Будителството - национална свяст (Духовните дарове)

Будителството е върхът на българската духовна сублимация!

Eдин народ, ако няма национална идея, ако няма културна програма – не е белязан за историческо присъствие. Българският народ по Божия воля и лични достойнства има своето будителство, което не може да бъде нито отречено, нито оспорено, нито спряно в живота ни!

Будителството е верска и социална проява на душевност в българската страдна, но величава пътека – както към Бога, така и към земята! То е явление, единствено в цялата световна история. Феномен, който не е породен от идеологическа натрапчивост, а е роден като потреба на историческия дух – както да създаде душевност като култура, така и да излее своята воля в идея за свобода.

Има азбучни истини, за които азбуката не стига, за да ги характеризираме! Тогава идва преклонението, и то като плод на провиденция. Провиденция е да се сложи едно такова име, пълно с енергетичност, с личности, с жертви; име, пълно със съдържание, влязло в душите на всички българи – народни будители! Най-хубавата дума в нашето Възраждане. Никой друг народ не е създал този изговор: народни будители. Не освободители – будители! Име – може би най-великото в културата на човечеството. Най-далновидният изговор за родените от утробата на народа ни белязани синове – от монаха до водача, съставляващи огнения път на Българското възраждане. Личности, които слагат костите си пред олтара на несъществуваща държава, но незабравена в душите и сърцата им родина; личности, които съставят иконостаса на българската идея за свобода. Те дават не само дан, а правят битие в историята на българския народ! Всеки носи валентност за историчност, но не всеки ражда битие за историчност!

Насловът – будителство, като етимология произлиза от „будя“, събуждам някого. Могат да бъдат освободени непробудени хора, но вече събуденият не може да бъде пок`орен. Каква е задачата на будителите? Светилото, което трябва да освети душата на един народ. Тази „покойница“ е имала нужда от възкресение! Народът се събужда, за да види деня и извърви път, за да промени битие и да твори история; българите да тръгнат и да дадат свидетелство за националната си принадлежност. Така че „будя“ е не в смисъла само някого да разбудят от сън (и той да се доизлежава), а да се събуди от вековното робство един народ, който има в себе си чеда, готови за дела.

Будителите не са освободители – самото събуждане дава пулсацията за свобода!

Освобождението е друго поведение в душевността на човека. Будителят го търси, но будността трябва да предшества! И тяхното дело не привършва с Освобождението. Защото този, който не знае как да се храни с идеята за национална свобода и духовна свяст, той винаги е роб – роб на невежеството! Това е, от което Борис Покръстителя е искал да предпази. Неговата стратегия за култура е именно свобода от невежество. Затова той дори ослепява сина си – ослепява неговата слепота! И будителите търсят свобода от невежеството, за да бъдат след това българите будници в идеята на освобождението. Защото този, който не е свободен в себе си, той не може да прави освобождение! Затова с такава усетност Отец Паисий ще рече: О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш...? Имал си царство и държава, църква и култура... Неговият зов е скръбна формула на смутено самочувствие, но и връщане на националната и духовна свяст на принадлежност към народ, който е имал достойно битие в историята. От този зов тръгва Будителството! От него започва великият обрат – не на намиране на съзнание, а на активизиране съзнанието за българщина. Затулват съзнание малцина, но го съхраняват милиони!

Колко същностна психология е извикана в тази голяма идея Будителство: Имали сте... Само този израз е достатъчен да даде характеристика на феномена будителство в нашата история. Да върне онова стани и върви... както Христос рече на болния.

„История славянобългарска“ на Отец Паисий има много грешки, но нейната предназначеност не е да дава фактологически истини, а да събуди национална свяст. Националната свяст е себесъзнанието, с което един народ се себепознава в историческо предназначение! Защото може да се изходи един исторически път и без да се остави диря. Колко народи са минали оттук, колко славянски племена е имало на нашата земя, а не правят държава...

Така че националната свяст е едно вътрешно съзнато поведение към духа на нацията, а от своя страна тази духовност е предназначена за определени дела. Това предназначение непременно трябва да има историческа диря, за да бъде отчетено. Защото национална свяст може да бъде проявена и без наличие на историческа даденост: както евреите близо две хиляди години сл. Хр. нямат исторически път – имат своя религия и изповедание, но нямат исторически събития. Ето липса на историческо предназначение.

Националната свяст е себесъзнание на националния дух в осъществяване, а историческото предназначение след това трябва да му даде место за проява! И тогава, когато някой народ има собствена история като провиденция на националния си дух, прави исторически значимости – както ги осъществява българският народ.

Българите идват тук – отвоюват земя и правят държава, след това създават и култура. Това е историческо предназначение в рамките на националната свяст. И с новата религия – християнството, не загубват поведение към националния си дух. Дори в робствата – правят въстания, защото се търсят като историческо предназначение – макар и в потиснато съзнание, ние сме с национална свяст!

Именно Паисий намира един от най-интересните елементи – идеята за миналото, с която можа да върне национално съзнание, за да проявим воля за свобода. (За бъдещето в Третото хилядолетие трябва да се освободим и от съдба, и от минало, но това е другата страна.) Имало е една историческа реалност, която е трябвало да бъде изведена в живот, и голямото проницание на Отец Паисий връща от историческите пластове на душевността идеята за България.

Отец Паисий извиква живеца на миналото, за да оплоди дървото на бъдещето!

Връща соковете по ствола на дървото на идеята за българска държава – един ствол, който е съхнел. И наистина сокът потича, защото корените не са били унищожени – разлистват се клоните за култура, завързва плодът за национална борба и национална свяст. Имало е гърчеещи се, имало е приемащи феса, но в душите на милиони българи е имало и плодни пластове. Затова идеята да се върне миналото като трапеза за бъднина изиграва съдбовната роля.

Никой друг народ – нито на Балканите, нито в Европа – няма събудено чувство за тази тайна, която ние нарекохме Будителство. Не Ренесанс! Ренесанс правят европейците, защото им липсва самородност и своя култура, която да търсят – затова връщат древногръцките мислители и философи. Вземат чужда култура, която слагат в пазвите на собствените си народи. Не раждат свое чедо, а отглеждат като напъден сирак една философия от древността. Не можем да кажем, че културата на Елада е малко значима, но все пак тя е митологична. (Възхвалното в митологията е, че се дават на десетки природни стихийни сили имена – наричат ги божества и им правят характеристика.) Ние, обратно на европейците – като национална битност, а не като присадена култура, имаме големи Божества: най-напред Танг Ра, след това Христос. И не внасяме друго – от собствената си съкровищница, от собствения си кладенец извеждаме мъдростта. Връщаме, поради историческата съдба, едно духовно живеене.

Будителството си е наше, самородно – не подражание!

А Ренесансът е подражание. И макар също да е една будност, в края на краищата дарява човечеството с разочарование. Той е един гроб – третият гроб на света. В ковчега на Изида са се раждали посветени, в гроба на Христос се раждат богове, в ковчега на Ренесанса се „родиха“ мъртъвци – безброй мъртъвци чрез една приложна инквизиция и една ужасяваща схоластика. Затова европейците хуманизират века, защото инквизициите и удостоверенията на индулгенциите погазват човешката същност и достойнството на личността. А ние нямаме какво да хуманизираме, защото не сме погазвали ничии права! Не правим и Кръстоносни походи, които унищожават християнски ценности... (Кръстоносните походи унищожават Цариград, ограбват го и едва в 1964 г. папата връща черепа на ап. Андрей на Цариградската патриаршия.) Европа наистина е имала нужда да се хуманизира, защото е погазвала в същина и културни, и духовни ценности!

Българите никога в своята култура не са изповядвали, нито са прилагали оробяване! Те никога не са обсебвали свободата на други дори когато са побеждавали. Прабългаринът е воден от тази даримост на неговото Божество, която се нарича Оренда. После сме водени от една друга голяма тайна – идеята да правим самокръщение в път за възкресение, което е единствената наша даденост в онази историческа реалност.

Будителството е възкресение – то е път на бъднина!

Наистина няма в световната история проява, с която може да бъде сравнена нашата будителска дейност! Будителството е върхът на българската духовна сублимация! Ние правим Възраждане не за да връщаме погазени същини, а за да отстояваме величие, което сме имали. Затова будителското дело не е идея само на единици, не е идея на една класа, то е дело на всички!

В иконостаса на Будителството се отбелязват със слово и молитва, с четка и нота личности, чиито поведения извеждат онова, което е пълният житен клас за поява на свободата. Там са и онези, които наричаме бунтари в идеята да я има България. Нашата непреходност трябва да бъде слава на тяхната непреходност! Хилядите будители не могат да бъдат изброени. Целият български народ има този иконостас, където не всички са канонизирани, но не можем да не им се поклоним – водачи и патриарси, войводи и учители... Там някъде стои всеки, който, запалвайки свещицата на своята будност, я носи в свещника на вечния олтар на България, наречен свобода.

Свободата е живот, за който жертвата е осмислена! В будителското дело не само ще намерим зов след зов, а жертва след жертва. Жертвите не са били броени, защото съвестта не може да ги пресмята, когато свободата ги иска – пресметливостта на жертви в път към бъдещето не е елемент в гордостта на българина. Жертвата е будност, когато е тръгнала да осъществява път!

Тези, които донасят култура и свобода, се осъществяват с преданост, която е най-добрият израз на отговорност на съвестта ни пред олтар и пред трон! Това са изначалните потреби, с които се формира Будителството. Будителите историзират националния ни дух в цялост, те изграждат психологията за държава. Без България нямаше да имаме нито църкви, нито университети, нито академии, необходими за самоосъществяването ни.

Будителството е социалното кандило на националната ни доблест!

А националната доблест има белези – отговорност и жертва! Доблестта е будност в отговорността за жертва! Само тя може да принесе жертва, другото е последование на историческата класация: битка за овладяване на територии, битка за знание... Но само доблестта е, която изисква жертва, осветена с идеята за свобода. Така доблестта става храна за свободата като създава храмове, училища, читалища... Страстната добродетел на българина в идея на жертвата е да има държава, защото държавата е институцията, която му дава основание на съществуване и право да осъществява свобода. А това право разгръща страниците на възможността му да има култура.

България за пет века загубва своя национален лик, без да губи своя социален път, защото онова, което стои в бъднината `и, не е изживяно още като трон и олтар. Затова в историята си с меч и с молитва осъществяваме голямата идея за свобода и култура.

Будителството е иконостасът на идеята за свобода и култура!

Това са двата компонента на будителството, на онази утвърдена будност за свобода, чиято отговорност е да се създадат духовни паметници.

Великата тайна на Будителството е дарението за бъдеще! Тази тайна е сумирана в Деня на народните будители. Ден, в който можем да намерим: прозрението на духа да си върнем онова, което историята ни е дала в реалност; волята, която в даден момент изгражда, за да променя националната даденост; пътя на доктрината за свобода! А свободата има само една жертва – човека! Свободата дава посветеността. Ето защо е необходима и самата жертва.

Всякакво украшение, което може да се сложи, за да се определи поведението на българите, ще бъде оскърбително, ако не носи това название – будители. Те са отдавали жертва не за награда, а за всесъжение пред олтара на националния ни дух. Националният дух е искал всесъжението, искал е именно този иконостас, който е история и култура... Тази тайна трябва да опазим не заради спомена. Защото споменът е форма на прощение с минало, а не идея за кражба на нови тенденции в бъдеще! Казвам, че традицията е убийца! Тя е потреба в съответното време, но не може да бъде вечна. Това прави Христос: Казано ви е: „око за око и зъб за зъб“, Аз пък ви казвам: обичайте враговете си! Той още ще рече: Аз и Отец едно сме! А българските будители казват: „Ние и България едно сме!“.

Европа не празнува Ден на Ренесанса, защото той не е нейна култура. Затова там традицията не повтаря Ренесанса. При нас не толкова традицията повтаря на 1 ноември идеята за Будителството, отколкото историческото съзнание, отговорността да присъстваме в историческа зримост. Защото нашият народ има предназначение в бъдността на историята на човечеството. И затова ние на този ден правим възпоменание в идеята за прииждане на енергии, които ни дават основание да осъществим институция от Будителството.

1 ноември е честван през 1909 г. най-напред в Пловдив като Ден на народните будители, но не като официален празник – тогава е празнуван в деня на св. Йоан Рилски (който е голямата тайна на небесния покров). Едва обаче през 1922 г. Стоян Омарчевски като министър на просвещението предлага 1 ноември за общонационален празник с мотивите: Когато е обезверен и объркан в духовните си ценности, българският народ търси упование и надежда в своето минало, във всички ония морални и културни качества, които носи в душата си. И Министерският съвет го утвърждава на 31 октомври 1922 г. като „Празник на българските будители, ден на отдаване на почит към паметта на големите българи, далечни и близки строители на съвременна България“ .

Скръбно е историята ни да направи такава дистанция от камбанния звън на Освобождението и лъчът на Будителството да няма признателност и празник много години. Националният олтар има потреби, които свидетелстват признание, и когато няма кой да го освети, болката на националния дух е голяма. Дали наистина тази бунтовна сила, с която извеждаме идеята за победа чрез толкова много въстания и чрез толкова много героизъм (като шипченския), е омаломощила съдбата ни, или това, което е най-обидното – идеологиите са откраднали пътя ни, за да не можем да правим бъдеще? Защото идеологиите са фанатични и те като наркотик убиват пътя на човека! Открадват големия идеал на нашата будност пред олтара на една неизповядана и неосъществена докрай идея за свобода – каквато ни донасят както руските воини, така и европейската престъпност – една освободена, но не и свободна България.

През 1945 г. празникът е отменен, за да няма спомен, че народът ни е имал светини за свобода... Странна е, за внесената ни чужда пролетарска култура, идеята на съзнание за приложна отговорност пред нашия национален път! Вярно е, че когато имате голям брат, вие трябва да се съобразявате (и да не се жените преди него), но не и да се откажете от историята си. Това е трагедията ни по време на социализма. Чак през 1992 г. празникът е възстановен...

Хората са склонни лесно да забравят осветените жертви – от страх някой да не краде периметъра на свободата им. Защото свободата е много капризна и когато някой посегне към нея, дори да е форма на признание или лъч от култура, тя започва да се брани. И може в пътя на заблудата да не се прояви почит. Дори и сега – при наличие на толкова излишна донякъде свобода е налице толкова грозна култура... (Технологията ни изправи пред грозотия на културата.) А когато сме нямали държава, ние сме имали голяма култура. Култура, на която могат да завидят много държави от т. нар. Централна Европа, имали развитието си далече след нас. Ние, българите, обаче е трябвало да приемем чрез робство инвазията на мюсюлманството, която открадва нашата свобода. Но инвазията не създаде култура – нито поробителите мюсюлмани, нито свободните европейци можаха да направят култура. (Разбира се, отделни огнища е имало и клади винаги ще има.)

Но фанатизмът на идеологиите нас не можа да ни лиши от онова, което е достойнството ни: че сме родили Будителство, че сме направили Възраждане. Будителството в идеята за свобода е изведено из пазвите на Възраждането – Възраждането е цялостната култура! Будителството обаче не е потреба само когато сме имали робство – ние сме имали будители винаги, когато сме съзнавали, че идеята на националното ни съществуване трябва да се демонстрира в плодността на Духа!

Коя е първата идея, която духът на българина ражда? Идеята за земя и за държава! Овладяната динамика на коня, осъществена в идея за земя и държава следва дързостта и провиденцията да се разкъса традиционния сноп на родовоплеменния състав и да се тръгне към бъдеще. Бъдеще, което е незримо, но Орендата – висшата духовна сила, го благославя и историята го потвърждава. Тук идва един владетел, който носи Оренда – идва кхан Аспарух Основател. (Още не могат да разгадаят Мадарския конник...) Тази духовна сила създава култура и се наследява. Това е една от тайните на Будителството!

Историята се гради от проницание, което е Духът на нацията!

Будителството е духовните очи на съдбата!

То е продължение на духа на идеята за земя и държава – земя, която правим територия, за да изграждаме институции и създаваме школи... Тази наследена или вдъхната тайна на Духа на нацията – Орендата, е дадена от Бога на българското племе и чрез нея то прави институти, писменост и култури.

Илюзорна е идеята, че имаме от братята Кирил и Методий азбуката, с която правим култура. Те никога не са писали азбука за България, създават я за други... И папа Адриан II удовлетворява всички техни искания, а след кончината на Кирил го погребва в църквата „Св. Климент Римски“. Кирил и Методий никога не са създавали азбука за България и тяхната глаголица е от 38 букви. А Климент Охридски ни оставя кирилицата от 24 букви, към които прибавя още няколко букви, обслужващи говора ни. Това е отговорност пред националната ни будност за личностност – пред националния ни дух, наречен България! Така в 893 г., само няколко години след като получаваме своето кръщение, ние правим Великия Преславски събор „Приложение книг“. В него си извоюваме служение в църквата само на църковнославянски език, защото кирилицата е нашата официална пътека да правим култура. Ние приемаме Покръстването – свобода от Танг Ра (най-великото Божество на земята), защото историческият път налага промяна. И защитаваме националната си гълчава в институциите. Не институциите ни определят – ние определяме!

Така „Приложение книг“ узаконява нашата църковнославянска потреба и това е в IX век! Българите по онова време четат „Александрията“, четат „Кръчмарката“... По-късно ще намерим и богато философско-богословско творчество като „Шестоднев“ от Йоан Екзарх, като „Четири слова против арианите“ – превод от Константин Преславски, като „Беседа против богомилите“ от Презвитер Козма, където се отстоява съвест в бранничество на нашето православие... Защото е оставена една голяма култура и един олтар, на който има чаша за причастието, че личността е по-свещена от институцията, че светостта на душата е по-велика от благополучието! Тайната на еволюцията за духовната ескалация на човешкото битие ще си остане душевността! Еволюцията на душата не се бори да създава благоденствие, а да създава богове!

Правим школите в Преслав и Охрид, а няколко века след това – школата в Търново. Ето това е будителство! Още в IX век изграждаме култура, защото имаме великото тайнство на тази земя Ракхива – свещената Тракия, която е наситена с енергиите на големи откровения. Българското възраждане е хранено именно от тези енергии!

Така че идеята за Будителството е идея на духовната потреба на един народ, чрез когото се излива историческата благодат на националния му дух! Това е храм, в който всеки е можел да осъществи своята потреба за изпълнение. И е трябвало само един зов, за да събуди наистина цяла България. Имаме земя, която се зове провинция, но е българска – има миллет, който се нарича български. И този зов: О, неразумни... защо се срамуваш да се наречеш българин?, го връща в историческа отговорност.

Разбира се, когато отчитаме историческите стъпала, не можем да не дадем признателност на будното дело, което прави цял век преди това Петър Богдан – архиепископът на католиците в България. Извършва го с една писана „История на България“ (за съжаление, не можем още да я открием в нейната цялост), извършва го с онова вдъхнато и подкрепено от него въстание – Чипровското.

Бунтовничеството също е част от голямата идея на Възраждането като теза за политическа свобода, за държава. Така вървят три същности – знание, олтар и меч, с които Будителството извиква на живот идеята за свобода. Свободата като лична, социална и национална потреба!

• Личната свобода е била битка срещу невежество;
• социалната свобода е била отговорност за будност;
• националната свобода е била идеология за бунт!

Така три са лъчите на Будителството, които се материализират.

Първият лъч е лъчът на просветата! Необходимостта да имаме лична свобода е битка срещу невежеството и тя иска училища, читалища... Нашите манастири и читалища са академии на българската култура. Там се раждат големи идеи и оттам децата на Будителството вземат своето причастие. Затова създаваме килийни училища, издаваме на български език книжнина като „Рибния буквар“... И нарицателното „тоягата на Хаджи Генчо“ е символ на духовната ни потреба да понесем дори наказание заради знание! Всички тези форми градят не само култура, но и идея за свобода. По това време ние имаме към 2 000 училища – повече, отколкото имат много големи свободни държави. Ето какво носи този лъч, за да създаде след това нов век на българската книжнина, който може да не е наречен златен, но е книжнина на Българското възраждане – рожба на будителите!

Лъчът на просветата, в дни на несвободност, играе ролята на оная калчица, с която Христос намаза очите на слепия и му рече: Иди се умий в Силоам и ще прогледнеш! В това просветно дело ще видим един човек, който кове езика на бъдеща България – дядо Петко Славейков. Той като култура, като търсач на народните мъдрости е една египетска пирамида. Ще събере стотици поговорки в трудовете си „Басненик“ (1852) и „Български притчи“ (1890-1897), за да остане в нашата златна ракла онова богатство, което народът ни е търсил, утвърдил и е живял; ще започне да буди с вестниците – „Гайда“ (1863) и „Македония“ (1866-1872), със списанието „Читалище“ и пр. През 1864 г. той се установява в Цариград, където ще извика на борбеност цялата фаланга на българите... Дядо Петко Славейков оставя най-вече изящната българска реч в бъдната култура на поезията ни. Там е достатъчен дори само един елемент за националната ни будност – когато българката е поканена да отиде в Стамбул, тя отказва заради своята градинка от живи цветя... Това е един драматичен лик на българското Будителство, в лицето на онази Гергана от поемата „Изворът на белоногата“. Как се е сливала душевността на българите с онова, което е тяхната същност и живеене – с онзи дом, който е съхранил баща и майка, отечество и родина. (Отечеството е бащата, майката – родината!) Тази тайна на нашето Будителство е същността, тя е ядката на ореха на свободата.

Това са големите потреби, ако искаме не да върнем спомен, а да изведем енергии, които са правили събития. Ето прояви на националната свяст: да имаме олтар – българският дух, на което дължим най-святата си молитва! Така през нашето Възраждане минават личност след личност – Григор Пърличев ще преведе „Илиада“, Добри Чинтулов ще напише бунтовната песен „Стани, стани, юнак балкански“... Това са неща, с които кръвната същност на българина дава свое битие.

Ще видим академици без академия, личности с докторантури, какъвто е един Петър Берон. В световната история на учените в онзи век няма равен на него! Ние още не сме направили достояние културата и тайните, които той открива в областта на знанието. Европа не може да твърди, че има дори един като д-р Петър Берон с неговите седем тома „Панепистимия“. Нямат такава личност! Дори като скулптурен образ той е нещо изключително. Петър Берон е гениалност, предрекла неща, каквито следващите векове дават. Не е само медик, той е философ, метафизик, мъдрец – дарение на нацията ни, която седем века е събирала своята нравствена и духовна енергия, за да я излее.

Вторият лъч е лъчът на молението! Още едва покръстени, при княз Борис I извоюваме независимост на Църквата си. А по време на турското робство вече нямаме право на църкви над земята, но имаме манастири, в които приютяваме великото знание. И Левски, незаменимият син на България, сваля монашеската одежда, за да облече бунтовното наметало. Той единствен в културата на човечеството в битки е наречен апостол – Апостол на българската свобода. Левски слага Евангелието и револвера, та клетвата да бъде и църква, и държава – и вероизповедание, и социалност! (Никой друг не го е родил!) Последва го гордото достойнство на априлеца поп Груйо, който, макар че проповядва преобразено „Веруюто“, е верен на Отца си – декламира: Верую во единаго хъша..., без да обижда светостта на институцията и светото Верую на Христовото Учение. Знаел е за великото съчетание, което човекът носи в себе си – битие на биология и Дух!

Вярата в хъша български – в тази бунтовна знаменитост, не е гавра с Бога, а вибрация от историята на българския народ! От тази провиденция, която създава образ в лицето на обикновения монах, в лицето на поета с абичката, до оня, който е на бесилката, но благодари от сърце: „Верую в Единаго Бога Отца“ – това е тайната на българската история във вековния `и път!

И каква властност прави българската историческа съвест – извоюва независима Църква, когато още нямаме държава! Какво прозрение и по-важното – каква потреба! Когато нямаме право на своя църква, имаме свой екзарх – извоюваме екзархия. Тогава кръстът на Христос отново извиква на молебен българската държавност – утешността на една многовековна скръб и една надежда – че има Възкресение. Нашите будители обявяват именно на Великден през 1860 г. възкресението на една институция, която историзира и прави дела. Така посрещаме своята голяма възкресенска теза. Обявени сме за схизматици, но получаваме независимост църковна!

В този акт ще намерим една от най-бунтовните и най-страшните личности за Цариградската патриаршия – Неофит Бозвели. След него един духовник – Иларион Макариополски, ведно с Авксентий Велешки, Паисий Пловдивски и пр. Всички тези дързостни и доблестни будители и всички тридесет хиляди българи в Цариград правят култура, дават израз на българския дух. Ще отправят искания пред Високата порта, ще защитават пред Патриаршията България...

България я няма на картите на Европа, но я има в съзнанието на будителите! Така тя се ражда от собствената си утроба. България няма признание, няма исторически останало име, но цели 16 години преди Априлското въстание духовната будност запалва кандилата на института Църква като средство за възпитание и причастие, а те дават порива на жертвата. Няма народ с толкова много жертвоготовност и в същото време с толкова много святост в олтара! Това е смирение монашеско, което влиза именно в кръвната ни картина – смирение в иконно моление. Ето с какво е набогатена аурната същност на жертвата – с губене на себесъзнание и раждане на светостта на нацията. Нацията трябва да бъде изживяна като осъществена и надмогната гордост и на своя олтар тя отработва жертвени во`ини.

Никой друг народ, в своето борбено дело на отделна четническа група или на въстание, не е могъл толкова Божия любов да приложи както българите. Те вписват в програмата на Българския революционен централен комитет (от 1870 г.) решението, че не въстават срещу турския народ, а против турското правителство – че са приятели с всички народи. Можете ли да си представите по-голямо величие от това – да не се убиват мирни турски граждани!? Роб ли е бил българинът? Не, той е бил въплъщение на възкръсващия човек! А Възкресението е и прощение, защото Христос рече: „Отче! прости им, понеже не знаят що правят“.

Не е учудващо, че екзархът ни, Антим I, когато го предупреждават, че щом подкрепя Априлското въстание, ще бъде обесен, може да рече: ако моето обесване обслужи свободата на България, где това щастие... Не е въпросът за патетичния ентусиазъм и емоционалността – въпросът е до създадената идея, до посочената възможност, до родения пример. Така се повтаря идеята за едно Голготско ходене, което в никакъв случай не е проблем на страдание, а на двубоя между Дух и материя. Както на знамената ни изписват „свобода или смърт“. А какво е доблестта да умрете за свобода, ако не е култура на достойнството и величието?! Културата, която е плод на духа, има и това измерение – готовност за жертва!

Всичко това е едно величие на българския дух! Тайнството на признанието и посвещението ние не го изразяваме в паметници, както египетската и римо-византийската култура, а във вътрешно моление и прозрение за признание – всяка героичност е в душите и в сърцата ни! Тя е израз на нашия дух. Затова ние нямаме пантеони, но в душата на всеки посветен българин ще намерим признание, защото той се храни с дух и прави култура!

Третият лъч е лъчът на бунта! Когато перото и молението са дали своето, идва необходимостта и от национална свобода – битка срещу робството: меч и дързост! Голямата национална потреба я осъществяват няколко бунта, които отстояват лични и родови оскърбления. В този лъч прочутата Баба Тонка по водите на Дунава пренася оръжие и кореспонденция – пренася нашия бунт. Тя е обиталището на духовната будност на България! В лъча на меча закрилници дават своята приютност на духа на бунтовниците – на оскърбената добродетел, на поруганата чест като лично негодувание, прерастващо в социална добродетел. Така войводството и четничеството изкласяват в идеята за въстание чрез една голяма идеология, която Георги Раковски оставя. След това следовникът му Васил Левски прави 200 революционни комитети и групи – 200 клади на свободата, и извиква един народ на будност в безмерна жертва за свобода. Това е изходеният Голготски път на българската история, в лицето на нейните бунтовници – от личната обида до социалната отговорност и националното предназначение. Съзнание, че нямаме институции, но можем да правим институционни дела! Националният ни дух извиква личности на историзъм и този историзъм ще го намерим в десетки въстания и в лични голготи, каквато правят Васил Левски – Аз съм – никой друг!, и го обесват; Бачо Киро, който също е обесен; Васил Петлешков, който се себежертва, за да спаси другите...

Преди Априлското въстание (1876) ще намерим Чипровското въстание (1688) – сто години преди Френската революция (1789-1795). Ние ли сме взимали пример, или други са взимали образци от несвободна България?... И когато някои се опитат да кажат: „Въздействието на Френската революция върху българското въстание, върху българската будност...“ – нищо подобно, ние даваме знака!

Така че, когато преценяваме националната даденост и когато на един феномен в тази национална история, каквото е Будителството, му се прави оценка, нека го извършим в съпоставка: кой е имал далновидността и какво е правил за свободата? Българите правят култура, а французите се освобождават от своите аристократи... След като са искали свобода, братство, равенство, защо не помагат на България!? Тази теза се премълчава, защото трябва да се краде от достойнството ни – за да живеем с необходимостта да искаме признание...

Априлското въстание потвърждава не толкова революционността на меча ни, колкото нашата съсредоточена култура, нашата мистична даденост да правим революция вътре в себе си. Защото винаги бунтовният ни меч е съпроводен с култура. Най-великата тайна на българското изповедание е, че нашата борба е Божия, че нашето дело е верую на признание – харизма от Бога!

Бунтовното ни дело е образ на будителство. Будителството не е идеология, то не е служило на друга тенденция, освен за свобода, култура и Богоизповед! Богоизповедта, която е носил нашият народ, е най-великата харизма, която му е дадена за исторически път!

Просвета, моление, бунт са трите лъча, с които се осъществява Будителството!

Ако в историята и в съзнанието на човечеството стои идеята за Будителство, тя безспорно е коронясана в съвестта и в пътя на българския народ! Будителството не е само акт на несъгласие с робство или загриженост на съдбата, която води бъднините на човечеството за свобода. Не. Будителството е духовна вълна, изведена от българската национална съвест! Съдбата във всички времена е била наричана жестока. А всъщност тя не е жестока, а приема тази гама на будността – безжалието! Еволюцията не е идея за болка, а за развитие!

Нашето Будителство е не само национална съвест и национална съдба, а и прозрение на българина в предназначението му – дори когато има беда, при него няма страдание! Идеята на бунта, осветен с Будителството, създава нашата национална съдба. Но българите носят не само бойно величие, а и нравствено достойнство. Защото българският народ не е имал роби! Ние нямаме неудобството, че ни липсва величие! Имаме обаче една идея, че не бива да разкриваме стойността си, когато още нечисти ръце я пипат! И Будителството ни не започва от робството, то има много по-дълъг път... Ето защо бяхме под робство, но не бяхме роби! А който може да носи унижение, може да бъде и коронясан! И историята ни го потвърди.

Будителството е не само противопоставяне на бедствието, то е необходимост и за просперитет! Ние нямаме свободна България, но Марин Дринов, Васил Друмев и Васил Стоянов основават през 1869 г. Книжовно дружество (в Браила, Румъния) – базисът на Българската академия на науките (основана през 1911 г.); нямаме свободна България, но издействаме през 1870 г. свободна Църква. Какво прозрение!... Култура, непредварваща злината, която може да сполети един народ, не е култура на прозрението, а е култура на фактологията. Прозрението брани бъдещето от злина, то е тайната на свободата!

Коя отдайност още намираме в жертва на изграждане храма на културата ни, който е едновременно и храм на молението? Това е благотворителността! Тя също е дело на будността. Такъв дар прави Васил Априлов, основавайки първото новобългарско училище. Той е един от онези, които се гърчеят, но после се посвещава на просветното и културно издигане на българския народ. Не затова, че е оскърбил националната си чест, а затова, че се е върнал към нея, защото не я е губил. А двамата братя Евлоги и Христо Георгиеви дават милиони, за да бъде построен Университетът в София; Стефан Богороди, ще купи место, за да построят църквата „Свети Стефан“ в Цариград, за да може нашата екзархия да има своя и физически дом...

Идва Освобождението! Проф. Борис Йоцов (1894-1945) казва, че Санстефанска България е гробницата на гръцката мегаломания. Защото ние не сме имали по-голям враг от Гърция. Турската империя е била оробител очевиден, но културният, духовният, църковният ни враг е била Гърция...

Тревожното, което националната свяст носи в себе си, е отговорността за свобода. Затова след Освобождението ние търсим Съединение, което продължава Будителството. А в Учредителното народно събрание (през 1879 г.) правим нещо много странно – приемаме една Конституция, в която творческото прозрение на бъдната ни история позволява на българите (които никога не са имали роби) да сложат в гл. 12, дял I, чл. 61 текста: „Никой в Българското Княжество не може ни да купува, нито да продава человечески същества. Всякой роб от какъвто пол, вяра и народност да бъде, свободен става щом стъпи на българска територия“. Това е мироглед! Не само будителство – изумителен мироглед, който няма равен – конституционно узаконяваме свободата. Даваме свобода, която сме направили като лична голгота, като социално разпятие и като Мирово възкресение!

Тази наша извървяна голгота дава идеи за земя, която правим територия; личности, които стават цезари и жреци; култури, които раждат светилища; традиции, които са осветени от едно велико богозрение, казано от Пенчо Славейков, което го няма в ничия друга култура: „Бог и България – единство в двойна плът!“. Да намерите Бог и България в единство; да намерите най-добрата и ласкава дума – побащим, за оня несменен покровител – Балкана, който е участник в идеята на будността и будителството на българския народ, защото в своите пазви съхранява действените бунтовници; там националната ни гордост е изразявала недоволството си. Какво одухотворено въображение е имал поетът, за да създаде от земята си Божествена плът, а от нейния Балкан – закрилната ръка на побащим стар!

Животворяща е земята ни не защото е поливана с кръв, не защото е напоена със сълзи, не! А защото ние не връщаме в нея пръст, връщаме клетки, които са напоени с идеи, със служение, с духовност... И тук е усетът на гения – да може за тази земя, пропита с нашата клетъчна тайна, която е хранила и мозъка ни, за да ражда; която ни е дала рецепторите, за да улавяме – да каже, че нейната плът и плътта на Бога са едно и също! Това прозрение е равно на голямата теза, която Христос изрича пред Синедриона, идеята, която дава нов път на света: Аз и Отец едно сме!

Будителството е единство между Небе и Земя – то е одухотворен материален образ на човека!

Има констатации, които могат да направят временни спирки, че нашият народ е малоценен. Не, малоценността е социология на институти. Националният дух ни дава право на присъствие за велики тайни и знание. Ето защо ние имаме основание да не оскърбяваме културната история на тази земя, наречена Ракхива; ние имаме основание да не смущаваме духовната аура на България, чиято кханска Оренда чертае пътища, които осъществяваме; и най-после, ние не бива да се лишаваме и не бива да лишим света от идеи, които вещаят бъдеще!

Така че, когато преценяваме своето присъствие в една родена България, трябва да бъдем наясно, че не можем да не приемем повелята на съдбата – за какво ни е съхранила с турското робство... Когато идва робството, излизат потенциалните сили на вродената щедрост на Бога в душата на българина – започва със знание и молитва, завършва с меч!

Някои бързат да подчертаят страданието на българския народ, но не разбират развитието му и посветеността му. Това е тайна на света, а не заслон на скръбта! Един народ, който е нямал в съзнанието си сатани и ангели, не може да живее под заслона на скръбта. И тогава, когато историческата пелена го завива в робство, той не става роб, а ражда култури. Този период на робството някои искат да ни припишат като наказание. Не приемам тази теза – че получаваме казън, колкото и жестоко да изглежда робството. Ние наричаме жестокостта наказание, а не виждаме принципа, че има еволюционно възземане! Битието като гърч и скръбна дреха винаги е придружавало човечеството, но тайната е в подбудата за развитие! И този, който може да трансформира страданието, не хленчи, а прави развитие.

Духовността ни се е раждала в пещерите именно на страданието, което е развитие! Ако така преценим този период, тогава бихме разбрали и смисъла на борбата на народните будители. Имали сме страдания, за да извоюваме още добродетели, за да може народът ни да бъде натоварен в една историческа бъднина да даде нова култура на света, както в IX век даваме култура на много други народи. Българите можем да кажем, че сме градили собствена култура. Цялото наше Будителство също е една култура – не за оцеляване, а за присъствие като дарение от Бога, че сме живи!

Не могат да бъдат посочени всички енергии, които Будителството оставя в българската история и като житни зърна на наука, култура, вяра и църква се посяват в душите ни. Ние изграждаме институти, които съхраняват и извеждат нашата историческа провиденция в духовните висини на човечеството. Будителството е големият дар и голямата ни отговорност. То е една от най-големите идеи, които слагаме в пазвите на бъдещето, защото го усвояваме като приложност на едно минало в настоящето – то е път на бъдещето!

Будителството не е признание на минало, а е път за бъднина!

Миналото е послужило в събудено съзнание за отговорност и то не е лишило бъднината от съвършенството на откровението. То разкрива тайната, че този народ е белязан заради своята съдбовна обреченост. И от онова, което е наречено „робство“, ние раждаме в себе си светителство. Защото в националния ни дух бъднината е дала своите плодове – път на жертва. Събудената жертва е запаленото кандило на нашата бъднина! И за някакви стотина години ние правим не само присъствие, но бележим своята възкресна мощ!

Като съхранен дух в събития историята става азбука на живота и смъртта. Именно в името на живота и на смъртта ние имаме свобода, която стана наш хляб насъщ. В свободата няма болка, има само посветеност! Който не знае как да се посвети за свобода, той говори за болки, за страдания, за малоценност, той говори за грях. „Грешникът“ Адам приема плода на знанието, за да започне еволюцията си. Той умира, за да направи характеристика на съдба, закони на прераждането и кармата. Но Иисус поиска смърт, за да освети безсмъртието! Това е разликата.

Това са правили нашите възрожденци – едни от тях умират, защото имат характеристиката на съдба, но други чертаят смърт, защото имат правото на безсмъртие! А онова, което ги измерва, е прозрението и предназначението, защото историческият дух, за да направи един национален облик, дава харизма – дан на присъствие в националното битие.

Будителството е идея за динамичността и за жертвата на белязаните личности – човечност в името на Всемирния ни олтар!

България може да се лиши от всичко друго, но никога от собствената си доблест, че има едно дадено дарение – да се умре за нея. Не като безсмислие, а като творчество! И будниците ни дават живота си, за да бъдат спомняни сега и в цялата летопис на българската история. Това, на което Будителството ни учи, е да узнаем как да живеем и как да умираме. Защото българинът никога не е умирал по законите на смъртта, а по законите на голготските пътища на безсмъртието!

Затова този хоризонт има своя иконостас – нашите будители. Те ни показват как се живее – Будителството е култура не за оцеляване, а за безсмъртие! И в бъдеще знамето на България няма да има „свобода или смърт“, защото една нова Духовна вълна казва: Смъртта е врата към безсмъртието!

Народът ни, кърмен от големите идеи на Будителството, е белязан от една национална даденост наистина да даде път на света. И руският акад. Дмитрий Лихачов – този велик ум, това светило, е прав: Българската държава е на Духа. Защото пулсът ни за свобода вещае голямата идея – Мъдростта! Това посвещение носи свобода от минало – Учението на Мъдростта е смяна на културните тезиси на Добродетелта със ск`алата на Знанието! Това е била и голямата потреба на освободена България. Щом настъпват приливите на нови Духовни вълни, щом идва една обнова на духовните ценности, щом едно минало – лошо или добро – ще си отиде в историческото време, тогава ние трябва да приемем, че Будителството не може да спре.

Ето защо сега Будителството е култура на единството – Европа в един съюз. Илюзорно още, но реално в утрешната ни будност! Жертвата, която сега се прави е от посредственост, но важното е, че е дадена водителска идея. Човечеството не може и не бива да мине без идеята за единна Европа. И тогава наистина ще се разбере, че събожникът е възможен! Първо, като събратимяване. Още ще има разпри, но няма да има вече синура на душевната ненавист!

Мъдростта е едно ново Будителство – чрез Знание свобода от размерите на Добродетелта!

Денят на будителите е венчалният пръстен на новата съдбовност на българската пътнина!

В този Ден ние имаме своята отговорна будност в признание – благодарност за този неземен и в същото време национален празник – на това, което ражда Будителството. Празникът на народните будители е едно огледало за родоотстъпничеството, за безбожничеството, за отмъстителността. И му прибавяме венеца, като правим събожника – понятие, което още светът няма! Една нова сила, която прави култура на бъднината, ражда понятието събожници. Световната култура още нито им е отредила место, нито има представа за олтара на бъднината. Разбира се, че тази тайна на вътрешното откровение, на изповядването на събожника, трябва да мине през върховете на Учението Път на Мъдростта. Това е будителство с една нова идея, с една потреба, дадена на тази земя да я осъществи в бъдеще – Учението на Духовната вълна на Мъдростта.

Затова за будителство не е потребно робство, за да бъде квалифицирано и изявено.

Всяко изпитание е огнена жарава, на която духът на един народ познава, че страданието е развитие и че кладата е свобода. Така ако ние съзнаем, че Будителството е един сублимиран национален дух за историческо осъществяване и културно битие, тогава бихме отворили наистина големия буквар с нечетените още азбучни истини на Мъдростта, която казва, че човекът е един еволюиращ бог! Нека предоставим на бъдността великата потреба да осъществим будния човек, който е събуден Бог!

Будителството човекът го прави, човекът го осъществява. Храмове отхождат в своето историческо време, богове отиват в музеи – човекът е свещеното! Българските будители осветяват институция, която още нямат...

Будителството е първата жертва на събудената отговорност на българина, който е пъпната връв на Космичната даденост да създаде в планетното развитие Мъдрост, а оттам ще дойде и Свобода!

Ето защо пред нашето будителство ние можем само мълчаливо да коленим. Когато се върнем 135 години назад, да запалим една вощеница в храма на свободата, която този народ е изградил – тази вощеница трябва да бъде нашата съвест, която никога не бива да гасне! Защото страстите на времето като зли ветрове могат да я люлеят, но обречената ни съдбовност е, че ние сме битие за Път, Дух и Истина!

Нашият народ е белязан за ново будителство, и то за Духовна вълна – Вълната на Мъдростта!