книга, която ни вика на своеобразен вътрешен общобългарски велик събор, защото не вярата разединява, а вярванията; не имената на Бога, а деноминациите!

И няма как да не ни гложди любопитството на какво ще е посветен следващият том от поредицата за Духовните дарове на България...

 

Кирил Коликов – главен редактор: Уважаеми г-н Толев, скъпи гости на днешното тържество! Безспорно първо искам да благодаря на преждеговорившите, които представиха по такъв блестящ начин книгата „Духовните дарове на България“.

Според мен, много е важно да си отговорим на един въпрос: Защо трябва да прочетем тази книга, какво тя ще ни даде? Мога да очертая две основни линии, за да допълня това, което беше казано.

Първата съществена линия е: какво ще научим от книгата? Знание, проницание и мъдрост – това е основната характеристика на тази книга!

Най-напред, както беше споменато вече, тя ще ни даде знание за определени исторически събития, както и за личностите, които са ги осъществили. Това обаче можем да го намерим и в учебниците по история – разбира се, не по този начин подредено и обяснено и не с това магично слово представено, но все пак може да се намери.

Другата същност на книгата е проницанието защо са се случили тези събития, каква е предпоставката да се случат. Не какви са събитията, а каква е предпоставката да се случат, какъв е техният смисъл.

И третият аспект е мъдростта, която ражда, както Авторът е казал: аурна същност срещу социална страст, т.е. тя ражда духовната атмосфера в тази книга. Това е не мъдростта на вековете, както има книги с афоризми, а е една енергия на Духовната вълна на Мъдростта, чийто носител е Ваклуш Толев. Тя обуславя предишните две съставки – именно прозрението и знанието, т.е. книгата има в много дълбоки пластове скрита една духовна енергия, един огън, който осветява както историческите събития, така и предпоставките за тези събития.

Втората линия е: каква е ролята на книгата? В нейната роля също могат да се посочат три елемента: минало, настояще и бъдеще.

Тя разкрива миналото, т.е. разкрива енергиите в пътя на българския национален дух в миналото. Те са изведени дори не като път, а като един епос, като една легенда за българския национален дух.

Целенасочеността на този епос е в настоящето да се даде една нова форма на съзнание на българите. Не изкуствено създаден национализъм, а осъзнаване на ценностите на българския национален дух, както каза и проф. Минчев, независимо от видимите условия в настоящия момент – при смяна на един исторически момент. (Винаги при смяна на определен исторически момент се забърква, да кажем, в бистрата вода и мътна.) Ние можем да осъзнаем и наистина можем да се гордеем, че сме носители на този национален дух – това е втората предпоставка в настоящето!

Но и това не е най-същественото. Въпросът е: каква е идеята на тази книга за бъдещето? Тя е не само да ни посочи миналото и настоящето, но и да ни даде предназначението на българския национален дух. Предназначението, на което ние трябва да поставим основите и което бъдещето ще осъществява, а именно – влизането на една нова култура в света: Културата на Духовната вълна на Мъдростта!

След културата на Духовната вълна на Любовта, дадена от Христос, и културите на Правдата, на Митологиите и на Сътворението, следващата култура е на Учението Път на Мъдростта. И естествено не само ние, а и бъдещето ще се пита: Защо в България е родена тази духовна култура? Отговорът е в тази книга – защото българският национален дух притежава качества, с които може да приеме такава енергия, може да даде такива идеи. Българинът е минал през съответните подготовки и посвещения, за да може в края на краищата да понесе една нова висша духовна енергия и да изгради една нова духовна култура!

 

Музикално изпълнение на пиано от Иво Бонев

 

Ваклуш Толев: Уважаеми г-н проф. Минчев, уважаеми приятелю Венин, уважаеми г-н Коликов, скъпи присъстващи! Чувството ми за отговорност ме води към една признателност, наречена благодарност, за вашето присъствие.

Аз имам в съзнанието си една стара легенда, а за мен легендите са непрочетена истина. (Не е страшно, когато има невежество, страшно е, когато невежеството е коронясано, дори да е административен лъч, да не говорим, когато е олтар на моление...) Орфей слиза в Адеса, за да изведе Евридика. Евридика не е едничко име на жена, то значи изначална светлина – Евридика е нашата душа! И ако беше така разгледана тази легенда, нямаше да има учудване човек да каже, че легендите са съхранени тайни.

Така че слизането на Орфей да изведе Евридика е събудената отговорност да изведете душевността си от това, което се нарича „плът“. Затова Учението Път на Мъдростта, или тези „Духовни дарове на България“, поднасят една тайна: одухотворяване на материята!

Но аз винаги правя разлика между религия и вяра. Религията е обредно поклонение и насилие, тя дава идеята за Разпятие, но само подсказва, че има Възкресение. А то е реално! И ние разтълмяме в тази книга една енигма, а именно – одухотворяването на материята. Но когато тя възкръсва, тогава се дава решение на енигматичния въпрос „що е човек?“. Вижте, преди това е имало същество, индивид. Едва Пилат (чрез подсказаната словестност от Христос) дава йерархията човек – казва: Ecce homo! Необходимостта от бъдеща култура на човечеството – Културата на Любовта, и това Ecce homo бе причина Иисус да бъде разпнат. Сега бъдещата култура на човечеството е Духовната вълна на Мъдростта.

Чрез християнството се даде йерархията – човек, тайната на Учението Път на Мъдростта е, че човекът трябва да свали Светлина с друга същност – събожник! А идеята за събожника е смутителност. Но има йерархия на овладяването и събуждането на съответните вложени възможности в човека – и плътска усетност, и душа, и Дух. В човека са глиптирани седем тайни, наречени духовни центрове, чрез които събуждането го носи в различни съзнания.

Мен не ме учудва, че Орфей слиза в Ада и извежда. А разбира се, че Евридика още трябва да дава уроци на своята божественост, защото, когато един тропот е смутил съзнанието на Орфей, той се обръща. Тайната е да не се обръщате! Вие не може да изведете своята душевна или духовна цялост, когато играе съмнението! Разбира се, това е йерархията на Духовните вълни. Йерархията – вече формирана, изкласена и готова за жътва от будността, е дадена в тази книга!

Освен от официоза, идеята за будността, за пророчеството не е приета и от различните пъпкувания в религиозното мислене. Дори богомилството го нарича съблазън. Но идеята да давате Път не е съблазън. Пророчеството има степени – малки и големи пророци. Отделен е въпросът, когато познавате това, което е било забранено, наречено окултно знание, т.е. скритото знание. Но понеже може да бъде оценено с маломислие, затова са го наричали окултно, а официалното изповедание, в страхопочитание от своя тотем, налага забрана и отмъщение.

И ето защо един Данте ще напише девет кръга на Ада. По-голямо изстъпление над човешката душа никой не е вършил! Църквите може да му ръкопляскат – аз никога! Когато имате осъзната будност, на която сте дали приложност, вие не можете да носите чувството на страх, защото идеята за Възкресението, или одухотворяването на материята, е по-голяма реалност от реалността, с която човечеството работи. И не е въпросът за аргументите. Този, който иска чрез аргумент да направи пробив, той няма проницание. Стадиите на развитие, разбира се, ще минат през аргументи, но пазете се от култа към аргументацията.

Така че един Данте дава девет кръга на Ада, а един Орфей ще извежда от Ада. Ето този конфликт винаги е стоял в съзнанието ми и това, което съм го сложил в тези десет реда пред читателите, е, че книгата „Духовните дарове“ е аурна същност, т.е. духовност, в битка срещу социалната страст! И това е битка за единство.

И съм възхитен от г-н проф. Минчев! Просто това е събудена отговорност към богословието, към тази теургия, която крие богословието. И то не онова, което ви казва да си загубите главата, когато правите моление. Не! Не губете съзнанието си, защото има един образ още в първите глави на Битието: пъдят Адам, понеже не му дават знание и той си го взема. Значи знанието е белег на отстъпление от вяра не, а от религиозно поведение. Защото вярата е много по-дълбоко проницание.

Така че аз съм изумен! Един дълбок анализ на словестни тънкости и идейни съпротиви посочи г-н Венин. А понеже познавам до известна степен г-н Минчев, неговата теология пък беше наука на прозрението! Отделен е въпросът, че тази наука има стадии. И все пак, когато дивакът не може да направи друго, той има тотем. Но прави тотем кое? Кравата, която нарича свещена. Защо? Защото тя е неговата социална страст, тя е неговото социално благо, а в същото време тя е неговата олтарност.

Ето защо бях възхитен от анализите, които тази вечер чух от господата, които интерпретираха „Духовните дарове на България“. Не всяко нещо може да наречете духовен дар. Някои говорят, че науката била красива. Красива наука!? Вижте, науката може да бъде диалектическа, може да бъде дори откровенска, науката дори може да бъде и пророческа, може да бъде догматична, каквато да кажем известни религиозни доктрини натрапват, но не може да бъде красива!

Много голям е дългът на признателността ми към тази вечер, изумен от тънките анализи на известни откъси от книгата. Защото никой не може в цялост да я предаде. Дори моето съзнание вече я разделя... Но никой не може в стадия, в който идват културите, да ви отнеме нито социалната страст, нито аурната будност, с която вие осиявате вашето небе със светило. И не може да се дава приоритет на материята. Материята е само участник в това, което се нарича Сътворение. Фактът е, че човекът може да сътворява...

Така че в тази книга аз трябваше да дам известни обяснения. И това е идеята да одухотворите материята, която пречи да изведете от вас духовната субстанция. Засега човечеството си служи с материално гориво. Но човекът, ако вземе идеята за летежа, която е демонстрирана в поднебесните сфери, ще види, че ще дойде време, когато неговата материална сила няма да е нужна, защото трансформацията ще му даде духовна енергия, която носи, т.е. това, което има и в прабългарската религия – тангризма. Окултистите, когато искат да говорят за човека като Дух и мисъл, макар и в тяло, те безспорно също говорят за присъствието на такава духовна сила у нас, наречена Кундалини. А прабългарите живеят хилядолетия преди Христа и имат висша духовна сила и най-изчистения монотеизъм! Защо е трябвало да дойдат в Европа? Защото тук са се раждали институти – институти на знанието.

Интерпретацията ми за робството, каза г-н професорът, е наистина пълно отрицание на погледа, който ни поднася фактологията. Макар че старата латинска поговорка казваше, че когато фактите говорят, боговете мълчат. Пък аз казвам: Когато боговете говорят, фактите трябва да бъдат погребани! А в Учението Път на Мъдростта стои: човекът е бог в развитие! И тогава вие бихте потърсили това, което Хермес е казал...

Ограничението, в което е сложена културата в настоящия момент на планетата ни, е една беда за многовалентността, която има човекът. Първичният усет е наречен интуиция, но когато е осветен със знание. Усетът, който е непосредствено знание, той е творческа интуиция, така както Анри Бергсон го беше казал навремето. Разбира се, че го обличам в дрехата на новото – това е логично!

И така, Данте никога не е слизал в Ада да освобождава – Данте слиза в Ада, за да даде казън. Величие на подлостта, която е дори опорочване на Христос – девет кръга на Ада! А един предшественик – Орфей, слиза да изведе Евридика! Как да ги интерпретирам всичките тези поделения на човешката присъственост?! Защото човекът, ако не присъства в своята даденост, как би направил Кръщение?! Там е дързостта на княз Борис Покръстителя, който не пожали първом себе си. Защо? Защото имаше проницание.

Ако не бяхме дошли тук с Танг Ра от дива Азия, нямаше да направим бъдеще като предназначение на народ! Но трябваше да пожертваме Танг Ра! Тангризмът в много отношения като култура на изповеданието е много по-съвършен и много по-свободен, но българите трябваше да правят култура. Златен век на българска книжнина! Може ли човек да се лиши от провиденцията, която ви чертае бъдеще, и да стои в дивашка Азия тогава?! Ето това е голямото дарение на българина, който трябва да бъде...

Така че изстъпленията, които известни идеологии раждат, това е беда. Страхът на човечеството да се освободи от идеологии, и дори да се хвали с тях със столетия, е също тъй обиден. И когато на религиите се дава давност по-голяма от едно столетие, те не са секти вече – те са идеологическа натрапчивост. Но тъй или иначе, за да отработите свободата си от един олтар, вие трябва наистина да вземете проницанието си с друга чакра в интерпретацията на будността на човека – това е Дух в реалности. Затова знам – одухотворяването на материята е бъдният летеж на човека!

Благодаря ви от сърце!

27.04.2011 г.