Terminology

__NOGLOSSARY__

causa sui

Causa sui

лат. — причина сама за себе си

ζώων πολιτικων

(гр. зоон-политикон) букв. политическо, обществено животно. С този термин се фиксира онази историческа степен в социалното развитие на човешки индивид при която хората осъзнават съвместно организирания живот на дадена човешка група. Въведен в „Политика“ – трактат на Аристотел в 8 глави, написан 335-322 г. пр. Хр.

Абгар V

— арменски цар от град Едеса, намирал се в северния край на Сирийското плато. Според намерените документи цар Абгар, който бил болен от проказа, след като чул за чудесата, извършвани от Иисус Христос, се обръща с молба да го излекува. Документите, говорещи за това, са написани в началото на IV в. сл. Хр. и в последствие са преведени от сирийски на арменски, латински, арабски и др. древни езици.

Абсолют

(лат. „безусловен“) — Това, Което няма атрибути, не зависи от нищо друго, но съдържа в Себе Си идеите и енергиите за проявата на всичко съществуващо; Безпричинната Причина.

аватар

Аватар

(санскр. „спускане“) — 1. в източното схващане е онова божество, което се спуска от небето и приема образа на човек. Има два вида аватари — родени от жена и приемащи временно видима форма; 2. в западния езотеризъм е всяко въплъщение на божественото.

Авицена

Абу Али Хусайн ибн Абдаллах ибн Хасан ибн Али ибн Сина ал Бухари (ок. 980 — 1037) — един от най-изтъкнатите и просветени ислямски мислители, философ и естественик, наричан „княз на лекарите“. Авицена е латинизираното му име. Родом е от Бухара (Персия). Автор е на около 200 съчинения в областта на метафизиката и гносеологията, логиката и етиката, психологията и медицината, поезията и социологията. Основни трудове: „Медицински канон“, „Книга за лекуването“ в 18 тома.

агапии

агапиите

(от гр. "агапа" - любов) - "вечери на любовта". Обичай на древната Църква, при който верните се събирали на обща трапеза, по време на която винаги извършвали тайнството Евхаристия и с това възпроизвеждали Тайната вечеря.

агиографски

агиология

(от гръцките άγιος — свят/светец и λόγος — наука) е наука, обикновено дял от богословието, която се занимава със систематизираното описание и категоризиране на християнските светци. В този смисъл трябва да бъде отличавана от агиографията, която се занимава изключително с събирането и описанието на тяхната дейност. (Трябва да се отбележи, че подобно разделение съществува само в православното богословие — в останалите терминологични системи „агиология“ и „агиография“ в съвременните езици, с изключение на италиански, са тъждествени). В по-широк смисъл терминът се използва и по отношение на светите личности на другите религии, а понякога и като епитет за издигане в култ на личности, изявили се в сфери, стоящи извън религията. В последният случай употребата на думата обикновено носи негативно съдържание.

агностицизъм

(на гръцки: ἀ - не, без и на гръцки: γνῶσις - знание) е виждането, че съществуването или несъществуването на свръхестествени същества, в частност Бог е нещо, което остава завинаги неизвестно и непознаваемо. Счита се, че термините агностицизъм и агностик са въведени от английския биолог и професор Томас Хъксли през 1869 г. в Лондон по време на основаването на Метафизичното общество. Понятието обаче съществува от дълго време и има различни определения в зависимост от сферата на употреба, но общо взето се използва за да означи скептицизъм и съмнение по отношение на дадено твърдение. Във философски и теологичен смисъл съществуването на Бог, богове или божества е или неизвестно, или е поначало непознаваемо.

адамити

последователи на християнска ерес, създадена през II в., но особено разпространена в България в средата на XIV в. Начело на адамитите стоял монахът Теодосий. Адамитите учат, че всички хора се раждат равни и че обществените различия са дело на човека, а не на Бога. В отхвърляне на всичко, бележещо отдалечаването на човека от Бога, когато се събират на проповед, те се събличат голи (като Адам).

адити

— в индийската философска мисъл Всемирната майка, понякога отбелязвана и с Мулапракрити.

Аид

(гр., също Хадес, лат. — Плутон) — 1. бог в гръцката митология, син на Кронос и Рея, брат на Зевс и Посейдон, управляващ подземното царство, в което обитават душите на мъртвите; 2. преносно — подземно царство, ад.

акатист

акатиста

(от гръцки ακάθιστος – буквално не се седи) в християнското богослужение е песнопение, свързано с усилена молитва, при което вярващите стоят прави.

Акиба

бен Йосиф (50-135) — юдейски религиозен водач. Животът му е обвит в легенди, но се счита, че младините си прекарва като беден и неграмотен овчар. Започва обучението си около 40-та си година. Традицията го сочи като един от първите ученици на систематично събраните, устно предавани дотогава еврейски закони Мишна. Счита се, че е екзекутиран от римляните по съмнение за участие в освободителното въстание на Бар Кокба, но мненията доколко е имал реално участие са противоречиви.

Алберт Велики

(1193 или 1206/07-1280) — немски монах-доминиканец, философ, алхимик, учен и един от най-ерудираните свети Отци на Католицизма. Ражда се в благородническо семейство. Обучава се в различни културни средища на Западна Европа. Научните му интереси обхващат различни области на познанието — логика, метафизика, психология, етика, зоология, ботаника, медицина, химия, астрономия, минералогия. Ползвал арабски и еврейски източници. Заради богатата му ерудиция е наречен „велик“. Получава и званието Doctor universalis. По-важни произведения: „Метафизика“, „Кодекс на теологията“, „За душата“, „За причините и възникването на всеобщото“.

Александрийска школа

катехитическа християнска школа в град Александрия (Египет), наричана още неоплатоническа. Това е школата на т.нар. катехумени — онези, които от езичество преминават към християнството, новопокръстените, оглашенците. Школата е създадена в средата на II в. Нейни видни представители са Амоний Сакас, Плотин, Ориген, Тит Флавий, Климент Александрийски и др.

алхимия

(араб.) — химията на средните векове, свързана с мистичните доктрини на александрийците и гностиците. Според алхимиците златото е най-благородният метал и всичките им усилия са насочени към откриване на средство за неговото умножаване чрез преобразуването на други елементи (обикновено сяра) с т.нар. философски камък. Счита се, че философският камък притежава също свойството да лекува всички болести и недъзи и да запазва вечно младостта. В метафизичен аспект това трансформиране символизира вътрешното преобразяване на човека, за да се издигне до божествената си първосъщност.

алюр

(фр. allure) — ход на коня между тръс и галоп

амброзия

(гр. „безсмъртие“) — 1. храната на олимпийските богове. Тя е девет пъти по-сладка от меда и който вкуси от нея, става вечно млад и безсмъртен; 2. преносно — блаженство.

Амфион

тракийски цар. Според преданието — син на Зевс и Антиопа и съпруг на Ниобея. Поет и музикант. Свири толкова хубаво на арфа, че помага в построяването на крепостните стени на град Тива, като с песните си омагьосва камъните и ги премества.

Ананке

(гр. „необходимост“, „неизбежност“) — гръцка богиня на съдбата, майка на трите мойри: Клото („предачка“) изприда нишката на човешкия живот, Лахезис („наречница“) определя дължината ѝ, Атропа („неотменна“) срязва. Ананке има власт над боговете, дори и над Зевс.

анахорет

(гр.) — духовно лице, което живее напълно уединено; пустиножител, пустинник.

Андроник III

Палеолог: (1296-1341) — византийски император от 1328 г., наричан още Младият. Негов пръв министър е Йоан Кантакузин, по-късно станал император Йоан VI. Оказва се безсилен да спре упадъка на империята и завоеванията на турците в Мала Азия, и на сърбите на Балканския полуостров.

Антей

в гръцката митология гигант, син на Гея и Посейдон. Дължи мощта си на своята майка (Земята), която всеки път, когато се допира до нея, го дарява с нови сили. Всички, които попадат във владенията му, трябва да се борят с него и заплащат с живота си. Херакъл се досеща за извора на силата му и го надвива като го вдига над земята.

антиминс

антиминса

антиминсът

— от гр. „наместопрестолие“; църковна обредна кърпа с изображение на погребението на Иисус, използвана при литургии.

апологет

— от гр. защитник; страстен привърженик на някакво учение, чиято правота той се стреми да докаже по различни начини.

Аполон

(гр. „сразител“) — в гръцката и римската митология бог на поезията, изкуствата, оракулството, медицината, на стадата, на деня и на слънцето. Син на Зевс и Лето, близнак на Артемида.

апостериорен

(лат. „от следствието“) — който почива на фактите, основава се на опита.

априорен

(лат. „предварително, от по-рано“) — поначало, който предшества опита, не е основан на факти.

Аргус

в гръцката митология гигант, аргоски княз. Той е стоок и когато спи, затваря само половината си очи. Хера му възлага да пази и наблюдава любимата на Зевс — Йо, превърната от него в юница, за да я предпази от ревнивата си съпруга. По волята на Зевс Хермес приспива Аргус като му свири на флейта и след това го убива, освобождавайки Йо. Хера посяла очите на Аргус върху опашката на пауна и оттогава тази птица ѝ е посветена. Преносно — строг и незаспиващ надзорник.

Ариадна

— в гръцката митология дъщеря на цар Минос от о.Крит. Цар Минос наложил данък на атиняните на всеки девет години да изпращат на острова 7 младежи и 7 девойки, които да бъдат изядени от минотавър — чудовище с глава на бик и тяло на човек, обитаващо Лабиринта. Атинският герой Тезей решил да спаси поредната група обречени младежи като убие минотавъра. Ариадна му помогнала в това начинание като му дала кълбо, с помощта на което, след като победил минотавъра, той успял да намери обратния път от вътрешността на Лабиринта.

Арий

(256-336) — представител на Александрийската църква. Води аскетичен живот, но сам се отнася със снизхождение към миряните. Богословието му наследява разсъдъчния характер на Александрийската богословска школа по отношение тайнствата и вярата. Арий не приема вечността на Божия Син и неговата роденост от Отца. Той отрича единосъщността на ипостасите и предполага някаква форма на субординация между тях. (Предпоставки за това се откриват още в учението на Ориген.) Арий счита Иисус Христос само за съвършен човек и отрича божествения Му произход като Слово. Последователното развитие на учението на Арий води до отричане на догмата за изкуплението, извършено от Христос, а оттам и до невъзможност за спасение на човека. Разрасналото се арианство става причина за свикване на Първия вселенски събор. Там то е осъдено, а Арий заточен.

Аристотел

(384-322 пр. Хр.) — древногръцки философ, един от най-универсалните мислители на класическа Гърция. Роден в Стагира, nopaди което често е наричан Стагирит. Ученик на Платон, наставник и приятел на Александър Велики. Основава в Атина Ликейската философска школа (намираща се в близост до храма на Аполон Ликейски), наричана още „перипатетична“ (гр. „разхождам се“), тъй като Аристотел провеждал философските си занятия по време на разходка. Оставя изключително богато творчество. Поставя началото на сравнителната анатомия и физиология, на формалната логика, на история на философията, обогатява почти всички дялове на философията. Основни трудове: „История на животните“, „Риторика“,; „Политика“, „Метеорология“, „Физика“, „Метафизика“, „За душата“.

арупалока

(също арупадхату) — в индийската философска мисъл сфера на нетелесното, на нямащото форма или на висшия Мисловен свят.

аскет

(гр. — „упражнение“) — привърженик на философско или религиозно учение, проповядващо крайно въздържание по отношение на телесните желания; подлагане на телесни лишения, за постигане на морално съвършенство; презиране на тялото и стремеж към победа на душата над инстинктите и страстите.

Асклепий

(Ескулап) — в гръцката митология син на Аполон, бог на медицината. Недоволен само да лекува болните, той поисква и да възкресява мъртвите, поради което е поразен от Зевс с мълния по молба на Хадес, чието царство щяло да опустее. На Асклепий са посветени петелът, като символ на бдителността, и змията, като символ на мъдростта.

Атанасий Александрийски

св. (293-373) — изявен представител на Православието, един от светите Отци. Роден в Александрия (Египет). Своето теологическо и философско образование получава там. През 328 г. застава начело на една от най-големите църковни епархии, включваща цял Египет и Либия. Води битка срещу ересите на арианството и мелетианството. Писател-проповедник, оставя полемически съчинения срещу езичеството и против арианите. Основни творби: „Четири слова против арианите“, „Житие на св. Антоний“, писма до Епиктет и Драконтий.

Ататюрк

Мустафа Кемал (1880-1938) — наречен Ататюрк, т.е. „баща на турците“. Основател и пръв президент на турската република (1923-1938). По негова инициатива биват отменени султаната (1922) и халифата (1924). Извършва най-радикалните в мюсюлманския свят преобразувания в духа на съвременния свят. Въвежда грегорианския календар и европейското време; забранява многоженството; въвежда светски граждански, углавен и търговски кодекс; заменя арабската азбука с латинска; забранява фереджето и чалмата и др.

Атила

прочут хунски вожд и завоевател от V в.

Атина Палада

в гръцката митология богиня на мъдростта и на изящните изкуства, покровителка на град Атина. Щом Зевс научава, че от богинята на разума Метис ще му се роди дете, което ще го свали от трона, я поглъща преди да роди. Когато идва времето на раждането, Зевс го заболява нетърпимо глава и Хефест я разцепва с брадва. Оттам се ражда Атина Палада с пълно въоръжение.

Атман

— в индийската философска мисъл условно означава „вселенски дух“. Това е нашата най-съкровена същност, която е идентична с Божествеността. Атман е божествената Монада, проекцията на безкрайния океан на Световния Дух в индивидуализирания дух.

аура

(лат. „дъх“) — 1. сумарното излъчване на всички енергии от човека. Астрално-етерно излъчване имат всички живи същества, то е заснето с т.нар. Кирлианова фотография; 2. ореолът около изображението на божество или светец.

Афродита

древногръцка богиня на любовта, красотата и всемирния живот. Дъщеря на Зевс и Диона или, според други митове, родена от морската пяна; съпруга на Хефест. Помага на всички влюбени и преследва онези, които отхвърлят любовта.

Ахил

(гр.) — цар на мирмидонците (считани от някои историци за българи). Най-прочутият от гръцките герои, чийто подвизи са описани в Омировата „Илиада“. Син на цар Пелей и морската богиня Тетида, която още с раждането му го потапя във водите на свещената река Стикс, за да стане неуязвим и безсмъртен. Но тъй като го държи за петата, тя остава единственото му уязвимо място, откъдето идва нарицателното „ахилесова пета“.

Ашока

— цар на Маурийската държава в северна Индия, управлява от 272 г. до 236 г. пр. Хр. През 260 г. пр. Хр., след един кървав военен поход, който взема много жертви, той става будист и решава да узакони Будизма като държавна религия. Назначава специални служители за надзор на гражданите, пропагандира вегетарианството и забранява жертвоприношенията на животни.

Ба

— в египетската митология сила у богове и фараони (по-късно се приема, че я притежават и всички хора), чрез която се изявява и съхранява способността за живот. Изобразявана е като птица с човешка глава. В окултизма съответства на астралното тяло.

Бакхус

(Бакх) е латинското име на бог Дионис

Безант

Ани (1847-1933) — видна английска теософка. В младостта си е обществена реформаторка, фабианска социалистка. Когато в 1889 г. се среща с Елена Блаватска, става пламенна привърженичка на нейната доктрина, която изповядва до края на живота си. Ани Безант се потапя всеотдайно в работата на Теософското общество, създадено от Блаватска, като изнася лекции и пише върху окултна тематика. Множеството нейни книги и статии все още се считат за едни от най-добрите изложения на теософската мисъл.

Бергсон

Анри (1859-1941) — френски философ, интуитивист и представител на „философията на живота“. Роден в Париж, завършва философия в Парижкия университет. Получава Нобелова награда по литература за 1927 г. Автор и на бележити психологически студии. Според Бергсон явленията, възприемани с интелекта, са накъсани във времето и само интуицията е способна да ги обхване като продължителност. За него и интелектът, и интуицията са форми на живот и познание, които изначално се обединяват в т. нар. „жизнен порив“, но се разделят в процеса на еволюцията и дори придобиват противоположни характеристики. Извежда понятието „творческа еволюция“ — движена изцяло от интуитивни прозрения, а не от рационални построения. Основни трудове: „Опит върху непосредствените данни на съвестта“, „Материя и памет“, „Творческа еволюция“.

бестиал

(лат. bestial) - звяр.

Блаватска

Елена (1831-1891) — основателка на Теософското общество заедно с полковник Хенри Олкът. Тя представя теософията като глобално мистично-религиозно отношение към света с цел подготовка на човечеството в духовно, мисловно и социално отношение за идването на нов Миров Учител. Автор на редица окултни произведения, най-значими от които са „Разбулената Изида“ и „Тайната доктрина“.

благодарността

благодарност

(от гледна точка на Учението на Мъдростта) импулс за възземане; умножаване благодатта на светостта.

Блажени Августин

Аврелий (354-430) християнски богослов и философ-мистик. Отначало се увлича от различни учения. Изпитва влиянието на Цицерон, а впоследствие и на манихейството. В 359 г. е ръкоположен за епископ в гр. Хипон. Блажени Августин синтезира и преосмисля в духа на неоплатонизма целия опит на изградената до него система на християнството. Основата на мировъзрението му е принципът, че без вяра няма знание, няма истина. Създал новата християнска концепция за историята като резултат на божественото предопределение. Той е приеман от мнозина за баща на римокатолицизма, а Лутер го смята за единствен църковен авторитет. Блажени Августин е плодовит писател и съчиненията му обхващат широка сфера: богословски, философски, догматични, апологетически, полемически, автобиографични и др.

Бог в развитие

(от гледна точка на Учението на Мъдростта) образ и подобие; мостът между Божията човечност и Човешката божественост.

богомилство

социално-религиозно учение, възникнало в България през първата половина на X в. Основоположник и главен проповедник е поп Богомил. Богомилите са дуалисти — приемат, че във Вселената съществуват две начала — добро и зло. Небесният свят и душата на човека според тях са творба на доброто начало, а видимият свят и тялото на човека — на злото. Тялото е тъмница за божествената душа и трябва да се умъртви с труд и пост за освобождението ѝ. Богомилите се делят на три йерархии в последованието на учението: „слушатели“, „вярващи“ и „съвършени“.

богоосезаема необходимост

(от гледна точка на Учението на Мъдростта) само чрез човека Бог се Себетърси и Себепознава; само той свидетелства за Бога и Го изявява.

Бодисатва

Бодхисатва (санскр.) „Този, чиято същност (сатва) станала разум (бодхи)“; този, който има нужда само от едно въплъщение, за да стане съвършен Будда, т.е. да има право на нирвана. Това се отнася за Мануши (земни) Будди. В метафизичен смисъл бодхисатва е наименование, дадено на синовете на небесните Дхиани-Будди.

брахмачаря

(„въздържание, целомъдрие“) — ползване на половата енергия само за продължение на рода.

Бруно

Джордано (1548-1600) — италиански философ и астроном, роден в Нола. Преподава философия в Париж, където се бори срещу схоластиката и аристотелизма. Развива системата на Коперник като приема, че Вселената е безкрайна, а Слънцето е само една от безбройните звезди. Според Бруно материята е вечна и активна, тя е основа на всичко съществуващо, светът е одухотворен във всичките си прояви, макар в различна степен. Заради своите възгледи е преследван от Католическата църква и инквизицията. След като прекарва 8 години в затвора, бива изгорен на клада в Рим.

була

— папска грамота или разпореждане по църковни въпроси.

Бьоме

Якоб (1575-1624) — немски философ, пантеист, теолог. Възгледите, изложени в съчиненията му, го представят като предшественик на немските философи-метафизици. Основно произведение: „Аврора или утринната зора във възход“ (1612г.), осъдено от църква като еретическо.

Варлаам

(ХIII-ХIV в.) — византийски църковен писател, оратор и обществен деец. Роден в Калабрия (Южна Италия). Монах, проявява се като отявлен противник на исихазма и води ожесточена борба с исихастите. През 1341 г. църковният събор в Цариград отдава право на исихастите и осъжда Варлаам, който избягва в Италия.

варлаамитство

религиозно-философско учение, възниква във Византия през първата половина на XIV в., наречено на името на своя основател — Варлаам. Занимава се главно с въпроса за същината на Бога и твърди, в противовес на исихазма, че не трябва да се прави разлика между „Божествена същност“ и „Божествена енергия“. Главен разпространител на варлаамитството в България е монахът Теодосий.

Варуна

букв. „всеобхватният“, „океан, слънце“. Един от най-древните индийски ведически богове, бог на водата, т.е. на „водата на пространството“, на всеобхватното небе, на Акаша. Той е творец и съхранител на Небето и Земята, цар на Вселената, на боговете и хората. По-късно се почита като господар на соларните богове (Адитя). Аналогичен е на древногръцкия Уран.

Василий Велики

(329-379) — един от т. нар. „велики кападокийци“ (Василий Велики, Григорий Богослов и Григорий Нисийски). Посещава едни от най-престижните школи на тогавашното време — в Кесария, Цариград и Атина. Учи и при прочутия ритор Ливаний. Прозрял изцяло суетата на светския живот, той решава да се отдаде на Бога — раздава наследството си на бедните и приема монашеството, посещава отшелници в Египет, Сирия, Месопотамия и Палестина, развива усърдна милосърдна дейност. В 370 г. е ръкоположен за епископ на Кесария. Води безкомпромисна борба с арианството и другите секти и разколи. Оставя огромно богословско наследство, което изиграва изключителна роля за оформянето на църковното учение. Василий Велики установява реда на църковното богослужение, идеите му са основополагащи за догматиката. Той първи разграничава термините ουσια (същност) и υποστασ (лица) като счита, че Бог има три Лица (ипостаси), които са единосъщни. Единосъщието той изразява с термина ομοουλςια и го предпочита пред ομοιουσιος (подобосъщен), което го разграничава от савелианството (сливане на трите Лица) и арианството (разграничаване на трите Лица).

Вивекананда

свами (1863-1902) — виден индийски философ, ученик на Рамакришна, оказва силно влияние както върху Изтока, така и върху Запада. Възражда изучаването на санскритската класика и най-вече на Ведите като ги прави по-достъпни за западния тип мислене. Проповядва същностното единство на всички религии, както и божествената природа на всички хора.

Виргилий

Публий Марон (70-19 пр. Хр.) — най-прочутият от древноримските поети. Получава блестящо образование в Рим, но го привлича тихият живот на село и сред природата. Подражател на Теокрит и на Омир, но и с оригинален епическа стил. Автор на голямата на „Буколики“ (пастирски песни) поема „Енеида“ (в 12 части), и „Георгики“ (селски поеми).

Вишну

(„виш“ — „слизам, заселвам се“) — един от тримата главни богове на индийската митология, съставящ заедно с Брама и Шива т. нар. божествена триада. В Ригведа се говори за неговите три крачки, които са трите свята — подземен, земен и небесен; в Атхарваведа го призовават като защитник срещу асурите; в Упанишадите се споменава сравнително по-рядко — в Майтри-упанишад короната, на която се крепи света се нарича Вишну. Той е идеал на освобождението; висша обител; край на Пътя, който води към мокша („освобождение, избавление“). Асимилирането на местните вярвания създава концепцията за аватара („слизане, спускане“) — слизане на Божеството на Земята, въплъщение на Божеството в земна форма. Грижата за спасението на човечеството е една от характерните черти на Вишну. Тя е основна линия на поведение във всички негови аватари. В края на Кали Юга Вишну ще се върне отново, яхнал бял кон (символ на висшите духовни енергии) и с пламтящ меч (мечът на словото) в ръката.

Волтер

Франсоа-Мари Аруе де (1694-1778) — именит френски поет, писател, историк и философ. Роден е в семейство на нотариус. Учи първоначално в йезуитско училище, след което завършва правна школа. По-голямата част от живота си прекарва във Ферне, на брега на Женевското езеро. Борави с всички литературни видове, без да проявява в някой от тях посредственост, оставя богато и разнообразно литературно наследство. Автор на трагедии („Заира“, „Меропа“, „Мохамед“), исторически трудове („История на Карл ХII“, „Векът на Людвиг ХIV“), повести („Кандид“, „Задиг“, „Микромегас“), критически съчинения („Храмът на вкуса“, „Бележки върху Мислите на Паскал“), философски трудове („Философски писма“, „Философски речник“, „Опит върху нравите“).

Галилей

Галилео (1564-1642) — именит италиански математик, физик и астроном. Един от основателите на съвременната експериментална наука. Открил закона за изохронизма на малките трептения и го приложил към махалото на стенния часовник, а също и за хидростатичното равновесие. Изобретил термометъра и телескопа, положил принципите на модерната динамика. Астрономичните му наблюдения го приближават до хелиоцентричната теория на Коперник. За труда му „Диалог за двете най-главни системи в света: Птоломеевата и Коперниковата“ (1632) схоластиците го обявяват за еретик. Инквизицията го изправя на съд и го заставя да се отрече от идеите си.

Ганди

Моханас Карамчанд (1869-1948) — наречен Махатма, т.е. Велика Душа. Водач на индийското националистическо движение срещу английското управление, считан за баща на своята страна. Уважаван от целия свят заради учението си за ненасилствената съпротива, чрез което да се постигне политически и социален напредък. Ганди изучава право в Англия. Като чиновник в Южна Африка (1893-1914) бива шокиран от расовата дискриминация. Там той става защитник на индийците, което е причина правителството да го вкара в затвора. През 1919 г. се включва в политическия живот на Индия, за да протестира срещу британските антинародни закони и е избран за водач на индийското националистическо движение, което има за цел да извоюва индийската независимост, използвайки ненасилствени средства. През януари 1948 г. той е застрелян от хиндуист.

гигантомахия

(гр. γιγαντομαχία) — мит., войната на гигантите с боговете на Олимп.

гностицизъм

( гр. — „знание“) — религиозно-философско учение, възниква през първата половина на II в. в Мала Азия, а в края на II в. вече доминира в християнските среди. Представителите на гностицизма са първите, които се опитват да обединят старите философски, езотерични и мистични теории с християнските ценности, като едновременно с това в него могат да се открият постановки от езичеството и влияние на източния дуализъм. Стремят се да стигнат до познанието на божествените истини, които Христос открива на света. Знанието за тях не е рационално, а плод на прозрение и интуиция. По-късно това учение е обявено за отклонение от християнската религия. За основател на гностицизма се счита Симон Самарски (Мага). Други белязани личности са Валентин от Египет, Василид от Сирия, Маркион, Карпократ.

Гордиан III

Марк Антоний (225-244) — римски император от 238 до 244 г. Внук на Гордиан I и племенник на Гордиан I 1. 13-годишен Гордиан I I I заема трона на Римската империя, но поради непълнолетието му първоначално държавните дела се управляват от неговата майка, а по-късно от вторият му баща — преторианският префект Тимезит. През 242 г. Гордиан I Пи Тимезит повеждат римската армия във военен поход срещу Персия, където Тимезит умира от болест (243 г.) и неговото място на регент и ръководител на военните дела на империята се заема от Филип Арабски. През пролетта на 244 г. Гордиан III е убит от войници (предполага се заговор, в който вероятно е участвал и Филип). За следващ император е провъзгласен Филип Арабски.

горнила

горнило

1. Грънчарска или рударска пещ. 2. Прен. Изпитания, преживявания, мъки. В горнилото на войната.

граал

(старофр. „подобен на блюдо съд“) — 1. съд, в който Йосиф Ариматейски събира кръвта от раните на Христос при Разпятието Му. Според Свещеното предание след смъртта на Йосиф ангели вземат Граала и го занасят на тайно място, където се охранява от рицарите на Граала, и може да бъде намерен само от избраници; 2. преносно — сърдечната (четвъртата чакра).

Григорий Акиндин

— византийски църковен писател; според някои исторически източници българин по произход. Ученик на монаха Варлаам, с когото водят борба против исихастите. Автор на съчинения с религиозно съдържание.

Григорий Богослов

(Назиански) св. (ок.329-ок.390) — виден представител на православните свети Отци. Роден е близо до Назианс (Кападокия). Запознава се с учението на Ориген от магистъра на александрийската школа Дидим. В Атина се среща с Василий Велики и завързва дълготрайно приятелство. Епископ е последователно на Сазима, Назианс, Константинопол, където председателства Втория вселенски събор (381 г.). Уморен от каноническите препирни и борбата с арианската ерес, се оттегля в уединение. Известен е със своите „догматични стихотворения“, както и с 45-те си „Слова“, които се отличават с богата словесност и с поетична реторичност. Някои от писмата му (около 240 на брой) са особено важни за историята на християнството. Прозвището си Богослов получава след произнасянето на пет слова в Константинопол през 380 г., насочени срещу схващанията на арианската секта.

Григорий Нисийски

(Ниски) св. (ок.335-ок.395) — един от именитите свети Отци на православието. По-малък брат на Василий Велики, комуто дължи много по отношение на образованието си и схващанията си за християнското учение, поради което го нарича свой отец и учител. Оттегля се в пустинята около Неокесария, отдавайки се на аскетизъм. През 371 г. е ръкоположен за епископ на Ниса от брат си. Борил се срещу арианите и участвал в Антиохийския и Цариградския вселенски събори. Григорий е много деликатен човек, отличаващ се със затворен характер и неспособност за активна политическа дейност, но пък е един от най-големите теолози на Православието. Основни произведения: „Големият катахизис“, „За устроението на човека“, „Макрина“, „За девствеността“.

Григорий Палама

(1296-1359) — византийски богослов и църковен деец, главен теоретик на исихазма. Продължител на възгледите на Григорий Синаит. Игумен на няколко манастира в Атонския полуостров, от 1350 г. е митрополит на Солун. Води ожесточени спорове с противниците си — монаха Варлаам и Григорий Акиндин. На църковен събор в Константинопол (1351), възгледите на Палама са признати за официални и напълно съобразени с православната вяра.

Григорий Синаит

(ок.1265-1356) — гръцки монах, един от основателите на исихазма. Отрано се посвещава на монашески живот в планината Синай, за което получава прозвището Синаит. Посещава също Иерусалим, Атон и други свети места. Установява се в областта Парория в днешна Странджа планина. Там под покровителството на цар Иван Александър основава манастир, в който се обгражда с последователи и ученици, стекли се от всички краища на Балканския полуостров. Един от тях е Теодосий Търновски, който пренася исихазма в България.

гуни

(санскр.) — според индийската философия (най-вече в Санкхя) три основни космични принципа, качества или сили, от които е просмукано цялото творение. Това са тамас (материя, инерция, центростремителност), раджас (енергия, движение, центробежност) и саттва (битие, светлина, истина) която е равновесието от съчетанието на първите две гуни.

Гьоте

Йохан Волфганг фон (1749-1832) — немски поет, учен и обществен деятел. Първите му произведения му спечелват приятелството на ваймарския херцог Карл Август, който го взема за свой съветник, а по-късно и за министър. С Шилер го свързва тясно творческо приятелство. Творчеството му съчетава чистотата и елегантността на стила с богато въображение и дълбоки идеи. Автор на гениални творби: „Фауст“, „Страданията на младия Вертер“, „Херман и Доротея“, „Майстор Вилхелм“, „Ифигения в Таврида“, „Егмонт“, „Тасо“, „Гьоц фон Берлинген“. Отличава се и като добър учен-естествоизпитател в съчиненията си „Теория за цветовете“, „Метаморфозата на цветовете“, „Оптика“ и др. В творчеството си Гьоте предусеща някои от откритията на своето време и обхваща цялата съвременна му съвкупност от знание.

да Винчи

Леонардо (1452-1519) — италиански художник и скулптор от Флорентинската школа, архитект, инженер, учен, писател и музикант. Роден в планинското селище Винчи, Тоскания. Всестранната надареност и творческа сила на Леонардо го издигат като една от най-изявените ренесансови фигури. Изобразява с научна точност и безспорна художественост всяко нещо — от летателни апарати до карикатури. Изследва детайлно анатомията на човека, животните и растенията. Един от най-завършените гении на Ренесанса, съперник на Микеланджело и Рафаело. Сред художествените му творби най-известни са: „Мона Лиза“, или „Джокондата“, „Тайната вечеря“ и др.

даймон

(гр. „божествена сила, която разпределя, определя“, „предопределение, съдба“) — божество от по-долен ранг, особена сила, която помага на Сократ да открива истината. Платон във „Федър“ описва даимона като някакъв „гений“, който предпазва Сократ от погрешни мисли и действия по пътя към доброто. Даймонът напътства философа чрез знамения. Това е необходимата ирационалност в иначе рационалните теоретични построения на философа. В „Пир“ Диотима обяснява, че даймонът е посредник между боговете и хората, говорейки им в будно състояние или насън.

Далай Лама

— букв. „Учител, чиято мъдрост е голяма колкото океана“. Почетна титла, дадена от монголския княз Алтан хан през 1578 г. на третия патриарх на школата Гелугпа. Всеки Далай Лама се смята за форма на прераждане на предшестващия го Далай Лама и се разглежда като инкарнация на Авалокитешвара.

Даниил

пророк (605г. пр. Хр.-535 г. пр. Хр.) един от четиримата големи пророка на евреите. Той е в групата на младите израилтяни, отведени като пленници във Вавилон. Неговата проницателност и омъдреност му спечелват благоволението на царя Навуходоносор и на наследника му Евилмеродах. Това явно благоволение възбужда завист у магите на Вавилон, които подтикват царя да хвърли Даниил при лъвовете, но на следващия ден той е намерен там непокътнат. Даниил единствен отгатва и разтълкува сънищата на Навуходоносор, доказва също невинността на вдовицата Сузана и обяснява прочутия надпис „Мане, Тецел, Фарес“ по време на пиршеството на Валтасар, когато Вавилон е обсаден от цар Кир. Надписът той тълкува като предсказание, че Вавилонското царството ще падне, както и става действително още в нощта на пиршеството.

даоизъм

— учение за Дао или за Пътя, възникнало в Китай през VI-V в. пр. Хр. За основоположник се смята древнокитайският философ Лао Дзъ. Видни представители на даоизма са Ян Дусу, Ин Вен, Джуан Дзъ.

Девкалион

в гръцката митология цар на Тесалия, син на Прометей и Пандора, съпруг на Пира. Зевс, разгневен от прегрешенията на човешкия род, прави потоп, за да го унищожи. По съвета на Прометей Девкалион и Пира се спасяват на лодка, която засяда на върха Парнас. Единствено оцелели от целия човешки род, те възраждат човечеството като по съвет на Хермес (или Зевс) хвърлят камъни зад гърба си. Всеки камък, хвърлен от Девкалион, се превръща в мъж, а от Пира — в жена. Девкалион е аналог на старозаветния Ной.

деизъм

религиозно-философско учение, развито в най-голяма степен по време на Просвещението във Франция. Френските просветители първи обосновават главната идея на деизма, според която Бог съществува, но единствено и само като първопричина на света, като негов създател, и с акта на креацията се изчерпва всяко негово вмешателство както спрямо природата, така и спрямо човека. Привържениците на деизма са против това Бог да бъде разглеждан като личност. Отхвърлят откровението и не признават провидението. В крайната си фаза деизмът е прикрит атеизъм с лозунга си „Дори и да съществува, Бог не се интересува от човека, следователно няма причина и човек да се интересува от Бога“.

Декарт

Рене (1596-1650) — бележит френски философ, физик и математик; автор на значими научни открития. Неговите изводи, резултат на дълбоки размишления, са в основата на съвременната психология. Създава метод за насочване на разума в метафизичните схващания (картезианство). Негова е и прочутата аксиома: „Мисля, следователно съществувам.“ Основни трудове: „Слово за метода“, „Метафизични размишления“.

Делфи

— древногръцки град в подножието на планината Парнас. Тук се намира големият храм на Аполон, който дава предсказания чрез пития. Градът е разрушен от галите в 279 г. пр. Хр. Днес са запазени развалини от Аполоновия храм, от театър и голям стадион.

Демиург

(гр. „творец“) — в гръцката митология и във философията на Платон название на Бога-Създател в аспекта Му само на Творец на света и човека.

Демокрит

(ок.460-395/70 г. пр. Хр.) — древногръцки философ. Според него същината на материята се състои от неделими атоми, които имат различна форма, а само тези на душата са сферични. Допуска съществуването на празнота в природата. Обръща внимание повече на положителната страна на живота, отколкото на отрицателната, в противовес на Хераклит.

Демостен

(384-322 пр. Хр.) — един от най-бележитите древногръцки оратори. Политически деец, цели 15 години държи речи против Филип Македонски, който иска да пороби отечеството му. Автор на прочутите слова „Филипики“ и „Олинтийски речи“. Взема участие с голяма храброст в битката при Херонея. След смъртта на Александър Велики Демостен с цялото си красноречие под-крепя съюзените гърци, но пред безплодността на усилията си той се отравя. От речите на Демостен до нас достигат около 40, които и днес са образец на политическо красноречие.

дендролатрия

— обожествяване, поклонение на дърветата

джатака

— букв. „разкази за раждането“. В тези разкази се описват предишни съществувания на Буда, на неговите привърженици и противници. Всичките 547 джатаки образуват най-обемистата част от Сутрапитака.

Джуал Кхул

— тибетски духовен Учител, махатма, който ръководи и обучава голяма група тибетски лами. Чрез книгите на Алис Бейли дава на човечеството свои послания и открива част от тайните знания на Изтока. Помощник в дейността на Учителите Мория и Кут Хуми.

Диоген

Циникът (413-323 пр. Хр.) — древногръцки философ. Мъдростта според него се състои в това да се живее съгласно природата, като се презират богатството и обществените условности. Живее в бъчва, изпитва голямо презрение към хората и ходи денем из улиците на Атина с фенер в ръка като отговаря на запитванията с: „Търся човека!“

Дионис

(Бакхус, Вакх) — според екзотеричните гръцки митове — бог на виното. Син на Зевс и Семела, която е поразена от гръм, защото поисква да види Зевс в пълното му сияние. Детето Дионис, чийто час на раждане не е още настъпил, е зашит в бедрото на Зевс, откъдето се ражда в определения ден (поради това се казва, че е два пъти роден). Отгледан от нимфи сред природата, той започва да отглежда лози. Представян с весела свита от сатири, менади и вакханки. Езотерично — бог на разрушението и възкресението, аналогичен на Шива. Почитан като бог на възторга (екстазата) и мистериите. Култът към него произхожда от Тракия.

догма

(гр.) — 1. основно положение на религиозно или философско учение; 2. мнение, давано без доказателство като съвършено сигурно.

докетизъм

докетизмът

(от гр. δοκέω мисля) учение за привидното съществуване на материалния свят.

Долгоруки

известна руска княжеска фамилия, към която принадлежат фелдмаршал Василий Долгоруки (1667-1746), отличил се във войната срещу Персия; Иван Долгоруки (1710-1739), приятел на Петър I I, след чиято смърт е заточен в Сибир; Петър Долгоруки (1807-1868), автор на исторически съчинения.

дързостта

дързост

(от гледна точка на Учението на Мъдростта) свобода от минало, за да се яде плода на Мъдростта; надкрачено довчерашно битие — за надмога на земното притегляне.

евдемонизъм

евдемонизма

етическо учение, според което естествена основа на нравственото поведение е стремежът към щастие.

Евмолп

(„прекрасно пеещ“) — митичен тракийски рапсод и владетел, син на Посейдон и основател на Елевзийските мистерии. Пръв жрец на Церера и Бакхус и родоначалник на Евмолпидите. Неговите потомци винаги са били жреци на Церера и Бакхус в Елевзина. Прочут като прекрасен певец.

еволюцията

еволюция

(от гледна точка на Учението на Мъдростта) ритмика на Духовни вълни; закон на Живота за развитие и съвършенство.

Евридика

(гр.) — в гръцката митология горска нимфа, съпруга на Орфей. Наскоро след сватбата им Евридика е ухапана от змия и умира. Орфей слиза в подземното царство и с музиката си получава съгласието на Аид да я изведе оттам, но с условието — докато излезе на земята, да не се обръща. Обзет от съмнение дали Евридика върви след него, Орфей поглежда назад, нарушава условието и тя отново се връща. В окултизма извеждането от подземното царство на Евридика от Орфей е символ на извеждането на човешката душа от човешкия дух.

евристика

(гр. „намирам, откривам“) — 1. система на обучение чрез насочващи въпроси, която цели учениците сами да стигнат до знанията; 2. наука, която изследва закономерностите в човешкото мислене при достигане на открития.

евритмия

хармонично съчетание на линии, на пропорции; правилност и плавност на ритъма в стиха, които се постигат чрез съразмерно използваните езикови елементи.

Евтимий Търновски

(ок.1327-1401) — български патриарх, виден писател, исихаст. Роден е в Търново в знатния род на Цамблаковци. Ученик на Теодосий Търновски в Килифаревската школа. През 1375 г. е избран за патриарх. Позицията на църковен глава му дава възможност да наложи правописна реформа. Създава единна литературна система, включваща нов литературен език, нов правопис и нова ортография на буквените знаци. Една от големите му заслуги е борбата за опазване на православното наследство от еретически посегателства. В най-тежкото време за българската държава се проявява като изключителен църковен и обществен деец, чието влияние оставя своя отпечатък върху културния живот на цялото източно славянство.

Единството

Единство

(от гледна точка на Учението на Мъдростта) Целостта в раздяла и раздялата в Цялост; битие в йерархия.

Едип

— в гръцката митология син на тиванския цар Лай и на царица Йокаста, след раждането му подхвърлен на планината Китерон. Израсъл в двореца на коринтския цар Полип. Когато възмъжал отишъл в Делфи и му било предсказано че ще стане убиец на баща си и ще има от майка си деца. Мислейки Полип за свой баща решава да не се връща в дома си. На път за Тива съдбата го среща с истинския му баща Лай, с когото влизат в разпра и той го убива. Разгадава енигмата на Сфинкса, пазещ портите към Тива и е провъзгласен от жителите на града за техен цар. Оженил за овдовялата царица Йокаста — неговата истинска майка. Когато по-късно нещастия сполетяват страната и той разбира (като причина за тях) истината за себе си от слепия прорицател Тирезий — в мъката си се самоослепява.

езотеричен

(гр. „вътрешен“) — който е предназначен само за посветени; таен, скрит. Така се наричат школи или учения, достъпни само на посветените.

екзарх

(от гръцки ἔξαρχος) е титла, използвана във Византийската империя за управители на сравнително отдалечени провинции. В християнската църква, екзархът е наместник на патриарха или епископ, който е поставен над други епископи, без да бъде патриарх.

екзегет

екзегетите

екзегетът

екзегетика

екзегеза (гр. ἐξηγητικά, от ἐξήγησις, тълкуване, изложение) — раздел на богословието, в който се тълкуват библейските текстове; учение за тълкуването на текстове, предимно древни, първоначалният смисъл на които е замъглен вследствие на давността им.

екзистенцията

екзистенция

екзистенц

(от гледна точка на Учението на Мъдростта) да бъдеш, а не да имаш; подобието, осъществено като предназначение.

екзотеричен

(гр. „външен“) — който не е таен; публичен, предназначен за мнозинството, за непосветените.

еклектизъм

метод, при който механично и според собствения вкус се обединяват разнородни възгледи и теории.

еклогата

Еклога

е сборник от закони, издаден през 726 година от император Лъв III. Състои се от 18 глави. Създаден е въз основа на законите от времето на император Юстиниан I. Разпространен е и сред южните славяни и в Русия.

експулсия

(фр. „изгонване“) — 1. изгонване на чужденец от страната заради извършено от него закононарушение или липса на основание за пребиваване в нея; 2. изхвърляне насила навън.

екстаза

(гр.) — душевно състояние на унес, възторг, възхита, силно въодушевление. Изучаван и прилаган като метод на интуитивно познание в редица езотерични школи и мистични учения.

екстатичен

— от гр. „намиращ се в приповдигнато екстазно състояние“.

еманация

(лат. „изтичане“) в религиозните и философските системи — излъчване на цялото световно многообразие от Божествената Първопричина.

емпиризъм

(гр. „изпитан“) 1. основаване само на опита, без теория или разсъждение; 2. философска система, която приема опита като единствен източник на познанието.

ендогамия

ендогамията

Брак между членовете на едно племе, род, социална група.

Еней

митичен троянски владетел, син на богинята Афродита и на смъртния герой Анхиз. Доблестно се сражава в Троянската война срещу гърците. След превземането на крепостта дълго скита и с много премеждия стига до италийския бряг в областта Лациум. Оженва се за дъщерята на тамошния цар Латин и според преданието техните потомци стават основатели на град Рим.

енергията

енергия

(от гледна точка на Учението на Мъдростта) еманация на Бога; трансформирана Божественост.

Ено

(Хуйнън или Уейлан) — шестият патриарх на будистката секта Дзен в Китай, дал нов уклон на учението.

Енох

еврейски пророк, син на Каин. Католическата църква въз основа на текст от Еклесиаст допуска, че Енох напуска земята без да умре.

еон

— термин от древногръцката философия, с който се означава идеята за времето като еманация на божествената същност, а не като отчитане. Още от Платон еонът е принцип на вечността, за разлика от времето. Сътвореният свят е отображение на вечността, а еонът е божествен модус, за който не може да се каже, че е „бил“ или „ще бъде“ — той „е“. Съвкупността от всички еони създава плеромата — божественото пространство, където еоните от своя страна се групират по двойки. Плеромата е съвършената проява на Абсолюта, наречена още Вселенска душа или Слово.

епигони

потомци, наследници, приемници. 1. Синове на седемте вожда, които обсаждат Тива и загиват под крепостните стени (с изключение на Адраст). Десет години по-късно епигоните превземат Тива. 2. Потомци на Александър Македонски, които водят дългогодишни борби за власт помежду си. Преносно — закъснял, посредствен последовател, подражател.

Епиктет

(ок.50-138) — представител на стоицизма. В Рим попада като роб на жестокия Епафродит, освободен роб на Нерон. Той живее под един навес, като си служи само с една маса и един стол. Неговите „Разговори“ са записани от Ариан. До нас са стигнали „Разсъждения на Епиктет“. Основното начало на философията му е: „Понасяй и въздържай се!“

Еразъм Ротердамски

(1467-1536) — известен холандски учен, литератор и философ. Един от най-известните хуманисти на Ренесанса, издал римските класици, с което дал тласък на Реформацията. Основни трудове: „Колоквии“, „Похвала на глупостта“.

Ерос

в гръцката митология бог на любовта, считан за син на Афродита и Арес (или Зевс). Езотерично — една от силите — сътворителки, творческата енергия в природата, движещата сила на сътвореното.

есхатология

есхатологията

(гр. ἔσχατον — „окончателен“, „последен“ + λόγος — „слово“, „знание“) е система от религиозни възгледи и представи за края на света, изкуплението, задгробния живот, съдбата на Вселената и прехода ѝ в качествено ново състояние.

Есхил

(525-456 пр. Хр.) — велик древногръцки поет-драматург, наречен баща на гръцката трагедия. Роден в Елевсин, Атика. Участва като воин в гръко-персийските войни. По-късно изгнаник в Сицилия, за което като причина се счита или неудачно поетическо състезание със Софокъл, или забраненото разгласяване на Елевзийските мистерии. Още приживе признат и награждаван 52 пъти с лавров венец. Автор на около 90 трагедии и 20 сатири, но са запазени едва 7 трагедии, сред които са „Прикованият Прометей“, „Седемте срещу Тива“, „Персите“, трилогията „Орестия“ („Агамемнон“, „Хоефори“ и „Евмениди“).

Ефес

голям древен град в Йония, на брега на Бяло (Егейско) море, близо до днешния град Смирна. Известен с красивия храм на богинята Диана, смятан за едно от Седемте чудеса на света, изгорен от Херострат.

Животът

Живота

Живот

(от гледна точка на Учението на Мъдростта) Себеосъществяващ се Бог; съприсъствие в Божествеността.

жидовстващи

— название на евреи, жители на Търново, които разпространяват през средата и втората половина на XIV век възгледи срещу официалните християнски догми. Те се обявяват главно срещу догмата за въплъщението на Христос в човек и отхвърлят култа към Дева Мария. Обявяват се и против почитането на иконите като твърдят, че те са дело на човешки ръце. На църковен събор, свикан в Търново през 1360 г., учението им е осъдено.

Зевс

върховно божество в гръцката митология, син на Кронос и Рея, съпруг на Хера. Кронос, който се страхува да не бъде изместен от някое от децата си, ги изяждал веднага след раждането им. Когато се ражда Зевс, Рея дава на Кронос да глътне камък, повит в пелени, а Зевс скрива в пещера на остров Крит, където е кърмен от козата Амалтея, хранен от пчели и отгледан от нимфи. Свалил баща си от трона и поделил света между себе си и братята си Посейдон и Хадес. Олицетворение на Небето, той е баща на боговете и хората, уредник на света. Почитан като бог-оплодител, закрилник на жътвата и плодовете. Закрилник на закона, всемогъщ, с воля, ограничавана само от повеленията на съдбата.

Зенд Авеста

(букв. „обяснение на закона“) свещената книга на древната персийска религия, приписвана на Заратустра. Ранните версии на Авеста (скрижалите) са изгорени от Александър Македонски. След това отделни части са възстановени по памет. Авестата от сасанидския период (226-651) се състояла от 21 книги, от които само една четвърт, а именно Голямата Авеста и Малката Авеста, са запазени. Голямата Авеста е разделена на три части: 1) Ясна (жертвоприношения) това е най-старата част от Авеста, която съдържа химни и сказания в стих и проза, които се пеят от свещениците по време на церемониите по жертвоприношенията; 2) Висперад или „Всички деди“, която съдържа молитви към боговете; 3) Вендидад или Заклинания срещу демоните. Малката Авеста (Кхорда Авеста) се състои от яшти (кратки химни и молитви) към много божества, включително древни богове, които Зороастър е отричал. В по-късни времена Авеста, допълнена с коментари, започнала да се нарича Зенд-Авеста.

Зенон

Елейски (ок. V — III в. пр. Хр.) — древногръцки философ, ученик на Парменид и родоначалник на стоицизма. Учи в Атина, запознавайки се с различните философски школи, развиващи се тогава, след което създава и своя собствена. Подлага на критика общоприетите мнения и представи за света като отрича обективността му. Прави опит да съчетае в единна етична и метафизична система основни възгледи от ученията на Хераклит, Аристотел и др. От неговото произведение „За природата“, написано в проза, са запазени четири фрагмента.

Зиновия

царица, управляваща между 267/8 — 272 г. римската колония в Палмира (сега Сирия). След смъртта на втория си съпруг поема властта като регент на невръстния си син Вабалат, наричайки себе си „Царица на Палмира“, а сина си „Цар на царете“ и „Владетел на целия Изток“. За разлика от съпруга си тя отхвърля римското владичество и през 269 г. навлиза с вой ските си в Египет. След като завладява и Мала Азия, тя обявява независимостта на владенията си от Рим, с което предизвиква император Аврелиан (270 — 275) да тръгне на поход срещу нея. През 272 г. римският император превзема Палмира след дълга обсада, а на следващата година, при нов бунт от страна на жителите, го разрушава. Зиновия и синът ѝ биват отведени в Рим, където тя се омъжва за римски сенатор и изживява остатъка от живота си като римлянка.

Зоровавел

— виден евреин, произхожда от Давидовото коляно. Предводител на първия отряд от 42 360 юдеи освен слугите и слугините, които през първата година от царуването на персийския цар Кир Велики (VI в. пр. Хр.) се завръщат в Иерусалим от вавилонския плен. Назначен от Кир за управител на Юдея, през втората година от завръщането си в Иерусалим, Зоровавел тържествено полага основите на втория Иерусалимски храм (I Ездр. II, III).

зрим теогон

зримия теогон

зримият теогон

(от гледна точка на Учението на Мъдростта) съзнание на божествена даденост; надкрачил очовечаването, създава битие на обожествяването.

зунка

зунчица

зунката

нишка, конец; връв на престилка; дъга след дъжд; цветен пояс с надлъжни ивици; вълнен или памучен, домашно тъкан.

Ибсен

Хенрик (1828 — 1906) — голям норвежки драматург и поет. Младежките му години минават самотно в изключителна бедност. Като помощник-аптекар в Гримстад упражнява сатирическото си перо по адрес на местното гражданство, печата стихотворения във вестниците. В 1850 г. е издадена първата му пиеса „Каталина“. Става артистичен директор на Бергенския (1851 — 1857) и на Норвежкия театър в Християния (1857 — 1862). Неоценен в отечеството си, го напуска в 1863 г. и прекарва остатъка от живота си в Германия и Италия. Написал много лирически, исторически, философски и социални драми, величаещи индивидуализма. Следва период на реалистични, а след това и на символистични произведения. Измежду най-известните му творби са „Олаф Лилиекранс“, „Претендентите за короната“, „Пер Гинт“, „Куклен дом“, „Враг на народ а“, „Дивата патица“, „Ромерсхолм“.

Иван Асен II

(ок. 1195 — 1241) — цар на Второто българско царство, управлявал от 1218 до 1241 г. Четвъртият по ред забележителен владетел от династията на Асеневци, син на Асен I. Отнел престола от похитителя Борил. При неговото управление България достига зенита на своето могъщество. Безспорни са успехите му в утвърждаването на държавата и дипломатическото ѝ укрепване. Без да преследва богомилите, възстановява и покровителства независимата българска патриаршия. Води политика на мир, но когато е нападнат от епирския деспот Теодор Комнин, на 9 март 1230 г. в битката при Клокотница му нанася съкрушително поражение и прекроява политическата карта на Балканите. При царуването му България скъсва унията с Рим и се връща в лоното на Православието. При него през пролетта на 1235 г. е помазан първият български патриарх. Създава много църкви и манастири.

Рилски

св. Иван (Иоан) (ок. 876 — 946) — роден в село Скрино в Осоговската планина. Според житията му, когато родителите му почиват, раздава имуществото на бедни и болни, а сам приема монашество. Отдал се на уединение, той оказва огромно влияние върху целия ход на българската средновековна история и върху формирането на душевността и религиозния свят на българите. За живота му са запазени 10 жития. Той е основател на Рилския манастир (в началото на 30-те години на X в.). Написва т. нар. „Завет“ — напътствие към учениците му, и устав за уредбата на манастира. Св. Иван Рилски е смятан за изключителен покровител на българския народ.

Иван Шишман

(1371 — 1395) — български цар, син на Иван Александър от втората му жена — еврейката Сара. Макар и по-малък от брат си Иван Срацимир (син на Иван Александър от първата му жена — влахкинята Теодора), баща му оставя него за наследник на Търновското царство. Това създава вражда между двамата братя, което е пагубно за единството на България. Иван Шишман поема държавата твърде осакатена поради феодалното разцепление и завладяването на Южна България от турците (1371). През 1388 г. е принуден да сключи мир с турците, които нападат Търновското царство, при тежки за българите условия. Търново пада през юли 1393 г., в отсъствието на Иван Шишман. Предполага се, че е пленен в крепостта Никопол и там е убит.

Йезикиил

пророк (593 — 535 г. пр. Хр.) — един от четиримата големи пророци на еврейството. Заловен като свещеник в Иерусалимския храм от войниците на вавилонския цар и отведен в плен. Личните му злополучия и нещастната участ на сънародниците му повлияват в голяма степен на пророчествата му, които са пропити със скръб и печал. Книгата на неговите пророкувания е богата с ценни исторически сведения.

йезуит

(лат. по собств. Jesus — „Иисус“) — монах от католически орден, основан от Игнатий де Лойола в 1354 г. за покръстване на еретици и в служба на папската власт и феодализма в борбата им против Реформацията. Премахнат от папа Климент Х в 1773 г., йезуитският орден е възстановен от папа Пий VII в 1814 г. Преносно — лицемерен, двуличен човек, който не подбира средствата за постигане на целите си.

Йеремия

пророк (ок. 630 — 590 г. пр. Хр) — един от четиримата големи пророци на еврейството. Непрекъснато убеждава евреите да се подчинят на вавилонските царе. Според християнските предания той е умъртвен мъченически от евреите, които били разгневени от постоянните му упреци. От него са „Книга на пророк Йеремия“ и „Плачът на Йеремия“, които са великолепни елегии върху разорението на Иерусалим.

Иероним Блажени

св. (ок. 331 — 420) — отец на Католическата църква. Дълбок познавач на класическите и еврейската литератури, начетен и красноречив писател. Обезсмъртил името си като превел Библията на латински. Този превод се нарича „Вулгата“ и с него Католическата църква си служи и до днес. Иероним е написал и няколко тълкувателни съчинения върху Библията, както и по църковна история.

иждивява

— изхабява, изчерпва, изразходва.

Изида

(също Изис) — богиня в египетската митология, сестра и съпруга на Озирис, майка на Хор. Богиня на плодородието, на майчинството и съпружеската вярност, олицетворение на женствеността, митична царица на Египет (в изначални времена, когато царува съпругът ѝ Озирис). Почитана и като богиня на вятъра, който създава като размахва крилете си, и затова я изобразяват като соколица или крилата жена. Като богиня на небето е изобразявана във вид на юница или с рога на главата. По-късно култът ѝ се разпространява в Римската империя, където е тачена като олицетворение на женското начало.

Иисус Навин

— вожд на евреите след смъртта на Моисей. Още докато е жив Моисей, той се проявява като един от неговите най-верни служители и ученици. Бог му възлага да отведе израилевия народ в Ханаанската земя. Бог проявява към него Своята закрила чрез няколко чудеса — минаването на р. Йордан по сухо; срутването на крепостните стени на Йерихон; удължаването на деня, за да може да извоюва победата си при Гаваон. Иисус Навин подчинява местните племена в Палестина и разделя областта между 12-те Иакови колена.

Икизат

(Енох 20:7) огнени змии - серафими.

Иксион

— в гръцката митология тесалийски герой, цар на лапите. При разпра убива бащата на своята съпруга Дия. Зевс му прощава и му дава убежище на Олимп, но там той оскърбява Хера и Зевс го хвърля в ада, като го осъжда да бъде завързан за едно горящо, вечно търкалящо се колело.

имагинерен

(лат. imaginarius) — абстрактен, мислимо възможен.

имакулация

(лат. immaculatus — „неопетнен, непорочен“) — църк. догма в християнството за непорочното зачване на Иисуса Христа.

иманентен

(лат. immanentis) — вътрешно присъщ, извънобективен.

Индра

— един от най-древните и най-авторитетни богове на Индия, едно от лицата на първоначалната индуска триада (Индра, Агни и Варуна). Цар на небесните богове, бог-гръмовержец на небесата, дъжда и бурята, покровител на арийците. Той е и бог на съзиданието, сражаващ се срещу Вритра бога на сушата и смъртта.

инициация

(лат.) — тържествен религиозен или мистичен обред за посвещаване в тайнство.

Инокентий III

(Лотар Конти) (1161 — 1216) — глава на Католическата църква от 1198 до 1216 г. Възстановява реда в римската църковна администрация и разширява властта си над централна Италия. Проявява изключителна енергия за издигането на Католическата църква и поставянето на европейските държави под нейно влияние. През 1204 г. сключва църковна уния с българите като признава на Калоян титлата rex (крал), а на търновския архиепископ Василий primas. Инокентий III е организатор на Четвъртия кръстоносен поход. Той поставя началото на Инквизицията. При него папската власт достига най-голямата си мощ.

инсигнии

инсигниите

външни знаци на известно достойнство или длъжност.

интуиция

(лат. „гледам втренчено“) — 1. ясно, точно и вярно познание без участието на разума; способност за непосредствено схващане на истината без логически расъждения; 2. предчувствие; 3. в окултизма — енергия от Причинното поле, която дава знание във формата на прозрение.

Иоан Златоуст

(ок. 347 — 407) — един от отците на църквата, бележит оратор и писател. Прочутият ритор Ливаний и философът Андрагатий са негови учители. Дълбоката му ученост и стремеж към разбиране и вникване в тайните на битието го отклоняват от светското поприще. Той се вдълбочава в християнската вяра и поема пътя на монашеството. След четири години в пустинята с един старец-аскет и две години в уединение Иоан придобива аскетичен опит и духовни познания и се връща да служи на Църквата. Невероятното му красноречие му дава прозвището „Златоуст“. Бичува безчинствата в двора на императрица Евдоксия, както и сред духовенството. Затова е преследван и умира в заточение с думите: „Слава на Бога за всичко!“ Оказва влияние през вековете както с блестящите си съчинения, така и с величието и силата на характера си. Богословското му наследие обхваща почти всички богословски теми.

Ирод I

Велики (37-4 пр. Хр.) — цар на Иудея, възкачил се на престола по благоволението на Антоний. Потушава жестоко антиримските въстания. На него се приписва избиването на младенците, за което говори библейското сказание. Известен със строителната си дейност. Възстановил Иерусалимския храм.

Исай

пророк (ок.774-ок.690 г. пр. Хр.) един от четиримата големи пророци на еврейството. Съветник на израилевия цар Йезекия и свидетел на разпада на Израилтянското царство. Полага усилия да забави разпада на Юдейското царство като се бори срещу идолопоклонството. Осъден на смърт чрез разрязване с трион от цар Манасий. Автор на библейската „Книга на Исайя“.

Исидоровски декрети

— сборник, който наред с достоверни грамоти и определения на предишни папи и църковни събори съдържа и около 100 фалшифицирани документи. В тях се съдържали „доказателства“, че римският епископ има върховна власт над цялата църква, че има право да свиква църковни събори, да съди и низвергва епископи, да се грижи за справедливостта не само в църковните дела, но и в държавните.

историята

история

(от гледна точка на Учението на Мъдростта) воля на цезаря и молитва на жреца; ръка на съдбата.

исихазъм

— букв. „мълчание, безмълвие“. Мистично учение, чиито податки се намират още в ранновизантийската епоха сред монашеските кръгове в Сирия и Палестина. Като система и доктрина е разгърнат от Григорий Синаит през XIV в. във Византия, а в лицето на Григорий Палама намира богословската си обосновка. През 1351 г., на официален църковен събор в Цариград исихазмът е признат, приет и приложен като официално религиозно изповедание. Бележити исихасти са българските светци Теодосий Търновски и патриарх Евтимий, които доразвиват и дават един разгърнат образ на учението. В основата на исихазма лежи идеята за единението на Бога с човека. За да се достигне до това състояние, трябва да се премине през умствена молитва, съзерцание и екстаз.

Йов

(библ.) — еврейски патриарх, прочут с благочестието си. Бог се гордеел с неговата правдивост. Дяволът му завидял и казал на Бога, че Йов е праведен, защото е богат и почитан. Тогава Бог дал право на сатаната да посегне на всичко най-скъпо на Йов, за да го изпита, но Йов не се отрекъл от Бога. За търпението, което Йов проявил, Бог му върнал всичко. Библейската „Книга на Йов“ поставя въпроса за човешките страдания и Божията справедливост.

Иосиф Ариматейски

св. — член на иерусалимския синедрион и таен ученик на Иисус Христос. След разпятието на Христос иска от Пилат разрешение да погребе трупа на Учителя си, след което заедно с Никодим снема от кръста Христовото тяло и го полага в своята гробница. Според Преданието отива да евангелизира Англия.

ипостас

— букв. „лице“.

Йосиф Флавий

— юдейски историк, роден ок. 37 г. и умрял в началото на II в.

Ка

(ег.) — в египетската митология един от елементите, съставящи човешката душа. Първоначално, според „Текстове на пирамидите“, Ка е олицетворение на жизнената сила само на боговете и царете, като те могат да имат по няколко Ка. Впоследствие, според „Текстове на саркофазите“ и „Книга на мъртвите“, Ка се приписва на всички хора. Ка не е само жизнена сила, но и „второто аз“, раждащо се заедно с човека, функциониращо неразделно от него, както по време на живота, така и след смъртта; в Ка са и записите на съдбата. В окултизма съответства на причинното тяло.

кабири

(финик.) — тайнствени божества, почитани в Египет, Гърция Мала Азия. Навсякъде са свързвани с огъня, според Херодот са деца на Хефест. Кабирите покровителстват древните мистерии и непосветените нямат право да говорят за тях или да ги назовават. В качеството си на управници на космични и земни сили, те дават първия импулс на цивилизацията на човечеството като насочват дейността на ума. Евреите ги наричат Терафими, в християнството са познати като Архангели.

кадуцей

(гр., също кадуцея) — жезълът на Хермес. Пръчица от лаврово или маслинено дърво, увенчана отгоре с две крила, а около нея са обвити две преплетени змии. Символ на мира, на търговията, на божественото пратеничество, на възкресението.

казуистика

(лат. „случай“) — 1. част от богословието, занимаваща се с проявите на съвестта; 2. подвеждане на отделни случаи под общата догма като похват на средновековната схоластика; 3. преносно — домогване чрез лъжливи или съмнителни доказателства.

Кайзерлинг

Херман граф фон (1880 — неизв.) — немски философ и писател, роден в Ливония. Извършва няколко пътувания из Ориента и основава Дармщадската школа на мъдростта. В съчиненията си прокарва идеята, че Западният свят трябва да се проникне от мъдростта на източните схващания и мирогледност. Автор на много трудове: „Световна система“, „Безсмъртието“, „Пролегомена към философията на природата“, „Шопенхауер като лош възпитател“ и др.

Калвин

Жан (1509 — 1564) — виден деец и проповедник на Реформацията в Швейцария и Франция, основател и глава на ново направление в протестантството — калвинизъм. Роден е в Ноайон (Франция). Завършва Юридическия факултет в Орлеан и Париж, изучава теологически и философски науки, получава блестящо хуманитарно образование. От 1530-33 г. влиза в допир с представители на реформационната мисъл и се присъединява към най-радикалните кръгове на френските протестанти. По-късно развива техните идеи в своето учение. Калвин емигрира в Германия, а после в Женева, където умира. През 1541 г. излиза главният му труд „Наставление в християнската вяра“.

Калист I

(1292 — 1363) — висш византийски духовник. Монах в Иверския манастир в Света гора (1341). Ученик на Григорий Синаит. Цариградски патриарх (1350 — 1353; 1355 — 1363). Ревностен привърженик на исихазма и съратник на Григорий Палама. Автор на две агиографски произведения — „Житие на Григорий Синаит“ и „Житие на Теодосий Търновски“.

Калоян

(ок. 1168 — 1207) — третият виден владетел от династията на Асеневци с огромен принос не само в историята на България, но и за съдбата на целия европейски Югоизток и Византия. Прекарва две години във византийската столица като заложник на мирния договор от 1187 г. Основната заслуга на Калоян като владетел е, че укрепва Втората българска държава и спечелва международни санкции за нейното признаване. Бисерът на неговата дипломатическа дейност е кореспонденцията му с един от най-силните и влиятелни папи — Инокентий III. Реално влияние Калоян оказва на цяла Европа с удара, нанесен върху рицарите от Четвъртия кръстоносен поход на 14 април 1205 г., край Адрианопол (Одрин).

камалока

— в индийската философска мисъл шестте низши слоя на астрала, план на емоциите и страстите, обитавани докато не бъдат изгорени онези импулси, които са създали желанията. Съответства на Хадес на древните гърци и на Аменти на древните египтяни. Физическата област заедно с Камалока образуват Камадхату, т.е. седемте степени на Материалния свят и чувственото удовлетворение.

Кампанела

Томазо (1568 — 1639) — италиански философ, монах от ордена на доминиканците. Бори се срещу схоластиката и защитава експерименталния метод. Един от представителите на ранния утопичен социализъм. Изповядва много смели идеи и е преследван от Инквизицията за свободомислието си. Хвърлен в тъмница за 27 години, след което избягва във Франция. Автор на политическото съчинение „Градът на слънцето“.

Каноса

(на италиански: Canossa) - замък в Северна Италия, днес развалини, където през януари 1077 г. германския император Хенрих IV, отлъчен от църквата и свален от власт, чакал унизително 3 дни, за да бъде приет и опростен от папа Григорий VII. Намира се на 18 км на юг от град Реджо нел'Емилия.

Кант

Имануил (1724 — 1804) — един от най-бележитите немски философи. Роден в Кьонигсберг и целия си живот прекарва там. Професор по логика и метафизика в Кьонигсбергския университет от 1770 г. Води много скромен живот. Изтъква бездната, която дели съзнанието от знанието. Подлага на критика цялото човешко познание, откъдето идва и името на доктрината му — критицизъм. Счита, че нещата са феномени, доколкото ги схващаме в пространството и времето, които са интуиции на чувствителността. И те са ноумени — непознаваеми, ако са независими от начина, по който ни засягат. Но моралният закон, който е над всички, ни кара да се разкрием като свободни субекти, независими от феномените. Основни трудове: „Критика на чистия разум“, „Критика на практическия разум“, „Критика на съждението“ и др.

Карл-Мартел

Майордом (689 — 741) — син на Пипин Херисталски. В 732 г. смазал като с чук (откъдето е и прозвището му — „мартел“ озн. „чук“) испанските араби при Поатие, като спасил с тази победа западните държави от нашествието на мюсюлманите.

карма

(санскр. „деяние, постъпка“) — в източната религия и етико-философски възгледи: 1. последици от причини; веригата, която свързва всяко действие с неговия резултат; 2. съвкупността от всички дела, извършени от индивида през предишни съществувания и определящи неговата съдба през настоящето и бъдещето. Законът на кармата е принцип за регулиране потока на човешкото битие чрез процеса на прераждане. По силата на този закон кармата на човека влияе върху живота му като предопределение.

Касандра

(гр.) — в гръцката митология троянска принцеса, дъщеря на Приам и Хекуба. Аполон я обиква и я дарява с пророческа дарба, но тя отблъсква любовта му и той, разгневен, повелява никой да не вярва на пророчествата ѝ занапред. Когато предрича падането на Троя, всички ѝ се присмиват. Тя предупреждава троянците за криещата се опасност в приемането на дарове от данайците, но безрезултатно.

Каспар Волф

(1733-1794), академик, немски ембриолог, основател на теория за произхода.

каста

социално и духовно разделение при индийците. Според тях в пътя на превъплъщенията си всеки човек достига определено ниво в развитието си и то отговаря на една от обособените в Индия четири касти: брамини (свещеничество), кшатрии (военни), ваиши (търговци) и шудри (занаятчии). Будизмът не признава кастовото деление. Кастите — професионални, политически, политико-етнически, политико-религиозни или само религиозни се срещат у много народи. Преносно — съсловие.

Касталски извор

извор в подножието на планината Парнас до Делфи. Посветен на музите, той дължи името си на нимфата Касталия, която се удавя в него, за да се спаси от преследванията на Аполон. Смята се, че водите на извора притежават пророческа сила.

Катон Младши

Катон Утически Марк Порций (95 — 46 г. пр. Хр.) — римлянин, последовател на стоицизма.

квиетизъм

религиозно мистично учение, според което съвършенството в християнството се състои в любовта към Бога и пълното спокойствие на дух и тяло. Най-видният представител на квиетизма в Западна Европа е испанският свещеник Молинос (ХV I I

кентавър

митологично същество, наполовина човек, наполовина кон. Според Омир кентаврите са дивашко племе, което населява земите между Пелион и Оса в Тесалия, докато Херакъл не ги прогонва и те се разселват в цяла Древна Гърция. Славят се с неукротимия си нрав. Двама от тях – Хирон и Фол, са прочути с мъдростта си, учители на много от древногръцките герои.

Кибела

фригийска богиня на земята, лозарството и земеделието. Основателка на крепости и градове, поради което е изобразявана с назъбена корона. В елинистичната епоха възприета и от гърците като богиня на земята, дъщеря на небето, съпруга на Сатурн и майка на Зевс, Посейдон и Нептун.

Киприян

(ок. 1330 — 1406) — бележит българин, митрополит и светец на Руската православна църква. Започва своя духовен път в Килифаревския манастир при прочутия исихаст Теодосий Търновски, където се сближава с по-възрастния Евтимий (по-късно Патриарх Евтимий Търновски), с когото до края на живота си поддържа приятелски отношения. През 1375 г. е ръкоположен за духовен глава на Киев, а от 1390 г. и за всеруски митрополит. В Киев развива усилена просветна и книжовна дейност. Негово дело са редица преписи и преводи от гръцки, както и забележителни агиографски съчинения, написани в духа на исихазма.

Кир Велики

(VI в. пр. Хр.) — основател на Персийската империя. Лидийският цар Крез, боейки се да не стане много силна Персийската империя, се подготвя да я нападне. Кир го изпреварва, разбива го при Тимбрея и превзема столицата му Сарди. Между 545 и 539 г. подчинява всички народи от Каспийско море до река Инд, а по-късно завоюва и Вавилония. Основаната от него империя, която надминава по територия всички по-ранни царства, просъществува цели два века, след което е превзета от Александър Македонски.

Кирил Босота

български еретически проповедник. По времето на цар Иван Александър (1331 — 1371) проповядва в Търново учението на адамитите. На църковен събор (ок. 1350) осъден като еретик, жигосан с нажежено желязо и изгонен от страната. Разпространител е и на богомилското учение в България.

Климент Александрийски

(ок. III в.) — гръцки теолог, един от апологетите на ранното християнство. Роден в Атина. Пътува много, учи, след което и преподава в катехитическата школа на Александрия. Един от първите, които правят опит да синтезират Платоновото учение с метафизиката на християнството. Запазени са само някои от творбите му: „Към гърците“ (излага предимствата на християнското учение пред гръцката философска мисъл), „Учители“, „Сборник“ (включва бележки по учението на гностиците). В продължение на няколко века е почитан като светец, но през IX в. възгледите му са обявени за еретични.

Конт

Огюст (1798 — 18.57) — френски математик и философ, основател на позитивизма. Опитва се да извлече от философията една „религия на човечеството“ като сам се провъзгласява за неин велик свещеник. Основните му произведения „Курс по позитивна философия“ и „Система на позитивна политика“ са измежду капиталните философски творби на XIX в.

конфесия

(от лат. confessio — „признание“) — църк. вероизповедание, изповед

конфуцианство

— едно от главните идейни течения в Древен Китай. Основоположник е Конфуций (551 — 479 пр. Хр.), чийто възгледи са изложени от неговите последователи в книгата „Лун-Юй“ („Беседи и съждения“). Конфуцианството е политически морал, основан на идеята на строгата йерархия — че владетелят с помощта на църковните обреди е призован да възпитава в нравствено отношение народа си. Според учението му съдбата на човека се определя от Небето.

конфуцианство

едно от главните идейни течения в древен Китай. Основоположник е Конфуций (551 — 479 г. пр. Хр.), чийто възгледи били изложени от неговите последователи в книгата „Лун-Юй“ („Беседи и съждения“). Конфуцианството е политически морал, основан на идеята, че владетелят с помощта на църковните обреди е призован да възпитава в нравствено отношение народа си. Според учението съдбата на човека се определя от Небето.

Коперник

Николай (1473 — 1543) — полски астроном, създател на хелиоцентричната система. Изучава астрономия в Краков и Болоня. Доказва, противно на тогавашните вярвания, че Земята не заема централно място във Вселената, а се върти заедно с другите планети около Слънцето. Достига до тази идея още в 1512 г., но едва на 70-годишна възраст се решава да я издаде в съчинението си „De revolutionibus orbium coelestium libri VI“, което вижда отпечатано в предсмъртния си час.

коренна раса

— в планетната еволюция човечеството преминава през седем Коренни раси (всяка с по седем подраси), във всяка от които се развива по едно ново сетиво за осъзнаване на света. В Първата раса съзнанието усеща във физическия свят само присъствието на огъня и развива слуха. Втората раса прибавя осезанието — съзнанието във физическия свят отвръща и на въздействието на въздуха. В Третата раса се развива зрението, което индивидуализира човека, като първоначално той има само едно око в средата на челото (което в Шестата раса ще стане пробудено ново сетиво — третото око). Четвъртата раса дава на човека две очи, съзнанието се потапя в материята, започва интелектуалната еволюция и се развива вкусът. В Петата (настоящата) раса се развива обонянието и съзнанието работи с конкретния и абстрактния ум, а в Шестата раса ще работи с интуицията.

Костенечки

Константин (ок. 1380 — първата половина на XV в.) — български книжовник от Костенец (или Кюстендил). Обявява се за ученик на Андроник от Евтимиевата школа. Към 1410 г. се установява в Сърбия при деспот Стефан Високи Лазаревич. Иска реформиране на сръбския правопис в духа на Евтимиевата правописна школа. Автор на първия български пътепис „Пътуване до Палестина“, на „Трактат за правописа“ и „Житие на деспота Стефана“.

Крез

последен цар на Лидия, прочут с несметните си богатства. Царува от 560 до 548 г. пр. Хр. Покорява Мала Азия, но сам е победен от персийския цар Кир при Тимбрея. Според преданието, когато попада в плен, Крез е осъден на смърт. Тогава той разбира думите на Солон, че никой не може да се нарече честит, докато е жив, и в момента на изпълнението на присъдата произнася три пъти името на атинския законодател. Кир, щом узнава за причината на това възклицание, подарява живата и свободата му и го назначава за свой съветник.

Ксантипа

съпругата на Сократ. Според преданието тя се слави с лошия си нрав, и Сократ, макар че знае за нейния характер, се оженва за нея, за да се научи на търпение. Остава в историята на философията като пример на обикновения човек, за когото и най-висшата истина не струва нищо, ако не е практически обвързана с премахването на ежедневните грижи.

културата

култура

(от гледна точка на Учението на Мъдростта) израз на божественост и вътрешно откровение; знанието — повече от безгрешието.

кумрански ръкописи

— Кумран е легло на поток, северозападно от Мъртво море. Мястото е непознато до 1947 г., когато в близките пещери са открити „Свитъците от Мъртво море“. На това място са открити постройки от периода II в. пр. Хр. — I в. сл. Хр., които говорят за средище на религиозна юдейска общност, на която принадлежат Свитъците от Мъртво море. Те се разделят на три, несвързани помежду си групи: 1) Кумрански ръкописи; 2) Бар Кохба — военни текстове; 3) Хирбет Мирд. Кумранските ръкописи са най-важните и са останки от Библията на неизвестна еврейска общност, която се предполага, че е разклонение на есеите. Откриването на тези текстове съкращава с 1000 години периода между писането на книгите и най-старите оцелели преписи. Небиблейските свитъци показват, че в Кумранската общност се прилага строга самодисциплина и старозаветния закон се тълкуват библейските пророчества като свързани с тяхното време и твърдят, че са получили допълнително откровение от Бога чрез техния ръководител, който те наричат „Учителят на Правдата“. Напускат селището през 66-73 г. сл. Хр. по време на войната, когато и книгите им са скрити в пещерите. Установени са някои прилики между тях и ранната Църква, но има и съществени различия. Кумранската общност не твърди, че техният Учител е възкръснал от мъртвите, въпреки че някои очакват това.

Кундалини

(санскр. „спираловидно навита змия“, „събуждане силата на змията“) — в източното религиозно-философско схващане е космична сила, която се проявява в човека като жизнена сила, чието седалище е в основата на гръбначния стълб. Обикновено тя е в покой, статична енергия, от която произлизат всички останали жизнени енергии. С помощта на различни практики Кундалини може да се активизира и да премине през седемте духовни центъра (чакри) като събужда свръхпсихични сили.

Лайбниц

Готфрид Вилхелм (1646 — 1716) — един от видните немски философи и учени. Роден в Лайпциг в семейството на професора по философия Кристоф Лайбниц. Учи право, логика и математика, увлича се от философия, на 17 години вече е бакалавър, а на 20 — доктор по право. Не желае да се отдаде на преподавателска кариера поради царящата все още в университетите схоластическа традиция, затова след хабилитирането си първоначално става съветник на Майнцкия курфюрст, а по-късно е изпратен в Париж като дипломат. Открива интегралното и диференциално смятане независимо от Нютон, дава във философията системата на монадите. Създава Академията на науките в Берлин. Основни трудове: „Разсъждение за метафизиката“, „Нови опити върху човешкия разум“, „Теодицея“, „Монадология“.

Лактанций

Цецилий Филман — християнски апологет, роден около 250 г. в Африка.

ламаизъм

особена форма на будизма, която се развива главно в Тибет и свещениците на която се наричат лами. Въведен през 747 г. от монаха Падма Самбхава. След като се разпространява в Тибет, прониква в Монголия, Китай и Сибир. В 1642 г. шестият велик лама на манастира Галдан сваля от трона тибетския цар и си присвоява светския и духовен суверенитет с титла далай-лама.

Ламарк

Жан-Батист Пиер Антоан дьо Моне, Кавалер дьо ла Марк (на френски: Jean-Baptiste Pierre Antoine de Monet, Chevalier de la Marck, 1744-1829), често наричан само Ламарк, е френски военен, естествоизпитател, академик и един от ранните привърженици на идеята, че еволюцията настъпва и продължава в съответствие с природни закони. За първи път излага цялостна теория на еволюционното развитие на живия свят.

Лао Дзъ

(VI — V в. пр. Хр.) — древнокитайски философ, библиотекар в императорската библиотека. Основоположник на даоизма, учение за Дао — Пътя. Неговата мистична философия е близка до монотеизма и се стреми да пробуди чрез внезапен екстаз прозрението. Основен труд: „Книгата на Пътя и на добродетелта“.

Лаокоон

(гр.) — троянски принц, син на Приам и Хекуба, жрец в храма на Аполон. Съветва троянците да не вкарват в града си дървения кон, който гърците оставят на брега, уж в почитание към Атина Палада. Лаокоон не е послушан, но все пак е наказан от Атина за опита му да предотврати това, което има да става. Докато принася жертва на Посейдон, две огромни змии-чудовища изплуват от морето и удушават него и синовете му.

липики

липиките

летописци, които запечатват върху скрижали от астрална светлина „Великата галерия от картини на личността“ - Е. Блаватска, "Тайната доктрина" т. 1, кн. 1, стр. 156.

Лихачов

Дмитрий (1906 – 1999г.) – руски литературен историк и текстолог, обществен деятел.

Логос

(гр.) — поради богатата си семантика, много трудно за превежда. Има значение на „слово“, „закон“, „разум“, „съотношение“, „теория“, „наука“, „разсъждение“ и пр. и едновременно с това на „битийно основание“, „всеобщ принцип“. Във философията на Платон е Бог като източник на идеите. В християнското богословие е Словото като Втора ипостас на Бога в Троица Единосъщна.

Лойола

Игнатий (1491 — 1556) — испански монах. Отдавайки се на отшелничество и най-строги телесни лишения и мъчения, стига до мисълта за създаването на монашески орден и за тази цел съставя „Книга за духовни упражнения“. След като се завръща от поклонение в Иерусалим, започва да проповядва, което безпокои Инквизицията и два пъти е затварян. Завършва образованието си в Париж, където с 6 свои другари дава обет да постави живота си на разположение на Папата и така основава в 1534 г. Йезуитския орден. Той е узаконен от папа Павел III едва през 1540 г. и де Лойола става пръв генерал на ордена. Издейства от папата големи права и привилегии за ордена, който се превръща в една от главните опори на папството в борбата срещу „еретиците“.

Лонги

Дионисий Касий — гръцки философ от неоплатоническата школа. Учи реторика в Атина. Става съветник на палмирската царица Зиновия и допускайки грешката да подкрепи антиримската ѝ политика, е екзекутиран като предател. От многобройните му реторически, философски и критически съчинения до нас са стигнали само фрагменти. Дълго време е считан за автор на едно от най-блестящите произведения на древността и първи опит за литературна критика — „За Възвишеното“.

Лукреций

Тит Кар (ок. 98 — 53 г. пр. Хр.) римски поет, смята се за предвестник на Вергилий.

Лутер

Мартин (1483 — 1546) — родоначалник и виден деец на Реформацията в Германия, основател на протестантизма (лутеранството). От 1512 г. професор по философия и теология във Витенбергския университет. Под влиянието на идеите на хуманистите и на чешкия реформатор Ян Хус идва до убеждението, че са необходими реформи в Католическата църква. Превежда Библията на немски език. Отхвърля посредничеството на църквата между хората и Бога.

маги

(лат. от санскр. „велик“) — 1. жреци или членове на свещеническата каста у мидяните и персите; заниманията им с астрономия, астрология и окултни науки добиват вид на особено изкуство — магия, поради което им се приписва свръхестествена мощ; 2. тримата влъхви (Гаспар, Мелхиор и Балтазар), които, водени от Витлеемската звезда, отиват да се поклонят на родилия се Иисус — предречения Месия.

Маитрейя

(санскр.) Същото, което е Калки Аватар на Вишну (Аватар на „Белия Кон“). Единствената разлика се съдържа в датите на техните появявания. Докато пришествието на Вишну на бял кон се очаква в края на сегашния период на Кали юга, „за да бъдат окончателно унищожени нечестивите, да се обнови творението и възстанови чистотата“, Майтрея го очакват по-рано. Езотеричната философия учи, че следващият Будда ще се появи през седмата (под) раса на този Кръг. Факт е, че Майтрея е бил последовател на Будда, известен архат, макар и не негов непосредствен ученик, и че е бил основател на езотерична философска школа.

Маларме

Стефан (1842 — 1898) — френски поет, оказал голямо влияние като предвестник на символистите. Много поети и писатели черпят вдъхновение от Вторничните вечеринки, на които Маларме излага своите поетически теории. Смята, че поетът трябва да дава израз на трансценденталното, че поезията трябва да събужда мисли чрез намеци, а не чрез разказ, и че трябва да се доближава до абстрактността на музиката. Най-известни негови творби са: „Херодиада“, „Следобедът на един фавн“, „Хвърлените зарове не могат да изключат шанса“.

манихейство

— учение, основано от Манес (Мани) в III в. По подражание на първите гностици, Манес се опитва да съчетае в обща и широка синтеза християнството и източните религии. От Библията заема формата на доктрината си, а основата от зороастризма и будизма. Манес допуска вечното съвместно съществуване на двете божествени начала — доброто и злото. Първото дало на човека душата, а второто — тялото. Човекът може да се освободи от злото само чрез познание на истинската наука, донесена от Параклит самият Манес, провъзгласил се за Месия. Последователите са разделени на два класа — слушатели (неофити) и съвършени, и са управлявани от 12 апостола и 72 епископа. Към IХ в. манихейството заглъхва, след което се възражда отново в лицето на богомилите, катарите и албигойците. В България се появява и има своята активност през ХИ в. в лицето на павликяните.

Ману

(санскр. „мисля“) — 1. личност, считана от индийската митология за прародител на хората. Според ведическата традиция е син на Вивасват и брат на Яма; 2. водач на всяка нова Коренна раса, въплъщаващ характерните ѝ белези и работещ за осъществяването им от цялото човечество; 3. Бог, създател на всичко, което се проявява в периода на Неговото битие, или Манвантара (Ману-антара — „период между двама Ману“).

Мара

— в будизма бог на смъртта, на физическата любов, съблазънта и изкушението, който се опитал да отклони Буда от неговия път. Аналог е на дявола в християнството. И Мара, и сатаната целят да нарушат нормалния ход на набожното самоотдаване и изпълнението на божествено установения дълг. Мара има безброй дъщери — млади девойки с прелестни форми, които изпраща да прелъстяват светци и аскети.

Марк-Аврелий

Антоний (121 — 181) — философ-стоик, римски император (160 — 181) от династията на Антонините, управлява заедно с Луций Вер. Известен като мъдър, човеколюбив и умерен управник, наричан „философът на престола“. Възстановява дисциплината в държавата, смекчава положението на робите, води успешни войни. Под натиска на масите прилага строго законите спрямо християните. Единствено произведение — „Към самия себе си“ („Мисли“), забележителен трактат на стоическата философия.

Марлоу

Кристофър (1564 — 1593) — един от най-ярките и самобитни творци от елизабетинския период на английската литература. Роден в Кентърбъри, завършва Кембриджския университет. Обстоятелствата около ненавременната му смърт са неясни — според официалната версия е убит непредумишлено в пиянска разправа, но има съмнения, че причината е в обстоятелства около службата му като таен агент към кралския двор. За малкото време на своя творчески период Марлоу оставя няколко изключителни творби, най-известните сред които са двете части на „Тамерлан Велики“, „Животът и смъртта на доктор Фауст“, „Едуард II“, „Херо и Леандър“.

мартиролог

мартирология

мартирологичен

Списък на мъченици или сборник с техни жития.

материята

материя

(от гледна точка на Учението на Мъдростта) последна вибрация на Духа; кондензирана енергия.

махатма

(санскр. — „велика душа“) — високо звание, с което се удостояват мъдреците от различен ранг — както извършилите усилия за самореализация, така и постигналите йога (съединение с божеството). Често използвано за епитет на бог Шива.

Машиах

(евр.) — Помазаник, Месия.

метемпсихоза

(гр.) — 1. странстване на душата от едно тяло в друго — египетско учение, според което безсмъртната душа може да одушевява последователно различни тела. Питагор пренася тази доктрина в гръко-римската култура. Метемпсихозата е близка до източната идея за прераждането; 2. преносно — значително преобразуване.

Метерлинк

Морис (1862 — 1949) — белгийски писател и драматург, получава Нобелова награда за литература за 1911 г. Адвокат по образование. Автор на стихосбирки, драми, куклени пиеси, редица съчинения с дълбок философски смисъл. Основни произведения: „Принцеса Малена“, „Пелеас и Мелизанда“, „Синята птица“, „Съкровището на смирението“, „Мъдрост и съдба“, „Животът на термитите“.

Минотавър

митологично чудовище с тяло на човек и глава на бик. Дете на Пасифая, съпруга на критския цар Минос, и изпратения от бог Посейдон бик (или на самия Посейдон). Минос го затваря в Лабиринта, построен от Дедал, и веднъж на девет години (или ежегодно) му дава да изяжда по 7 юноши и девойки, изпращани от атиняните като данък на Минос. Тезей, син на атинянския цар Егей, го убива и с помощта на Ариадна съумява да излезе от Лабиринта.

мистерии

(гр. „тайнства“) — 1. древни свещенодействия като част от официалните култове или обредите на религиозни общества. Свързани с представата за катарзиса. Достъп до тях имат само посветените (мисти), които са задължени да пазят в строга тайна обредите на посвещение в тайните знания за света; 2. преносно — нещо тайно, загадъчно, недостъпно за съзнанието на непосветен.

мистицизъм

(mysterion) е дума с гръцки корен (μυστικός) и има няколко значения: 1. това е склонност към мистика, копнеж за тайно учение; 2. вяра в свръхестествени тайнствени сили; 3. философско-религиозно направление, според което съвършенството на човека се постига чрез съзерцанието. За мистицизма ще намерим и една много странна етимологична характеристика — изтънчена набожност.

Митра

(авест. „договор, съглашение“) — 1. Древноирански митологичен бог, свързан с идеята за договора, имащ отношение към взаимността, закономерността, обмяната, съгласието между хората. Почитан като бог на Слънцето, считан за осъществител на връзката между върховете и дълбините, Небето и Земята, божественото и човешкото. 2. Индийско ведическо божество, образ на Слънцето.

Мишна

— сборник от еврейски закони, съставна част на Талмуда.

Мозис бен Маймонид

(Маймон) (1135 — 1204) — еврейски лекар, богослов и философ, роден в Кордова. Най-виден представител на парепатетизма във философията на евреите (Х I I в.) Смятан за еврейския Платон. Учението му почива на идеята да се свърже вярата с разума.

Молох

(Молех) — у палестинци, фригийци, картагенци и др. божество, на което се принасят в жертва деца. Предполага се, че Молох е наименование на самия ритуал на жертвено изгаряне на хора или животни, впоследстие прието за име на божество. Преносно — кръвожадна сила, искаща в ненасита човешки жертви.

Мюнцер

Томас (ок. 1490 — 1525) — църковен проповедник, един от вождовете на Великата селска война в Германия от 1525 г. Идеолог на радикалното крило на Реформацията.

наитие

— внушено свише вдъхновение, озарение

наос

наоса

наoсът

(от гръцки: ναος — храм) е термин в сакралната (църковна) архитектура и представлява вътрешната част на един храм. В гръцките храмове в наоса се намира статуята на божеството, а в ранните византийски православни църкви в него се провежда литургията.

неопитагоризъм

(неопитагорейство) — философско учение, възниква около I в. пр. Хр. и получава голямо разпространение в пределите на Римската империя. За основател на неопитагорейството се счита Нигидий Тигул, а сред известните му представители са Аполоний, Никомах и др. Според гносеологическите схващания на неопитагорейците, човешкото знание не е плод на рационална аналитика, а винаги на божествено вдъхновение, предизвикано от спазването на определени норми и мистически техники. Близко е с неоплатонизма, първо, поради еднаквото време на тяхното разпространение и второ, поради заимстването на мотиви от източните мисловни и мистични традиции.

Несторий

— Константинополски патриарх, 428 — 431 г. По националност сириец, представител на Антиохийската школа с по-известни мислители Диодор Тарсийски и учителят му — Теодор Мопсуестийски епископ. Проповядвайки в патриаршеския храм в деня на встъпването си в сан, Несторий се обърнал към императора с думите: „Дай ми земята, очистена от еретиците, а аз на свой ред ще ти дам небесното царство „. Организира повсеместно гонение на арианите. Но по-късно в учението си започва да отрича свръхестественото рождение на Иисус Христос — наричал го Богоносец (Теофор), и различава у Него две лица (божествено и човешко). Също нарича Дева Мария Христородица, а не Богородица, защото е родила просто човек, в когото в момента на зачатието Му се съединил Бог Слово, който чрез Своята благодат само обитавал в него като в храм (т.е. имало „съприкосновение“ на двете природи в Иисус Христос, а не тяхното единение при зачатието). Това учение е осъдено като ерес на Третия вселенски събор в Ефес 431 г. Несторий е изгонен, а последователите му бягат в Иран, Средна Азия и Китай, където несторианството оказва влияние чак до XIII век.

Нефтида

(Небетхет) — най-малкото от децата на Нут. Нейната същност в египетската митология е почти неразкрита, изобразявана в образа на жена, с йероглифа на своето име на главата си.

нирвана

— в будизма състояние на блаженство, пълнота и покой; „състояние на не-битие и на не-небитие“. За постигането му трябва да се спазва целомъдрие и в съзерцание да се премахне всяко желание. В нирвана се преодолява ограничеността и несъвършенството на личното битие и индивидуалното съзнание се слива с Мировото.

Ницше

Фридрих (1844-1900) — немски философ-идеалист, представител на ирационализма и волунтаризма. Като приема песимистичните предпоставки на Шопенхауер, той анализира неговото отрицание на желанието да се живее и търси средства за опровергаването му в изкуството. По-късно Ницше прави разбор на познанието и намира, че то не може да даде никакво правило за живот. Идва до убеждението, че човек трябва чрез усилие да се стреми да стане свръхчовек; интензивното развиване на енергията става за него начало на всеки морал, а християнската идея за милосърдие и смирение и съвременното схващане за равенство му се виждат като фалшиви стойности. Затова той основава върху волята за мощ една индивидуалистична етика и една аристократична политика. Основни трудове: „Тъй рече Заратустра“ (1883 — 1891), „Отвъд доброто и злото“ (1886), „Волята за власт“ (1906).

ноосфера

(гр. „сфера на разума“) — тази област от планетата, която е обхваната от разумната човешка дейност.

Нострадамус

Мишел де Нострадам (1503 — 1566) — френски астролог и физик. По време на избухналата в Южна Франция чума, прилага лечение, което има забележителна за времето си резултатност. Неговите пророчества, написани в рими и озаглавени „Столетия“ (1555), му донасят огромна известност. Пред сказанията са предадени в символи и алегории, което ги прави трудни за разчитане.

ноумен

термин, въведен от Кант, който в противоположност на феномен означава схващана само чрез ума същност, нещото само по себе си.

Нума Помпилий

(714-671 пр. Хр.) — легендарен римски цар от сабински произход, приемник на основателя на Рим Ромул. На него се приписва религиозното устройство на Рим, въвеждането на лунния календар, разделянето на дните на делнични и празнични, създаването на жреческите съсловия авгури, весталки и др.

нумерология

(лат. „наука за числата“) — приложна окултна дисциплина, изучава сакралния смисъл на числата, тяхното скрито за логиката божествено съдържание, залегнало в цялостното мироздание. Възниква и се развива в Древен Египет и Вавилон. Наричана е „по-малката сестра на астрологията“ и се използва като средство за разчитане на космичните влияния, на благоприятност или неблагоприятност на условия, за предвиждане на бъдещето.

нус

(гр. νους) — разум, знание.

Овидий

Публий Назон (43 пр. Хр. — 18 сл. Хр.) — римски поет. Роден недалеч от Рим в богат род. Става един от най-влиятелните поети при император Октавиан Август, но изпада в немилост и последните години от живота си е изгнанник в земите на днешна Румъния. Автор на „Метаморфози“, в които предава всички легенди на гръцката митология. Други творби: „Хероиди“, „Любов“, „Изкуството да любим“, „Тъжни песни“, „Понтийски поеми“.

Одисей

(гр.) — митичен цар на Итака, син на Лаерт и Антиклея, съпруг на Пенелопа, баща на Телемах. Участник в Троянската война, описана от Омир в „Илиада“, отличаващ се с голяма хитрост, предприемчивост, находчивост и изобретателност. Негова е идеята да се дарят троянците с огромен дървен кон в чест на боговете, а в него да се скрият войници, които да превземат отвътре града. След войната странства десет години по море, докато се завърне в Итака; изпитанията му са описани в Омировата „Одисея“.

отговорността

отговорност

(от гледна точка на Учението на Мъдростта) прозрение за предназначение; причастие на служението.

Озирис

(лат. от ег.) — египетски бог, закрилник на мъртвите, син на Нут и Хеб, брат на Сет, брат и съпруг на Изида и баща на Хор. Озирис се счита за четвъртия от боговете, царували на Земята в изначално време след Ра. Въвежда религията, променя примитивния живот на хората и премахва людоедството. Завистливият Сет го убива, но Изида възкресява Озирис с жезъла на Тот.

окултен

(лат. „occultus“) и значи таен, скрит. В същото време този термин има смисъл и на мистично учение за тайнствените сили в природата, достъпни уж само за избраници.

онтология

(гр. „наука за съществуващото“) — 1. наука за първоначалата на битието, за произхода на всичко съществуващо; 2. метафизическо учение за цялостния строеж на света.

орар

част от богослужебно облекло на дякон във вид на тесен и дълъг, който се закопчава на лявото рамо.

Ориген

(185-254) — един от най-великите учители на християнската църквата, ученик на Климент Александрийски. След мъченическата смърт на баща си Леонид той открива училище, в което преподава, за да се издържа и същевременно слуша лекциите на основателя на неоплатонизма — Амоний Сакас. В 231г. се заселва в Кесария Палестинска, където започва усилена богословска дейност. Оставя трудове в много области — екзегетика, догматика, апологетика. Според него в Светото Писание има три смисъла, както е с човешката природа — буквален (тяло), нравствен (душа) и тайнствен (дух). Критически изследва всички по-важни оригинални и преводни текстове на Писанието и доказва предимството на превода на 70-те, но това изследване е унищожено. Ориген учи, че човешките души са паднали духове, които след период на очистване след смъртта си се връщат във висшите сфери на духовния свят. Поради небитиейния характер на злото ще дойде време, когато дори най-лошите ще се очистят и ще се върнат в първоначалното си непорочно състояние. Дори дяволът ще се покае и ще настъпи пълно единство. Другото отклонение на Ориген от църковната догматика е по отношение на Светата Троица. Според него само Бог Отец е Бог в истинския смисъл на думата. Същността на Сина е по-нисша от тази на Отца, а Святият Дух е подчинен и на Отца, и на Сина — субординационализъм, дал идейна основа на арианството.

Ошо

(1932-1990) — духовно име на индиеца Бхагаван Шри Раджиш. Счита се, че на 21 години получава просветление. Завършва философия в Сагар. става професор по философия в Джабалпуския университет. Пътува в цяла Индия, за да изнася беседи и провежда публични дебати с ортодоксални религиозни лидери. Оставя огромен обхват от коментари върху Лао Дзъ, Буда, Иисус Христос, Фройд, Тагор, Гурджиев и др., като извлича от доктрините им онова, което счита полезно за съвременния човек.

паганизъм

синоним на езичество. Употребява се най-вече, когато се говори за езически остатъци в определен, вече християнизиран район или за смесване на предхристиански обичаи и ритуали с християнски. Използва се също и спрямо различните ереси.

Пан

древногръцки бог на овчарите, пасищата и горите, олицетворение на природните сили. Син на Хермес и на нимфа. Когато се ражда е тъй грозен — с рога и кози крака, че майка му го изоставя и Хермес го отнася на Олимп. Със страшния си глас той изплашва и прогонва титаните, които воюват с боговете. Участва в шествията на Дионис или скита по долини и планини. Стоиците и орфиците го тачат като бог на всемирния живот и на одушевената природа.

Пандора

(гр. „вседарена“) — първата смъртна жена, изваяна от Хефест по повеля на Зевс и дарена от всички богове, за да стане привлекателна за мъжа. Зевс, за да накаже хората заради откраднатия от Прометей огън, ѝ подарява една затворена кутия, в която са скрити всички нещастия и пороци, с повелята да не я отваря, и изпраща Пандора при брата на Прометей — Епиметей, който се оженва за нея. Поради любопитството си Пандора отваря кутията и оттам излизат непознатите дотогава на човечеството болки и страдания. Тя бързо затваря капака, но в кутията остава само надеждата. Преносно „кутия на Пандора“ означава подарък, който носи нещастие.

панегирик

панегирикът

панегиричност

(на старогръцки: πανηγυρις) е похвална публична реч, хвалебствие за някого. Панегирикът постепенно се превръща в литературен жанр, под формата на писмена реч, написана по повод смъртта на някого (от античността до XVIII век). Впоследствие с панегирик се означава всяка възхвала в литературния жанр или в дадено произведение, примерно ода или предговор към литературно произведение. От XIX век насетне, с панегирик се означава всяка неоправдана възхвала в литературата.

панентеизъм

религиозно-философско схващане, според което всяко нещо е част от божественото единство и въпреки разпада в многообразието, след време отново едно и много ще се слеят в божествената монада.

пантеизъм

религиозно-философско учение, отъждествяващо Бога с природата.Според него Бог е навсякъде, включително и в материалните неща. Произлиза от идеята, че ако Бог е създател на всичко, то всичко е проникнато от Бог и следователно е божествено.

Пантократор

(от гледна точка на Учението на Мъдростта) осъществена Всемирност в Личност; надпланетна Всевластност.

Панчен Лама

— букв. „учител, който е велик учен“. Почетна титла, която петият Далай Лама дава на своя учител. Панчен Лама, който подобно на него се въплъщава отново и отново, няма политически задачи; след смъртта на даден Далай Лама той има положението само на негов духовен заместник. Едва през ХХ век Панчен Лама получава и политически постове.

парантеза

(гр. — „вмъкване“) — използва се в литературата като вмъкване на дума или израз по средата на изречение, като по този начин се прекъсва мисълта, но се изяснява отношението на говорещия (пишещия). Думата означава също и препинателния знак скоба.

Парацелз

Филип Ауреол Теофраст Бомбаст фон Хохенхайм (1493 — 1541) — швейцарски алхимик, лекар и природоизследовател от епохата на Възраждането. Ползва се с голяма слава сред съвремениците си. Неговите медицински теории почиват на твърдението, че съществува връзка между външния свят и частите на човешкия организъм. Според него светът има в основата си създадената от Бога първоматерия и представлява саморазвиваща се цялостност.

Парис

(Александър) — в гръцката митология втори син на троянския цар Приам и Хекуба. Гадатели предсказват, че ще причини разорението на Троя, затова Приам го изоставя на връх Ида. Отгледан от овчари, Парис отрасъл и се прочул с красотата си. При него се явяват Хера, Афродита и Атина, спорейки коя е по-красива. Парис избрал Афродита, защото тя му обещава да му даде за съпруга най-красивата жена — Елена. Обидените Хера и Атина се заклели да погубят Троя. С помощта на Афродита Парис отвлича хубавата Елена и открадва съкровищата на съпруга ѝ Менелай, което става причина за Троянската война.

Парнас

планина в Гърция, посветена на Аполон и музите. В подножието ѝ се намира град Делфи, прочут с храма на Аполон, и Касталският извор, от който се черпи поетическо вдъхновение.

Партенона

— древногръцки храм от бял пентелски мрамор, построен през 447 — 438 г. пр. Хр. по почин на Перикъл от архитектите Иктин и Каликрат. Релефите на 92-та метопа на фриза изобразяват сцени от гигантомахията, кентавромахията, битката на гърците с амазонките и Троянската война.

Пегас

крилат вълшебен кон, роден от кръвта на Медуза, след като Персей отсича главата ѝ. Свързан с мита за Белерофонт, който го получава от боговете и с негова помощ побеждава Химера. Символ на поетическо вдъхновение.

Перикъл

(ок.499-429 пр. Хр.) — известен оратор и държавник, роден в Атина, син на Ксантип — освободителят на Йония от персийците. Красноречието и достойното държане на Перикъл му спечелват прозвището „олимпийски“. С неговото име е свързан периодът на икономически, политически и културен разцвет на Атина като хегемонна сила в тогавашния морски съюз.

перипатетизъм

(гр. „ходя, разхождам се“) — название на Аристотеловата философия (тъй като Аристотел преподавал, разхождайки се с учениците си в Лицея), която по характер е енциклопедична. Упражнява влияние над европейското мислене до късното Средновековие.

Персей

герой от гръцката митология, потомък на Херакъл, син на Зевс и Даная. По заповед на дядо си Акризий е затворен заедно с майка си в един ковчег, който е хвърлен в морето. Серифският цар Полидект намира ковчега и спасява затворените в него като по-късно се оженва за Даная. За да се оттърве от заварения си син, Полидект му заповядва да намери горгоната Медуза и да отсече главата ѝ. С помощта на Атина Палада и Хермес Персей убива горгоната Медуза като взема крилатия кон Пегас, роден от кръвта на жертвата му. С него открадва ябълките от градината на Хесперидите. Завръща се в Сериф и с главата на Медуза вкаменява Полидект, защото измъчва майка му.

Персефона

(Кора) — в гръцката митология дъщеря на Зевс и Деметра. Хадес я отвлича и се оженва за нея. Майка ѝ Деметра я търси по цялата земя и като не я намира, спира плодородието на земята и оставя хората в глад. Зевс спасява положението като решава Персефона да прекарва всяка година 6 месеца с Хадес в подземното царство и 6 месеца с Деметра на земята.

Перун

— бог на славяните, олицетворение на бурното небе със светкавици и гръмотевици.

петокнижие

— състои се от книгите Битие, Изход, Левит, Числа и Второзаконие на Библията. Битие, Изход, Левит и Числа получават своята окончателна форма в IV в. пр. Хр., а Второзаконието — VI в. пр. Хр. В тях има предания дори отпреди Моисей (за Авраам, Исаак, Иаков; Сътворението на света).

пехливийски анали

— книги на пехливийски (древен персийски език), които са написани на странна писмена система с арамистки произход. Основна част от Пехливийските книги са религиозни, включващи преводи от и коментари върху Зенд Авеста. Много малко от тях е оцеляло от пред-ислямистки времена. Пехливийският е заменен от съвременният персийски, използващ арабската азбука

Пиндар

(ок. 520 — ок. 440 пр. Хр.) — най-великият лирически поет на Древна Гърция. Роден в областта Беотиа (вероятно в семейство на спартански благородници) по времето на мистериите (религиозни тържества), поради което от най-ранната си младост запазва тесни връзки с жреческото съсловие, обслужващо храма на Аполон в Делфи. Майстор на жанра епиникий. Получава образование първоначално в Тива, а по-късно и в Атина. Има сведения за 17 тома негови творби, но до нас са достигнали едва 4 „Победни песни“, както и множество фрагменти. Някои от древните автори съобщават, че Пиндар е по-следовател на учението на орфиците, но това не може да се докаже със сигурност.

Пира

в гръцката митология дъщеря на Епиметей и на Пандора, съпруга на Девкалион (син на Прометей), с когото възражда човечеството след предизвикания от Зевс всемирен потоп.

Питагор

(571/576-497/496) — един от Великите посветени. Основал своя окултно-мистична школа. За подробности вж. Толев, Ваклуш. „Езотерични школи и мистични учения“.

Пития

жрицата-предсказателка на бъдещето в храма на Аполон в Делфи. Храмът е издигнат над една пукнатина, откъдето излизат студени пари. Над тази пукнатина на триножник сяда питията (обикновено жена над 50 години), която пие вода от извора Касотис, дъвче лаврови листа и изпадайки в транс от изпаренията, предсказва бъдещето (неясно и двусмислено).

Платон

(427 — 347 пр. Хр.) — истинското му име е Аристокъл, наречен Платон („широк“), поради едрото си телосложение. Един от най-големите мислители на гръцката античност, ученик на Сократ и учител на Аристотел. Произходът му води до големия атински законодател Солон. Като принадлежащ към благороднически род, още млад е изкушен от поезията. След смъртта на Сократ (399 пр. Хр.) в продължение на 12 години пътешества из Египет, Италия, Мегара и пр., запознавайки се с тогавашните науки, питагорейството, жреческото изкуство. През 387 г. пр. Хр. се завръща в Атина и основава своя собствена философска школа, наречена Академия, която ръководи до смъртта си. Съчиненията му, почти всички от които достигнали до нас, са написани под формата на диалози — сократически, метафизични, естетични, политически — и се отличават с изящна стилистика и богата лексика.

плерома

(πληρωμα – „пълнота”), т.е. пълнотата на най-чистото Божие битие.

Плиний Млади

Гай Цецилий (ок. 62 — ок. 120) — римски общественик и писател, племенник на Плиний Стари. Адвокат при император Траян, достига до консулска длъжност и е управител на провинцията Витиния. Голям интерес представляват неговите събрани в 9 книги 247 „Писма“ с най-разнообразно съдържание.

Плотин

(205-270) — римски мистик и философ-идеалист. На 28-годишна възраст решава да се посвети на философията. Става ученик на Амоний Сакас, основателят на Александрийската школа, и единадесет години (до кончината на своя учител) го следва в неговите скитничества за знание. След неуспешен опит да стигне с похода на император Гордиан III до Индия заминава за Рим, където основава своя школа и постепенно разгръща стройната си система и изключителната си метафизика. Учението му почива на идеята за сливането на душата с Бога чрез съзерцание и екстаза. Остава в наследство прочутите си „Енеади“ — шест книги от по девет трактата всяка.

Плутарх

(на гръцки: Πλούταρχος) е древногръцки историк, биограф, есеист и среден платонист. Плутарх е роден във видно семейство в Херонея, в областта Беотия в Гърция, град, разположен на около 32 километра източно от Делфи. Неговите трудове включват Успоредни животописи и Моралия (обичаи, нрави). Плутарх е бил посветен в мистериите на Аполон и става един от жреците на делфийския оракул, като задължението му е било да тълкува предсказанията. Написва много книги на тази тема и за залеза на оракулите и старите вярвания, като възкликва в една от тях: "Великият бог Пан е мъртъв!" ("De defectu oraculorum", "De Pythiae oraculis", "De E apud Delphos").

Поп Богомил

(X век.) — създател на средновековната религиозна секта богомилство. Няма писмени сведения за него, няма ясна информация за рожденото му място и как точно възниква учението му. Сред всички отклонения от религиозната догма в България учението на Богомил се издига най-високо, измества и поглъща всички останали.

Порфирий

(ок.234-304) — гръцки философ от времето на късната античност. Роден е в Тир или в Батанеа. Рожденото му име e Малхус, което на сирийски означава „цар“, елинизирано от неговия учител Касий Лонгин. Последовател на неоплатонизма, ученик и биограф на Плотин, коментатор на Платон и Аристотел. Уводът към коментара му на „Категории“ на Аристотел е преведен на латински от Боеций и се превръща в една от настолните книги за изучаване на логика за цялата епоха на Средновековието. Това му произведение представлява и нова степен в разработването на проблема за универсалиите, актуален в продължение на векове след него. Вероятно през 263 г. Порфирий започва да посещава философската школа на Плотин в Рим, спечелвайки дотолкова доверието на своя учител, че той му поверява грижата за записването на своите беседи, т. нар. „Енеади“.

пракрити

(санскр.) — 1. в източното схващане е Праматерията като един от двата първични аспекта на Безпричинната Причина (другият е Пуруша). Основа на вселенското многообразие, което не е резултат на Божественото творчество, а на взаимодействието между трите гуни. Най-висшата проява на Пракрити е умът; 2. природата, материалният свят; 3. Женският принцип.

предаността

преданост

(от гледна точка на Учението на Мъдростта) безпричинно поведение на всеотдайност; несмутена жертвена действеност.

Прокъл

(410-485) — известен философ неоплатоник. Роден в Константинопол, учи в Александрия, а по-късно оглавява атинската неоплатоническа школа, като едновременно с това е начело и на Академията, която все още продължава платоновите идейни традиции. За него светът е еманация на върховната природа, в чието процесиално движение има три етапа: първи — неделимо единство, пребиваване в себе си, върховна причина и „баща“ на всичко; втори — преход към множеството, излизане извън себе си, „майка“ на всичко; и трети — връщане от множеството към единството. Това е идеята за обратния път — от света към божествената същност. Прокъл пише както собствени философски произведения („Първооснови на теологията“, „Първооснови на физиката“ и пр.), така и коментари върху Платон.

Прометей

(гр. — „предвиждащ“) — в гръцката митология син на Япет и брат на Атлас. В класическата митология е представен като родоначалник на човешката цивилизация. Открадва огъня от Олимп, за да го даде на хората, с което разгневява Зевс и тъй като знае тайната как Зевс ще бъде свален от престола, е прикован за скала и измъчван, за да я разкрие. Мъките му продължават хилядолетия, докато не го освобождава Херакъл. Според Есхил всичките изкуства на хората са от Прометей.

Психея

(гр. „душа“, „пеперуда“) — в гръцката митология царска дъщеря, олицетворение на душата. Тя е толкова красива и обаятелна, че хората започват да се прекланят пред нея, както преди това на Афродита. Пренебрегнатата богиня ѝ завижда и търси начин да я погуби. Ерос, тайно влюбен в нея, я отнася във вълшебен дворец и всяка нощ я посещава като я уверява, че ще бъдат вечно щастливи, стига Психея да обещае да не види лицето му. Но тя нарушава обета си и Ерос избягва от нея. Психея трябва да премине редица изпитания (с тайната му подкрепа) докато стане безсмъртна и се свърже завинаги с него.

Пурани

— букв. „сказания от древни времена“. За първи път думата се среща в Атхарваведа, а по-късно в Упанишадите и Брахманите. Представляват сборник с алегорични и символични митологични сюжети и подробни указания за ритуали, които се счита, че са съставени и систематизирани от Вяса, мистичния автор на „Махабхарата“. Събрани са в 36 отделни книги (18 тома), като всяка Пурана съдържа в заглавието си името на божеството, неговото култово обръщение или названието на някоя от аватарите му. Маркират основните направления в развитието на индуизма, който може да се нарече религия на Пураните.

Пуруша

(санскр.) — 1. в източното схващане е Универсалният жизнен принцип като един от двата първични аспекта на Безпричинната Причина (другият е Пракрити). Чистото съзнание, което извън контакта си с Пракрити е бездейно; 2. Небесният човек, в Кабалата съответства на Адам Кадмон; 3. Мъжкият принцип.

Пътят

Пътя

Път

(от гледна точка на Учението на Мъдростта) от Дървото на Знанието към Дървото на Живота; от съ-Сътворителя към Съсътворителя.

Рама

— въплъщение на Абсолюта-Брахман в индийската митология — седмият от десетте аватари на бог Вишну. Животът и подвизите на Рама са описани в поемата „Рамаяна“ — вторият от двата велики епоса на санскритската литература.

Рамакришна

бенгалски светец, когото днес индусите почитат като аватар (божествена инкарнация). В Рамакришна те виждат аватара, който на базата на опита доказва, че всички религии могат да доведат човека до богоосъществяване.

ригор

ригоризъм

(от лат. rigor ) ригоризъм — строгост на поведение, принципи; строга нравственост.

риши

изобщо означава ясновидци, светци и вдъхновени поети, но особено ясновидците, на които са разкрити химните на Ведите и които са известни като Седемте риши.

Роджър Бейкън

(1214-ок.1294) — английски монах, учен и философ, алхимик. Роден в Ълчестър. Учи в Оксфорд, а след това в Париж, където получава научна степен Магистър на изкуствата. Преподава в Парижкия университет от 1236 до 1247 г. В 1247 г. се завръща в Англия. В 1256 г. става член на Францисканския орден. В Оксфорд се посвещава се на преподавателска работа — математика, физика, старогръцки и староеврейски език. В периода 1259 — 1267 г. е заставен да живее в изолация в манастир край Париж, заради теологичните му идеи. В отговор на искането на папа Климент IV за писмено изсложение на схващанията му на изследовател, Бейкън написва „По-голямото съчинение“. Нему се приписва откритието на барута. Пръв предложил реформирането на Юлианския календар.

Ромил Бдински

преп. (ХIV в.) — български исихаст. Роден в Бдин (Видин). Живее при Григорий Синаит, след това в Света гора (Атон), откъдето отива в Авлона (Албания), а оттам заедно с учениците си заминава за манастира „Възнесение Христово“ в Раваница (Сърбия), където умира.

Рубикон

— малка италианска река, вливаща се в Адриатическо море. В древността — граница между Римската империя и Галия. Сенатът на Рим, за да осигури държавата срещу действията на войските в Галия, обявява решението си за изменник да се счита всеки военачалник, преминал Рубикон с легион или дори с кохорта. Сам Цезар нарушава това като преминава реката с възклицанието „Жребият е хвърлен!“ и завладява Рим.

рупалока

— в индийската философска мисъл четирите нисши слоя на Мисловния свят. Тук емоциите и страстите са отхвърлени, но възможността за наслади продължава да съществува. Седмият слой на Астралния свят заедно с Рупалока образуват Рупадхату, т.е. света на формите.

Русо

Жан-Жак (1712-1778) — френски философ-просветител. Роден в Женева. Възпитан като ортодоксален калвинист. За развитието му като мислител влияние оказват „Животописите“ на Плутарх, както и произведенията на Ларошфуко, Лок, Хобс и др. Сравнително късно започва да пише. През 1762 г. излизат двете му най-известни книги „Емил, или за възпитанието“ и „За обществения договор“, където се излагат идеите му за църквата и държавата, които предизвикват възмущението на тогавашните институции и Русо е принуден да си търси убежище. В продължение на три години живее в малко селце до Нюшател, по благоволението на Фридрих Велики, след което заминава за Англия, където се радва на добър прием. Поддържа тесни връзки с Хюм и Бърк. Последните години от живота си прекарва в Париж в пълна бедност, а според някои източници, смъртта му е предизвикана от самия него.

сабеизъм

— религиозно учение, отличаващо се с култ към небесните тела; звездопоклонство. Носи името си от арабското племе сабеев, където най-напред се заражда.

Савонарола

Джироламо (1452-1498) — прочут италиански проповедник-доминиканец, спечелил голямо влияние чрез твърдите си слова. Опитва се да учреди във Флоренция една полутеократична, полудемократична република и да наложи също така един монашески начин на живот на флорентинците. Папа Александър VI го отлъчва от църквата. Изгаря на кладата като еретик.

Савската царица

— владетелка на град в Арабия, която привлечена от славата на цар Соломон като голям мъдрец отива в Израил и се среща с него. Подтикван от нея, той се отдал на идолопоклонство.

саги

— общо название на древните скандинавски разкази и предания, предимно от исландски произход, писани между XII и XIV в.

Сакас

Амоний (ок.175-245) — древногръцки мислител, основоположник на неоплатонизма. Наречен е Сакас („Торбарят“) поради това, че работи като хамалин. Преподава в родния си град Александрия като печели множество последователи поради дълбоките си размишления и увлекателните беседи, които го правят много популярен не само сред учениците му. Макар и възпитан в християнско семейство, той изоставя християнството в името на „чистата философия“, отказвайки да съчетае, подобно на гностицизма и други възникващи по това време учения, философия и религия. Благодарение на него Платоновото учение е пренесено от древногръцката класика в епохата на ранното християнство, където обогатено с нови идеи, се превръща в основа на средновековната християнска мистика.

самсара

— пътуване на душата (в смисъл на прераждане).

сатрап

(гр.) — 1. управител на област в древна Персия с неограничена власт; 2. преносно — човек, злоупотребяващ с воля за контрол или управление.

Сведенборг

Емануил (1688-1772) — швед ски учен, християнски мистик, философ и теолог, автор на обемни интерпретации на писанията като непосредствено слово на Бога. Изключителен математик и естественик, той има значителни изследвания и в областта на анатомията на човешкото тяло. Има видения и твърди, че поддържа връзка с духовния свят. Скоро след смъртта му в Лондон негови верни последователи основават общество, посветено на изучаването на неговата мисъл. Това общество става ядрото на „Църквата на Новия Иерусалим“, или Новата църква, наричана още Сведенборгска. Основни трудове: „Небесни тайни“, „За небето и ада“.

Седемте мъдреци на Елада

Талес от Милет, Солон от Атина, Мисоп от Пелопонес, Клеобул от Родос, Хилон от Спарта, Биант от Приена (Мала Азия), Питак от Митилена (Лесбос). Диоген Лаерций сочи името на Периандър от Коринт вместо Мисон. Дейността им протича в края на VII и началото на VI в. пр. Хр. Главната им насока е преди всичко гражданска дейност.

Синовност

Синовността

(от гледна точка на Учението на Мъдростта) постигнато Единосъщие със Сътворителя; извоювано право на Боговластие.

синоптичен

(гр. „със“ и „поглед, взор“) — прегледен; който дава възможност с един поглед да се обхванат частите на едно цяло; църк. че трите евангелия в един и същ ред от събития предават живота на Иисус Христос.

Сита

(санскр. „бразда“) — главна героиня на индийския епос „Рамаяна“, според който е съпруга на божествения герой Рама. Родена от изорана от цар Джанака бразда, след раждането на децата си влиза обратно в земята.

служението

служение

(от гледна точка на Учението на Мъдростта) зов за обожествяване; без Себе си — за извеждане на Вечния.

смирението

смирение

(от гледна точка на Учението на Мъдростта) лична изповед на божественост; победа над себичността.

Смъртта

смърт

(от гледна точка на Учението на Мъдростта) не умиране, а сила на Диханието; идея за безсмъртие.

Сократ

(469-399 пр. Хр.) — един от най-известните философи на Древна Гърция. Почти легендарна личност. Роден е в Атина. Баща му е скулптор, а майка му — акушерка (откъдето вероятно Сократ нарича един от методите за откриване на истината „майевтика“ — акуширане). Негов учител е Архелай. Сократ не е учител в истинския смисъл на думата. Не записва никога своите мисли, понеже смята, че истината се ражда в диалога. Не създава своя школа, нито пък преподава систематично на определено място и пред определена аудитория. Неговите беседи започват най-често като обикновен разговор и в тях вземат участие както известни мислители, така и обикновени граждани. Платон дълги години съпровожда Сократ, като по-късно го прави главно действащо лице в своите диалози. Според Цицерон Сократ „снема“ философията от небето на земята и за първи път главен обект за изследване става човека.

солипсизъм

(от латински: „солус“ — един, „ипсе“- аз сам) е философско гледище, според което съществувам само аз или само моето съзнание, а целият останал свят, включително и всички хора фактически не съществуват, а са създадени от моето съзнание и въображение.

Соломон

(965-928 г. пр. Хр.) — израелски цар, син и наследник на цар Давид. Мирното му управление е свързано с дострояването на Иерусалим и Иерусалимския храм. Автор е на три канонични книги от Библията: „Притчи Соломонови“, „Еклисиаст“ и „Премъдрост Соломонова“.

Сома

— 1) Другото име на Чандра или Луната-бог в индийската митология, символ на свещената мъдрост. 2) В най-ранните ведически текстове Сома е вълшебната напитка, която дарява боговете с безсмъртие. Сома е и сок от растение, използвано в храмовете за влизане в транс. 3) В Упанишадите Сома обозначава грубата материя, физическото тяло.

сонм

сонма

(от сойм, суем, сейм и пр.,) сбор, събор, събрание, сборище; може тълпа народа. Народно сонмище. Христос проповядал на сонмищата, където хората се събирали; сонмище: храм, синагога, еврейска школа. Сонм на ангелите.

Спиноза

Барух (1632-1677) — именит холандски философ-пантеист, евреин по народност. Получава блестящо образование; изучава старите класически езици, после староеврейския език, както и религиозната, политическа и критична история на юдейството. Поради изказаните от него съмнения относно автентичността на еврейските свещени книги, той е отлъчен от Синагогата. Тогава напуска Амстердам и се установява в Хага, където се отдава на философски размишления, като изкарва прехраната си като шлифовчик на лещи за микроскопи. Основни трудове: „Теоложко-политически трактат“, „Етика“.

стоицизъм

характерно течение в елинистическата философска мисъл; учение, утвърждаващо вътрешната независимост на човека. Стоическата школа получава своето наименование от атинската „пъстра зала“ (Стоа Пойкиле), украсена от живописеца Полигнот, в която преподават първите ѝ представители. Основоположник е Зенон (IV-III в. пр. Хр.). По-известни представители са Сенека, Епиктет, Марк Аврелий.

Суна

— „път към извора“. Сборник от избрани откъси (хадиси), създаден 250 г. след Мохамед. Съдържа разкази за живота, поведението, практиката на пророка, които се приемат от богословите като образец за решаване на различни проблеми, ако за тях няма пряк отговор в Корана. Опирайки се на авторитета на Мохамед и нееднократните повеления в Корана правоверните да му вярват и да го следват, Суна е важен източник на мюсюлманското вероучение и право, и предпочитан от основното разклонение на исляма — сунити.

сура

— в индуизма благонамерено духовно същество, обладаващо голяма сила, но не чак толкова велико, колкото девите. Сурите и девите населяват рая.

сфинкс

— 1) В Египет статуя с колосални размери, с тяло на лъв и глава на човек. 2) В гръцката митология крилато чудовище с лъвско тяло и с глава и гърди на жена, охраняващо пътя към град Тива. На желаещите да преминат оттам Сфинксът задавал въпроса „Кое е това животно, което сутрин ходи на четири крака, денем на два, а вечер — на три“ — и убивал всеки, който не можел да отговори. Едип разгадал енигмата на Сфинкса като отговорил, че това е човекът, който в детството си пълзи на четири крака, възрастен стои на два крака, а когато остарее ходи, подпирайки се с бастун. Чул правилния отговор, Сфинксът се хвърлил от скалата, на която стоял и загинал, а жителите на Тива провъзгласили Едип за свой цар.

схизма

— 1) Разкол, разцепление; отделяне на църква от друга при отклонение от общите принципи на учението, догматически формулировки и правила. 2) Самият акт на разцеплението.

събожник

събожника

събожникът

(от гледна точка на Учението на Мъдростта) йерархия, осъзнала Единството; търси в себе си Бог, изведен в лицето на другия.

съвестта

съвест

(от гледна точка на Учението на Мъдростта) проявена чрез човека същност и будност на Бога; Човешката божественост, пазеща Божията човечност.

съдбата

съдба

(от гледна точка на Учението на Мъдростта) динамика на Еволюцията; съзнание за отговорност.

Съсътворител

(от гледна точка на Учението на Мъдростта) изведен Кундалини; човек, освободил се от планетната плът.

Талмуд

коментар към юдаизма, който съдържа юдейския закон и е задължителен за правоверните евреи. Състои се от Мишна („вторичен закон“) — закони, които се предават устно до края на II в., и Гемара („пълно тълкуване“) — тълкуване на Мишна от равините, записано в периода 200-500 г. Талмудът включва Халаха — законови предписания и наставления, и Хогада — наставления, несвързани със закона. Садукеите не приемат преданията, които влизат в Талмуда.

Танатос

(гр. „смърт“) — гръцки бог на смъртта. Според Хезиод е син на Мрака и Нощта, брат-близнак на бога на съня Хипнос и на богинята на забравата Лета. Живее в подземното царство, има желязно сърце, единствен от боговете не приема подаръци и не иска жертвоприноси.

Тацит

Публий Корнелий (ок. 55 — ок. 120) най-големият римски историк и писател от императорската епоха, бележит оратор. Основни трудове: „Диалог за ораторите“ — история на римското красноречие след Цицерон, „Животът на Агрикола“ историческа възхвала на Агрикола, „Нрави на германците“ — проницателно етноложко-географско описание на Германия. Тацит постига най-високо майсторство като стилист и писател-историк в „Истории“, разглеждащи събитията от смъртта на Нерон до смъртта на Домициан и особено в „Анали“, разказващи за епохата от смъртта на Август до смъртта на Нерон. В „Истории“ се (68-96), а в „Анали“ (14 — 68). Тацит изразява възгледите на сенатската стоическа опозиция и нейния мироглед.

творчеството

творчество

(от гледна точка на Учението на Мъдростта) промяна като идея за себеобожествяване; будна същност на Бог у човека.

Тезей

(гр.) — митологичен древногръцки герой, възпитаник на кентавъра Хирон. След шестнадесетата си година извършва шест подвига, след това побеждава Минотавъра, постига единството на Атинската държава, участва в похода на аргонавтите. Почитан като бог с празника Тезеи.

телеология

телеологичност

(от старогръцки: teleos — достигнал целта; logos — учение, наука) е идеалистическо учение, според което всичко в света е целесъобразно. Привържениците на телеологията считат, че всичко в света е сътворено от Бога така, че едно нещо служи като средство за друго.

Темида

в гръцката митология богиня на правосъдието и справедливостта. Дъщеря на Уран и Гея, съпруга на Зевс, майка на времето и пазителка на реда във Вселената. Изобразявана с превързани очи и везни в ръката. Храм на Темида — преносно, съдебна палата.

теогония

(гр. θεός; — „бог“ и γονος — „род“ — „произход на боговете“) — 1. родословието, генезисът на боговете в митологиите; 2. сборът от божества на всяка една митологична система; 3. поема на Хезиод (IX в. пр. Хр.) върху произхода на богове основа на гръцката митология.

теодициите

теодицея

теодицея (гр. — „бог“ и „справедливост“) — религиозно-философско схващане, стремящо се да обясни наличието на зло в света, създаден от Бог. Обикновено се противопоставя на дуализма, който допуска две различни изначални същности — добро и зло.

Теодосий Търновски

(Х^ в.) — български монах, разпространител на исихазма. Разочарован от манастирите и монашеството, които намира, че се отдалечават от съзерцателния живот, той отива при Григорий Синаит и намира това, което търси, изяснява своя религиозен идеал и се отдава на съзерцание. След смърт-та на своя учител той посещава Атон и Солун и се установява в Килифаревския манастир до Търново, където основава своя школа. Негов ученик е бъдещият патриарх Евтимий.

теокрация

— форма на държавно управление, при което политическата власт се упражнява от духовните лица като наместници на Бога.

теология

(гр. θεός; — „бог“ и λογος, — „наука“) — 1. богословие, наука за вярата, боговете и делата и Християнската теология се дели на догматична, мистична, аскетична, позитивна, канонична, литургична и др.; 2. съчинение по богословие.

теомахия

(гр.θεομαχια) — борба между богове.

Теософско общество

— основано 1875 г. от Е. Блаватска и Х. Олкът, имащо своята активна дейност в Америка и Европа в началото на ХХ-ти век. Сред неговите изтъкнати членове са А. Безант, Ч. Ледбитер, Синет, М. Планк, Фр. Хартман и др., които оставят обилна книжнина в областта на окултизма. Основната цел на Теософското общество е подготовката на човечеството за идването на новия Миров Учител.

терапевтите

юдейска религиозна секта практикуваща аскетизъм, за които Филон Александрийски твърди, че са се заселили по бреговете на Мареотидското езеро в близост до Александрия през 1 век.

теургия

(гр. „богоработа“) — 1. магически действия за връзка с висши сили, извършвани от теург (маг); 2. наука за връзка с боговете.

Тифон

в гръцката митология сторък великан с необикновен ръст. Според Хезиод — син на Гея и Тартар. Чудовище със сто змийски глави, из които бълва огън; олицетворение на подземните вулканични сили. Въстава срещу боговете, които не устояват пред него и избягват в Египет, където се спасяват, приемайки образи на различни животни. Зевс го побеждава, като хвърля върху него вулкана Етна.

Тойнби

Арнолд Джозеф (на английски: Arnold Joseph Toynbee) е британски историк и културен антрополог. Автор на фундаментално изследване върху раждането и упадъка на цивилизациите — „Изследване на историята“. Разглежда историята като сбор от цивилизации, преминаващи през едни и същи цикли.

Толстой

Лев Николаевич граф (1828 — 1910) — велик руски писател, мислител и моралист. Възпитан в Православието, познавач на Волтер и Русо, той губи вярата си в църквата. Следва филология и право. Служи на народа си като писа-тел и учител. Издига идеята за непротивене на злото. Основни произведения: романите „Война и мир“ и „Ана Каренина“, философско-моралните трудове „Изследване на догматичното богословие“, „Изповед“, „В какво се състои моята вяра“.

Томас Масарик

Чехословашки президент (1918 — 1934), философ — позитивист.

Тот

( „господар на думите“, „онзи, който управлява всички езици“) — в египетската митология бог на мъдростта и писмеността, научава хората да говорят, да пишат и да смятат. На него се приписва създаването на целия интелектуален живот на Египет. Бог на Луната, счита се за сърце на Ра. В по-късния Египет наричан „сребърният Атон“ (сребърният диск). Той разделя времето на месеци и години и затова го наричат „владетел на времето“. Има водеща роля в култа на мъртвите и погребалния ритуал. Пази покойника и го води в царството на мъртвите. На тази основа е отъждествяван с гръцкия Хермес.

трикирий

(гр. τρικερίοη) - трисвещник.

Упанишади

(санскр. „това, което унищожава невежеството и освобождава“; „сядам долу до някого“, т.е. седя в краката на Учителя, за да приема тайното, поверителното) — индийски философски и метафизични трактати в поезия и проза, създадени (800 — 200 пр. Хр.) като коментар и допълнение към Ведите. Някои от тях са значителни по обем, а други от по няколко страници, но всички от фундаментално значение за световната философия и религия. В тях се разглеждат въпроси като произхода на Вселената, същността на Непроявеното и на проявеното, връзката между Дух и Материя, природата на човешката душа и дух.

Фаетон

в гръцката митология син на бог Хелиос (Слънцето) и нимфата Климена. Въпреки неопитността си настоява и добива от баща си позволение да управлява само за един ден неговата колесницата по небето, но едва не подпалва цялата вселена и за да спаси от унищожение света, разгневеният Зевс го поразява с гръм.

Филон

Александрийски (Филон Евреинът) (ок. 15 г. пр. Хр. — ок. 45 г. сл. Хр.) — еврейски философ, възпитан в гръцката философска традиция, опитва се за първи път да съчетае религиозната вяра с философския разум. Известен с еклектичните си възгледи, формирани под влиянието на ученията на Платон, Аристотел, неопитагорейците, стоиците, юдейските мислители, както и на различните езически учения, ширещи се в Гърция и Рим по това време. Много са и мистичните елементи в творчеството му. Смята, че Бог е въплътен в човека и чрез мистичната любов към Бог човек става богоподобен. Създава множество интерпретации и коментари върху Петокнижието, особено върху Битие, с което може да бъде определен като истински апологет на юдейската вяра. Уважаван и от християнската патристика като предшественик на християнската теология.

Фирдоуси

(или Фирдуси), Абул-Касим Мансур (933 — 1021) — най-големият персийски поет. Султан Махмуд му възлага да напише история на Персия, като му обещава по една златна лира за всеки стих. Когато представя поемата си „Книга на царете“ („Шах-наме“), която съдържа 60 000 стиха, Махмут му плаща 60 000 сребърни лири. Фердуси пише в ответ остра сатира срещу султана и се завръща в родния си град Тус, където почива в мизерия тъкмо когато Махмуд, измъчван от угризения, му изпраща обещаните златни лири. Поемата „Книга на царете“ е най-забележителното произведение на персийски език. У нас е преведена издадена през 1977г. от издателство „Народна култура“ — София.

Фихте

Йохан Готлиб (1762 — 1814) — немски философ, продължител на идеите на Кант. Роден е в Раменау в бедно многодетно семейство. Фихте следва теология и философия, а от 1784 г. в продължение на почти десет години се препитава като частен учител. През 1791 г. се среща с Кант, който оказва голямо влияние на развитието му като философ. Кант го насърчава за издаването на първата му книга „Опит за критика на всяко откровение“ и появата ѝ го прави известен. Между 1794 и 1799 г. чете лекции по философия в университета в Йена по покана на Гьоте и издава някои от най-значимите си произведения. Обвинен в атеизъм, напуска Йена. Преподава в Ерланген, после в Берлин, където остава през последните години от живота си. По-известните му книги са: „За предназначението на човека“; „Изложение на наукоучението“, „За отношението на логиката към философията“.

Фойербах

Лудвиг-Андреас (1804 — 1872) — немски философ-материалист и атеист. Първоначално ляв хегелианец, впоследствие той отхвърля Хегеловата идеалистична система и провъзгласява тържеството на материализма. Фойербах разглежда човека откъснато от обществените отношения и обяснява общите явления идеалистически. Оказал голямо влияние върху формирането на светогледа на Маркс и Енгелс.

Фотий

(820 — 891) — властолюбив и мощен цариградски патриарх и писател, изиграл голяма роля в историята на Византия. Избран за патриарх в 858 г., но папа Николай I не го признава и Римският събор го низвергва в 863 г., което дава повод за избухването на голямата Източна схизма. Патриарх Фотий кореспондира с княз Борис I по уредбата на Българската църква. Оценява способностите на Константин-Кирил Философ и заедно създават план за мисия между езичниците в Панония и Моравия с цел да бъдат откъснати от папското влияние. Оставил след себе си „Мировивлион“ — сборник от 280 критически студии.

Франсис Бейкън

(1561 — 1626) — бележит английски философ. Роден в Лондон, в семейство на благородници. Завършва университета в Кембридж. При крал Яков I Бейкън достига до високия пост лорд-канцлер (1618 — 1626) като придобива титлата барон Веруламски и виконт Сент Албенски. Обвинен в злоупотреба, той е лишен от високи длъжности и хвърлен в тъмница. По-късно е освободен и отчасти реабилитиран. Изтъкнал основните грешки на схоластите. Основни произведения: „Нов органон“, „Нравствени, икономически и политически очерци“, „За достойнството и нарастването на науките“.

Фройд

Зигмунд (1856 — 1939) — австрийски лекар, невропатолог и психолог. Основоположник на психоанализата. Роден в Моравия, прекарва по-голямата част от живота си във Виена. Основни трудове: „Тълкуване на сънищата“, „Психология на ежедневието“, „Теория на сексуалността“, „Въведение в психоанализата“.

Фултон

Роберт (1765 — 1815) — известен американски механик и изобретател, прилага пръв в практиката парния двигател за задвижване на корабите. През 1803 г. във Франция построява първия си параход, но разработката му не получава подкрепата на френското правителство. След като не среща разбиране и в Англия, Фултон се връща в Америка, където през 1807 г. построява по правителствена поръчка парахода „Клермонт“.

Хамурапи

(1792 — 1750г. пр. Хр.) — вавилонски цар. В резултат на продължителни войни подчинява средните и южни части на долината на реките Тигър и Ефрат. През неговото време Вавилония достига най-голям разцвет. Запазени са законите му, изсечени с клинописно писмо на голям базалтов стълб (намерени при древния гр. Суза, днешен Иран), които отразяват социално-икономическия и политически живот на древна Вавилония.

Харон

в гръцката митология син на Ереб (Мрака) и Никта (Нощта). Лодкар в царството на Хадес, който превозва с лодката си по река Стикс душите на мъртвите в отвъдното царство. Скъперник, той приема да отведе на отвъдния бряг само ония, които имат по един обол, за да заплатят разноските по превозването си.

Хегел

Георг Вилхелм Фридрих (1770— 1831) — един от бележитите немски философи. Завършва класическа гимназия, следва теология. През 1816 г. става професор по философия в Хайделберг, а от 1818 г. — в Берлин. Във „Феноменология на духа“ излага своя диалектически метод, разглеждайки развитието на съзнанието до достигането на „абсолютното знание“. В автентичността си, в своята истина, познанието е самото битие в разгръщането му. То не се стреми към застиване в определена форма, а тъкмо обратното, постоянно се изявява в своята другост, минавайки през относително трайни образувания. Тъкмо тази развиваща се проява е феноменологията (явяването) на духа. За Хегел философията е („мислеща себе си идея“, най-висшата степен на самопознание на „абсолютната идея“ в „абсолютния дух“. Основни произведения: „Енциклопедия на философските науки“, „Науката логика“.

хедонизъм

(от гръцки: ἡδονισμός [hēdonismos], от ἡδονή [hēdonē] „удоволствие“ + наставка -ισμός [ismos] „изъм“) е школа в етиката, според която удоволствието е единствената съществена ценност. Eтическо учение, според което най-висшата цел на човешкия живот е удоволствието и насладата в противовес на аскетичния живот.

Хезиод

(ок. IX — VII в. пр. Хр.) — гръцки поет, родом от Аскра (Беотия). Автор на религиозни, дидактически и морални поеми. Неговата „Теогония“ е главният източник на познания за гръцка митология.

Хекел

Ернст-Хенрих (1834 — 1919) — немски биолог-дарвинист. В 1866 г. посетил Дарвин и станал един от най-пламенните привърженици на неговата теория. Пътувал много и се запознал с фауната на всички морета на земното кълбо. Направил задълбочени изследвания върху морфологията на низшите организми. Основни трудове: „История на създаването на организираните твари според природните закони“, „История на човешката еволюция“, „Световни загадки“.

хенотеизъм

хенотеизма

(гр. εἷς θεός „един бог“) Култ към един-единствен Бог, без да се изключва съществуването на други богове.

Хераклит

Ефески (ок. 540 — ок. 480 пр. Хр.) — древногръцки философ. От съчиненията му „За природата“ до нас са достигнали само фрагменти. Според него огънят е първичният елемент на материята.Негови са думите: „Нищо не е, всичко става. Всичко тече става от всичко“. Философията му оказва голямо влияние софистите, стоиците, Платон и Аристотел.

Хердер

Йохан Готфрид фон (1744 — 1803) — именит немски философ, писател и литературовед. През 1762 г. следва теология, философия и литература в Кьонигсберг, където завързва приятелски отношения с Кант. През април 1771 г. създава някои от фундаменталните за литературното течение Sturm und Drang статии. В 1776 г. Хердер се отдава на усилена научна и изследователска работа. Приносите на Хердер в областта на хуманитаристиката са многобройни. Той изработва оригинална теория за изкуството, обръщайки се към неговите първоначални източници, произлезли от народното творчество. Особено внимание той обръща на теорията си за езика, според която той е „основата на основата“ на всяка култура и възниква едва тогава, когато човешкото съзнание е способно вече за рефлексия и саморефлексия. Философията на историята също спада към основните му интереси.

херма

(гр. „скала, камък“,“ поставка“) — статуя, на която е оставена само главата, положена върху четвъртита колона, с прибавка на фалос в долната част на мъжките фигури. Отначало дървена, най-напред изобразяваща Хермес (оттук името), по-късно и други богове и смъртни. Има и двойни херми, в които са съединени две лица, гледащи в противоположни посоки. Служат като пътепоказатели по пътищата и площадите, а двойните — по кръстопътищата.

Хермафродит

в гръцката митология син на Хермес и Афродита. Много красив, в него се влюбва нимфата Салмакис и поисква от боговете да съединят телата им в едно. Молбата ѝ е изпълнена. Оттам идва употребата на името за обозначаване на същество, което обединява в себе си белези и на двата пола.

Херодот

(ок. 484 — 425 пр.Хр.) — древногръцки историк, наричан баща на историята. Роден в Халикарнас. Прокуден в изгнание от родината си, той предприема дълги пътешествия, събирайки материали за големия си труд „Историите“.

Херострат

(IV в. пр. Хр.) — жител на Ефес (западна Мала Азия), който в желанието си да прослави името си, подпалва храма на Артемида, едно от седемте чудеса на света. Преносно — човек, ламтящ за слава.

Хестия

(гр. „огнище“) — в гръцката митология дъщеря на Кронос и Рея, сестра на Зевс, Посейдон и Аид. Пазителка на домашното огнище, на неугасващия огън. Жриците ѝ са непорочни и чисти (като огъня) девойки. Отъждествявана с римската Веста.

хилозоизъм

(от гр. „вещество“ и „живот“) — философско учение за универсалната одушевеност на материята.

Хипнос

(гр. „сън“) — гръцки бог на съня. Според Хезиод е син на Мрака и Нощта, брат-близнак на бога на смъртта Танатос и на богинята на забравата Лета. Живее в подземното царство, може да приспи дори и Зевс — затова е мразен от боговете.

Хипократ

(ок. 460 — 370 пр. Хр.) — древногръцки медик, пръв прилага медицината като наука, основана на рационален подход. Методът му препоръчва да се съдейства на природата в усилието ѝ да лекува. Формулирал задълженията на лекарите в клетва, която се полага и до днес.

хиротония

хиротонията

(гр. „придавам сила с полагане на ръка“) — църковен обред, при който висше духовническо лице (митрополит) полага ръка върху главата на този, който получава духовническо звание (дякон, свещеник и т.н.), придавайки му благодатта и благоволението на силите, които той самият вече е получил и представлява.

Хомейни

Рухола Мусави, аятоллах (1898 — 1989) — идеолог и ръководител на иранската антимонархическа революция, установила в страната ислямистката република. След победата на революцията в 1979 г. оглавява държавата като „имам на народа“ и разполага фактически с неограничена власт. Провежда политика на ислямизация и активна пропаганда зад граница на своите идеи.

хомункулус

хомункулуса

човече, което според средновековните алхимици може да бъде създадено по изкуствен начин.

Хус

Ян (1369 — 1415) — известен проповедник-богослов и защитник на чешката народност.

Цамблак

Григорий (ок. 1364 — ок. 1420/50) — български книжовник, роден в Търново. След като приема монашеството, заминава за Атон (ок. 1385). По-късно служи в Цариград, Сърбия, Молдова, Литва и Русия. През есента на 1414 г. е ръкоположен в Новогрудек за Киевски митрополит. През 1418 г. участва в църковния събор в Констанц (Южна Германия). В книжовната си дейност изхожда от идеите и традициите на Патриарх Евтимий. Едно от най-забележителните произведения на средновековната българска литература е неговото „Похвално слово за Евтимий Търновски“, в което рисува положението в Търново при завладяването му от турците през 1393 г. и очертава образа на Евтимий Търновски като водач и защитник на народа. Други творби: „Житие на Стефан Урош III (Дечански)“, „Похвално слово за Киприян“.

Цвингли

Улрих (1484 — 1531) — деец на Реформацията в Швейцария, създател на реформационното вероизповедание „цвинглианство“. През 1522 г. открито скъсва с римския папа. С подкрепата на Цюрихския градски съвет извършва радикална реформа в католическия култ. Цвингли загива при Капел в решителната битка между католическите и протестантските кантони.

Целз

антихристиянски философ от II в. Идеен последовател на платонизма като възприема и повечето от тезите на неоплатонизма. Най-известното му произведение „Истинното слово“ не е запазено, но е добре познато на изследователите благодарение на Ориген, който в своя „Контрацелзум“ отговаря детайлно на упреците на своя предшественик против християнството. „Истинното слово“ представлява първата известна и добре аргументирана критика срещу християнската религия, като обвиненията изхождат от позицията на езическата философия и всъщност играят ролята на една добре обоснована нейна апология.

Цицерон

(Марк Тулий) (106 — 43 г. пр. Хр.) — най-красноречивият от римските оратори и славен държавник и писател.

чакра

(санскр. „колело“) — духовен енергиен център. Има седем основни чакри. Първата е в основата на гръбначния стълб. Втората според източното схващане е в гръбначния стълб на нивото на вътрешните полови органи, а според западното — в слънчевия сплит. Третата според източното схващане е в слънчевия сплит, а според западното — в далака. Четвъртата и петата са в гръбначния стълб на нивото, съответно, на сърцето и ларинкса. Шестата е в междувеждието, а седмата — на темето. Преминаването на Кундалини през всяка чакра пробужда различни свръхпсихични сили и способности.

чресла

чреслата

бедра, поясната част на тялото. Думата символизира оплодителнат сила на мъжа ("от твоето тяло" Бит 35.11), в някои места на Библията се употребява и в преносен смисъл ("пригответе вашия ум" 1 Пет 1.13).

Шанкария

(Шанкарачария) — индуистки религиозен философ, живял ок. 700 г. пр. Хр. Възражда индуизма, който по това време е почти изцяло изместен от будизма. Реформира най-мощното философско направление в индуизма — Ведантата, създава антидуалистичната тенденция в него и основава брахманската секта смартава. Автор на един от най-ценните коментари върху Упанишадите и Бхагавад гита.

Шарко

Жан Мартен (1825 — 1893) — френски лекар, академик, един от основателите на съвременната неврология. Проучва и описва ред нервни заболявания; много трудове посвещава на истерията и неврозите, които отдава на функционални смущения в централната нервна система. Пръв заснема етерното тяло на човека.

Шива

(във ведическата литература букв. „благоприятен, проявяващ милост“) — един от главните богове в индийската митология, съставящ заедно с Брама и Вишну т.нар. божествена триада. Олицетворява съзидателните и разрушителните сили. Разпространението на шиваизма и възникването на отделни секти е отразено в трудовете на Панини и Патанджали. Патанджали отбелязва, че Шива е носил жезъл, който се сменя после с тризъбец и сега шиваистките аскети носят малък тризъбец (Посейдон в гръцката митология, Нептун в римската). Най-богати сведения за шиваизма дават Пураните. Имаме амбивалентност на образа — слънцеподобен и космически мрак.

Шопенхауер

Артур (1788 — 1860) — именит немски философ. Според него единственото нещо, което съществува в света, е волята; всичко друго е само в нашите субективни представи. Светът като воля първоначално е лишен от ум и съзнание той представлява само сляпата воля да се живее. Съвкупността от страданията в живота е по-голям от сбора на наслажденията, затова нашият свят е най-лошият от всички възможни светове. И понеже страданията идват от волята да се живее, злото може да се преодолее чрез задушаване на тази воля. Пътят за постигане на тази цел е аскетизмът. Философията му се счита за песимистична и повлияна от идеите на будизма. Основни трудове: „Светът като воля и представа“, „Основи на морала“, „Афоризми върху мъдростта в живота“, „Мисли и фрагменти“.

Шпенглер

Освалд (1880-1936) — немски философ и историк. Един от от основоположниците на философията на културата, представител на „философията на живота“. Основен труд: „Залезът на Европа“. В него той се обявява против каузалния метод за обяснение на обществено-историческите явления. Смята, че всяка историческа култура е абсолютен, своеобразен, независим и неповторим организъм, различните появи на който се коренят в една „прадушевност“. Поддържа, че всяка култура се характеризира със създаване на духовни ценности — първи етап, а вторият (цивилизация) — със социално-политическа и производствено-техническа дейност.

Юлиан Отстъпникът

(също Апостат, 331-363) — племенник на Константин Велики. Император на Рим в периода 361 — 363 г. Възпитан в християнството, но по-късно се отрича от него (Апостат — „вероотстъпник“), полага усилия да възвърне езичеството и забранява християнството. Оставил религиозни, философски, политически и сатирични съчинения.;Авероес: Абул Валид Мохамед бну Ахмед ибн Рушид (1126-1198) — забележителен испано-арабски мислител, с по-голям принос в юдейската и християнската традиция, отколкото към ислямската. Авероес е латинизираното му име. Роден в Кордова (Испания), в богато и високообразовано семейство. Изучава философия, богословие, право, литература, медицина, астрономия, граматика. Считан е за автор на 66 произведения. Прочут с коментарите си върху Аристотел. Основно негово съчинение е „Опровержение на опровержението“.

Ямблих

(ок.250-330) — роден в Халкис (Сирия, сега Ливан). Един от най-видните последователи на неоплатонизма. Ученик на Порфирий. Основател на собствена неоплатоническа школа в Апамея, Сирия. Почти всички негови творби са загубени, като по-късно са възстановени (не напълно) от различни източници. Ямблих в най-голяма степен свързва неоплатонизма с мистичните традиции на изтока, с окултизма и с магическото изкуство. Обявява се твърдо против монотеизма на християнството, подкрепяйки езическия политеизъм. Това личи и от неговите произведения, в които неоплатоническото схващане за Единното се променя и то бива разделено на две — т. нар. „първо единно“ и „второ единно“, определено като благо. Неговото учение е повлияно силно и от питагорейството, на което Ямблих е явен привърженик.